Катрин Невил
Осем (12)

Динамичен център^[1]

Често в кокосовите орехи откриват скелети на мишки, защото е много по-лесно да влезеш вътре слаб и лаком, отколкото да излезеш заситен, но дебел.

„Шахът е моят живот“

Виктор Крочной, руски гросмайстор

Тактика означава да знаеш какво да направиш, когато може да се направи нещо.

Стратегия означава да знаеш как да постъпиш, когато не можеш да направиш нищо.

Савелий Тартаковер, полски гросмайстор

ДОКАТО ПЪТУВАХМЕ С ТАКСИТО към дома на Хари, се чувствах по-объркана откогато и да било. Думите на Мордекай, че съм присъствала на смъртта на двама души, само подсили убеждението ми, че този непонятен цирк има много общо с мен. За какво ме предупредиха и Соларин, и гледачката? Как стана така, че нарисувах човек на колело, който се появи изневиделица в истинския ми живот?

Искаше ми се да бях задала още въпроси на Мордекай, защото той, изглежда, знаеше повече, отколкото признаваше. Нали сам каза, че се е запознал със Соларин преди години. Откъде да знам, че не е поддържал връзка с руснака през годините?

Когато пристигнахме у Хари, портиерът се втурна да ни отвори. По пътя не си казахме почти нищо. Бяхме в асансьора, когато Лили най-сетне заговори:

— Направи силно впечатление на Мордекай.

— Многопластова личност.

— И още как — отвърна тя, когато вратите се отвориха на техния етаж. — Дори когато го бия на шах, се питам каква друга комбинация е могъл да изиграе. Имам му повече доверие, отколкото на всеки друг, но той си остава потаен старец. Та в тази връзка, не споменавай за смъртта на Сол, преди да разберем още нещо.

— Трябва да съобщя в полицията — отвърнах аз.

— И там има да се чудят защо си мълчала толкова време, преди да им разкажеш каквото знаеш — изтъкна очевидното Лили. — Просто можеш да отложиш пътуването за Алжир с някоя десетгодишна присъда.

— Те едва ли ще решат, че аз…

— Защо да не решат? — прекъсна ме тя. Вече бяхме пред вратата на Хари.

— Ето ги и тях! — извика Луелин от хола, когато двете с Лили влязохме в просторното мраморно фоайе и подадохме палтата си на прислужницата. — Както обикновено закъсняват. Къде бяхте досега? Хари ще получи удар.

Подът на антрето бе покрит с черни и бели плочки, подредени в шахматен ред. Отстрани се издигаха мраморни колони, а по стените висяха италиански пейзажи в сиво-зелена гама. В центъра бълбукаше малък фонтан, опасан от бръшлян.

От двете му страни се извиваха мраморни стълби със заоблени ръбове. Десните водеха към официалната трапезария, където махагоновата маса бе сервирана за петима. Отляво бе холът и Бланш се бе настанила в тежко винено кресло. Ужасен китайски шкаф в единия край, лакиран в червено, с едри златни дръжки привличаше погледа. Останалата част от помещението бе пълна с безобразно скъпи предмети от антикварния магазин на Луелин. Той се изправи веднага щом ни видя, и се приближи, за да ни поздрави.

— Вие двете къде бяхте? — попита Бланш, когато слязохме по стълбите. — Още преди час трябваше да сервират коктейлите и ордьоврите.

Луелин ме целуна по бузата и отиде да уведоми Хари, че сме пристигнали.

— Просто се заприказвахме — обясни Лили, стовари огромното си туловище в едно от креслата и тутакси посегна към списанията.

Хари се втурна откъм кухнята, понесъл поднос с ордьоври. Беше си сложил готварска престилка и шапка с огромна периферия. Приличаше на гигантски рекламен плакат за бухнало тесто.

— Чух, че идвате — грейна той. — Пуснах по-голяма част от персонала, за да не ми висят над главата, докато готвя. Затова сам ще ви сервирам ордьоврите.

— Заприказвали се, ти представяш ли си? — обади се Бланш, когато Хари остави подноса на една от малките масички. — Можеха да провалят вечерята.

