Сакьо Комацу
Потъването на Япония (16)

1

Това се случи, когато Ямадзаки се готвеше да напусне щаба на план „Д-1“, който се намираше на шестия етаж в сградата в Хараджюку. Беше началото на юли. В шест часа на пристанището Харуми трябваше да дойде вертолет на морските сили по самоотбрана, с който той възнамеряваше да отлети към „Йошино“.

Ямадзаки освободи секретарката си точно в пет часа. Останаха само двамата с Ясукава.

— Ще успеете ли? — попита Ясукава, като си гледаше часовника.

— Имам достатъчно време.

Ямадзаки погледна през прозореца дали вече има много коли по улицата. Денят видимо бе намалял. Над Токио се спускаше полумрак. Небето на запад гореше в кървавочервен залез. От изток надвисваха гъсти оловносиви облаци. Беше неестествено задушно, но в светлината на запалените неонови реклами и улични фенери ясно се забелязваха признаците на настъпващата есен. За втори път през този ден дванадесетмилионно Токио навлизаше в часа на пиковото движение.

Стотици, хиляди, милиони хора, едновременно напуснали работа от кантори, заводи и фабрики се насочваха към спирките, гарите, колонките за такси, в ресторантите. Едновременно се движеха хиляди автобуси, таксите, товарни и частни автомобили.

Изведнъж над гарата Йойоги над дърветата се издигнаха облаци от черни точки. Гълъби, врабци, врани… Всички птици литнаха изведнъж, сякаш бяха обхванато от внезапно безумие.

Ямадзаки в безмълвно, пълно изумление беше отворил уста.

Десетки хиляди птици се издигнаха в тъмнеещото небе, а насреща им в тежките оловни облаци, покриващи източния хоризонт, проблясваха дългите зигзаги на мълниите. Небето на изток светеше като екран.

— Ясу-сан! — взирайки се през прозореца, извика Ямадзаки с пресипнал глас. — Ела да видиш какво е това! — Надвесен над прозореца, Ямадзаки гледаше и нещо не разбираше.

На изток от градските здания към небето се издигаха бели стълбове светлина. Сякаш земята се беше разпукнала. Един, два, три, стълбовете израстваха един след друг в различни краища на града. От първия сякаш се отдели червено кълбо светлина, което, летейки, описа дъга и започна да пада.

— Какво е това? — Ясукава се надигна от стола си. „Дан!“ — и след миг последва страшен удар, а след него серия от такива разрушителни удари. При всеки трус във въздуха подскачаха чаши, мастилници и всичко, което се намираше на масата. Кутийката с кабарчета описа дъга във въздуха и те, разсипвайки се, танцуваха като метален дъжд.

— Земетресение! — извика Ямадзаки и си погледна часовника. — Толкова силно досега не е било.

Вертикален трус! — помисли си той. Но ако първичната вълна, която обикновено е едва доловима, е с такава сила, значи епицентърът е някъде съвсем наблизо.

А сега ще последва още по-силен втори удар. Основният хоризонтален трус е след вертикалния, но не идва веднага. Нали скоростта на разпространение на напречните S-образни вълни е по-малка от скоростта на разпространение на Р-вълните, които предизвикват първите вертикални трусове. Разрушителната сила на хоризонталните трусове е далеч по-голяма, отколкото на вертикалните, обаче колкото е по-близо епицентърът, толкова е по-малък промеждутъкът между тях. Може би ще трябва да се възползуват от паузата, за да слязат долу.

Но нямаше време да се бяга. Някъде далече земята избоботи, сякаш едновременно бяха дали залп няколкостотин оръдия. Зданието затрепера и застена от ужасния трус. Ямадзаки се удари в стената, а след това падна на пода. В дланите му се забиха разпилелите се кабари. Той се опита да се изправи на колене, но не можа дори да се повдигне. Подът се люлееше с невъобразима скорост и го тласкаше от единия до другия край на стаята.

— Ямадзаки-сан! — разнесе се пълният с ужас глас на Ясукава.

— Под масата — извика Ямадзаки — скрий се под масата!

