Катрин Невил
Осем (15)

Позиционен анализ

Шахът е изкуството на анализа.

Михаил Ботвинник, съветски гросмайстор, световен шампион

Шахът е въображение.

Давид Бронщайн, съветски гросмайстор

Wenn ihr’s nicht, ihr werdet’s nicht erjagen.

„Не го ли почувстваш, никога няма да го познаеш.“

„Фауст“

Йохан Волфганг Гьоте

ПЪТЯТ СЕ ВИЕШЕ НАД МОРЕТО и всеки завой разкриваше удивителна гледка към скалистия прибой долу. Дребни цъфнали полски цветя и лишеи потрепваха между камъните при всеки напор на прибоя. Устойчиви на ветровете и влагата, растенията искряха в розово и златисто, острите им листа се бяха разперили като дантела по побелелите от сол скали. Морето проблясваше в металическозелено — същия цвят като очите на Соларин.

Стотици мисли ми пречеха да се насладя на гледката, измъчваха ме мисли. Искаше ми се да ги подредя, докато таксито криволичеше към града.

Всеки път, когато се опитвах да събера две и две, получавах осем. Навсякъде ми се привиждаха осмици. Най-напред цифрата се наби в съзнанието ми, когато гледачката спомена рождения ми ден. След това Мордекай, Шариф и Соларин го изтъкнаха като магическо число. Не само че цифрата ясно личеше на дланта ми, ами Соларин подчерта, че съществувала формула на осмицата — каквото и да означаваше. Това бяха последните му думи, преди да изчезне в нощта и да ме остави на Шариф, за да ме прибере в хотела, да не говорим, че нямах ключ, за да си вляза в стаята, защото Соларин го беше пъхнал в джоба си.

Шариф, разбира се, полюбопитства кой е бил красивият ми придружител в кабарето и не пропусна да се поинтересува защо е изчезнал толкова неочаквано. Обясних му, че за обикновено момиче като мен е истинско ласкателство да разчитам на вниманието не на един, а на двама кавалери, при това часове след пристигането ми на нов континент, и го оставих да си прави каквито изводи пожелае, докато главорезите му ме прибираха в хотела с патрулна кола.

Ключът ме чакаше на рецепцията, когато пристигнах, а колелото на Соларин вече не бе подпряно под прозореца. След като стана очевидно, че няма да успея да се наспя, реших да направя малко проучване до сутринта.

Вече ми бе известно, че има някаква формула. Бе очевидно, че не става въпрос за обхода на коня. Оказа се, че Лили е права за въпросната формула, която дори Соларин не бе успял да дешифрира. Бе повече от очевидно, че имаше нещо общо с „Шаха Монглан“.

Ним се бе опитал да ме предупреди. Беше ми дал достатъчно книги, посветени на математически формули и игри. Реших да започна с онова, което най-много интересуваше Шариф, книгата за прогресията на Фибоначи, написана от Ним. Четох чак до зори и решителността ми бе възнаградена, макар да не мога да обясня как точно. Изглежда, прогресията на Фибоначи не се използваше почти за нищо друго, освен за предвиждания на борсата. Ето как действаше.

Леонардо Фибоначи решил да вземе поредица от числа, като започне с „едно“. Прибавял всяко число към предишното и получил цифри, които се отличавали с доста интересни свойства. По този начин едно плюс нула прави едно; едно и едно е равно на две; две и едно на три; три плюс две — пет; пет плюс три — осем… и така нататък.

Фибоначи бил мистик, навремето учил сред араби и бил убеден, че числовият ред притежава магически свойства. Открил, че с отношението на всяко от числата към следващото — една втора от корен квадратен на пет минус едно (½(√5–1) — може да се представи и структурата на всичко в природата, което образува спирала.

Според книгата на Ним ботаниците скоро научили, че всяко растение, чиито листа или дръжка са със спирална структура, се подчинява на числовия ред на Фибоначи. Биолозите открили, че същото е и при черупката на наутилуса и всички форми на морски живот. Астрономите твърдят, че съотношенията между планетите в Слънчевата система — дори формата на Млечния път — могат да бъдат описани с числовия ред на Фибоначи. Само че аз забелязах нещо друго, дори преди да го прочета в книгата на Ним. Не че знаех нещо за математиката, просто имах достатъчно музикална грамотност. Тази зависимост е била установена за първи път не от Леонардо Фибоначи, а две хиляди години по-рано от учен, наречен Питагор. Гърците я наричали „aurio section“, „златното сечение“.