— Остави ги намира — намигна ми Хари, застанал с гръб към Бланш. — Момичетата на тази възраст трябва да си имат някои тайни. — Хари се заблуждаваше, че ако попадне под моето влияние, Лили може и да се промени малко. — Вижте сега — потегли ме той към подноса с ордьоврите. — Тези са с хайвер и сметана, тези са с яйца и лук, а тези са направени по тайната ми рецепта за пастет от черен дроб. Майка ми я даде, когато беше на смъртно легло.

— Прекрасен аромат — похвалих го аз.

— А тези са със сьомга и разбито сирене, ако не ви се яде хайвер. Искам поне половината да ги няма, когато се върна. Вечерята ще бъде сервирана след трийсет минути. — Отново ми се усмихна доволно и изтича навън.

— Сьомга — измърмори Бланш, с измъчена физиономия. — Дай ми една от тези хапки. — Подадох й чинията, след което и аз си взех една.

Лили пристъпи до ордьоврите и на бърза ръка налапа няколко.

— Кат, искаш ли шампанско? Мога да ти направя коктейл, ако кажеш.

— Шампанско става — отвърнах тъкмо когато Луелин се връщаше.

— Аз ще налея — предложи той и застана зад бара. — Шампанско за Кат, а какво да бъде за очарователната ми племенница?

— Скоч със сода — поиска Лили. — Къде е Кариока?

— Малкото бонбонче вече си легна. Няма нужда да точи лиги около ордьоврите. — Тъй като Кариока се опитваше да ухапе Луелин по глезените винаги когато го видеше, бе напълно ясно защо той се отнася с такова пренебрежение към кучето. Докато Лили се цупеше, Луелин ми подаде висока чаша шампанско. След това се върна зад бара, за да налее скоч и сода.

Подир половин час и още много ордьоври Хари излезе от кухнята, облечен в тъмнокафяво официално сако и ни покани на трапезата. Лили и Луелин бяха от едната страна на махагоновата маса, Бланш и Хари в двата края. Другата страна очевидно бе запазена за мен. Настанихме се и Хари наля вино.

— Да пием за заминаването на любимата ни приятелка Кат, за първия й дълъг престой далеч от нас. — Чукнахме се и той продължи: — Преди да заминеш, ще ти напиша списък на най-хубавите ресторанти в Париж. Трябва да отидеш в „Максим“ или на Айфеловата кула и само като споменеш името ми на оберкелнера, ще ти сервират като на принцеса.

Трябваше да му кажа. Сега или никога.

— В интерес на истината, Хари — започнах аз, — в Париж ще бъда само няколко дни. След това заминавам за Алжир.

Хари ме погледна и поднесената към устата му чаша застина. След малко я остави на масата.

— Алжир ли? — попита.

— Там заминавам на работа — обясних. — Ще остана цяла година.

— Ще живееш при арабите?

— Ами да, заминавам за Алжир — потвърдих. Всички на масата мълчаха и аз им бях искрено благодарна, че не се намесват, за да ми помагат.

— Защо ти е да ходиш в Алжир? Да не би да си се побъркала? Може би има някаква друга причина, поради която се опитваш да избягаш от мен?

— Ще разработвам компютърна система за ОПЕК — обясних аз. — Това е петролен консорциум. Означава Организация на страните — износителки на петрол. Те произвеждат и изнасят петрол, а една от базите им е в Алжир.

— Какъв е този петролен консорциум — изръмжа Хари, — дето го управляват група смотаняци, некадърни да пробият една дупка в земята? Цели четири хиляди години арабите се мотаят из пустинята, камилите им серат, където си искат и не произвеждат абсолютно нищо! Как е възможно точно ти да…

Валери, прислужницата, подбра чудесен момент, за да внесе супника. Избута количката до Бланш и започна да сипва.

— Валери, какво правиш? — попита Хари. — Не точно сега!

— Гошподин Рад — отвърна незабавно Валери, която бе от Марсилия и умееше да се справя с мъжете, — ш ваш шъм вече дешет години. През вшичкото това време не шъм ви позволила нито веднъж да ми нареждате кога да шервирам зупата. Защо да започваме точно шега? — Тя продължи да сипва със забележителен апломб.

Докато Хари се съвземе, Валери вече бе стигнала до мен.

— Валери — подхвана я отново той, — тъй като настояваш да сервираш супата, много ми се иска да чуя мнението ти по един въпрос.

