Катрин Невил
Осем (16)

Шепотът на пустинята

Ала пустинята чува, макар хората да не долавят този шепот, и един ден ще го превърне в пустиня от звук.

Мигел де Унамуно

Пустинята Сахара

Февруари 1793 година

 

Мирей стоеше на платото Ерг и оглеждаше ширналата се червена пустиня.

На юг от нея, подобно на триметрови вълни, се надигаха дюните на Аз-Земул ал-акбар. Отдалеч, облени от утринната светлина, те приличаха на кървавочервени хищни нокти, впили се в пясъка.

Зад нея се извисяваха Атласките планини, все още забулени в сенки, обгърнати от ниски облаци, които носеха сняг. Те бдяха над пустинните земи — диви и необитаеми, по-обширни от всяка друга пустиня на земята — сто и шейсет хиляди километра пясък с цвят на натрошена тухла, където не трепваше нищо освен дъха на Всевишния.

Пустинята се наричаше Сахра. Югът. Безплодната шир. Тук бе царството на аруби — арабите, странстващи из тази негостоприемна територия.

Мъжът, който я доведе тук, не беше аруби. Шахин бе със светла кожа и коса и очи с цвета на стар бронз. Хората му говореха езика на древните бербери, управлявали тази гола пустош преди повече от пет хиляди години. Беше й казал, че са дошли от планините и от Ерг — величественото високо скалисто плато със стръмни скали, което разделяше планините зад нея от ширналите се пясъци отпред. Веригата плата носеха името Арег — Дюната. А себе си наричаха Туарег. По светените на Дюната. Туарегите знаеха тайна, древна като произхода им, тайна, заровена в пясъците на времето. Това бе тайната, заради която Мирей бе пътувала месеци наред, бе извървяла много километри с надеждата да я открие.

Нямаше и месец от нощта, в която заедно с Петиция отидоха до скритото корсиканско заливче. След това се качи на малък рибарски кораб, с който прекоси развълнуваното зимно море, за да отиде в Африка, където водачът й, Шахин, Ястреба, я очакваше на доковете на Дар ал-бейда, за да я отведе в Магреб. Бе облечен в дълъг черен хаик, със забулено в индигов литам лице и двоен воал, през който спокойно виждаше, ала никой не можеше да го види. Шахин бе един от „Сините“, свещените племена от Ахагар, където единствено мъжете носят воали, за да ги предпазват от пустинните ветрове, и боядисват кожата си в неземен нюанс на синьото. Номадите наричаха тази специална секта „Магриби“ — магьосници, — онези, които могат да разкрият тайните на Магреб, земята на залеза. Те знаеха къде се намира ключът за „Шаха Монглан“.

Ето защо Летиция и майка й я изпращаха в Африка, ето защо Мирей бе прекосила Атласките планини посред зима — четири хиляди и осемстотин километра през снежни виелици и опасен терен. Щом научеше тайната, тя щеше да бъде единствената на този свят, която се бе докосвала до фигури те и в същото време познаваше ключа към силата им.

Тайната не бе скрита под скала в пустинята. Не бе забравена и в някоя прашна библиотека. Пазеха я тези номади от старите предания. Тази тайна се носеше над пясъците, предаваше се от уста на уста и се пренасяше също като искри от угасващ огън, полетели над пустинята, обвити в мрак. Тайната се пазеше в шепота на пустинята, в легендите на обитателите й, в загадъчния шепот на скалите и камъните.

* * *

Шахин лежеше по корем в покрития с клони ров, който двамата изровиха в пясъка. Над тях бавно в спирала кръжеше сокол и се оглеждаше за най-лекото помръдване долу. Мирей бе клекнала до Шахин и не смееше да диша. Наблюдаваше напрегнатия профил на придружителя си: дългия тесен нос, извит като човката на сокола скитник, чието име носеше, светложълтите очи, стиснатите устни и тюрбана, сплетената коса, разстлала се по гърба. Той бе свалил традиционния черен хаик и също като спътничката си бе облечен във вълнена джелаба с качулка в ръждив цвят, добит от растението абал.

Цветът бе същият като на пустинята. Соколът над тях не можеше да ги различи сред пясъка и храсталака, които им служеха за естествено укритие.

— Това е хур… сокол Сакр — прошепна Шахин на Мирей. — Не е нито толкова бърз, нито толкова агресивен като скитника, но е много по-умен и с по-добро зрение. За теб ще бъде чудесна птица.

Мирей трябваше да хване сокол и да го обучи, така й беше казал той, преди да прекосят Аз-Земул ал-акбар в източния край на Ерг — най-дългата верига от дюни на света. Това не бе просто изпитание или обичай сред туарегите — чиито жени ловуваха и управляваха наравно с мъжете, — а и задължително средство за оцеляване.

Очакваха ги петнайсет денонощия, може би дори двайсет, сред дюните, дни на палеща жега и нощи на неописуем студ. Не можеха да карат камилите да вървят по-бързо от километър и половина в час, тъй като червените пясъци се плъзгаха под краката им. В Гардая бяха купили провизии: кафе и брашно, мед и фурми, а също и кесии със смрадливи изсушени сардини за камилите. След като излязоха от солените блата и каменистата Хамада, където бяха последните извори, те свършиха храната и можеха единствено да ловуват. Нямаше друго същество на тази земя, което да притежава упорството, издръжливостта и хищния нрав да ловува в тези диви голи земи, освен сокола.

Мирей наблюдаваше как птицата се рее без всякакво усилие над тях, подета от горещия пустинен бриз. Шахин бръкна в торбата и извади питомния гълъб, който бяха купили. Бе купил и тънка връвчица, върза единия край за крака му, а другия уви около камък. След това пусна птицата да литне. Миг по-късно соколът я забеляза и сякаш замря във въздуха, за да заеме позиция. Насочи се стремглаво надолу, също като куршум, и нападна. Разхвърчаха се пера, когато двете птици тупнаха на земята.

Мирей понечи да се спусне напред, ала Шахин я спря.

— Остави го да вкуси кръвта — прошепна той. — Така ще забрави, че трябва да внимава.

