Катрин Невил
Осем (23)

Бялата земя

Земята, що сега принадлежи на войнствените британци, където мощна империя са създали, в древни времена била негостоприемна пустош, ненаселена, ненаторена, необработена, необичана… Не заслужавала да носи име, докато дръзкият мореплавател не научил как кораба си да опази от белите скали, ширнали се по южните брегове. Те заплашвали с разруха и забрава, ала морето се превърнало в негово царство и го нарекъл Албион.

„Кралицата на феите“ (1590)

Едмънд Спенсър

Ah, perfide, perfide Albion!

Наполеон цитира

Жак Бенин Босюе^[1] (1692)

Лондон

Ноември 1793 година

 

БЕШЕ ЧЕТИРИ СУТРИНТА, когато войниците на Уилям Пит почукаха силно по вратата на дома на Талейран в Кензингтън. Куртиад наметна халата си и забърза, за да разбере каква е тази дандания. Щом отвори, видя, че в съседните къщи започват да трепкат светлини и любопитните съседи надничат иззад пердетата към войниците, застанали на прага им. Слугата си пое дълбоко дъх.

Отдавна очакваха този момент. Ето че най-сетне бе настъпил. Талейран вече слизаше по стълбите, загърнат във вълнен шал, който прикриваше нощницата. Изглеждаше спокоен и много резервиран, докато минаваше през тясното антре към войниците.

— Монсеньор Талейран? — започна офицерът.

— Пред вас — поклони се Талейран и му отправи студена усмивка.

— Министър-председателят Пит изразява искреното си съжаление, че не успя лично да ви предаде тези документи — заговори офицерът, сякаш бе наизустил някаква реч. Извади пакет от сакото си, подаде го на Талейран и продължи: — Република Франция, непризната държава на анархисти, е обявила война на независимото Кралство Британия. На всички имигранти, които поддържат така нареченото правителство или са го поддържали в миналото, Негово величество Джордж Трети отказва убежище. Морис дьо Талейран-Перигор, признат сте за виновен в противодържавна дейност срещу Кралство Великобритания, в нарушение на Закона за предателството от 1793, в конспирация като заместник-министър на вече споменатата страна и нападки срещу суверенна…

— Скъпи приятелю — изсмя се Талейран и вдигна поглед от документите, които преглеждаше. — Това е просто смешно. Франция е обявила война на Англия преди повече от година! Пит отлично знае, че направих всичко по силите си, за да я предотвратя. Във Франция ме търсят за измяна… това не е ли достатъчно красноречиво? — Войниците на прага никак не се впечатлиха от думите му.

— Министър Пит би желал да ви информира, че разполагате с три дни, за да напуснете Англия. Това са документите ви за депортиране и разрешителното за пътуване. Пожелавам ви лек ден, монсеньор.

Той даде команда на подчинените си и всички се завъртяха на пети. Притихнал, Талейран наблюдаваше как войниците поемат по калдъръмената улица. След това се обърна, без да каже и дума. Куртиад затвори вратата.

— Albus per fide decipare — изрече тихо Талейран. — Това е цитат от Босюе, драги ми Куртиад, един от най-великите оратори на Франция. Така я е нарекъл: „Бялата земя, предала доверието“ — „Perfidious Albion“. Това е народ, който никога не е бил управляван от представител на собствената си раса — отначало са били тевтонските саксонци, след това норманите и шотландците, а сега са наред германците, които тук ненавиждат, макар много да си приличат. Те ни ругаят, но ми се струва, че паметта им е къса, защото са убили собствения си крал по времето на Кромуел. Сега прогонват от острова си единствения френски съюзник, който не желае да ги покори. Той остана с наведена глава, копринените ресни на шала метяха пода. Куртиад прочисти гърлото си.

— Ако монсеньор е избрал накъде да тръгнем, мога незабавно да започна подготовката…

— Трите дни не са ни достатъчни — отвърна Талейран и отново вдигна глава. — Утре сутринта ще отида при Пит, за да помоля за отсрочка. Трябва да намеря средства и да открия държава, в която ще ме приемат.

— Ами Мадам дьо Стал… — започна колебливо Куртиад.

— Жермен направи всичко по силите си, за да ме изтегли в Женева, ала правителството отказва. Излиза, че всички ме смятат за предател. Виждаш ли, Куртиад, колко бързо секват възможностите, когато навлезеш в зимата на живота си!

— Не бих казал, че монсеньор е в зимата на своя живот — възрази Куртиад.

Талейран го погледна насмешливо със сините си очи.

— Вече съм на четирийсет и се провалих във всяко отношение — отвърна той. — Това не е ли достатъчно?

— Не сте се провалили във всичко — долетя тих глас. Двамата мъже вдигнаха очи към стълбите. На парапета се бе подпряла Катрин Гранд, облечена в тънък копринен халат, дългата й руса коса се разстилаше по раменете.

— Министър-председателят ще ви приеме утре, имате още време — заяви тя с чувствена усмивка. — Тази вечер обаче сте мой.

* * *

Катрин Гранд се появи в живота на Талейран преди четири месеца. Беше пристигнала в дома му в полунощ и бе донесла златната пешка от „Шаха Монглан“. След това остана.

Когато дойде, каза, че е напълно отчаяна. Мирей била изпратена на гилотината и последните й думи били Катрин да отнесе шахматната фигура на Талейран, за да я скрие при останалите. Поне така твърдеше.

Онази вечер трепереше в ръцете му, гъстите мигли бяха мокри от сълзи, топлото й тяло се притискаше към неговото. Беше изпълнена с мъка и огорчение заради смъртта на Мирей, утешаваше Талейран, а красотата й го порази, когато падна на колене и го помоли да й помогне в отчаяната мисия.

Морис никога не успяваше да остане безучастен към красотата, независимо дали бе произведение на изкуството или расово животно, но най-голямата му слабост бяха жените. Всичко у Катрин Гранд бе красиво: и безупречната кожа, и великолепното тяло с изискани дрехи и бижута, и приятният й дъх на виолетки, и водопадът от бялоруса коса. Всичко в нея му напомняше за Валентин. Всичко освен едно: бе лъжкиня.

