Катрин Невил
Осем (14)

Островът

Един ден тайнствена колония напуснала Испания и се заселила на къс земя, където живеят и до днес.

Никой не знае откъде се появили тези люде, що говорели непознат език. Един от главатарите им разбирал провансалски и помолил управниците на Марсилия да им даде този гол неплодороден нос, на който се били настанили също като древни мореплаватели…

„Граф Монте Кристо“

Александър Дюма

Описание на Корсика

Някой ден този малък остров ще удиви цяла Европа^[1].

Жан-Жак Русо

Описание на Корсика

Париж

4 септември 1792 година

 

Минаваше полунощ, когато Мирей излезе от къщата на Талейран, за да използва прикритието на тъмнината и да потъне незабелязана в горещата парижка нощ.

След като разбра, че няма да успее да я разубеди и да пречупи решимостта й да тръгне, епископът й осигури издръжлив кон от собствената си конюшня и малка кесия с всички монети, които успя да осигури в този късен час. Облечена в събрани оттук-оттам части на ливрея, които Куртиад извади, за да има тя по-добро прикритие, с коса, вързана и напудрена по момчешки, тя мина несъзряна от никого през входа за прислугата и пое по тъмните улици на Париж към барикадите в Булонския лес по пътя за Версай.

Не позволи на Талейран да я придружи. Нямаше човек в Париж, който да не познава аристократичния му профил. Освен това откриха, че пропуските, осигурени от Дантон, ще са валидни от четиринайсети септември, а дотогава имаше почти две седмици. Бяха единодушни, че единственото разумно решение е Мирей да тръгне сама, а Морис да остане в Париж, все едно че нищо не се е случило. Куртиад щеше да потегли същата нощ със сандъците с книги и да чака при Ламанша, докато пропускът му стане валиден, за да замине за Англия.

Докато копитата на коня чаткаха по тесните тъмни улици, Мирей обмисляше опасната мисия, която й предстоеше.

От момента, в който наетата карета бе спряла пред портите на старото абатство, превърнато в затвор, събитията я бяха повлекли и всичките й действия бяха инстинктивни. Ужасът, изпитан по време на екзекуцията на Валентин, неочакваният сковаващ страх за собствения й живот, докато тичаше обезумяла по обзетите от пламъци улици на Париж, лицето на Марат, гримасите на зяпачите, скупчили се, за да не пропуснат и миг от клането, я изпълниха с усещането, че някой за секунда бе повдигнал някакъв капак от тънката черупка на цивилизацията, за да надникне в прикриваните досега човешки зверства.

Времето сякаш бе спряло и отприщилите се събития я погълнаха като алчни огнени езици. Зад всяка гореща вълна, устремила се към нея, бяха стаени чувства, по-наситени и властни от всичко, изпитано досега. Страстта все още гореше в нея като черен пламък, подклаждан през кратките часове, прекарани в прегръдките на Талейран. Този огън бе разпалил решимостта й да се добере до фигурите от „Шаха Монглан“ преди другите.

Като че бе минала цяла вечност, откакто Мирей видя за последен път ведрата усмивка на Валентин в двора на затвора. А бяха минали едва трийсет и два часа оттогава. Трийсет и две, мислеше си Мирей, докато крачеше по безлюдните улици, са фигурите на шахматната дъска. Толкова трябваше да събере, за да разгадае тайната и да отмъсти за смъртта на Валентин.

* * *

По пътя към Булонския лес не срещна много хора. Тук извън пределите на града, под светлината на пълната луна, все още далеч от барикадите, пътищата бяха безлюдни. Повечето парижани вече бяха научили за клането в затвора, което продължаваше и в този час, и предпочитаха да останат на сравнително сигурно място в домовете си.

За да стигне до пристанището на Марсилия, трябваше да се насочи на изток към Лион, но Мирей нарочно зави на запад към Версай. Там бе абатството „Сен Сир“ с школата, основана през миналия век от мадам Дьо Ментенон, съпруга на Луи XIV, за да бъдат обучавани там дъщерите на благородниците. Абатисата на „Монглан“ бе спирала в „Сен Сир“ на път към Русия.