С прости думи казано, „златното сечение“ описва всяка точка от една линия, където съотношението на малките части към по-големите е същото като съотношението между по-големите части към цялата линия. Това съотношение е било използвано от всички древни цивилизации и в архитектурата, и в рисуването, и в музиката. Според Платон и Аристотел е било „съвършеното“ съотношение, на базата на което можело да се определи естетическата красота. За Питагор обаче то означавало много повече.

Пред склонността на Питагор към мистиката интересът на Фибоначи бил просто детска игра. Гърците го наричали Питагор от Самос, защото дошъл в Кротона от остров Самос, прогонен от политическите си противници. По данни на негови съвременници бил роден в Тир, град в древна Финикия — страната, която сега наричаме Ливан, — обиколил много места, двайсет и една години прекарал в Египет, дванайсет — в Месопотамия, така че по времето, когато се установил в Кротона, минавал петдесетте. Там основал мистично общество, което нарекли „школа“ и където преподавал тайните, научени в далечни земи. Въпросните тайни били свързани с математиката и музиката.

Питагор открил, че основата на съвременната западна музикална стълбица е октавата, защото една отделна струна, разделена на две, ще издаде същия звук, но точно осем пъти по-висок от някой, който е два пъти по-дълъг. Честотата на вибрация на струната е обратнопропорционална на дължината й. Една от тайните му е, че музикална квинта (пет диатонични ноти, или „златното сечение“ на октавата), повторена дванайсет пъти във възходяща последователност, ще се върне на оригиналната си нота осем октави по-висока. Вместо това, когато стигне тази величина, тя губи една осма от нотата — така че при възходящата последователност се образува спирала. Ала най-голямата тайна била теорията на Питагор, че Вселената се състои от числа, всяко от които притежава божествени качества. Тези магически стойности на числата се проявяват навсякъде в природата, включително — според Питагор — в звуците, издавани от вибрациите на планетите, когато се движат през черното пространство. „Има геометрия в песента на струните“ — казвал той. „Има музика в разположението на сферите.“

Но какво общо имаше това с „Шаха Монглан“? Знаех, че в играта участват осем пешки и още осем фигури от всеки цвят; а дъската е с шейсет и четири полета — осем вертикално и осем хоризонтално. Формула определено имаше. Соларин я наричаше „формулата на осмицата“. Какво по-добро скривалище за нея от шаха, съставен изцяло от осмици? Също като „златното сечение“, като числовия ред на Фибоначи, като вечната спирала — „Шахът Монглан“ бе нещо повече от всичките си отделни части.

Извадих лист от куфарчето си и докато пътувах в таксито, написах цифрата осем. След това обърнах листа настрани. Сега виждах символа на безкрайността. В главата ми зазвуча глас, който не спираше да повтаря: „Да, шахматното матиране игра е и безкрайна битка, която пристига през скритата врата.“

* * *

Само че, преди да се намеся в шантавата игра, пред мен стоеше доста по-неотложен проблем: да остана в Алжир и да си осигуря работа. Същевременно работата ми трябваше да е с достатъчно авторитет, та да ми позволи сама да управлявам съдбата си. Благодарение на онова приятелче Шариф бях вкусила северноафриканското гостоприемство и исках да съм сигурна, че при следващия сблъсък с него положението ми няма по нищо да отстъпва на неговото. Освен това как щях да търся „Шаха Монглан“, след като очаквах в края на седмицата да пристигне шефът ми Петар, който непременно щеше да ми висне над главата?

Трябваше ми свобода на действие и един-единствен човек можеше да уреди този въпрос. Бях тръгнала към Министерството на промишлеността и енергетиката, където ме чакаше безкрайно стоене из приемните, докато той благоволи да ме приеме. Това бе мъжът, одобрил визата ми, зарязал партньорите от „Фулбрайт и Коун“ заради тенис мач, мъжът, който щеше да плаща заплатата ми по договора за компютърни услуги, стига да съумеех да го накарам да подпише. Не знам защо чувствах, че подкрепата му щеше да се окаже незаменима за успеха на всички препятствия и трудности, които ми предстояха и за които до неотдавна нямах никаква представа. Името на въпросния човек беше Амил Камил Кадир.

