Сакьо Комацу
Потъването на Япония (33)

3

Онодера бе очевидец на първия взрив на върха Такацума, който се намира малко на север от планината Тогакуши, на границата между провинциите Нагано и Ниигата.

От вертолета на Силите за самоотбрана, с който пътуваше, забелязаха върху платото Тенгу, на север от върха Норикума в Северните Японски Алпи, няколко човека, които стояха до една хижа и енергично махаха с ръце.

Вертолетът кацна. Какво бе удивлението на екипажа, когато установи, че това бе отряд алпинисти, млади хора студенти, служещи, имаше и няколко момичета. Евакуацията на населението от района беше прекратена. Преди да се евакуират младите хора поискали да се простят с Японските Алпи… Те бяха на възраст около двадесет и три — двадесет и четири години…

Едно от момичетата бе заболяло от бронхопневмония, а две от момчетата имаха счупване на крайниците при падане.

— Защо да не можем да кажем последно „сбогом“ на тези прекрасни Японски Алпи, щом като всеки миг могат да изчезнат завинаги? И изобщо, ние сме готови да умрем тук, в планините… Затова в същност дойдохме… — каза един от младежите.

Лекомислието на техния преход в клокочещата планина, където вече бяха загубили двама души, обезоръжаваше Онодера. Той имаше усещането, че всичко в него бе опустошено. Станал бе съвсем друг. Душата и тялото му сякаш бяха покрити с дебела като на слон кожа. „Превръщам се в противно, безчувствено животно“, помисли за себе си той с известна доза съжаление. Или беше твърде преуморен… Като че ли изведнъж беше ужасно остарял… И отгоре на това…

С чувство на жестокост, сякаш се давеше човек, обърнат с главата надолу във водата, той не позволяваше думата „Рейко“ да изплува в съзнанието му. Струваше му се, че ако не потиска чувствата си като пресметлив, хладнокръвен убиец, тази дума ще се нахвърли върху него, изплувала от дъното на съзнанието му със стремителността на подводница. Тогава загрубялата твърда кора на опустошеното му сърце ще се разчупи и цялата му болка ще изригне като огнена лава и той отново ще изпадне в треска, ще започне да се мята по земята и да раздира гърдите си.

В деня, в който чу гласа на Рейко по телефона, когато то тя позвъни от магистралата Манадзуру, Онодера като безумен изскочи на улицата. Искаше му се да бяга… да бяга… по-бързо!… Но къде, нима бе възможно да се дотича от Токио до Идзу?… А за какъвто и да е транспорт не можеше да става и дума.

Той отиде в Итигая, където крещейки, искаше веднага да го качат на вертолет. Сби се с двама офицери, които се опитаха да го усмирят… Вързаха го, но той се развърза и отново избяга на улицата… Какво беше станало след това, вече не си спомняше. Дойде на себе си едва когато беше вече в бронираната амфибия на Силите за самоотбрана, която преминаваше през река Сакава. Но след Одавара преминаването беше забранено дори и за транспорта на Силите за самоотбрана.

По-късно изведнъж се видя да рови пепелта, смесена с пемза и вулканични бомби край пътя пред град Одавара, който се беше превърнал в сива пустиня. Лежеше върху този слой пепел и ридаеше без сълзи. И кой знае защо, беше облечен в изпокъсана военна униформа на майор от армията на Силите за самоотбрана. Каската му лежеше на една страна, бузата му беше разсечена, пръстите на дясната ръка — изподрани и в кръв, на лявата му китка имаше също драскотина. Само панталоните и обувките бяха негови.

Бе се озовал там на следващия ден след голямото изригване, за което разбра много по-късно. Над Фуджи все още светлееше зарево. Планината продължаваше да изригва черен дим, а наоколо се сипеше пепел. От Одавара се виждаше как по склона Хаконе се виеше поток от пурпурночерна лава. Духаше силен парещ вятър. След като бе дошъл на себе си, неведнъж го обземаше безумното желание да се хвърли в тази нажежена, смесена с пепел вихрушка. Искаше му се да вика, да рови и да разхвърля на всички страни тази пепел… Нали там някъде под дебелата сива пелена може би лежеше Рейко…

После се върна в щаба и без да слуша увещанията на Наката и Юкинага, отиде при началниците и поиска да го включат в спасителния отряд.