Може би монахинята, която отговаряше за обучението в „Сен Сир“, щеше да приюти Мирей, да й помогне да се свърже с абатисата на „Монглан“, за да получи средствата, от които се нуждаеше, и да я насочи как да избяга от Франция. Репутацията на абатисата на „Монглан“ бе единственият пропуск към свободата, с който Мирей разполагаше. Молеше се това пътуване да сътвори чудо.

Барикадите при Булонския лес представляваха камари от камъни, редувани с насипи пръст и строшени мебели. Мирей видя площад, пълен с хора, повели волски каруци, карети и животни, в очакване да получат разрешение да се измъкнат от града веднага щом отворят портите. За да не проличи, че е предрешена, тя слезе от коня и застана така, че да е в сянката му, когато попадне под светлината на факлите. Стисна повода и се смеси с бежанците. Зад горящите факли се мяркаха войници, които трупаха нови и нови предмети върху барикадите.

Недалеч от Мирей група младежи протягаха вратове и се повдигаха на пръсти, за да виждат по-добре. Имаше и други, с дантелени жаба, сака от кадифе и лъскави ботуши, по които проблясваха украшения. Това бяха представители на така наречената „златна младеж“, които Жермен дьо Стал им бе посочила в Операта. Мирей ги чу да се оплакват на висок глас пред тълпата благородници и селяни на площада.

— Тази революция вече става абсурдна! — възмущаваше се на висок глас един от тях. — Не виждам защо държат френските граждани като заложници, след като мръсните прусаци са прогонени.

— Хей, soldat^[2] — изкрещя друг и размаха дантелена кърпичка към войника, стъпил високо на барикадата. — Чакат ни на тържество във Версай! Докога ще злоупотребявате с търпението ни? — Войникът насочи щика си към кърпичката и тя бързо изчезна от погледа на хората.

Сред тълпата настъпи спор кого ще пуснат през барикадите. Всички знаеха, че бандитите владееха пътищата из гората. Групи от простолюдието, самопровъзгласили се за инквизитори, обикаляха пътищата в причудливи превозни средства, които удивително напомняха нощни гърнета. Без да имат официални правомощия, те раздаваха правосъдие с настървението на новоосвободени граждани на Франция — спираха някоя карета, накачулваха се като кърлежи, изискваха документите на пътниците и ако отговорите не им бяха по вкуса, прибягваха до „арест“. За да си спестят неприятностите, прехвърляха примка на най-близкото удобно дърво и обесваха, когото си решат за назидание на останалите.

Барикадата се отвори, за да преминат няколко карети. Хората от първите редици се скупчиха около прохода с надеждата да научат колкото се може повече от новопристигналите. Мирей стисна поводите на коня си и приближи първата пощенска кола. Отвътре заслизаха пътниците.

Младеж с армейска униформа в алено и синьо скочи сред множеството и веднага се зае да помага на кочияша да свали куфарите от покрива.

Мирей бе достатъчно близо, за да забележи колко е красив. Дългата му кестенява коса се стелеше по раменете. Големи очи в синьо-сив нюанс, обрамчени от тъмни мигли, подчертаваха светлата кожа. Тесният римски нос бе леко закривен надолу. Красиво изваяните устни се извиха презрително при вида на шумната тълпа.

След това го видя да подава ръка на някой в каретата. От там слезе красиво момиче на не повече от петнайсет години, толкова бледо и крехко, че Мирей се уплаши. Момичето приличаше на войника и Мирей реши, че са брат и сестра, а нежността, с която той й помогна да стъпи на земята, я убеди в предположението й. И двамата бяха дребни, но със стройни съразмерни тела. Приличат на романтична двойка, каза си Мирей, все едно са герои на някоя приказка.

Всички пътници, които слязоха от каретата, изглеждаха стъписани и много уплашени, докато изтупваха праха от дрехите си, но никой не бе по-объркан от младото момиче, което стоеше вече недалеч от Мирей. Беше пребледняло като платно, трепереше и всеки момент щеше да припадне. Войникът се опита да й помогне, за да минат през множеството, когато някакъв старец, застанал близо до Мирей, посегна и стисна младежа за ръката.

— Как е пътят до Версай, приятелю? — попита той.