Таксито ми слезе към ниските части на Алжир и мина покрай огромното пристанище. Правителствените сгради с аркади на фасадата гледаха към морето. Спряхме пред Министерството на индустрията и енергетиката.

Щом пристъпих в мраморното фоайе, очите ми бавно се приспособиха към сумрака вътре. Видях мъже в делови костюми, други бяха облечени в традиционните бели роби и черни джалаба — закачулените роби, които защитаваха от резките промени на пустинния климат. Неколцина бяха с кърпи на главите на червено и бяло райе, които приличаха на италиански покривки. Всички се обърнаха към мен в мига, в който влязох във фоайето, и веднага ми стана ясно защо. Май бях почти единствената с панталони.

Нямаше нито гише за информация, нито табло с описание на кабинетите и службите, а пред всеки асансьор се бяха скупчили мъже. Никак не ми беше приятно да пътувам с ококорени араби, след като не бях сигурна кой отдел търся. Затова се отправих към бялото мраморно стълбище, което отвеждаше на горния етаж. Пресрещна ме мургав тип в костюм.

— Мога ли да ви помогна? — попита рязко той и се изправи така, че да не мога да тръгна нагоре по стълбите.

— Имам среща с господин Кадир — отвърнах и се опитах да мина покрай него — Амил Камил Кадир. Той ме очаква.

— Министърът на петрола? — недоверчиво повдигна вежди мургавият. За мой огромен ужас той кимна любезно. — Разбира се, мадам. Ще ви отведа при него.

По дяволите! Не ми оставаше друго, освен да тръгнем за едно към асансьорите. Типът ме беше хванал над лакътя и ми проправи път през тълпата, сякаш бях кралицата майка. Интересно, какво ли щеше да направи, когато разбере, че нямам предварително уговорена среща?

Най-лошото бе, осъзнах аз, когато той ми даде знак да се кача в отделен асансьор, очевидно за височайши особи, че на френски съвсем не мога да говоря толкова бързо, колкото на английски. Нищо, щях да планирам стратегията си, докато чакам в някоя приемна часове наред, както ме бе предупредил Петар. Щеше да ми остане достатъчно време да помисля.

Слязохме на последния етаж. Пред близкото информационно гише се бяха скупчили група араби и чакаха дребният рецепционист с тюрбан да провери куфарчетата им за оръжие. Бе се настанил зад огромно бюро, от радиото се носеше силна музика и той небрежно махваше с ръка към отворените куфарчета. Тълпата, струпала се около него, беше наистина внушителна. Въпреки че дрехите им приличаха на чаршафи, златните пръстени и гривни, обсипани с рубини, можеха да накарат Луис Тифани да припадне от завист.

Придружителят ми ме поведе през множеството, като се извиняваше, докато разблъскваше хората с рамо. Каза няколко дума на арабски на рецепциониста, който, без да губи време, скочи от мястото си и хукна по коридора. Забелязах го да спира в самия край пред врата, охранявана от войник, преметнал пушка на рамо. И двамата се обърнаха и ме зяпнаха, миг след това войникът се скри зад ъгъла. Когато се върна, махна с ръка. Мъжът, който ме бе довел от фоайето, кимна и се обърна към мен.

— Министърът ще ви приеме веднага — заяви той.

Хвърлих бърз поглед към куклуксклановците около мен, стиснах куфарчето си и заситних по коридора след него.

Войникът ми даде знак да го последвам. Завихме по един коридор, след това по друг, доста по-дълъг, към двойна гравирана врата, висока най-малко три метра и половина. Охраната спря, застана мирно и ми кимна да вляза. Поех си дълбоко въздух и открехнах едното крило. Пристъпих в огромно фоайе, украсено със звезда от розов мрамор в средата. Друга врата, зейнала широко, водеше към просторен офис, застлан с дебел килим на едри розови хризантеми. Задната стена на кабинета се състоеше от високи френски прозорци, до един отворени. Тюлените пердета се издуваха навътре при всеки полъх на вятъра. Високи финикови палми скриваха изгледа към морето.

Слаб мъж с пясъчноруса коса се бе облегнал на парапета на балкона с гръб към мен и съзерцаваше морето. Обърна се, щом влязох.

