Сакьо Комацу
Потъването на Япония (9)

2

В колата Онодера съвсем се разкисна и заспа. Наистина беше много уморен. Но преди да заспи, проведе следния разговор с началника си:

— Ще се срещнем ли с родителите на момичето?

— Не, тях ги няма. Тя живее във вилата в Дзуши, а родителите й се намират в Идзу.

— Сама ли е? — промърмори под носа си Онодера.

— Не, има и прислуга. А тази вечер са се събрали приятели на нещо като парти. Ще бъде интересно, тя често ги устройва. Някога и аз бях постоянен гост там, но напоследък съм много зает, главата си не мога да вдигна от работа.

— Парти… — прозявайки се, произнесе Онодера.

— Не се безпокой. Там всичко е благоприлично. Понякога се случва да избухне скандал, но без това не може.

Онодера заспа, а когато се събуди, колата хвърчеше в полумрака по морското крайбрежие. Преминаха селището Дзуши, което беше по средата на пътя за Хаяма, завиха по частно шосе и запълзяха по залесен хълм. На върха стърчеше къща с необичаен вид — нещо средно между „Къщата над водопада“ на Райт и „Жилищния дом във формата на яйце“. Градински фенер в авангардистки стил разпръскваше синьо-зелено и бледо изумрудено сияние. От сградата, наподобяваща пластмасово яйце, се лееше ярка светлина и музика.

Щом слязоха от колата, Йошимура тръгна уверено, като у дома си. Те проникнаха в сградата през гледащия към градината френски прозорец. В малкия коридор ги посрещна слабо момиче, двадесет и седем — двадесет и осем годишно, с чаша вино и цигара в ръка, със силно гримирани очи, в тесни, почти впити панталони и тънка блузка.

— Здравейте — каза момичето с леко пиянски глас. — Омръзна ни да ви чакаме.

— А Рей-сан? — с фамилиарен тон попита Йошимура.

— Тук е. Тази вечер малко се отдадохме на сантименталности.

Отвори се бяла пластмасова врата и те се озоваха в средата на голяма кръгла стая, облицована с тапети в бежов цвят. Подът беше покрит със зелен като мъх килим. В другия край имаше роял с цвят на слонова кост. В центъра на стаята бе разположена стъклена маса с форма на палитра. Мъже и жени седяха в удобни кресла. В единия край на стаята имаше бар, откъдето към тях се обърна момиче с миксер в ръка. Половината от лицето му беше скрита от дългите коси.

— Добре дошли — каза момичето с монотонен глас.

— Здравейте — поздрави приятелски Йошимура. — Запознайте се, това е Онодера-кун от подводния отдел на нашата фирма.

— Моля, седнете — посочи креслото блед, приятен на вид млад мъж, облечен в пъстра риза с къси ръкави. — Какво ще пиете?

Онодера беше малко смутен. Изяществото, елегантността, възпитанието на тези хора приятно се съчетаваха с простота и приветливост. Цялата атмосфера тук се отличаваше поразително от тази, която си представяше той от думите на Йошимура. Онодера изведнъж се почувствува непохватен провинциалист, който съвсем не подхожда на това изискано общество.

Имената на запознаващите се с него хора му бяха познати — вероятно ги бе срещал по страниците на вестниците и списанията. Постепенно Онодера започна да разбира, че е попаднал в среда, с каквато до този момент не беше се срещал — всички гости в този дом се отнасяха към така наречения интелектуален елит. Той си спомни, че бледият млад мъж с красиво лице, облакътен на рояла, беше композитор — авангардист, чиято музика бе недостъпна за възприятията на обикновения японец, какъвто беше Онодера. По-популярен в чужбина, отколкото в своята родина, композиторът беше отличен с няколко международни награди. Тук бе и млад учен — икономист, чието име Онодера неведнъж беше виждал под статиите в големите списания. Другите двама бяха кинопродуцент и архитект, макар и не знаменитости, но все пак достатъчно известни.

Накрая представиха момичето до бара. Казваше се Рейко Абе. В същност тя беше стопанката на този дом и с нея искаше да го запознае Йошимура. Онодера не знаеше къде да погледне.

— Ще пийнете ли от това? — Рейко му посочи съд с някаква течност и го погледна равнодушно, почти уморено. — Искате ли? Обичате ли мартини?…

С тези думи тя буквално тикна в ръцете на Онодера съда с бъркалката. Той промърмори едва чуто „благодаря“ и взе миксера. Изведнъж тя нервно се изсмя:

— Извинете ме, вие идвате тук за първи път, а аз… — езикът на момичето леко се заплете. — Разбирате ли, не остана нито една чаша за коктейл, всичките ги изпочупих.

— Не се тревожете — учтиво се усмихна Онодера. — За ваше здраве!

