Катрин Невил
Осем (9)

Жертви

Хората не играят шах, когато са на ръба на пропастта.

Мадам Сузан Некер

Майка на Жермен дьо Стал

Париж

2 септември 1792 година

 

НИКОЙ НЕ ЗНАЕШЕ КАК ЩЕ СЕ РАЗВИЯТ събитията този ден.

Нито Жермен дьо Стал, докато се сбогуваше с персонала в посолството. Днес, 2 септември, тя щеше да се опита да избяга от Франция, разчитайки на дипломатическите си привилегии.

Нито Жак-Луи Давид, докато бързаше да се облече за спешно свиканата сесия на Националното събрание. Днес, 2 септември, вражеските войски бяха на около триста километра от Париж. Прусаците заплашваха да изгорят столицата до основи.

Нито Морис Талейран, докато двамата с прислужника му Куртиад сваляха скъпите книги, подвързани в кожа, от полиците в кабинета. Днес, 2 септември, той имаше намерение да изнесе тайно безценната си библиотека през граница и да започне подготовка за бягство.

Нито Валентин и Мирей, които се разхождаха сред есенните цветове, обагрили градината зад ателието на Давид. Писмото, което току-що бяха получили, ги известяваше за първите застрашени фигури от „Шаха на Монглан“. Не знаеха, че това писмо много скоро ще ги завърти в окото на бурята, която предстоеше да се развихри над цяла Франция.

Никой не знаеше, че след точно пет часа, в два следобед на 2 септември, ще се отприщи Терорът.

 

 

9,00 ч.

 

Валентин топна ръка в малкото езеро зад ателието. Едра златна рибка се стрелна към пръста й. Двете с Мирей бяха заровили двете фигури от шаха недалеч от малката пейка, на която бяха седнали. Ето че съвсем скоро нови фигури щяха да се присъединят към техните.

Мирей се бе изправила до нея и четеше писмото. Около тях бяха надигнали лъскави глави хризантеми с цвят на опушен аметист и топаз. Първите жълти листа се носеха по водата и наоколо се усещаше мирисът на есента въпреки задуха на неотминаващата лятна жега.

— Има едно-единствено обяснение за това писмо — каза Мирей и зачете на глас:

Мои скъпи сестри в Христа,

Както сигурно сте разбрали, абатството в Каен бе затворено. По време на размириците във Франция нашата Directrice, госпожица Александрия дьо Форбен, реши да замине при семейството си във Фландрия. За съжаление, сестра Мари-Шарлот Корде, която сигурно също помните, остана в Каен, за да се погрижи за всичко непредвидено.

Не се познаваме, ето защо позволете ми да се представя. Казвам се сестра Клод, монахиня от ордена „Беноа“. Бях лична секретарка на сестра Александрия, която ме посети преди няколко месеца в дома ми в Еперне, преди да отпътува за Фландрия. Тъкмо тогава настоя, щом имам път към Париж, да прехвърля поетата от нея отговорност на сестра Валентин.

В момента съм в квартал Корделие в Париж. Тъй като не знам колко дълго ще остана, моля ви за среща пред портите на старото абатство днес, точно в два. Надявам се, разбирате важността на молбата ми.

Ваша сестра в Христа

Клод от абатството в Каен

— Тя идва от Еперне — повтори Мирей, след като дочете писмото. — Градът се намира на изток, на река Марна. Твърди, че Александрия дьо Форбен е спряла там на път към Фландрия. Знаеш ли какво има между Еперне и фламандската граница? — Валентин поклати глава и погледна ококорено Мирей. — Крепостите Лонуи и Вердюн. Да не говорим, че там се е настанила половината пруска армия. Вероятно нашата скъпа сестра Клод ни носи нещо по-ценно от добрите благопожелания на Александрия дьо Форбен. Нещо, което Александрия е преценила, че е прекалено опасно да пренася през фламандската граница, където настъпват чуждите войски.

— Фигурите! — Валентин скочи и подплаши златната рибка. — В писмото се казва, че Шарлот Корде е останала в Каен! Може там да е бил сборният пункт за всички, които са на северната граница. — Тя замълча, за да помисли. — Щом е така — добави объркана младата жена, — защо й е на Александрия да напуска Франция от изток?

— Не знам — призна Мирей, дръпна панделката, за да освободи косата си, и се наведе над езерцето, за да се наплиска с вода. — Никога няма да разберем какво означава това писмо, ако не се срещнем със сестра Клод в уречения час. Защо е избрала Корделие, най-опасния квартал на града? Знаеш, че абатството вече не съществува. Нали го превърнаха в затвор?

— Не ме е страх да отида там сама — каза Валентин. — Обещах на абатисата да поема отговорност и ето че настъпи моментът да го докажа. Ти, братовчедке, остани тук. Чичо Жак-Луи забрани да излизаме от градината, когато го няма.

— Значи трябва да измислим някакъв хитър начин, за да избягаме — отвърна Мирей. — В никакъв случай няма да те пусна да ходиш сама в Корделие. Бъди сигурна.

 

 

10,00 ч.

 

Каретата на Жермен дьо Стал мина през портите на шведското посолство. Върху купето бяха натрупани денкове и кутии за шапки. Пазеха ги кочияшът и двама от прислужниците в ливреи. Вътре в каретата Жермен се бе обградила с личните си прислужнички и многобройни кутии за бижута. Беше облякла официалния костюм на съпруга на посланик, накичен с пъстри панделки и еполети. Шестте бели коня се промъкваха сред парижката навалица, отправила се към портите на града. Великолепните им кокарди бяха в цветовете на шведското знаме. На вратите на каретата се виждаше гербът на шведската корона. Пердетата на прозорците бяха пуснати плътно.

Унесена в мисли, за да не се измъчва от жегата и тъмнината в каретата, Жерман не поглеждаше навън, докато най-неочаквано рязко спряха пред градските порти. Една от прислужниците се наведе и отвори едва-едва прозореца.

Навън тълпа развилнели се жени размахваха гребла и мотики, сякаш бяха оръжия. Някои се кривяха на Жермен и се виждаше, че малкото им останали зъби са изпочупени и почернели. Защо тази сбирщина от простолюдието изглежда винаги толкова вулгарно? — запита се Жермен. Часовете, които бе посветила на политически интриги, щедрите суми, които бе дала за подкупи на подходящите чиновници — всичко това бе сторила заради нещастни отрепки като тези навън. Жермен се надвеси през прозореца, подпряла едрата си ръка на ръба.

— Какво се мъти тук? — провикна се с плътния си властен глас. — Незабавно пуснете каретата ми да мине!

— Не е позволено никой да напуска града! — провикна се жена от тълпата. — Ние охраняваме портите! Смърт на благородниците! — Тълпата подхвана вика й. Събираха се все повече хора. Жермен едва не оглуша от пронизителните писъци на вещиците.

— Аз съм съпругата на шведския посланик! — изкряска тя. — Заминавам на официална мисия в Швейцария! Нареждам ви да пуснете каретата ми!

— Ха! Тя ни нареждала! — изкрещя жена близо до прозореца на каретата. Обърна се към Жермен и се изплю в лицето й, а тълпата възторжено зарева.

Жермен изведи дантелена кърпичка от корсажа си и избърса плюнката. Хвърли кърпичката през прозореца и се провикна:

— Това е кърпичката на дъщерята на Жак Некер, финансовия министър, когото боготворяхте. Вие я оплюхте!… Животни! — изсъска тя, като се обърна към разтрепераните си прислужнички. — Ще видим кой е господар на положението.

Само че скупчилите се жени освободиха конете от хомотите. Бяха се впрегнали вместо тях и теглеха каретата по улиците, далече от градските порти. Рехавата одеве тълпа бе станала по-гъста. Притискаха се в каретата и се движеха бавно, също като мравки, които пренасят едра троха.

Жермен се държеше здраво за вратата, ругаеше и заплашваше ожесточено, ала крясъците на тълпата заглушаваха гласа й. След цяла вечност каретата спря пред внушителната фасада на огромна сграда, заобиколена от стражи. Щом Жермен видя къде са я отвели, в стомаха й набъбна ледена топка. Бяха пред кметството. Щабквартирата на Парижката комуна.

