Сакьо Комацу
Потъването на Япония (2)

2

В Шидзуока Онодера се раздели с Го и се премести на старотокайдоската линия. До Яидзу нямаше директен влак. А този, с който трябваше да пътува, беше стар модел. Онодера се настани в почернялото от сажди пътническо купе. Седящият срещу него загорял от слънцето старец веднага го заприказва. В разговора се включи и жената на средна възраст, която седеше до стареца. Тя каза, че е приготвила специално за пътуването запарка от силно ароматен чай и извади отнякъде пакетче, грижливо увито в парче тънък копринен плат.

С горещата вода от термоса, който носеше, тя приготви чай и го поднесе на Онодера. Румено момиче, може би внучка на стареца, се заинтересува защо Онодера отива в Яидзу. Докато той мислеше какво да й отговори, влакът пристигна на гарата. Оставаше му само да се сбогува. Още щом слезе, го лъхна крайбрежен вятър, носещ неприятна миризма. Той се обърна. Момичето му махаше с ръка. Онодера също й помаха. „Какви приятни хора пътуват със старите железници“ — помисли си малко тъжно той. И неволно си спомни за Го, който отдавна трябваше да бъде в Хамамацу, за да участвува в строителството на суперскоростната магистрала.

Пристанището в Яидзу беше пусто. Всички рибарски гемии се бяха отправили на риболов. Дори под брезентовата покривка Онодера разпозна дълбоководния батискаф върху палубата на патрулния кораб „Хокуто“ от Управлението за морска безопасност.

— Здравейте — Онодера беше посрещнат сърдечно от доцент Юкинага, специалист по геология на морското дъно. — Малко неудобно се получи, че прекъснаха отпуската ви.

Онодера долови шум от корабна макара, грохот от намотавала котвена верига, свистене. Той остана поразен от суетенето по палубата.

— Време ли е да тръгваме? — Онодера погледна часовника си.

— Решихме да потеглим по-рано — отговори доцентът, като поглеждаше загрижено към пристанището. — Ако журналистите усетят къде отива „Вадацуми“, ще вдигнат голям шум.

— Те вече са на метео-кораба^[1] — усмихна се Онодера. — И са ужасно ентусиазирани.

— В такъв случай — промърмори Юкинага, като присвиваше очи — трябва да се очаква голям скандал, ако журналистите подушат нещо за неуспехите в строителството на втора супермагистрала.

— Нима и вие сте в течение? — Онодера погледна лицето на доцента с изумление и почувствува, че пребледнява.

— Имам такава информация — тихо отвърна Юкинага. — Приятелят ми от катедрата по геология получи секретно поръчение да изследва този проблем. Добре е, ако всичко се свежда до геологичните особености на района. Но ако това се окаже…

— Да — съгласи се Онодера. — Ако това се свърже с изригването на Амаги, мълвата няма да има край.

В това време Юкинага махна приветствено с ръка. От бетонното пристанище долетя шум от бързи стъпки и се появи нисък и набит здравеняк. Той държеше багажа си в едната ръка и постоянно го закачаше в коловете за сушене на рибарски мрежи. Както тичаше, настъпи една риба, която беше паднала върху бетона, подхлъзна се и една се удържа на крака. Накрая се добра до кораба.

— Побързайте, моля! — усмихна се доцент Юкинага. — Корабът ще отплава.

— Без мен?! — възмути се новодошлият. — Само опитайте! Щях да ви догоня с плуване.

Като изкачи стълбата, Юкинага взе товара от ръцете на човека и го представи:

— Онодера-сан^[2], това е професор Тадокоро!

— А! Подводният вулканолог! — учуди се Онодера. — Приятно ми е да се запозная с вас. Аз съм Онодера от фирмата КК по разработка на шелфовете.

— Моята специалност е геофизиката — каза Тадокоро. — Но понеже навсякъде се вра, станах известен като вулканолог.

Тадокоро хвърли вещите си на палубата и веднага отиде до мястото на батискафа. Като отметна брезента, той почука по стоманената му стена.

— Ето как изглеждал батискафът. Неведнъж молих вашия директор да ми разреши да го ползувам…

— Имаме много заявки — обясни Онодера. — Но скоро „Вадацуми–2“ ще влезе в строя и тогава ще стане по-леко.

— Конструкцията му е като на „Архимед“. Значи ще можем да се потопим на десет хиляди метра дълбочина, нали? — Професор Тадокоро повдигна обръснатата си до синьо брада и внимателно погледна към Онодера.

