Сакьо Комацу
Потъването на Япония (26)

7

Щабът на „Програма Д“ заемаше единадесет стаи, разположени на трите етажа в зданието на Силите за самоотбрана. В най-голямата от тях неотдавна поставиха дисплей Д–3. Той беше много по-голям от този на „Йошино“. На екранното устройство нагледно се отразяваха всички енергетични изменения, които се извършваха в основата на Японския архипелаг. Дисплеят беше конструиран преди пет години от една фирма, която произвеждаше електронно — оптични прибори. Изключително високата цена и сложността на включването му към компютъра ограничаваха неговото приложение. Когато преминаха към изпълнението на „Програма Д“, Наката счете за необходимо да поръча дисплей Д–3. Първият опитен образец беше поставен на „Йошино“, а вторият, който беше по-съвършен, го инсталираха в щаба.

От многобройните прибори, разположени на дъното на морето около Японския архипелаг, по двата канала за ултра дълги и ултракъси вълни постъпваха данни за подземни трусове, изменения в топлинния поток, релефа на дъното на континенталния склон, разпределението на гравитационното поле и неговите елементи. Тези данни се приемаха от двадесет високоскоростни кораба и десет самолета, а чрез наземна станция се въвеждаха в компютъра на щаба. Тук постъпваха данни дори за широкомащабните изменения при разпределението на гравитационното поле в пространството. Тези данни се регистрираха от тринадесет самолета и два вертолета. Два специализирани самолета предаваха информация за изменения в гравитационната константа. Освен това щабът получаваше данни от наземните регистриращи прибори, поставени по територията на цяла Япония, в съответствие с проекта за прогнозиране на земетресенията.

Да се анализира цялата тази информация и да се създаде пространствен модел, а след това да се трансформира в сигнали за дисплея Д–3, не беше по силите на единствения компютър на Силите за самоотбрана. Наложи се да привлекат Научноизследователския институт на Корпорацията за телефонна и телеграфна техника.

Специално разработеният от тях компютър с холографска памет беше съединен чрез коаксиален кабел, позволяващ да се използува особена система за уплътняване на честотите с диапазон до шестдесет мегахерца, с компютъра на Силите за самоотбрана.

След нововъведението към щаба беше присъединена и петата лаборатория на Научноизследователския институт в Йокосука. Към него сега, освен „Такацуки“ се числяха и двата наблюдателни кораба „Ямагуто“ и „Харукадзе“, а също така и най-големият и най-нов кораб на Силите за морска самоотбрана „Харуна“ с водоизместимост четири хиляди и седемстотин тона. В продължение на два месеца в разпореждане на щаба трябваше да постъпят ледоразбивачът „Фуджи“ и подводницата „Кайрю“, спусната преди половин година във водите на Кобе и сега в изпитателен срок. По този начин щабът разполагаше с една трета от всички кораби на Силите за морска самоотбрана.

Дисплеят Д–3 започна да работи, въпреки че бяха включени в действие по-малко от половината вериги.

Заедно с увеличаването на броя на контролните прибори, растеше и количеството на данните. Обемът на постъпващата информация нарастваше в геометрична прогресия, като все по-добре изясняваше явленията, които се извършваха в недрата на Японския архипелаг.

Напоследък Наката спеше в щаба. Той чувствуваше, че с него става нещо нередно, по тялото му непрекъснато преминаваха тръпки, появи се и усещане за обреченост.

— Налягането откъм страната на Японско море се увеличава ужасно — проговори той, като разглеждаше светещото пространствено изображение на Японските острови върху екранния блок. Архипелагът беше обкръжен от трепкащи разноцветни точки и линии.

— Мен повече ме вълнува натрупването на енергия по структурната линия Итойгава — Шидзуока — включи се в разговора сътрудник от Държавния институт по геодезия и картография. — Изчисленията показват, че стойността на натрупалата се енергия отдавна е превишила границата на еластичност на земната кора. Освен това енергията не се освобождава, а се натрупва, като превишава теоретичното ниво. Засега протичат само незначителни явления като слаби земетресения в Мацумото и известно пропадане на почвата между Омачи и Такада.

— Наката-сан, как мислите? — попита сеизмологът Машита. — Не се ли извършва някакво съвсем ново явление под Японския архипелаг? Такова, което до този момент не е било известно. Създава се впечатление, че долният поток от веществото на мантията е преминал под Японския архипелаг и е нахлул в Японско море.

— Не може да се каже, че такъв тип процеси е съвършено непознат — Наката взе тебешира и начерта схема на дъската. — Ние постоянно наблюдаваме подобни процеси.

— Фронт на затворен циклон! — учуди се служителят от Управлението по метеорология. — Но нима под земята, на дълбочина седемстотин километра…

— Възможно е на много по-малка дълбочина да се е образувала хоризонтална дупка — каза Наката. — Хайде тази вечер сериозно да се заемем с моделирането.

Сред сътрудниците, които бяха в стаята, заети с дисплея Д–3, беше Юкинага. Всички сложни изчисления се провеждаха през нощта, когато компютърът на Силите за самоотбрана беше свободен, а поради това много често те не си лягаха до сутринта. Беше определена и стая за почивка. Юкинага, както и Наката, се пренесоха да живеят в щаба. С моделирането те се заеха в два часа през нощта. Всеки пое контрола на две устройства, които служеха за подаване на данни. Юкинага контролираше и видеокамера, която правеше снимки на всяка координата върху дисплея. Наката наблюдаваше пространствения образ на екрана. Не изминаха и две минути и той изумено възкликна:

— Стоп! Елате всички тук!

Сътрудниците го заобиколиха. Юкинага дотича до дисплея и почувствува, че дъхът му спира. Японският архипелаг, който беше очертан на екрана с фосфоресцираща линия, се беше разцепил на две и наклонил. Светещата оранжево-червена завеса, обкръжаваща островите, ту избледняваше, ту ставаше яркочервена, като покачваше как се разпределя енергията.

— Какво, потъна ли Япония? — с пресипнал глас попита Юкинага.

— Потъна, и то безвъзвратно — промърмори Наката. — Но преди да потъне се и разцепи на две.

— Не е ли твърде бързо? — лицето на Машита посиня и той погледна към стенния часовник. — Няма ли грешка в мащаба на времето?

— Не — отговори сътрудникът от Управлението по метеорология.

— Мащабът е обикновен, както винаги: три и шест десети по десет на четвърта степен… Тридесет и шест хиляди кратен… Секундата съответствува на сто часа.

— Изчислете времето, за което се достига до това състояние.

— Сто и дванадесет цяло и тридесет и две стотни секунди — отговори сътрудникът. — Изчислено в реално време — единадесет хиляди двеста тридесет и два часа.

— Близо дванадесет хиляди часа… — тихо промърмори Юкинага. — Това означава…

— Една година три месеца и още малко — заключи Наката, като постави ръка върху апарата. — Хайде още веднъж да проверим всичко много по-внимателно. С по-малки мащаби за време — нула цяло и осем десети по десет на четвърта степен. Секундата ще съответствува на двадесет и пет часа.