— Кажете. — Тя стисна устни и се приближи, за да сервира и на него.

— Познаваш госпожица Велис доста добре.

— Така ши е — съгласи се Валери.

— Знаеш ли, че въпросната госпожица Велис току-що благоволи да ни уведоми, че заминава за Алжир и ще живее сред арабите? Ти какво ще кажеш по този въпрос?

— Алжир е прекрашна штрана — отвърна Валери и мина да сервира на Лили. — Имам брат, който живее там. Много пъти шъм го пошештавала. — Тя ми кимна. — Много ше ви хареша.

Сипа и на Луелин и се скри в кухнята. Настъпи мълчание. Чуваше се само потракването на лъжиците. Най-сетне Хари заговори:

— Харесва ли ти супата?

— Прекрасна е — отвърнах.

— Такава супа в Алжир няма, отсега да знаеш.

Това бе неговият начин да признае, че се предава. Останалите въздъхнаха облекчено.

* * *

Вечерята беше чудесна. Хари поднесе картофени палачинки с приготвен от него сос от ябълки, който накиселяваше и ухаеше на портокали. Следваше печено, от което всички си режехме сами. Беше успял да приготви и някакви макарони, които нарече „кугел“, леко запечени, с апетитна коричка.

Поднесе и най-различни зеленчуци, четири вида хляб, сервиран със заквасена сметана. За десерт хапнахме най-вкусния ябълков щрудел, който някога бях опитвала, с ароматни стафиди, все още горещ.

Бланш, Луелин и Лили бяха неестествено мълчаливи по време на вечерята и разговорът не вървеше много. Най-сетне Хари се обърна към мен, доля ми вино и каза:

— Ако имаш неприятности, на всяка цена да ми се обадиш! Притеснявам се за теб, миличка, защото там няма да има към кого да се обърнеш, освен към арабите неверници, дето им работиш.

— Благодаря — отвърнах аз. — Хари, опитай се да разбереш, че заминавам в една цивилизована страна по работа. Няма да обикалям джунглите…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна ме Хари. — Че те, арабите, все още режат главите на хората за кражба. Дори в цивилизованите страни вече не е сигурно. Аз не позволявам на Лили да кара колата си сама в Ню Йорк, за да не я оберат. Предполагам, вече си разбрала, че Сол ни заряза. Каква черна неблагодарност!

Двете с Лили гузно се спогледахме и побързахме да извърнем очи. Хари продължаваше да се възмущава:

— Лили все още се занимава с онзи никакъв шахматен турнир, а няма кой да я кара. Побелях от тревоги, че ще бъде сама по улиците… А сега се чу, че някакъв участник в турнира бил умрял.

— Не ставай смешен — сопна му се Лили. — Турнирът е много важен. Ако успея сега, ще мога да участвам в международни турнири с най-добрите шахматисти в света. Нямам намерение да се оттегля единствено защото някакъв стар глупак са го пречукали.

— Как така пречукали?! — възкликна Хари и погледът му се плъзна към мен толкова бързо, че не успях да си придам изражение на напълно невинна. — Браво! Страхотно! Точно от това се притеснявах. А ти търчиш на всеки пет минути на Четирийсет и шеста улица, за да играеш шах с онзи стар изкукал глупак. Как ще си намериш съпруг?

— Ти за Мордекай ли говориш? — обърнах се към Хари.

Настана оглушително мълчание. Хари сякаш се бе превърнал в каменна статуя. Луелин бе затворил очи и си играеше със салфетката. Бланш наблюдаваше Хари с неприятна полуусмивка. Лили бе забола поглед в чинията и потропваше по масата с лъжица.

— Какво направих? — попитах аз.

— Нищо — измърмори Хари. — Не се притеснявай. — Не обясни нищо повече.

— Всичко е наред, миличка — заговори Бланш престорено любезно. — В тази къща не се говори често по този въпрос. Мордекай е бащата на Хари. Лили много го обича. Беше съвсем малка, когато я научи да играе шах. Направи го, за да ме дразни.

— Майко, това е смешно — намеси се Лили. — Аз го помолих да ме научи. Много добре знаеш, че е така.

