Катрин Невил
Осем (28)

Ендшпил^[1]

Играчи, свити в мрачни ъгли,

местят натежали пешки. Дъската

възпира ги от ходове мудни,

но зората ще завари сблъсъка на цветовете.

 

Чудотворни правила напътстват

мощен топ, ловък кон,

закриляна дама, притаил се крал,

потаен офицер и напористи пешки.

 

Играчите обръщат гръб,

прокудени от времето,

ала краят на този ритуал далеч е още.

 

Пламнала война в Ориента,

пламъците й обгърнали света.

Поредната игра повела към безкрайността.

 

Слаб крал, коварен офицер, хищна

дама, устремен топ и настървена пешка

сред черно и бяло пътя търсят

и водят страстна битка.

 

Все още не са разбрали, че тежка ръка

ги насочва към съдбата.

Все още не са разбрали, че мощна сила

им отнема свободата.

 

Играчът също е пленник

(изразът е на Омар) на друга дъска.

На черни нощи и бели дни.

 

Бог повел е играча, а той — фигурите.

Кой Бог ръководи Бог

през пепелищата на времето, мечтите и тъгите?

„Шах“

Хорхе Луис Борхес

Ню Йорк

Септември 1973 година

 

ПРИБЛИЖАВАХМЕ ДРУГ ОСТРОВ сред виненочервеното море. Това бе сто и двайсет километрова ивица земя в Атлантическия океан, известна като Лонг Айлънд. На картата прилича на огромен шаран, чиято уста всеки миг ще се отвори към Джамайка Бей и ще погълне Стейтън Айлънд, с опашка, замахнала към Ню Хейвън, за да разпръсне малки островчета също като капки след себе си.

Докато лодката ни се насочваше към сушата с издути над искрящото море платна, дългата пясъчна ивица, осеяна с малки заливчета, ми се стори истински рай. Дори някои от имената им, които помнех, ми се сториха екзотични: Куог, Пачог, Пеконик и Масапекуа — Йерихон, Вавилон и Кисмет. Сребърната игла на Файър Айлънд бе прегърнала назъбения бряг. Статуята на свободата, вдигнала гордо факлата на деветдесет метра над пристанището в Ню Йорк, бе все още скрита от погледа ни, въпреки това призоваваше пътниците към златната порта на капитализма.

Двете с Лили бяхме застанали прегърнати на палубата със сълзи в очите. Питах се какво ли си мисли Соларин за тази земя на изгрева, богатството и свободата, толкова различна от тъмнината и страха, които си мислех, че са завладели всяко кътче на Русия. През месеца, прекаран в Атлантическия океан, дни наред четяхме дневника на Мирей и много нощи посветихме на формулата. Нито веднъж през това време Соларин не спомена за миналото си в Русия, не каза и дума за бъдещето. Всеки миг, прекаран с него, бе като златна капка, попаднала някъде във времето, също като скъпоценните камъни по синия плат, ярки и безценни. Тъмнината под тях си оставаше непроницаема.

Сега, докато оправяше платната и яхтата се насочваше към острова, се запитах какво ли ще стане, когато играта приключи. Мини все повтаряше, че играта няма да свърши. Дълбоко в сърцето си знаех, че тя има край, който ще настъпи скоро.

Навсякъде наоколо се полюшваха яхти и лодки. Колкото повече приближавахме към брега, толкова по-оживен ставаше морският трафик — мяркаха се пъстри флагове, плющяха платна над разпенените води, плъзгаха се моторници също като водни кончета. Край някои от големите кораби забелязахме сивите катери на бреговата охрана. Имаше толкова много кораби, че се зачудих какво става. Лили ми обясни.

— Не знам дали това е късмет, или не — каза тя, когато Соларин пое руля, — но този комитет по посрещането не е за нас. Ами да! Днес е Денят на труда!

Точно така. Освен това бе последният ден от сезона за яхтите, което обясняваше защо всички са излезли да поплават.

Докато стигнем залива Шинекок, лодките около нас станаха толкова много, че почти нямаше място за маневриране. Четирийсет яхти се бяха наредили на опашка за влизане в залива. Затова отплавахме към залива Моричес, където служителите на бреговата охрана бяха толкова заети да теглят на буксир яхти и да вадят пияни от водата, че едва ли щяха да забележат дребна яхта като нашата, която опитваше да се промъкне тайно заради нелегалните имигранти и контрабандната стока на борда.

Тук опашката се движеше по-бързо. Докато ние с Лили прибирахме платната, Соларин включи мотора и спусна шамандури, за да ни предпазят от удари с другите яхти. Корабче, поело към открито море, мина застрашително близо до нас. Пътник, облечен специално за разходка с яхта, се протегна и подаде на Лили пластмасова чаша шампанско с панделка на нея. Това бе покана за коктейл в шест часа в яхтклуба в Саутхамптън.

Имах чувството, че минаха часове, а напрежението ни изтощи, докато всички около нас се веселяха. Също като на война, казах си аз, последният сблъсък ще реши изхода. Обикновено става така, че войникът, току-що уволнен, на сутринта бива застрелян от снайперист тъкмо когато е на стълбата към самолета, който ще го отведе у дома. Макар нищо да не ни застрашаваше освен глоба от 50 000 долара и двайсет години затвор, задето се опитвахме да вкараме в страната руски шпионин, не бях забравила, че играта все още не е приключила.

Най-сетне се измъкнахме от навалицата и се отправихме към Уестхамптън. Наоколо не се мяркаше никой, затова Соларин ни остави на кея с Лили, Кариока, сака с фигурите и оскъдния багаж. След това пусна котва в залива, съблече се по бански и доплува до нас. Отбихме се в местна кръчма, за да се преоблечем в сухи дрехи и да решим какво да правим. Чувствахме се като замаяни, докато Лили отиде да се обади на Мордекай, за да му разкаже какво става.

— Не можах да се свържа — оплака се тя, щом се върна. Бях поръчала три коктейла „Блъди Мери“ с боднато във всеки стръкче целина. Трябваше да отидем при Мордекай с фигурите. Или поне да се опитаме да го открием.

— Приятелят ми Ним има къща близо до Монтаук Пойнт, на около час оттук — казах им аз. — Влакът от Лонг Айлънд спира там. Можем да стигнем по пътя за Куог. Предлагам да му оставим съобщение, че отиваме, и да вървим. Прекалено опасно е да се появим в Манхатън. — Замислих се за града с плетеницата еднопосочни улици, колко е лесно да те приклещят и да няма накъде да избягаш. След всичките ни премеждия да се оставим да ни притиснат като безполезни пионки щеше да е истинско престъпление.

— Хрумна ми нещо — рече Лили. — Мога да доведа Мордекай. Той никога не се отдалечава много от диамантената улица. Сигурно е в книжарницата, където ви запознах, или в някой ресторант наблизо. А също да се отбия вкъщи и да взема една от колите, а след това ще дойдем на острова. Ще донесем и фигурите, които Мини каза, че са в него, и ще ви позвъним, когато стигнем в Монтаук Пойнт.

— Ним няма телефон — казах й аз, — освен свързания с компютъра му. Дано да види съобщенията, иначе няма как да отидем.

— Тогава да си определим час, в който да се срещнем — предложи Лили. — Какво ще кажете за девет довечера? Така ще успея да го открия, да му разкажа за приключенията ни и да се похваля с новите си шахматни умения… ами той ми е дядо. Не съм го виждала месеци наред.

Планът ни се стори разумен и аз набрах номера на Ним, за да се свържа с компютъра и да съобщя, че след час ще пристигнем с влака. Допихме напитките си и тръгнахме пеша към гарата. Лили щеше да се отправи към Манхатън, за да се срещне с Мордекай, а ние със Соларин да поемем в обратната посока.

Нейният влак пристигна към два, преди нашия. Качи се, стиснала Кариока под мишница, и се обърна към нас.

— Ако се окаже, че няма да успея да пристигна до девет, ще оставя съобщение на компютърния номер, който ми даде.

Двамата със Соларин не можехме да се надяваме на по-ранен влак за Лонг Айлънд. Седнах на зелена дървена пейка и заоглеждах тълпите пътници около нас. Соларин остави багажа и се настани до мен.

Въздъхна нетърпеливо и погледна празните релси.

— Човек би си казал, че сме в Сибир. Мислех, че хората отвъд океана са точни, че влаковете никога не закъсняват. — Скочи и започна да обикаля сред пътниците като затворено в клетка животно. Не издържах да го гледам повече, затова метнах сака с фигурите на рамо и също станах. В този момент по високоговорителите съобщиха за пристигането на нашия влак.

* * *

Въпреки че разстоянието от Коуг до Монтаук Пойнт бе едва седемдесет километра, пътуването ни отне повече от час. Докато дойдем от Куог и изчакаме на перона, бяха минали два часа, откакто оставих съобщението на компютъра на Ним. Въпреки това не очаквах да го видя, защото имаше вероятност да проверява съобщенията си веднъж на месец.

Така че останах искрено изненадана, когато забелязах високия Ним да върви към мен, с разрошена от вятъра медноруса коса, а дългият бял шал се вееше на всяка крачка. Щом ме забеляза, се ухили като луд, размаха ръце и затича. Заобикаляше пътниците, които, притеснени, се отдръпваха от пътя му, за да не се сблъскат. Щом пристъпи до мен, ме грабна, прегърна ме и зарови лице в косата ми, а след това ме притисна така, че замалко да се задуша. Повдигна ме от земята и ме завъртя, а когато най-сетне ме пусна, ме отдръпна от себе си, за да ме огледа. В очите му блестяха сълзи.

— Господи, господи — шепнеше той с дрезгав глас и клатеше глава. — Бях сигурен, че си загинала. Не съм мигнал, откакто научих, че си заминала от Алжир. Бурята… оттогава нямаме никакви сведения за теб! — Не можеше да откъсне поглед от мен. — Мислех си, че съм те убил, като те изпратих по този начин…

— Откакто ми стана наставник, не мога да кажа, че здравето ми се е подобрило — съгласих се аз.

Той грееше и отново ме привлече за втора прегръдка. В този момент усетих как се напрегна. Пусна ме бавно и вдигна глава. Беше се втренчил над рамото ми с изражение на удивление и недоверие. Дали не беше страх? Не бях сигурна.

Обърнах се бързо назад и видях Соларин да слиза от влака, понесъл багажа ни. Наблюдаваше ни, а лицето му отново се бе превърнало в студената маска, която си спомнях ясно от деня на турнира в клуба. Не откъсваше поглед от Ним, непроницаемите му очи блестяха под лъчите на следобедното слънце. Отдръпнах се от Ним, за да обясня, ала приятелят ми продължаваше да стои като закован, сякаш бе видял звяр или призрак. Когато заговори, се наложи да се напрегна, за да чуя думите му.

