Сакьо Комацу
Потъването на Япония (12)

1

През март на следващата година, в навечерието на деня на равноденствието, в Японското отделение на Интерпол (ICPO), което се намира в зданието на Департамента на полицията, по телекса от центъра в Париж постъпи важно съобщение:

„Д. Мартен, белгийски търговец на произведения на изкуството, е излетял за Япония на двадесети със самолетна авиокомпания «Сабена», рейс 301. Има сведения, че посоченото лице е важна фигура от международния синдикат за кражба на ценни произведения на изкуството, тяхното фалшифициране, а също така и изкупуване на крадени произведения. Молим посоченото лице да бъде под наблюдение“.

След което бяха посочени особените белези, биографични данни и снимка на Д. Мартен.

— Какво ще правим? — попита чиновникът, като показа телекса на завеждащия отдела. — Да съобщим ли в чуждестранния отдел на Департамента на полицията?

— М-да… — поклати глава завеждащият, — съдейки по съобщението, това е важна птица. Интересно защо ли идва в Япония?

Началникът реши да поиска по-подробни данни за Д. Мартен, а междувременно нареди на двама агенти да се заемат със следенето на белгиеца още от летището.

Самолетът на авиокомпания „Сабена“, който беше излетял по рейс 301 и прелетял над южните части на Япония, трябваше да кацне тази сутрин на второто международно летище в Токио — Нарида.

Но когато гигантският 230-местен „Боинг“ 2707 SST се приземи на летището, с почти всички пътници на борда, лицето Д. Мартен не фигурираше сред тях. Срочно попитаха в пътническия отдел на SBN и се оказа, че господин Д. Мартен е слязъл в Калкута и вероятно е останал там.

Незабавно беше осигурено наблюдение и над другото международно летище Кансай, където минаваха голям брой линии за Югоизточна Азия. Но не беше така лесно да се открие определено лице сред многобройния поток от пътници, излизащи от изходите на летището, където почти непрекъснато кацаха самолети.

Японското отделение на Интерпол (ICPO) разполагаше с малък брой сътрудници, поради което помоли полицията на летището на емиграционното бюро да съобщят, ако при проверката на визите бъде намерено лицето Д. Мартен и взе решение временно да прекрати търсенето. Обърнаха се за помощ и към американския отдел на Интерпол в Япония.

— Мартен, търговец на произведения на изкуството. Д. Мартен… от Антверпен — опули очи американецът, бивш журналист, който вече десет години работеше в Интерпол и бе известен със своята осведоменост. — Важна птица. Знаменитост в своята област. Но защо ви интересува? — на свой ред попита американецът.

— От центъра в Париж съобщиха, че е пристигнал в Япония — отговори завеждащият отдел от Японската полиция.

Американецът подсвирна с уста.

— Ето какво било. А аз мислех, че Далечният изток е извън неговата сфера на действие. Но трябва да се отбележи и това, че този тип никога не излиза сам на сцената, освен ако не става въпрос за някаква огромна сделка. А ако се появи някъде, това означава, че от тази страна се замисля да бъдат изнесени истински национални ценности. Той за първи път сигурно е в Япония.

Завеждащият отдела разбра сериозността на положението и отново телефонира на всички международни летища да засилят контрола над влизащите в страната чужденци.

Но малко преди това…

Човекът, когото чакаха, излезе от първокласния салон на тристатонния реактивен самолет „Еър — Индия“, приземил се на международното летище в Кансай. Като се любуваше на великолепния залез, той приветливо се усмихна на стюардесата и с малко куфарче в ръка премина паспортния контрол, като подаде паспорт с друга фамилия. От японското отделение на Интерпол неговите особени белези бяха предадени в емиграционното бюро на летището тридесет минути след като специално чакащата го кола вече се носеше на север. А час след пристигането си господин Мартен вече беше в стаята на един тих клуб, който се намираше на склона на хълма Роко. От прозореца се виждаше прекрасен изглед към залива, където вече запалваха светлините. Срещу господин Мартен седеше късо подстриган широкоплещест, висок, все още млад японец. Но той приличаше на дете в сравнение с този сто и десет килограмов чужденец с прошарени коси висок метър и деветдесет сантиметра, с големи очи, голям нос и голяма глава.