— Възхитително съоръжение, но си има и недостатъци. При него продължителността на пребиваването под вода зависи от дълбочината на потопяването — каза Онодера, като поглади нежно корпуса на батискафа. — На дълбочина петстотин метра може да се клатушка цял ден, а ако се премине две хиляди метра, времето на престоя рязко намалява. Баластната система започва да отказва. Накратко казано, преди всяко потопяване на по-голяма дълбочина трябва да се прави щателна проверка.

— Колко пъти сте се спускали на такава дълбочина?

— Четири пъти до девет хиляди метра, два пъти на повече от десет хиляди метра, без произшествия, но…

— А ако се спуснем до Марианската падина^[3], ще издържи ли? — попита професорът.

— „Вадацуми–2“ може би…

— Юкинага — спомни си изведнъж нещо професорът и се отдалечи от „Вадацуми“, — трябва да поговорим.

Професорът прегърна доцента през рамо и влезе с него в каютата. Онодера остана сам до батискафа. Сирената за отплаване изсвири. Отвързаха въжетата. Зад кърмата закипя бяла пяна и сиво-синият патрулен кораб с водоизместимост деветстотин и петдесет тона леко и бързо се отдалечи от мястото за акостиране.

Онодера извади папката на фирмата и прегледа документите за предаването на „Вадацуми“. Струваше му се, че всичко е наред. С регулировката на батискафа щеше да се заеме в открито море, привечер, когато станеше по-хладно.

В това време на палубата се появи як, набит мъж, който държеше в уста изгаснала лула.

— Я? — учуди се Онодера. — И ти ли си тук?

— Не мога да разчитам само на документите. Малко съм неспокоен — засмя се нервно широкоплещестият мъж. Това беше щурманът Юуки, който управляваше „Вадацуми“ при последното му потопяване. — И какво хубаво има на брега? Само горещини, нали? Ще ти помогна при ремонта.

— До остров Хачиджо някак си ще се оправим — каза Онодера, като поглеждаше към „Вадацуми“. — Оттам ще се върнеш със самолет, нали? Сигурно си много уморен?

— Да вървим — Юуки плю зад борда и изчука лулата си. — Този кораб е превъзходен и скоро ще стигнем до Хачиджо. Трябва да разглобим преобразователя на движение на втория винт. Невинаги превключва на обратен ход.

— По дъното на гондолата има драскотини. Надявам се, че не е опасно — каза Онодера, загледан в дъното на лодката, направена от изключително твърда, устойчива на натиск молибденова стомана.

— Дреболия, не е нещо страшно, незначителни са и драскотините по страничния илюминатор. Плексиглас за него имаме в излишък.

По решение на Съюза на производителите на риба „Вадацуми“ се занимаваше с изследването на шелфа до изхода на залива Суруга. Затова и беше на борда на огромен траулер в пристанището Яидзу. В това време се получи новината за потъването на остров, който се намираше на юг. На мястото на произшествието веднага бе пристигнала комисия от метеорологичната служба. Молбата да изпратят „Вадацуми“, както и решението да го включат в главните сили, бяха заслуга на един океанолог, най-авторитетният в Управлението по наука и техника.

— След тези новини какво ли още ще чуем? — каза Онодера, като разглеждаше Юуки. — Напоследък хората много нервно реагират на всичко, свързано с вулканичния пояс Фуджи. А в същност какво ли толкова е станало? Потънал е един необитаем остров…

— Не е бил съвсем необитаем — отговори Юуки с гримаса на недоволство по умореното лице. — Така поне твърдят канакските рибари. Понякога те са се укривали на острова от вятъра.

— Значи са били там и са успели да се спасят?

— Да. Тази нощ до острова стояла рибарска шхуна — каза Юуки, като развиваше корабното въже. — Хората се спасили.

— Не изглеждаш добре — Онодера сложи ръка на рамото на Юуки. — Може би е по-добре да си починеш малко в каютата. А с регулировката ще се заема привечер.

— Добре е да започнеш по-рано — посъветва го Юуки. — Нали знаеш, че този кораб се движи със скорост двадесет и пет възела. Истински ескадрен миноносец.

— Все едно. Ще се потопяваме утре — Онодера хвана ръката на Юуки и леко го разтърси, така че той стана. — Иди да си починеш.