— Госпожице — посрещна ме топло той и пристъпи с протегната ръка. — Позволете ми да се представя. Аз съм Амил Камил Кадир, министър на петрола. Очаквах с нетърпение срещата ни.

Човекът говореше английски. За малко да падна. Истинско облекчение!

— Сигурно сте изненадана от английския ми — започна с усмивка той, ала този път това не бе дежурната гримаса, която ми пробутваха местните. Взирах се в една от най-топлите усмивки, които някога бях виждала. Той продължи да стиска ръката ми малко по-дълго, отколкото трябва.

— Израснах в Англия и учих в Кеймбридж. Всички в министерството говорят по малко английски. Все пак английският е езикът на петрола.

Освен това гласът му бе с най-топлия и дълбок тембър, който някога бях чувала — неизбежно правиш асоциация с пчелен мед, стичащ се от лъжица. Дори тенът му бе златист. Кехлибарените очи ме наблюдаваха внимателно от лице с маслинова кожа, обрамчено със силно чуплива пепеляворуса коса. Когато се усмихваше, а той често го правеше, около очите му се събираше мрежа ситни бръчици, издайнически белег, че прекарва доста време на открито. Спомних си за тениса и се усмихнах.

— Заповядайте, седнете — покани ме той и посочи красив гравиран стол от палисандрово дърво. Мина зад бюрото, включи интеркома и изрече няколко думи на арабски. — Ще ни донесат чай — обясни. — Доколкото разбрах, сте отседнали в „ар-Риад“. Храната там е главно от консерви и не е много вкусна, въпреки че хотелът е прелестен. Щом приключим срещата, ще ви заведа на обяд, стига да нямате други планове. След това ще можете да разгледате града.

Все още бях объркана от топлото посрещане и предполагам, че изражението ми ме е издало, защото той попита направо:

— Сигурно се чудите защо ви приех толкова бързо?

— Трябва да призная, че се бях приготвила да прекарам часове в чакане.

— Знаете ли… Може ли да ви наричам Катрин?… Чудесно, в такъв случай и ти ми казвай Камил, така нареченото ми християнско име. В нашата култура се смята за непростима грубост да откажеш нещо на жена. Никой истински мъж не бива да допусне подобно нещо. Ако дамата заяви, че иска среща с министър, не можеш да я оставиш в някоя чакалня, трябва да бъде приета незабавно! — Той се засмя с чудесния си златен глас. — Докато си тук, може да ти се размине дори убийство, след като вече знаеш как да се измъкнеш.

Дългият римски нос на Камил и високото чело ме накараха да погледна профила му, който сякаш бе взет от някоя древна монета. Нещо в него ми се стори познато.

— Ти си кабил, нали? — попитах неочаквано.

— Ами да! — Стори ми се много доволен. — Как разбра?

— Предположих — отвърнах аз.

— Браво, забележително. Голяма част от служителите в министерството са кабили. Ние, кабилите, представляваме петнайсет процента от населението на Алжир, но заемаме осемдесет процента от високите държавни постове. Златистите очи ни издават. Така е, защото много обичаме да се взираме в парите — разсмя се той.

Стори ми се в удивително добро настроение, затова реших, че е моментът е подходящ да повдигна най-трудния въпрос, въпреки че не бях сигурна как да подходя. Все пак партньорите бяха изгонени от кабинета му, за да отиде да играе тенис. Какво би го спряло да ме стисне за ухото и да ме изрита? Но вече бях попаднала в светилището му и едва ли скоро щях да имам подобен шанс. Реших да се възползвам от предимството.

— Виж, има нещо, което трябва да обсъдя с теб, преди колегата ми да пристигне в края на седмицата — започнах аз.

— Кой колега? — попита той и се настани зад бюрото. Само ми се стори или изведнъж се затвори в себе си?

— По-точно мениджърът ми — уточних. — Във фирмата ми са решили, че след като договорът ни не е подписан, трябва да изпратят представител на ръководния състав да наглежда работата. В интерес на истината с идването си днес тук престъпих всички правомощия. Само че прочетох договора — продължих да обяснявам аз. Извадих документа от куфарчето си и го шляпнах на бюрото. — Честно казано, така и не разбрах защо му е на някой да наглежда работата.