Тя отлично знаеше, че Парижката комуна бе по-опасна от нещастниците, насъбрали се около каретата. Всички там бяха луди. Дори членовете на Националното събрание се страхуваха от тях. Това бяха пълномощници на уличната сган, те хвърляха в затвора, те съдеха и екзекутираха благородниците толкова прибързано, че идеите им за свобода започваха да изглеждат подозрително неискрени. За тях Жермен дьо Стал бе просто още една благородничка, чиято глава трябваше да хвръкне на гилотината. Знаеше, че е така.

Отвориха вратите на каретата и мръсни ръце я извлякоха на улицата. Тя изпъна гръб и си проправи път през навалицата, вирнала глава. Зад нея прислужничките хленчеха от страх, докато тълпата ги смъкваше от каретата и ги налагаше с метли и дръжки на лопати. Повлякоха Жермен по стълбите на кметството. Тя ахна, когато някакъв мъж внезапно изскочи и разкъса посланическата дреха точно под гърдите й с острия връх на кирка. Ако се подхлъзнеше и паднеше, щяха да я смачкат. Притаи дъх, когато един човек от стражата пристъпи напред и отмести кирката с меча си. Стисна Жермен за ръката и я блъсна към тъмния вход на сградата.

 

 

11,00 ч.

 

Давид пристигна запъхтян в Националното събрание. Огромната зала бе препълнена с мъже, които крещяха с пълно гърло. Секретарят бе застанал на централния подиум и също крещеше с надеждата да го чуят. Докато Давид се промъкваше напред към мястото си, почти не успя да чуе думите на говорителя.

— На двайсет и трети август крепостта Лонуи падна в ръцете на вражеските войски! Херцог Брунсвик, командващ пруската армия, издаде манифест, с който настоява да освободим краля, да възстановим кралската власт, в противен случай войските му ще сравнят Париж със земята!

Шумът прииждаше като вълна, която връхлетя секретаря и заглуши речта му. Всеки път, когато вълната леко се отдръпваше, той се опитваше да продължи.

Националното събрание можеше да управлява страната само докато кралят бе в затвора. Само че манифестът на Брунсвик изискваше освобождаването на Луи XVI и това бе претекстът, под който пруската армия бе нападнала Франция. Притиснато от многобройните дългове и масовото дезертьорство от френската армия, новото правителство, дошло на власт съвсем скоро, бе застрашено от провал. Положението се усложняваше още повече, тъй като всеки делегат подозираше останалите в измяна, предателство и заговорничество с врага, който дебнеше на границата. Ето така се ражда анархията, каза си Давид, докато наблюдаваше безуспешните опити на секретаря да въдвори ред.

— Граждани! — извика секретарят. — Нося ви ужасни новини! Тази сутрин крепостта Вердюн е паднала в ръцете на прусаците! Трябва да предприемем мерки против…

Всички от съвета бяха завладени от истерия. Настана хаос, мъжете плъпнаха наоколо като приклещени плъхове. Крепостта Вердюн бе последната твърдина между армиите на противника и Париж! Прусаците щяха да бъдат в града преди настъпването на нощта.

Давид седеше притихнал на мястото си и се опитваше да чуе речта. Думите на секретаря потъваха в шумотевицата. Давид виждаше само, че той говори нещо, но то се губеше сред какофонията от гласове.

Събранието се бе превърнало в неуправляема лудница. От високите места представителите на масите замеряха с топчета хартия и плодове делегатите на умереното течение долу в ниското. Жирондистите^[1] с дантелени маншети, смятани доскоро за либерали, сега бяха пребледнели от страх. Бяха известни като републикански роялисти, които подкрепяха и трите съсловия: и благородниците, и свещениците, и буржоазията. След като бе издаден манифестът на Брунсвик, животът им беше в още по-голяма опасност, отколкото на партера в събранието, и те го знаеха.

Онези, които подкрепяха връщането на краля, можеха да се окажат мъртви още преди прусаците да достигнат портите на Париж.

Дантон се бе качил на подиума и говорителят отстъпи встрани. Дантон, лъвът на Националното събрание с голямата си глава и набито тяло, имаше счупен нос и обезформени устни, защото като малък бил ритнат от бик. Вдигна едрите си ръце и се провикна за тишина.

— Граждани! За един министър на свободна държава е истинско удоволствие да обяви, че страната е спасена! Всички са се раздвижили, всички са ентусиазирани, всички горят от нетърпение да влязат в надпреварата…

Галериите и пътеките на голямата зала, където мъжете се бяха скупчили на групи, стихнаха, за да чуят словото на лидера. Дантон ги призова да се опълчат срещу прилива, надигнал се към Париж, да не се поддават на слабостта. Извиси ги до неподозирани върхове, настоя да защитават границите на Франция, да отнесат оръжия в окопите, да опазят градските порти с копия и пики. В гърдите на слушателите лумнаха пламъци при тази разгорещена реч. Скоро се чуха възторжени викове, които следваха всяка негова дума.

— Надигаме глас не от страх и ужас, а за да дадем команда, след която да се хвърлим срещу враговете на Франция!… Трябва да проявим дързост и храброст, които да подклаждаме в душите си, докато Франция бъде спасена!

Хората в Националното събрание полудяха. На партера се оформяше бунт, а мъжете хвърляха листове във въздуха и крещяха: L’audace! L’audace!^[2]

Отново настъпи хаос и Давид извърна очи към галерията и потърси определен човек. Той бе слаб, блед мъж, облечен безупречно, с колосан шал, сако без нито една гънка и грижливо напудрена перука. Наблюдаваше околните студено със смарагдовозелените си като на змия очи.

Давид го изучаваше как седи безучастен, защото думите на Дантон не го трогваха. В този момент Давид разбра, че само едно може да спаси страната му, разкъсвана от стотици воюващи фракции, банкрутирала и заплашвана от десетина враждебни сили извън границите. Франция не се нуждаеше от театралните умения на Дантон и Марат. Франция се нуждаеше от лидер. Нуждаеше се от човек, чиято сила бе в мълчанието, докато останалите осъзнаеха, че се нуждаят от способностите му. Изречена от неговата уста, думата „добродетел“ звучеше по-опияняващо от алчността или славата. Този човек щеше да съумее да възстанови пасторалните идеи на великия Жан-Жак Русо, на които се основаваше Революцията. Мъжът, седнал в галерията, бе този лидер. Казваше се Максимилиан Робеспиер.

 

 

13,00 ч.

 

Жермен дьо Стал седеше на твърда дървена пейка в сградата, където се помещаваха кабинетите на деятелите на Парижката комуна. Беше прекарала тук повече от два часа. Наоколо се бяха скупчили притеснени смълчани мъже. Неколцина се бяха свили на пейката до нея, други се бяха отпуснали на пода. През отворените врати към тази импровизирана чакалня Жермен забеляза фигури, които се лутаха напред-назад и подпечатваха някакви документи. От време на време някой излизаше от стаите и извикваше нечие име. Човекът отвън пребледняваше, останалите го потупваха по гърба и шептяха: „Кураж“, а мъжът влизаше в съответната стая.

Тя, разбира се, знаеше какво се случва зад вратата. Членовете на Парижката комуна провеждаха съд. Задаваха няколко въпроса на „обвиняемия“, вероятно „обвинен“ заради положението на родителите си, интересуваха се от произхода му и отношението към краля. Ако нещастникът имаше малко повече синя кръв, тя щеше да бъде пролята по улиците на столицата още на зазоряване. Жермен не се заблуждаваше какви шансове има нещастникът. Оставаше й една-единствена надежда и тя не й позволяваше да се изплъзне, докато очакваше съдбата си. Те не биха гилотинирали бременна жена.

Докато Жермен чакаше и опипваше нашивките по наметката, мъжът до нея неочаквано изгуби самообладание, стисна глава в длани и се разхлипа. Останалите погледнаха нервно към него, ала никой не се опита да го успокои. Извръщаха гузно очи, както човек отвръща поглед от просяците и недъгавите. Жермен въздъхна и стана. Нямаше желание да мисли за ридаещия мъж на скамейката. Трябваше да намери начин да се спаси.

И тогава забеляза млад мъж да си пробива път през множеството в чакалнята, стиснал наръч документи. Къдравата му кестенява коса беше завързана с панделка, дантеленото жабо изглеждаше доста смачкано. Личеше, че е неподдържан, ала в него имаше непресторен устрем. В този момент Жермен си спомни, че го познава.