— На ваше място не бих се опитвал да тръгна към Версай тази вечер — отвърна любезно войникът, ала достатъчно високо, за да го чуят всички наоколо. — Разбойниците са се развилнели и сестра ми е много разстроена. Пътуването ни отне почти осем часа, спираха ни дванайсет пъти от „Сен Сир“…

— „Сен Сир“ ли? — извика Мирей. — Идвате от „Сен Сир“? Но аз отивам там! — При тези думи младият войник и сестра му се обърнаха към нея.

— Това е госпожица! — възкликна момичето, погледна странната ливрея на Мирей и напудрената й коса. — Преоблечена е като мъж!

Войникът огледа преценяващо Мирей.

— Значи заминавате за „Сен Сир“? — попита той. — Надявам се нямате намерение да постъпите в абатството.

— Да не би да идвате от училището към абатството „Сен Сир“? — попита Мирей. — Трябва да съм там още тази вечер. Много е важно. Разкажете ми какво е положението.

— Не можем да се бавим тук — отвърна войникът. — Сестра ми не се чувства добре. — Прехвърли едната чанта на рамо и се запромъква през тълпата.

Мирей ги последва, повела коня си. Когато най-сетне си измъкнаха от навалицата, момичето извърна тъмните си очи към Мирей.

— Вероятно отивате в „Сен Сир“ по важни дела — отбеляза то. — Пътищата са твърде опасни. Много сте смела, щом се решавате да тръгвате сама в тези времена…

— Макар конят ви да е отличен — допълни войникът и погали животното. — Ако не бях поискал отпуск от армията, когато затвориха школата, за да отведа Мария-Ана до вкъщи…

— Затворили са „Сен Сир“? — възкликна Мирей и стисна ръката му. — И последната ми надежда угасна!

— Приятелки ли имате там? — попита загрижено малката Мария-Ана. — Да не би да са роднини? Нищо чудно да ги познавам…

— Щях да поискам убежище — започна Мирей, ала замълча, защото не бе сигурна колко може да разкрие пред тези непознати. Нямаше голям избор. След като школата бе затворена и единственият й план пропадаше, трябваше да мисли за промяна на намеренията си. Какво значение имаше на кого ще се довери, след като бягството й бе невъзможно.

— Не познавам никого там — започна тя, — но се надявах дами помогнат да открия абатисата от старото си абатство. Името й е мадам Дьо Рок.

— Така ли? — извика развълнувано младото момиче и стисна пръстите на Мирей с удивителна за крехката си физика сила. — Абатисата на „Монглан“? — Стрелна с бърз поглед брат си, който остави багажа на земята и синьо-сивите му очи се впиха в Мирей.

— Значи идвате от абатството „Монглан“? — Когато Ми рей кимна, вече по-предпазливо, той бързо добави: — Майка ми познаваше абатисата на „Монглан“ — от години са близки приятелки. Тъкмо по препоръка на мадам Дьо Рок сестра ми беше изпратена в „Сен Сир“ преди осем години.

— Познавам абатисата много добре — потвърди шепнешком и сестра му. — Преди две години, докато беше на посещение в училището, тя проведе с мен няколко поверителни разговора. Преди да ви разкажа… Госпожице, да не би да сте от последните… останали в абатството „Монглан“? Ако е така, ще разбера защо зададохте този въпрос. — Тя отново поглед на брат си.

Мирей усети как ударите на сърцето й отекват в ушите. Нима бе просто съвпадение, че се натъкна на хора, близки с абатисата? Можеше ли да се надява, че тя им се е доверявала? Беше прекалено опасно да разчита на това. Мария-Ана усети колебанието й.

— Очевидно предпочитате да не обсъждате този въпрос пред толкова много хора — започна тя. — И сте напълно права. Ако поговорим, може взаимно да си помогнем. Знаете ли, преди да си тръгне от „Сен Сир“, абатисата ми повери специална мисия. Може би разбирате какво имам предвид. Предлагам да ни придружите до близката странноприемница, където брат ми е запазил стаи. Там ще поприказваме на спокойствие…

Кръвта все още туптеше в слепоочията на Мирей, докато хиляди мисли се лутаха в ума й. Дори да се довери на тези непознати и тръгне с тях, нямаше как да се измъкне от Париж, а Марат сигурно обръщаше града наопаки, за да я открие. От друга страна, не бе сигурна, че без чужда помощ ще успее да се напусне града. А и къде можеше да се подслони, ако школата е закрита.