— Саша? — прошепна задавено той. — Саша… Обърнах поглед към Соларин, който все още стоеше на стълбите, а зад него пътниците чакаха да слязат. Очите му бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите, а лицето му се бе променило до неузнаваемост.

— Слава! — извика прегракнало той. Пусна чантите на перона, скочи от влака, профуча покрай мен и се хвърли към Ним, за да го прегърне с такава сила, че се уплаших двамата да не се смачкат. Бързо посегнах към сака с фигурите. Когато се изправих, двамата все още плачеха. Ним стискаше главата на Соларин и го притискаше диво. Първо го отдръпна, погледна го, после двамата се прегърнаха отново, а аз ги наблюдавах слисана. Потокът хора ни заобикаляше, както вода заобикаля камък. Бяхме обгърнати от типичното за нюйоркчани безразличие.

— Саша — продължаваше да шепне Ним и да го притиска в прегръдките си. Соларин бе заровил лице в яката му, затворил очи, а сълзите свободно се стичаха по бузите му. С една ръка бе стиснал яката на Ним, сякаш нямаше сили да стои на крака. Не можех да повярвам.

Когато и последните пътници отминаха, се наведох, за да събера пръсналия се багаж, захвърлен от Соларин.

— Дай на мен — извика Ним, след като си избърса носа. Вдигнах поглед и го видях да пристъпва към мен, прегърнал с една ръка Соларин през раменете, като от време на време го притискаше до себе си, сякаш за да се увери, че е до него. Очите му бяха зачервени от сълзите.

— Вие двамата май се познавате — подхвърлих раздразнена и се запитах как стана така, че никой не бе споменал.

— Не сме се виждали двайсет години — обясни Ним, все още усмихнат на Соларин, докато двамата се навеждаха за багажа. След това извърна странните си двуцветни очи към мен. — Не мога да повярвам, сладурче, че ми донесе такава радост. Саша е мой брат.

* * *

Малкият морган на Ним не бе достатъчно голям за тримата, а за багажа и дума не можеше да става. Соларин седна върху сака с фигурите, аз седнах в него, останалият багаж бе натъпкан, където имаше свободно място. Докато потегляхме от гарата, Ним непрекъснато поглеждаше към Соларин, все още неспособен да повярва, но много щастлив.

Беше странно да видя как тези двама толкова сдържани мъже се предават на емоциите. Усещах силата на чувствата им, дълбоки и непонятни като руските им души. Мълчахме дълго. След това Ним посегна и ме стисна за коляното, докато се опитвах да се дръпна, за да не преча на скоростния лост.

— Май трябва да ти кажа всичко — подхвърли той.

— Няма да е зле — съгласих се аз. Ним ми се усмихна.

— Мълчах, за да те защитя, а също и нас, затова не споменах нищо досега — обясни той. — Двамата с Александър не сме се виждали от деца. Той беше на шест, а аз на десет, когато ни разделиха… — Сълзите отново напълниха очите му и той се пресегна към косата на Соларин, сякаш не можеше да откъсне поглед от него.

— Нека аз да разкажа — помоли Соларин и се усмихна просълзен.

— Ще разказваме и двамата — реши Ним. Докато пътувахме в открития автомобил покрай брега към екзотичното му имение, те за пръв път разкриха какво им бе струвало участието в играта.

Разказът на двамата физици

Родени сме на Крим — известния полуостров в Черно море, за който дори Омир е писал. Русия се е опитвала да се добере до него още от времето на Петър Велики, чак до Кримската война.

Баща ни, гръцки моряк, се влюбил в руска девойка и се оженил за нея — това е майка ни. После станал преуспяващ търговец с малка флотилия кораби.

След войната нещата тръгнали зле. Светът бил в пълен хаос, а в Черноморието било още по-зле, защото наоколо били разположени все страни, които продължавали да вярват, че са във война.

Там, където живеехме ние, животът бе хубав. Средиземноморският климат по тези южни брегове, маслиновите и лавровите дървета, кипарисите, близките планини ни пазеха от студените ветрове, а наоколо, сред черешовите градини бяха пръснати възстановените руини на татарски селища и византийски джамии. Беше истински рай, далече от чистките и издевателствата на Сталин, който управляваше Русия с желязна ръка.

Баща ни говореше за заминаване хиляди пъти. И въпреки това, макар да имаше много връзки по Дунава и на Босфора, все хора, които щяха да уредят безопасното ни преминаване, той така и не тръгна. Къде да отида? — питаше той. Със сигурност няма да е у дома в Гърция, нито пък в Европа, която все още тъне в следвоенната мизерия. И тогава се случи нещо, което го накара да вземе решение. То промени целия ни живот.

Беше в края на декември 1953 година, в една тъмна нощ, малко преди да се разрази буря. Всички си бяхме легнали, кепенците на дачата бяха спуснати и огънят в камината бе подкладен. Ние, момчетата, спяхме в едната спалня на долния етаж, затова първи чухме почукването по прозореца, звук много по-различен от клоните на дърветата, които се блъскаха в стъклата. Беше човек. Отворихме прозореца, след това и капака и видяхме среброкоса жена в дълга тъмна пелерина. Тя ни се усмихна и прескочи през прозореца. След това коленичи пред нас на пода. Беше толкова красива.

— Аз съм Минерва — баба ви — каза ни тя. — Викайте ми Мини. Пътувах дълго и съм уморена, но нямаме време за почивка. В опасност съм. Събудете мама и й кажете, че съм дошла. — След това ни прегърна, а ние хукнахме на горния етаж, за да събудим нашите.

— Значи най-сетне баба ти се появи — изръмжа баща ми към мама и потри сънен очи. Останахме учудени, защото Мини ни бе казала, че е наша баба. Как можеше да бъде и баба на мама? Баща ми прегърна обичната си съпруга, а тя се изправи боса и разтреперана. Целуна я по меднорусата коса и по очите. — Толкова дълго я чакахме със страх — прошепна той. — Сега поне нещата са към края си. Обличай се. Ще сляза долу да се запозная с нея. — Поведе ни със себе си и слязохме при застаналата пред огъня Мини. Тя вдигна огромните си очи, когато приближихме, пристъпи и го прегърна.

— Юсеф Павлович — обърна се тя към баща ни — както и към нас — на безупречен руски. — Преследват ме. Нямаме време. Трябва да бягаме, всички. Разполагаш ли с кораб, който незабавно да ни откара до Ялта или Севастопол? Още тази нощ?

— Не съм готов за подобно нещо — започна той и положи ръце на раменете и на двама ни. — Не мога да поведа семейството си в тази буря и да излезем току-така в морето през зимата. Трябваше да ме предупредиш, да кажеш по-рано. Не можеш да ме молиш в последната минута… и да се появяваш посред нощ…

— Казвам ти, че трябва да заминете! — извика тя, стисна ръката му, а нас отблъсна. — От петнайсет години знаеш, че този ден ще настъпи… ето че дойде. Как е възможно да кажеш, че не съм те предупредила? Пътувах чак от Ленинград…

— Значи си я намерила? — попита баща ни развълнуван.

— От дъската няма и следа. А с тези се сдобих по друг начин. — Отметна пелерината, приближи се до масата и на мътната светлина остави на масата не една, а три шахматни фигури, които блестяха в златно и сребърно. — Бяха пръснати на какви ли не места в Русия — каза тя.

Баща ни стана, впил очи във фигурите, ние, момчетата, приближихме, за да ги докоснем. Бяха златна пешка и сребърен слон, покрити с бляскави скъпоценни камъни, а също и кон от сребърен филигран, вдигнал се на задните си крака с широко разтворени ноздри.

— Сега върви на доковете, за да подсигуриш кораб — прошепна Мини. — Ще дойда с децата веднага щом се облекат и съберат багажа. Побързай, за бога… вземи ги със себе си. — Тя посочи фигурите.

— Това са моите деца и моята жена — възпротиви се той. — Аз отговарям за безопасността им. — Мини пристъпи към нас, а очите й горяха с пламъци, по-искрящи от фигурите.

— Ако тези фигури попаднат в чужди ръце, няма да можеш да осигуриш безопасност на семейството си! — изсъска тя.

Баща ни я погледна в очите и взе решение. Кимна бавно.

— Имам рибарска шхуна в Севастопол — каза й той. — Слава знае как да я намери. Ще съм готов за отплаване след не повече от два часа. Нека да са три и дано Господ ни закриля в тази мисия. — Мини стисна ръката му и той се втурна нагоре по стълбите.

И така, баба, с която току-що се бяхме запознали, ни нареди да се облечем. Родителите ни бяха слезли долу, татко отново прегърна мама, зарови лице в косата й, сякаш искаше да запомни аромата й. Целуна я отново по челото, след това се обърна към Мини и тя му подаде фигурите. Кимна сериозно и излезе в нощта.

Мама се решеше и се оглеждаше, докато ни нареждаше какво да правим и какво да вземем от горния етаж. Докато се качвахме, я чух да казва тихо на Мини:

— Значи дойде. Дано Господ да те накаже, задето отново си започнала проклетата игра. Мислех, че е приключила… завинаги.

— Не съм я започнала аз — опита да се защити Мини. — Бъди благодарна, че се порадва на петнайсет години спокойствие, през които съпругът ти отдаде любовта си и роди две деца, които бяха винаги до теб. Това бяха петнайсет години, безопасността да ти диша във врата. Много повече е, отколкото имах аз. Нали аз те предпазвах от играта…

Повече не успяхме да чуем, защото гласовете им се превърнаха в недоловим шепот. В следващия момент някой заблъска по вратата. Двамата се спогледахме и хукнахме към стаята. Неочаквано Мини се появи на прага. Чухме стъпките на мама по стълбите, докато някой долу разбиваше вратата, и крясъци, които отекнаха над гръмотевиците.

— През прозореца — побутна ни Мини към клоните на дърветата, подпрели южната стена. Бяхме се качвали и слизали по този начин стотици пъти. Бяхме по средата, увиснали като маймуни, когато чухме писъка на мама.

— Бягайте — викаше тя. — Спасявайте се! — След това около нас остана само плющенето на дъжда, чак докато се спуснахме в овощната градина.

* * *

Огромната порта към имението на Ним се отвори. Дърветата блестяха на светлината на угасващия ден. В самия край бе фонтанът, който беше замръзнал през зимата, но сега искреше, обграден от далии и цинии, а водата припяваше като звънчета на вятъра, заедно с прибоя на морето.

Ним спря и ме погледна. Усещах напрежението на Соларин.

— Тогава за последен път видяхме мама — каза Ним. — Мини скочи от прозореца на втория етаж. Дъждът вече бе образувал локви. Тя се надигна и ни повлече през овощната градина. Въпреки плющенето на дъжда чувахме писъците на мама, трополенето из къщата. „Претърсете горите!“ — извика някой, докато Мини ни водеше към скалите.

Ним спря разказа си и ме погледна.