— Камий! — повика го тя. — Камий Демулен! — Младият мъж се обърна към нея и очите му изненадано заблестяха.

Камий Демулен бе звездното дете на Париж. Преди три години, все още студент, през една гореща юлска вечер той се бе качил на една от масите в кафене „Фоа“ и бе призовал съгражданите си да щурмуват Бастилията. Сега бе герой на революцията.

— Мадам Дьо Стал! — позна я Камий и си проправи път през тълпата, за да поеме ръката й. — Какво ви води тук? Нали не сте замесена в някое противодържавно деяние? — Усмихна се широко и очарователното му лице на поет, съвсем не намясто в тази сграда, потъмня от страх пред смъртта. Жермен се опита да върне усмивката му.

— Заловиха ме „гражданките на Париж“ — обясни тя, докато се стараеше да си възвърне част от дипломатическия чар, който й бе служил толкова пъти в миналото. — Изглежда, че съпругата на посланик, която иска да мине през портите, е враг на народа. Не е ли нелепо, след като се борихме толкова упорито за свободата?

Усмивката на Камий угасна. Погледна притеснен мъжа, който продължаваше да хлипа. Хвана Жермен за ръката и я поведе настрани.

— Искате да кажете, че сте се опитали да напуснете Париж без пропуск и ескорт? Мили боже, мадам! Имате късмет, че не са ви застреляли намясто.

— Не ставайте смешен! — извика тя. — Имам дипломатически имунитет. Ако ме хвърлят в затвора, това е все едно да обявят война на Швеция! Трябва да са напълно полудели, ако си въобразяват, че могат да ме затворят тук. — Събраният кураж се стопи, когато чу следващите думи на Камий.

— Вие не знаете ли какво става в момента? Вече сме във война и при нападение… — Сниши глас, когато се усети, че хората все още не са научили новините и ако разберат, ще настане хаос. — Вердюн е паднал — прошепна той.

Жермен впи очи в него. Едва сега осъзна колко е сериозно положението.

— Невъзможно — промълви тя. След това поклати глава и попита: — Колко близо до Париж… Къде са сега?

— На по-малко от десет часа път, струва ми се, дори с цялото бойно снаряжение. Издадена е заповед да се стреля по всеки, който приближи градските порти. Ако се опитате да тръгнете сега, постъпката ви ще бъде приета като опит за измяна. — Той я погледна строго.

— Камий — започна бързо тя, — знаете ли защо пожелах да отида при семейството си в Швейцария? Ако отлагам още дълго заминаването, няма да мога изобщо да пътувам. Нося дете.

Той я погледна в очите, неспособен да повярва, ала дързостта на Жермен се бе върнала. Взе ръцете му и ги притисна до корема си. Дори през плътната тъкан той разбра, че жената не го лъже. Отново й отправи сладката си момчешка усмивка и поруменя.

— Мадам, ако имам късмет, ще успея да ви върна в посолството още тази вечер. Дори Господ Бог няма да успее да ви прекара през градските порти, преди да отблъснем прусаците. Позволете ми да отнеса въпроса до Дантон.

Жермен се усмихна облекчено. Когато Камий стисна ръката й, тя му каза:

— Когато детето ми се роди здраво и читаво в Женева, ще го кръстя на вас.

 

 

14,00 ч.

 

Наетата карета на Валентин и Мирей приближи портите на абатството затвор скоро след като двете се измъкнаха тайно от ателието на Давид. На улицата се събираше тълпа около други карети, спрели точно пред входа на затвора.

Тук гъмжеше от неугледни хора от простолюдието, въоръжени с гребла и мотики. Струпваха се около каретите близо до затвора, блъскаха по вратите и прозорците с юмруци и с всичко, което им попаднеше подръка. Ревът на гневни гласове ехтеше из тесните каменни улици, докато охраната на затвора, покачена върху каретите, се опитваше да отблъсне множеството.

Кочияшът на Валентин и Мирей се наведе от капрата и надникна през прозореца.

— Повече не мога да приближа — предупреди ги той. — Иначе ще ни натикат в алеята и няма да можем да помръднем. А и тази тълпа никак не ми харесва.

В този момент Валентин забеляза сред навалицата монахиня, облечена в расото на сестрите от ордена „Беноа“ в Абеи о Дам в Каен. Помаха й от прозореца на каретата и възрастната жена отвърна, ала бе притисната от тълпата, която нахлуваше в тясната алея, оградена от високи каменни стени.

— Валентин, недей! — извика Мирей, когато русокосата й братовчедка отвори със замах вратата и изскочи на улицата. — Господине, моля ви — умоляваше тя кочияша. Слезе от каретата и го погледна със сълзи в очите. — Моля ви, задръжте каретата. Братовчедка ми няма да се бави. — Надяваше се това да е истина, докато наблюдаваше отдалечаващата се Валентин, която потъна във все по-сгъстяващото се гъмжило, опитвайки се да се добере до сестра Клод.

— Госпожице — отвърна кочияшът. — Трябва да обърна каретата. Тук сме в опасност: Спрелите карети пред нас са пълни със затворници.

— Дойдохме да се срещнем с една приятелка — обясни Мирей. — Ще я доведем незабавно. Господине, моля ви, почакайте ни.

— Затворниците — продължи да се противи кочияшът, докато наблюдаваше тълпата от капрата — са до един монаси, които са отказали да положат клетва за вярност към държавата. Страхувам се за тях, страхувам се и за нас. Върнете братовчедка си, докато обърна. И не губете никакво време.

След тези думи старецът скочи от високата капра, грабна коня за юздите и започна да го избутва, за да обърне каретата в тясната улица. Мирей се втурна сред хората със свито сърце.

Множеството я обгърна като притъмняло море. Вече не виждаше Валентин, защото от всички страни я приклещваха тела, които продължаваха да се тъпчат в тясната алея. Докато разблъскваше хората, усещаше как те я теглят и блъскат. В гърдите й започна да се надига паника, качи се към гърлото и й загорча, когато я лъхна спарената миризма на притисналите се в нея немити тела.

Неочаквано сред гората от размахани ръце и оръжия тя зърна бегло Валентин, добрала се на няколко крачки от сестра Клод. Беше протегнала ръка към възрастната монахиня. След това тълпата отново ги скри.

— Валентин! — извика Мирей. Гласът й се стопи сред гръмовните крясъци и вълната тела я люшна напред към шестте закрити карети, подредени плътно една зад друга пред портите на затвора. Това бяха каретите, които караха обречените монаси.

Мирей се бореше диво, за да се добере до братовчедка си и сестра Клод, но бе все едно да плува срещу течението. Всеки път, когато успееше да направи няколко крачки назад, множеството я отнасяше по-близо до каретите, притискаше я в стените на затвора, докато най-сетне се оказа опряна в колелото на една от каретите и го стисна отчаяно, за да не бъде повлечена отново. Стиска го, докато вратата се отвори, сякаш бе заредена с експлозив. Когато разбушувалото се море от ръце и крака около нея се надигна, Мирей се долепи още по-силно към колелото, за да не бъде повлечена отново.

Извлякоха монасите от каретата, а сетне ги изблъскаха на улицата. Млад свещеник с устни, побелели от страх, срещна за секунда погледа на Мирей, а след това се скри сред хората. Последва го по-възрастен монах, който скочи сам, като не спираше да налага с тояжката си тълпата. Крещеше отчаяно молби към охраната да му помогне, ала те също се бяха превърнали в брутални зверове. Вече се бяха смесили с развилнялата се тълпа. Скочиха от покрива на каретата и разкъсаха расото на нещастния свещеник, превръщайки го в късове; той падна в краката на мъчителите си и бе стъпкан на калдъръма.

Докато Мирей се държеше здраво за колелото на каретата, ужасените свещеници бяха изтеглени един по един навън.

Скупчиха се като уплашени мишки, а наобиколилите ги отвсякъде озверели хора ги налагаха с остени и градинарски инструменти. Мирей усети, че се задушава от страх, и извика името на Валентин, докато наблюдаваше възцарилия се наоколо ужас. Пръстите й се бяха разкървавили, толкова силно стискаше спиците на колелото. Но тълпата я повлече отново и тя се озова притисната в близката стена на затвора.