Соколът бе на земята и разкъсваше гълъба, когато Шахин започва да придърпва примката. Хищната птица биеше с криле, ала накрая се отпусна объркана на пясъка. Шахин отново потегли примката, все едно че раненият гълъб се опитва да избяга. Както бе предположил, след малко соколът отново се нахвърли върху топлата плът.

— Скъси разстоянието колкото е възможно повече — прошепна той на Мирей. Когато е на метър, го хвани за крака.

Мирей го погледна, сякаш бе полудял, ала приближи — доколкото бе възможно — към храстите, все още коленичила. Сърцето й блъскаше, докато Шахин изтегляше плячката. Соколът бе съвсем близо, все още разкъсваше плътта на жертвата си, когато мъжът я докосна по ръката. Без да се поколебае, тя се хвърли напред и стисна сокола за крака. Птицата се изви, размаха криле и с писък заби острата си човка в китката й.

Шахин се стрелна към нея мигновено, хвана сокола и го закачули с умело движение, а след това го завърза с копринена корда към кожения повод на китката на младата жена. Мирей изсмука избликналата от другата й ръка кръв, изпръскала и лицето, и косата й. Туарегът зацъка с език, откъсна ивица муселин и превърза разкъсаната й ръка. Човката на птицата бе засегнала място в опасна близост с артерия.

— Хвана го, за да можеш да ядеш — отбеляза той с тъжна усмивка, — а се оказа, че той те изяде теб. — Пое превързаната й ръка и я приближи до незрящия сокол, стиснал с острите си нокти другата й китка.

— Погали го — посъветва я Шахин. — Нека разбере кой е господарят. Трябва ти една луна и три четвърти, за да пречупиш един хур, но ако живееш с него, ако се храниш с него, ако го галиш и му говориш — дори ако спиш с него, — той ще бъде твой до началото на новата луна. Какво име ще му дадеш, за да го научи отсега?

Мирей погледна гордото диво създание, стиснало треперещо ръката й. За момент забрави болезненото пулсиране на наранената си китка.

— Шарло — отвърна тя. — Малкият Карл. Хванах един малък Карл Велики, който се спусна от небесата.

Шахин я погледна мълчаливо с жълтите си очи, след това бавно вдигна индиговия воал, покрил долната част от лицето му. Когато заговори, воалът потрепна на сухия пустинен въздух.

— Тази вечер ще сложим твоя знак на него — обясни той, за да знае, че отсега нататък е единствено твой.

— Моя знак ли? — попита Мирей.

Шахин свали един от пръстените си и го сложи в ръката й. Мирей погледна накита от масивно злато. Върху плочката бе гравирана цифрата осем.

Тя последва придружителя си към мястото, където ги чакаха полегналите камили. Наблюдаваше го как слага крак на седлото и животното се изправя с едно-единствено движение, за да го вдигне като перце. Мирей го последва, вдигнала сокола на китката си, и двамата поеха през ръждивите пясъци.

* * *

Жаравата догаряше, когато Шахин постави пръстена сред въглените. Той приказваше рядко и се усмихваше още по-рядко. През месеца, откакто бяха заедно, тя не бе научила много за него. Основната им задача бе да оцелеят. Знаеше, че трябва да се доберат до Ахагар — планините от лава, дом на Кел Джанет Туарег, — преди детето й да се роди. Шахин не желаеше да говори по други теми и отвръщаше на всичките й въпроси със „Скоро ще видим“.

Тя се изненада, когато той свали булото и наруши мълчанието, докато наблюдаваха как златният пръстен грее сред жаравата.

— Такива като теб наричаме таиб — започна Шахин, — жена, познала мъж един-единствен път — и въпреки това носиш дете. Може би си забелязала как те гледаха в Кардая, когато спряхме. Сред моя народ се разказва една история. Седем хиляди години преди Хагира^[1] от Изток дошла жена. Пропътувала сама хиляди километри през солената пустиня, докато накрая стигнала в Кел Рела Таурег. Била отритната от собствения си народ, защото носела дете. Косата й била с цвета на пустинята, също като твоята. Казвала се Дая, което означава „Извор“. Настанила се в една пещера. В деня, когато детето й се родило, от скалите в пещерата бликнала вода. И до днес продължава да тече в Куар Дая — Пещерата на Дая, богинята на изворите.

Значи селището Кардая, където бяха спрели за камили и продукти, е наречено на необикновената богиня Куар — също като Картаген, помисли си Мирей. А може би легендата за Дая е същата като тази за Дидона? Да не би да става въпрос за една и съща жена?

— Защо ми разказваш това? — попита Мирей и погали кацналия на ръката й Шарло, докато се взираше в огъня.

— Написано е — продължи той, — че един ден Наби, или Пророкът, ще дойде от Бахр ал-азрак — Лазурното море. Калим — човек, говорещ с духове, последовател на мистичните пътеки на знанието. Този човек ще съчетава всичко това в себе си и ще бъде За’ар — със светла кожа, сини очи и червена коса. Това е предзнаменование за моя народ, затова те гледаха.

— Но аз не съм мъж — вдигна поглед Мирей. — А очите ми са зелени, не са сини.

— Не говорех за теб — отвърна Шахин. Наведе се над огъня, извади своя бусаади — дълъг тънък нож — и измъкна блестящия пръстен от жаравата. — Те очакват сина ти, той ще бъде роден пред погледа на богинята — точно както бе предсказано.

Мирей не запита Шахин откъде знае, че нероденото й дете ще бъде момче. В ума й препускаха хиляди мисли, докато го наблюдаваше как увива кожена лента на блестящия пръстен. Замисли се за детето в утробата си. Бяха изминали почти шест месеца и тя го усещаше как се движи в нея. Какво ли щеше да стане с него, след като се роди в ширналата се пустош — толкова далеч от нейния народ? Защо Шахин казваше, че той ще изпълни примитивното предсказание? Защо й бе разказал легендата за Дая — какво общо имаше тя с тайната, която младата жена търсеше? Откъсна се от тези мисли, когато той й подаде нажежения пръстен.

— Докосни го бързо, но с натиск по човката — ето тук, — обясняваше той, когато тя пое обвития в кожа пръстен, горната му част все още беше нажежена. — Няма да усети силна болка, но ще помни… — Мирей погледна закачуления сокол, стиснал доверчиво ръката й с остри нокти, забити в дебелата ръкавица. Човката му стърчеше, когато тя приближи пръстена. След това спря.