— Че ти още беше повита в пелени по онова време — отвърна Бланш, без да откъсва поглед от мен. — За мен той е един ужасен дъртак. Не е стъпвал в този апартамент, откакто двамата с Хари се оженихме преди двайсет и пет години. Не мога да се начудя защо Лили те е запознала с него.

— Той ми е дядо! — тросна се Лили.

— Можеше да ми кажеш — намеси се Хари. Бе толкова наранен, че се уплаших да не заплаче. В очите му никога не се бе събирала толкова тъга.

— Много съжалявам — обадих се аз. — Вината е моя…

— Разбира се, че не си виновна — прекъсна ме Лили. — Така че млъквай. Истинският проблем е, че никой тук не приема факта, че обичам да играя шах. Не искам да стана актриса, не искам да се омъжа за богаташ. Нямам желание да чакам други да ме издържат като Луелин… — Луелин я стрелна злобно с поглед, ала след това бързо сведе очи към масата. — Искам да играя шах и никой освен Мордекай не разбира това.

— Всеки път, когато се спомене името му в тази къща — каза Бланш и за пръв път гласът й прозвуча нервен и писклив, — семейството ни е пред разпадане.

— Не разбирам защо трябва да ходя тайно в центъра като някой престъпник — надигна глас Лили, — за да видя собствения си…

— Защо ходиш тайно? — попита Хари. — Искал ли съм някога да ходиш тайно? Когато си пожелала винаги си имала и кола, и шофьор. Никой не е казал, че трябва да се промъкваш.

— Може би тя е искала да ходи тайно — обади се за пръв път Луелин. — Може би сладката ни малка Лили предпочита да се вижда с Кат, за да обсъждат тайно турнира, на който са ходили в неделя. Да, говоря за същия турнир, на който е бил убит Фиск. Да не забравяме, че Мордекай е отдавнашен приятел на гросмайстор Фиск. По-точно казано, беше.

Луелин се усмихваше, сякаш току-що бе открил най-подходящото място, на което да забие камата си. Запитах се как успя да се прицели толкова точно. Пробвах с един блъф:

— Не ставай глупав. Всички знаят, че Лили никога не ходи по турнири.

— Излишно е да лъжем! — възкликна Лили. — Сигурно са писали във вестниците, че съм била там. И без това беше пълно с репортери.

— Защо на мен никой нищо не ми казва? — изрева Хари. Целият беше поруменял. — Какво, по дяволите, става тук? — Намръщи се страховито. Никога не го бях виждала толкова ядосан.

— Двете с Кат ходихме на турнира в неделя. Фиск играеше срещу един руснак. Стана ясно, че с Фиск се е случило нещастие, и ние с Кат си тръгнахме. Няма друго, така че недей да правиш проблем от цялата тази работа.

— Кой прави проблем? — попита Хари. — След като ми обясни, вече съм доволен. Можеше да ми кажеш по-рано, нали! Само че ти няма да ходиш повече на турнири, където хората ги „пречукват“.

— Ще се постарая да уредя всички да останат живи — изсъска Лили.

— И какво казва великият ум Мордекай за смъртта на Фиск? — попита Луелин. Бе очевидно, че въпросът го интересува. — Той обикновено има мнение за всичко.

Бланш отпусна длан на ръката на Луелин, за да го накара да престане.

— Според Мордекай Фиск е бил убит — отвърна Лили, отблъсна стола си назад и се изправи. Подхвърли салфетката си на масата. — Някой иска ли да дойде в хола за малко арсеник след обилната вечеря?

Тя излезе. В първия момент настъпи неловко мълчание, но Хари се пресегна и ме погали по рамото.

— Извинявай, миличка. Това беше прощалното ти парти, а се изпокарахме като селяни. Ела да пийнем по един коняк и да поговорим за нещо весело.

Съгласих се. Преместихме се в хола, за да пийнем по нещо. Няколко минути по-късно Бланш заяви, че я боли главата, извини се и ни остави. Луелин ме дръпна настрани.

— Нали не си забравила предложението ми за Алжир? — Кимнах и той добави: — Да идем в кабинета, за да обсъдим нещата.

Последвах го през задния коридор към кабинета с меките кафяви мебели и приглушеното осветление. Луелин затвори вратата.

— Ще го направиш ли? — попита той.