— Потвърждавам, че получих Хаугай и Хирошиге — каза господин Мартен на английски със силен акцент. — Уникални предмети. Показах ги на нашите специалисти. Оригинални са.

— Щастлив съм, че сте останали доволни — отговори му японецът на великолепен английски.

— Вие наистина ли ми ги подарявате? — на господин Мартен съвсем явно му се искаше събеседникът му още веднъж да потвърди този факт.

— Да. По случай запознаването ни.

— Хм — промънка господин Мартен, който не разбираше ясно намеренията на събеседника си. — Тогава в какво се състои вашето търговско предложение. Доколкото ви разбирам, на мен ми се предоставя възможността да получа произведения на японското изкуство в доста голямо количество, но…

— Да — потвърди събеседникът. — На нас ни е известно, че вие купувате само най-ценни произведения на изкуството, и то в голямо количество, без посредници. Ние можем да ви предоставим именно това, което ви е необходимо.

— Предметите картини ли са?

— Не само. Има и резба, статуи на Буда, гоблени.

Господин Мартен мислеше, прехапал устни. Тези приказки нещо го съмняваха — предложението беше твърде съблазнително.

— Вие кога предполагате…

— Това още не може да се каже точно. Мисля, че ще стане по-рано от две, а може би и от една година. Но предметите всеки момент могат да бъдат у нас, така че, както вие сами разбирате, веднага можем да направим сделката и да установим контакт с вас. Поради това си позволихме да ви обезпокоим с молбата лично да дойдете при нас. Искаме пълна секретност и да няма посредници. Предметите, за които става дума, са национална ценност, поради това…

„Що за тип е този — мислеше си господин Мартен. — За него гарантира сигурен човек от Хонконг. Но не прилича да е от хората, занимаващи се с тъмни сделки. Може би е шеф или зад него стои още някой?“

— Въпреки това ние бихме искали да знаем вашите условия — продължаваше събеседникът. — Колко бихте могли да ни заплатите?

— Това зависи от предметите — каза господин Мартен. — Но ако вземем за основа международните цени…

— Ние бихме искали цена два пъти по-висока от международната. Изнасянето зад граница е наша работа. Вие ще ги получите на посоченото от вас място. Целият риск пада върху нас, а вие по някой от известните ви начини ще можете да ги продадете на милиардерите за колекциите им много по-скъпо. Тъй като в сделката няма посредници, на вас ви е обезпечена огромна печалба. Нашите предмети, за разлика от фалшификатите, по които сте се специализирали, са оригинали. Абсолютно всички.

Господин Мартен взе чашата с коняк и я завъртя в дебелите си пръсти.

— Обикновено аз сключвам сделка с добре познати партньори. Преки сделки с такива като вас не предприемам. Това е мое правило.

— Но понякога е добре да се рискува. Ние с вас няма да имаме абсолютно никакви контакти — само чрез предметите.

— Добре, а как ще се свържем?

— На този адрес в Брюксел ще можете да се свържете с нас. Малко по-късно ще ви изпратим и шифър.

— Добре. Ще се опитам да рискувам.

— Между впрочем — мъжът му подаде албум с етюди. — Това е също като предметите, които ще ви дадем. Както виждате вече разполагаме с нещо.

Когато разтвори албума, господин Мартен повдигна вежди от учудване.

— Шяраку — промърмори под носа си той. — Едва ли…

— Вижте добре, ако обичате — събеседникът му подаде албума. Господин Мартен, като извади лупа от вътрешния си джоб, внимателно се вгледа.