— Сестра ми е права — намеси се войникът, без да откъсва очи от Мирей. — Не можем да останем тук. Госпожице, предлагам ви покровителството си.

Мирей отново си каза, че той е доста привлекателен с тази пищна кестенява коса, разстлана по раменете, и големите тъжни очи. Макар да бе слаб и не по-висок от нея, от него лъхаше сила и увереност. Най-сетне реши да му се довери.

— Добре — усмихна се тя. — Ще дойда с вас в странноприемницата и ще поговорим.

При тези думи момичето се усмихна ведро и стисна ръката на брат си. Двамата се спогледаха с много обич. Войникът отново вдигна багажа, пое юздите на коня, а сестра му преплете пръсти с Мирей.

— Няма да съжалявате, госпожице — прошепна момичето.

— Позволете ми да се представя. Името ми е Мария-Ана, ала всички вкъщи ме наричат Елиза. А това е брат ми Наполеон — от рода Бонапарт.

* * *

В странноприемницата младежите се настаниха на груба дървена маса. На нея мъждукаше една-единствена свещ, а парче черен хляб и халба бира трябваше да им стигнат за вечеря.

— Ние сме от Корсика — започна да разказва Наполеон на Мирей, — остров, който не приема лесно тиранията. Както пише римският историк Ливий, ние, корсиканците, сме неподвластни на чуждо влияние, неуправляеми сме като диви зверове. Преди около четирийсет години нашият предводител, Паскал ди Паоли, прокудил генуезците от бреговете ни, освободил Корсика и поканил известния философ Жан-Жак Русо да напише конституция. Тази свобода обаче била краткотрайна. През 1768 година Франция купува остров Корсика от Генуа и на следващата пролет изпратила трийсет хиляди войници, за да удави свободата ни в реки от кръв. Разказвам ви всичко това, госпожице, защото то е част от историята на семейството ни и обяснява как сме се запознали с абатисата на „Монглан“.

Мирей, която тъкмо се канеше да запита защо трябва да чуе историята на острова, веднага се заслуша по-внимателно. Отчупи парче черен хляб и задъвка.

— Родителите ни се борили храбро редом с Паоли, за да отблъснат французите — продължи Наполеон. — Майка ми е била сред героите на революцията. Нощем яхвала коня си и препускала по дивите корсикански хълмове, френските куршуми свистели покрай ушите й, ала тя трябвало да занесе муниции и храна на баща ми и на войниците, които се сражавали на Ил Корте — „Орлово гнездо“. По онова време била бременна в седмия месец с мен! Обича да казва, че съм роден за войник. Само че, след като съм се появил на белия свят, страната ми започнала да умира.

— Майка ви наистина е била много смела — отбеляза Мирей и се опита да си представи приятелката на абатисата, буйна революционерка, яхнала коня в нощта.

— Напомняте ми за нея — усмихна се Наполеон. — Само че аз се отплеснах. След провала на революцията ни Паоли бил заточен в Англия, старите корсикански благородници избрали баща ми да представлява острова ни във Версай. Това станало през 1782-ра — същата година, в която майка ни, Летиция, се запознала с абатисата на „Монглан“. Никога няма да забравя колко елегантна беше мама, как всички момчета ахваха пред красотата й, когато на връщане от Версай ни посети в Отон…

— Отон! — възкликна Мирей и замалко да преобърне халбата бира. — Бяхте ли в Отон по времето, когато монсеньор Талейран е бил епископ там?

— Не, станал е епископ, след като съм постъпил във военното училище в Бриен — отвърна той. — Той е велик държавник и ми се иска един ден да се запозная с него. Чел съм много за работата му с Томас Пейн^[3]. Декларацията за правата на човека е един от най-изключителните документи на Френската революция…

— Разказвай нататък — сръчка брат си в ребрата Елиза. — Двете с госпожицата няма цяла нощ да слушаме за политика.

— Ще се постарая — обеща Наполеон и погледна сестра си. — Не знаем точно при какви обстоятелства Летиция се е запознала с абатисата. Известно ни е, че срещата им е била в „Сен Сир“. Сигурни сме, че майка ни е направила огромно впечатление на абатисата, защото след това тя винаги беше близо до семейството ни.