Той поднесе към устните си съда с бъркалката и на един дъх изпи течността до дъното. После, като се изтри с обратната страна на дланта си, постави миксера на бара.

— Благодаря ви, беше много вкусно.

С тези думи Онодера обърна гръб на момичето и тръгна към масата. Но него го интересуваше и дори го тревожеше разговорът, който водеше началникът му с Рейко. Затова Онодера погледна към тях.

Йошимура не изпускаше от ръце съда — миксер и като пиеше уиски със сода, без прекъсване разправяше нещо на Рейко. Тя с несигурна ръка държеше чашата с коктейла и с пиянски жест отмяташе назад падащата върху лицето й коса. Той не можеше да разбере дали слуша Йошимура. Изражението на лицето й не се променяше, но понякога свиваше глава между раменете, както честичко правят нетрезвите хора, или я отмяташе назад, като се заливаше от смях. Държеше се като малко момиче. В тънките й ръце и крака наистина имаше нещо момичешко, но бюстът и бедрата й, обвити в свободно падащата пъстра рокля, бяха добре развити. Висока и тънка, тя съвсем не изглеждаше крехка, а беше една напълно зряла жена.

Онодера си наля скоч — уиски със сода и небрежно се облегна на пианото. Не проронилият дума до този момент композитор — авангардист кимна към Йошимура:

— Този тип твой началник ли е?

— Да.

— Не е красиво да се говори така, но ми е противен — каза композиторът, като си изкриви устните на една страна. — Нагъл и нагаждач. Привързва се само по сметка, за своя лична облага. Хората от този тип, дори и да са талантливи, са лишени от всякакви човешки емоции. При тях жаждата за власт се е превърнала в инстинкт, нещо като половия инстинкт.

— А той идва ли често тук? — попита Онодера.

— Не съвсем. Но напоследък зачести. В миналото още като студент е бил на пълен пансион у роднини на семейство Абе в Токио. Оттук е и връзката им.

— А родителите на момичето?

— Те са в Идзу — авангардистът кимна с глава. — Имат земя в Идзу и Шидзуока. Няколко острова. А Йошимура дали не е хвърлил око на някой от островите?

Онодера започна нещо смътно да разбира.

— Да отидем да поплуваме — скочи в средата на стаята Рейко. Докато ставаше от стола, роклята й се смъкна. Показа се бронзово загоряло тяло, твърде яко под бикините.

— Пак ли? — сви рамене младият мъж с пъстрата риза. — По колко пъти си в състояние да се къпеш?

— Този път ще ме извините — каза архитектът. — Аз скоро взех душ и съм страшно изморен.

— По-добре е да отложите — загрижено предложи Йошимура. — Твърде много си пила.

— Никой ли не иска да дойде с мен? — като залиташе нарочно, Рейко тръгна към терасата. — Не ме чакайте. Лягайте си.

— Вие не плувате ли? — композиторът шепнешком попита Онодера. — Нощ е. По-добре е да отиде някой с нея…

Рейко тъкмо преминаваше точно пред тях, поспря малко и им хвърли бърз поглед.

— Вие няма ли да дойдете, Онода-сан…

— Да вървим — Онодера бързо свали ризата си. — Впрочем аз се казвам Онодера.

Рейко не каза нищо за свое извинение, а само махна леко с ръка и тръгна напред. Онодера я последва, като гледаше красивия й гръб, който лъщеше, сякаш беше намазан с масло. По пътя си свали панталона и го хвърли върху някаква маса. Оказа се, че в ъгъла на терасата има скрит в клоните на бора асансьор. Само миг след като тръгнаха надолу, в кабината стана тъмно и тя се изпълни с шум от дращенето на клони. Тук телата им се допираха. Онодера се чувствуваше неловко от близкото дишане на Рейко-сан. Асансьорът равномерно се спускаше, като почукваше и драскаше по релсовите линии. Нямаше звезди. Духаше душен и топъл вятър.

— Как мислите, колко ли мъже са ме целували тук? — съвсем неочаквано проговори Рейко с глас, лишен от интонация, когато наближиха земята и вече се виждаше хладната светлина на живачните фенери. — Само един — продължи тя с нисък тон, сякаш презираше себе си в този момент.

Онодера нищо не успя да проговори. Асансьорът спря на бетонна площадка. Към водата водеше дъсчен мост.

Без да се обръща, Рейко тръгна право напред. Тя навлезе в морето, сякаш се готвеше да върви по водата. Онодера внимателно я следваше. Морето беше топло, почти спокойно. Когато тялото му привикна към водата и мускулите му се отпуснаха, Онодера със силно отблъскване на краката заплува. Той се стремеше да види къде е Рейко. Изведнъж почувствува удар в стомаха и пред него се показа нейната глава. Тя заплува бруст навътре в откритото черно море. Момъкът избърза малко преди нея, сякаш за да я охранява. В един миг върху бледото лице на Рейко пробягна усмивка.