Тя бе една красива лъжкиня. Как бе възможно това красиво създание да е толкова опасно, такава предателка и да му бъде толкова чужда? Французите казваха, че най-добрият начин да опознаеш човек, който ти е чужд, е в леглото. А Морис гореше от желание да опита.

Колкото повече научаваше, толкова повече тя му се струваше съвършеният избор. Може би прекалено съвършен. Обичаше вината от Мадейра, музиката на Хайдн и Моцарт, предпочиташе китайските коприни пред френските. Обожаваше кучета, също като него, къпеше се по два пъти на ден, навик, за който той бе убеден, че е единствено негов. Имаше чувството, че е проучила предпочитанията му — дори бе сигурен, че го е направила. Тя познаваше навиците му значително по-добре от Куртиад. Когато я питаше за миналото й, за отношенията й с Мирей и какво знае за „Шаха Монглан“, личеше, че думите й са лъжовни. Тогава той реши да научи за нея колкото и тя бе научила за него. Писа на хората, на които все още можеше да има доверие във Франция, и започна свое разследване. Резултатите се оказаха твърде интересни.

Бащиното й име бе Катрин Ноел Уорле и бе родена четири години по-рано, отколкото твърдеше, дете на родители французи, отгледано в холандската колония Транкебар в Индия. На петнайсет я омъжили за богат англичанин, много по-възрастен от нея — някой си Джордж Гранд. Когато била на седемнайсет, любовникът й, когото съпругът й заплашил да застреля, й платил петнайсет хиляди рупии, за да напусне Индия завинаги. Тези пари й дали възможност отначало да живее в охолство в Лондон, а след това да се премести в Париж.

В Париж плъзнала мълвата, че шпионира в полза на британците. Малко преди Терора портиерът й бил застрелян на прага пред дома й, а Катрин изчезнала. Ето че сега, почти година по-късно, тя бе потърсила изгнаника Талейран в Лондон — мъж без титла, пари и родина, за когото нямаше бъдеще. Защо го бе направила?

Докато разхлабваше розовите копринени панделки на халата й и го плъзваше по раменете й, Талейран се усмихна вътрешно. Все пак той бе изградил цялата си кариера благодарение на това, че жените го намираха за привлекателен. Жените му бяха донесли пари, положение и власт. Как да вини Катрин Гранд, че използва собствените си значителни средства за същата цел? Въпросът бе какво искаше от него? Талейран се сещаше. Притежаваше едно-единствено нещо, което тя желаеше — „Шаха Монглан“.

Само че той желаеше нея. Разбираше, че е прекалено хитра и обиграна, за да е невинна, прекалено силно мотивирана, за да прояви истинска страст, и готова да го предаде, следователно не биваше да й има доверие, и все пак я желаеше толкова силно, че едва успяваше да се владее. Макар всичко в нея да бе притворство и измама, той я желаеше.

Валентин бе мъртва. Ако Мирей също бе убита, тогава „Шахът Монглан“ бе струвал живота на единствените две същества на този свят, които някога бе обичал. Защо същият шах да не му даде някой друг в замяна?

Прегърна я с настойчива страст, също като изпепелен от жажда. Тя щеше да е негова. По дяволите да вървят мислите, които го измъчваха.

 

 

Януари 1794 година

 

Само че Мирей съвсем не бе мъртва и се намираше много близо до Лондон. Пътуваше на борда на търговски кораб, който прекосяваше вълните на Ламанша, където в момента се надигаше буря. Докато се клатушкаха в развълнувания проток, тя забеляза белите скали на Дувър.

През шестте месеца, откакто позволи на Шарлот Корде да заеме мястото й в Бастилията, Мирей пътува много. С парите, изпратени от абатисата, които откри скрити в кутията за бои, тя нае малка рибарска лодка на пристанището близо до Бастилията и започна да обикаля Сена, докато най-сетне откри на доковете кораб, който щеше да отплава към Триполи. Уреди да се качи тайно, а корабът вдигна котва, преди още Шарлот да стъпи на гилотината.

Докато френският бряг се топеше зад нея, Мирей имаше чувството, че чува скърцащите колела на каруцата, с която щяха да прекарат Шарлот до ешафода. Струваше й се, че чува тежките стъпки, биенето на барабаните, свистенето на ножа, докато се спуска надолу, и възторжените викове на тълпата на Плас дьо ла Революсион. Мирей усети студеното острие да се врязва в плътта й и да съсича и последните остатъци от детството и невинността, за да остави единствено стремежа към изпълнение на мисията. Това бе задачата, която й бе писано да доведе докрай — да унищожи Бялата царица и да събере фигурите.

Преди това я очакваше нещо също толкова важно. Щеше да отиде в пустинята, за да доведе детето си. След като й бе предоставен втори шанс, тя бе готова да пренебрегне дори настоятелните молби на Шахин да остави сина си в Калим, тъй като той бе пророк за народа. Ако наистина бе пророк, каза си Мирей, нека тогава съдбата му се преплете с моята.

Ала сега, докато ветровете в Северно море издуваха платната и падаха първите тежки капки дъжд, Мирей се питаше дали е постъпила разумно, като се забави толкова много със заминаването за Англия при Талейран и фигурите. Стискаше малката ръка на Шарло, докато той се гушеше в скута й на палубата. Шахин бе застанал до тях и наблюдаваше съседен кораб, който също се опитваше да премине по високите вълни в Ламанша. Шахин, все още облечен в дългата черна роба, отказа да се раздели с малкия пророк, при чието раждане бе акуширал. Вдигна дългата си ръка към снишаващите се облаци над варовиковите скали.

— Бялата земя — промълви той. — Царството на Бялата царица. Тя чака — оттук усещам присъствието й.

— Моля се да не сме закъснели — каза Мирей.