— Боже! — Цялата треперех. — Заловили са майка ви… Как успяхте да избягате?

— В края на овощната градина имаше скали, които се спускаха към морето — продължи Ним. — Когато стигнахме там, Мини ни скри под една издатина. Видях, че носи нещо подобно на подвързана в кожа Библия. Извади нож и сряза няколко страници, сгъна ги бързо и ги напъха в ризата ми. След това ми нареди да вървя, да тичам към кораба с всички сили. Трябваше да предупредя баща ми да ни чака със Саша, но не повече от час. Ако те с брат ми не успееха да дойдат, Мини поръча двамата с татко да заминаваме и да скрием фигурите на безопасно място. Отказах да тръгна без Саша. — Ним погледна сериозно Соларин.

— Тъй като бях само на шест — започна да разказва Соларин, — не можех да се спусна по скалите бързо като Ладислаус, който бе четири години по-голям и бърз като вятъра. Мини се страхуваше, че ще ни заловят всички, ако не успея да ги следвам. Когато Слава тръгна, той ме целуна и ми каза да бъда смел… — Погледнах Соларин и забелязах в очите му сълзи, докато си припомняше детството. — Имах чувството, че двамата с Мини се спускахме по скалите часове наред, докато бурята около нас вилнееше. Най-сетне се добрахме до доковете на Севастопол. Корабът на баща ми бе отплавал.

Ним слезе от колата. Лицето му се бе превърнало в сурова маска. Мина от нашата страна, отвори вратата и ми подаде ръка.

— Аз падах десетки пъти — заговори той, докато ми помагаше да сляза. — Подхлъзвах се в калта и на скалите, докато се добера до кораба на татко. Когато видя, че пристигам сам, той изпадна в паника. Разказах му какво се бе случило, какво е казала Мини за фигурите. Татко се разплака. Седна, отпусна глава в ръцете си и се разрида като дете. „Какво ще стане, ако се върнем… ако се опитаме да ги спасим?“ — попитах го аз. — „Какво ще стане, ако другите заловят фигурите?“ Той вдигна поглед и дъждът отми сълзите му. „Заклел съм се пред майка ти, че няма да допусна подобно нещо да се случи — каза ми той. — Дори това да струва живота на всички ни…“

— Искаш да кажеш, че сте заминали, без да изчакате Мини и Александър ли? — попитах. Соларин слезе от моргана и взе багажа.

— Не беше толкова просто — опита се да обясни Ним. — Чакахме часове, много повече от определеното време. Баща ми крачеше напред-назад по палубата, аз се качвах по мачтите с надеждата да ги зърна в бурята. Най-сетне се примирихме, че няма да дойдат. Бяха ги хванали. Друго обяснение нямаше. Когато баща ми се приготви за отплаване, аз го помолих да почака още малко. Тогава той ми каза, че това се очаквало да се случи, дори е било планирано. Двамата с него заминахме за Америка. Бил наясно още от деня, в който се оженил за мама, може би дори преди това, какво представлява играта. Знаел, че вероятно ще настъпи ден, че неизбежно ще настъпи такъв ден, когато Мини ще се появи и ще поиска семейството ми да направи огромна жертва. Денят бе дошъл и семейството ми бе потънало в нощта. Заклел се пред мама, че преди да се опита да спаси децата си, ще спаси фигурите.

— Мили боже! — възкликнах аз и погледнах първо единия, а след това и другия, застанали на алеята. Соларин пристъпи към циниите, наведе се и загреба вода от фонтана. — Учудвам се, че и двамата сте се съгласили да участвате в играта, след като тя е съсипала семейството ви за една нощ.

Ним ме прегърна през раменете и се приближихме до брат му, който се взираше мълчаливо във фонтана. Соларин по гледна ръката на Ним, отпусната на рамото ми.

— И при теб е така — обади се той. — А Мини дори не ти е баба. Доколкото разбирам, Слава те е въвлякъл в играта.

По гласа му не успях да разбера какви мисли му се въртят в главата, но не бе трудно да се сетя. Избягнах погледа му. Ним ме притисна до себе си.

— Mea culpa — призна с усмивка той.

— Какво стана с вас с Мини, когато разбрахте, че корабът на баща ти е тръгнал? — попитах Соларин. — Как оцеля?

Той откъсна цвета на една циния и го подхвърли във фонтана.

— Тя ме поведе към гората и ме скри, докато бурята отмина — отвърна той замислен. — Три дни вървяхме по крайбрежието към Грузия, като двойка селяни, тръгнали на пазар. Когато се отдалечихме достатъчно дълго от къщи, седнахме да обсъдим възможностите. „Достатъчно голям си и ще разбереш какво ти казвам — започна тя. — Не си обаче достатъчно голям, за да ми помогнеш в мисията, която предстои. Един ден ще пораснеш и тогава ще се свържа с теб и ще ти кажа какво да направиш. Само че сега трябва да се върна и да се опитам да спася майка ти. Ако те взема с мен, ще ме забавиш и ще застрашиш всичко.“ — Соларин ни погледна. — Разбирах всичко — добави той.

— Значи Мини се е върнала да спаси майка ти от съветската полиция — уточних аз.

— Ти направи същото за приятелката си Лили, не помниш ли? — попита той.

— Мини настанила Саша в сиропиталище — прекъсна ни Ним, прегърна ме и погледна брат си. — Татко почина, след като пристигнахме в Америка, така че и аз останах сам също като Саша в Русия. Макар никога да не бях сигурен, открай време подозирах, че детето чудо в шахмата, за което пишеха във вестниците, е брат ми. Вече си бях избрал името Ним, което бе смешно, но само аз знаех какво означава, защото живеех буквално от нищо. Една вечер, в шахматния клуб „Манхатън“ се запознах с Мордекай и той разбра кой съм.

— А какво стана с майка ви? — попитах аз.

— Мини се бе върнала прекалено късно, за да я спаси — отвърна мрачно Соларин и ни обърна гръб. — Тя самата едва бе успяла да избяга от Русия. Докато бях в сиропиталището, веднъж получих от нея писмо. Не беше точно писмо, а изрезка от вестник, от „Правда“, доколкото си спомням. Макар да нямаше нито дата, нито обратен адрес, то бе пуснато от страната и знаех кой го изпраща. В статията се казваше, че известният гросмайстор Мордекай Рад ще изнесе серия от лекции в Русия, ще играе пред публика и ще търси млади таланти, за да напише книга за децата в шахмата. Едно от местата, на които щеше да спре, бе моето сиропиталище. Мини се опитваше да се свърже с мен.

— Останалото го знаеш — добави Ним, с ръка все още отпусната на рамото ми. С другата си ръка прегърна Соларин и ни поведе към кухнята.

Минахме през слънчевите стаи, пълни с цветя и лъскави мебели, които блестяха на залязващото слънце. В огромната кухня лъчите падаха по плочките на пода. Канапетата ми се сториха още по-приятни от предишния път.

Ним ни пусна, но след това положи длани на раменете ми и ме погледна с много обич.

— Ти ми донесе най-големия подарък — каза той. — Истинско чудо е, че Саша е тук, а най-прекрасното чудо е, че си жива. Нямаше да си простя, ако ти се беше случило нещо. — Прегърна ме отново и влезе в килера.

Соларин остави на пода сака с фигурите и пристъпи към прозореца, загледан към морето. Виждаха се платната на лодки, също като криле на гълъби. Застанах до него.

— Много красива къща — отбеляза тихо той и погледна към фонтана и бликащата от него вода. Помълча за момент, след това добави: — Брат ми е влюбен в теб.

Сякаш леденостудена топка се стегна в стомаха ми.

— Не ставай смешен — отвърнах.

— Трябва да обсъдим този въпрос — отвърна той и ме погледна със светлозелените си очи, които винаги ме караха да изтръпвам. Вдигна ръка към косата ми, но в този момент Ним се върна от килера, стиснал в ръка бутилка шампанско и чаши. Остави ги на ниската маса пред прозореца.

— Трябва да поговорим за толкова много неща… а колко спомени имаме само — обърна се той към Соларин, докато отваряше шампанското. — Просто не мога да повярвам, че си тук. Никога повече няма да те пусна да си отидеш…

— Може и да се наложи — отвърна Соларин, хвана ме заръката и ме поведе към едно от канапетата. Седна до мен, докато Ним наливаше виното. — След като Мини вече излезе от играта, някой трябва да се върне в Русия, за да вземе дъската.

— Излязла е от играта ли? — попита Ним и застина намясто. — Как е възможно? Не, не е възможно.

— Имаме нова Черна царица — усмихна се Соларин, без да откъсва поглед от лицето му. — Струва ми се, че си я избрал за себе си.

Ним се обърна към мен. По изражението му пролича, че започва да разбира.

— По дяволите! — каза той и продължи да налива шампанско. — Предполагам, че е изчезнала безследно и ни е оставила сами да се оправяме.

— Не е точно така — отвърна Соларин и извади плик от ризата си. — Даде ми това писмо, адресирано до Катрин. Трябваше да й го предам, когато пристигнем. Не съм го отварял, но предполагам, че информацията вътре е важна за всички нас. — Той ми връчи запечатания плик. Канех се да го отворя, когато ме прекъсна звънене. Трябваше ми миг, за да се сетя какво е това. Звънеше телефон!

— Мислех, че нямаш телефон! — Погледнах Ним, готова да му се нахвърля с обвинения. Той остави бързо бутилката и хукна към фурните.

— Нямам. — Гласът му беше напрегнат. Извади ключ от джоба си, за да отключи един от шкафовете. Измъкна някакво подобие на телефон, което продължаваше да звъни. — Този телефон не е мой… нещо като „гореща линия“ е. — Обади се. Двамата със Соларин се изправихме.

— Мордекай! — прошепнах и хукнах към Ним. — Сигурно Лили е при него.

Ним ме погледна сериозно и ми подаде апарата.

— Някой иска да ти каже две думи — каза тихо той и погледна Соларин със странно изражение. Поех телефона.

— Мордекай, Кат е — започнах аз.

— Миличка! — прогърмя глас, който винаги ме караше да отдръпна слушалката от ухото си. Беше Хари Рад! — Разбрах, че пътуването ти сред арабите е било успешно! Трябва да се съберем, за да се повеселим. Само че, миличка, моля те да ме извиниш, но се случи нещо много важно. Аз съм у Мордекай. Той ми звънна, за да ми съобщи, че Лили го е търсила и е тръгнала към Гранд Сентръл Стейшън. Затова и аз хукнах натам. Само че тя не е пристигнала…

Не можех да повярвам.

— Мислех, че вие двамата с Мордекай не си говорите! — извиках аз.

— Миличка, това беше за заблуда на противника — опита се да ме успокои Хари. — Мордекай ми е баща. Разбира се, че си говорим. И в момента си говорим… е, точно сега ме слуша как аз говоря.