Хората заеха местата си. Светещото изображение на тримерния екран изгасна. Стрелките на приборите се върнаха към нулевото деление. Всичко започна отначало. Задвижи се стрелката на часовника със светещ циферблат. Защракаха клавиши. С шум се включи електронното пишещо устройство. Този път значително по-бавно се задвижи светещото стереоскопично изображение. Плавно се завъртяха, като пулсираха, червените, жълтите и оранжевите светещи точки, а между тях се появи трепкаща светлинна завеса, която приличаше на северно сияние. Като струеше и се преливаше, тя нетърпеливо се приближаваше към извитото като лък изображение на Японския архипелаг. Сякаш красив, светещ, но отровен скат се готвеше да нападне очертаната със сини линии страна…

В началото измененията в светещото изображение бяха почти незабележими. Жълтите и оранжевите точки, които очертаваха пунктирните линии, постепенно изгасваха, а червените, както и светещата завеса, постепенно се увеличаваха, като ставаха все по-ярки…

— Стоп! — извика Наката. — Времето?

— Триста и две секунди…

— Юкинага-сан, снимайте не само на видеолента, но и фотографирайте. Ще изменим мащаба на времето двойно, четири десети по десет на четвърта…

— А дали това ще бъде достатъчно? — попита някой. Може би да забавим четири пъти?

— Мисля, че това нищо няма да даде. А сега да започваме!

Чу се прищракване и секундната стрелка отново затича по циферблата, но този път хората поглеждаха към екрана със страх.

Забави се пулсацията на светещите точки, както и колебанието на светещата завеса. През всеки две секунди прещракваха фотокамерите. Сиянието на червените точки се усили и те се подредиха като стъклени топчета откъм брега на Японско море и около островите Идзу и Бонин. Откъм страната на Тихия океан надолу по Японската морска падина се появи светещ облак, оцветен отгоре в зелено, а отдолу в червен цвят. С всеки изминат миг ставаше по-ярък.

— Това какво е? — попита сътрудникът от Института по геодезия и картография. — Миналия път не го забелязах.

— Погледнете! — почти извика Наката. — Погледнете под архипелага!

В горната част на мантията под Японския архипелаг на около двеста километра дълбочина, като образуваше червен пояс, премина долната червена част от облака. Под Японско море тази ивица се превърна в мъгляво петно, което ставаше все по-червено.

— Какво означава тази ивица? — промърмори Машита. — Защо на дълбочина двеста километра именно под Японско море енергията се разпространява с такава скорост?

— Защо ли? — поклати глава Наката. — Кой може да каже какво точно става дълбоко под земята? По данните на мониторите компютърът е изчислил неизвестен за нас процес и е създал съответен модел.

— Но защо енергията се натрупва така дълбоко под земята? — раздразнено попита Машита. — Това е теоретически невъзможно. Енергията превишава границата на еластичността на земната кора.

— Започва се — каза служителят от Управлението по метеорология. — Японският архипелаг се разчупва…

Около центъра на Японския архипелаг, в източната част на залива Томияма се беше образувала зловеща зигзагообразна червена линия, която се разпростираше на север и на юг. Едновременно възникнаха безброй по-малки линии по всички части на островите, които принадлежат на Японския архипелаг. Изображението му се изкриви. Зелено светещият облак над обърнатата към Тихия океан страна отиваше все по-дълбоко, като се преместваше на изток. Червеното петно под Японско море се увеличаваше и пулсираше като живо. Синьото изображение на архипелага се наклони: източната половина на изток, а западната — на запад. Часовникът ясно отмерваше секундите, а на екрана потъваше Японският архипелаг — леко наклонен, той бавно отиваше все по-надолу и по-надолу… И ето, замря… Зелената светлина под Тихия океан избледня, както и червената под Японско море. Червените точки постепенно станаха оранжеви, а после — жълти. Не след дълго почти изгаснаха.

— Времето?

— Шестдесет и две секунди след второто пускане — отговори някой. — Изчислено в дни, тридесет и два дни и малко повече…

— И такъв катаклизъм ще настъпи след някакъв си месец — разнесе се гласът на Машита. — А на какво разстояние ще се изместят островите?

— Максимално тридесет и пет километра в хоризонтална и минус два километра във вертикална посока. Източната част на Япония ще се измести на югоизток, а западната — на юг. Кюшю ще направи пълен кръг наляво — с южната си част ще се обърне на изток.

— Преместването по вертикалата е два километра. В този случай върховете на планините ще останат над водата.

— Ще останат, но нима мислите, че на тях ще може да се оцелее? — засмя се Наката. — Та там ще има срутвания, изригвания. С това промените няма да престанат. Архипелагът ще се спуска все по-ниско и по-ниско.

— Да — потвърди сътрудникът от Управлението по метеорология. — Преместването ще продължи със скорост няколко сантиметра на ден, както в хоризонтална, така и във вертикална посока.

— А може би моделът не е верен? — рязко попита Машита. — Аз просто не мога да повярвам. Какво е това преместване на енергията, която идва откъм Тихия океан и се насочва към Японско море под самата Япония? Трудно е да се допусне, че тази огромна маса енергия с такава скорост ще се придвижи през скалите на дълбочина стотици километри… И повтарям, натрупването на такава маса енергия превъзхожда границата на еластичност на земната кора…

— Почакайте — промълви Наката, — възможно е моделът да не е съвършен. Ние нищо не знаем за ужасните неща, които стават на няколкостотин километра дълбочина под земната кора… Но такова преместване на енергия може да се допусне… Нали сте чували за тунелния ефект.

— Наката-кун, признавам вашата гениалност, но защо трябва всичко да мерим с един аршин? — възбудено заговори доцентът. — Тунелният ефект се използува при моделирането на атомното ядро. А вие смятате с този модел да обясните такива грандиозни явления като процесите в земната кора…

— Почакайте, съвсем не мисля така — Наката поклати глава и посочи с ръка към блока. — Никой не приема, че пренасянето на енергия в твърдото тяло, както и в скалите, става само за сметка на трептенията в кристалните решетки. Но съществува интересно явление с подобен тунелен ефект при твърдите тела с висока плътност.

— Кое е то?

— Преместването на енергията в граничните участъци на една двуфазова материя — течна и твърда.

— Лед, така ли?

— Глетчер — каза Наката. — Казват, че вътре в огромните блокове на глетчерите възникват водни дупки и тръбопроводни образования, по които се стича вода. Разбира се, в тях се съдържат голямо количество ледени кристалчета и е достатъчно малко колебание в температурата и налягането, за да се превърне отново водата в твърдо тяло и тръбичката да изчезне. Изглежда, че в глетчера съществуват достатъчно дълги тръби, по които се стича вода.

— Вие искате да кажете, че такова нещо се извършва и под Японския архипелаг? — малко иронично попита Машита. — Доказателства?

— Няма — Наката скръсти ръце на гърдите си. — Но вие замисляли ли сте се защо магмата излиза през кратерите? Счита се, че кладенците във Фуджи са образувани от остатъчна лава. Но как тази вулканична лава образува тунели?

Юкинага слушаше спора със затаен дъх.