— Знам, че е много важно за теб — отвърнах. — Обмислих нещата. Ще потърся фигурите. Само че нямам намерение да правя нищо незаконно.

— Ако ти изпратя пари, ще ги купиш ли? Ще те свържа с човек, който… Той ще ги изнесе от страната.

— Незаконно, искаш да кажеш, нали?

— Не е нужно да сме толкова груби — поправи ме той.

— Искам да те попитам нещо, Луелин. След като познаваш човек, който знае къде са фигурите, и друг, който плаща за тях, а трети ще ги изнесе контрабандно от страната, защо съм ти аз?

Луелин не ми отговори веднага. Беше очевидно, че търси подходящ отговор. Най-сетне каза:

— Ще бъда откровен. Вече са правени опити. Собственикът отказва да продаде на моите хора. Отказва дори да се срещне с тях.

— Защо тогава реши, че ще разговаря с мен? — полюбопитствах аз.

Луелин се усмихна. След това призна:

— Собственикът е жена. Предполагаме, че ще се споразумее единствено с друга жена.

* * *

Луелин не ми каза нищо, което да ми е от полза, но аз прецених, че е най-добре да не повдигам въпроса, тъй като си имах свои мотиви и по невнимание можех да се изпусна и да издам нещо.

Когато се върнахме в хола, Лили се бе настанила на канапето, стиснала Кариока в скута си. Хари бе застанал до кошмарното лакирано писалище в единия край на стаята и говореше по телефона. Макар да бе с гръб към мен, по напрежението, което се излъчваше от него, усетих, че нещо не е наред. Погледнах към Лили и тя поклати глава. Кариока вирна уши, щом видя Луелин, и в гърлото му заклокочи ръмжене, което разтърси пухкавото телце. Луелин побърза да се извини, целуна ме по бузата и си тръгна.

— Обадиха се от полицията — обясни Хари, затвори телефона и се обърна към мен съкрушен. След това отпусна рамене и ми се стори, че е готов да заплаче. — Извадили са труп от Ийст Ривър. Настояват да отида в моргата, за да го идентифицирам. Починалият… — той едва произнесе думата — е носел портфейла на Сол и шофьорската му книжка. Трябва да отида.

Прежълтях. Значи Мордекай се оказа прав. Някой се опитваше да прикрие следите си, но как се бе оказало тялото на Сол в Ийст Ривър? Не смеех да вдигна поглед към Лили. Нито една от нас не проговори, ала Хари не забеляза.

— Трябва да ви кажа — обясняваше той, — усетих, че нещо не е наред в неделя вечерта. Когато Сол се върна, се затвори в стаята си и отказа да говори с нас. Не дойде и на вечеря. Не е възможно да се е самоубил. Трябваше да бъда по-настоятелен и да поговоря с него… Аз съм виновен.

— Не си сигурен дали трупът е на Сол — опита се да го успокои Лили. Погледна ме умолително, ала аз не разбрах дали ме моли да кажа истината, или да мълча. Почувствах се ужасно.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложих.

— Не, миличка — въздъхна дълбоко Хари. — Да се надяваме, че Лили е права и е станала грешка. Ако е Сол, ще се наложи да остана. Ще трябва да прибера… Длъжен съм да организирам пренасянето му в погребална агенция. — Той ме целуна на раздяла, извини се отново, че вечерта е протекла толкова тъжно, и най-сетне тръгна.

— Господи, чувствам се ужасно — призна Лили, след като баща й излезе. — Хари обичаше Сол като свой син.

— Редно е да му кажем истината — подхвърлих.

— Не се прави на благородна — сопна се Лили. — Как предлагаш да му обясним, че си видяла тялото на Сол преди два дни в сградата на Обединените нации и си забравила да споменеш? Забрави ли какво каза Мордекай?

— Струва ми се, че Мордекай е предчувствал, че някой се опитва да прикрие тези убийства — отвърнах аз. — Иска ми се да поговоря с него по този въпрос.

Помолих Лили да ми даде телефонния му номер. Тя остави Кариока в скута ми и отиде до писалището да донесе лист. Кариока ме близна по ръката. Аз веднага се избърсах.