— Усещам прииждащите беди — отвърна Шахин. — Техният мирис се носи с бурите, също като предателски дар от боговете… — Той продължи да наблюдава кораба с издути платна, който скоро бе погълнат от черните вълни на разбунтувалия се Ламанш. Нямаше как да знаят, че същият този кораб трябваше да отведе Талейран към ширналия се Атлантически океан.

* * *

Единствената мисъл, която измъчваше Талейран, докато корабът му си проправяше път през черната нощ, не бе за Катрин Гранд, а за Мирей. Векът на илюзиите бе достигнал своя край, може би същото се бе случило и с живота на Мирей. А ето че той на четирийсет години започваше живота си отново.

Все пак, мислеше си Талейран, докато седеше в каютата и събираше документите си, четирийсет не е краят на живота, а и Америка не е краят на света. Разполагаше с писма, които да го представят на президента Вашингтон и финансовия министър Александър Хамилтън. Поне щеше да разчита на добра компания във Филаделфия. Той, разбира се, познаваше наскоро подалия оставка президент Джеферсън от времето, когато бе посланик във Франция.

Макар да не разчиташе на нищо, освен на чудесното си здраве и на парите, които взе, след като продаде библиотеката, единственото му задоволство бе, че разполагаше с девет фигури от „Шаха Монглан“ вместо с поверените му осем. Успя да убеди прелестната хитруша Катрин Гранд, че е най-разумно да прибере в скривалище пешката, която тя донесе. Разсмя се при спомена за изражението и сълзите й на раздяла, когато се опита да я убеди да тръгне с него, вместо да се притеснява за фигурите, които бе скрил така добре в Англия!

Фигурите, разбира се, бяха в багажа му на кораба, благодарение на изобретателния, находчив и вечно бдителен Куртиад. Сега щяха да си намерят нов дом. Първият удар пресекна тези мисли.

Той вдигна изненадан поглед, защото корабът се разтресе под краката му. Тъкмо се канеше да позвъни, за да разбере какво става, когато Куртиад се втурна в кабината.

— Монсеньор, помолиха незабавно да слезем долу — съобщи прислужникът с обичайното си спокойствие. Ала бързината, с която извади фигурите от скривалището им, издаде надвисналата опасност. — Според капитана всеки момент корабът ще се разбие в скалите. Трябва да се подготвим за качване на спасителните лодки. Искат да освободят палубата, за да имат повече място за платната, но ние трябва да сме готови да напуснем, ако не успеят да заобиколят плитчините.

— Какви плитчини? — извика Талейран, изправи се рязко и замалко да преобърне мастилницата и писалището.

— Подминахме Поан Барфльор, монсеньор — обясни тихо Куртиад и задържа сакото му, докато корабът ги подмяташе насам-натам. — Натъкнахме се на нормандските скали.

— Господи! — възкликна Талейран и стисна чантата. Закуцука към вратата, облегнат на рамото на прислужника. Корабът се люшна рязко надясно и двамата мъже се блъснаха във вратата. Изправиха се с усилие и се отправиха по тесния коридор. Жените вече ридаеха и нареждаха на децата си да побързат. Когато слязоха долу, пътниците бяха там до един — писъците, воплите и стоновете от страх се смесваха с трополенето и крясъците на моряците по палубата, грохота на вълните, втурнали се яростно срещу кораба.

Обзети от ужас, те усетиха как подът пропада под тях и телата им се изтърколват в единия край на помещението като яйца в кошница. Корабът пропадаше и продължи да пропада, сякаш никога нямаше да спре. След това се удари и всички чуха ужасяващия звук на разбито дърво. Водата бликна през отворилата се дупка, помете ги с огромна сила и гигантският кораб се отпусна върху скалите.

* * *

Леденостуденият дъжд заливаше калдъръмените улици на Кензингтън, докато Мирей предпазливо пристъпваше по хлъзгавите камъни към градината на Талейран. Шахин я следваше, дългата му черна роба бе вече пропита от дъжда. Притискаше внимателно малкия Шарло в ръцете си.

На Мирей и през ум не й минаваше, че Талейран може да не е в Англия. Още преди да отвори портата, сърцето й се сви, когато видя празната градина, изоставената беседка и закованите дъски по прозорците, металния лост, запречил вратата. Въпреки това тя отвори портата, мина по каменната пътека, а полата й се влачеше в събралите се сред камъните локви.

Отчаяните й удари отекнаха в пустата къща. Дъждът се сипеше по главата й, когато й се стори, че чува противния глас на Марат: „Закъсня… много закъсня!“ Облегна се на вратата и се остави на ледения порой, докато най-сетне усети ръката на Шахин да я води по подгизналата трева към беседката.

Обзета от отчаяние, тя се захлупи върху дървената пейка, опасала беседката отвътре, и се разрида, докато най-сетне усети, че сърцето й ще се пръсне. Шахин остави Шарло на земята и детето запълзя към Мирей, стисна мокрите й поли и се изправи на все още несигурните си крачета. Обви пръста й с мъничката си ръка и го стисна с всички сили.

— Ба — каза Шарло, когато Мирей надникна в изумителните сини очи. Той се бе намръщил, а по сериозното му умно лице се стичаха струйки вода от мократа качулка на малката му джелаба.

Мирей се разсмя.

— Ти си ба. — Разроши копринената му червена коса. — Баща ти е изчезнал. Нали се твърди, че си пророк — защо не го предвиди?

Шарло я погледна сериозно.

— Ба — повтори той.

Шахин се отпусна до нея. Ястребовото му лице, оцветено в бледосиния цвят на племето му, изглеждаше още по-тайнствено на оскъдната светлина от светкавиците на развилнялата се буря.

— В пустинята — обясни тихо той — можеш да откриеш някого по следите на камилата му, тъй като всяко животно оставя отпечатък, характерен като лице. Тук следата ще се окаже доста по-трудна за проследяване. И човек, също като камила, си има навици, създадени от възпитание, стойка, походка.

Мирей се засмя безгласно, когато си представи как проследява стъпките на куцукащия Талейран по калдъръмените улици на Лондон. След това разбра какво се опитва да й каже Шахин.

— Вълкът винаги се връща по местата, където е ловувал — отбеляза тя.