— Като че ли е оригинал — с недоумение промълви той. — Но доколкото знам, той е в Националния музей за изобразителни изкуства…

— Да, разбира се. А сега там се намира едно отлично изработено копие. — Събеседникът му шумно затвори албума. — Като начало ще ви изпратим този албум в Антверпен, а след като го получите, внесете предварително уговорената сума, разбира се, в долари, в швейцарска банка.

— И доставянето ли ще извършите вие? — господин Мартен беше малко смутен. — Как?

— С предмет като този няма да имаме почти никаква трудност — мъжът едва забележимо се усмихна. — По света съществува така наречената „дипломатическа неприкосновеност“.

 

В същото време във фирмата за разработване на шелфа КК с въздушна поща пристигна молба от Онодера за освобождаването му от заеманата от него длъжност във фирмата. Той беше изчезнал от шестнадесети август, т.е. от деня на голямото земетресение в Киото. Нито неговите сътрудници, нито майка му, която живееше в Кобе, знаеха дали е жив, или не. На плика със заявлението имаше пощенско клеймо от Неапол.

— Какво значи това? — нахвърли се един от директорите върху завеждащия отдела Йошимура. — Нали смятахте, че е загинал в Киото.

— Почти всички негови приятели, с които беше там по онова време, загинаха — лицето на Йошимура изразяваше объркване. — Разбира се, аз задържах изпращането на помощта за погребението.

— Но защо е заминал за Европа, дори без да предупреди фирмата? — поклати глава директорът.

— Не зная, но трябва бързо да се помисли за замяна — каза Йошимура. — Това е една много чувствителна загуба за нас.

— Но защо все пак е заминал за Европа? — промърмори отново директорът.

Отговорът на този въпрос дойде след няколко дни от съвсем неочакван източник. Като прелистваше съобщенията на отдела за информация, Йошимура изведнъж впи поглед в една от страниците. Той прехапа устни, помисли малко, след което се свърза с отдела за информация.

Малко след това завеждащият Йошимура влезе с бележник в ръка в кабинета на директора.

— Струва ми се, че разбрах причината за заминаването на Онодера: Според информацията, която получихме днес, една японска фирма е закупила дълбоководен батискаф тип „Кермадек“ от френския военноморски флот.

— Каква е тази фирма? — попита директорът.

— Странно нещо. Малка фирма, пред прага на банкрута. Подозрителна фирма.

— А какво ще прави тази фирма с дълбоководен батискаф, който се потопява на десет хиляди метра дълбочина? Такъв кораб може да се вземе под наем от Франция, Англия, Америка — директорът се развълнува. — Такава малка фирма не се е поколебала да купи толкова скъпо нещо! А откъде е взела пари?

— Не знаем, но ще се постараем да узнаем — Йошимура се загледа в бележника си. — Тази фирма е привлякла Онодера и го е изпратила да закупи „Кермадек“ от Европа. А какъв смисъл има да се купува кораб, ако няма специалист, който да може да го управлява и регулира.

— Той ли ще е специалистът?! — промърмори директорът. — Не правеше впечатление, че е способен на такава постъпка.

— Съгласно нашата справка, мястото, откъдето ще се получи „Кермадек“, е Неапол.

— Значи се измамих в него — директорът, чието лице беше пребледняло, запали цигара.

В това време в кабинета влезе завеждащият отдела за информация.

— Идвам във връзка с фирмата, за която говорихме преди малко — каза той. — Тя е започнала производството на подводен кораб за изследване на корали, но изглежда, нищо не е излязло. Незначителна фирма с основен капитал двадесет милиона йени.

— Но откъде тогава може да вземе пари?

— Местните финансисти и банки са й открили кредит, но тези суми са нищожни. Изглежда, я кредитират и по-едри финансисти. Но това още не е установено. Има подозрение, че зад гърба на тази фирма под маската на фирма за тежко машиностроене се крият Силите за самоотбрана, но няма никакви сведения, които да потвърдят това предположение.

— Силите за самоотбрана? — попита директорът.