— Не сме богати, госпожице — обясни Елиза. — Още докато баща ни беше жив, парите изтичаха като вода между пръстите му. Абатисата на „Монглан“ плащаше обучението ми в „Сен Сир“ цели осем години.

— Тя трябва да е била доста близка с майка ви — отбеляза Мирей.

— Приятелството им бе специално — съгласи се Елиза. — Докато абатисата не замина от Франция, не минаваше и седмица, без двете да получат известие една от друга. Сама ще разберете, когато ви разкажа за мисията, която тя ми повери.

Минали са десет години, каза си Мирей, от срещата на тези две жени, толкова различни по произход. Едната е израснала на примитивен остров, сражавала се е редом със съпруга си в планините, родила е осем деца, докато другата, със знатно потекло и високообразована, се бе отдала на Бог. Каква ли връзка е имало между тях, за да повери абатисата тайната си на тази девойка. Когато са се видели за последен път, малката е била около дванайсет-тринайсетгодишна.

Елиза вече й обясняваше:

— Посланието, което абатисата ми повери, бе за мама. Толкова е тайно, че дори не посмяла да го напише. Трябва да го повторя едва когато я видя. По онова време нито абатисата, нито аз предполагахме, че ще изминат цели две дълги години, че революцията ще преобърне и живота ни, и всичките ни надежди да пътуваме. Страхувам се, защото не предадох съобщението по-рано — това може да се окаже от значение. Абатисата ми разказа, че има хора, които заговорничат да й отнемат съкровището, известно на малцина, а то е скрито в „Монглан“!

Гласът на Елиза се бе превърнал в шепот, въпреки че тримата бяха останали сами в кръчмата. Мирей се стараеше да не се издаде, ала сърцето й биеше толкова силно, че сигурно останалите двама чуваха ударите му.

— Беше дошла в „Сен Сир“, толкова близо до Париж — продължи Елиза, — за да научи кой се опитва да го открадне. За да защити съкровището, се наложило да го извади от абатството.

— И какво е това съкровище? — попита немощно Мирей. — Каза ли ви абатисата?

— Не — отвърна Наполеон вместо сестра си. Той наблюдаваше внимателно Мирей. Дългото му овално лице изглеждаше бледо на слабата светлина, която проблясваше по кестенявата коса. — Сигурен съм, че знаете легендите за абатствата в Баските планини. Във всяко едно от тях се пази свещена реликва. Според Кретиен дьо Троа^[4] Свещеният Граал бил скрит и в „Монсалва“^[5], и в Пиринеите…

— Госпожице — прекъсна го Елиза, — тъкмо затова исках да поговоря с вас. Когато ни казахте, че идвате от „Монглан“, реших, че ще хвърлите светлина върху тайната.

— Какво съобщение ви повери абатисата? — прошепна Мирей.

— През последния ден от престоя си в „Сен Сир“ — отвърна Елиза, като се приведе над масата, а пламъкът на свещта хвърли златист отблясък по кожата й, — абатисата ме повика в покоите си. „Елиза, започна тя, поверявам ти тайна мисия, като на осмото дете на Карло Бонапарт и Летиция Рамолино. Четирима от братята и сестрите ти са починали като деца; ти си първото момиче, останало живо. Затова си много специална. Кръстена си на велика владетелка, наричана Червената. Тя е създала знаменития град Куар, прочул се по-късно по цял свят. Трябва да отидеш при майка си и да й предадеш, че абатисата на «Монглан» е казала следното: «Елиса Червената се надигна — осмицата се завръща.» Това е всичко, но Летиция Рамолино ще разбере какво означава и какво трябва да направи!“

Момичето замълча и погледна Мирей. Наполеон също се опита да разбере реакцията й, ала Мирей не разбра нищо от съобщението. Каква бе тайната, която абатисата бе предала във връзка с прословутите шахматни фигури? Някаква идея се мярна в съзнанието й, ала не успя да я улови. Наполеон се протегна, за да напълни чашата й, така и не разбра кога бе успяла да изпие първата чаша.