— Направо не е за вярване какви боклуци влачи Лулу в тази къща — замахна тя към противното писалище в червено и златно. Лили винаги наричаше Луелин „Лулу“, когато се ядосаше. — Чекмеджетата заяждат, а пък противните златни дръжки са върхът на простотията. — Тя надраска номера на Мордекай и ми го подаде. — Кога тръгваш? — попита.

— За Алжир ли? В събота. Съмнявам се, че преди това ще ни остане време да поговорим.

Станах и подметнах кученцето на Лили. Тя го пое, потри носа си в неговия, а то се сгърчи в опит да избяга.

— До събота няма да успея да те видя. Ще се затворя с Мордекай, за да играя шах до турнира следващата седмица. Ако науча нещо за смъртта на Фиск или… или за Сол… как да се свържа с теб?

— Дори не си знам адреса. Пусни съобщение през офиса ми и те ще го препратят.

Разбрахме се да държим връзка по този начин. Тръгнах си и портиерът ми повика такси. Докато пътувах в тъмнината, се опитах да прехвърля наум всичко, което се бе случило досега, да разбера накъде водят събитията. Мозъкът ми бе като заплетено кълбо прежда, а стомахът ме присвиваше от страх. По пътя към къщи страхът и отчаянието се редуваха и не ме оставяха намира.

Подадох припряно няколко банкноти на таксиметровия шофьор и затичах към входа. Натиснах бързо копчето на асансьора. В същия момент усетих някой да ме докосва по рамото. Едва не подскочих от страх.

Беше портиерът, стиснал в ръка пощата.

— Съжалявам, че ви стреснах, госпожице Велис — извини се той. — Щяхте да забравите пощата. Разбрах, че този уикенд заминавате.

— Да, дадох на домоуправителя адреса на офиса. От петък нататък можете да препращате пощата там.

— Добре — кимна той и ми пожела лека нощ.

Не се качих веднага в апартамента. Първо натиснах копчето за покрива. Единствено хората, които живееха в сградата, знаеха за вратата, която извеждаше на просторната тераса, откъдето се виждаше цял Манхатън. Под мен блещукаха светлините на града, който скоро щях да напусна. Въздухът ми се стори чист и свеж. Забелязах небостъргачите Емпайър Стейт и Крайслър да искрят в далечината.

Останах горе десет минути, докато усетих, че вече съм по-спокойна и стомахът не ме присвива. След това се качих на асансьора и слязох на моя етаж.

Косъмът, който бях лепнала на вратата, бе непокътнат, което означаваше, че никой не е влизал. Само че веднага щом отключих и стъпих в антрето, усетих, че нещо не е наред. Все още не бях запалила лампите, а от голямата стая хол се процеждаше светлина. Никога не оставях да свети, когато излизах.

Щракнах електрическия ключ, поех си дълбоко дъх и тръгнах бавно през антрето. На пианото имаше малка конусовидна лампа, която използвах, за да виждам нотите. Тя бе включена и нагласена така, че да осветява богатата рамка на огледалото над пианото. Дори от другия край на стаята видях върху какво пада светлината. На огледалото бе поставена бележка.

Вървях като омагьосана, като внимавах да не съборя някоя саксия. Имах чувството, че нещо шумоли сред растенията. Малката лампа ме привличаше като маяк към огледалото. Заобиколих пианото и застанах пред бележката. Усетих вече познатата студена тръпка, докато я четях.

Ще повторя отново, че

те предупредих, ала ти не ме послуша.

Чакам да видя как пред прага на опасността ще заровиш глава

в пясъка, а в

Алжир има много пясък.

Останах неподвижна, загледана в бележката. Дори малкият кон, нарисуван най-отдолу, не ме насочи към значението на посланието, макар че веднага разпознах почерка. Беше на Соларин. Как бе успял да проникне в апартамента, без да размести тайния ми знак? Възможно ли е да се покачил по стената чак до единайсетия етаж, за да влезе през прозореца?

Опитвах се да намеря някакъв смисъл във всичко, което се случваше. Какво искаше Соларин? Защо бе готов да поеме толкова рискове, за да се свърже с мен? Вече два пъти бе намирал начин да поговорим, да ме предупреди и всеки път това се случваше малко преди някой да бъде убит. Какво общо имаха събитията с мен? Освен това, ако бях в опасност, какво очакваше да направя?