Отначало Д–2 се беше настанил в щаба на дванадесета дивизия в Сомахара, провинция Гума, но когато стана опасно да се стои там, се премести в тридесети пехотен полк в Шибата, провинция Ниигата. Онодера пристигна в Шибата и веднага се насочи към втори полк в Ечиго-Такада. Тук той помагаше да се евакуира населението от пострадалите райони в Мацумото и Нагано, като се стремеше да бъде в най-опасните участъци. Работеше заедно със спасителите от сто и седми инженерен полк, като извозваше хората, останали в подножието на Асама и Ебош, които бяха откъснати от света от непрекъснатите изригвания и срутвания. Не почиваше и почти не спеше. Когато му говореха, че трябва да си отдъхне, просто не разбираше за какво става дума. Понякога, без сам да съзнава заспиваше в някоя палатка или зад кормилото на камиона, или в полуразрушена колиба. Така измина месец и той не би могъл да си го възстанови последователно в паметта. Смътно си спомняше как е карал камиони или фургони над пропастите между разрушаващите се скали, как е поставял в пукнатините им динамит или с плачещи деца на ръце е прегазвал бурен поток… И през цялото време усещаше режещия пронизващ вятър в изпепелената пустиня на душата си. А когато върху вълните на този вятър изплуваше познатото име, той инстинктивно, с ръката на професионален убиец го потопяваше в студената бездна. И така без край…

„Какво става с мен?“ — мислеше си понякога. Да, той беше полумъртъв, дори не наполовина, а съвсем — нали душата му беше умряла. Просто налагаше на тялото си да дочака този момент, когато ще настъпи естественият край на това монотонно и тъжно еднообразие, което се наричаше живот. И тогава той целият ще се потопи в тъмната студена вода така, както и името, което стотици пъти убиваше и потопяваше в нея, и ще престане да разбира каквото и да било… И всичко ще изчезне…

— Томита-сан! — Онодера бавно отиде до вертолета сякаш работата му бе съвсем обикновена, делнична. — Колко човека ще можем да вземем на борда?

— Двама — извика пилотът. — Разполагаме с шест места, но сам знаеш, че вътре има апаратура. А да я сваляме, нямаме време.

Онодера поклати глава.

— Постарай се да вземеш четирима — ранените и болните.

— Ти как си го представяш? — махна с ръка пилотът. — Къде ще ги настаня?

— Аз ще остана — каза Онодера. — Един ще седне до теб, а другите трима ги настани някак си отзад. Слушай, не е ли добре за другите глупаци да извикаме транспортен вертолет от Мазумото, от тринадесети полк?

— В учебния отряд на Мацумото има само два вертолета, по-малки от нашия… Впрочем, почакай тук, на летището в Мацумото има още един, по-голям. Той вчера принудително кацна там. Ако са поправили двигателя му…

— Би могъл да вземе петнадесет души — Онодера погледна часовника си. — Опитай да се свържеш. Сега е седем часът и шестнадесет минути. Помоли да дойдат тук, преди пилотът да е започнал работния си ден.

— Не знам… Всичко зависи от горивото, а в Мацумото няма много. Освен ако снабдителите са направили нещо…

— А ти измисли нещо. Кажи, че тук има жени и деца, а сред тях и деца на офицери…

— Ще опитам. Ами ако не стане?

— Тогава ще поведа тези глупаци надолу. Ще се опитам да стигнем до Отари. Мисля, че на север от Отари разпукванията не са толкова страшни. Ако вървим по левия бряг, смятам, че бихме могли да стигнем до шосето за Мацумото.

— Трябва да побързате — Сержант Томита протегна на Онодера портативната си радиостанция и погледна през ветробрана към небето. — Времето отново ще се промени. Предупреждават, че са възможни силни ветрове.

Като се наежи от вихъра под винта, Онодера се отдалечи от вертолета. Младежите по посрещнаха.