— Коя е тази Елиса от Куар? — попита объркана тя. — Несъм чувала нито името, нито града, който е основала.

— Аз съм чувал — отвърна Наполеон. Облегна се назад, лицето му се скри в сенките, докато вадеше изпокъсано томче от джоба си. — Любимият съвет на майка ни открай време е: „Разлистете Плутарх, потърсете в Ливий“ — усмихна се той. — Направих нещо повече, защото открих нашата Елиса в „Енеида“ на Виргилий — макар и римляните, и древните гърци да са предпочитали да я наричат Дидона. Била родом от град Тир в древна Финикия. Избягала от града, когато брат й, царят на Тир, убил съпруга й. Открила убежище на бреговете на Северна Африка и създала град Куар, наречен така на богинята Кар, която я закриляла. Познаваме този град под името Картаген.

— Картаген! — извика Мирей. Мислите й препускаха и тя започна да намества частите на загадката. Някогашният град Картаген се намираше на не повече от осемстотин километра от Алжир! Земите там бяха на берберите — и Триполи, и Тунис, и Алжир, и Мароко бяха свързани с едно — в продължение на пет хиляди години са били управлявани от бербери, прадедите на маврите. Неслучайно посланието на абатисата посочваше страната, към която се бе насочила.

— Виждам, че това ви говори нещо — отбеляза Наполеон, прекъсвайки мислите й. — Защо не го споделите с нас?

Мирей прехапа устни и се загледа в пламъка на свещта. Те й се бяха доверили, а тя все още пазеше своята тайна. Щом искаше да спечели играта, която бе започнала, й трябваха съюзници. Не виждаше опасност да им разкаже онова, което знае, може би щеше да се добере по-близо до истината.

— В „Монглан“ имаше съкровище — призна най-сетне тя. — Знам, защото помагах със собствените си ръце да го извадим. — Братът и сестрата се спогледаха за миг, но бързо насочиха очи към нея. — Съкровището бе колкото ценно, толкова и опасно — продължи Мирей. — Отнесено е в „Монглан“ преди хиляда години от осем маври, родени по бреговете на Северна Африка, за които говорите. Аз съм се запътила натам, за да открия тайната на това съкровище…

— Значи трябва да ни придружите до Корсика! — извика Елиза и се приведе развълнувано напред. — Островът ни е на половината път до мястото, към което отивате. Докато пътуваме, брат ми ще ни закриля, а щом пристигнем, можете да разчитате на помощта на семейството ни.

Онова, което казва, е истина, мислеше си Мирей, ала не биваше да забравя още нещо. В Корсика тя щеше да бъде все още на френска територия и можеше лесно да попадне в ръцете на Марат, който дори в момента я търсеше по улиците на Париж.

Имаше и още. Докато наблюдаваше пламъка, трепкащ сред разтопения восък, тя усети друг тъмен пламък да се разгаря в мислите й. В този момент чу шепота на Талейран, докато бяха сред смачканите чаршафи и той държеше вдигналия се на задните си крака жребец от шаха: „И втурна се напред друг кон, що бе червен на цвят и със сили бе дарен да отнеме мира от земята и хората щяха един друг да се избият, щеше да му се даде тежък меч.“

— Името на меча бе „Отмъщение“ — изрече на глас Мирей.

— Меча ли? — попита Наполеон. — Какъв меч?

— Червеният меч на разплатата — обясни тя.

Докато светлината в помещението бавно се стопяваше, Мирей съзря отново буквите, които бе виждала ден след ден през детството си, изсечени над портата на абатството „Монглан“:

Проклет да бъде онзи, що сравни тез зидове със земята.

Единствено ръката Господня има право да спира Краля.

— Възможно е да сме извадили нещо повече от древно съкровище от стените на абатството „Монглан“ — призна тихо тя. Въпреки че нощта бе гореща, младата жена усети студена тръпка да пролазва към сърцето й и да го докосва с ледените си пръсти. — Може би — продължи тя — сме събудили някое древно проклятие.

 

 

Корсика

Октомври 1792 година

 

Остров Корсика, подобно на остров Крит, искри досущ скъпоценен камък, както го описва поетът, „сред вълните на тъмно като вино море“. На трийсетина километра от брега, въпреки че вече бе зима, Мирей усети наситения аромат на здравец, примесен с мирис на градински чай, розмарин, лавандула и глог, избуял гъсто навсякъде по острова.