— Да, нима не може да се допусне, че Силите за самоотбрана купуват батискаф за своите нужди? Във всеки случай те имат достатъчно средства, но, изглежда, че не искат да се разгласява и се прикриват зад банкрутирала фирма. Тя купува „Кермадек“, а Силите за самоотбрана го наемат за дългосрочно ползуване.

— Навярно е така — каза директорът, като си чистеше ушите.

— Но защо е притрябвал батискаф на Силите за самоотбрана? Защо не са наели такъв под наем от чужбина и защо са тези заобиколни пътища? Толкова ли спешно изследване имат, че не могат да изчакат да бъде пуснат в действие нашият втори батискаф „Вадацуми–2“?

— Може би е по-добре да проверим в самото управление на Силите за самоотбрана? — предложи Йошимура.

Обаче проучванията на Йошимура скоро приключиха. Когато започна да разплита нишката в самото ведомство, тя бързо се скъса и изчезна в мрака на държавната тайна със значение за отбраната на страната.

Доцент Юкинага, който беше подал молба в Университета, където работеше, за временното му освобождаване от задължения, сега прекарваше цели денонощия и кантората в едно от зданията в Хараджюку. Всички негови мисли и денем, и нощем бяха свързани с план „Д“. В центъра на този план стоеше професор Тадокоро. Самият той работеше с всички сили по изграждането на новата програма за изследвания. За целта бяха преместени в нова лаборатория. „С какво ли ще се занимаваме в същност?“ — замисляше се Юкинага. Той всецяло се беше отдал на тази идея — неясна и несигурна като облак. Но ако в крайна сметка се окажеше, че това е една безумна фантазия, една химера на учения — фанатик професор Тадокоро, какво ли ще стане с неговото бъдеще? Цялото си време, всичките си сили и енергия отдаваше на този прословут план „Д“, освен това нямаше право да разказва за своята работа нито на бившите си учители, нито на родителите си, нито на другарите си… Ако си беше седял мирно и тихо във факултета, през следващата година може би се откриваше шанс да стане професор. В научния свят неговите трудове постепенно получиха известност и на есенния семинар Юкинага се готвеше да излезе с важен доклад.

Разбира се, ако изследванията се провеждаха открито, всичко щеше да бъде по-просто — никакви тайни, никакви заобиколни пътища, всяко достижение щеше да става достояние на обществото и да получава нужното признание. Но тук характерът на работата бе съвсем друг. Програмата изискваше пълна дискретност. За нейната секретност най-много настояваха премиер-министърът и онзи старец. Изнурителна работа, за която никой, дори най-близкият ти, не трябва да знае. И никакво възнаграждение не му бе обещано за това. Той сам се чудеше на себе си. Защо се реши да пропилее останалата половина от живота си. Може би просто го измъчваше отчаянието? Може би за всичко беше виновна жена му? Тя бе единствена дъщеря на негов любим преподавател, известен учен, умрял преди няколко години. Израснала в охолство и разкош, тя се отличаваше с безсърдечието си. Деца нямаха. Преди една година, когато беше в командировка в чужбина, жена му беше напуснала дома им и бе заминала при родителите си. Тази жена въобще не беше подходяща за съпруга на скромния, сдържан и малко своеобразен учен, който, увлечен от науката, почти не спеше в къщи.

А какво ще стане с всички, ако този план, с осъществяването на който бяха заети в момента, се окаже плод на фантазия, на лош сън… Нали никой не му даваше гаранция в случай на неуспех. Най-печалното беше, че освен себе си беше оплел в тази история няколко свои талантливи другари. И сега се чувствуваше отговорен за тяхното бъдеще. Когато мислеше за това, главата го заболяваше и му се повдигаше.