— Ама Бланш каза…

— А, това е нещо друго — обясни Хари. — Извини ме за онова, което ще чуеш, но съпругата ми и зет ми не са много читави хора. Страхувах се за Мордекай още откакто се ожених за Бланш Режин, ако разбираш какво се опитвам да ти кажа. Аз не му позволявах да идва у нас…

Бланш Режин значи. Бланш Режин?! Разбира се! Каква глупачка съм била! Как бе възможно да не се досетя досега? Бланш и Лили, Лили и Бланш — и двете имена означават „бяло“, нали така? Тя бе кръстила дъщеря си Лили, с надеждата да поеме по същия път. Бланш Режин бе Бялата царица!

Започна да ми се вие свят и аз стиснах телефона, а Соларин и Ним ме наблюдаваха мълчаливо. Разбира се, че Хари бе в центъра на всичко. От самото начало. Същият Хари, при когото ме изпрати Ним; същият Хари, който упорито държеше да се сприятеля със семейството му; който разбираше приложението на компютърните ми умения не по-зле от Ним; Хари, който упорстваше да отида на новогодишното тържество, за да се срещна с гледачката по нейно настояване.

Ами онази вечер, когато ме покани у тях на вечеря с всичката храна, ордьоврите, приготвени, за да има как да ме задържи достатъчно дълго и да даде възможност на Соларин да се вмъкне в апартамента ми и да остави бележката! Точно така, на същата вечеря Хари подхвърли на прислужницата си Валери, че заминавам за Алжир — а Валери бе дъщеря на Терез, телефонистката, която бе работила за бащата на Камил в Алжир, Валери, чийто брат Уахид живееше в Казба и охраняваше Черната царица!

Да, ставаше въпрос за същия Хари, когото Сол бе подвел, докато е работил за Бланш и Луелин. Може би тъкмо Хари бе изхвърлил тялото на Сол в Ийст Ривър, за да прилича на грабеж — не само за да заблуди полицията, а и собствените си съпруга и зет!

Хари, а не Мордекай бе изпратил Лили в Алжир! След като научил, че е присъствала на турнира, тя е била заплашена не само от Хърманолд — който по всяка вероятност бе просто пешка, — а и от собствените си майка и чичо!

Хари се бе оженил за Бланш — Бялата царица, — както Мирей бе убедила Талейран да се ожени за Жената от Индия. А Талейран е бил просто офицер в играта!

— Хари — възкликнах изумена, — ти си Черния цар!

— Миличка — опита се да ме успокои той. Представях си едрото му шишкаво лице като на свети Бернард и тъжните очи. — Прости ми, че те държах на тъмно толкова време. Сега вече разбираш какво е положението. След като Лили не е с теб…

— Ще ти се обадя — казах му аз. — Трябва да затварям. Затворих и стиснах застаналия до мен Ним, обладана от ужасен страх.

— Погледни компютъра си — наредих аз. — Струва ми се, че знам къде е отишла, а и тя каза, че ще остави съобщение, ако нещо не е наред. Дано не е направила нещо необмислено.

Ним набра номера, след като включи модема. Аз стиснах слушалката и след малко чух запис на гласа на Лили.

— Аз съм в „Палм Корт“ в „Плаза“. — Въобразявах ли си, или ми се струваше, че това не е запис. — Отидох до нас, за да взема ключове за някоя от колите. Държим ги в шкафа в хола. Господи… — Гласът й пресекна. Долових паниката й. — Нали се сещаш за онзи лакирания шкаф на Луелин с жълтите дръжки? Изобщо не са били от месинг. Това са фигурите! Шест са, вградени са в шкафа. Основите им стърчат навън като дръжки, а самите фигури — горните им части — са вмъкнати в тайни отделения в чекмеджетата. Чекмеджетата открай време заяждаха, но досега така и не ми беше минавало през ум… Взех нож за писма, за да отворя едното, след това с чука за месо от кухнята разбих панела, който ги скриваше. Извадих две от фигурите, но чух, че някой влиза. Избягах отзад и взех асансьора за персонала. Господи, трябва веднага да дойдете. Не мога да се върна сама…

Тя затвори. Зачаках ново съобщение, но друго не дойде, затова хвърлих телефона.

— Трябва да вървим — обърнах се към Ним и Соларин. — Ще ви обясня по пътя.

— Ами Хари? — попита Ним, докато пъхах непрочетеното писмо на Мини в джоба и събирах фигурите.

— Ще му се обадя и ще му кажа да ни чака в „Плаза“ — отвърнах аз. — Ти пали колата. Лили е открила нови фигури.

* * *

Имах чувството, че мина цяла вечност, докато се влеем в трафика на Манхатън, докато зеленият морган на Ним най-сетне спря пред „Плаза“ и стресна накацалите отстрани гълъби. Хукнах към „Палм Корт“, но от Лили нямаше и следа. Хари бе казал, че ще ни чака, но никой от тях не беше тук. Проверих дори в тоалетната.

Изтичах навън, размахах ръце и скочих в колата.

— Нещо не е наред — казах им аз. — Хари не би чакал единствено ако Лили е в опасност.

— Или някой друг — измърмори Ним. — Някой е влизал в апартамента, когато тя е избягала. Щом са разбрали, че фигурите са изчезнали, са я проследили. Сигурно са оставили някой да чака Хари… — Той настъпи ядосано педала на газта. — Къде ли са отишли първо? Може би у Мордекай, за да вземат останалите девет фигури. Дали не са тръгнали към апартамента?

— Давай към апартамента! — побутнах го аз. — По-близо е. Освен това, докато говорих с Хари, преди да тръгнем, реших, че няма да е зле и ние да разчитаме на някого. — Ним ме погледна изненадан. — Камил Кадир е в Ню Йорк — уточних. Соларин стисна рамото ми.

И двамата знаехме какво означава това. Девет фигури бяха у Мордекай, осем носех — в сака, а Лили бе открила шест в апартамента. Бяха достатъчно, за да контролираме играта и дори да дешифрираме формулата. Който спечелеше тази партия, получаваше всичко.

Ним спря пред сградата, скочи, без да отваря вратата, и подхвърли ключовете на слисания портиер. Тримата се втурнахме вътре, без да кажем и дума. Натиснах копчето за асансьора. Портиерът затича след нас.

— Господин Рад пристигна ли? — провикнах се през рамо, когато вратите се отвориха.

Портиерът ме погледна изненадан, след това кимна.

— Преди около десет минути — отвърна той. — Беше заедно със зет си…

Всичко беше ясно. Втурнахме се в асансьора и не му оставихме възможност да каже и дума повече. Вратите се затваряха, когато нещо привлече погледа ми. Задържах ги отворени, докато към нас припкаше космата топка. Наведох се, за да я вдигна и в същия момент Лили влезе във фоайето. Дръпнах я при нас. Вратите най-сетне се затвориха и асансьорът тръгна.

— Значи не са те хванали! — извиках аз.

— Не, но хванаха Хари — уточни тя. — Беше ме страх да остана в „Палм Корт“, затова излязох навън с Кариока и изчаках в парка от другата страна на улицата. Хари е пълен идиот… оставил си колата пред апартамента и тръгнал да ме търси пеша. Проследили са него, не мен. Забелязах Луелин и Хърманолд. Минаха покрай мен, погледнаха ме и отминаха. Не ме познаха! — заяви удивена тя. — Бях пъхнала Кариока в чантата при двете фигури. Ето ги. — Тя потупа чантата. Господи, щяхме да се качим горе с всичките си козове! — Тръгнах след тях и останах от другата страна на улицата, нямах представа какво да правя, когато го отведоха горе. Луелин беше толкова близо до Хари… сигурно има пистолет.

Вратите се отвориха и ние излязохме в коридора, а Кариока припкаше пред нас. Лили тъкмо вадеше ключа, когато Бланш застана на вратата в блестяща рокля за коктейли, усмихната студено. Държеше чаша шампанско.

— Ето ни всички заедно — започна спокойно тя и ми поднесе порцелановата си буза за целувка. Не й обърнах никакво внимание, затова тя насочи поглед към Лили. — Хвани това куче и го затвори в кабинета — нареди й с леден глас. — За един ден инцидентите ни стигат.

— Чакай малко — намесих се, когато Лили взе кучето. — Не сме дошли да пием коктейли. Какво сте направили с Хари? — Профучах покрай Бланш и нахлух в апартамента, който не бях виждала от шест месеца. Нищо не се бе променило, но сега го гледах с други очи, дори шахматно подреденият мраморен под в антрето бе различен. Ендшпилът, помислих си аз.

— Нищо му няма — отвърна Бланш и ме последва по стълбите, които водеха към хола, докато Соларин, Ним и Лили останаха назад. В другия край на стаята Луелин бе коленичил пред лакирания червен шкаф и вадеше чекмеджетата, които Лили не бе успяла да разбие, за да извади останалите фигури. По пода бяха пръснати парчета дърво. Погледна ме, когато влязох.

— Здравей, миличка — поздрави ме той и се надигна. — Много се радвам, че си открила фигурите, за които те помолих, въпреки че не игра така, както се надявах. Разбирам, че си преминала на страната на противника. Колко тъжно. А пък аз толкова те харесвах.

— Никога не съм била на твоя страна, Луелин — отвърнах презрително. — Искам да видя Хари. Няма да мръднеш, докато не го видя. Знам, че и Хърманолд е тук, въпреки това ние сме повече.

— Не бих казала — обади се Бланш от другия край на стаята, докато си наливаше още шампанско. Погледна Лили, която не откъсваше от нея буреносните си очи, стиснала Кариока в ръце. След това се обърна към мен. — Отзад ви очакват неколцина приятели — господин Бродски от КГБ, който, между другото, работи за мен. И Шариф, когото Ал-Марад бе така любезен да изпрати, когато го помолих. Чакат ви толкова отдавна да пристигнете от Алжир и наблюдават сградата денонощно. Май сте тръгнали по панорамния път на връщане.

Погледнах към Ним и Соларин. Трябваше да очакваме да стане нещо такова.

— Какво си направила с баща ми? — изкрещя Лили и приближи към Бланш със стиснати зъби, а Кариока изръмжа към Луелин.

— Вързан е в задната стая — отвърна Бланш и запремята с пръст наниза перли. — Жив и здрав е и ще остане така, ако сте разумни. Искам фигурите. Стига толкова насилие. Сигурна съм, че на всички ви е омръзнало. На никого няма да се случи нищо, ако просто ми предадете фигурите.

Луелин извади пистолет от джоба си.

— На мен не ми е омръзнало заяви спокойно той. — Защо не пуснеш малкото изчадие, за да свърша онова, което открай време ми се иска?

Лили го погледна ужасена. Стиснах я за ръката, погледнах Ним и Соларин, които се бяха отдръпнали към стените, готови да действат. Прецених, че сме изгубили достатъчно време, а и всички мои фигури бяха на позиция.