От палубата на малкото корабче, което се клатушкаше застрашително по високите вълни, погледът й попадна на мъглата, която ту скриваше, ту отново показваше планински върхове, опасни виещи се пътища, ветрилообразни водопади, превръщащи скалите в дантела. На моменти булото на гъстата мъгла се стелеше толкова ниско, че не можеше да се разбере къде свършва морето и къде започва островът.

Загърната плътно в дебела вълнена наметка, Мирей си поемаше дълбоко дъх и наблюдаваше как островът приближава. Беше болна, тежко болна и причината не бе разбунтувалото се море. Откакто тръгнаха от Лион, не спираше да повръща.

Елиза бе застанала до нея на палубата и държеше ръката й, докато моряците забързано сваляха платната. Наполеон бе слязъл в трюма, за да прибере вещите им, преди да акостират.

Дали причина за неразположението й не беше водата в Лион, питаше се Мирей. Може би се дължеше на трудното пътуване през долината на Рбна, където бяха попаднали сред воюващите армии, които водеха битки за Савой, част от кралство Сардиния. Наполеон продаде на пети армейски полк коня й, който ги следваше, вързан за пощенската кола. Оказа се, че офицерите са загубили повече коне, отколкото хора по време на битката, така че Мирей спечели солидна сума, която бе повече от достатъчна, за да плати за предстоящото пътуване и дори да й остане.

През всичкото това време състоянието й се влошаваше. С всеки изминал ден малката Елиза ставаше все по-мрачна, докато хранеше с лъжица „госпожицата“, и на всяка спирка поставяше студени компреси на челото й. Само че стомахът на младата жена не успяваше да задържи нищо много преди корабът им да потегли от пристанището в Тулон и да се насочи през развълнуваното море към Корсика. Когато се огледа в един от изпъкналите люкове на борда на кораба, тя забеляза колко е бледа, как са хлътнали бузите й. Оставаше на палубата колкото можеше, но дори студеният солен въздух не успяваше да й върне жизнеността, която за Мирей открай време бе нещо естествено.

Ето че сега, докато Елиза стискаше ръката й и двете стояха сгушени една до друга на палубата, Мирей тръсна глава, за да избистри мислите си и да прогони новата вълна от гадене. Не можеше да си позволи слабост в този момент.

Сякаш небесата я чуха, защото тъмната мъгла започна да се вдига, слънчевите лъчи пробиха и се отразиха във водата като златни стъпала, които да я посрещнат при пристигането й в Аячо.

* * *

Наполеон бе на палубата, готов да скочи на брега, за да помогне да закачат корабното въже за кея. Пристанището на Аячо бе оживено и многолюдно. Наблизо бяха хвърлили котва бойни кораби. Мирей и Елиза гледаха любопитно как френските войници изтеглят такелажа и подтичват по палубите.

Френското правителство бе издало заповед Корсика да нападне съседна Сардиния. Докато пренасяха провизии на корабите, Мирей чу как френските войници и членове на Корсиканската национална гвардия спореха дали атаката трябва да започне веднага.

Мирей чу вик откъм кея. Вгледа се и съзря Наполеон да се промъква сред множеството към дребна слаба жена, хванала във всяка ръка по едно дете. Когато Наполеон я привлече в прегръдките си, Мирей забеляза червеникавокестенявата коса, белите ръце, които обвиха врата на младежа, а двете деца заподскачаха около майката и сина.

— Това е майка ни, Летиция — прошепна Елиза и погледна с усмивка Мирей. — С нея са сестра ми Мария-Каролина и брат ми Жироламо, който беше още бебе, когато заминах за „Сен Сир“. Наполеон си остава любимецът на мама. Да отидем при тях. — Двете се спуснаха на оживения кей.

Летиция Рамолино Бонапарт бе наистина дребна жена. Макар и слаба като тръстика, тя излъчваше достолепие. От далече впи поглед в Мирей и Елиза. Светлосините й очи изглеждаха прозрачни като лед, а лицето й бе сдържано и бистро като напъпил цвят в езерни води. Макар да стоеше напълно спокойно, присъствието й не оставаше не забелязано сред хаоса. Младата жена имаше чувството, че познава отнякъде Летиция.