— Ако не за да остане — уточни Шахин, — то поне за да остави миризмата си.

* * *

Ала вълкът, чиято миризма се опитваха да проследят, вече не бе в Лондон. Не бе и на кораба, който се бе разбил в скала и от него бяха останали само трески. Заедно с другите пътници Талейран и Куртиад седяха в откритите спасителни лодки и моряците гребяха към островите, пръснати в Ламанша, за да осигурят убежище от развилнялата се буря.

Намирането на убежище успокояваше Талейран, тъй като веригата малки островчета, скупчени съвсем наблизо до териториалните води на Франция, си оставаха английски още от времето на Уилям III^[2].

Местните все още говореха архаичен нормански франкски език, напълно неразбираем дори за французите. Макар да плащаха данъците си на англичаните, за да ги пазят от набези, те спазваха старите нормански закони в съчетание с ясно изразена самостоятелност и борбен дух, които ги правеха ценни и им носеха несметни богатства по време на война. Островите в Ламанша бяха известни с безбройните корабокрушения и огромните корабостроителници, където се строяха и бойни, и пътнически плавателни съдове. Тъкмо в една от тези корабостроителници щеше да бъде поправен корабът на Талейран. Междувременно той можеше да остане тук и да си почине в истински комфорт. Поне нямаше опасност французите да го арестуват.

Спасителната им лодка бе заобиколила тъмните гранитни скали по крайбрежието, а моряците бяха гребали с всички сили срещу високите вълни, докато най-сетне съзряха каменист бряг и изтласкаха лодката на него. Изтощените уплашени пътници тръгнаха пеша в шибащия дъжд, шляпаха през кални потоци и открити поля, засадени с лен и превито под дъждовните струи изтравниче, за да стигнат в близкия град.

Талейран и Куртиад пазеха зорко непокътнатата чанта с фигурите и се отправиха към близката кръчма, за да се стоплят с бренди край огъня, преди да потърсят подслон. Не бе ясно колко месеца или седмици ще останат изолирани на този остров, преди да успеят да продължат пътешествието си. Талейран разпита собственика на кръчмата за колко време местната корабостроителница ще успее да поправи кораба им, при положение че килът и корпусът бяха лошо пострадали.

— Попитайте майстора — отвърна човекът. — Току-що се върна от оглед. Пие бира в оня ъгъл.

Талейран се надигна и приближи до червендалест мъж в средата на петдесетте, стиснал халбата си с две ръце. Човекът вдигна поглед, видя застаналите пред него Талейран и Куртиад и им даде знак да седнат при него.

— Вие сте от корабокрушенците, нали? — попита по-възрастният мъж, дочул разговора им. — Разбрах, че сте пътували за Америка. Прокълнато място. Аз съм оттам. Така и не ми стана ясно защо вие, французите, толкова държите да заминете, все едно е Обетованата земя.

По думите на човека личеше, че е от добро семейство и образован, а стойката му издаваше, че прекарва повече време на седлото вместо в корабостроителницата. Бе очевидно, че е свикнал да командва. Същевременно личеше, че е уморен от житейските несгоди. Талейран реши, че трябва да научи повече.

— За мен Америка наистина е като Обетована земя — каза той. — А и не ми остават много други възможности. Ако се върна у дома, ще ме качат на гилотината, а благодарение на министър Пит наскоро ме приканиха да освободя Британия от присъствието си. Разполагам с писма до някои от най-видните ви сънародници — министър Хамилтън и президента Вашингтон. Можете да намерят нещо, за което да използват застаряващ безработен французин.

— Познавам добре и двамата — отвърна новият му познат. — Служил съм дълго под командването на Джордж Вашингтон. Той ме направи генерал-майор, бригаден генерал и ми повери командването на Филаделфия.

— Не мога да повярвам! — извика Талейран. Ако човекът срещу него бе заемал тези високи постове, какво, по дяволите, търсеше на този остров и защо поправяше корабокруширали кораби? — Тогава може би ще направите жеста да напишете още едно писмо до президента. Доколкото разбрах, с него е трудно да се срещне човек…

— Страхувам се, че моето писмо ще ви затвори вратите — отвърна човекът с мрачна усмивка. — Позволете ми да ви се представя. Бенедикт Арнолд.

* * *

Операта, казината, игралните клубове, приемите… Това са места, мислеше си Мирей, които би посетил Талейран. Трябваше да получи достъп до всяко едно от тях, ако искаше да го открие в Лондон.

Докато се връщаше към странноприемницата, видя закована на стената обява и тя я накара да премисли отново всички решения, които бе взела досега.

ПО-ВЕЛИК ОТ МЕСМЕР^[3]

Удивителен подвиг на паметта!

Възхваляван от френските философи!

Победил дори Фридрих Велики,

Филип Стама^[4], наричан още Прависта!

 

Тази вечер!

Великият гросмайстор

АНДРЕ ФИЛИДОР

ще участва в

ИГРА НА СЛЯПО

в кафене „Парслоу“

на Сейнт Джеймс Стрийт.

„Парслоу“ на Сейнт Джеймс Стрийт беше кафене и кръчма, където често се играеше шах. В това заведение се отбиваше не само шахматният елит на Лондон, а и цветът на европейския шахмат. Най-голямата атракция бе Андре Филидор, френският шахматист, чиято слава се носеше из цяла Европа. Когато същата вечер Мирей натисна тежката врата на „Парслоу“, тя попадна в дискретния свят на богатството. Около нея имаше лъснато до блясък дърво, тъмнозелена коприна, плътни индийски килими, а помещението бе осветено от газени лампи с опушени стъкленици.

Заведението бе почти празно, само неколцина от келнерите подреждаха чашите зад бара и мъж към петдесетте, настанил се на един от столовете близо до вратата. Самият той бе доста закръглен, с огромно шкембе, широка челюст и двойна брадичка, която почти покриваше широката вратовръзка от златиста дантела. Бе с кадифено сако в толкова наситеночервено, че отиваше на спуканите капиляри, осеяли носа му. Ситните му подпухнали очи следяха Мирей с огромен интерес. Нещо повече от интерес се изписа на лицето му, когато забеляза гиганта в пурпурна копринена роба, който влезе след нея, прегърнал дребно червенокосо детенце.