— Във всеки случай нашата работа е същинска игра на сляпа баба, която няма дори и правила — му беше казал Сеичи Наката, негов приятел от университета, признат авторитет в областта на информацията. — Условията са толкова сложни, че струва ми се и системата „RERT“ няма да ни помогне. Налага се да се обмислят някои нови средства за програмиране. На първо място, правителството трябва постоянно да ни осигурява пари, без да чака резултатите от първия етап на изследванията. На второ място, след известен период от време ще ни трябват огромни суми, за които правителството е длъжно да измисли реален предлог, за да бъде в състояние да ги задели. Трето, ако резултатите от изследователската работа започнат да потвърждават хипотезата, правителството ще трябва да вземе съответните мерки. При това характерът на нашите изследвания е такъв, че не на всеки етап може да се даде потвърждение на хипотезата в чист вид. Вероятно след положителните резултати от първия етап на изследването може да се яви отрицателен при следващите етапи. Не е изключен и напълно отрицателен резултат. Всичко е възможно. В такъв случай възниква въпросът: до каква степен и колко дълго време ще е в състояние да ни издържа правителството? И това трябва да се пази в пълна тайна от обществото, което сигурно е много трудно. Четвърто, до каква степен могат да се държат в тайна нашите изследвания и хипотезата, въз основа на която ние работим и правим своите заключения?

— Значението на тайната вътре в страната и навън е различно — каза Ямадзаки, който беше командирован към изследователската група от отдела за разузнаване при Кабинета на министрите. — Дори вътре в страната значението на тайната се различава по отношение на цялото население, което ползува масовата информация, на опозицията в парламента, на държавните учреждения, финансовите кръгове…

— На този етап съществува и друг проблем: кога и какви мерки трябва да вземе правителството и до каква степен ще е в състояние да ги приложи — намеси се Куниеда, секретар от канцеларията на премиер-министъра. — На определен етап може би ще са необходими законодателни мерки, но тогава възниква въпросът: до каква степен и в какви граници ще трябва да се спазва секретността и въобще ще е възможно ли да се следи за нея?

Първата причина, поради която изследванията не трябваше да се провеждат открито, се заключаваше в това, че ставаше дума за съдбата на цяла Япония. Като разглеждаше материалите на професор Тадокоро и от сегашните данни, Наката интуитивно разбра, че на дадения етап вероятността да се случи това, което при сегашните изследвания щеше да бъде превърнато в дело с огромно значение, бе не повече от един-два процента.

— Един процент вероятност в случая е твърде много — решително заяви Наката. — На този свят се случват и събития, чиято предварително определена вероятност е много малка. Да се обясни това не е достатъчна само теорията на вероятностите. Тук е необходимо да се отчете възникването и развитието на качествено нови процеси.

Като направи най-общи изчисления, професор Тадокоро определи приблизителните срокове за развитие и завършване на очакваното явление: максимален — петдесет години, минимален — две години. Професор Тадокоро по много своеобразен начин беше събрал данните и в изчисленията му имаше много неясноти. Но Юкинага, който знаеше колко често се потвърждаваше интуицията на професора, се ужасяваше от минималния срок. Необходимо беше отново да се анализира обширният, привидно не взаимосвързан материал на професора, за да се провери точността на предполагаемите срокове. Разбира се, можеше да се вземе средното число — двадесет и четири-пет години. Но Юкинага не можеше да мисли така елементарно, тъй като знаеше, че става дума природни явления, където всеки най-незначителен случай може да повлече след себе си редица явления, стремително нарастващи като снежна лавина. А след като се имаше предвид съдбата на Япония, трябваше да се изхожда и от най-лошите предположения.

Според програмата на Наката, в основата на която стоеше „най-лошото“, бе необходимо предметът на изследванията и самите изследвания да бъдат запазени в пълна тайна. Ако в процеса на изследванията лошите предположения се сбъднат, щеше да е необходимо да се вземат бързи мерки с цел да се избегне паниката и вълненията. Особено нежелателно бе разгласяването на това предположение в чужбина. По-добре бе световната общественост да разбере това тогава, когато бъдат взети някакви мерки.