Върнах се отново в антрето, проверих дали съм заключила добре и пуснах веригата. След това обиколих апартамента, надникнах зад растенията, в килера и дрешника, за да се уверя, че съм сама. Хвърлих пощата на пода, свалих сгъваемото легло, отпуснах се на ръба и си събух обувките и чорапогащника. Едва тогава забелязах.

В противоположния край на стаята, на светлината на лампата се виждаше друга бележка. Лампата не бе нагласена така, че да осветява листчето. Светлината падаше върху единия му край. Изправих се отново, стиснала чорапогащника в ръка, и приближих. Беше осветена само лявата страна, така че да изпъкват първите думи на всеки ред. А те образуваха отделно изречение:

Ще те чакам в Алжир.

* * *

В два след полунощ се бях отпуснала в леглото и гледах към тавана. Не можех да затворя очи. Умът ми трескаво работеше. Нещо не беше наред, нещо ми убягваше. В тази загадка имаше прекалено много въпросителни и аз не успявах да ги подредя. Същевременно бях сигурна, че те могат да образуват едно цяло. Премислях всичко, което се бе случило, поне за хиляден път.

Гледачката ме бе предупредила, че съм в опасност. Соларин ме предупреди за същото. Гледачката ми бе оставила закодирано съобщение с предсказанието си. Соларин бе оставил скрито съобщение в бележката си. Съществуваше ли някаква връзка между тях двамата?

Едно нещо не бях обмислила както трябва, защото просто не се връзваше. Закодираното съобщение на гледачката бе „Докосвам В“. Както Ним подчерта, по всичко личеше, че тя е искала да се свърже с мен. Ако бе истина, защо изчезна? Бяха минали три месеца, а от нея нямаше никаква следа.

Надигнах се от леглото и включих осветлението. Сънят бягаше от очите ми, значи можех да помисля над загадката. Отворих дрешника и порових из джобовете, за да открия салфетката и листа, на който Ним бе преписал римуваното стихче. След това си сипах малко бренди. Накрая се настаних на купчина възглавници на пода.

Извадих молив от един буркан и започнах да броя буквите и да ги ограждам, както ми бе показал Ним. Ако проклетата жена е искала чак толкова да ми предаде нещо важно, може би вече го е направила.

Дали нямаше още някое скрито послание в пророчеството? Може да бе вплела нещо, което досега не бяхме забелязали.

Тъй като първата буква от всеки ред предаваше съобщение, пробвах да запиша последната буква от всеки ред. За съжаление, се получи „ияаааиаиа“.

Не открих нищо символично, затова опитах с първите букви на вторите думи от всеки ред, след това с третите и така нататък. Получих резултати като „тшзиубчтс“ и „лпмесбвив“. Бях готова да скърцам със зъби от безсилие. Опитах с първата буква от първото изречение и втората буква от второто и получих „дшмрбппос“. Просто не се получаваше. Отпих от брендито и продължих да търся скритото послание още около час.

Бе почти три и половина след полунощ, когато ми хрумна да пробвам с четните и нечетните букви на всяко изречение. Най-сетне попаднах на нещо. Приличаше на ИЕРЕМИЯ З. Не бе просто дума, а име. Скочих и се залутах сред купчините книги, докато най-после измъкнах прашна Библия. Започнах да ровя, докато най-сетне открих в Стария завет „Книга на пророк Иеремия“. Само че съобщението казваше „Йеремия З“. Какво означаваше това „З“. Замислих се за момент, докато изведнъж ми просветна, че „З“ е осмата буква от азбуката. И какво от това?

Чак тогава забелязах, че осмото изречение на стихотворението гласи: „Май трийсет и три и три са още търсени“. Че това бе стих от Библията.

Веднага проверих Йеремия 33:3.

Извикай към Мене и Аз ще ти отговоря,

ще ти покажа нещо велико и недостъпно,

що ти не знаеш.

Бинго! Права бях. В предсказанието бе скрито още едно послание. Единственият проблем бе, че новото предсказание ми бе напълно ненужно. Ако старицата искаше да ми предаде велики тайни, къде, по дяволите, бяха въпросните тайни? Понятие нямах.