Той допи последните си глътки, остави шумно чашата и се провикна към бармана за още. След това затътри крака към Мирей, сякаш пристъпваше по клатушкащата се палуба на някой кораб.

— Червенокоса мома, най-красивата, дет’ съм виждал — изрече завалено той. — Златисточервени къдрици, които разбиват мъжкото сърце, заради които войни се водят — същата като Скръбната Дирдре^[5]. — Той свали смешната си перука, замахна с нея като за поклон и внимателно огледа тялото на новодошлата. След това пияният натъпка напудрената перука в джоба си, пресегна се към ръката на Мирей и я целуна галантно.

— Тайнствена дама пристига в компанията на екзотичен придружител! Позволете ми да се представя: аз съм Джеймс Бозуел от Афлек, адвокат по призвание, историк по професия и потомък на невероятните крале Стюарт. — Кимна й, потисна хълцането си и й подаде ръка. Мирей погледна Шахин. Той не разбираше английски и лицето му си оставаше непроницаема маска.

— Да не би да сте господин Бозуел, написал известната „История на Корсика“? — попита Мирей на английски, който говореше с очарователен акцент. Това бе прекалено голямо съвпадение. Първо Филидор, сега Бозуел, за когото Летиция Бонапарт й бе разказвала толкова много, се оказваха в същия клуб. Може би изобщо не ставаше въпрос за съвпадение.

— Същият — отвърна олюляващият се пияница и се облегна на ръката на Мирей, за да не падне. — По акцента ви личи, че сте французойка и не одобрявате либералните схващания, които като млад изразявах срещу вашето правителство?

— Напротив, господине — увери го Мирей. — Възгледите ви са изключителни. Ние във Франция имаме ново правителство, което се съобразява повече с насоките, които вие и господин Русо предначертахте. Познавате го, нали?

— Познавам ги всички — отвърна небрежно Бозуел. — И Русо, и Паоли, и Гарик, и Шеридън, и Джонсън — всички велики личности. Също като леките жени, които следват войнишките лагери, аз си лягам в калта на историята. — И я щипна под брадичката. — И на други места, и на други — разсмя се гръмогласно той.

Спряха пред масата му, където новата напитка вече го чакаше. Той взе чашата и отпи солидна глътка. Мирей дръзко го наблюдаваше. Макар пиян, съвсем не бе глупак. Със сигурност не бе случайност, че двама от мъжете, свързани с „Шаха Монглан“, бяха тук тази вечер. Трябваше да внимава, защото можеше да има и други.

— Ами господин Филидор, който ще играе тук тази вечер… и него ли познавате? — попита невинно тя. Макар привидно да изглеждаше спокойна, сърцето й биеше като подивяло.

— Всеки, който се интересува от шах, се интересува от великия ви сънародник — отвърна Бозуел и вдигна чашата към устните си. — За пръв път от доста време насам ще се появи пред публика. Не беше добре. Но вие сигурно знаете. След като сте тук тази вечер… да разбирам ли, че сте наясно с играта? — Малките му очи я наблюдаваха внимателно, въпреки че бе много пиян, а двойното значение на въпроса не й убягна.

— Затова съм дошла, господине — отвърна Мирей и пусна в действие момичешкия чар и обезоръжаващата си усмивка. — По всичко личи, че познавате господина, така че бихте ли ме представили, когато пристигне?

— За мен ще бъде огромно удоволствие — отвърна Бозуел, макар по нищо да не личеше, че му е приятно. — Всъщност той вече е тук. Подреждат в задната част. — Предложи й ръката си и я поведе към помещение с ламперии и месингови полилеи. Шахин ги последва безмълвно.

Висок слаб младеж, почти на възрастта на Мирей, с бледа кожа и нос като клюн, подреждаше фигурите на една от дъските в центъра на стаята. Край масите бе застанал нисък набит мъж към края на трийсетте с гъста руса коса, която се стелеше на масури около лицето му. Разговаряше с по-възрастен човек, който бе с гръб към нея.

Двамата с Бозуел се приближиха към масите.

— Драги мой Филидор — провикна се той и плесна силно другия мъж по рамото. — Прекъсвам те единствено за да те запозная с тази поразителна красавица, дошла от родината ти. — Не обърна никакво внимание на Шахин, който наблюдаваше сцената от вратата с черните си ястребови очи.

По-възрастният се обърна и погледна Мирей в очите. Бе облечен в старомоден костюм стил Луи XV — макар плюшът и чорапите до коленете да не бяха подходящи, ала личеше, че Филидор е човек с достойнство, от аристократичен произход. Въпреки че бе висок, изглеждаше крехък като изсушено цвете, а прозрачната му кожа бе бяла като напудрената перука. Той се поклони леко и притисна устни към ръката на Мирей. След това заговори напълно искрено:

— Госпожо, рядко може да види човек такава зашеметяваща красавица край шахматната дъска.

— Още по-рядко може да види човек такава зашеметяваща красавица под ръка със стар дегенерат като Бозуел — намеси се русият и обърна тъмните си настойчиви очи към Мирей. Когато се наведе, за да й целуне ръка, високият младеж с орлов нос пристъпи към тях, за да изчака своя ред.

— Преди да вляза тази вечер в клуба, не познавах господин Филидор — обясни Мирей. — Дойдох да се срещна с него. Аз съм запалена негова почитателка.

— Едва ли по-запалена от нас! — съгласи се първият младеж. — Казвам се Уилям Блейк, а този млад козел, който сумти до мен, е Уилям Уърдсуърт. Получавате двама Уилямовци на цената на един.

— Тук е пълно с писатели — добави Филидор. — С други думи, пълно е с просяци, защото и двамата Уилямовци са поети.