— Май не си проследила достатъчно внимателно играта — обърнах се към Бланш. — Аз разполагам с деветнайсет фигури. С четирите, които ще ми дадеш, стават двайсет и три — достатъчно за да разгадая формулата и да победя. — С крайчеца на окото си забелязах Ним да кима и да се усмихва. Бланш не можеше да повярва на думите ми.

— Ти си полудяла — заяви остро тя. — Брат ми е насочил пистолет към теб. Трима мъже пазят любимия ми съпруг — Черния цар — в другата стая. Това е целта на играта — да притиснеш царя.

— Не и в тази игра — заявих и тръгнах към бара, където бе застанал Соларин. — Защо не се предадеш? Не знаеш нито каква е целта, нито ходовете, не познаваш и играчите. Не си единствената, която е внедрила своя пешка в дома на противниковия отбор, като Сол например. Не си единствената, която има съюзници в Русия и Алжир… — Бях застанала до стълбите, стиснала бутилката шампанско, ведро усмихната на Бланш. Обикновено бледата й кожа сега бе прежълтяла. Пистолетът на Луелин бе насочен към една част от тялото ми, която искрено се надявах да продължи да функционира. Едва ли щеше да натисне спусъка, преди да се убеди, че краят е настъпил. Соларин стисна лакътя ми.

— Какви ги говориш? — Бланш прехапа устни.

— Когато се обадих на Хари, за да му кажа да отиде в „Плаза“, той не беше сам. С него бяха Мордекай и Камил Кадир, и Валери, вярната ви домашна помощница, която работи за вас. Те не са отишли с Хари в „Плаза“. Върнали са се тук и са минали през задния вход. Защо не погледнеш?

В този момент настъпи хаос. Лили пусна Кариока и той се втурна към Луелин, който се поколеба за секунда между Ним и косматата топка. Аз грабнах бутилката шампанско и я запокитих към главата на Луелин тъкмо когато той натисна спусъка и Ним се преви. Втурнах се към Луелин и го сграбчих за косата, а след това го повлякох с тежестта си към земята.

Борех се с него, когато забелязах с крайчеца на окото си, че Хърманолд се втурва в стаята, а Соларин го препъва. Забих зъби в рамото на Луелин, а Кариока стори същото с крака му. Чух стоновете на Ним, докато Луелин опитваше да се добере до пистолета. Стиснах падналата наблизо бутилка шампанско и я разбих в ръката му, а след това забих коляно в слабините му. Той изрева и аз си поех въздух. Бланш се бе отправила към мраморните стълби, ала Лили я настигна, стисна перления наниз и я дръпна. Майка й се опита да я издраска. Бе грозно намръщена.

Соларин стисна Хърманолд за ризата, изправи го и заби кроше в челюстта му с неподозирана за шахматист сила. Забелязах всичко това за секунда и се хвърлих към оръжието, докато Луелин се търкаляше, притиснал с ръце слабините си.

Стиснала пистолета, се наведох над Ним. Притича и Соларин.

— Добре съм — изпъшка Ним, а брат му докосна раната на бедрото, където се бе образувало петно. — Вървете при Хари.

— Ти остани тук — нареди Соларин и натисна рамото ми. — Аз ще отида отзад. — Погледна мрачно брат си, хукна през стаята и се качи по стъпалата.

Хърманолд лежеше проснат на стълбите. Беше в безсъзнание. Луелин, застанал на крачка от мен, пропискваше от болка, докато Кариока нападаше глезените му и разкъсваше чорапите му. Останах коленичила до Ним, който дишаше тежко и притискаше ръка към раната и кървавото петно. Лили продължаваше да се боричка с Бланш. Перлите от скъсания наниз се бяха разпилели по килима.

От задната стая се разнесе шум от удари, докато стоях наведена над Ним.

— Трябва да оживееш — прошепнах аз. — След всичко, на което ме подложи, не ми се иска да те изгубя, преди да съм си отмъстила. — Раната му бе малка, ала дълбока, малко улейче разкъсана плът отстрани на бедрото.

Ним ме погледна и се помъчи да се усмихне.

— Влюбена ли си в Саша? — попита той.

Извих очи към тавана и въздъхнах.

— Нищо ти няма — казах и му помогнах да седне. Подадох му пистолета. — Отивам да видя дали е жив.

Прекосих стаята с големи крачки, хванах Бланш за косата, дръпнах я от Лили и й посочих пистолета в ръката на Ним.

— Да знаеш, че ще го използва — предупредих я аз. Лили ме последва по стълбите, през задния коридор към стаята, където шумът бе стихнал и цареше подозрителна тишина. Отправихме се на пръсти към кабинета тъкмо когато Камил Кадир отвори вратата. Видя ни, усмихна се и златистите му очи заблестяха, а след това стисна ръката ми.

— Браво — похвали ни щастлив той. — Май белият отбор е победен.

Двете с Лили се втурнахме в стаята, а Камил се отправи към хола. Вътре Хари разтриваше глава. Зад него бяха застанали Мордекай и домашната помощница Валери, която бе пуснала подкрепленията ни през задния вход. Лили се спусна към Хари, разплакана от радост. Той я погали по главата, а Мордекай ми намигна.

Огледах се и забелязах, че Соларин затяга въжетата, с които бе вързан Шариф. Бродски, мъжът от КГБ, лежеше проснат като простреляна патица. Соларин натъпка парцал в устата на Бродски, дойде при мен и ме стисна за рамото.

— Брат ми? — прошепна той.

— Ще се оправи — отвърнах аз.

— Кат, миличка — повика ме Хари. — Благодаря ти, че спаси живота на дъщеря ми. — Обърнах се и Валери ми се усмихна.

— Шащо не беше брат ми тук да види това! — каза тя, докато се оглеждаше. — Много щеше натъжи. Как обича шамо такива неща. — Приближих се до нея и я прегърнах.

— Ще поговорим по-късно — реши Хари. — Сега искам да се сбогувам със съпругата си.

— Мразя я — заяви Лили. — Щях да я убия, ако Кат не ме беше спряла.

— Нямаше да я убиеш, съкровище. — Той я целуна по главата. — Каквото и да е направила, тя си остава твоя майка. Нямаше да те има, ако не беше тя. Не го забравяй. — Хари извърна тъжните си очи към мен. — Между другото, аз съм не по-малко виновен — призна той. — Знаех коя е още когато се оженихме. Сватбата се състоя заради играта.

Наведе тъжно глава и излезе. Мордекай погали Лили по рамото и я погледна през дебелите стъкла на очилата си.

— Играта все още не е приключила — каза тихо той. — В известен смисъл едва сега започва.

* * *

Соларин ме хвана за ръка и ме поведе към огромната кухня зад хола. Докато останалите почистваха бъркотията, той ме подпря на лъскавата медна маса в средата. Покри устните ми в жадна целувка, сякаш искаше да ме погълне цялата, докато ръцете му пълзяха по тялото ми. Всички мисли за неразборията в хола, за нещата, които предстояха, се стопиха в завладялата ме страст. Усетих зъбите му по врата ми, ръцете му бяха в косата ми. Езикът му отново плени моя и аз изстенах. Най-сетне той се отстрани.

— Трябва да се върна в Русия — прошепна той. Устните му се спуснаха по шията ми. — Трябва да взема дъската. Само така играта наистина ще приключи…

— Идвам с теб — заявих аз и го погледнах в очите. Соларин ме отдръпна от себе се и ме целуна по клепачите.

— Невъзможно — прошепна той и тялото му потръпна. — Ще се върна. Обещавам ти. Кълна се във всяка капка своя кръв. Никога няма да те оставя.

В този момент вратата се отвори и двамата се обърнахме едновременно, все още прегърнати. На прага бе застанал Камил, а на рамото му се облягаше Ним. Той се олюля с безизразно лице.

— Слава… — започна Соларин: Не пусна ръката ми, когато пристъпи към брат си.

— Купонът свърши — заяви Ним и се усмихна бавно с разбиране и много обич. Камил ме наблюдаваше с извити вежди, сякаш искаше да попита какво става. — Хайде, Саша — подкани го Ним. — Дойде време да приключим играта.

* * *

Белият отбор, поне заловените играчи — бяха вързани, претърсени и увити в бели чаршафи. Отнесохме ги в кухнята и ги свалихме през задния вход до лимузината на Хари в гаража. Качихме ги всички — и Шариф, и Бродски, и Хърманолд, и Луелин, и Бланш — в просторната задна част. Камил и Валери стискаха пистолети. Хари се настани зад волана, а до него седна Ним. Вече бе тъмно, ала през черните стъкла никой не можеше да види кой седи вътре.

— Ще ги откараме у Ним — обясни Хари. — След това Камил ще докара яхтата и ще ги качим.

— Можем да ги хвърлим и в някоя лодка с гребла още в градината ми — засмя се Ним, докато стискаше бедрото си. — Никой няма да види нищо.

— Какво ще правите с тях, след като ги качите на борда? — полюбопитствах аз.

— Двамата с Валери — обясни Камил — ще ги откараме. Уредил съм алжирски брегови патрул да ни пресрещне веднага щом излезем в международни води. Алжирското правителство ще се зарадва много, когато залови конспираторите, които са съдействали на полковник Кадафи в действията му срещу ОПЕК и при извършването на убийствата. Това дори може да се окаже истина. Подозирах ролята на полковника в играта още откакто попита за теб на конференцията.

— Чудесна идея — засмях се аз. — Така поне ще имаме достатъчно време да направим необходимото, без да ни се пречкат. — Наведох се към Валери. — Когато пристигнеш в Алжир, прегърни майка си и Уахид от мое име.

— Брат ми мишли, ше ши много шмела — отвърна Валери и топло стисна ръката ми. — Помоли да ти каша, че някой ден ше ше върнеш в Алжир.

И така, Хари Камил и Ним поеха към Лонг Айлънд с пленниците. Поне Шариф, а също и Бланш, Бялата царица, щяха да видят как изглежда отвътре алжирският затвор, удоволствие, което на нас с Лили ни се размина на косъм.

Соларин, Лили, Мордекай и аз се качихме в зеления морган на Ним. Бяхме взели последните четири фигури от шкафа и се отправихме към апартамента на Мордекай на диамантената улица, за да съберем фигурите заедно и да започнем истинската работа, която ни очакваше: да разгадаем отдавна търсената формула. Лили седна зад волана, аз отново се настаних в скута на Соларин, а Мордекай се сви между двете седалки. Кариока побърза да се гушне до него.

— Кажи, кученце. — Мордекай погали усмихнат Кариока. — След всички тези приключения и ти стана играч! Освен шестте, които донесохте от пустинята, имаме още шест, неочаквано придобити от белия отбор. Доста успешен ден, бих казал!

— И деветте, които Мини каза, че са у теб! — добавих. — Значи стават двайсет и три.