Блъсна се в зида, след това се свлече на калдъръма. Протегна ръка, за да омекоти падането, и напипа нещо топло и мокро. Вдигна глава и отметна назад червените си коси. Погледът й попадна право в отворените очи на сестра Клод, просната премазана край стената на затвора. По лицето на възрастната жена се бе стекла кръв, забрадката й я нямаше и на главата й зееше дупка. Очите й се вглеждаха напразно към небето. Мирей се отдръпна и изпищя с всички сили, ала от стегнатото й гърло не излезе никакъв звук. Мокрото топло място, където бе отпуснала дланта си, беше рамото на Клод, от което бе откъсната ръката.

Мирей се дръпна, разтреперана от ужас. Избърса трескаво ръка в роклята си, за да я почисти от кръвта. Ами Валентин? Къде беше Валентин? Мирей се изправи и се помъчи да си пробие път покрай стената, докато тълпата се мяташе около нея като разярен безумен звяр. В същия миг чу стон и забеляза, че устните на Клод се разтварят. Монахинята не беше мъртва!

Мирей отново се отпусна на колене и стисна Клод за раменете. Кръвта продължаваше да блика от раната.

— Валентин! — изкрещя тя. — Къде е Валентин? Моля те, Господи, чуваш ли ме? Кажи ми какво стана с Валентин?

Възрастната сестра размърда пресъхналите си устни и изви невиждащи очи към Мирей. Момичето се наведе и косата й докосна устните на монахинята.

— Вътре — прошепна Клод. — Вкараха я в абатството. — След това отново изпадна в безсъзнание.

— Божичко, сигурна ли си? — попита Мирей, но отговор нямаше.

Мирей опита да се изправи. Хората вилнееха около нея, жадни за кръв. Всички размахваха кирки и лопати, а крясъците на убийците се смесваха с воплите на умиращите и давеха собствените й мисли.

Младата жена се облегна на тежката дървена врата на затвора и заблъска с юмрук, докато кокалчетата й се разкървавиха. Никой не отвори. Изтощена, разкъсвана от болка и отчаяние, тя се опита да си пробие път през тълпата и да се добере до каретата, с надеждата още да е там, където я остави. Трябваше да намери Давид. Сега само той можеше да им помогне.

Неочаквано застина сред лавината от тела и се вгледа напред, където множеството се разтвори. Хората се отдръпваха, докато влачеха нещо към нея. Тя се притисна до стената и се запромъква бавно напред, за да види какво става. Тълпата примъкваше напред каретата, в която бе пристигнала. Забодена на камшика отстрани на капрата бе отсечената глава на кочияша, побелялата му коса бе пропита с кръв, старческото му лице бе запазило маската на ужаса.

Мирей захапа ръката си, за да не изпищи. Докато се взираше ужасена в отвратителната глава, щръкнала над тълпата, разбра, че няма как да се върне, за да намери Давид. Налагаше се да влезе в затвора. Бе убедена, че ако не открие бързо Валентин, ще стане късно.

 

 

15,00 ч.

 

Жак-Луи Давид мина през облак пара, където жените изхвърляха кофи вода, за да охладят напечения от слънцето тротоар, и влезе в кафене „Дьо ла Режанс“.

Вътре в клуба го обгърна още по-гъст облак пушек, тъй като десетки мъже димяха с лули и пури. Очите му горяха, ленената риза, разкопчана до кръста, бе залепнала за кожата му, докато едва се придвижваше през горещото заведение, навеждаше се, за да се размине с келнерите, вдигнали високо подносите с напитки за насядалите клиенти. На всички маси мъжете играеха карти, домино или шах. Кафене „Дьо ла Режанс“ бе най-старият и известен игрален клуб във Франция.

Докато Давид си проправяше път към задната част на заведението, забеляза Максимилиан Робеспиер. Изваяният му профил се беше откроил също като камея от слонова кост, докато мислеше над шахматната си позиция. Бе подпрял брадичка на един пръст над двойно завързания шал и брокатена жилетка без нито една гънка. Сякаш не чуваше нито шума наоколо, нито усещаше ужасната жега. Както обикновено, резервираността му показваше, че няма нищо общо с хората наоколо, че е най-обикновен наблюдател или съдник.

Давид не познаваше стария мъж, седнал срещу Робеспиер. Облечен в старомодно бледосиньо сако, с бричове, накичени с панделки, бели чорапи и лачени обувки съвсем в стила на Луи XV, възрастният господин премести фигура на дъската, без дори да я поглежда. Вдигна воднистите си очи към приближилия се Давид.

— Моля да ме извините, задето прекъсвам играта ви — започна Давид. — Бих искал да помоля господин Робеспиер за услуга, която не може да чака.

— Няма нищо — отвърна старият. Робеспиер продължи да оглежда мълчаливо дъската. — Приятелят ми е погълнат от играта. Това е мат в пет хода. Скъпи Максимилиан, можеш да се предадеш с чиста съвест. Приятелят ти избра особено подходящ момент, за да ни прекъсне.

— Не го виждам — отвърна Робеспиер. — Само че твоите очи са по-зорки, когато става дума за шах. — Той се облегна назад на стола и погледна Давид. — Господин Филидор^[3] е най-добрият шахматист в Европа. За мен е истинска привилегия не просто да загубя от него, а да имам удоволствието да играя на същата маса.

— Значи вие сте прочутият Филидор — възкликна Давид и топло стисна ръката на стареца. — За мен сте велик композитор, господине. Като дете гледах „Войникът магьосник“. Никога няма да я забравя. Позволете ми да се представя, аз съм Жак-Луи Давид.

— Художникът! — възкликна на свой ред Филидор и се изправи. — Възхищавам се от творбите ви, както и всеки гражданин на Франция. Страхувам се, че сте единственият в тази страна, който още ме помни. Макар едно време музиката ми да изпълваше „Комеди Франсез“ и Опера Комик, сега трябва да показвам как се играе шах като обучена маймуна, за да издържам себе си и семейството си. Робеспиер бе така любезен да ми осигури пропуск, за да замина за Англия, където ще изкарвам значително повече с подобни представяния.

— И аз дойдох, за да го помоля за същата услуга — отвърна Давид, когато Робеспиер се отказа да оглежда шахматната дъска и също се изправи. — Политическото положение в Париж в момента е много опасно. А и дяволската жега никак не помага за настроението на парижани. Тъкмо тази експлозив на атмосфера ми даде сили да се реша и да помоля… макар услугата да не е за мен лично.

— Гражданите винаги искат услуги за някой друг, не за себе си — прекъсна го студено Робеспиер.

— Моля те за услуга заради двете си повереници — продължи притеснен Давид. — Максимилиан, сам знаеш, че Франция не е безопасно място за две толкова млади жени.

— Ако беше чак толкова загрижен за благосъстоянието им — изсумтя Робеспиер и погледна Давид с искрящите си зелени очи, — нямаше да им позволяваш да обикалят града под ръка с епископа на Отон.

— Не съм съгласен — намеси се Филидор. — Аз съм голям почитател на Морис Талейран. Помнете, че някой ден той ще бъде един от най-великите държавници в историята на Франция.

— Стига толкова за бъдещето — настоя Робеспиер. — Трябва да сте доволен, че не ви се налага да си изкарвате хляба с предсказания. Морис Талейран посвети седмици на опити да подкупи всички чиновници във Франция, за да си издейства връщането в Англия, където се прави на дипломат. Единствената му мисъл е как да спаси кожата си. Скъпи ми Давид, всички френски благородници се опитват да заминат нанякъде, преди прусаците да влязат в столицата. Ще видя какво мога да направя за поверениците ти довечера на срещата на комитета, но не ти обещавам нищо. Късно си се сетил да ме молиш.

Давид му благодари топло, а Филидор предложи на художника да го изпрати, тъй като и той си тръгваше. Докато известният шахматист и художникът си проправяха път през претъпканото заведение, Филидор подхвърли:

— Трябва да се опитате да разберете, че Максимилиан Робеспиер е различен от нас двамата. Той е ерген и не познава отговорностите, които идват с децата. На колко години са поверениците ви, Давид? Отдавна ли се грижите за тях?

— Малко повече от две години — отвърна Давид. — Преди това се готвеха да станат монахини в абатството „Монглан“.