— Надявам се, че се пошегувахте? — загрижено каза дългокосото момче с очилата. — Нали няма да излетите без нас?

— Невъзможно е да се натоварят всички, сами трябва да го разберете… — отговори Онодера, като проверяваше захранването на радиостанцията. — Ще вземат само ранените и болните. Те са четирима, нали?

— А още една жена не може ли?… — с умоляващ глас помоли грамадното момче със съвсем детско лице. — Тя е много отслабнала, моля ви, вземете я!

— Няма къде. Дори и аз да остана, може да вземат трима…

— А какво ще стане с нас?

— Ще чакаме. Ако ни провърви, след тридесет минути ще дойдат да ни приберат и нас — Онодера извика пилота, като натискаше копчето на радиостанцията. — Сержант Помита, свърза ли се с Мацумото?

— Връзката е слаба — гласът на пилота се чуваше на пресекулки — Ще опитам още веднъж, като се издигна нагоре…

— Тази радиостанция също не е в ред… — Онодера смръщи вежди. — Чува ли се? Приемам…

— Не-не… Пре…

Онодера вдигна рамене и тръгна към планинската хижа. Но преди да я достигне, планината страшно забуча и земята се затресе. Над билото на планината Коренге бавно и плавно като в забавена снимка снегът се повдигна и пак се спусна. В ясното леко ветровито небе се появи някакво бяло облаче, което се понесе на юг.

— По-бързо! — извика Онодера.

В полутъмната хижа видя няколко души. Миришеше на пот, немити тела и кръв. Момичето, което имаше бронхопневмония, беше в безсъзнание, с висока температура. Онодера извади от висящата на рамото му походна аптечка спринцовка и бързо й сложи антибиотик и витамини, след което прегледа измръзналото момче. То също беше в много тежко състояние и Онодера му сложи инжекция. Как да им помогне, когато самият той бе дилетант… Едно от момчетата като че ли имаше счупване в ключицата, ребрата и подбедрието, а другото — на краката. Заедно с младежите приготвиха от палатката нещо подобно на носилка. Когато бяха готови за пренасянето на болните към вертолета, Онодера забеляза в ъгъла на хижата момиче, което спеше опряло лице в стената. Той кимна към нея и попита с очи момчето, което стоеше зад него.

— По-добре да не я будим — каза онзи, като сви вежди. — Не е на себе си, нещо като шок…

Без да придава значение на думите му, Онодера се приближи до момичето и постави ръка на слабичкото му рамо. Косите и дрехите й бяха мръсни, но модният костюм още биеше на очи. „С такъв костюм не се лази по планините, а се върви по подиум — помисли си той. — И такова момиче е тръгнало на алпийски поход!“ Полулегнало, облегнато до стената, то плачеше. Понякога шумно изхлипваше, въздъхваше и потреперваше с цялото си тяло.

— Не, не искам! — извика тя и се сви на топка, след като почувствува, че Онодера я докосна по рамото. — … Не мога повече да вървя… Оставете ме!… Майчице!… Помогни ми…

Тя изхлипа и Онодера лекичко я щипна по бузите.

— По-весело, скоро ще пристигне вертолет и ще ни спаси. А сега помогни да пренесем болните и ранените.

Момичето учудено го погледна. Имаше вид на малко, наплашено зверче. Онодера почувствува, че нещо проблесна в дъното на паметта му. Но не се замисли за това, а се обърна и с бързи крачки напусна хижата, за да ръководи извозването на болните.

Вятърът се усилваше, облаците се носеха бързо високо в небето, но денят беше невероятно ясен. През воя на вятъра и шума на винта Онодера дочу вик. С крайчеца на очите си видя как от хижата изтича дребничка фигурка и като се препъваше, се насочи към тях. Момчетата носеха носилките.

— Замръзналия пренесете зад задните седалки! — заповяда Онодера. — Покрийте с одеяла апаратурата, а него сложете отгоре и го вържете с ремъци. Болното момиче поставете в спален чувал на задната седалка. Момчето със счупените ръце до нея, а момчето със счупения крак — до пилота. Бързо! — после Онодера потупа пилота по рамото и извика:

— Свърза ли се?