— Да — каза след известно време Машита, да допуснем, че в скалата, която е с висока температура, под високо налягане се образува тунел и по него топлината се премества с висока скорост заедно с потока от течност. Добре, така да е… Но кажете, моля ви, нещо за енергията, която се премества в Японско море и се натрупва там…

— Това също не влиза в противоречие със знаменития „сеизмичен модел“ на професор Тадао Цубой — парира Наката. — Концентрирането на енергия в земната кора се извършва в определени граници. Земната кора не може да натрупа неограничено количество енергия. Като изчислява модула на еластичност на земната кора и максималната енергия на до сега станалите земетресения, Цубой достига до извода, че кълбо с радиус сто и петдесет километра представлява единица „сеизмичен обем“. Но това не е толкова обезпокояващо. Ако в единица „сеизмичен обем“ съществува известна граница на натрупване на енергия, това не пречи на енергията да се събере в блок, равен на няколко „сеизмични обема“, а това много пъти превъзхожда стойността, която може да се натрупа в единица обем. Освен това, ако се предположи, че в натрупването на енергия взема участие мантията…

— Отново мантийно земетресение — все още иронизираше Машита.

— Това не съм казал — Наката се обърна към екрана. — Енергията, която се премества с висока скорост в Японско море във вид на топлинен поток, по-скоро се натрупва в земната кора на обширно пространство и като се разсейва, изтласква Японския архипелаг на югоизток.

— А земетресенията?

— Естествено ще има. По ред ще се освобождава енергията, която се е натрупала във всяка сеизмична единица… А като цяло ще се освободи голяма маса енергия.

— Накратко казано, всичко е в този енергетичен тунел — Юкинага облекчено въздъхна и като взе тебешира, се приближи към дъската. — Ако се изхожда от строежа на централната зона, в която са концентрирани хипоцентровете на всички земетресения, можем да си представим потъването на океанската литосфера надолу по Тихоокеанското крайбрежие на Японския архипелаг като гигантски склон, който преминава в мантията. В началото той има наклон двадесет и три градуса, а на дълбочина повече от сто километра достига до шестдесет градуса. Трасето на това потъване преминава под Японския архипелаг, Японско море и завършва някъде в покрайнините на континента…

Юкинага начерта голяма стрела в центъра на схемата.

— В началото на потъването, поради рязкото спадане на температурата и налягането, ще се извърши свиване на веществата в мантията. Вследствие това наклонът на потопяваната равнина става по-полегат. Колкото е наклонена тази равнина, толкова ще потъне и Японският архипелаг. Аз все не можех да разбера защо не се извършва издигане на източната страна на Японската морска падина, но сега и това се изяснява…

— Япония ще потъва с известно завъртане около собствената си ос — намеси се Наката, като изписа още една крива в схемата на Юкинага…

— Най-вероятно е архипелагът да се разцепи по дължината на този енергетичен тунел откъм Японско море и Японският архипелаг да се хлъзне в Японската падина, тласнат от натрупаната енергия.

— Според вас всичко изглежда прекалено просто — със съмнение поклати глава Машита. — Излиза, че Японският архипелаг ще бъде потопен, без да предизвика взривоподобно освобождаване на потенциалната енергия, което би могло да доведе до непознати до този момент щети. Не се ли получава твърде чисто и гладко?

— А нима в природата никога не може да протече нещо гладко? — каза Наката. — И все пак, когато се извърши разрушаването на Японския архипелаг, ще се освободи такава огромна маса енергия, че нито едно земно съоръжение няма да оцелее…

— Япония ще потъне — изхриптя Юкинага. — Но кога? Кога ще започне великият катаклизъм?

— По данни на нашия модел — на триста и втората секунда — с пресипнал глас произнесе сътрудникът от Управлението по метеорология — или с други думи, до началото остават триста и дванадесет цяло и петдесет и четири стотни денонощия…

— По-малко от година… — с мъка проговори сътрудникът от Института по геодезия и картография. — Малко повече от десет месеца…

Всички застинаха пред дисплея.

След някакви си десет месеца…

Юкинага почувствува, че му се завива свят, сякаш подът под него пропада. След десет месеца… Ако, разбира се, моделът е правилен…

И това може да стане само за някакви си десет месеца?!

Наката все още стоеше със скръстени на гърдите ръце. Изведнъж той решително грабна телефонната слушалка.

— Искаш да вдигнеш от леглото началника на канцеларията при Кабинета на министрите ли? — попита Юкинага.

— Премиера… — почти извика Наката, като натискаше клавишите.

— Какво ви става? — изплашено попита Машита. — Моделът трябва щателно да се провери…

— Сега не ни е до това! Трябва да бъдем готови за най-лошия вариант! — Наката замълча, като се вслушваше в телефонната слушалка.

— По това време ще можеш ли да се свържеш? — промърмори Юкинага.

— Аз звъня на специален номер, този телефон стои до леглото на премиера — отговори Наката.

Юкинага, който не можеше да си намери място, се приближи до единствения в стаята прозорец и вдигна плътните щори. Леденото нощно небе беше започнало да посивява.

Разсъмваше се.

 

В седем часа сутринта в хотел „Хилтън“ се събраха директорите и главните редактори на най-големите вестници, телеграфни агенции и телевизионни компании. Всички пристигнаха скромно, като на малка закуска, и се стараеха с нищо да не привличат вниманието.

В специалната зала, почти възстановена след земетресението, новодошлите бяха посрещани от секретарите на управляващата партия и от заместник-началника на канцеларията при Кабинета на министрите.

— Премиерът и началникът на канцеларията скоро ще бъдат тук — каза един от секретарите. — Заседанието на Кабинета малко се удължи, но мисля, че скоро ще свърши.

— Заседание на Кабинета ли? — попита един от директорите. — Толкова рано?

— Да — отговори секретарят и погледна заместник-началника на канцеларията. — Те се събраха на заседание тази сутрин в пет часа…

Всички, които седяха около масата, се спогледаха.

— Танака-сан — извика един от главните редактори, — очевидно положението е много напрегнато?

— Да — Обикновено весел, известен със своето остроумие, заместник-началникът на канцеларията сега беше като тъмен облак.

— И за нас това бе съвсем неочаквано.

 

— Още веднъж искам да ви попитам — премиерът огледа събралите се в неговата резиденция членове на Кабинета: — Съгласни ли сте официалното съобщение да се направи след две седмици, а в случай на необходимост и по-рано?…

Министрите бяха застинали в трагично мълчание.

— Кошмар — отрони министърът на финансите. — Изведнъж срокът се съкрати наполовина…

— Не е ли по-добре след три седмици? — попита министърът на промишлеността и търговията. — Имах неофициална среща с някои от представителите на промишлените и финансовите кръгове, поради което смятам, че две седмици време за изготвяне на конкретни мерки и приемане на окончателно решение, ще им бъдат недостатъчни… Нали ще настане паника след официалното съобщение…

— Най-страшното в момента е, че могат да ни изпреварят в чужбина — каза началникът на канцеларията.

— Съществува ли такава вероятност? — попита министърът на транспорта. — Вие мислите, че някое чуждестранно научно дружество може да направи по този повод съобщение?

— В щаба казват, че това е напълно възможно — отговори началникът на канцеларията. — Наистина, на нас още не ни е известно кой до каква степен е осведомен. Напоследък се наблюдава особен интерес към изследователските работи около Японския архипелаг. Увеличи се броят на чуждите кораби, самолети, изкуствени спътници. Освен това ние изпратихме в някои страни секретни мисии, с цел да проучат възможностите за преселване, така че главите на тези правителства са в течение на проблема, макар и да го пазят в тайна.