— „Монглан“ ли казахте? — Филидор сниши глас и застана край входа. — Уважаеми Давид, като шахматист смея да ви уверя, че знам доста за историята на абатството „Монглан“. Вие познавате ли я?

— Да, да — отвърна Давид и се опита да прикрие раздразнението си. — Мистични дивотии. „Шахът Монглан“ не съществува и се учудвам, че се вслушвате в подобно нещо.

— Да се вслушвам? — Филидор стисна ръката на Давид и двамата прекрачиха на сгорещения тротоар. — Приятелю, знам със сигурност, че съществува. Знам много повече от това. Преди повече от четирийсет години, по времето, когато може и да не сте били роден, посетих двора на Фридрих Велики в Прусия. Докато бях там, се запознах с двама мъже, които притежаваха невиждана сила да убеждават. За единия сте чували… говоря за великия математик Леонард Ойлер. Другият, също велик човек, бе възрастният баща на младия придворен музикант на Фридрих. Страхувам се, че този стар гений бе обречен наследството му да тъне в прах. Макар никой в цяла Европа да не е чувал повече за него и музиката му, една вечер той изпълни свои творби по настояване на краля и смея да твърдя, че това бе най-прелестната музика, която съм чувал от години. Казваше се Йохан Себастиан Бах.

— Не съм го чувал — призна Давид, — само че какво общо имат Ойлер и музикантът с легендарния шах?

— Ще ви кажа — усмихна се Филидор, — ако се съгласите да ме запознаете с вашите повереници. Може да успея да се добера до дъното на мистерията, която цял живот се опитвам да разгадая!

Давид се съгласи и майсторът на шахматната игра тръгна с него по измамно притихналите улици покрай Сена. Пресякоха Пон Роял и се отправиха към ателието на Давид.

Не трепваше нито въздухът, нито листата по дърветата. От напечения тротоар се надигаха горещи вълни и дори оловносивите води на Сена се носеха притихнали. Двамата нямаха никаква представа, че на двайсет крачки от тях, в сърцето на Корделие, жадната за кръв тълпа блъска по вратите на старото абатство, а Валентин бе вътре.

Докато двамата мъже вървяха сред притихналото следобедно спокойствие, Филидор започна разказа си…

Разказът на шахматиста

Бях на деветнайсет, когато напуснах Франция и отпътувах за Холандия, за да акомпанирам на обой на съвсем млада пианистка — дете чудо, което щеше да изнася представления там. За съжаление, когато пристигнах, разбрах, че момичето е починало няколко дни по-рано от едра шарка. Озовах се в чужда страна без пари и без надежда да си осигуря доход. За да се издържам, се наложи да започна да играя шах по кафенетата.

От четиринайсетгодишен учех шах, напътствай от известния Сайър дьо Легал^[4], най-изтъкнатия шахматист на Франция, може би дори в цяла Европа. На осемнайсет вече можех да го матирам с коня. И така скоро открих, че съм по-добър от всички играчи, с които се срещах. В Хага играх срещу принц Валдек, докато битката за Фонтеноа се вихреше около нас.

Обиколих Англия, състезавах се в кафене „Слотърс“ в Лондон срещу най-изявените им шахматисти, включително сър Ейбрахам Джансън и Филип Стама, и ги победих всички. Стама, който бе от сирийски, може би дори мавърски произход, бе публикувал няколко книги за шаха. Показа ми ги, а също и тези, написани от Ла Бурдоне и Марешал Сакс. Стама си мислеше, че аз, тъй като имам уникални възможности, също трябва да ги споделя.

И наистина, книгата ми бе публикувана след няколко години. Наричаше се „Анализ на шахматната игра“. В нея излагам теорията си, че пешките са душата на шахмата. Дори доказвам, че не само не трябва да се жертват, а могат да бъдат използвани стратегически и позиционно срещу противника. Книгата направи революция в шаха.

Творбата ми попаднала в ръцете на германския математик Ойлер. Прочел за играта ми на сляпо в прочутия „Речник“ на Дидро и убедил Фридрих Велики да ме покани в двореца си.

Палатът на Фридрих се намира в Потсдам, с огромни голи зали, богато осветени, ала без произведения на изкуството, каквито има в другите кралски дворци из Европа. Фридрих бе истински воин, предпочиташе компанията на войниците си пред придворните, хората на изкуството и жените. Говореше се, че спял на голи дъски, а кучетата му не се отделяли от него.

Същата вечер, когато пристигнах, капелмайстор Бах от Лайпциг бе дошъл със сина си Вилхелм от родния си град, за да посети другия си син, — Карл Филип Емануел Бах, който свиреше на клавесин при крал Фридрих. Негово величество бил написал канон в осем такта и помолил бащата Бах да импровизира. Както ми казаха, старият имал усет към тази работа. Вече бил създал канони и неговото име и името на Исус Христос били вплетени в музиката с математически знаци. Изобретил противоположни контрапункта, където хармонията е огледален образ на мелодията.

Ойлер предложил старият капелмайстор да създаде вариация, която да отразява отвътре в структурата си „Безкрайността“, тоест Всевишния и всичките му проявления. Кралят останал невероятно доволен, ала аз бях сигурен, че Бах ще се поколебае. Като композитор мога да ви кажа, че не е лека задача да се занимаваш с чужда музика. Веднъж ми се наложи да напиша опера по теми на Жан-Жак Русо, философ, който няма никакъв слух. Ала да се скрие загадката на природата в музиката… Това ми се струва невъзможно.

За моя изненада обаче капелмайсторът затътри ниското си набито тяло към пианото. Огромната му глава бе покрита с натруфена перука, която не му беше по мярка. Рошавите му прошарени вежди приличаха на орлови криле. Имаше голям нос, квадратна челюст, а грубото му лице бе вечно намръщено, което показваше, че е и доста заядлив. Ойлер прошепна, че старият Бах не е почитател на „представленията по задължение“ и сигурно ще се подиграе на краля.

Той сведе рошавата си глава над клавишите и засвири поразително прекрасна мелодия, която се понесе като грациозна птица. Приличаше на фуга, ала когато се заслушах, долових нещо сложно и непонятно. Веднага разбрах какво е постигнал. По непознат за мен начин всеки ред от мелодията започваше с един хармоничен ключ и завършваше с по-висок, докато накрая, след шестте повторения на първоначалната тема на краля, тя завършваше с ключа, с който бе започнала. Как бе осъществил прехода, как го бе постигнал, остана загадка за мен. Това бе истинска магия, също като превръщането на обикновените метали в злато. Беше измислено толкова умело, че музиката можеше да се извисява все по-високо и по-високо, сякаш за да бъде чута от ангели.

— Великолепно! — прошепна кралят, когато Бах завърши. Той кимна към някои от генералите и войниците, седнали на дървени столове в оскъдно обзаведената зала.

— Как се нарича тази творба? — попитах Бах.

— Ricercar — отвърна старият, навъсеното му изражение не се беше повлияло от красотата на музиката, която бе сътворил. — На италиански означава „търся“. Това е много стара форма в музиката, която вече не е на мода. — След тези думи се обърна към сина си Карл Филип, известен с „популярната“ си музика.

Бах грабна нотния лист на краля и написа най-отгоре R i c e r c a r, с едри букви, ясно отделени една от друга. С всяка буква написа латинска дума, така че се получи „Regis Iussu Cantio Et Reliqua Canonica Arte Resoluta“. В груб превод това означава песен, която произлиза от краля, а останалото е създадено от изкуството на канона. Канонът е музикална структура, в която всяка част е един такт след предишната, но повтаря цялата мелодия, така че тактовете се припокриват. По този начин се създава впечатление за безкрайност.

След това Бах написа две латински фрази в полето. Преведени, звучаха по следния начин:

Множат се нотите, множи се и богатството на краля.

Модулацията извисява се, извисява се и славата на краля.

Двамата с Ойлер поздравихме възрастния композитор за умелата творба. И тогава ме помолиха да изиграя три партии шах на сляпо срещу краля, доктор Ойлер и Вилхелм, сина на капелмайстора. Въпреки че старецът не играеше шах, той обичаше да наблюдава как протича играта на другите. Накрая, след като спечелих и трите партии, Ойлер ме дръпна настрани.