— Обясних всичко, но отговор нямам — каза пилотът. — Поправили са двигателя. Пилотът на този вертолет е мой състудент и съселянин, сержант от авиационната служба, Ямачети. Мисля, че ще успее да убеди началството.

— Ти каза ли му за какво става дума?

— Само това липсваше. Казах, че са местни жители, откъснати от другите поради срутване, и не могат да се измъкнат.

Като кимна на пилота, Онодера затръшна вратата. Зад гърба си чу вик, почти писък. В него имаше нещо познато и той неволно се обърна.

Ярката жълто-червена — синьо-зелена фигурка, като се клатушкаше, го приближи.

— Онода… сан…

Онодера се вгледа в момичето. Люлеещият се като леко облаче спомен все не приемаше ясни очертания. Това малко и смешно личице, цялото изпоцапано с грим, се разливаше, сякаш не беше във фокус.

— Онода-сан… Вие сте Онода-сан… — говореше момичето, като ги приближи.

— Не, Онодера — каза той, като гледаше момичето с все по-нарастващо изумление. — Как се озовахте тук?

Мако… Може би нейното пълно име беше Масуко. Това бе момичето, хостеса в бара на Гиндза. Тя изобщо не беше се променила от момента, в който я беше видял в бара на ресторанта. Миниатюрна, Мако и тогава му се видя много млада, а сега й даваше седемнадесет-осемнадесет и по-малко, съвсем момиченце. Мако се хвърли на гърдите му и зарева истерично.

— Страх ме е, Онода-сан!… Мако се умори, не може да върви… Тя се бои… Благодаря ви, че дойдохте да ме спасите… Аз си мислех, че вече е настъпил краят… Толкова е студено, страшно…

„Кога ли най-после това момиче ще запомни името ми?“ — разсеяно си мислеше Онодера и я успокояваше като малко дете.

— Не трябва да се плаче — говореше той и чувствуваше, че съвсем не му подхожда ролята на утешител. Особено сега! И той се опитваше да отстрани момичето от себе си: — Стига, стига… разбрах… Всичко вече е наред. Ела да се отдръпнем. Вертолетът трябва да излети…

— И няма ли да ме вземе? — Масуко изплашено повдигна лицето си към Онодера. — Не искам да оставам на тази страшна планина. Не мога да направя нито крачка Ще ме качите ли във вертолета?

— Не — каза той и като отстрани момичето, се обърна към вертолета. — С него ще отлетят само болните и ранените.

— Но нали може да вземе още един човек. Моля ви! Много ви моля! Навярно вие тук сте най-главният!

— Не може… — поклати глава Онодера и махна с ръка. — Скоро ще пристигне спасителният…

Масуко сякаш не чу последните му думи. Тя се изплъзна от ръцете му и с истеричен вик се втурна към вертолета, чиято перка се въртеше все по-бързо и по-бързо.

— Стойте!… Моля ви!… Вземете ме!…

Онодера инстинктивно дръпна Масуко за яката на горната й дреха. Лека като перце, тя отлетя настрани и падна върху засипаната със сняг скала.

Без да й обръща внимание, Онодера даде сигнал за излитане. Ските на вертолета се отделиха от земята. Машината набра височина, зави и започна да се отдалечава. Когато шумът стихна, Онодера опита да се свърже с отдалечаващия се вертолет. Връзката беше лоша както преди, но той разбра, че още няма отговор от Мацумото. Изключи радиостанцията и погледна към момичето, което продължаваше да лежи на земята, истерично да ридае и да се гърчи с цялото си тяло.

— Кой от вас й е приятел или познат? — попита останалите.

Те се спогледаха.

— Няма такива — каза късо подстриган момък с мустаци. Онодера го погледна с недоумение.

— Единия сега го отнесе вертолетът, а другият умря…

Онодера закачи радиостанцията на рамото си, приближи се до Масуко и я повдигна.

— Да отидем в хижата — каза той.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — Онодера погледна часовника си. Беше седем часът и тридесет и пет минути.

— Колко?