— Двайсет и шест — изкиска се Мордекай. — В мен са и трите, които Мини е открила в Русия през 1951 година… Тях Ладислаус Ним и баща му са донесли в Америка.

— Точно така! — извиках аз. — Деветте у теб са същите, които Талейран е заровил във Върмонт. А нашите осем откъде се взеха? Питам за онези, които донесохме ние с Лили.

— А, да. Има още нещо, което трябва да ти дам, миличка — заяви весело Мордекай. — В апартамента ми е, при фигурите. Сигурно Ним ти е казал, че когато Мини си взела довиждане с него на скалите в Русия, му е дала едни много важни сгънати страници.

— Да — прекъсна го Соларин. — Срязани от тетрадка. Видях я, когато ги сряза. Спомням си ясно, въпреки че по онова време бях още дете. Да не би да е дневникът, който Мини даде на Катрин? Откакто ми го показа, се питах…

— Скоро всичко ще се изясни — отсече Мордекай. — Ще разбереш всичко. Страниците ще разкрият тайната. Ще научите тайната на играта.

* * *

Оставихме моргана на Ним на паркинг в края на пресечката и стигнахме до апартамента на Мордекай пеша. Соларин носеше фигурите, вече станали прекалено тежки за един човек.

Минаваше осем и диамантената улица бе почти тъмна. Минахме покрай магазините с железни решетки. Вятърът подмяташе вестници по празния тротоар. Беше Денят на труда и всичко бе затворено.

По средата на пътя Мордекай спря и отключи метална решетка. Тясна стръмна стълба водеше към задната част на сградата. Последвахме го в сумрака и изчакахме да отключи още една врата.

Влязохме в огромна мансарда с безкрайно висок таван и тежки полилеи. Светлината през високите прозорци отрази блясъка на кристала, когато Мордекай запали лампите. Той мина през стаята. Подът бе застлан с дебели килими в тъмни цветове, имаше много растения, по мебелите бяха метнати кожи, а масичките и шкафовете — отрупани с произведения на изкуството и книги. Така можеше да изглежда старият ми апартамент, ако беше по-голям и ако аз бях по-богата. На едната стена бе закачен великолепен гоблен, който сигурно бе на годините на „Шаха Монглан“.

Със Соларин и Лили се настанихме на меките плътни килими. Пред нас бе поставена огромна шахматна дъска. Лили замахна с ръка и избута фигурите, а Соларин започна да вади нашите и да ги подрежда.

Фигурите на „Шаха Монглан“ бяха прекалено големи дори за полетата на дъската на Мордекай, направена от алабастър, въпреки това изглеждаха великолепни на светлината на полилеите.

Мордекай отмести гоблена и отключи огромен сейф, вграден в стената. Извади огромна кутия с още дванайсет фигури и Соларин се втурна, за да му помогне да ги пренесат.

Когато всичко бе готово, ги огледахме. Имаше изправени на задните си крака коне, яки офицери, изобразени като слонове, камили с високи седла, които заместваха топовете. Златният цар беше яхнал пахидерма си, дамата бе в носилка, обсипана със скъпоценни камъни, всяка подробност, изпипана до съвършенство, каквото не бе постигано в изкуството през последните хиляда години. Липсваха само шест фигури: две сребърни пешки и една златна, златен кон и сребърен офицер, а също и Белия цар — той също трябваше да е сребърен.

Стори ми се невероятно, че ги виждаме събрани да проблясват сред нас. На кой изумителен ум бе хрумнало да съчетае нещо толкова красиво и нещо толкова смъртоносно?

Извадихме плата и го разстлахме на масичката за кафе до дъската. Очите ми отново бяха привлечени от странно проблясващите форми, от красивите цветове на скъпоценните камъни — смарагд и сапфир, рубин и диаманти, жълт цитрин, светлосин аквамарин и бледозелен перидот, който бе почти същият цвят като очите на Соларин. Той се пресегна и стисна ръката ми.

Лили бе извадила листа, на който бяхме записали нашия вариант за последователността. Остави го до плата.

— Трябва да видите нещо — каза Мордекай, след като заключи сейфа. Застана при мен и ми подаде малък пакет. Вдигнах поглед към очите му, както обикновено огромни зад дебелите стъкла на очилата. Усмихна ми се с разбиране. Протегна ръка към Лили, сякаш очакваше тя да стане. — Ела, помогни ми да приготвим нещо за вечеря. Чакаме баща ти и Ним да се върнат. Ще са гладни, когато пристигнат. Междувременно нашата приятелка Кат ще прочете онова, което й дадох.

Той потегли Лили към кухнята. Соларин се настани по-близо до мен, докато отварях пакета и вадех сгънати листове. Както предполагаше — това бе същата хартия като в дневника на Мирей. Посегнах, за да го взема от чантата, оставена между нас, и веднага сравних. Мястото, където хартията бе срязана, личеше ясно. Усмихнах се на Соларин.

Той също ми се усмихна, прегърна ме, аз се отпуснах на него, отворих листовете и зачетох. Беше последната част от дневника на Мирей.

Разказът на Черната царица

Кестените в Париж цъфтяха, когато оставих Шарл-Морис Талейран през пролетта на 1799 година, за да се върна в Англия. Заминаването ми причини болка, защото отново носех дете. В мен растеше нов живот, а с него идваше познатата целеустременост — да довърша играта веднъж и завинаги.

Минаха четири години преди да видя Морис отново. През тези четири години светът бе разтърсен и променен от много събития. Наполеон се завърна във Франция, за да отхвърли Директората, и му бе дадена титлата пръв консул, а след това консул до живот. Павел I в Русия бе убит от собствените си генерали и фаворита на майка му — бившия й любовник, Платон Зубов. Тайнственият Александър, почитател на мистичното, който бе до мен, когато абатисата умираше, вече разполагаше с Черната царица от „Шаха Монглан“. Светът, какъвто го познавах — Англия и Франция, Австрия, Прусия и Русия, — бе отново пред война. А Талейран, бащата на децата ми, най-сетне бе освободен от длъжност и имаше папското разрешение за брак, за което бях настояла. Вече можеше да се ожени за Катрин Ноел Уорле Гранд — Бялата царица.

В мен бяха платът, скицата на дъската със символите, и смеех да кажа, че седемнайсет фигури са ми в ръцете. Не само деветте, заровени във Върмонт — вече знаех къде точно, — а още осем: седемте на мадам Гранд и онази, която бе у Александър. И така, заминах за Англия, отидох в Кеймбридж, където Уилям Блейк бе проверил, че се пазят документите на сър Исак Нютон. Тъй като Блейк не можеше да устои на привличането на мистичното, той положи огромни усилия и ни уреди достъп до написаното от Нютон.

Бозуел бе починал през май 1795 година, а великият шахматист Филидор го бе надживял с три месеца. Старата гвардия бе вече в отвъдното. Отборът на Бялата царица бе разпилян от ръката на смъртта. Налагаше се да действам, преди тя да се съвземе и да събере нов.

На 4 октомври 1799 година, точно шест месеца след рождения ми ден, малко преди Шахин и Шарло да се върнат с Наполеон от Египет, родих в Лондон момиченце. Кръстих го Елиза, на Елиса Червената, прославената жена, създала Картагена, на чието име бе наречена и сестрата на Наполеон.

Въпреки това свикнах да наричам дъщеря си Шарлот не само заради баща й Шарл-Морис и брат й Шарло, а и в памет на една друга Шарлот, която отдаде живота си за мен.

Истинската работа започна едва когато Шахин и Шарло дойдоха при мен в Лондон. По цели нощи се трудехме над старинните ръкописи, събирани от Нютон, на светлината на свещите проучвахме бележките му и опитите, които бе провеждал. Всичките ни усилия бяха напразни. След много месеци най-сетне повярвах, че великият учен не бе открил тайната. И тогава ми хрумна, че аз всъщност не знаех каква е тази тайна.

— Осмицата — изрекох на глас една нощ, докато седяхме в къщата в Кеймбридж. Бяхме в кухнята и гледахме към градината, същото място, на което Нютон бе работил преди почти цял век. — Какво точно означава осмицата?

— В Египет — каза Шахин — са вярвали, че в началото боговете са били осем. В Китай вярват в осемте безсмъртни. В Индия също мислят, че Кришна Черния — осмият син — е станал безсмъртен. Осмицата е средство за човешкото спасение. Будистите вярват в Осморния път на Нирвана. Съществуват много осмици в световните митологии.

— Всички те означават едно — намеси се Шарло, малкият ми син, умен и твърде мъдър за годините си. — Алхимиците са търсели нещо много повече от начин да променят един метал в друг. Искали са същото като египтяните, когато са строили пирамидите, същото като вавилонците, които са отдавали децата си на езическите богове. Алхимиците винаги са започвали с молитва към Хермес, който не е бил само пратеникът, дошъл да отведе душата на мъртвия в царството на Хадес, той е бил и лечител…

— Шахин ти е напълнил главата с прекалено много мистика — прекъснах го аз. — Ние търсим научна формула.

— Точно така, мамо, не виждаш ли? — отвърна Шарло. — Тъкмо затова са призовавали бог Хермес. В първата фаза на експеримента — шестнайсетте стъпки — те получават червеникавочерен прах, утайка. Спояват го в обща маса и се получава така нареченият философски камък. Във втората фаза използват това като катализатор, който да променя металите. В третата, последната, фаза смесват пудрата със специална вода, събрана от росата в определено време на годината — когато слънцето е между Овен и Телец. Всички илюстрации в книгите показват, че датата е твоят рожден ден. Тогава водата, която пада от Луната, е много тежка. Тогава започва последната фаза.

— Не разбирам — признах объркана аз. — Каква е тази специална вода, смесена с прах от философски камък?

— Наричат я „ал-Иксир“ — намеси се с тих глас Шахин. — След като се изпие, тя носи здраве, дълъг живот и цери всички рани.

— Мамо — Шарло ме погледна сериозно, — това е тайната на безсмъртието. Еликсирът на живота.

* * *

Бяха ни необходими четири години, за да стигнем до този момент в играта. Макар да знаехме целта на формулата, така и не можехме да открием как действа.

През август 1803 година пристигнах с Шахин и двете си деца в минералните бани на Бурбон л’Аршамбо в Централна Франция, в града, чието име носеха френските крале. Морис Талейран идваше заради минералните извори тук всяка година.

Курортът бе заобиколен от древни дъбове, дългите алеи в парка бяха обточени от цъфнали макове. Докато стоях там първата сутрин, облечена в дълга ленена роба, подходяща за влизане във водата, и чаках сред пеперудите и цветята, забелязах Морис да се приближава.