С грохот се строполи солидната библиотека. От пукнатините на тавана и от стената се посипаха парчета мазилка.

Ямадзаки, като се прикриваше както можеше, с труд изпълзя до една от масите. С безсъдържателен поглед гледаше как се пръскат стъклата в металните си рамки. Електричеството угасна, оловното небе ту пламваше с червени пламъци, ту загасваше, ту припламваше отново.

Хоризонталните трусове утихваха за момент, а след това се възобновяваха с нова бясна сила. Компютърът, който беше с еластичен шнур, прелетя през стаята и се удари в стената до Ямадзаки. Трусовете този път бяха чувствително по-силни. Сега пращеше и ехтеше цялото здание. От тавана се сипеха късове бетон. Ямадзаки почувствува, че подът се изправя. „Пропадаме — почти равнодушно си помисли той. — Ако рухне това седеметажно здание, в което сме на шестия етаж, никой не може да ни помогне. Заедно с късовете бетон и ние ще се изсипем на земята.“

„Дан…“ — блъскаха се и скърцаха рамките на прозорците. Ямадзаки гледаше как рамките се отделят от отверстията и политат навън.

„Това е смъртта… — хладно помисли той. Колко глупаво, колко нищожно ми мина животът.“

Грохотът постепенно започна да утихва.

— Ясукава… — с пресипнал глас повика Ямадзаки. — Жив ли си?

— Да… — разнесе се едва доловим глас. — Нещо ме удари по главата, но съм жив.

Отново, макар и бавно, стаята се заклати. Етажерката, която до този момент се държеше само на един гвоздей, изведнъж с грохот се строполи на пода.

— Какво ще правим? — попита Ясукава с изплашен и безпомощен като на дете глас. — Какво трябва да направим?

— Трябва да се махаме оттук — каза Ямадзаки. — Страхувам се, че може да има повторни трусове. Да се остава тук е опасно.

— Асансьорът навярно не работи, а стълбището в ред ли е?

— Не зная. По-добре ще е да слезем по пожарната стълба, ако вратата й е отворена.

— Стълбището е повредено — Ясукава повиши глас. — Паднал е таванът и една част от стъпалата.

— Пожарната стълба е натам — извика Ямадзаки.

Огнеупорната стоманена врата на пожарната стълба се беше изкривила и не можеше лесно да се отвори. Ямадзаки я удари с рамо. След втория удар вратата се отвори и той едва не излетя навън. Ясукава изпищя и го хвана за ръкава на сакото. В лицето го лъхна дим и жар. Гореше кафе — ресторантът на третия етаж в съседната сграда. От прозорците му излизаха огнени езици. Полумракът долу беше изпълнен с безпорядъчен тропот, стенания и викове. На гарата в Хараджюку, където релсите бяха изкривени и влакът бе излязъл от тях, наляво и надясно се мятаха хора. Виеха сирените на пожарната охрана. Отвсякъде започна да се издига черен дим.

— Бързо! — извика Ямадзаки и заслиза надолу по стоманената пожарна стълба. Под краката му гърмяха стъпалата, а над главата си чуваше стъпките на Ясукава.

Цялата сграда се бе наклонила, а заедно с нея и стълбата. Всяка неточна стъпка би довела до падане. Когато изнервени и нетърпеливи изминаха петия, четвъртия и третия етажи, небето и земята сякаш отново започнаха да ехтят.

— Внимавай! — със страшен глас извика Ясукава. — Пази се, Ямадзаки-сан!

Ямадзаки падна по гръб, силно удари бедрото си и се затъркаля надолу. За секунда спря на площадката, опита да се изправи, но не можа — стъпалата се клатеха и скърцаха като гигантска камбана. Той едва успя да се хване за перилото. Повторният трус беше толкова силен, че сякаш небето и земята с див вой се смесваха в един водовъртеж. Дървената къща, намираща се на няколко метра от тях, се срути като картонена.

— Ясукава — с всички сили изрева Ямадзаки. — Дръж се, Ясукава.