— Не зная. Може би сте разбрали, че днес сутринта в Кенсай имаше много силно земетресение и страшна цунами. Загинаха стотици хиляди хора. От самолетите са останали само отломки. Хиляди тона гориво отидоха в морето, а то и без това не достигаше, дори съветските и американските кораби изпитват затруднения с горивото… Дали ще дойде вертолет да ни вземе, или не — шансът е петдесет процента.

— А какво ще стане, ако не дойде?

— Не зная — Онодера отвори вратата, огледа планинската верига. — Добре ще бъде, ако дойде преди да се е усилил вятърът… Четиримата ги спасихме. Като видя как гледа цигарата му, Онодера извади неразпечатан пакет и го подаде на момчето с очилата.

— Дайте ми картата — помоли той. — В краен случай ще се опитаме да слезем надолу…

— По склоновете има срутвания.

Забръмча радиостанцията, едва доловимо се разнесе гласът на сержант Томида.

— Хакуба слуша, говори Онодера… — Той постави слушалките. — Хенри Оушен, слушам ви… Томида-сан, чувате ли ме?

Връзката се нарушаваше. Онодера пита много пъти, докато най-накрая намръщените му вежди се отпуснаха.

— Можете да се радвате. След тридесет минути ще излети вертолет от Мацумото — съобщи той, като прекъсна връзката.

Младежите радостно зашумяха, но той ги спря с вдигане на ръка.

— Вертолетът първо ще отиде в Нагано, а после ще дойде тук. Тринадесетместен е и ще вземе всички.

— А колко ще чакаме?

— Той лети със скорост двеста километра… За двадесет минути ще отиде в Нагано, но не зная колко ще го задържат там. Мисля, че след час, час и половина ще бъде при нас.

Изведнъж земята отново забуча. Хижата така се залюля, сякаш всеки момент щеше да се разруши. Отнякъде се разнесе приглушен грохот. Всички скочиха. Отново запищя радиостанцията. Онодера я вдигна от пода, но трусът го отхвърли настрани, при което той полетя към момчето, стоящо до него и изпусна радиостанцията. Докато все още я държеше, въпреки прашенето се долови отчетлив глас:

— Тревога… Тревога… Опасност от изригване на Норикура. Веднага да се пристъпи към евакуация…

Всички със затаен дъх слушаха радиостанцията. Онодера бавно я повдигна, то тя вече мълчеше. Разнесе се трясък, който заглуши силния грохот. Хижата отново се затресе.

— Изригване! — извика някой с пресипнал глас.

— Край!

— Не! — каза Онодера, като повдигна глава. — Норикура е някъде на юг, далече от тук…

— Какво говорите! Не далече, а тук над нас също има връх Норикура!

Наистина — помисли си Онодера. — Широкоизвестният връх Норикура, красотата на Северните Алпи, където е разположена лабораторията за космическо излъчване, станцията за наблюдение на слънчевата корона и обсерваторията на Киотския университет се намира далече на юг, на запад от Кисодани. Там, до самия връх се движи автобус. Но има и друг връх Норикура — точно зад тях, на североизток от веригата Татеяма и върха Хакуба. Той се издига точно над хижата Цуга на височина две хиляди четиристотин тридесет и шест метра. Някога това е било вулкан и неговата лава е образувала сред планинската верига затвореното езеро Хакуба-Оике. На кой от двата Норикура е обявена тревога? Изведнъж Онодера започна да нервничи, нещо, което напоследък не му се бе случвало и като си поглеждаше часовника, започна търпеливо да върти радиостанцията.

Беше седем часът и четиридесет минути.

Разнесе се продължителен, сякаш идващ от самата утроба на земята, грохот. Хижата се затресе. Едно от момчетата изскочи навън.

— Какво има? Какъв е този шум? — гневно извика някой.

— Вода! — разнесе се вопъл. — Отгоре пада вода!

— Отприщило се е езерото Хакуба-Оике — тихо промълви високо момче, което, изглежда, беше водачът на отряда, или по-вероятно беше станал такъв по силата на обстоятелствата. — Изригване…

— Ако ни залее водата, какво ще правим? — извика някой. — Да бягаме! Към хижата Сейджьо!