През четирите години, откакто не се бяхме виждали, той се бе променил. Макар аз все още да не бях навършила трийсет, той скоро щеше да стане на петдесет. Красивото му лице бе прорязано от бръчки, сред къдрите на ненапудрената му коса блестяха сребърни нишки. Той ме съзря и спря на пътеката, без да откъсва поглед от мен. Тези очи бяха същите като едно време, живи и искрящосини, както в онази първа сутрин, когато двете с Валентин се запознахме с него в ателието на Давид.

Приближи се, сякаш очакваше да ме завари на това място, вплете пръсти в косата ми и сведе поглед към мен.

— Никога няма да ти простя — бяха първите му думи. — Научи ме да обичам, а после ме изостави. Защо не отговори на нито едно от писмата ми? Защо изчезваш, а после се появяваш колкото да ми разбиеш сърцето тъкмо когато вече е почти оздравяло? Понякога, докато мисля за теб, ми се иска да не те бях познавал.

След това ме грабна и ме притисна страстно до себе си, а устните му се движеха от устните ми към шията и гърдите. Също както и преди, усетих силата на любовта му. Отблъснах обзелото ме желание и се отдръпнах.

— Дойдох, за да ти напомня за обещанието ти — казах аз с немощен глас.

— Изпълних всичко, което обещах, дори повече, отколкото ти бях казал — рече той с горчивина. — Пожертвах всичко за теб — и живота си, и свободата си, може би дори безсмъртната си душа. В очите на Господ аз продължавам да бъда свещеник. Заради теб се ожених за жена, която не обичам, която никога няма да ми роди децата, които искам. А ти ми роди две, а аз дори не съм ги виждал.

— И двете са с мен — успокоих го аз. Той ме погледна с недоверие. — Преди това ми кажи къде са фигурите на Бялата царица.

— Фигурите — отвърна троснато той. — Не се страхувай, у мен са. Измъкнах ги с измама от жената, която ме обича повече, отколкото ти някога си ме обичала и ще ме обичаш. Сега държиш децата ми като заложници, за да си сигурна, че ще получиш фигурите. Господи, не мога да повярвам, че въпреки това продължавам да те желая. — Морис замълча. Не се бе опитал да скрие огорчението си, ала то се бе преплело с тъмна страст. — Не мога да живея без теб — прошепна той. — Наистина не мога.

Морис потръпваше от силата на обзелите го чувства. Ръцете му бяха по лицето ми, в косата, а устните му притиснаха моите, докато стояхме на алеята, въпреки че някой можеше да мине всеки момент. Както всеки път досега, силата на любовта му бе непреодолима. Устните ми отвръщаха на целувките му, ръцете ми се плъзнаха под разтворилата се роба.

— Този път — прошепна той — няма да създаваме дете, ще те накарам да ме обикнеш, все едно че това е последното, което ми остава на този свят.

* * *

Когато Морис видя децата си за пръв път, по лицето му се изписа такова блаженство, каквото човек не би могъл да види дори на лицето на светец. Вечерта отидохме в банята, а Шахин остана отпред да пази на вратата.

Шарло вече бе на десет и, както Шахин все повтаряше, приличаше на очаквания пророк с гъстата червена коса до раменете, с искрящите сини очи на баща си, които виждаха през времето и пространството. Малката Шарлот бе на четири и напомняше на Валентин на същата възраст. Тъкмо тя очарова Талейран, докато седяхме в банята на Бурбон л’Аршамбо в обгърнатата от пара минерална вода.

— Искам да отведа децата с мен — каза най-сетне Талейран и погали светлата коса на Шарлот с толкова обич, сякаш нямаше да понесе раздялата с нея. — Животът, който водиш, не е за дете. Никой не знае за връзката ни. Получих имение във Валенсе. Ще дам и на двамата титли и земя. Нека произходът им остане тайна. Ще ти дам фигурите единствено ако се съгласиш.

Знаех, че е прав. Каква майка бях, след като животът ми бе тласкан от сили, които не можех да контролирам? По очите на Морис личеше, че обича и двамата. Имаше обаче още един проблем.

— Шарло трябва да остане — обърнах се към него аз. — Той бе роден пред очите на богинята… той ще разплете тайната. Така е предречено.

Шарло пристъпи през топлата вода към Талейран и сложи длани на ръката на баща си.

— Ти ще бъдеш велик човек — каза му той, — принц с огромна сила. Ще живееш дълго, ала след нас няма да имаш други деца. Трябва да вземеш сестра ми Шарлот и я омъжи в семейството си, за да носят децата й нашата кръв. Аз трябва да се върна в пустинята. Съдбата ми е там…

Талейран погледна удивен момченцето, ала Шарло не бе приключил:

— Трябва да прекъснеш връзките си с Наполеон, защото той е обречен на провал. Ако го сториш, ще запазиш силата и властта си независимо от промените. Трябва да направиш още нещо — то е за играта. Вземи Черната царица от Александър в Русия. Кажи му, че аз те изпращам. Със седемте, които вече имаш, ще станат осем.

— Александър ли? — Талейран се обърна към мен през гъстата пара. — И в него ли има фигура? Защо мислиш, че ще ми я даде?

— В замяна ти ще му дадеш Наполеон — отвърна Шарло.

* * *

Талейран наистина се срещна с Александър на конференцията в Ерфурт. Независимо от постигнатите споразумения, всичко, което бе казал Шарло се сбъдна. Наполеон падна, върна се на власт и след това бе свален завинаги. Накрая разбра, че Талейран го е предал.

„Господине — казал му той на закуска една сутрин пред целия двор. — Вие не сте нищо повече от отпадък в копринени чорапи.“ Талейран вече бе върнал от Русия Черната царица. Освен това ми даде нещо безкрайно ценно: обход на коня, създаден от американеца Бенджамин Франклин, който помогна да очертаем пътя на формулата.

С Шахин и Шарло отидохме в Гренобъл. Носехме и осемте фигури, и плата, и скицата на дъската, която абатисата бе направила. Там, в Южна Франция, недалеч от мястото, където бе започнала играта, открихме известния физик Жан Батист Жозеф Фурие, с когото Шарло и Шахин се бяха запознали в Египет. Макар да разполагахме с много фигури, не всички бяха в нас. Минаха трийсет години, докато разберем каква е формулата. Важното е, че най-сетне успяхме.

Вечер в тъмната лаборатория на Фурие четиримата наблюдавахме как се образува философският камък. През тези трийсет години на много опити най-сетне преминахме през шестнайсетте фази. Наричаше се сватбата на Червения цар с Бялата царица и това бе тайна, изгубена преди хиляда години. Калциране, окисляване, втвърдяване, сгъстяване, разтваряне, разлагане, дестилация, изпаряване, сублимиране, обособяване, извличане, ферментация, разлагане, разпространяване и най-сетне резултат. Наблюдавахме летливите газове да се надигат от кристалите в стъкленицата, които блестяха като съзвездия. Газовете бяха многоцветни: тъмносини, алени, розови, яркочервени, доматеночервени, жълти, златисти… Наричаха се опашката на пауна — спектър от видими вълни. А под тях се бяха образували вълни, които чувахме, ала не можехме да видим.

Когато се разтвори и изчезна, видяхме плътна утайка в черно с червен оттенък на дъното на стъкленицата. Изстъргахме я и я поставихме в малко пчелен восък, за да я сложим във философската вода — тежката вода.

Оставаше един-единствен въпрос: кой да пробва?

* * *

Завършихме формулата през 1830 година. От всичко прочетено досега знаехме, че подобна напитка освен животворна може да се окаже смъртоносна, ако бяхме сбъркали нещо. Имаше и още един проблем. Ако това, което бяхме получили, наистина беше еликсирът, налагаше се незабавно да скрием фигурите. Затова реших да се върна в пустинята.

Прекосих морето отново, макар да се страхувах, че е за последен път. Щом пристигнах в Алжир, заедно с Шахин и Шарло отидохме в Казба. Там щяхме да открием човек, когото да използвам за мисията си. Намерих го в един харем. Пред него бе поставено огромно платно, а наоколо на диваните се бяха разположили забулени жени. Той се обърна към мен, сините му очи блестяха, тъмната му коса бе разчорлена също като на Давид, докато двете с Валентин му позирахме преди много години. Само че този млад художник приличаше на друг мъж много повече, отколкото на Давид. Той бе копие на Шарл-Морис Талейран.

— Баща ви ме изпрати при вас — обърнах се към мъжа, няколко години по-млад от Шарло.

Художникът ме погледна странно.

— Сигурно сте медиум. — Усмихна ми се. — Баща ми, господин Дьолакроа, почина преди много години. — Той завъртя четката в ръка, нетърпелив да продължи работата си.

— Говоря за биологичния ви баща — обясних аз и забелязах как лицето му помръкна. — За принц Талейран.

— Това са само слухове — заяви той.

— Аз знам друго — отвърнах. — Казвам се Мирей и идвам от Франция специално заради вас. Това е синът ми Шарло — наполовина сте братя. А този е Шахин, нашият водач. Искам да дойдете с мен в пустинята, защото имам намерение да върна нещо ценно, което съдържа невероятна мощ, в родната му земя. Искам да ви поръчам да нарисувате мястото… и така всички, които приближат, да знаят, че е защитено от боговете.

Тогава му разказах.

Минаха седмици, докато стигнем до Тасили. Най-сетне попаднахме в тайната пещера и открихме място, на което да скрием фигурите. Йожен Дьолакроа нарисува стената, следвайки указанията на Шарло къде да бъде кадуцеят, а навън бе Бялата царица, изобразена като labrys, умело вплетена във вече съществуващата ловна сцена на стената.

Когато приключихме, Шахин извади мускала с философска вода и праха, опакован във восък, за да се разтваря по-бавно, точно както бе указано. Погледнах мускала в ръката си, докато Шахин и синовете на Талейран ме наблюдаваха.

Спомних си думите на Парацелз, великия алхимик, който навремето бил убеден, че е открил формулата: „Ще бъдем като богове“, казал той. Вдигнах мускала и отпих.

* * *

Цялата треперех, когато приключих. Соларин стискаше ръката ми и кокалчетата му бяха побелели. Еликсирът на живота. Това ли беше формулата? Възможно ли бе подобно нещо да съществува?

Мислите ми препускаха. Соларин ни сипа бренди от декантер на близката маса. Истина е, казвах си аз, че гениите инженери наскоро откриха структурата на ДНК, която създава живота и също като кадуцея на Хермес образува спиралната осмица. Само че нищо в древните свитъци не намеква, че тази тайна е била известна преди. И как бе възможно подобно нещо да превърне металите в друга субстанция?

Насочих вниманието си към фигурите, към мястото, където бяха заровени. Обзе ме още по-голямо объркване. Не беше ли казала Мини, че ги е скрила в Тасили под кадуцей, дълбоко в скалите? Откъде можеше да знае къде са, ако Мирей ги е оставила двеста години преди това?