— Приготвил съм ви един подарък — каза ми той. — Измислих нов обход на коня, математическа задача. Сигурен съм, че това е първата формула, открита за пълна обиколка на коня по шахматната дъска. Ако нямате нищо против, ще дам копие и на стария композитор. Тъй като много обича математически игри, това ще му се стори забавно.

Бах пое подаръка със странна усмивка и ни благодари искрено.

— Предлагам да се срещнем утре сутринта в дома на сина ми, преди хер Филидор да си замине — покани ни той. — Дано да ми остане време да подготвя една малка изненада.

Любопитството ни бе огромно и ние се съгласихме да отидем на уреченото място в уречения час.

На следващата сутрин Бах ни чакаше в дома на Карл Филип. Настани ни в малка приемна и ни предложи чай. След това се настани пред клавесина и засвири необичайна мелодия. Когато приключи, и двамата с Ойлер бяхме напълно объркани.

— Това е изненадата! — изсмя се доволно Бах и най-сетне намръщеното му изражение се стопи. Забеляза колко сме смутени двамата с Ойлер.

— Погледнете нотите — подкани ни Бах. Приближихме се към клавесина. Там бе поставена формулата за обхода на коня, която бе измислил Ойлер и ни бе дал снощи. Това бе карта на огромна шахматна дъска, с номерация на всяко поле. Бах бе свързал цифрите с мрежа от тънки линии, които означаваха нещо за него, но не и за мен. Ала Ойлер бе математик и умът му работеше по-бързо от моя.

— Превърнал си цифрите в октави и акорди! — извика той. — Трябва да ми покажеш как го правиш. Да превърнеш математиката в музика… това е истинска магия!

— Математиката е музика — отвърна Бах. — Обратното също е истина. — Няма значение дали вярвате, че думата „музика“ идва от „Муза“ като музите или от Muta като богинята на мълчанието. Ако мислите, че „математика“ произлиза от mathanein, което е знание, или от Matrix, утробата или майката на всички създания, отново няма значение…

— Ти си правил етимологично проучване? — попита Ойлер.

— Думите притежават силата да създават и убиват — отговори простичко Бах. — Великият архитект, който е създал всички нас, е създал и думите. Всъщност той е създал първо тях, ако можем да вярваме на Йоан от Новия завет.

— Какво каза? Великият архитект ли? — попита Ойлер и пребледня.

— Наричам Господ Велик архитект, защото първото, което е създал, е звукът — обясни Бах. — В Началото било словото, не помниш ли? Кой знае дали е така? Може да не са били просто думи. Може да е била музика. Възможно е Господ да е изпълнил свой безкраен канон и с негова помощ да е построил Вселената.

Ойлер пребледняваше все повече. Въпреки че математикът бе изгубил едното си око по време на наблюдение на слънчевия диск, той се взираше с другото в обхода на коня, оставен на стойката на пианото. Прокара пръсти по гъсто написаната диаграма цифри на шахматната дъска и за кратко потъна в мисли. Най-сетне проговори:

— Къде научи тези неща? — попита той мъдрия композитор. — Онова, което описваш, е мрачна и много опасна тайна, известна единствено на посветените.

— Сам я измислих — заяви спокойно Бах. — А, да, знам, че има тайни общества, които прекарват живота си в опити да разгадаят тайните на вселената, но не съм член на нито едно. Опитвам се да открия истината по свой начин.

След тези думи той посегна към формулата на Ойлер от пианото. Грабна един писец и надраска две думи най-отгоре: Quaerendo invenietis, „Търси и ще откриеш“. Сетне ми подаде формулата с обхода.

— Не ви разбирам — признах объркан аз.

— Хер Филидор — започна Бах, — вие сте едновременно шахматист виртуоз като доктор Ойлер, и композитор като мен. Съчетавате две безценни умения.

— В какъв смисъл безценни? — попитах любезно. — Трябва да ви призная, че във финансово отношение нито едното, нито другото ми е от полза — добавих с усмивка.

— Макар понякога да е трудно да си спомним — засмя се Бах, — в природата има по-велики сили от парите. Например… чували ли сте за „Шаха Монглан“?

Ойлер ахна високо и аз се обърнах към него.

— Виждате ли? — попита Бах. — Името не е непознато на нашия хер доктор. Защо да не разкажа и на вас.

Слушах силно впечатлен, докато Бах ми говореше за шаха, някога собственост на Карл Велики. Носела му се славата, че притежавал чудодейни сили. Композиторът завърши с думите:

— Господа, поканих ви днес тук, за да направим един експеримент. Цял живот проучвам определени възможности на музиката. Тя притежава власт, която малцина ще дръзнат да отрекат. Способна е да преобрази див звяр, да предизвика спокоен миролюбив човек да се впусне в битка. Накрая благодарение на собствените си експерименти научих тайната на тази сила. Музиката си има своя логика. Много подобна на логиката в математиката, макар в някои отношения да е различна. Музиката не просто въздейства на ума ни, тя неуловимо променя мислите ни.

— Какво искате да кажете? — не се сдържах аз. Вече знаех, че Бах е докоснал струна в съзнанието ми, която не можех ясно да определя. Нещо, което ми се струваше, че знам от много години, скрито дълбоко в мен и което усещах единствено когато чуех красива, незабравима мелодия. Или когато играех шах.

— Искам да кажа — отвърна Бах, — че вселената е като огромна математическа игра, която се разиграва в необятен мащаб. Музиката е една от най-чистите форми на математиката. Всяка математическа формула може да бъде превърната в музика, също както аз направих с формулата на доктор Ойлер. — Погледна Ойлер и той кимна утвърдително, сякаш двамата споделяха тайна, с която не бях запознат. — Освен това музиката — продължи Бах — може да бъде превърната в математика, а резултатите, смея да твърдя, ще бъдат изумителни. Архитектът, построил Вселената, е създал нещата по този начин. Музиката притежава силата да сътвори вселена или да разруши цяла цивилизация. Ако не ми вярвате, предлагам да прочетете Библията.

За кратко Ойлер остана смълчан.

— Да — потвърди най-сетне той, — в Библията има архитекти и разказите им разкриват много, нали така?

— Приятелю — обърна се усмихнат Бах към мен, — както вече казах, търсете и ще откриете. Онзи, който разбира архитектурата на музиката, ще разбере и силата на „Шаха Монглан“. Защото двете са едно цяло.

* * *

Давид изслуша внимателно разказа. Когато приближиха портите от ковано желязо на дома му, той се обърна ужасен към Филидор.

— Какво означава всичко това? — попита той. — Какво общо имат математиката и музиката с „Шаха Монглан“? Какво общо имат всички тези неща със силата, независимо дали тя е на земята или в небесата? Разказът ви само подкрепя твърдението ми, че този легендарен шах е единствено за почитатели на мистиката и глупаци. Колкото и да ми е неприятно да говоря така за доктор Ойлер, вашата история потвърждава, че той е бил заблуден от фантазии.

Филидор спря под разперилия клони кестен, надвиснали над градината на Давид.

— Години наред проучвах този въпрос — прошепна композиторът. — Най-сетне, макар да не се интересувах от библейска схоластика, си поставих за цел да прочета Библията, както бяха настояли Ойлер и Бах. Бах почина скоро след срещата ни, а математикът замина за Русия, така че никога повече не ги видях и нямаше с кого да обсъдя откритията си.

— А вие какво открихте? — попита Давид и извади ключ за портата.

— Открих, че трябва да проуча архитектите. Така и сторих! В Библията се споменават двама архитекти. Единият е архитектът на Вселената. По-точно Господ Бог. Другият е архитектът на Вавилонската кула. Открих, че думата „Бабел“ означава „Вратата на Бог“. Вавилонците са били горд народ. Те са една от най-великите цивилизации, населявали някога нашия свят. Построили са висящите градини, които са достоен съперник на природните творения. Освен това са искали да издигнат кула, която да докосне небето и слънцето. Сигурен съм, че и Бах, и Ойлер намекваха за нея.

— Архитектът — продължи Филидор, докато двамата влизаха в градината — бил Нимрод. Най-великият архитект на своето време. Той наистина построил кула, по-висока от всичко, познато дотогава на човек. Само че тя останала незавършена. Знаете ли защо?