Камил погледна договора, след това вдигна очи към мен. Притисна длани като за молитва и сведе глава над тях, за да помисли. Сега вече бях сигурна, че съм прекалила.

— Значи не се притесняваш да нарушаваш правилата — заговори най-сетне той. — Много интересно… Би ли ми казала защо?

— Това е проектодоговор за услугите на консултант — обяснявах аз и сочех недокоснатия договор на бюрото му между нас. — Тук е написано, че трябва да правя анализ на петролните ресурси, както подземни, така и на склад. Единствено то, от което се нуждая, е компютър… и подписан договор. Шефът само ще ми се пречка.

— Разбирам — отвърна Камил, без да се усмихва. — Ти ми обясни всичко, без да съм те питал. Нека въпреки това да ти задам друг въпрос. Запозната ли си с числовия ред на Фибоначи?

Едва се сдържах да не ахна.

— Отчасти — признах аз. — Използва се за проекти на борсата. Би ли ми казал защо те интересува това, или искаш сама да позная?

— Ще ти кажа, разбира се. — Камил натисна някакъв бутон на бюрото си. След малко влезе чиновник, връчи му кожена папка и веднага излезе.

— Алжирското правителство — започна той, извади някакъв документ и ми го подаде — е убедено, че страната ни разполага с ограничени запаси от петрол, който ще стигне за около осем години. Възможно е да открием още в пустинята, но това никак не е сигурно. Петролът не е просто основната стока, която изнасяме. Благодарение на него успяваме да покрием разходите си за вноса на всички продукти, включително и на хранителните. Проблемът е, че разполагаме с много малко обработваема земя. Внасяме мляко, месо, зърнени храни, дървен материал… дори пясък.

— Внасяте пясък? — изненадано вдигнах глава от документа, в който се бях зачела. Та в Алжир имаше стотици хиляди квадратни метри пустиня.

— Говоря за пясък за индустриални цели, който се използва в производството. Качеството на пясъка от Сахара не е пригодно за индустриално производство. Затова изцяло разчитаме на петрола. Не разполагаме с резерви, но поне имаме значителни залежи с природен газ. Толкова са големи, че е напълно възможно с течение на времето да се превърнем в най-големите износители на този продукт — стига да открием начин да го транспортираме.

— Какво общо има това с моя проект? — попитах и бързо прегледах страниците на документа, написан на френски. Нямаше нищо общо нито с петрола, нито природния газ.

— Алжир е страна — членка на ОПЕК, и следователно периодично ревизира договорите си и определя цените на собствения си петрол, като с различните страни договаря различни условия. В повечето случаи говорим за доста недодялан пазарлък. Като страна-домакин на ОПЕК, предложихме да има колективен бартер за клиентите. По този начин ще постигнем две неща. Първо, ще повишим драстично цените на барел, докато цената на производство ще остане непроменена. Второ, можем да реинвестираме печалбата в нови технологии, както направиха израелците със западните средства.

— Говориш за оръжие, нали?

— Не — усмихна се Камил, — макар че всички харчим доста за оръжие. Говорех за индустриално развитие и дори нещо повече. Можем да извадим вода от пустинята. Напояването е основата на всички цивилизации.

— Нищо от това не е споменато в документа и не разбирам каква е връзката — отвърнах аз.

В този момент внесоха чая на количка. Сервитьорът бе с бели ръкавици. Наля вече познатата ми ментова напитка и димящата струя се насочи към чашката с тихо съскане.

— Това е традиционният начин, по който се сервира ментов чай — обясни Камил. — Листата на ментата се счукват и се накисват във вряла вода. Слага се захар, колкото поеме. В някои части на страната го наричат здравословен тоник, в други — афродизиак. — Той се засмя, когато поехме чашките и отпихме.

— Можем да продължим разговора — предложих аз веднага щом вратата се затвори зад сервитьора. — Пред теб е неподписан договор с фирмата ми, в който се казва, че искате да пресметна количеството на петролните залежи. Пред себе си имам документ, според който се задачата ми е да анализирам вноса на пясък и други суровини. Искаш от мен да изготвя някакво предвиждане, иначе нямаше да повдигнеш въпроса за прогресията на Фибоначи. Всичко това ми се струва твърде неясно.