Мирей се напрягаше, за да си спомни какво знае за двамата поети. По-младият, Уърдсуърт, бе ходил в Якобинския клуб и се познаваше с Давид и Робеспиер, които на свой ред познаваха Филидор. Давид й бе казал само това. Спомни си още, че Блейк, чието име бе известно във Франция, бе написал мистични творби, някои посветени на Френската революция. Каква ли бе връзката между всички тях?

— Идвате специално за играта на сляпо ли? — попита Блейк. — Това постижение е наистина забележително и Дидро го е увековечил в своята Encyclopedie. Партиите започват след малко. Междувременно ще съберем с каквото разполагаме, за да ви предложим коняк…

— Предпочитам да ми предложите информация — отвърна Мирей, решена да доведе започнатото докрай. Може би никога повече нямаше да ги види заедно, а бе сигурна, че неслучайно ги заварва тук.

— Друга шахматна игра ме интересува, както господин Бозуел се досети. Знам какво се е опитвал да открие в Корсика преди много години, какво е търсел и Жан-Жак Русо. Знам какво е научил господин Филидор от великия математик Ойлер, докато е бил в Прусия, и какво вие, господин Уърдсуърт, сте научили от Давид и Робеспиер.

— Нямам представа за какво говорите — прекъсна я Бозуел, въпреки че Филидор бе пребледнял и се опитваше да напипа стол, на който да се подпре.

— Напротив, господа, имате. Много добре знаете за какво говоря — отвърна Мирей и използва предимството си, докато четиримата мъже не откъсваха очи от нея. — Говоря за „Шаха Монглан“. Събрали сте се тази вечер да говорите за него… Не ме гледайте толкова ужасени. Да не би да си въобразявате, че щях да дойда тук, ако не знаех какви са плановете ви?

— Нищо не знае — каза Бозуел. — Публиката ще започне да идва. Предлагам да отложим този разговор…

Уърдсуърт подаде чаша вода на Филидор, имащ вид на човек, който ще припадне всеки момент.

— Коя сте вие? — вдигна очи гросмайсторът към Мирей и я погледна така, сякаш бе видял призрак.

— Казвам се Мирей и идвам от Монглан — представи се тя. — Знам, че „Шахът Монглан“ съществува, защото държах фигурите в ръцете си.

— Вие сте повереницата на Давид! — възкликна Филидор.

— Онази, която беше изчезнала! — добави Уърдсуърт. — Същата, която търсеха…

— Има един човек, с когото трябва да поговорим — заяви Бозуел, — преди да продължим…

— Няма време — прекъсна го Мирей. — Ако ми кажете каквото знаете, аз също ще ви се доверя. Но трябва да стане сега… не по-късно.

— Пазарлък значи — намръщи се Блейк и закрачи, сякаш бе потънал в размисъл. — Признавам, че се интересувам от шаха по свои причини. Каквото и да искат господарите ти, Бозуел, то не ме интересува. Научих за шаха по различен начин, от глас, който ехтеше в пустошта…

— Вие сте глупак! — кресна Бозуел и стовари юмрук на масата. — Да не би да си въобразявате, че призракът на мъртвия ви брат ви дава изключителни права над шаха? Има други, които разбират значението му и без да се потапят в мистика.

— Ако за вас действията ми са прекалено чисти и неподправени — сопна се Блейк, — нямаше да ме поканите да присъствам на малкия ви заговор тази вечер. — Той се обърна към Мирей със студена усмивка и обясни: — Брат ми Робърт почина преди няколко години. Единствено него обичах на този свят. Когато духът му се отдели от тялото, с шепот като въздишка той ме накара да потърся „Шаха Монглан“, извора на всички тайни от Сътворението. Госпожице, ако знаете нещо за този шах, с удоволствие ще споделя с вас малкото, което знам. Също и Уърдсуърт, ако не греша.

Обзетият от ужас Бозуел се обърна и забърза навън. Филидор погледна остро Блейк, постави длан на ръката на младия мъж, сякаш за да го предупреди.

— Може би най-сетне ще успея да успокоя духа на брат си — заяви Блейк.

Той настани Мирей на стол в дъното на салона и отиде да й донесе коняк, докато Уърдсуърт нагласяваше Филидор на масата в центъра. Гостите пълнеха залата, когато Шахин, прегърнал Шарло, се приближи и седна до Мирей.

— Пияният излезе навън — каза тихо той. — Усещам опасност. Ал-Калим също я усеща. Трябва незабавно да си тръгнем.

— Още не — отвърна Мирей. — Има нещо, което трябва да разбера.

Блейк донесе напитката на Мирей и седна до нея. Последните гости заемаха местата си, когато Уърдсуърт се върна при тях. Някакъв мъж застана пред всички и обясни правилата, докато Филидор чакаше със завързани очи пред дъската. Двамата поети се приведоха към Мирей и Блейк заговори тихо.

— В Англия се разказва една история — започна той — за известния френски философ Франсоа-Мари Аруе, известен под името Волтер. Около Коледа на 1725-а — почти трийсет години преди да се родя — една вечер Волтер придружавал актрисата Адриен Лекуврьор до „Комеди Франсез“ в Париж. По време на антракта Волтер бил публично обиден от кавалера Дьо Рохан Шабо, който се провикнал във фоайето: „Господин Дьо Волтер, господин Аруе — защо не решите кое е името ви?“ Волтер, който умеел да мисли бързо, веднага се провикнал: „Името ми започва с мен, докато вашето завършва с вас.“ Скоро след това Волтер бил пребит от шестима негодници заради този отговор.

— Въпреки забраната да се провеждат дуели — продължи Блейк — поетът отишъл във Версай и открито поискал удовлетворение от кавалера. Заради тази волност бил хвърлен в Бастилията. Докато гниел в килията, му хрумнало нещо. Подал молба до властите, вместо да го помилват или да го държат в затвора, да го изпратят на заточение в Англия.