— Господ го поразил, доколкото си спомням — отвърна Давид, вървейки през градината.

— Как обаче го е поразил? — попита Филидор. — Не е било нито с мълния, нито с наводнение, нито с чума, както ставало обикновено! Ще ви разкажа как Господ разрушил създаденото от Нимрод, приятелю. Господ объркал езика на строителите, който дотогава бил един. Просто го раздробил на много езици. С това съсипал Думата.

В същия момент Давид забеляза един от слугите да тича откъм къщата.

— Това пък какво означава? — обърна се той към Филидор с цинична усмивка. — Така ли унищожава Господ една цивилизация? Като кара хората да онемеят? Като обърква езика им? Ако е така, французите изобщо не бива да се притесняват. Ние ценим езика си, понякога повече и от златото!

— Може би поверениците ви ще ни помогнат да разбулим загадката, ако наистина са живели в „Монглан“ — отвърна Филидор. — Вярвам, че именно тази сила, силата на музиката в езика, математиката на музиката е тайната на света, с която Господ е създал Вселената и е поразил Вавилон — това е тайната, която се съдържа в „Шаха Монглан“.

Слугата на Давид бързо приближи, застана малко настрани от двамата мъже, като кършеше ръце.

— Какво има, Пиер — попита учуден Давид.

— Младите дами — прошепна уплашен Пиер. — Изчезнали са, господине.

— Какво? — извика Давид. — Как така?

— Няма ги от поне два часа, господине. Получиха писмо днес сутринта. Излязоха в градината да го четат. По обяд отидохме да ги повикаме, но вече ги нямаше! Може би… не мога да си го обясня по друг начин… Според нас са прескочили оградата. И оттогава ги няма.

 

 

16,00 ч.

 

Дори възторжените викове на множеството пред затвора не успяваха да заглушат сърцераздирателните писъци вътре. Мирей знаеше, че никога няма да може да заличи тези звуци от съзнанието си.

На тълпата отдавна вече й бе омръзнало да блъска по вратата и хората бяха насядали върху каретите, оплискани с кръвта на избитите свещеници. Алеята бе покрита с обезобразени трупове.

Бе минал вече час, откакто вътре произнасяха присъди. Някои от по-силните мъже бяха повдигнали другарите си на високите стени около затвора и те се опитваха да изтръгнат бодливите железа от камъка, за да ги използват като оръжие, след като се озоват в двора.

Мъж, изправил се на раменете на друг, изкрещя:

— Отворете вратите, граждани! Трябва да въздадем справедливост!

Тълпата зарева, когато чу дръпването на резе. Една от масивните порти се отвори и тълпата я натисна, а след това се опита да нахлуе вътре.

Само че войниците, въоръжени с мускети, удържаха хората и отново затвориха. Мирей и останалите чакаха сведения от покачилите се на зида, които наблюдаваха подобието на съдебен процес и докладваха за кървавата разправа вътре.

Младата жена бе блъскала дълго портите на затвора, беше се опитала да се качи по зида заедно с мъжете, но не бе успяла. Чакаше изтощена край вратата с надеждата да отворят още веднъж, макар за секунда, за да успее да се шмугне вътре.

Най-сетне желанието й се изпълни. В четири часа Мирей забеляза пристигналата открита карета. Конете пристъпваха внимателно върху вече премазаните тела. Гражданките, насядали върху изоставените затворнически карети, се развикаха, щом видяха човека, седнал отзад, и алеята отново се оживи, когато мъжете наскачаха от наблюдателниците си, а отвратителните вещици, покачили се на каретите, се смъкнаха, за да се хвърлят към новодошлия. Мирей скочи изумена. Беше Давид!

— Чичо, чичо! — провикна се тя и си проправи път със зъби и нокти през тълпата. По лицето й се стичаха сълзи. Давид я зърна, лицето му стана сериозно, когато слезе от каретата, разбута всички по пътя си и я прегърна.

— Мирей! — възкликна той, притиснат от навалицата. Хората го потупваха по гърба и го приветстваха с викове. — Какво се е случило? Къде е Валентин? — По лицето му се бе изписал ужас, докато обгръщаше Мирей, а тя хлипаше неудържимо.

— В затвора — извика Мирей. — Дойдохме да се срещнем с една приятелка… ние… не знам какво стана, чичо. Може би е прекалено късно.

— Ела с мен. — Все така без да го пуска, Давид поведе момичето през тълпата. Потупа по раменете неколцина, които познаваше, когато му сториха път да мине.

— Отворете вратите! — провикнаха се някои от мъжете по стените. — Гражданинът Давид е тук! Художникът Давид е отвън!

След няколко секунди една от масивните порти бе отворена и масата смрадливи тела изтласка Давид напред. Двамата се озоваха вътре и вратите бяха затворени отново с неистово усилие.

Вътрешният двор бе потънал в кръв. На малко петно трева, където някога е била градината, бе притиснат свещеник, главата му бе поставена на дръвник. Войник, целият оплескан в кръв, безуспешно се опитваше да отдели главата на монаха от тялото със сабята си. Само че свещеникът все още не беше мъртъв. Всеки път, когато се опитваше да стане, кръвта шурваше от прерязаното му гърло. Устата му бе отворена в безмълвен писък.

Хората се стрелкаха напред-назад и прескачаха сгърчените в най-ужасни пози тела. Бе невъзможно да се прецени колко души са били изклани тук. Ръце, крака, цели тела бяха нахвърлени върху някога грижливо поддържания жив плет, а по цветните лехи бяха разпилени вътрешности.

Мирей се впи в рамото на Давид, започна да наддава писъци и да се бори за глътка въздух, ала той я стисна грубо и зашепна в ухото й:

— Овладей се, иначе сме загубени. Трябва незабавно да я открием.

Мирей отчаяно се бореше със себе си, докато Давид оглеждаше двора, обзет от отчаяние. Ръката на чувствителния художник се тресеше, когато се протегна към един от войниците и го дръпна за ръкава. Униформата на мъжа бе изпокъсана, но поне не бе пазач в затвора; устата му бе оплескана с кръв, макар рани да не се виждаха.

— Кой е главният тук? — попита Давид. Войникът се изсмя, след това посочи към дълга дървена маса близо до входа на затвора, където се бяха настанили неколцина мъже. Около тях се бе струпала голяма група.

Докато Давид теглеше Мирей през двора, трима свещеници бяха изведени от сградата на затвора и хвърлени на земята пред масата. Тълпата се развика, а войниците използваха щиковете, за да отблъснат всички. След това изправиха свещениците на крака и ги обърнаха към масата.

Петимата, седнали зад масата, заговориха на свещениците поотделно. Един разгърна някакви документи, направи отметка и поклати глава.

След това поведоха осъдените към центъра на двора. Лицата им се превърнаха в бели безкръвни маски, когато видяха какво ги очаква. Тълпата в двора се развика радостно, разбрала, че влачат нови жертви на заколение. Давид стисна здраво Мирей и я побутна към масата, където седяха съдиите, досега скрити от множеството, потънало в доволно очакване на екзекуцията.

Давид се приближи тъкмо когато мъжете, накацали по стената, се провикнаха, за да съобщят присъдата на народа отвън.

— Смърт за отец Амброз от Сан Сулписий! — обяви един и новината бе посрещната с ликуващи викове.

— Аз съм Жак-Луи Давид — представи се на висок глас Давид на първия съдия сред шума, отекнал над стените на двора. — Член съм на революционния трибунал. Дантон ме изпрати, за да…

— Знаем кой си, Жак-Луи Давид — прекъсна го мъж, седнал в края на масата. Давид се обърна към него и ахна.

Мирей погледна съдията и кръвта й се вледени. Това бе лице, което човек виждаше единствено в кошмарите си, лицето, което си бе представила, когато абатисата ги предупреждаваше да се пазят. Пред нея бе въплъщението на злото.

Мъжът бе отвратителен. Плътта му бе прорязана от белези и гноясали рани. От мръсния парцал, увит на челото му, капеше сивкава течност, стичаше се по врата и оставяше дири по сплъстената коса. Докато се хилеше противно към Давид, Мирей си каза, че раните, покрили кожата му, сигурно са външната проява на злото в него, защото пред нея бе въплъщението на самия дявол.