— Почакайте! — Онодера тръгна към изхода. — Какво става там с водата?

— Нищо страшно — каза момчето, което се върна, дишайки тежко. — Пада по посока на езерото Цуга.

Онодера погледна навън. Той видя, че бягащата по склона вода бе неочаквано близко. Разпенен, потокът тласкаше камъни и скали и с грохот се спускаше в дефилето. Из околните планини се разнесе мощно ехо. Шумът от потока постепенно стихна, но взривовете и бученето, които се носеха от покритата с облаци верига, не преставаха.

— Тук е опасно да се остава… Вие как мислите? — с леко пресипнал глас попита водачът, като гледаше как намалява потокът.

— Няма ли начин да помолим вертолетът да дойде първо при нас, а не в Нагано?

— Не — поклати глава Онодера и запали нова цигара. — Радиостанцията не работи…

— Не можем ли да я поправим?

— Има ли някой, който да разбира от радиоапаратура? — попита Онодера, като огледа всички.

Отговор не последва.

— Значи нямаме връзка — каза водачът. — Нима ще трябва да чакаме тук, на това опасно място час и половина?

Онодера изхаби няколко клечки кибрит, тъй като не му гореше цигарата. Вятърът беше силен, но и ръцете му трепереха. Машинално погледна към часовника — седем часът и четиридесет и пет минути. Колебаеше са какво да предприеме. Земята продължаваше да бучи, но дали това беше признак за предстоящо изригване? Струваше му се, че неотдавнашното земетресение беше следствие от срутване. Трясък и грохот, сякаш под земята стреляха с оръдия, се чуваха и тогава, когато се образуваха пукнатини и срутвания. Скрит под рамката на вратата, Онодера все още стоеше с цигара в ръка и гледаше към билото на планината. Ако имаше възможност да се изкачи до върха й, по температурата на почвата и изхвърлянето на парата можеше да установи степента на активност на върховете Норикура или Шьоренге. Но за това нямаше време. А и върхът се закриваше от плуващите на север оловносиви облаци, които доста бързо се спускаха над платото Тенгу. Синева на небето не се забелязваше. Тя се беше отдалечила на юг към Мацумо-тодайра. Вятърът се усилваше и духаше главно от север. Заедно със свистенето се носеха и кълба от смесен с пясък сняг. Хлопаха врати и прозорци. Стените на хижата скърцаха така, сякаш се стараеха да запълнят затишието между трусовете.

Изведнъж Онодера хвърли на пода недопушената си цигара, стъпка я и погледна към небето. Няколко пъти шумно вдъхна, след което се обърна, извика момчето, което не пушеше, и го изтика навън срещу вятъра.

— Не си настинал, нали? — попита той. — Усещаш ли някаква миризма?

— Не… — започна момчето, но изведнъж ноздрите на кръглото му лице се размърдаха. — Мирише на сяра…

Онодера се върна в хижата, грабна радиостанцията и бодро извика:

— Да излизаме! Ще заобиколим Акацуру от север и ще се спуснем в Отари. Ако не са се образували нови пукнатини при сегашното земетресение, ще се справим.

— Има ли пътека? — попита някой, с глас, който издаваше видимо безпокойство.

— Не зная точно. Картата ще покаже. Смятам, че така е по-добре, отколкото да се движим през планинската верига срещу вятъра или през снега към горещите извори Ренге.

С тези думи Онодера излезе от хижата и като повървя малко, нарисува с крак голяма стрелка, а до нея написа „в Отари“. Дано вятърът не засипе всичко до пристигането на вертолета. Разбира се, ако въобще долети вертолет в такова време.

Онодера се приближи до Масуко и я хвана под ръка. Момичето едва се държеше на крака.

— Не… Не мога да вървя повече — изхлипа тя. — Студено ми е… Умирам… Няма ли да пристигне вертолет?

— Съвземи се, трябва да тръгваме — каза й той. — Ако не можеш да вървиш, ще те нося.

През снега и гъстите облаци те пресякоха платото Тенгу и започнаха да се спускат по източния склон. Все по-силно се усещаше миризмата на сяра.