— Аз считам, че официалното съобщение трябва да се отложи до последния момент. До тогава, докато вече няма да можем да крием този факт — каза началникът на Силите за самоотбрана. — Към тази позиция се придържа и началникът на щаба. Да се крие до последния момент, но да се готвим усилено.

— Аз мисля, че оптималният срок е две седмици — С тези думи министърът на финансите сякаш излезе от вцепенението си. — На международната борса спекулантите започнаха да продават йени в голямо количество. Има признаци, че на борсата ще бъдат изнесени и наши заеми, отпуснати в чужбина. Отначало ние мислехме, че това е следствие от голямото земетресение, обаче в края на годината курсът на нашите ценни книжа се стабилизира и ето сега, след изпращането на секретните мисии, той отново започна да пада. Някои европейски банки едновременно спряха финансовите операции, свързани с Япония… Трябва да се предполага, че изтича някаква информация. И ако това е така, много по-добре е сами да направим първия ход. Две седмици — това действително е оптимален срок…

— Очевидно на Тайван, Китай и Корея ще трябва да бъде съобщено предварително — каза министърът на външните работи. — Особено на Корея. Нали и тя ще понесе известни щети. А това е необходимо и от гледна точка на международното доверие.

— Как мислите, кога ще се състои заседанието на Съвета за сигурност при ООН? — обърна се премиерът към министъра на външните работи.

— Предполагам след три седмици. Благодарение на съдействието на секретариата на ООН, членовете на Съвета са до известна степен подготвени. Най-трудни за нас ще бъдат представителите на Австралия и Китай, а може и други, например Индонезия. Тя е също много заинтересована страна… Такава необичайна ситуация… Ако даже в Съвета за сигурност всичко мине благополучно, в Генералната асамблея могат да възникнат възражения…

Влезе секретарят и прошепна нещо на ухото на премиера:

— И така, да считаме, че официалното съобщение ще бъде направено след две седмици и възражения против това няма… — каза премиерът, като ставаше от мястото си. — Сега внимавайте с господа журналистите. Аз отивам да се срещна с техните шефове.

 

— Разбира се, трябва да се проведе съответна кампания във вътрешността на страната, но проблемът е в международното обществено мнение — каза главният редактор на вестник „А“.

— Наистина — кимна с глава началникът на канцеларията. — Именно за това се тревожи министърът на външните работи.

— Може би е по-добре да се посъветваме с някои видни чуждестранни журналисти? — предложи директорът на корпорацията на вестник „М“.

— Две седмици е най-крайният срок — каза главният редактор на вестник „У“. — След голямото Токийско земетресение специалните кореспонденти на чужди вестници и агенции просто се залепиха за Япония. Положението е такова, че дори ако ние се споразумеем с чуждестранните кореспонденти, не е изключено да се появи и преждевременно съобщение. Спомняте ли си какво се случи, когато масовият ежеседмичник помести на своите страници изказването на пияния учен. Чуждестранните журналисти и до този момент най-усилено го гонят за това.

— Може би този учен Тадокоро, наистина има отношение към проблема — каза директорът на телевизионната компания „Н“. — Казват, че е изчезнал безследно след онзи инцидент. И е опасно, ако се появи отново той или друг, подобен на него…

— А не е ли по-добре това съобщение да се представи като сензация на някаква друга чуждестранна информационна агенция или вестник? — попита тихо премиерът.

— Спомняте ли си случая, когато един американски вестник под формата на сензация поднесе съобщението за проблемите около брака в японските автомобили? Може би и тук би могло така да се подходи? Съществува мнение, че ще бъде по-ефективно…

Настъпи кратка пауза. С известно раздразнение започна редакторът на вестник „С“:

— Какъв е смисълът, господин премиер?… Най-доброто е, ако това съобщение едновременно се появи у нас и в чужбина. Малките хитрости невинаги водят до добър край.

— Ние бихме искали да чуем от вас подробности по плана за евакуацията — произнесе директорът на телевизионната компания „Н“.

— Да, сега за известно време погледите на целия свят са обърнати към Япония — бавно проговори главният редактор на същата телевизионна компания, който старателно разбъркваше вече изстиналото си кафе, до което не беше се докоснал.

— Но възможно ли е… — като се изкашля, заговори най-възрастният сред събралите се, директор на една телеграфна агенция — общо за някакви си десет месеца… да се спаси животът на нашите съотечественици, животът на сто и десет милиона японци… Да превозим всички…

— Ямашита-сан — тихо каза премиерът, — такъв въпрос не трябва да съществува. Ние не можем и нямаме право да казваме, че такава възможност не съществува. Аз се надявам, че разбирате, — в случая отговорът може да бъде само един, а за това трябва да се приложат всички сили…

Отново се появи секретарят и прошепна нещо на премиера.

— Е, какво пък — каза началникът на канцеларията, като ставаше от масата. — Трябва да отида на съвещание с лидерите от четирите опозиционни партии, което ще се състои в официалната приемна на председателя на долната камара…

— Кога ще съобщите в общи линии плана за евакуацията? — попита лидерът на партия „К“. Ако заедно с официалното съобщение не дадете и някакъв проект, паниката ще е неизбежна…

— Ще създадем надпартийна парламентарна комисия, свързана с извънредните обстоятелства — намръщи се лидерът на първата опозиционна партия. — Лошото е, че правителствената партия дълго пазеше в тайна проблема. Бяха известени само финансовите и промишлените кръгове. Част от индустриалците започнаха незабелязано да изнасят своите капитали зад граница. Справедливо ли е да се осведомят само промишлените и финансовите кръгове? Нали правителството е задължено да носи еднаква отговорност пред всички? В тази връзка у нас се появи съмнение дали планът за евакуация предвижда спасяването на всички граждани. Преди да започне надпартийната парламентарна проверка по осъществяването на плана, на нас, господин премиер, ни се иска да чуем каква е основната идея на този план?

— Нашата главна и основна цел е спасяването на всеки гражданин — отговори премиерът. — За това се полагат всички усилия. Но правителството носи отговорност за живота на сто и десетте милиона японци и след катаклизма…

— Само че — поде лидерът на партия „М“ — правителствената партия до този момент се грижеше главно за съществуването на финансовите и промишлените кръгове, за охраната на техните права, макар че през цялото време говореше за зачитане правата на всеки гражданин.

— Мороката-кун — с плътен глас заговори лидерът на третата опозиционна партия, това беше гласът на стария политически деятел и оратор, който неведнъж беше сравняван с лъвски рев. — В политиката е необходимо някой много стриктно да следи за навременността на всички външни ефекти, които са тъй необходими за обществото. Особено в случай, като този, когато „Отечеството е в опасност“. Тук се иска „герой“, „спасител на отечеството“, силна личност, с воля, с решителен характер, способна да даде на народа необходимия му пламък на надеждата, да му посочи пътя, да го повдигне и избави от бедата. А има ли такава личност в редовете на управляващата партия, включително и ти? Притежаваш ли тази воля и популярност, които ще ти позволят да направиш това, дори и като се превърнеш в Ашура, демона на войнствеността? Ние с теб някога учихме заедно, така че ще си позволя да бъда откровен. Ти си чиновник, разбира се, способен, който няма да изпадне в неудобно положение. Но решителност, необходима за преодоляване на гигантското бедствие, не притежаваш…

— А следва ли тогава да се разбира, че ти си подходящ за ролята на „героя“? — попита с пресилена усмивка премиерът. — Ацуми-сан, на мен ми е безразлично дали ти, или някой друг ще бъде назначен за лидер на бъдещото парламентарно всенародно правителство. Аз не се считам за човек, който е най-подходящ за това. Но докато не се е появил „спасител на отечеството“, съм задължен да работя с всички сили. А ако е необходим „герой“, народът и сам ще си го намери.