— Да се качим ли на моторницата? — попита тя.

— Не — поклати глава Онодера. — От дълго време сме във водата, по-добре ще е да се връщаме.

— Хайде да се състезаваме.

— По-добре ще е да се откажем.

— Аз имам здраво сърце.

— Нека да е така, но ти си препила, аз също…

Двамата заплуваха мълчаливо. Рейко не се върна към моста, а се насочи към малка пясъчна ивица на около петдесет метра. Като наближи брега, тя не излезе съвсем от водата, а легна по корем. Онодера се почувствува малко неловко, той също не излезе от водата, а седна на известно разстояние от Рейко.

— Искате ли да се ожените за мен? — изведнъж рязко попита тя. — Или не ви е по душа — продължи момичето, за да наруши настъпилото за миг мълчание. — И дойдохте само да ме видите?

— Трудно ми е да отговоря, та ние току-що се запознахме — промърмори той.

— А Йошимура-сан иска да ни застави да го направим — промълви Рейко, като ровеше с пръсти в пясъка. — Моят прадядо го е молил едва ли не със сълзи на очите, умолявал го е да ме ожени… И той е довел вас.

— Само че аз едва тази вечер узнах за това…

— Хитрец, той знае какъв мъж ще ми хареса. И освен това трябва да смятаме, че това ще е брак по сметка.

— Каква сметка? — рязко попита Онодера.

— Не зная, но когато той ме уговаряше да се женя за вас, на мен така ми се стори.

Онодера помълча за миг, след което не без колебание попита:

— Колко острова владее твоят баща?

— Та какви владения са това? На него просто му харесва да има тези острови. Всичките са малки и необитаеми.

— А остров Су до полуостров Идзу принадлежи ли му?

— Да, и какво от това?

Обяснението наполовина е намерено, помисли си той, но нищо не каза на Рейко. До известна степен това се отнасяше до тайните на неговата фирма. Миналата година именно в този район отделът по разработка проведе изучаване на морското дъно. Тогава той участвуваше само в предварителните изследвания, а сондирането провеждаха вече без него. Но Онодера знаеше, че там бяха открили някаква жила. Може би дори и златоносна. Носеха се такива слухове. Навярно Йошимура имаше най-точна информация.

— Ако този брак е по делови съображения ще се откажете ли?

— Не — промърмори Онодера.

— Харесах ли ви?

— Не зная, за да се разбере това, ще ни е необходимо да пообщуваме известно време…

— Нима за да решите дали ви харесвам е необходимо да общувам с вас? А вие веднага ми харесахте — ясно произнесе Рейко, като се приповдигаше на лакти. — Не в този смисъл, че да искам да се оженя за вас. Аз бясно обичам секса, а за женитба още не мисля. Просто не разбирам защо е необходимо хората да се женят. А вие въобще мислите ли да се жените?

— Аха.

— Защо, каква е причината?

— За да се родят деца.

Онодера почувствува, че Рейко го гледа втренчено. Вълните спокойно обливаха телата им. Като се отдръпваха, повличаха пясък, който гъделичкаше кожата им. Момичето все още гледаше към него. Сякаш я смая простотата на отговора му. А на него започна да му омръзва тази игра на въпроси и отговори.

Изведнъж Рейко дълбоко въздъхна. Като ровеше с длани в пясъка тя легна настрани. Отнякъде съвсем слабо се дочу музика.

— Какво е това? — попита той учудено.

— Радио с интегрална схема, зашито в сутиена, водонепроницаемо е.

Онодера слушаше учестеното й дишане.

— Но какво ти става? Прегърни ме!

— Сега?!

— Да, или е твърде бързо за тебе?

Онодера мълчаливо гледаше в далечината тъмното море. Колко е ловък Йошимура. Всичко е обмислил. Непременно иска да ги сватоса. Бащата на Рейко очевидно има влияние в Организацията на рибопроизводителите и в местните делови кръгове. Има множество връзки. И Йошимура иска да задоми единствената дъщеря на този човек, който я боготвори, за своя подчинен. Както и да се развият събитията, това ще бъде в интересите на Йошимура, свързани със златоносната жила на морското дъно. Йошимура няма да изпусне своето. Този честолюбец сигурно си мисли и за собствено предприятие.