— Не мога — заяви тя и отдръпна пръстена. Червеникавото сияние се виждаше ясно в студения нощен въздух.

— Трябва да го направиш — заяви Шахин. — Откъде ще вземеш сили, за да убиеш човек, ако не притежаваш достатъчно сили, за да поставиш знака си на птицата?

— Да убия човек ли? — възкликна тя. — Никога! — Шахин й отправи бавна усмивка и златистите му очи заблестяха на необикновената светлина. Бедуините бяха прави, помисли си тя, когато казваха, че в една усмивка може да има нещо много ужасно.

Не ми казвай, че няма да го убиеш — каза тихо той. — Знаеш името му — повтаряш го нощем насън. Усещам мирисана отмъщението в теб, също както някои успяват да открият вода по миризмата. Мисълта за отмъщение те е довела тук и ти дава сили да живееш.

— Не е вярно — извика Мирей, въпреки че усети как кръвта й пулсира гореща зад очите, а пръстите й стиснаха златния накит. — Дошла съм, за да открия една тайна. Знаеш много добре, че е така. Вместо това ми разказваш легенди за някаква червенокоса жена, умряла преди много години.

— Не съм казал, че е умряла — отвърна рязко Шахин, ала лицето му си остана безизразно. — И тя, като пеещите пясъци, живее в пустинята. Също като древните тайни, и тя говори. Боговете не са могли да си представят, че ще умре — превърнали са я в жив камък. Чакала е в продължение на осем хиляди години, защото ти си инструментът на отмъщението й — ти и твоят син — точно както е предсказано.

Мирей чу гласа на Летиция да шепне:

„Ще се надигне като Феникс от пепелта в деня, когато камъните запеят… и пустинните пясъци заплачат с кървавочервени сълзи… А това ще бъде ден на отмъщение за Земята.“

А пък абатисата отвърна: „В «Шаха Монглан» е скрит ключ, способен да накара немите устни на природата да проговорят и да разкрият волята на боговете.“

Тя зарея поглед към пясъците, превърнали се в призрачно бледорозово на светлината на огъня, отпуснали се кротко под безбрежното звездно море. Златният пръстен продължаваше да блести в ръката й. Тя зашепна тихо на сокола, пое си дълбоко дъх и прилепи нажежения метал към човката. Птицата трепна, затрепери, ала не се отдръпна, когато острият мирис на изгорял хрущял изпълни ноздрите на младата жена. Прилоша й и тя изпусна пръстена на земята. През всичкото време галеше гърба на сокола и прибраните му криле. Меките пера потръпваха под пръстите й. На човката му се виждаше чудесно отпечатана осмица.

Шахин се пресегна и постави едрата си ръка на рамото й, докато тя галеше сокола. Докосваше я за пръв път и я поглед на в очите.

— Когато е дошла при нас от пустинята — обясни той, — сме я нарекли Дая. Сега живее в Тасили, където те водя. Висока е над шест метра, извисява се в долината Джабарен, над земните гиганти, над които властва. Наричаме я Бялата кралица.

* * *

Седмици наред вървяха сами през дюните и спираха единствено заради малката си игра — пускаха един от соколите и го следяха как се спуска към плячката си. Това бе единствената прясна храна, на която можеха да разчитат. Камилското мляко със солен вкус на пот пък бе единствената напитка, която имаха.

По обяд на осемнайсетия ден, когато изкачи възвишението и камилата й се отпусна на мекия пясък, Мирей за пръв път видя зауба’а, стълбове пясък, изникнали насред пустинята. Бяха на около пет километра и се извисяваха на триста метра към небето. Колоните бяха оцветени в червено и охра, леко наклонени заради поривите на вятъра. От основите на поне три метра височина се вихреше разбунтувало се море от пясък и растения в пъстър калейдоскоп също като разноцветни конфети. Над тях на около триста метра се бе разперил огромен червен облак, който покриваше небето и скриваше обедното слънце.

Подобният на навес облак, скрил ги от пустинната жега, плющеше високо над седлата на камилите също като платна на баржа, поела през пясъчното море. Това бе единственият звук, който Мирей чу — сухо плющене, — докато някъде далече пустинята безмълвно се разкъсваше на парчета.

След това чу друг звук — тих монотонен звън, нисък и страшен, също като тайнствен ориенталски гонг. Камилите започнаха да се мятат, дърпаха поводите и биеха с крака. Пясъкът се изплъзваше изпод краката им.

Шахин скочи на земята, грабна своите юзди и ги нави около ръката си, докато животното се теглеше ужасено.

— Страхуват се от пеещите пясъци — извика той, стисна и юздите на нейната камила, а тя слезе, за да му помогне. Шахин завърза очите на камилите, а те отчаяно се опитваха да се отскубнат и мучаха дрезгаво. Спъна ги с та’кил — скоби за предните крака, които нагласи малко над коленете — и ги накара да се отпуснат на пясъка, докато Мирей сваляше каквото трябва от гърбовете им. Горещият вятър задуха по-силно и песента стана по-ясно доловима.

— На шестнайсет километра са — изкрещя Шахин, — но се движат много бързо. След двайсет минути, най-много трийсет ще ни връхлетят!

Той забиваше колчета за палатка в земята, докато камилите ревяха отчаяно и се мъчеха да се отърват от скобите на краката. Мирей наряза сибаки, копринени корди, които да задържат соколите на местата им, грабна птиците, натъпка ги в една торба и я метна във вече готовата палатка. След това заедно с Шахин се пъхна под платнището, наполовина заровено от тежкия пясък с цвят на тухла.

Под платнището Шахин започна да увива муселин около главата и лицето й. Дори тук, в палатката, тя усети как ситни пясъчни прашинки парят кожата й, вмъкват се в устата й, в носа и в ушите. Отпусна се на земята и остана легнала, стараеше се да не диша, докато звукът ставаше все по-силен — също като рев на бурно море.

— Опашката на змията — обясни Шахин и я прегърна през раменете, за да образува въздушен джоб за нея, когато пясъците започнеха да прииждат с още по-голяма сила. — Тя се надига, за да опази портите. — Това означава — ако Аллах реши да живеем, — че утре ще стигнем в Тасили.