— Каквото било, било… — каза лидерът на основната опозиционна партия. — Ние молим бързо да бъдат запознати нашите представители с „програма Д“ и съществуващия в момента проект за евакуация на населението. Не трябва да се чака сесията на парламента, която ще започне след две седмици!

— Разбира се, ние сме готови за това — каза началникът на канцеларията. — Само изберете представителите и ще ви запознаем с всички данни.

— За два дни ще успеете ли? — попита премиерът. — Въпреки че предлагаме да се почака две седмици, ситуацията е такава, че информация може да се разгласи всеки момент. Особена опасност в този смисъл представляват чуждите страни. Ако отнякъде започнат да постъпват сведения, ние ще бъдем принудени незабавно да направим официално съобщение. Надявам се на вашето сътрудничество.

Премиерът се поклони. Когато събралите се напуснаха стаята, някой мимоходом прошепна на началника на канцеларията: „Все още ли не е докладвано на Негово величество?“. Той бързо се обърна, но така и не разбра кой му беше задал този въпрос.

 

— Очевидно европейските борсови агенти усещат нещо — каза началникът на международното валутно управление към Министерство на финансите. — На европейските борси започнаха да се разпродават маса японски акции и облигации. Ние чрез подставени фирми се стараем да поддържаме техния курс, като изкупуваме ценните книжа, но ако количеството, което постъпва в продажба, се увеличи това може да се отрази на средствата, отпуснати за закупуване на злато.

— А не прониква ли някаква информация за закупуването на златото? — попита директорът на Японската държавна банка.

— Как да ви кажа? — сви рамене началникът на валутното управление. — Ние мислехме, че действуваме внимателно, за да не възбудим подозрение, но в процеса на купуване, макар и постепенно, но вече значително се увеличи цената на златото.

— Аз мисля — каза директорът на Държавната банка, че при дадените обстоятелства трябва сериозно да се отнесем към въпроса за международното доверие, като мислим за бъдещето на японците, които губят собствената си територия. Дори от това да се възползуват подлеците и мошениците. Ние не трябва да причиняваме загуби на международните посреднически фирми, да не говорим за дребните притежатели на наши акции в чужбина. Просто не бива да ги превърнем в наши врагове. Колкото и да ни е тъжно, трябва да поемем голяма част от щетите върху себе си, като се стараем другите страни да не понесат материални загуби заради гибелта на Япония. Разбира се, това не значи да се откажем от всичко и да се превърнем в просяци. Не, трябва да се стараем да запазим това, което притежаваме. Така временно ще увеличим трудностите си, но в бъдеще всички ще ни се отплатят стократно…

— Не зная дали тази наша честност в отношенията ще направи впечатление на международните финансови кръгове — поклати глава началникът на валутното управление.

— Разбира се, че ще направи — каза директорът на Държавната банка, човек с великолепна побеляла и буйна коса. — Убеден съм…

— За съжаление — въздъхна председателят на Обединението на икономическите корпорации — за такъв кратък срок може да се изнесе в чужбина само пет процента от недвижимото народно имущество. Когато Япония няма да я има, нейният капитал зад граница ще представлява седем процента от сегашния национален капитал, като се смята и частта, която до този момент се изнасяше тайно.

— Но, извинете, нали се предвижда строг контрол върху разпределението на корабите — с треперещ глас проговори един от членовете на Обединението. — Цифрите, които току-що чухме от председателя, ще се окажат реални само ако ни бъде разрешено самостоятелно да се разпореждаме с част от корабите. В противен случай и три процента от имуществото няма да можем да изнесем.

— При сегашното положение на нещата — сухо каза премиерът — на първо място народът ще има право да използува транспортните средства. При това хората не трябва да се товарят на корабите само с дрехите на гърба си както робите от шестнадесети век, а трябва да вземат със себе си най-необходимите им вещи, които ще осигурят техния живот, макар и на първо време. А това са сто и десет милиона души…

— Но хората могат да бъдат извозени и със самолети.

— Има много ограничения. Водим преговори за използуване на гигантски транспортни самолети на военновъздушните сили на САЩ и СССР. Но това е капка в морето. Не бива да се забравя, че съдбата на света не се крепи на Япония. Ние нямаме право да мобилизираме самолетите в света за дълъг период от време, като по този начин временно парализираме световната икономика. Същото може да се каже и за корабите. При това само четиридесет процента от пристанищата в Токио и Йокохама са възстановени след земетресението…

— В други ден заминавам за Лондон — каза министърът на транспорта. — Днес тръгва моят заместник. Вече започнаха преговорите в международното обединение на корабовладелците. По предварителни прогнози съвсем малки са надеждите ни да наемем кораби за транспортиране на имуществото. Пазарната конюнктура в Америка и Европа е в подем. Оживиха се и африканските страни. В света се усеща недостиг на кораби. Предварително се наемат не само още строящи се кораби, но и такива, които работят при нередовни рейсове, или на които още не е изтекъл предишният договор.

— Трябва да се предположи — добави премиерът, — че евакуацията ще се извърши в доста опасна обстановка и разбира се, няма да мине без паника… Ние разчитахме на десет месеца, но учените казват, че все още е неизвестно и може да стане по-рано…

— Кога се очаква законът за контрола върху разпределението на корабите? — попита един от присъствуващите, като гледаше изпитателно представителите на правителството.

— След две седмици, заедно с официалното съобщение на правителството — отговори министърът на транспорта.

Представителите на деловите среди явно се развълнуваха.

— Моля ви да не се заблуждавате — сурово каза премиерът. — Двуседмичният срок не означава, че ви се предоставя свобода за действие. Нищо добро няма да се получи, ако в това време едрите предприемачи започнат да наемат кораби и изиграят ролята на детонатор за повишаване на международните цени за наемане на корабите и морските транспортни съдове. Надявам се, че ще спазите „регламентирания ред“, за който се споразумяхме преди една година. Става дума за това, че срокът „след две години плюс-минус алфа“ се съкрати на десет месеца. Дават ви се две седмици, за да съгласувате своите действия. Вътре в страната можете да пристъпите към подготовката за извозването, но без това да се разбере в чужбина. През последната година чувствително намаляха новите капиталовложения вътре в страната. За да се маскира икономическия спад, вие, с мълчаливото съгласие на правителството, манипулирахте на борсата и получавахте от правителствения бюджет средства за поддържане на производството и заплащане на работната заплата. През това време се повиши и коефициентът на нашите капиталовложения в чужбина, което до известна степен компенсира загубите, причинени от последното земетресение. Сега говоря малко рязко, но разрешете да ви напомня, че благодарение на тези мерки правителството намали вашите загуби от земетресението. Аз с пълно основание заявявам, че японските делови среди, в които влизат хора с изключителни способности, представляват сами по себе си един отлично организиран организъм, който функционира така, както никой друг подобен на него в света. Правителството постоянно е оказвало съдействие за развитието на финансите и промишлеността, но в момента то носи отговорност не само пред финансовите и промишлените среди в страната, но и пред целия народ. И аз призовавам деловите среди, като основна съставна част на японското общество, за пълно сътрудничество с правителството.