— Казват — намеси се Уърдсуърт, — че по време на първия си престой в Бастилията Волтер разгадал таен ръкопис, посветен на „Шаха Монглан“. Замислил изгнанието си тук като начин да представи загадката на известния ни математик и учен сър Исак Нютон, чиито творби четял с възхищение. Нютон, вече стар и изморен, бил изгубил интерес към работата си, защото тя не представлявала предизвикателство. Волтер му предложил да разпали необходимата искра — предизвикателството не само да дешифрира онова, което сам той вече бил направил, а и да разкрие дълбоко скритата истина. Казват, госпожо, че ръкописът криел невероятна тайна, погребана с „Шаха Монглан“ — формула за велика сила.

— Знам! — изсъска раздразнена Мирей и премести пръстите на Шарло, заплели се в косата й. Останалата част от посетителите не откъсваха очи от дъската в центъра, където Филидор слушаше какви са ходовете на противника му и съобщаваше своите.

— А въпросният сър Исак успял ли е да разреши загадката? — попита нетърпеливо тя. Усещаше безпокойството на Шахин и желанието му да си тръгнат час по-скоро, въпреки че не виждаше лицето му.

— Тъкмо това искахме да ви разкажем — отвърна Блейк. — Това е последното, което е направил, тъй като на следващата година починал.

Разказът на поетите

Волтер едва бил навършил трийсетте, а Нютон вече наближавал осемдесет и три, когато през май 1726 година двамата се срещнали в Лондон. Нютон преживял нервна криза преди трийсет години. Оттогава не публикувал почти нищо от научен интерес.

Когато се запознали, слабият циничен, с остър ум Волтер отначало се чувствал смутен пред Нютон, който се оказал дебел, румен, с грива побеляла коса, а държането му било кротко и любезно. Въпреки че всички му обръщали внимание, Нютон бил самотник, който не обичал много да говори и ревниво пазел мислите си — точно обратното на младия му почитател от Франция, който два пъти бил затварян в Бастилията заради нетактичност и избухливост.

Нютон винаги се изкушавал от проблемите, с които се сблъсквал, независимо дали били математически или от мистичен характер. Когато Волтер пристигнал с тайнствения ръкопис, сър Исак веднага го взел и изчезнал в продължение на няколко дни, оставяйки поета в нервно очакване. Най-сетне поканил Волтер в кабинета си, помещение, пълно с оптически уреди и прашни книги.

— Публикувал съм незначителна част от трудовете си — казал ученият на философа, — и то единствено по настояване на Кралското общество. Сега вече съм стар и богат и мога да правя каквото пожелая, ала все още отказвам да публикувам. Вашият приятел кардинал Ришельо би разбрал подобно решение, в противен случай нямаше да напише закодиран дневник.

— Значи успяхте да го разшифровате? — попитал Волтер.

— Не само това — отвърнал математикът с усмивка, отвел Волтер в ъгъла на кабинета си, където стояла огромна метална кутия. Извадил ключ от джоба си и погледнал французина. — Кутията на Пандора. Да я отворим ли? — попитал той. Волтер нетърпеливо се съгласил и домакинът завъртял ключа.

В кутията съхранявал ръкописи на стотици години, някои били пред разпадане, тъй като много дълго време били оставени при неблагоприятни условия. Личало, че повечето са често четени и прехвърляни, и Волтер предположил, че лично Нютон сам ги е прелиствал. Когато той ги извадил внимателно, Волтер забелязал изненадан заглавията: De Occulta Philosophia, The Museum Hermeticum, Transmutatione Metallorum… еретични писания от Ал-Джабир, Парацелз, Виланова, Агрипа, Люли. Имало творби, посветени на най-черната магия, забранени от всяка християнска църква. Творби по алхимия — десетки страници на тази тема, — а под тях, грижливо подвързани, били прибрани хиляди листове с бележки за експерименти и анализи, написани от Нютон.

— Ама вие сте най-ревностният застъпник на разума през нашия век! — отбелязал Волтер, докато гледал слисан книгите и ръкописите. — Как е възможно до такава степен да се отдадете на мистиката и магията?

— Това не е магия — поправил го Нютон. — Говорим за наука. Най-опасната от всички науки, чиято цел е да промени пътя на природата. Разумът е измислен от човек, за да дешифрира формулите, създадени от Господ Бог. Във всяко природно творение е вложен код — и към всеки код съществува ключ. Провел съм много експерименти по примера на древни алхимици, ала документът, който ми дадохте, показва, че шперцът е в „Шаха Монглан“. Ако това е истина, готов съм да дам всичко, което съм открил — всичко, което съм изобретил, — за да прекарам един-единствен час с фигурите.

— И какво ще ви разкрие този „шперц“? Нима има нещо, което не сте в състояние да откриете сам с опити и проучвания? — попитал Волтер.

— Камъкът — отвърнал Нютон. — Това е ключът към всички тайни.

* * *

Когато поетите замълчали развълнувани, Мирей веднага се обърнала към Блейк. Шепотът на публиката, скупчила се около партията шах на сляпо, прикривал разговора им.

— Какъв е този камък? — попита тя и стисна силно ръката на поета.

— А, да, забравих — разсмя се Блейк. — Аз самият знам тези неща, затова си мисля, че и другите ги знаят. Целта на експериментите в алхимията са да добият разтвор, който се превръща в суха червеникава пудра — поне така го описват. Чел съм написаното от Нютон. Въпреки че не са били публикувани от неудобство — никой не вярва, че той е прекарал толкова много време над подобни щуротии, — описанието на опитите никога не е било унищожено.

— И каква е тази суха червена пудра? — попита отново Мирей, толкова нетърпелива, че бе готова да изкрещи. Шарло я дърпаше отзад. Не й трябваше пророк, за да се сети, че се е задържала прекалено много.

— Ами пудра — отвърна Уърдсуърт и се приведе напред, а очите му заблестяха от възбуда. — Тази пудра е камъкът. Частица от него, смесена с неблагороден метал, го превръща в злато. Когато се разтвори и се изпие, би трябвало да излекува всичките ти страдания. Наричат го философски камък…

Мислите на Мирей се въртяха около всичко, което знаеше. Свещените камъни, които финикийците боготворели, белите камъни, описани от Русо, по стените във Венеция: „Ако човек може да каже и извърши онова, което мисли — било написано там, — той ще стане свидетел на преображението си.“ Бялата царица се появи на стената пред нея и превърна човека в Бог…

Неочаквано Мирей се изправи. Уърдсуърт и Блейк скочиха изненадани.