 

 

Санкт Петербург, Русия

Март, 1793 година

 

Абатисата на „Монглан“ седеше в огромния хол на апартамента си в императорския дворец на Санкт Петербург. Тежките гоблени, които покриваха врати и прозорци, не пропускаха светлината и правеха от стаята сигурно убежище. До тази сутрин абатисата вярваше, че тук е на безопасно място, готова да посрещне всеки неочакван обрат на съдбата. Сега разбираше, че е допуснала грешка.

Около нея се бяха настанили поне шест придворни дами, на които царица Екатерина бе наредила да не се отделят от нея. Те седяха притихнали, навели над бродериите си глави, и я наблюдаваха с крайчеца на очите си, за да докладват за всяко нейно действие. Тя помръдваше устни, за да си мислят, че се моли.

Междувременно, настанила се пред вграденото френско писалище, отвори страниците на подвързаната в кожа Библия и тайно зачете, може би за трети път, писмото на френския посланик, което тази сутрин бяха успели да й предадат, макар рискът да бе огромен — това бе последното, което направи, преди да пристигнат шейните, за да го отведат обратно във Франция, а оттам на заточение.

Писмото бе от Жак-Луи Давид. Мирей беше изчезнала — избягала от Париж по време на Терора и по всяка вероятност напуснала Франция. А Валентин, сладката Валентин, бе мъртва. Къде ли са фигурите? — питаше се обзетата от отчаяние игуменка. По този въпрос, разбира се, в писмото не се споменаваше и дума.

В този момент от външното фоайе долетя трясък — чу се дрънчене на метал, последвано от развълнувани викове. Над цялата шумотевица се извиси гласът на Екатерина.

Абатисата прехвърли страница на Библията, за да скрие писмото. Компаньонките й се спогледаха с неудобство. Вратата се отвори със замах. Един гоблен се откъсна от стената и падна на пода, а медните халки, които го държаха, издрънчаха.

Жените скочиха объркани — оставиха кошниците с игли и конци, бродериите им се търкулнаха на пода, когато Екатерина се втурна в стаята, а слисаната охрана се чудеше какво става.

— Вън! Вън! Вън! — разкрещя се тя, пресече стаята и заудря с руло хартия по отворената си длан. Придворните дами се отдръпнаха уплашени от пътя й, след някои се влачеха конци, а в бързината да се подчинят и да излязат се препъваха една в друга. В коридора настъпи смут, когато жените и стражата се сблъскаха, докато се опитваха да се скрият някъде от гнева на императрицата; след това вратата се затвори с трясък тъкмо когато Екатерина се изправи пред бюрото.

Абатисата й се усмихна спокойно, Библията бе затворена на бюрото пред нея.

— Софи — заговори с нежен глас тя, — след толкова много години идваш да кажеш с мен утринната молитва. Предлагам ти да започнем с…

Императрицата удари с навития на руло документ Библията на абатисата. Очите й горяха.

— Започвай с каквото желаеш! — изрева тя. — Как смееш да ми противоречиш? Как смееш да не ми се подчиняваш? Волята ми е закон в тази държава! Същата тази държава ти осигурява подслон повече от година въпреки мнението на съветниците ми, въпреки собственото ми мнение! Как смееш да не изпълняваш нарежданията ми? — Разгърна рулото пред лицето на абатисата. — Подписвай! — писна тя, грабна перо от мастилницата и капки мастило се поръсиха от треперещата й ръка. Лицето й бе посивяло от яд. — Подписвай!

— Скъпа Софи — отвърна спокойно абатисата и пое свитъка от Екатерина. — Нямам никаква представа за какво говориш. — Тя огледа документа, сякаш не го бе виждала никога преди.

— Платон Зубов ми каза, че си отказала да го подпишеш! — изкрещя императрицата, докато абатисата четеше. От перото продължаваше да капе мастило. — Настоявам веднага да науча причината — преди да те хвърля в затвора!

— След като ще бъда хвърлена в затвора — отвърна с усмивка абатисата, — не разбирам какво значение имат извиненията ми, макар за теб да са особено важни. — Тя отново върна поглед към документа.

— Какво искаш да кажеш? — попита императрицата и остави перото на мастилницата. — Много добре знаеш какъв е този документ… ако откажеш да го подпишеш, това е равносилно на държавна измяна! Всеки френски имигрант, който желае да остане под моя защита, е длъжен да подпише тази клетва. Онази нация от разюздани негодници са убили краля си! Прогоних посланик Жьоне от двора — скъсах всякакви дипломатически отношения с онова марионетно правителство, съставено от глупаци — забраних френски кораби да влизат в руските пристанища!

— Да, да — изрече абатисата малко нетърпеливо. — Само че какво общо има всичко това с мен? Аз не съм имигрантка — напуснах сама, преди вратите на Франция да бъдат затворени. Защо да прекъсвам всички връзки с родината си… дори приятелската кореспонденция, която не вреди никому?

— Щом отказваш, значи подкрепяш онези дяволи! — заяви ужасена Екатерина. — Нима не разбираш, че са гласували да екзекутират един крал? Кое им дава право да си позволяват подобна волност? Този уличен измет… те са го убили хладнокръвно, все едно че е най-обикновен престъпник! Отрязали са му косата, съблекли са го и са го прекарали по улиците в дървена двуколка, за да могат бедняците да го плюят. На ешафода, когато се е опитал да говори — да прости греховете на собствените си поданици, преди да го заколят като крава, — те натиснали главата му на дръвника и започнали да бият барабани…

— Знам — отвърна тихо абатисата. — Знам. — Остави документа на писалището и се обърна към приятелката си. — Само че аз не мога да прекъсна връзките си с французите независимо от желанията ти. Има нещо много по-лошо, нещо дори по-ужасно от смъртта на един крал — може би по-страшно от смъртта на всички крале.

Екатерина я погледна удивена, когато абатисата с огромно нежелание отвори Библията, извади скритото между страниците писмо и й го подаде.

— Някои фигури от „Шаха Монглан“, изглежда, липсват — обясни тя.