— Няма нищо тайно — отвърна Камил, остави чашата чай име погледна внимателно. — Двамата с министър Белаид прегледахме много внимателно биографията ти. Преценихме, че ще бъдеш подходящ избор за проекта. От характеристиката, която получихме от работодателите ти, личи, че си готова да загърбиш правилата, когато се налага. — При тези думи той се усмихна широко. — Знаеш ли, скъпа Катрин, тази сутрин отказах визата на мениджъра ти, говоря за господин Петар. Той извади копие от многословния ми договор, остави го на бюрото, взе химикалка и подписа накрая на листа.

— Сега вече разполагаш с подписан договор, който обяснява каква е мисията ти тук — заяви и ми подаде листовете. Прегледах ги набързо и му се усмихнах. Камил също се усмихна.

— Добре, шефе — отвърнах аз. — Сега би ли ми обяснил какво се иска от мен?

— Искаме компютърен модел — започна тихо той. — Само че трябва да бъде изготвен много тайно.

— Какво трябва да показва моделът? — притиснах подписания договор към гърдите си и ми се прииска да видя лицето на Петар, когато го отвори в Париж. Та нали надутите партньори не бяха успели да накарат Камил да подпише същия този договор.

— Бихме желали да разполагаме с прогноза — продължи министърът — как ще реагира светът икономически, когато отрежем продажбите на петрол.

* * *

Хълмовете на Алжир са по-стръмни от тези в Рим или Сан Франциско. Има места, на които човек трудно стои прав. Бях напълно скапана, когато стигнахме ресторанта, избран от министъра. Малко заведение на втория етаж на сграда с изглед към широк площад. Наричаше се „ал-басур“ и както Камил ми обясни, в превод името означавало „седлото на камилата“. В тясното фоайе и бара бяха изложени твърди камилски седла, всяко с красиво избродирани листа и цветя.

Масите в салона бяха застлани с бели колосани покривки, а на прозорците се полюшваха бели дантелени пердета. Клоните на дивите акации отвън потропваха по стъклата.

Настанихме се в кръгло сепаре и Камил поръча pastille au pigeon — пай с хрупкава коричка, поръсен с канела и захар и плънка от гълъбово месо, бъркани яйца, стафиди, печени бадеми и екзотични подправки. Докато се наслаждавахме на традиционния за Средиземноморието обяд с пет ястия — домашното вино се лееше като вода, — Камил ми разказваше забавни истории за Северна Африка.

Не подозирах дори колко богата е културата на страната. Отначало тук бяха живели туарегите, кабилите и маврите — племената на древна Берберия, които се заселили по крайбрежието — последвани от миноанците^[1] и финикийците, установили гарнизони по тези места. Впоследствие дошло времето на римските колонии, на испанците, които завзели земите на маврите, след като си върнали своите, а после се разпростряла Отоманската империя, която завладяла берберското крайбрежие и подчинила пиратите в продължение на цели триста години. След 1830-а земите попаднали под френско владичество и накрая, десет години преди пристигането ми, алжирската революция сложила край на чуждата тирания.

Междувременно се сменили повече династии, отколкото можех да запомня, всички до една с екзотични имена и още по-екзотични нрави. Харемите и обезглавяванията били съвсем в реда на нещата. Сега, след като мюсюлманите бяха поели управлението на страната, нещата се бяха поуспокоили. Въпреки че Камил пиеше чаша подир чаша червено вино с ориза с шафран и телешкия медальон с ананас и бяло вино със салатата, той продължаваше да твърди, че е последовател на исляма.

— Ислямът — обадих се аз, когато ни сервираха черно кафе с много захар, та на вкус наподобяваше по-скоро на сироп — означава „мир“, нали?

— Донякъде — отвърна Камил. Режеше рахат локума на парчета: бе нещо като желиран сладкиш, поръсен обилно със захар и подправен с жасмин и бадеми. — Същата дума съществува и на иврит. „Шалом“ — нека мирът бъде с теб. На арабски думата е „салаам“ и се придружава от дълбок поклон, докато главата докосне земята. Това е символ на абсолютното преклонение пред волята на Аллах — означава пълно покорство. — Подаде ми кубче рахат локум с усмивка. — Понякога покорството пред волята на Аллах означава мир, понякога не.