— Какво има? — прошепна младият Уърдсуърт. Неколцина от публиката се обърнаха подразнени към тях.

— Трябва да вървя — заяви Мирей и го целуна по бузата, а той се изчерви. Обърна се към Блейк и пое ръката му. — В опасност съм… не мога да остана. Няма да ви забравя. — Веднага, последвана от Шахин, който се носеше като сянка подире й, напусна залата.

— Дали да не тръгнем след нея — предложи Блейк. — Защо ми се струва, че отново ще се срещнем? Забележителна жена, нали?

— Да — съгласи се Уърдсуърт. — Вече си я представям в стихотворение. — След това се разсмя, защото забеляза притеснението по лицето на Блейк. — Не говорех за моите! Имах предвид някое от твоите…

Мирей и Шахин минаха бързо през външния салон. Краката им потъваха в мекия килим. Портиерите, застанали край бара, дори не ги забелязаха. Щом излязоха на улицата, Шахин стисна Мирей за ръката и я дръпна към потъналата в сянка стена. Шарло, свил се в ръцете на Шахин, обърна всевиждащ поглед към мократа улица.

— Какво има? — прошепна Мирей, а Шахин постави пръст на устните й. Тя напрегна поглед, а след малко чу тихи стъпки да пресичат паважа. Забеляза две сенки в мъглата.

Непознатите приближиха на пръсти до вратата на „Пар ел оу“, на няколко крачки от мястото, където се бяха притаили Мирей и Шахин и не смееха да дишат. Дори Шарло бе като мишле. Вратата на клуба се отвори и светлината отвътре им разкри кои са новодошлите. Единият бе пияният дебелак Бозуел, загърнат в дълга черна пелерина. Мирей гледаше с отворена уста как Бозуел подава ръка на… жената с него.

Когато отметна качулката, се оказа слаба, фина и красива. В следващия миг се разпиля пясъчнорусата коса на Валентин! Това бе Валентин! Мирей изхлипа приглушено и понечи да пристъпи напред, ала Шахин я възпря с желязна хватка. Тя се обърна побесняла към него, но той побърза да се наведе към ухото й.

— Бялата царица — прошепна. Мирей се обърна потресена тъкмо когато вратата на клуба се затвори и те останаха сами в тъмното.

 

 

Островите в Ламанша

Февруари 1794 година

 

През трите седмици, докато чакаше ремонтът на плавателния съд да завърши, Талейран имаше много възможности да опознае Бенедикт Арнолд, известния предател, потъпкал доверието на страната си, като бе станал шпионин за британците.

Странно бе, че тези двама мъже седяха заедно и играеха шах или табла. Всеки от тях бе имал обещаваща кариера, беше успял да се издигне и спечели уважението и на подчинените, и на началниците си. И двамата си бяха създали врагове, които им бяха стрували и репутацията, и начина на живот. Арнолд бе намерил убежище в Англия, след като предателството му било разкрито и разбрал, че в армията място за него няма. Всички се отнасяха презрително с бившия военен и го отбягваха. Това обясняваше защо Талейран го завари на това място.

Макар Арнолд да не можеше да даде препоръчително писмо за някоя видна личност в Америка, Талейран разбра, че от него може да получи информация за страната, към която бе тръгнал. При всяка възможност заливаше корабостроителя с въпроси. И ето че сега, през последния ден от престоя му, преди корабът да потегли за Новия свят, Талейран зададе още въпроси, докато играеха шах.

— Какъв е общественият живот в Америка? — попита той. — Има ли приеми като в Англия и Франция?

— Освен Филаделфия или Ню Йорк, където е пълно с холандски имигранти, има пръснати малки градчета. Вечер хората седят край огъня с книга, играят шах, както правим ние в момента. Социален живот има само на Източното крайбрежие. Казват, че дори траперите и търговците на кожи носят по един малък шах, докато пътуват.

— Наистина ли? — попита Талейран. — Нямах представа, че интелектуалното развитие в колониите е толкова високо.

— Не толкова интелект, колкото морал — отвърна Арнолд. — Те възприемат нещата по този начин. Може би ви е попадала книгата на Бен Франклин? Много е популярна в Америка. Казва се „Моралът на шаха“ и в нея се твърди, че можем да получим много уроци за живота, като изучим подробно тази игра. — Той се разсмя с горчивина и погледна Талейран в очите. — Франклин нямаше търпение да разреши загадката на „Шаха Монглан“.

Талейран го погледна стреснато.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита той. — Да не се опитвате да ми кажете, че тази абсурдна легенда се обсъжда и от другата страна на Атлантическия океан?

— Колкото и смешно да ви се струва — отвърна Арнолд с усмивка, която за другия бе пълна загадка, — говори се, че старият Бен Франклин е посветил живота си в опити да дешифрира загадката. Посетил дори „Монглан“, докато бил посланик във Франция. Намира се в Южна Франция.

— Знам къде е — сопнал се Талейран. — И какво е търсел?

— Как какво? „Шаха Монглан“. Мислех, че всички знаят за него. Говори се, че е заровен в „Монглан“. Бенджамин Франклин бил отличен математик и шахматист. Създал обхода на коня и идеята му била, че това е планът, по който е скрит „Шахът Монглан“.

— Скрит ли? — попита Талейран и усети как по гърба му преминава студена тръпка, щом усети за какво намеква новият му познат. Дори в Америка, на хиляди километри от ужасите в Европа, той нямаше да бъде на сигурно място, нямаше да бъде спасен от ужасния шах, оказал толкова голямо влияние в живота му.

— Да — отвърна Арнолд и премести фигура. — Трябва да попитате Александър Хамилтън, приятел масон. Твърди се, че Франклин е дешифрирал част от формулата и им я е предал, преди да умре…