* * *

Екатерина Велика, царица на всички руснаци, седеше пред черно-бялата шахматна дъска срещу абатисата. Взе коня и го постави в центъра. Изглеждаше уморена, имаше нездрав вид.

— Не разбирам — започна тихо тя. — След като през всичкото това време си знаела къде са, защо не ми каза? Защо не ми се довери? Мислех, че са разпилени…

— Така беше — прекъсна я абатисата и огледа дъската, — но си мислех, че направлявам стъпките на онези, на които бяха поверени. Оказва се, че съм допуснала грешка. Един от играчите е изчезнал заедно с част от фигурите. Трябва да ги открия.

— На всяка цена — съгласи се императрицата. — Разбираш ли сега защо трябваше още отначало да се обърнеш към мен? Имам агенти във всяка страна. Ако някой е в състояние да открие и върне изчезналите фигури, това съм аз.

— Не ставай смешна — отвърна абатисата, премести царицата напред и взе пешка. — Осем фигури са били в Париж, когато момичето е изчезнало. Тя не е чак такава глупачка, че да ги носи със себе си. Освен това е единствената, която е знаела къде са скрити, и не би се е доверила на никого освен на изпратения от мен вестоносец. Затова писах на госпожица Корде, която управляваше абатството в Каен. Помолих я да отиде в Париж от мое име, да открие къде се е скрило липсващото момиче, преди да е станало прекалено късно. Ако тя загине, никой няма да знае къде са фигурите. След като изпрати пощальона ми, посланик Жьоне, в изгнание, вече няма как да осъществя кореспонденция с Франция, освен ако не ми помогнеш. Последното ми писмо замина с дипломатическата поща.

— Елен, ти наистина си много умна, но не си въобразявай, че можеш да ме заблудиш — отвърна царицата с широка усмивка. — Трябваше да се сетя къде е останалата част от кореспонденцията ти… онази, която не успях да конфискувам.

— Конфискувала си я! — възкликна абатисата, докато наблюдаваше как Екатерина взема офицера й.

— Нямаше нищо интересно — отвърна царицата. — След като ти прояви достатъчно доверие и ми разкри съдържанието на писмото, може би ще отстъпиш още една крачка и ще ми позволиш да ти помогна в търсенето на шаха, както ти бях предложила още от самото начало. Макар да подозирам, че единствено отстраняването на Жьоне от длъжност те е принудило да ми се довериш, аз си оставам твоя приятелка. Искам „Шаха Монглан“. Трябва да е мой, преди да попадне в ръцете на някой значително по-безскрупулен от мен. Ти повери живота си в моите ръце, когато дойде тук, ала досега така и не ми каза какво знаеш. Защо да не конфискувам писмата ти, след като ми нямаш доверие?

— Как бих могла да ти се доверя чак толкова? — извика разпалено абатисата. — Да не би да си мислиш, че съм сляпа? Ти подписа пакт с нашия враг, Прусия, за да получиш още една част от съюзника си, Полша. Животът ти е застрашен от хиляди врагове, някои от които са в собствения ти двор. Трябва да знаеш, че синът ти Павел обучава в имението си войници, които приличат на прусаци, и планира преврат. Всеки твой ход в опасната игра разкрива, че търсиш „Шаха Монглан“, за да постигнеш целта си — да се сдобиеш с власт. Как да съм сигурна, че няма да ме предадеш, както предаде толкова много други хора? Може и да си на моя страна, искрено копнея да е така — ала какво щеше да стане, ако бях донесла шаха тук? Дори твоята власт, скъпа Софи, ще остане безсилна, когато влезеш в гроба. Ако умреш, потръпвам от ужас, щом си помисля какво би направил с фигурите и властта синът ти Павел!

— Не се страхувай от Павел — изсумтя императрицата, когато абатисата направи рокада с коня. — Властта ще му стигне колкото да разкарва напред-назад горките нещастници в смешни униформи. Внукът ми Александър ще бъде цар, когато умра. Лично съм го обучила и той ще действа според волята ми.

В същия миг абатисата постави пръст пред устните си и посочи гоблен, закачен на отдалечената стена. Царицата последва с поглед жеста й и се надигна предпазливо от стола. Двете жени не отделяха очи от гоблена, а абатисата продължи да говори:

— Доста интересен ход, ход, който ще ми създаде проблеми…

Царицата крачеше през стаята с големи стъпки. Дръпна тежкия гоблен с един замах. Отзад бе застанал принц Павел, засраменото му лице бе поруменяло като на рак. Погледна шокиран майка си, а след това сведе очи към пода.

— Майко, тъкмо идвах да те видя… — започна той, ала не смееше да вдигне очи към нея. — Искам да кажа, Ваше величество, аз бях… Идвах да видя светата майка, абатисата, по един въпрос… — Той заопипва копчетата на сакото си.

— Забелязвам, че си наследил бързия ум на баща си! — сопна се тя. — Като си помисля само, че съм носила в утробата си принц, чийто единствен талант е да се крие, за да подслушва! Напусни веднага! Отвращаваш ме!

Тя му обърна гръб, ала абатисата забеляза горчивата омраза по лицето на Павел, докато се взираше в гърба на майка си. Екатерина играеше опасна игра с това момче, той не бе дори наполовина толкова глупав, колкото тя си мислеше.

— Моля светата майка и Нейно височество да ме извинят за притеснението — заговори тихо той. След това се поклони ниско на гърба на майка си, отстъпи крачка и излезе, без да каже и дума повече.

Царицата мълчеше. Бе застанала до вратата, с очи, впити в шахматната дъска.

— Според теб колко чу? — попита най-сетне тя, сякаш бе прочела мислите на абатисата.

— Трябва да предположим, че е чул всичко — отвърна абатисата. — Налага се да действаме незабавно.

— Какво? Само защото един глупак е научил, че не е достатъчно мъж, за да бъде цар ли? — попита Екатерина с горчива усмивка. — Убедена съм, че той отдавна го знае.

— Не — отвърна абатисата, — защото е научил за шаха.

— Поне тази тайна се пази добре, докато измислим план за действие — обясни Екатерина. — А единствената фигура, която ти донесе, е прибрана на сигурно място. Ако искаш, мога да я извадя и да я скрием някъде, където на никой няма да му хрумне да търси. Работниците изливат основите за последното крило на Зимния дворец. Строи се вече петдесет години и дори не смея да мисля чии кости са погребани там!