— Да, национално бедствие — каза председателят на Обединението на икономическите корпорации, като стана от масата. — Отново настъпва време на строг контрол над икономиката…

— И това е възможно само при вашето доброволно съдействие, моля не забравяйте за това — усмихна се премиерът. — Сега правителството не притежава власт, както по време на войната. А правителствен контрол при липса на държавна територия е безсмислица. Представителите на деловите среди все още имат възможност да плуват свободно в международното делово море. Но какъв смисъл има правителството за народа, който губи територия и национални богатства…

Премиерът се приближи до председателя на Обединението, който седеше до прозореца и гледаше навън.

— Мороката-сан, струва ми се, че трябва да се доверим на народа — каза председателят, без да се обръща.

 

— Взривът на Фуджи ще стане по-рано, отколкото очаквахме — каза Юкинага, като не сваляше възпалените си от недоспиване очи от приборите.

— Предполагаемо време? — попита Наката.

— В продължение на двеста и четиридесет часа, плюс-минус десет часа… В момента тенденцията е към плюс.

В стаята влезе посивелият от умора Онодера.

— Охо! — приветствува го Юкинага. — Бързо се връщаш. Аз мислех, че ще останеш там два-три дни.

Без да отрони дума, Онодера тежко се отпусна на стола.

— Десет месеца?! — въздъхна той, като разтри с длани очите си. — След две седмици ще има официално съобщение, вярно ли е? — Юкинага-сан, с какво ще се занимавам сега? — без да сваля ръце от лицето си с пресипнал глас продължи Онодера. — По план е предвидено още редица прибори да бъдат спуснати на морското дъно. Но какъв е смисълът сега? Аз съм инженер, специалист по дълбоководните батискафи… Всичко това остава в миналото. А сега с какво мога да бъда полезен тук, в щаба?

Юкинага изключи приборите и извади цигара. Ръцете му трепереха. Онодера му поднесе запалката си.

— Ще обявят извънредно положение и ще бъде създадена държавна комисия, която ще действува по плана за евакуацията — Юкинага се закашля от дима. — Комисията ще бъде оглавена от премиера и в нея ще участвуват председатели, секретари и членове на изпълнителните комитети на всички партии и всичките министри. Фактически това ще бъде едно надпартийно коалиционно правителство на националното единство.

— А какво ще стане с щаба?

— Мисля, че ще влезе в комисията като нисшестоящо звено. Началникът на канцеларията при Кабинета на министрите даде указания Наката-сан и аз да бъдем приобщени към научната бригада на щаба по осъществяването на плана за евакуацията. Добре би било да бъдеш с нас.

— Аз не съм държавен служител — усмихна се Онодера, — дори не съм и извънщатен сътрудник, нали нямам никаква заповед за назначение. Сътрудничех с вас само на приятелски начала… Или с други думи, кой съм аз? Някой си, напуснал без предупреждение една частна фирма… Тук, в щаба нямах никакви права. Бях временно нает водач на батискафа…

Ръката на Юкинага, която държеше цигарата, застина във въздуха. Той беше потресен. В замъгленото му от умората съзнание проблесна парещата мисъл, че Онодера е прав. Този млад човек от самото начало бе включен и тяхната група по странен начин. Тогава все още не беше ясно какво ще излезе и как ще завършат изследванията им. А и след това никой не се сети да уреди формалностите около работата на Онодера. Отчасти това се обясняваше с факта, че по начало всички членове на щаба, освен професор Тадокоро, той и временно наетият на работа Ясукава, бяха държавни служители. Дипломираният морски инженер Онодера би бил зачислен на щат още при първо поискване, но нито на него, нито на който и да е друг, това бе дошло на ум. Юкинага дори за миг не се бе замислял дали се полага заплата на временно работещите в щаба. Получава се така, че Онодера през цялото време е работил при тях като доброволец. Юкинага беше потресен. Във фирмата, където преди служеше Онодера, го считаха за талантлив млад инженер, дори имаше заслуги, перспективи, осигурено бъдеще. От съображения за секретност го заставиха „да изчезне“ — да напусне фирмата, без да спази необходимите формалности. Той беше въвлечен в мъчителна работа, в неизвестност и никой не се замисли за неговото официално положение. Но и самият Онодера не бе развълнуван от това. Дали подобна постъпка можеше да се приеме като лекомислие на ерген? Или това бе качество на човек от неговото поколение, различно от довоенното, „поколението на нищетата“, към което принадлежеше Юкинага. Младите не бяха вкусили от истинските трудности, не познаваха нищетата и в истинския смисъл на тази дума им бе чужда постоянната тревога и страх за бъдещето, които опустошават душата и превръщат човек в нищожество. В този момък отсъствуваше стремежът да се осигури материално, да се сдобие със стабилно обществено положение. Кой знае, може би това е нов тип духовно богати млади хора, родени в епохата на благоденствието, каквито Юкинага не бе имал възможност да срещне преди това в своето обкръжение?

— Имате ли все още работа, за която да съм ви необходим? — гласът на Онодера изведнъж прекъсна мислите на Юкинага. — Сега, в общи линии, всичко се изясни. Правителството се зае сериозно с проблема. Завърши етапът, когато доброволците тайно, скрити от очите на света, изпълняваха своята сложна и отговорна работа. А що се отнася до мен, мисля, че се отблагодарих на Япония, че ме е възпитала.

Като чу думата „отблагодарих“, Юкинага се усмихна — това бе така характерно за младото следвоенно поколение. Те не чувствуват гнета на съдбовните вериги, които ги свързват със страната, нацията, държавата, но отлично съзнават своя дълг пред родината и не бива да се казва, че посвоему не изпитват към нея благодарност, признателност… Впрочем, това не се проявява у тях под формата на отговорност пред нацията и страната за цял живот. Въобще такова понятие като „колективна съдба“ им е чуждо. При тях всичко е много по-просто: „Издължих се“, „отблагодарих се“. При това те не изпитват и чувството на унизителна благодарност на длъжник към своя благодетел. Ето Онодера, счита, че е върнал своя дълг доброволно, от цялата си душа и при това с известна лихва — „достатъчно се е отблагодарил“.

Юкинага дори се смути, като видя пред себе си японец от нов тип. Колко далече беше той от японците от довоенния период, които бяха обвързани с „дълг“, „признателност“, „задължение“, „вярност преди всичко“, „жертвоготовност“. Юкинага беше удивен, а заедно с това зарадван. „Критикувайте, критикувайте следвоенна Япония, но тя се оказа достатъчно демократична — мислеше си той, — за да роди в доволство и благополучие такива млади хора от «нов тип»“.

Тези млади хора, обикновени, спокойни, с неопетнена и не осакатена още от детските си години душа, не изпитват особено влечение нито към материални блага, нито към власт. Просто гледат на живота като на нещо, от което знаят какво да искат — това е най-доброто, което е създала следвоенна Япония.