Наката смяташе, че е рано да се обмислят конкретните мерки. В случая бе много по-важно оперативността — необходимо бе да се има готовност за всякакви изненади и мигновено вземане на съответни мерки. Сега на първо място трябваше да се систематизира и прецизно да се анализира съществуващата информация, а след това внимателно да се обработят всички новопостъпващи данни в процеса на работата и освен това да се изясни кой е най-информиран по проблема.

— Накратко казано, всичко трябва да се предвиди — каза Наката. — Та нали в тази работа няма нищо ново. Естествено, всеки трябва да събира материали по своя линия, но се предполага, че ние като учени имаме изострен усет да разграничим главното от несъщественото.

— Ха-ха-ха — засмя се Юкинага. — Най-големият авторитет по теория на информацията говори за обща представа и интуиция. А какво ще каже за това професор Тадокоро? Оказва се, че за учения е най-важно да има интуиция, както в древността…

— Между впрочем, точно теорията на информацията потвърждава това, което казах — убедено потвърди Наката. — А на нас са ни необходими именно хора с добра интуиция, при това изключително много са ни необходими.

Някак от само себе си се получи така, че Наката стана теоретически ръководител при осъществяването на плана. Освен професор Тадокоро в работата участвуваха пет души. Всички бяха млади — между тридесет и пет и четиридесет години.

— Опитах се да анализирам проекта на професора — каза най-младият, Ясукава, който работеше тук като счетоводител. — Съвсем очевидно е, че разходите на предварителния етап превишават средствата, които могат да бъдат отпуснати от отдел Разузнаване при Кабинета на министрите. Трябва да се увеличи броят на хората. За тази програма ще е необходима и много техника.

— Вече купихме „Кермадек“ — каза Юкинага, — но ще трябват и няколко компютъра.

— От лабораторията на професора взехме вече един, но ще е добре да се снабдим с още един. Частичните изчисления ще се правят от другите фирми в условията на временно използуване на часовия график на компютрите им — каза Наката, — но работата е там, че ни е необходим още един батискаф. Според плана на професор Тадокоро може би ще трябва да се правят изследвания и в Японско море, а с един батискаф възможностите никак не са големи.

— Още един? А откъде ще го вземем? — Куниеда сви рамене. — Да наемем от чужбина — не можем, а да си купим — нямаме средства.

— Почакайте — каза Юкинага. — Дочух, че компанията по разработване на шелфа скоро ще спусне под водата „Вадацуми 2“.

— Това е прекрасно — плесна с ръце Наката. — Ще го вземем под наем. Трябва незабавно да пристъпим към преговори.

По препоръка на Наката към групата се присъедини още един човек с чудесна интуиция от института към Силите за самоотбрана. Дори ако сега бяха достатъчно, после, когато програмата се разработеше основно, щяха да са необходими още хора и пари, особено ако се приемеше вариантът за пълна секретност. До този момент средствата се отделяха от т.н. „секретни фондове“ на Отдела за разузнаване при Кабинета на министрите и от Силите за самоотбрана, постъпи и някаква сума с неизвестен произход.

Сред членовете на правителството с тази програма бяха запознати само трима души: началникът на канцеларията на премиера, съветникът му и началникът на Управлението на Силите за самоотбрана, което единствено беше в състояние да следи за секретността, мобилизирайки големи материални средства и човешки резерви.

— Нека премиерът и шефовете да се грижат за парите — каза Наката. — Ние тук нищо не можем да измислим. Нашата задача е да работим, дори пряко силите си. Какво друго бихме могли да направим?

— Казват, че старият Ватари се е разделил с част от своята колекция от картини… — подхвърли Куниеда, запалвайки цигара.

— И тези пари са отишли за нашите изследвания.

— Мисля, че е така. Старият имаше уникални картини, истински национални съкровища.