— По-често не — съгласих се аз. Камил ме погледна сериозно.

— Нека не забравяме, че от всички велики пророци — Мойсей, Буда, Йоан Кръстител, Заратустра, Христос, Мохамед е бил единственият, който е започнал война. Той събрал четирийсетхилядна армия и я повел, яхнал коня си, срещу Мека. И я завоювал.

— Ами Жана д’Арк? — попитах с усмивка аз.

— Тя не е основала религия — поясни той. — Въпреки че е притежавала дух за подобно нещо. А пък джихад не е онова, което си мислите вие, западняците. Чела ли си Корана? — Поклатих глава. — Ще помоля да ти изпратят хубаво копие на английски. Ще ти бъде интересно. Да не говорим, че ще се окаже много по-различно от онова, което си представяш.

Камил плати сметката и излязохме на улицата.

— А сега обиколката на Алжир, която ти обещах — напомни ми той. — За начало ще ти покажа централната поща.

Отправихме се към сградата, разположена почти на брега. По пътя той отново заговори:

— Всички телефонни линии минават през централна поща. Това е поредната система, останала в наследство от французите, където всичко се насочва към един общ център и не излиза оттам — също като улиците. Международните обаждания се набират ръчно. Ще ти бъде интересно да видиш как става — особено след като ще ти се налага да се справяш с архаичната телефонна система, за да създадеш компютърния модел, за който подписах договор. По-голямата част от необходимите ти данни ще минават през телефона.

Не разбирах как за модела, който той искаше от мен, щеше да е необходим телефон, но се бяхме споразумели да не обсъждаме въпроса на обществени места, затова аз отбелязах единствено:

— Да, снощи така и не успях да се свържа.

Изкачихме стълбите пред входа. Както и останалите сгради, тази бе просторна, мрачна, с мраморни подове и високи тавани. Натруфени полилеи висяха от таваните също като в банка, строена през 20-те години. По стените бяха закачени снимки в рамки на Хуари Бумедиен, президента на страната. Той бе човек с дълго лице, големи тъжни очи и гъсти мустаци като на герой от викториански роман.

Алжир бе голям град, ала нито по улиците, нито в сградите имаше достатъчно хора, които да изпълнят пространството. Идвах от Ню Йорк и това ми направи силно впечатление. Тракането на токовете ни отекваше на всяка крачка. Хората говореха шепнешком, сякаш се намираха в обществена библиотека.

В далечния край, на обособено празно място, бе поставена телефонна централа с размерите на кухненска маса. Приличаше на създадената от Александър Греъм Бел. Зад нея се бе настанила дребна жена към четирийсетте, с изопнато лице и къносана в червено коса, прибрана високо на главата. Червилото й беше ярко и крещящо, цвят, който не се произвеждаше още от Втората световна война, да не говорим, че роклята на флорални мотиви също бе от онези години. Върху централата бе поставена огромна кутия шоколадови бонбони, чиито опаковки бяха пръснати наоколо.

— Гледай ти, та това е самият министър! — възкликна жената, извади някакъв щифт от уреда и стана, за да ни посрещне. Протегна и двете си ръце, които Камил пое. — Получих бонбоните ти — посочи тя кутията. — Швейцарски! Всичко при теб е първокачествено. — Гласът й бе нисък и дрезгав, също като на танцьорка от някое кабаре в Монмартър. У нея имаше нещо грубовато, ала открито и тя веднага ми допадна. Френският й бе като на марсилски моряк, говор, който Валери, прислужницата на Хари, имитираше съвършено.

— Терез, искам да те запозная с госпожица Катрин Велис — представи ме Камил. — Госпожицата работи по важен компютърен проект на министерството, по-точно за ОПЕК. Реших, че познанството с теб ще й бъде от полза.

— Аха, ОПЕК значи! — възкликна Терез, ококори се и размърда пръсти. — Много голям клиент. Много важен. Тя трябва да е умница! — отбеляза жената. — Като ги знам какви са от ОПЕК, в най-скоро време ще направи сензация. Помни ми думата.

— Терез знае всичко — засмя се Камил. — Подслушва всички трансконтинентални телефонни обаждания. Знае повече от хората в министерството.

— Разбира се — каза тя. — Че кой ще се грижи за тези неща, ако не съм аз?

— Терез е pied noir — обърна се към мен Камил.