Преди да се почувствуват японци, те се чувствуват хора, и във факта, че са се родили японци, виждат нещо напълно естествено, присъщо за всеки човек или група от хора. Те дори не считат, че са в състояние „да изживеят живота“ си само в Япония. Понятията „пълноценен живот“, „успехи“, „кариера“ у тях не се свързват с някакво определено общество. Където и да са, както и да живеят, не изпадат в депресия, че не им е „провървяло в живота“, защото са се откъснали от това общество. Такива мисли просто не им минават през главата. Това са нов тип образовани и възпитани хора. И кой от по-старото поколение би се осмелил да ги упрекне за широтата им, търпимостта и постоянната бодрост, която крепи духа?

— Ти какво, искаш да ни напуснеш ли? — попита Юкинага.

— Ще се женя — каза Онодера, като леко се изчерви. — Струва ми се, че служих даже свръх нормата на държавата и заслужавам малка награда. По-точно смятам да избягаме двамата в чужбина преди официалното съобщение. Вие как мислите?

Юкинага неочаквано се разсмя.

— Смешно ви е, че ще се женя ли? — попита Онодера.

— Не, защо… Поздравявам те… — със сериозен глас каза Юкинага. — Знаеш ли… преди повече от седмица официално оформих развода с жена си…

— А децата? — изплашено го прекъсна Онодера.

— Вчера заедно с жена ми заминаха за Лос Анджелос… При роднини… Там живее чичо на жена ми, той няма деца и…

— Тогава всичко е наред — облекчено въздъхна Онодера.

— Да, ти също трябва да заминеш — Юкинага загаси цигарата си в пепелника. — Мъчно ще ни бъде без теб. Може би ще е добре всички да се съберем, за да те изпратим, да се повеселим…

— А знаете ли какво е станало с професор Тадокоро?

— Не, може би старият Ватари е осведомен.

Онодера вече се готвеше да стане от стола, когато съвсем неочаквано Юкинага го попита:

— На колко години е твоята годеница?

— Мм… Не зная… — Онодера смутено го погледна. — Мисля, че на двадесет и шест, двадесет и седем… А може и повече, трудно е да се каже…

Когато Онодера излезе от стаята, на Юкинага му се прииска да му каже, че ако не успее бързо да замине, ще се радват да го видят отново в своите редици, но не успя високата плещеста фигура на Онодера изчезна зад вратата…

 

… „Ела!“… — прошепна Рейко… И в паметта му изплува нощта в Хаяма, макар да беше страшно далечно минало. Само че вместо досадно бръмчащия до самото ухо транзистор, в тясната стая на хотела звучеше много тиха и приятна музика. Стори му се, че от Рейко сега, както и тогава, лъхаше миризма на нагрят от слънцето пясък. Заедно с опиянението у него се събуди желанието. Той се протегна към нея, поривисто я прегърна и намери устните й.

— Моля те, ожени се за мен… — помоли Рейко, която се задъхваше в обятията му. — През цялото време съм мислила за това, търсих те…

— Но защо? — прошепна той. — Защо? Ти имаш толкова много познати, всички те са прекрасни хора… мен си ме виждала само веднъж…

— Но аз не само те видях… — усмихна се Рейко. — След това ми идваше да потъна в земята от срам. Чувствувах, че няма да си помислиш нищо лошо за мен, ти не си такъв… Тогава, на брега…

И Рейко зашептя, че много обича да се гмурка с акваланг. Дори е поставила рекорд. Обожава чувството на самота, което те обхваща в обятията на морето, когато, обкръжен от всички страни от хладната и мека вода, се потопяваш в сумрачното мълчание…

— Изпитвам такова чувство на самота, че ми се иска да плача и в същото време съм страшно щастлива. Като че ли съм стремително падаща отломка от звезда, която изгаря напълно в просторите на Вселената, и сякаш се сливам с мрачно — зелената вода, с клатушкащите се водорасли, с преминаващите като сребрист облак стада риби… И в такива минути се чувствувам непоносимо самотна обхваща ме страшна тъга, но въпреки това се чувствувам до сълзи щастлива… Когато ме прегърна за първи път, почувствувах същото, разбрах, че… Тогава дори нямах представа, че можеш да управляваш подводен батискаф. Но в теб усетих морето… Това гигантско море, което винаги, когато съм влизала в него, ме е прегръщало… Дълбокото, безпределно море, то видя моите сълзи през маската и ми се яви в образа на юноша…

Рейко стисна с ръце главата на Онодера, отстрани я от себе си и като го гледаше в очите с детска молба, каза:

— Ожени се за мен! Моля те! Добре, нали?

Вместо отговор той я прегърна. Като я целуваше, Онодера имаше усещането, че се потопява в топлото тропическо море, което наподобяваше яркозелено стъкло… Потопяваше се все по-дълбоко и по-дълбоко, оттласквайки водата с ръце и крака от себе си, докато му стигаше дъхът… Струваше му се, че белите му дробове всеки миг ще се разкъсат… Ето, ей сега ще достигне до черното дъно, където сияят златни, зелени и сини звезди… Рейко мълчаливо лежеше със затворени очи. Като беше до нея, той чувствуваше дълбоко успокоение.

Подобно чувство изпитваше след потопяване, когато лежеше на пясъка до самия прибой. И сега лежеше по очи, обезсилен, мислеше за привличащата го и умиротворяваща Рейко. И изведнъж си спомни, че повече от година не беше докосвал жена. Когато Рейко го хвана под ръка и седна с нея в таксито, и през ум не му минаваше да остане с нея. И ако Рейко не беше го целунала така нежно в колата… И ако тази целувка не беше се повторила… Година? Не, година и половина измина, откакто за първи път видя Рейко… През цялото това време той всеки ден се вмъкваше в тясната кабина на малкото стоманено кълбо, потъваше в мрачната морска бездна, занимаваше се с двигателя, с приборите, викаше през ураганния вятър… Но не само той, всички работеха, работеха, без да знаят нито сън, нито почивка… Тревогата ги изтощаваше… Пиеха на един дъх, за да могат, макар и мъничко да се разсеят… Спяха на тесни корабни койки, а на сушата — на походни легла, притиснати между различни машини и прибори… И така — година и половина… Както виното отпуска мускулите и изважда на показ умората, така и жената те кара да осъзнаеш тази умора, която освен нея никой и нищо не може да премахне. На Онодера до тази минута и през ум не му минаваше, че е смъртно преуморен. Той изведнъж почувствува, че мускулите му едва ли не скърцат от пренапрежение. Не е хубаво, помисли си Онодера и си мушна главата във възглавницата. Та нали ако те е налегнала умора, не само мускулите, но и душата ти се лишава от гъвкавост и като се вкочанява, старее… Такава душа става съвсем безчувствена. Но ласкавият и галещ поглед на Рейко, леко дрезгавият й глас, протегнатите към него ръце нежно и меко снемаха нечовешката умора, която стискаше тялото му като груба усмирителна риза. Изведнъж му се прииска да се разплаче като дете, което се е заблудило и накрая е намерило своя дом, където ще може да си поплаче скрито в коленете на майка си…

— Колко си уморен — изведнъж каза Рейко.