И тогава ще му е нужна финансовата подкрепа на бащата на Рейко…

А ако всичко това е така и Онодера го е разбрал, следва ли да помага на Йошимура в осъществяването на неговите планове. Ако Онодера възнамерява да прави кариера, естествено трябва да подхване играта на своя началник. Но той се отвращаваше от цялата тази нагласена работа, още повече, че не изпитваше интерес към такъв вид преуспяване, въобще него малко го привличаше човешкото общество. В сърцето му огромно място заемаше морето. И ето, сега то е пред тях — спокойно, тъмно, вълнува се и диша като живо. В далечината по островите като черни грамади се извисяваха планини. И над всичко тези трепетни, мъждукащи звезди…

Море и люлееща се земя… Огромна, кръгла планета, плаваща в черните простори на космоса. Преминават хилядолетия, десетки и стотици хиляди години, а тя все плава и плава, правейки кръг след кръг. И цялата е покрита с горчиво-солена като сълзи вода, над която само тук-там се извисява суша… А сушата е обърканият свят на човешките желания, където безумствуват власт, разкош, нищета, интриги, любов, тщеславие, апатия…

— Но прегърни ме де… — гласът на Рейко звучеше приглушено и призивно. Онодера чувствуваше как се вълнува нейната гръд. Ръцете на момичето се обвиха около шията му…

Той едва не извика. Далече зад морето, където гледаше, избухна и пробягна по среднощната чернота на небето ярка светлина. На нейния фон за миг изплува силуетът на планинската верига на далечния Идзу. Това не беше обикновена заря. Светлината бе ярка, ослепително бяла. Такава светлина може би означава нещо… Но какво? Съвсем близо до себе си чу музика, обвиващите шията му ръце го придърпваха към земята. Треперещите, съвсем слабо ухаещи на вино устни на Рейко бяха солени. Нейните ръце неочаквано силно го прегръщаха. Все още продължаваше да се чува музика, но изведнъж те и всичко наоколо изчезна…

— … труп… — разнесе се гласът на говорителя от радиото. — … Установено е, че е на безследно изчезналия преди седмица Рокуро Го-сан, тридесет и една годишен, служител от изследователския отдел на строителната компания Н. Го-сан е ръководел геодезичната група на участъка, където тази фирма строи новата суперскоростна железопътна магистрала Токайдо. Колегите му свидетелствуват, че в последно време Го-сан се е намирал в състояние на повишена нервна възбуда. В началото на месеца той напуснал главния строителен щаб в Хамамацу… и не се върнал. Съдейки по състоянието на намереното тяло, властите са склонни да вярват, че причината е самоубийство…

— Пусни ме! — Онодера се опита да се отскубне от ръцете на Рейко.

— Не! — като дишаше възбудено, Рейко все по-силно го стискаше в обятията си. — Не още…

— Пусни ме, на теб говоря! — извика Онодера. — Умрял е мой приятел.

— Сега преминаваме към следващото съобщение… — каза говорителят.

Силен удар в дълбочина разтърси земята. По лицата им като плесница удари внезапен порив на вятър. Пясъчният плаж, на който лежаха, малко се затресе и от стръмните склонове през гъстите храсталаци и тревата се посипаха камъни.

Онодера инстинктивно се обърна към морето. Над далечните планини Идзу непрекъснато пробягваха на ивици мълнии.

— Стани! — С едно движение той повдигна Рейко за ръката. Нейното рамо силно изпращя. — Облечи си банския!

Над върха на планината, намираща се далече в морето, проблясна оранжево изригване и в същия момент в небето се издигна яркочервен огнен стълб. След него, разтърсвайки душния нощен въздух, се разнесе страшен грохот. И започна — гръм, екот, свистене — сякаш едновременно стреляха хиляди оръдия.

— Какво е това? — с пресипнал глас попита Рейко. — Какво се е случило?

— Изригване! — отговори Онодера и помисли, че това е навярно вулканът Амаги, но не разбра само защо така внезапно избухна. — Бързо! — почти викна той, като дърпаше Рейко.

Земята непрекъснато, тежко, със стон се люлееше. От стръмните склонове се посипа пясък, малки камъчета и отломки от скали. „Лоша работа“ — помисли си Онодера и като хвана Рейко за ръка, искаше да побегне към морето, но изведнъж му дойде на ум вледеняваща душата мисъл.

— А къде е пътят към вилата? — рязко попита той.

— Зад тази скала, на обратната страна, в обратна посока. Но какво става с тебе? — с треперещ глас промълви тя. — Там е опасно, могат да паднат камъни. Хайде да отидем в морето.

Онодера мълчаливо гледаше под краката си. Вълните, които току-що миеха плажа, ги нямаше. Пясъчното дъно се оголи, морето се оттегли на няколко метра и неговите черни вълни продължаваха да отстъпват по-нататък. Някъде се оголиха и подводни скали.

Той почувствува, че Рейко бе обхваната от ужас. Цялото й същество беззвучно крещеше. Далечният огнен стълб обагряше облаците и кълбата дим, а от върха надолу се стичаха блестящи потоци лава…