— Старши… — с известно безпокойство се обърна към Онодера едно от момчетата. — Нещо много мирише! Да се надяваме, че планината Акакура не се готви да изригне?

Онодера, който беше съсредоточил изцяло вниманието си върху пътя, почувствува как отново го обзема съмнение. „Може би недалече от тук — мислеше си той — е започнало отделянето на пара. А може би е някъде на върха и миризмата се носи от вятъра? Но сега вятърът духа от юг и с такава сила, че би разсеял всякаква миризма.“

Когато Онодера реши да се спусне по североизточния склон, той разчиташе, че дори и да изригне Норикура, вятърът ще отнесе пепелта и вулканичните бомби на юг и югозапад. Тук лавата има андезитов състав, висока киселинност и вискозитет, така че няма да потече право в долината, както базалтовата. Разбира се, най-опасно е изригването на склона, където няма кратер, но това е почти изключено. Освен това веригата Фабуки в известна степен прегражда пътя на вятъра. И все пак защо така силно мирише на сяра в дефилето?

Направи му впечатление, че миризмата се усилва в тези моменти, когато вятърът променя посоката си и започва да духа отдолу, от дефилето в източна посока. Краката му спряха сами и той се загледа в далечината.

В дефилето река Итои беше покрита от тъмен облак и върха Тагакуши на срещуположния бряг съвсем не се виждаше. „Не може да бъде — помисли си той и почувствува нещо студено под лъжичката. — Тази миризма…“

Когато спря, Масуко, която държеше под ръка, докато вървеше, се свлече като чувал в краката му. По лицето й нямаше никаква червенина, дори устните й бяха побелели. Тя все още прохлипваше, но сълзи в очите й нямаше.

— Не мога повече… — пресипнало каза тя. — Оставете ме, вървете.

Когато Онодера вдигна момичето, ръката му докосна бузата й и той усети силна горещина. Тогава свали от гърба си радиостанцията, взе от момчетата брезентовото въже и завърза Масуко като бебе на гърба си.

— Да побързаме! — извика той, като се обърна към другите. — Бъдете много внимателни!

— Старши, да оставим ли радиостанцията? — извика някой след него.

Онодера дори не се обърна. Той махна с ръка на водача на групата, който вървеше напред. Въпреки че Масуко беше много мъничка, тежеше около тридесет и седем-осем килограма, той чувствуваше тежестта й, защото вървеше с отпуснати мускули, а и през якето си усещаше парещото й тяло.

Те повървяха така няколко минути и изведнъж почувствуваха, че лека въздушна вълна ги удари отпред. Спряха. Отдолу се разнесе тревожно бучене, а миришещата на сяра мъгла се разлюля. За секунда всичко утихна и изведнъж екна такъв грохот, сякаш стотици оръдия дадоха едновременно залп. Почвата под краката им се издигна. Растенията се залюляха, скалите притрепериха, посипаха се пясък, сняг и камъни.

— Старши! — дочу се изплашен вик зад гърба на Онодера. — Ето там!… Напред… Зад облака… огън! Погледнете!…

В дълбочината на станалата вече тъмносива мъгла като алено петно прозираше пламък. Разнесе се грохот. Появи се още едно алено петно, малко по-ниско от първото. Небето, което до този момент беше светло, започна да потъмнява, сякаш някой го заливаше с туш. Камъните, които се сипеха наоколо, не бяха обикновени, от срутване, а нажежени ръждивочервени продукти от вулканично изригване…

„Ето какво било…“ — помисли си Онодера, като скърцаше със зъби. И въпреки всичко миризмата на сяра идваше не от планинската верига Уширо-Татеяма, а от планината Тогакуши…

— Старши, какво ще правим?! — разнесе се по детски пронизителен глас през горещата пепел, която беше започнала да пада.

 

На тридесети април в осем часа и три минути от вулканичен взрив излетя във въздуха върхът на планината Такацума от планинската верига Тогакуши, а след това по протежение на притока на река Итои, на отрязъка между западния склон на върха Дзиздо и железопътната линия, се образуваха дванадесет взривни кратера, с което започна изригването на западния склон на планината Тогакуши.