— Не можем ли да се справим сами? — попита абатисата, докато царицата обикаляше стаята.

— Ти шегуваш ли се? — Екатерина отново се настани пред дъската. — Искаш да кажеш, двете с теб ли? Казваш да се промъкнем посред нощ, за да скрием тази дребна фигурка? Няма причина за чак такова притеснение.

Абатисата вече не я гледаше. Беше заковала очи на шахматната дъска между тях, с пръснати фигури на черните и белите полета, която бе донесла от Франция. Вдигна бавно длан, помете фигурите и те изпопадаха на мекия килим от Астрахан. Почука дъската с кокалчетата на пръстите си. Чу глухо изтракване, сякаш под повърхността имаше някакво уплътнение, като че тънките полета бяха отделени от нещо скрито отдолу. Царицата се ококори, протегна ръка и докосна повърхността на дъската. Изправи се, сърцето й блъскаше неудържимо и пристъпи към близкия мангал, в който жарта отдавна се бе превърнала в пепел. Взе тежък железен ръжен, вдигна го над главата си и с всички сили го стовари върху дъската. Някои от полетата се напукаха. Тя захвърли ръжена, отстрани счупените парчета и памучната подплата. Отдолу проблесна нещо матово, което сякаш излъчваше вътрешна светлина. Абатисата седеше на стола си пребледняла и сериозна.

— Дъската на „Шаха Монглан!“ — прошепна Екатерина и погледна гравираните в сребърно и златно полета, които се виждаха през дупката. — През цялото това време е бил у теб. Нищо чудно, че си мълчеше. Трябва да отстраним горната част и подплатата и да го махнем от масата, за да изплакна очи в този блясък. Нямам търпение да го видя.

— Представяла съм си го в мечтите — призна абатисата. — Когато най-сетне го извадихме и видях да проблясва в сумрака на абатството, като усетих под пръстите си изваяните скъпоценни камъни и странните магически символи — усетих в мен да струи сила, много по-ужасяваща от всичко, което познавах. Сега разбираш защо искам да я погреба — още тази вечер, — там, където никой няма да я открие, докато не намерим останалите фигури. Има ли човек, на когото можеш да се довериш, който да ни помогне в тази мисия?

Екатерина остана загледана в нея дълго и за пръв път от много години насам усети самотата, която й бе донесла избраната в този живот роля. Императрицата не можеше да си позволи да има нито приятели, нито хора, на които да се довери.

— Не — призна тя пред абатисата с хитра момичешка усмивка. — Двете с теб отдавна не сме се впускали в опасни приумици и капризи, нали, Елен? Довечера, в полунощ, можем да вечеряме заедно, а после една разходка из градината ще ни се отрази добре.

— Може да ни се прииска да се разходим няколко пъти — съгласи се абатисата. — Преди да поръчам да вградят тази дъска в масата, наредих да я разрежат на четири части, за да се пренася без помощта на други. Предположих, че един ден… — Екатерина стисна ръжена като лост и започна да вдига хлабавите полета. Абатисата отстрани парчетата и разкри още по-голяма част от великолепната дъска. Върху всяко поле бе изписан странен мистичен символ, съответно в златно и сребърно. Краищата бяха украсени с редки нешлифовани скъпоценни камъни, гладки като яйца, подредени в странна форма.

— След като вечеряме — заяви абатисата и погледна приятелката си, — ще прочетем… конфискуваните писма.

— Разбира се… ще наредя да ти ги донесат — съгласи се императрицата, без да откъсва очи от дъската. — Те не бяха много интересни. Всичките са от твоя стара приятелка… дрънка нещо за времето в Корсика…

 

 

Тасили

Април 1793 година

 

Ала Мирей бе вече на хиляди километри от бреговете на Корсика. Преодоляла и последната висока стена на Аз-Земул ал-акбар, тя видя пред себе си Тасили — дома на Бялата царица.

Тасили н’Аджер, или Платото на бездната, се издигаше в пустинята подобно на дълга панделка от син камък, която се виеше в продължение на четиристотин и осемдесет километра от Алжир навътре в територията на Кралство Триполи, пресичаше полите на планина Ахагар и тучните оазиси, пръснати из южната част на пустинята. Някъде в каньоните на това плато бе скрит ключът към древната тайна.

Докато Мирей следваше Шахин от пустинята към началото на тясното западно дефиле, тя усети как рязко спада температурата. За пръв път от близо месец долови мириса на прясна вода. Щом навлязоха в дефилето с високите скални стени, забеляза процеждащите се капки по напуканите скали, стичащи се по каменното корито на реката. Отстрани, по сенчестите брегове цъфтеше розов олеандър, а няколко проскубани финикови палми се бореха с течението, протегнали клони към небето.

Докато камилите се катереха през тясното ждрело, скалите постепенно отстъпиха място на богата плодородна долина, където пълноводни реки напояваха овощни градини с праскови, смокини и кайсии. Тъй като седмици наред Мирей не бе хапвала друго освен гущери, саламандри и печен лешояд, откъсна праскови от дървото, докато минаваха покрай гъстите клони, а камилите се протягаха, за да захапят тъмните зелени листа.

Всяка долина водеше към десетки други, прорязани от извити ждрела. Всяко ждрело си имаше свой климат и растителност. Образувано преди милиони години от дълбоки подводни реки, проправили си път през многоцветни пластове скала, платото Тасили бе изваяно като пещерите и бездните в морето. Реката бе създала ждрела с дантелени стени от розов и бял камък, напомнящи за коралов риф, просторни долини бяха покрити със спирални, сочещи небето копия. Около тези замъци с колони от червен пясъчник се извисяваха красиви плата със синьо-сиви стени като на непристъпни твърдини. Те тръгваха от пустинята и се устремяваха високо към небето.

Мирей и Шахин не срещнаха жива душа, докато не се качиха над полите на Абарака Тафелалет и не влязоха в тамрит — село от шатри. Тук вековни кипариси бяха свели клони към дълбоката студена река, а температурите паднаха толкова драстично, че тя не можеше да си представи четирийсет и пет градусовата горещина, която доскоро търпяха в продължение на цял месец сред голите дюни.