— Вие… — прошепна Давид. — Мислех, че сте…

— Болен ли? — довърши вместо него мъжът. — Болен съм, но не толкова, че да се откажа от служба в полза на страната си, гражданино.

Давид пристъпи към противния мъж, макар да се страхуваше да приближи. Повлече Мирей след себе си и прошепна на ухото й: — Да не си казала и дума. В опасност сме.

Щом си проправи път през скупчилите се около масата, Давид се наведе към съдията и заговори:

— Дойдох по молба на Дантон, за да помогна на трибунала.

— Не ни е необходима помощ, гражданино — отвърна мъжът. — Този затвор е първият. Във всички останали са затворени врагове на държавата. След като произнесем присъдите, ще се преместим другаде. Не ни липсват доброволци за постигане на справедливостта. Върви да кажеш на Дантон, че аз съм тук. Правосъдието е в добри ръце.

— Ясно — отвърна Давид и страхливо протегна ръка, за да потупа мръсния мъж по рамото. В този момент тълпата зад тях нададе нов рев. — Знам, че сте почетен гражданин и член на съвета. Само че има един проблем. Сигурен съм, че може те да ми помогнете.

Давид стисна ръката на Мирей, а тя изпъна гръб и притаи дъх при следващите му думи.

— Племенницата ми е минавала покрай затвора днес следобед и по някаква случайност е била арестувана. Сигурно сте… Надявам се нищо да не й се е случило, защото тя е простичко момиче и не разбира нищо от политика. Искам да ви помоля да я потърся в затвора.

— Племенницата ти ли? — захили се мъжът. Наведе се към кофа с вода, оставена на земята до него, и извади почернял парцал. Дръпна превръзката от челото си, подхвърли я в кофата и уви капещия парцал на нейно място. По лицето му рукна вода и отми гнойта, избила от раните. Мирей усети да я лъхва воня на загнило и смърт, много по-силна и натрапчива от миризмата на кръв в двора. Усети как я обхваща слабост и се уплаши, че ще припадне, когато чу следващия вик на множеството. Наложи си да не мисли какво съпътстваха възторжените крясъци.

— Няма нужда да я търсиш — отвърна отвратителният човек. — Тя е следващата, която ще бъде изправена пред трибунала. Знаем кои са поверениците ти, Давид. Включително и тази. — Той кимна към Мирей, без да я поглежда. — Те са благороднички, носят кръвта на Дьо Реми. Идват от абатството „Монглан“. Вече разпитахме „племенницата“ ти, докато беше в затвора.

— Не! — изкрещя Мирей и се отскубна от ръката на Давид. — Валентин! Какво сте направили с нея? — Тя се пресегна през масата и сграбчи противния мъж, ала Давид я изтегли назад.

— Не ставай глупава — изсъска той. Тя тъкмо отстъпваше, когато съдията вдигна ръка. Настъпи суматоха, щом две нови тела бяха изхвърлени по стълбите от сградата на затвора. Мирей се отскубна отново, заобиколи масата и хукна към слабото тяло на Валентин, претърколило се до това на млад свещеник. Свещеникът се изправи и помогна на Валентин да стане. Мирей се хвърли към братовчедката си.

— Валентин, Валентин — изпищя тя, когато видя синините по лицето й и разцепените й устни.

— Фигурите — прошепна Валентин с див поглед, докато очите й се стрелкаха из двора. — Клод ми каза къде са фигурите. Шест са…

— Не се тревожи за тях — опита се да я успокои Мирей и я притисна до себе си. — Чичо ни е тук. Той ще те освободи…

— Не! — извика Валентин. — Те ще ме убият, братовчедке. Знаят за фигурите… помниш ли призрака! Дьо Реми, Дьо Реми — повтаряше тя безспир фамилното им име. Мирей се опита да я успокои.

В този момент Мирей бе сграбчена от войник, който я задържа и тя не успя да се пребори с него. Погледна като обезумяла към Давид, навел се над масата в опит да убеди противния съдия. Мирей продължаваше да се съпротивлява, опита се да ухапе войника, когато други двама мъже сграбчиха Валентин и я блъснаха пред масата. Двамата войници я стискаха здраво. За момент изви поглед към Мирей, лицето й беше пребледняло и уплашено. След това се усмихна и усмивката й заблестя като слънчев лъч, пронизал тъмен облак. Мирей спря да се бори и също се усмихна. След това чу гласа на мъжете, насядали зад масата. Присъдата проехтя като удар на камшик сред стените на затвора.

— Смърт!

Мирей се опита да се отскубне от войника. Не спираше да крещи към Давид, който се бе превил над масата, облян в сълзи. Като в забавен кадър завлякоха Валентин през калдъръмения двор към тревата. Мирей се съпротивляваше като подивяла котка, ала железните ръце на мъжа не я изпускаха. И тогава нещо я удари отстрани. Заедно с войника паднаха на земята. Младият свещеник, изхвърлен по стълбите заедно с Валентин, й се бе притекъл на помощ и се опитваше да се пребори с войника. Докато двамата мъже се боричкаха на земята, Мирей хукна към масата, където Давид се бе свлякъл, загубил самообладание. Сграбчи мръсната риза на съдията и извика:

— Спрете присъдата!

През рамо видя как двама яки мъже без сака, навили ръкави, притискат Валентин към земята. Нямаше време за губене.

— Освободете я! — изкрещя тя.

— Ще я освободя — отвърна мъжът — само ако ми разкриеш онова, което братовчедка ти отказа да признае. Кажи ми къде е скрит „Шахът Монглан“. Знам с кого разговаряше приятелката ти, преди да я арестуват…

— Ще кажа — отвърна задъхана Мирей и отново погледна към Валентин. — Ще пуснете ли братовчедка ми?

— Трябват ми! — заяви ожесточено той. Очите му бяха пълни със студена омраза. Това са очи на луд, помисли си Мирей. Вътрешно се сви от погнуса, но съумя да го погледне спокойно.

— Ако я пуснете, ще ви кажа къде са.

— Казвай! — изкряска той.

Мирей усети зловонния му дъх, когато се наведе към нея. Давид простена, ала тя не му обърна никакво внимание. Пое си дълбоко дъх, отправи мислено молба за прошка към Валентин и заговори бавно.

— Заровени са в градината зад ателието на чичо.

— Аха! — изрева той. В очите му заблестя нечовешки пламък. Скочи от стола и се надвеси над Мирей. — Да не си посмяла да лъжеш. Защото, ако се осмелиш, ще те преследвам до края на света. Тези фигури трябва да са мои!

— Господине, умолявам ви — изпищя Мирей. — Казах ви истината.

— Вярвам ти — отвърна той. Вдигна ръка и погледна към двамата мъже, притиснали Валентин към земята в очакване на заповеди. Мирей наблюдаваше противното лице и се зарече, че докато е жива, докато той е жив, никога няма да го забрави. Ще запомни това лице, този мъж, който държеше в ръцете си живота на любимата й братовчедка. Винаги ще го помни.

— Кой сте вие? — попита, докато той гледаше към тревата. Бавно се обърна към нея и омразата в очите му я вледени.

— Аз съм гневът на народа — прошепна. — Благородниците ще бъдат премазани, духовенството ще бъде смачкано, също и буржоазията. Ще ги стъпчем. Плюя на вас заради страданията, които сте ни причинили, все страдания, които ще ви се върнат. Небесата ще се продънят над вас! „Шахът Монглан“ ще бъде мой! Само мой! Ако не го намеря където каза, ще те преследвам, докато те намеря… и тогава ще ми платиш!

Зловещият му глас отекваше около Мирей.

— Продължете екзекуцията! — изрева той и тълпата нададе поредния ужасяващ вик.

— Смърт! Присъдата е смърт!

— Не! — изпищя Мирей. Някакъв войник се опита да я сграбчи, ала тя се дръпна. Без да вижда, се спусна през двора, полата й се вееше над локвите кръв, събрали се между неравните камъни. Сред многобройните лица се открояваше единствено блясъкът на двуострата брадва, вдигната над тялото на Валентин. Косата на братовчедка й, разпиляла се по тревата, изглеждаше сребриста на слънцето.

Мирей си проби път през тълпата, скупчила се, за да се порадва на поредното убийство. Скочи и се хвърли към тялото на Валентин тъкмо когато брадвата полетя надолу.