Сакьо Комацу
Потъването на Япония (13)

2

Старомодният израз „да се подвизаваме на световното поприще“ внезапно получи гласност някъде през септември.

„Не е ли по-добре за здравето на нацията вътрешнодържавните работи да се поемат от жените и старците, за да могат младите мъже да се отправят отвъд морето, където ще станат «зрели личности от световен мащаб»“? — питаха във вестниците.

— Мисълта „да се подвизаваме на световното поприще“ означава ли нова политика на правителството по отношение на младежта? — попита журналистът в интервюто си с началника на канцеларията.

— Да, може да се тълкува и така, но ми се струва, че проблемът няма да свърши само с това — отговори началникът. — Във всеки случай японската икономика не може да съществува без тесни връзки с целия свят.        Изглежда, е време вече цялото японско общество да напусне границите на страната за нова дейност, която би допринесла полза на цялото човечество. Няма винаги да се пържим в един тиган — може да стигнем до самоотравяне…

— Започна голяма кампания под лозунга „да се подвизаваме на световното поприще“ — засмя се Наката, като четеше интервюто на началника на канцеларията.

— И това ли е план на Наката-сан? — попита младият Ясукава.

— Не, измислиха го политиците и чиновниците, посветени в положението на нещата. Разбира се, не без нашето участие.

— Днес премиерът провежда съвещание с министрите на водещите министерства — промърмори Куниеда, като прелистваше бележника си. — А в други ден ще се състои извънредно заседание на Съвета по икономическите въпроси. Тази вечер в Акасака ще се срещне с началника на плановото управление и с министъра на промишлеността и търговията. Сигурно разглеждат десетгодишния план за капиталовложенията на японската индустрия в чужбина.

— Ако е така, добре са го измислили — каза Наката, като си хапеше ноктите. — Само да не се бърза прекалено много, могат да се получат големи противоречия вътре в страната и в чужбина. Току-виж и нашата тайна престане да бъде тайна. Трябва да се действува внимателно, с мярка…

— Но каквито и да са резултатите от изчисленията по програма „Д“, задграничните капитали няма да бъдат излишни за нас — намеси се Ясукава. — Та нали ако там не се окажат рентабилни, могат да бъдат върнати обратно… А може това да стане повратен момент в историята на страната и японската икономика да получи международен характер в огромен мащаб. Всяко зло за добро.

— Ти май вярваш повече в отрицателния резултат — раздразнено каза Куниеда.

— Откровено казано, не ми се вярва нашите опасения да се сбъднат — ококори се Ясукава. — Та нали Япония е достатъчно голям остров. Простира се на дължина две хиляди километра… Имаме си и свои Алпи…

— А как е в управлението на Силите за самоотбрана? — попита Куниеда.

— Началникът едва убеди председателя на обединената група на началник-щабовете — Ямадзаки освободи яката на ризата си и изтри тъничката струйка пот. — Получи се странен разговор. Председателят твърдеше, че подобни изследвания са глупост. От позицията на военните е така. Той каза, че пълното евакуиране на населението като операция е невъзможно и такава ситуация не може да съществува. И какъв смисъл има да се разработва подобна глупост? Началникът на управлението спори с него и когато вече не знаеше какви аргументи да изтъкне, изведнъж председателят сякаш се досети за нещо и се съгласи: „Да, разбрах, ще действуваме“. Така се договориха, без да назовават нещата с техните имена.

— Нима е разбрал? — попита Куниеда.

— Не е разбрал, но кой знае защо е почувствувал. Решено е да се разработи стратегически план „Д–2“ с участието на най-добрите щабни офицери и умове от института към Силите за самоотбрана. При секретност от най-висша степен…

— Какъв предлог ще използуват? — заинтересува се Юкинага. — Едва ли…

— Не се тревожете, предлогът е ядрена война — отвърна Ямадзаки. — Разбира се, това е анахронизъм. Но всички подразбират каква е работата и няма да дрънкат.

Вратата се отвори със силен трясък и в стаята, устремен като танк, се втурна професор Тадокоро.

— Какво стана с „Кермадек“? Още ли не е пристигнал? — Това беше коронната му фраза напоследък. — Къде се бави още? Да не би корабът да се е разбил и потънал?

— Не се тревожете, всичко е наред. Корабът, на който се намира „Кермадек“, е преминал остров Рюкю и утре ще бъде в Моджи — Наката говореше, като размахваше във въздуха телеграмата на Онодера.

— Всяка минути ни е скъпа, а тук… Та нали някъде под Японския архипелаг всяка секунда стават някакви изменения. Не зная как ще се развият те, но ни е необходимо колкото се може по-бързо да ги установим. Нашата работа в същност е борба с времето…

Разнесе се звукът на зумера. Ясукава вдига телефонната слушалка и след малко произнесе:

— Разбрах, веднага на мястото ще отиде Катаока от Института към Силите за самоотбрана. Той е отличен специалист.

— Какво е станало? — с известно безпокойство попита професор Тадокоро.

— Някаква част от двигателя на „Кермадек“ се нуждае от поправка. Онодера сам не е могъл да се справи — равнодушно съобщи Наката. — Всичко ще бъде наред. Катаока е гений. Няма машина, която да не е оживяла в ръцете му.

В това време Катаока беше в Йокосука, където се занимаваше с бързото преустройване на кораба „Йошино“, закупен от Американския военноморски флот преди две години. В Япония го използуваха за обучение на военен персонал. Идеята да се преоборудва и включи в изпълнението на програма „Д“ беше на Катаока, който много бързаше с ремонтирането му, тъй като трябваше да се подготви място за „Кермадек“, да се оправи пусковата система, да се измени нещо в електронното снаряжение. И това изискваше повече от половин месец.

— Тогава аз също ще отида в Моджи. Може, нали? — предизвикателно заяви професор Тадокоро.

— Но, сенсей… — Наката ококори очи, — дори и да отидете…

— Иска ми се… още веднъж да погледна в какво положение е западната част на Япония — Обличайки сакото си, професорът се изпъчи като капризно дете. — Доскоро мислех, че всичко ще се оправи, но сега ме тревожи Асо-Кириманският вулканичен пояс.

— Какво да ви правя? — досадно цъкна с език Наката.

— Ясукава-кун, позвъни, моля ти се, в Йокосука. Съобщи на Катаока, че Тадокоро-сенсей ще пътува заедно с тях.

— Няма ли да използуваме пътнически самолет? — учуди се Тадокоро.

— От военноморския флот ни дадоха специален самолет за свръзка. Програма „Д–2“ е одобрена, поради което при изпълнението й ще разполагаме със самолет и вертолет за собствена връзка. Нали искате да летите на Асо?

Професорът се намръщи, но, изглежда, беше доволен.

— Сенсей, безпокои ни още нещо — поде Юкинага. — Постъпи информация, че Съветът по прогнозиране на земетресенията при Министерството на просветата, геофизици и работници от Управлението по метеорология, заедно с група депутати от парламента се готвят да започнат комплексно изследване на измененията в земната кора на Японския архипелаг.

— Председателят на научно-техническия съвет знае за нас — намеси се Куниеда. — Но по своето положение този орган, доколкото разбирам, е принуден да предприеме някакви стъпки.

— Струва ми се, че сред геохимиците, геофизиците, геоморфолозите и вулканолозите някой самостоятелно ще се добере до същността на нашия проблем — каза Юкинага.

— Това е естествено — професор Тадокоро сви ръката си в юмрук. — Такава е природата на науката. Дори всичко да се пази в тайна, все някой ще обърне внимание на нещо. Дори може да не е японски учен. В науката нищо не може да се запази в тайна…