В Тамрит щяха да оставят камилите и да продължат пеша само с провизиите, които можеха да носят. Бяха навлезли в онази част на лабиринта, където според Шахин пътят бе толкова опасен, че дори дивите кози и дивите овце рядко минаваха.

Разбраха се с хората в селището да гледат камилите им. Мнозина бяха наизлезли, за да зяпат червените къдрици на Мирей, превърнали се в истински пламък под лъчите на залязващото слънце.

— Ще останем тук през нощта — съобщи й Шахин. — Лабиринтът се минава само денем. Утре ще тръгнем. В сърцето на лабиринта ще намерим ключа… — Той вдигна ръка и посочи края на ждрелото, където скални стени, вече потънали в здрач, скриваха останалата част от каньона.

— Бялата царица — прошепна Мирей, докато гледаше кривите сенки, които сякаш караха неравната скала да потръпва.

— Шахин, ти не вярваш, че там има каменна жена, нали… искам да кажа, не вярваш, че тя е жива. — Мирей усети студена тръпка да пролазва по гърба й, когато слънцето потъна и въздухът веднага стана студен.

— Знам, че е там — прошепна в отговор той, сякаш се страхуваше някой да не подслушва. — Казват, че понякога на залез, когато не се мярка жива душа, гласът й се носи отдалече — пее странна мелодия. Може би… Може би ще ти я изпее.

* * *

В Сефар въздухът бе студен и чист. Тук се натъкнаха на първите скални рисунки — макар тези да не бяха най-старите, — малки дяволи с кози рога се мятаха по стените. Бяха рисувани около 1500 години преди Христа. Колкото повече се изкачваха, толкова по-трудно ставаше и толкова по-древни бяха рисунките — по-магически, по-мистериозни и сложни. Докато се катереше по стръмните скални стъпала, изсечени в стените на каньона, Мирей имаше чувството, че се пренася назад във времето. На всеки завой ги очакваха нови рисунки, които разказваха как животът на хората е бил част от бездната — част от цивилизацията, — съществувала още преди осем хиляди години.

Изкуството бе навсякъде — аленочервено и червена охра, съчетана с черно, жълто и кафяво, — гравирано в стръмните стени, обагрено в диви цветове, на закътани места и в пещери. Рисунките бяха хиляди, простираха се докъдето стигаше погледът. Запазени тук сред дивата природа, на различна височина, пресъздадени от различен ъгъл, някои разположени така, че можеха да бъдат достигнати единствено от опитни катерачи — както Шахин се изрази, от кози, — те не разказваха за хората — а за самия живот.

На втория ден видяха колесници на хиксос — морския народ, покорил Египет и Сахара две хиляди години преди Христа, чиито съвършени оръжия — превозни средства, теглени от коне, щитове и брони, които да ги предпазват — им бяха помогнали да надвият боядисаните камили на местните воини. Разказът за победата им се четеше като отворена книга, докато минаваха покрай стените на каньона подобно на хищници, тръгнали да прекосят ширналата се червена пустиня. Мирей се усмихна и се запита какво ли би казал чичо й Жак-Луи Давид, ако видеше творбите на тези анонимни художници, чиито имена са останали погребани в мъглите на времето и независимо от това създаденото от тях бе преживяло хиляди години.

Всяка нощ, когато слънцето потъваше отвъд каньона, трябваше да търсят убежище. Ако наблизо нямаше пещери, те се увиваха във вълнени одеяла, които Шахин връзваше за колчетата на палатката, за да не се търкулнат от ръба на скалата, докато спят.

На третия ден стигнаха пещерите на Тан Зумайток — толкова тъмни и дълбоки, че се виждаха единствено благодарение на светлината на факлите, които си правеха, като изскубваха от скалните процепи клони на храсти. И тук, в пещерите, имаше цветни рисунки, съвършено запазени. Те бяха на безлики мъже с глави като монети и разговаряха с риби, които ходеха изправени и имаха по два крака. Древните племена, разказа Шахин, вярвали, че прадедите им някога били излезели на сушата риби, които имали крака още от времето, преди светът да стане какъвто е днес. Виждаха се и рисунки на магиите, към които са прибягвали, за да омилостивят духовете на природата — спирален танц, изпълнен от джинове, обладани от някакви сили, които ги караха да се въртят в посока, обратна на часовниковата стрелка, във все по-тесни кръгове около свещения камък. Мирей дълго гледа рисунката, а Шахин остана безмълвно до нея и търпеливо я изчака.

Сутринта на четвъртия ден приближиха върха на платото. След поредния завой стените на ждрелото се разшириха и разкриха просторна дълбока долина, цялата изпъстрена с рисунки. Всяка частица от скалите тук бе в цветове. Това бе Долината на гигантите. Повече от пет хиляди рисунки изпълваха стените на ждрелото от дъното до върха. Мирей спря да диша за момент, докато очите й пробягваха по богатата колекция — най-старото изкуство, което бе виждала, запазено в цветове, ясно и лесноразбираемо, сякаш бе рисувано вчера. И тези рисунки, също като фреските на великите художници, бяха вечни.

Дълго стоя загледана в тях. Историите върху скалите сякаш я погълнаха, привлякоха я в друг свят, примитивен и тайнствен. Между небето и земята нямаше нищо освен цвят и форми — цветове, които нахлуха като наркотик в кръвта й, докато стоеше на самия край на скалата, сякаш увиснала в пространството. И тогава чу звука.

Отначало реши, че това е воят на вятъра — пронизителен звук също като поток въздух, нахлул през тясното гърло на бутилка. Тя вдигна поглед и забеляза висока скала — може би поне триста метра, — издадена над сухото диво ждрело. Тясна пукнатина изникваше незнайно откъде сред камъка. Мирей погледна Шахин. Той покри лицето си с воала и й кимна да мине напред по пътеката, която се изкачваше стръмно нагоре. Скоро стана толкова стръмна, а ръбът, който я отделяше от бездната, толкова ронлив, че Мирей — вече минала седмия месец — едва успяваше да си поеме дъх и да пази равновесие. Веднъж кракът й се подхлъзна и тя се срути на колене. Ситните камъчета, които се отрониха, полетяха към дъното на ждрелото, на деветстотин метра надолу. Тя преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло, и се надигна. Беше толкова тясно, че Шахин нямаше да успее да й помогне. След това продължи напред, без да поглежда надолу. Звукът се усили.