Той сам не знаеше на кого крещи — на Ясукава или на себе си. Държеше се с всички сили за тресящите се като пневматичен чук тръбни перила, главата му беше удивително ясна. Той гледаше стената и си мислеше, че стълбата може и да не се откъсне. После погледна надолу и се изуми: земята на улицата се беше разцепила и едната част стърчеше по-висока от другата с няколко десетки сантиметра. Ровът, който се беше образувал, отиваше към железопътната линия. Усети неприятна миризма на газ. Оглушително избухна взрив и от земята се изтръгнаха бледосини пламъци. Ямадзаки разтвори широко уста от учудване, като видя как високо в небето като лист хартия се вдигна чугуненият капак на люка. Наподобяващото кула здание, строено през петдесетте години на века, се наклоняваше все повече и повече.

Земетресението, което стана този ден в южните части на префектурите Чиба и Ибараги, Токио и Йокохама, се случи в момента на най-голямото оживление, когато тук-там се запалваха лампи и транспортът работеше най-усилено. Поради това човешките жертви бяха огромни. Много хора загинаха на Токийските гари. Хората, които бяха застигнати от внезапните трусове на улицата, не можаха да устоят на краката си. Те се люлееха и падаха. Започна страхотна паника, а върху обезумялата тълпа се сипеха парчета стъкла, тухли, реклами. По гарите ставаше нещо невъобразимо. Хората биваха изхвърляни от пероните. Влаковете, които идваха на определен интервал от време, се врязваха един в друг. Вагоните се изправяха и падаха. По улиците се образуваха огромни купчини от сблъскали се коли, а някои от тях бяха излезли направо на тротоара.

В подземието на метрото веднага се прекрати подаването на електричество, хората, останали в непрогледната тъмнина, се мятаха ту на една, ту на друга страна, отчаяно викаха и стенеха. Отгоре на всичко се проби и дъното на някаква река и в метрото нахлу замърсена вода. В подземните улици, които като мрежа опасваха районите около гарите, станаха пожари — започна да гори облицовъчната пластмаса и към пурпурночерния дим се примеси задушлив отровен газ, настана паника. Автомобилите, които се движеха по високоскоростните магистрали, налетяха един върху друг или се врязаха в стълбовете, а многочислените подземни автостради приличаха на затворени димоотводи. Ако една кола спреше внезапно, върху нея моментално връхлиташе потокът на движещите се зад нея.

Същото ставаше и по пътищата. Автомобилите губейки управление, пресичаха разделителната линия и се врязваха право в насрещния поток, събаряха парапетите.

В крайбрежните райони на Токио, изцяло застроени с жилищни къщи, пожарите започваха буквално само за миг. Причината беше в това, че навсякъде по домовете се ползуваше газ и хората тъкмо си готвеха вечеря. По същата причина и през 1923 г. беше предизвикан огромния пожар вследствие земетресението, станало по обед в Канто. В района на Едо се срутиха няколко моста. Поради рязкото колебание на почвата бентът се беше пропукал и районът беше залят с вода. Пожари избухнаха на десетки места, при това се запали и разлетият по повърхността на водата нефт. По-късно се изясни, че само в този район са загинали четиристотин хиляди души. Бедствието не пропусна и крайните райони. На аерогарата Ханеда при кацане се разби реактивен лайнер от международните линии. Корабите, които стояха на котва, се разрушаваха от ударите в кея. Запалиха се и складовете на Шибаура.

Заключителен акорд бе появяването на страшната и черна цунами. Всичко това стана за минути.

Някога на японците, страдащи векове наред от пожари, земетресения, тайфуни, наводнения, им беше присъща известна „култура на борбата със стихийните бедствия“, но следвоенното поколение я беше загубило. В случая гражданите и особено токийците не знаеха какво да правят, въпреки че в моменти на затишие много говореха за действията си по време на природна катастрофа. Огромният град живееше в напрежение. В безкрайната борба за насъщния хляб и за наслади, хората се стараеха да не мислят за черни дни. Многомилионният човешки улей бълбукаше, кипеше, радваше се, тъгуваше и забравяше, по-скоро не искаше да помни, че някога може да настъпи бедата…