Струваше ми се доста интересно човек, който никога досега не бе успявал да реши докрай кръстословица в „Ню Йорк Таймс“, да разгадае предсказание, записано на салфетка. От друга страна, вече започваше да ми писва. Всеки разкрит пласт, изглежда, криеше свое значение, но поне бе на английски и имаше конкретен смисъл, друг бе въпросът, че съобщението не водеше никъде освен до други съобщения.

Въздъхнах, погледнах проклетото стихче, глътнах остатъка от брендито и реших да започна отначало. Каквото и да бе посланието, то бе скрито в стихотворението. Нямаше къде другаде да го открия.

В пет сутринта най-сетне набих в дебелата си глава, че няма смисъл повече да търся сред отделните букви. Може би посланието се криеше в отделни думи, както бе в бележката на Соларин. В мига, в който ме осени тази идея — може би третата чаша бренди също ми помогна, — погледът ми попадна на първото изречение от предсказанието:

Да, тези линии са с ключ подменени…

Когато гледачката изричаше тези думи, тя се вглеждаше в линиите на дланта ми. Ами ако отделните редове на стихчето криеха друго скрито съобщение?

Взех листа за поредния опит. Къде беше ключът? Бях решила да приемам следите по-буквално. Тя твърди, че „линиите“, които могат да бъдат редовете, са „ключ“, също както римата, която, пренесена в цифри, образува „666“, Числото на звяра.

Трудно е да се каже, че внезапно ме осени вдъхновение, след като бях преседяла над проклетото предсказание цели пет часа, но точно така се почувствах. Бях сигурна, което се дължеше на недоспиване и малко повечко изпит алкохол, че съм открила отговора.

Римата на стихотворението не водеше просто до числото 666. Тя бе ключът към скритото съобщение. Листът, на който бе преписано стихотворението, бе целият надраскан и приличаше на карта на маршрута на космически кораб. Обърнах го, за да препиша стихотворението начисто на гърба и римата. Тя беше 1–2–3, 2–3–1, 3–2–1. Избрах съответната дума от всяко изречение и съставих ново двустишие:

Да, шахматното матиране игра е

и безкрайна битка, която пристига през скритата врата.

Знаех с непоколебима увереност, доколкото това бе възможно след изпитите чаши алкохол, какво означават тези думи. Нали Соларин ми бе казал, че всички сме участници в шахматна игра? Гледачката пък ме бе предупредила за същото преди три месеца.

J’adoube. Докосвам. Докосвам Велис. „Извикай към Мене и Аз ще ти отговоря, ще ти покажа нещо велико и недостъпно, що ти не знаеш.“ Разразява се битка и ти си просто пешка в нея. Пешка от шахматната дъска на живота.

Усмихнах се, протегнах крака и посегнах към телефона. Въпреки че не можех да се свържа с Ним, можех да му оставя съобщение на компютъра. Ним бе специалист криптограф, вероятно най-добрият на света. Беше изнасял лекции, бе писал книги по този въпрос, нали така? Нищо чудно, че щом забеляза римата, се зае с написаното на салфетката. Веднага се бе сетил, че това е ключ. Само че мръсникът бе изчакал сама да го разгадая. Набрах номера, който ми бе дал, и му оставих прощалните си думи:

Пешката е на ход към Алжир.

Небето просветляваше, когато реших, че е крайно време да си легна. Нямах желание да мисля повече, а и мозъкът ми бе напълно съгласен с това решение. Изритах пръснатата по пода поща и погледът ми бе привлечен от един от пликовете, тъй като на него нямаше нито марка, нито адрес. Очевидно беше донесен на ръка, а заобленият почерк, с който бе написано името ми, бе напълно непознат. Наведох се и го отворих. Вътре имаше картичка на лъскава плътна хартия. Седнах на леглото да я прочета.

„Мила моя Катрин,

Кратката ни среща бе истинско удоволствие за мен. Няма да имам възможност да поговоря отново с теб преди заминаването ти, тъй като ми се налага да отпътувам за няколко седмици.

След разговора ни реших да изпратя Лили с теб в Алжир. Две глави мислят по-добре от една, когато трябва да се разрешат наболели въпроси. Не си ли съгласна?

Между другото, забравих да те попитам… допадна ли ти срещата с моята приятелка гледачката? Тя ти изпраща приветствие: «Добре дошла в играта.»

С най-добри чувства,

Мордекай Рад“