Състоеше се от три ноти, които се повтаряха в различни комбинации все по-високо и по-високо. Колкото повече се приближаваше към скалната пукнатина, толкова повече личеше, че това не е вятър. Прелестният ясен звук приличаше на човешки глас. Мирей продължи да пълзи нагоре по ронещата се скала.

Издатината бе на километър и половина над долината. Онова, което отдалече изглеждаше като скална пукнатина, се оказа гигантски отвор — вход на пещера или поне така изглеждаше. Около шест метра широк и петнайсет висок, той приличаше на гигантски разрез в камъка, разположен между ръба и върха. Мирей изчака Шахин да я настигне, стисна ръката му и двамата влязоха през отвора.

Сега вече звукът бе оглушителен, вихреше се около тях, прииждаше от всички страни, отекваше и излиташе навън. Сякаш проникна във всяка клетка на тялото й, и то с такава сила, че Мирей забрави за тъмната дълбока пукнатина. Най-сетне забеляза проблясък на светлина. Направи още крачка напред в тъмнината и музиката я погълна. Достигнала края, все още стискаше ръката на Шахин и пристъпи навън.

Онова, което бе мислила, че е пещера, се оказа малка долина, таванът й бе небето. Отгоре струеше светлина, която къпеше всичко в неестествена белота. На извитите сводести стени се виждаха гигантите. Бяха по шест метра високи и се извисяваха над нея в светли прозирни цветове. Богове със спираловидни кози рога, поникнали на главите им, мъже в обемни одежди и някакви маркучи, които излизаха от устата към гърдите, с лица, скрити под тумбести каски, а на отворите пред очите се виждаха решетки. Бяха седнали на столове със странни облегалки, които да дават опора на главите им; пред тях се виждаха лостове и кръгли инструменти също като часовници или барометри. Те изпълняваха някаква функция, непозната на Мирей, а в центъра, понесла се сред тях, бе Бялата царица.

Музиката бе спряла. Дали не беше илюзия, създадена от вятъра, или просто умът й я бе подвел? Фигурите блестяха ослепително. Мирей погледна Бялата царица.

Най-високо горе се виждаше странна и същевременно ужасна фигура — по-голяма от която и да е друга. Също като божествена Немезида тя се издигаше над стената, обгърната от бял облак — силното й лице бе подчертано от няколко тъмни ивици, извитите рога бяха като въпросителни знаци, които изникваха от стената. Устата й бе отворена, за да извика, също като човек без език, който се опитва да проговори. Само че тя не говореше.

Мирей я наблюдаваше, обзета от безсилие, което се превръщаше в ужас. Заобиколена от мълчание, много по-страшно от звука, тя погледна застаналия напълно неподвижен до нея Шахин. Загърнат в тъмния хаик и син воал, той сякаш също бе издялан във вечната скала. Сред ослепителната светлина, оградена от студените стени на ждрелото, Мирей, ужасена и объркана, бавно изви очи нагоре. И тогава я видя.

Във вдигнатата си ръка Бялата царица държеше дълъг жезъл, а около него се виеха змии. Също като при кадуцея^[2] те образуваха цифрата осем. Стори й се, че чува глас, ала той не се носеше от извитата скала — идваше отвътре и повтаряше: „Погледни отново. Погледни внимателно. Виж.“

Мирей огледа фигурите по стените. Всички бяха на мъже, с изключение на Бялата царица. В следващия момент сякаш някой избистри погледа й и тя видя всичко различно. Това вече не бе панорама на мъже, заети със странни и необясними действия — беше един-единствен мъж. Също като движеща се картина тя разкриваше напредъка на този мъж през много различни места — превъплъщение от едно нещо в друго.

С помощта на преобразяващия жезъл на Бялата царица той мина по стената, прехвърли се от един стадий в друг, така както кръглоглавите бяха произлезли от рибите в морето. Беше облечен в ритуални одежди, може би за да бъде защитен. Местеше лостове с ръцете си подобно на навигатор, насочващ кораба в определена посока, или като аптекар, който стрива лекове в хаванчето. Накрая, след много промени, когато великата задача бе завършена, той се надигна от стола и застана до Бялата царица, увенчан за усилията си със свещените спирални рога на Марс — бога на войната и разрушението. Превърнал се бе в божество.

— Разбирам — изрече високо Мирей и гласът й се понесе към стените и полетя към дъното на бездната на криле от слънчева светлина. В същия момент усети болката. Преви се на две и Шахин я подхвана, за да й помогне да се отпусне на земята. Цялата лепнеше от студена пот и сърцето й биеше до пръсване. Шахин дръпна рязко воала си, сложи ръка на корема й в мига, в който втора контракция разкъса тялото й. — Моментът настъпи — тихо рече той.

 

 

Тасили

Юни 1793 година

 

От високото плато над Тамрит Мирей виждаше ширналите се дюни. Вятърът подхващаше кичури от косата й и я развяваше над пясъците в същия цвят. Меката материя на кафтана й бе оставена незавързана, за да може да кърми детето. Както Шахин бе предвидил, то се роди пред очите на богинята и наистина беше момче. Тя го нарече Шарло, на името на сокола. Вече бе на шест седмици.

На хоризонта забеляза надигащия се пясък, който издаваше, че идат ездачи от Бахр ал-азрак. Когато присви очи, разграничи четирима мъже на камили да се спускат по висока дюна, също като дребни тресчици, попаднали на гигантска вълна в океана. Въздухът над дюната трептеше от жегата и скриваше приближаващите фигури.

Щеше да им бъде необходим цял ден, за да стигнат до Тамрит, ала Мирей знаеше, че няма нужда да изчаква пристигането им. Знаеше, че идват за нея. От дни усещаше приближаването им. Целуна сина си по главата, уви го в цедилото, вързано на врата й, и пое надолу по склона на планината, за да чака писмото. Ако не днес, то щеше да пристигне съвсем скоро. Писмото бе от абатисата на „Монглан“, в което й нареждаше да се върне.