„Що за личност е този набръчкан старец, седящ неподвижно в инвалидната си количка? — мислеше си Юкинага. — Удивителен старец“. Куниеда беше от същата провинция и влезе в канцеларията на премиер-министъра не без негова помощ. На израсналия в столицата Юкинага му бяха чужди тези провинциални връзки, патриархалността, която все още се беше запазила в много райони на страната. Но Куниеда очевидно поддържаше такива контакти, дори и със стария. Когато Юкинага му разказа за „опасенията“ на професор Тадокоро, а после заедно едва ли не насила включиха професора в броя на участниците в срещата, той все още не знаеше за отношенията на Куниеда със стареца. Дори не беше чувал неговото име. Но щом Куниеда му обясни кой е Ватари, тогава си спомни, че беше много известна личност. Старецът минаваше стоте, а преди повече от двадесет години се беше оттеглил от обществения живот. След срещата на учените с правителствените лица Куниеда го представи на Ватари. Юкинага беше поразен от духовната сила на този набръчкан, немощен на вид старец, от остротата на неговия ясен ум. Той задаваше на Юкинага лаконични, точно формулирани въпроси, като при това запазваше вид на простодушен и приветлив патриарх. Когато в къщата на Ватари Юкинага разбра, че влиянието на този човек е в състояние да накара дори самият премиер да си мръдне пръста, той веднага се съгласи да придума професор Тадокоро за среща със стария.

Ясен беше само фактът, че ако старецът не бе обърнал внимание на съобщението на Куниеда за срещата на учените с представители от Кабинета на министрите, ако не беше се заинтересувал от хотел „Палас“, за програма „Д“ и дума не можеше да става. Главата на Юкинага не побираше само едно нещо — какъв бе този столетник — старец, отдавна оттеглил се от политическия живот, но запазил своето влияние. Той видя със собствените си очи как старият покани премиера в своя дом и с две-три думи го накара да приеме програмата. А обкръжението на стареца? Някакви подозрителни личности, мъже с проницателни, остри погледи, изглежда, бяха телохранители, и прелестно младо момиче…

Някакъв легендарен свят, страшен и привлекателен…

— Възможно е този старец да е измислил нещо и сам, независимо от нашата програма — предположи Куниеда, като си загасяваше цигарата.

— Искам да те попитам що за човек е той? — каза Юкинага.

— И аз не съм наясно. С него сме от една провинция, но когато започнах да разплитам нишката на хората от нашата провинция, тя изведнъж се скъса. Несъмнено, в своето време той е бил водеща фигура в правителствените и финансовите кръгове. Дори има много книги, написани за него, но нима в тях може да се разкаже всичко? Почти всички хора, които са го познавали и биха могли да ни разкажат нещо за него, са измрели. Вероятно разцветът на неговата дейност е бил по времето на Манджурските събития. При това къде каквото е могъл да вземе, е взел. Премахнал е този или онзи, дали със собствените си ръце или с чужда помощ, но в случая това не е толкова важно. По времето на последната война напълно се откъснал от всякаква дейност и се отдал на спокоен живот и затова не е обявен за военен престъпник. А след войната отново се активизирал и развил голяма дейност, но когато преминал осемдесетте, спрял непосредственото си участие в политическия живот. И въпреки това разни политически деятели и до този момент се обръщат към него или за съвет, или с молба да примири враждуващи страни. Старият познава сегашния премиер много отдавна, още като редови член на партията. Веднъж му помогна да се спаси и от политически скандал. Изобщо премиерът не смее да му противоречи.

— И сега, благодарение на неговото влияние, започна осъществяването на програма „Д“ — приключи Куниеда и слезе на долния етаж.

Юкинага остана сам в стаята и продължи разсеяно да мисли. Власт, нейните тъмни кътчета, нишки… И той е въвлечен в тази тъмна бездна на задкулисната игра. Всичко ставаше като в кошмарен сън… Почувствува, че нещо неприятно се надига в душата му. Той, който всячески избягваше водовъртежа на сложните човешки отношения, тъй като не умееше да се оправя в тях и затова беше избрал пътя на науката, изведнъж е въвлечен в политическа тайна! Какво ли щеше да стане по-нататък?