След това си спомних за писмото, което Соларин бе донесъл от Алжир и ми бе дал, докато бяхме у Ним — писмото на Мини. С разтреперана ръка бръкнах в джоба, извадих го, скъсах плика, докато Соларин седеше тихо до мен и отпиваше от брендито. През всичкото време усещах погледа му.

Извадих листа и го погледнах. Преди още да започна да чета, леден ужас пролази по гърба ми. Почеркът беше същият като в дневника! Въпреки че едното бе на английски, а другото на старофренски, нямаше начин да сбъркам изящно изписаните букви в стила, използван преди стотици години.

Погледнах Соларин. Той гледаше писмото ужасен, неспособен да повярва. Очите ни се срещнаха, след това неговите бавно се насочиха към листа. Аз го разгънах на скута си и зачетох:

Мила Катрин,

Сега вече знаеш тайна, в която малцина са посветени. Дори Александър и Ладислаус не знаят, че не съм им баба, защото са минали дванайсет поколения, откакто родих техния прадядо Шарло. Бащата на Камил, който се ожени за мен година преди смъртта си, е потомък на стария ми приятел Шахин, погребан преди повече от сто и петдесет години.

Ако прецениш, можеш просто да приемеш, че съм една луда старица. Вярвай в каквото пожелаеш, сега вече ти си Черната царица. В теб са всички части на загадката, която ще ти осигури сила, ала ще те изложи и на много опасности. Разполагаш с достатъчно части, за да разгадаеш тайната, както направих аз преди много години. Ти ще го сториш ли? Налага се сама да направиш своя избор.

Ако искаш съвета ми, предлагам ти да унищожиш фигурите, да ги претопиш, за да не причинят никога повече нещастието и мъката, които преживях аз. Тази тайна може да се окаже невероятен тласък напред за човечеството, но може да бъде и проклятие, както показва историята. Върви напред и направи така, както прецениш. Имаш благословията ми.

Твоя Мирей

Затворих очи, а Соларин стисна ръката ми. Когато ги отворих отново, Мордекай стоеше пред мен, прегърнал Лили. Не бях чула кога са дошли Ним и Хари, но сега и двамата бяха тук. Всички се настаниха около масата и подредените фигури.

— Какво ще кажеш? — попита тихо Мордекай.

Хари се приведе напред и ме погали по ръката. Цялата треперех.

— Ами ако е истина? — подхвърли той.

— Тогава е най-опасното нещо, което човек може да си представи — отвърнах аз. Макар да не исках да си призная, вярвах, че е истина. — Според мен тя е права. Трябва да унищожим тези фигури.

— Сега ти си Черната царица — намеси се Лили. — Не си длъжна да я слушаш.

— И двамата със Слава сме завършили физика — добави Соларин. — Имаме три пъти повече фигури от Мирей, когато се е заела да разгадае формулата. Макар да не притежаваме информацията на дъската, можем да се справим, сигурен съм. Аз ще взема дъската…

— Освен това — прекъсна го ухилен Ним, притиснал ръка към раната си — в момента тази работа ще ми се отрази добре и ще ме излекува от всички рани.

Питах се какво ли е да знаеш, че разполагаш със силата да живееш двеста години, дори повече, да знаеш, че каквото и да ти се случи, и да те прострелят, и да паднеш от самолет, раните ти ще заздравеят, болестите ти ще бъдат излекувани.

Въпросът бе дали искам да прекарам трийсет години от моя живот в разгадаване на формулата. Може би този път нямаше да отнеме толкова време, но от посланието на Мини разбрах, че тази игра бързо се превръща в мания, в нещо, което не само бе съсипало собствения й живот, а и този на всички, до които се бе докоснала. Исках ли да пренебрегна щастието, печелейки дълголетие? Изводът от разказа й бе, че е живяла двеста години в ужас от опасността, дори след като бе открила формулата. Нищо чудно, че искаше да напусне играта.

Решението зависеше само от мен. Погледнах фигурите на масата. Щеше да е много лесно. Мини не беше избрала Мордекай, защото бе изключителен шахматист, а защото бе и бижутер. Нямаше съмнение, че той разполага с необходимата апаратура, за да проучи фигурите, да открие от какво са направени и да ги превърне в бижута, достойни за кралица. Докато ги гледах, знаех, че не мога да направя подобно нещо. Те излъчваха свое сияние. Между нас съществуваше връзка — между „Шаха Монглан“ и мен, — която не можех да прережа.

Вдигнах поглед към нетърпеливите лица, които ме наблюдаваха мълчаливо.

— Ще заровя фигурите — казах тихо. — Лили, ти ще ми помогнеш; двете с теб сме добър екип. Ще ги отнесем някъде — или в пустинята, или в планината, — а Соларин ще се върне за дъската. Тази игра трябва да приключи. Ще скрием „Шаха Монглан“, така че никой да не успее да го открие през следващите хиляда години.

— Накрая все някой ще го открие — прошепна Соларин. Обърнах се и го погледнах и между нас премина тръпка.

Той бе разбрал какво трябва да се случи, а аз разбирах, че двамата може и да не се видим дълго, ако последвам решението си.

— Може пък след хиляда години хората да са по-добри — предположих. — Тогава ще знаят как да използват подобна формула за доброто на всички, вместо да я размахват като оръжие, с което да печелят власт. Може дотогава учените сами да са открили формулата. А ако информацията в „Шаха“ вече не е тайна, а нещо всеизвестно, то тогава тези фигури няма да струват повече от онези, които ги продават из подлезите.

Най-същественото бе друго. Колко от хората, които познавах, искаха вечен живот? Не говоря за лошите, като Бланш и Ал-Марад, а за обикновените, като онези, с които работех — Джок Ъпам и Жан-Филип Петар. Исках ли хора като тях да живеят вечно? Аз ли трябваше да направя избора дали им се полага вечен живот, или не?

Сега вече разбрах какво е искал да каже Парацелз с думите: „Ще бъдем като боговете.“ Това бяха решения, които не биваше да остават в ръцете на смъртните, независимо дали човек вярваше, че съдбата му се ръководи от богове, духове или от подбора на природата. Ако ние бяхме хората, които притежаваха властта да дават или не нещо от природата, то това означаваше, че ни е дадено правото да си играем с огъня. Колкото и отговорни да бяхме в използването или контролирането му, ако не опазехме тайната също като древните, щяхме да се озовем в положението на учените, открили първото „атомно устройство“.

— Не — казах на Ним. Изправих се и погледнах блестящите фигури на масата, заради които бях рискувала живота си толкова пъти, при това напълно безразсъдно. Докато стоях там, се питах дали наистина мога да го направя, дали ще съумея да ги заровя някъде и никога, никога повече да не се изкуша да ги извадя отново на бял свят. Хари ми се усмихваше, сякаш бе прочел мислите ми. Приближи се до мен.

— Ако някой може да успее, то това си ти — каза той и ме прегърна мечешки. — Затова Мини те избра. Виж, миличка, според нея ти притежаваш твърдост, която тя никога не е имала — да устои на изкушението да се докосне до силата, идваща със знанието…

— Господи, чувствам се като Савонарола, докато гори книги — отвърнах аз. — Просто искам да ги прибера за известно време, за да не донесат нови нещастия.

Мордекай донесе от другата стая поднос с деликатеси, които миришеха великолепно. Той пусна Кариока от кухнята, защото и той бе „помагал“ да приготвят храната.

Всички се изправихме, за да се протегнем и да се разтъпчем из стаята, а гласовете ни отекнаха под високите тавани, след като бяха потискани толкова дълго. Бях застанала до братята и похапвах, когато Ним отново ме прегърна. Този път Соларин нямаше нищо против.

— Двамата със Саша си поговорихме — обясни Ним. — Може и да не си влюбена в него, но той е влюбен в теб. Пази се от руските страсти, те могат да те погълнат. — Усмихна се на Соларин с искрена обич.

— Мен трудно може нещо да ме погълне — казах му аз. — В интерес на истината чувствата ни са взаимни. — Не знам защо Соларин ме погледна изненадан. Въпреки че Ним все още ме прегръщаше, Соларин ме стисна за рамото и ме целуна по устните.

— Няма да го оставя дълго да стои далеч от теб — успокои ме Ним и разроши косата ми. — Заминавам за Русия с него, за да вземем дъската. Да изгубиш брат си веднъж в живота, е повече от достатъчно. Този път ще се справим заедно.

Мордекай се приближи, подаде на всички ни по една чаша и наля шампанско. След това пое Кариока на ръце и вдигна тост.

— За „Шаха Монглан“ — каза той с усмивка. — Нека да почива в мир още хиляда години! — Всички пихме след тези думи, а Хари се провикна:

— За Кат и Лили! — вдигна чашата си той. — Те победиха много опасности. Дано приятелството им да бъде дълго и щастливо. Дори да не живеят вечно, нека дните им да са изпълнени с щастие. — И ми се усмихна весело.

Беше мой ред, затова вдигнах високо чашата и ги погледнах — приличния на бухал Мордекай, Хари с тъжните като на куче очи до почернялата и отслабнала своя дъщеря, Ним с червената като на пророк коса и странните двуцветни очи, който ми се усмихваше, сякаш четеше мислите ми, и Соларин, напрегнат и жизнен, все едно застанал до шахматна дъска.

Най-близките ми приятели бяха около мен, все хора, които искрено обичах. И те като мен бяха смъртни и с времето щяха да остареят. Биологичните ни часовници щяха да продължат да тиктакат и нищо нямаше да бъде в състояние да забави годините. Всичко, което искахме да постигнем, трябваше да бъде осъществено за по-малко от столетие — времето, отредено за земния ни път. Невинаги е било така. В древността е имало гиганти, твърди Библията: хора с огромна мощ, които живеели по седем или осемстотин години. Какво се бе объркало? Кога сме изгубили умението? Поклатих глава, вдигнала чашата шампанско, и се усмихнах.

— За играта — казах аз. — За играта на кралете… Най-опасната игра, играта на вечността. Ние току-що я спечелихме, поне до началото на следващата партия. И за Мини, която цял живот се е борила, за да опази тези фигури от ръцете на онези, които биха ги използвали за зло, за да властват над останалите. Дано да намери мир и спокойствие където и да се намира.

— Дай боже! — провикна се Хари, ала аз все още не бях приключила.

— След като играта свърши и решихме да заровим фигурите — продължих, — дано да ни останат достатъчно сили, за да устоим на изкушението и да не ги извадим отново!

Всички заръкопляскаха и се потупаха по раменете като развеселени след изпитото шампанско хора. Сякаш се опитвахме да убедим самите себе си в правотата си.

След тоста отпих и усетих как пенливата течност се стече по пресъхналото ми гърло. Когато почувствах последните капки на езика си, се запитах какво ли е онова, което никога нямаше да опозная. Какъв ли бе вкусът му, как ли щях да се чувствам ако не шампанско, а еликсирът на живота се бе плъзнал в гърлото ми.

КРАЙ НА ИГРАТА