— Това ще рече французойка, родена в Алжир — обясни тя на английски. След това отново премина на френски и каза. — Родена съм в Африка, но не съм от онези, арабите. Прадедите ми са от Ливан.

Май щях да си остана на тъмно по отношение на разграниченията в произхода, на които в Алжир толкова държаха.

— Госпожица Велис не е успяла да се свърже снощи — обясни Камил.

— По кое време? — попита Терез.

— Към единайсет вечерта — отвърнах аз. — Опитах се да се обадя в Ню Йорк от „ар-Риад“.

— Бях тук! — възкликна тя. След това поклати глава и ми издаде тайната. — Онези типове в телефонната централа на хотела са невероятно мързеливи. Просто изключват системата. Понякога се налага да чакаш осем часа, за да се обадиш. Следващия път просто ми кажи и аз ще уредя всичко. Искаш ли да се обадиш довечера? Определи някакъв час и ще го уредя.

— Искам да изпратя съобщение до един компютър в Ню Йорк — обясних й аз, — че съм пристигнала. Изчиташ съобщението и то се предава в писмен вид.

— Много модерно! — впечатли се Терез. — Ако искаш, мога да го направя вместо теб.

Съгласих се, написах съобщението до Ним, че съм пристигнала безпроблемно и скоро ще отида до планините. Той щеше да се сети какво означава това: че ще се срещна с антикваря на Луелин.

— Става. — Терез взе бележката. — Ще го изпратя веднага. След като вече се познаваме, твоите обаждания ще бъдат с приоритет. Мини да се видим някой път.

Когато излязохме от пощата, Камил каза:

— Терез е най-важният човек в Алжир. Може да ти помогне да направиш политическа кариера или да я съсипе. Ако не си й симпатичен, просто няма да те свърже. Според мен те хареса. Кой знае, някой ден дори може да те направи президент! — засмя се той.

Тръгнахме покрай брега към министерството и той подхвърли:

— Разбрах, че ще ходиш в планините. Има ли някое специално място, което искаш да посетиш?

— Единствено да се срещна с приятел на мой приятел — отвърнах без всякакво желание аз. — А и така ще успея да разгледам страната.

— Питам, защото планините са домът на кабилите. Израснал съм там и познавам добре района. Мога да ти изпратя кола или сам да те закарам, стига да искаш. — Въпреки че предложението му бе също толкова приятелско, колкото и предложението да ми покаже Алжир, долових в гласа му особена нотка, която не успях да разбера какво означава.

— Мислех, че си израснал в Англия.

— Заминах за Англия на петнайсет, за да уча в частно училище. Преди това тичах бос като диво козле по хълмовете на Кабил. Наистина ти трябва водач. Районът е прелестен, но сам човек лесно може да се загуби. Картите на Алжир не са най-добрите.

Очевидно си правеше реклама и аз прецених, че ще бъде крайно нелюбезно да му откажа.

— Май ще бъде най-разумно да тръгна с теб — примирих се аз. — Знаеш ли, снощи, докато пътувах от летището, ме следваха хора от службите за сигурност. Има един тип, казва се Шариф… Това има ли някакво значение?

Камил се закова намясто. Бяхме застанали на пристанището и огромните параходи се поклащаха във водата.

— Ти откъде знаеш, че е бил Шариф? — попита рязко той.

— Запознахме се. Той… Повика ме в офиса си на летището малко преди да мина на митницата. Зададе ми няколко въпроса, държа се много мило, след това ме пусна. Но после е пратил хора да ме следят…

— Какви въпроси? — прекъсна ме Камил. Беше прежълтял. Опитах се да си спомня разговора ни, за да го предам на Камил. Дори му предадох коментара на таксиметровия шофьор. Камил мълча, докато разказвах. Очевидно обмисляше нещо. Най-сетне заяви: — Много ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш тази случка пред никого. Аз ще се погрижа, но на твое място не бих се притеснявал. Сигурно те е объркал с някоя друга.

Отново поехме през пристанището към министерството. Когато стигнахме на входа, той заговори:

— Ако по някаква причина Шариф се свърже отново с теб, кажи му, че вече си ме информирала по всички тези въпроси. — Постави ръка на рамото ми. — И му предай, че аз лично ще те заведе в Кабил.