Нейните изящно очертани устни се приближиха до очите му и попиха от бузата му сълзата, която той не бе забелязал. Онодера нежно като дете прегърна Рейко и си помисли как ще си почива до тази жена… В този момент разбра, че умората му — това е болка и печал, страх и страдание за Япония, която е осъдена да загине, а пренапрежението — първият симптом на приближаващото се невиждано бедствие… Не, няма да се рови в причините за своята умора. Трябва само да си почине, за да може мъжествено да преживее гибелта на Япония… А сега… вече е време да обърне гръб и да побегне. Да си отдъхне заедно с тази жена… Това не е предателство и не е страхливост. Това е достойна за човека постъпка. Упорството, което излиза извън границите на самия разум, и страданието заради самото страдание правят човека нетърпимо и твърдоглаво чудовище. Онодера в този момент неспирно се убеждаваше, че има пълно право да избяга с тази жена. Да бяга и да почива, да почива, да почива дотогава, докато съвсем се отпусне, докато и тялото, и душата отново придобият свежест и се изпълнят с жажда за дейност…

Много скоро след смъртта на баща си Рейко бе загубила и майка си. Получените в наследство недвижими имоти тя беше успяла да превърне в налични пари. Въпреки че цената на земите след земетресението чувствително се беше понижила, тя бе получила значителна сума. С тези пари Рейко предлагаше да заминат за Европа след сватбата.

— Бързо изтегли парите от банката — каза той — и незабавно ги превърни в чужда валута и скъпоценности. Веднага купи билет за самолет, още утре…

— Но на мен ми остана още една гора — промълви Рейко в полусън. — И нея ли да продам?

— Да, дори на безценица…

Той искаше да добави: „Ако не успееш, плюй на тази гора, все едно тя ще изгори, ще изчезне ще потъне в океана…“

— Откровено да си кажа, не зная дали те обичам… Но не мога да се разделя с теб… — каза Онодера, като силно стискаше ръцете й, когато се сбогуваха на летището Нарита. — Работата е там, че не зная какво е това брак, за първи път се женя… А по-рано никога не съм мислил за това… Но ми се струва, че ще се разбираме…

— Не ни трябва нищо повече… — тя силно стисна ръката му. — Това е достатъчно…

 

Не минаха и четири дни след като правителството взе решение да направи официалното съобщение и по страната плъзнаха тревожни слухове: очаква се невиждано досега земетресение, което ще заличи от лицето на земята Токио, префектурата Чиба, цялото крайбрежие Шьонан съвсем ще потънат в морето, на дъното, и затова нищо друго не остава, освен да се бяга своевременно в чужбина… Вестниците мълчаха, но слухът се разпространяваше с мълниеносна бързина. Хората тревожно си шепнеха по работните места, домовете, улиците. Посипа се градушка от поръчки за самолети за международните рейсове. Всички чуждестранни самолети, приземяващи се в Япония, сега излитаха препълнени. Бяха обявили извънредни полети, но беше невъзможно да се удовлетворят желаещите. Билетите за всички полети на самолетите от международните линии бяха разпродадени за три месеца напред. Възникнаха трудности и с билетите за пътническите кораби. Всички акции на борсата катастрофално спадаха. Пари от неизвестен произход поддържаха нивото на цените на акциите. То се задържа за около два дни, а след това, макар и бавно, започна да пада. Появиха се признаци, че акциите съвсем ще се обезценят. Шушукаше се, че борсите ще бъдат закрити за неопределен срок… Надигаше се паника… Въобще, усещаше се краят… Всички бяха застинали в очакване, без да знаят дали да изчакват, или да рискуват и да продават акциите си на безценица.

В правителствените среди се вълнуваха откъде би могла да изтича информация. Но в подготовката за официалното съобщение не им беше до разследване. Много скоро се утвърди мнението, че правителствените среди нарочно разпространяват тревожни слухове. Измина седмица, обаче мълвата не стихна, дори се разпространяваше все по-усилено. В правителството и в координационния съвет възникна необходимостта да се ускори официалното съобщение.

— Аз мисля, че официалното съобщение би могло да се отсрочи с още една седмица — заяви на координационния съвет секретарят на управляващата партия. — Ако, разбира се, не ни изпреварят чуждестранните източници. Защото през това време много хора със собствени сили и средства ще напуснат Япония.

— За седмица или две биха могли да заминат броени семейства — удари с юмрук по масата секретарят на опозиционната партия. — Ще съумеят да избягат само тези, които имат пари. А какво ще стане с народа? Правителственото съобщение трябва да бъде направено незабавно и евакуацията да се вземе под контрол.

— Този, който е в състояние да замине сам, той и след съобщението ще се евакуира самостоятелно — забеляза един от членовете на съвета. — Желателно е едновременно със съобщението да бъдат взети и извънредни мерки за бързо предотвратяване на паниката…

В правителството заваляха запитвания относно слуховете, които се разпространяваха. Журналистите също се вълнуваха. До откриването на извънредната сесия на парламента оставаха още няколко дни, но почти всички депутати бяха вече събрани. Началниците на различните управления се измъчиха да отбиват пороя от въпроси. Никой не работеше и не живееше спокойно. Хората чувствуваха, че нещо трябва да стане, и не се съмняваха, че то непременно ще стане.

Представителите на деловите среди започнаха да действуват веднага след тайната среща с ръководителите на правителството, а седмица след тяхното раздвижване вече имаше резултат. Закупуването на плавателни съдове за Япония, което повече от година беше наблюдавано от корабовладелците с изострен и тревожен интерес сега вървеше с бясна скорост. Предлагаха се всякакви цени дори за остарели кораби. Обшият тонаж на принадлежащите на Япония кораби рязко се увеличи. Разбира се, в този случай се използуваха подставени лица, които зачисляваха корабите към чужди пристанища, но въпреки това през последната седмица рязко се повишиха цените на плавателните съдове и на комисионните за посредниците. Със светкавична скорост нараснаха и преводите на наличните пари от японските отделения и фирми със смесени капитали в задграничните отделения на японските фирми и в главните кантори, които се намираха в чужбина. Двуседмичният срок се разглеждаше в деловите среди като време за пълна свобода на действие…

Действията на японските финансисти и индустриалци започнаха да привличат вниманието на международната общественост. Едно след друго започнаха да постъпват указания в японските отдели на чуждестранните фирми да се проучат истинските намерения на японските делови среди. На световните фондови борси изведнъж, макар и не за дълго, скочиха цените на японските ценни книжа.

Япония отново възнамерява да изиграе нещо… В Далечния Изток нещо назрява. Япония отново развълнува борсите в Лондон, Париж и Ню Йорк… Цените на японските ценни книжа стремително падат… Акциите на някои японски фирми рязко се повишиха. Япония се насочва към международния морски транспорт. За какво се готви Япония?…

— Съобщението ще се обяви два дни по-рано от набелязания срок — се шепнеше по специалния телефон от един район на столицата в друг.

— Това окончателно решение ли е? — попита гласът от другия край на жицата.

— Да, до този извод стигнаха в резултат на анализа на създадената обстановка. След няколко часа отново се проведе разговор по телефона:

— Напълно вероятно е, съобщението да бъде направено двадесет и четири часа по-рано от последния набелязан срок… Съответно ще се измести и свикването на парламента. Почти всички депутати са сега в столицата…

— Да, значи някои наши планове няма да се осъществят…

— Преди правителственото съобщение — мърмореше равнодушно гласът — ще се появи съобщение в Европа… Правителственото съобщение ще бъде направено като следствие на това…