— Скъпа майко — възкликна Елиза и я прегърна, — нека ти представя новата ни приятелка. Пратеничка е на мадам Дьо Рок — абатисата на „Монглан“.

Летиция погледна внимателно Мирей, без да каже и дума. След това протегна ръка.

— Да — заяви тя с ниския си глас. — Очаквах ви.

— Мен ли? — попита изненадана Мирей.

— Носите ми съобщение… нали? Важно съобщение.

— Скъпа майко, ние ти носим съобщение! — намеси се Елиза и подръпна майка си за ръкава. Летиция погледна дъщеря си, която на петнайсет бе израснала колкото нея. — И аз се срещнах с абатисата, докато бях в „Сен Сир“, и тя ми предаде послание за теб… — Елиза се наведе към ухото на майка си.

Едва ли имаше нещо, което да преобрази повече тази горда жена от прошепнатите думи. Лицето й помръкна. Устните й потръпнаха, тя отстъпи крачка назад и се подпря на рамото на Наполеон, за да не падне.

— Мамо, какво има? — извика той, стисна я за ръката и я погледна уплашен.

— Мадам — ахна Мирей, — трябва да ми кажете какво означават тези думи. Бъдещите ми действия, животът ми зависят от тях. Бях тръгнала за Алжир, ала спрях тук, защото съдбата ме срещна с децата ви. Съобщението може да е… — Преди да успее да продължи, Мирей усети нов пристъп на гадене. Летиция посегна да я задържи, а Наполеон се спусна да я хване, за да не падне.

— Простете ми — извини се отмаляла Мирей и по челото й изби студена пот. — Страхувам се, че трябва да легна… Никак не ми е добре.

Летиция изглеждаше облекчена, че разговорът прекъсна. Нежно вдигна ръка към горещото чело на младата жена и напипа бързия й пулс. След това, подобно на военен командир, даде нареждания на децата си. Наполеон пое Мирей и я отнесе по хълма към каретата. Щом младата жена се настани на седалката, Летиция, която вече се бе овладяла напълно, повдигна отново въпроса.

— Госпожице — започна предпазливо тя и се огледа, за да е сигурна, че никой няма да чуе думите й. — Вече трийсет години се подготвям за тези новини, ала трябва да призная, че не очаквах да ги чуя. Независимо от всичко, което съм казала на децата си, за да ги предпазя, познавам абатисата още от времето, когато бях на възрастта на Елиза. Тя доверяваше всичко на майка ми. Ще отговоря на въпроса ви. Преди това трябва да се свържем с мадам Дьо Рок и да разберем дали сте част от плановете й.

— Не мога да чакам толкова дълго! — извика Мирей. — На всяка цена трябва да отида в Алжир.

— Съжалявам, но се налага да не се съглася — отвърна Летиция, качи се в каретата, хвана юздите и даде знак на децата си да я последват. — Ако тръгнете в това състояние, ще изложите на опасност не само себе си, а и други. Все още не разбирате играта, в която участвате, да не говорим, че не сте запозната и със залозите.

— Идвам от „Монглан“ — сопна се Мирей. — Докоснах фигурите със собствените си ръце. — Летиция не откъсваше поглед от нея, а Наполеон и Елиза не изпускаха и дума, докато помагаха на Жироламо да се качи. Те самите все още не знаеха какво е съкровището.

— Нищо не знаете! — извика ядно Летиция. — И Елиса от Картаген не е обърнала внимание на предупрежденията. Загинала е в огъня — изгорена е на погребална клада, също като великолепната птица, от която финикийците водят началото си.

— Майко — каза Елиза, докато помагаше на Мария-Каролина да се качи в каретата, — според легендите тя се е хвърлила сама на кладата, когато Еней я е изоставил.

— Може и така да е — отговори Летиция, — но е възможно да има и друга причина.

— Фениксът! — прошепна Мирей, без да забелязва настанилите се до нея Елиза и Каролина. Наполеон бе на капрата до майка си. — Да не би кралица Елиса да се е надигнала от пепелта — също като митичната пустинна птица?

— Не — възкликна Елиза, — защото по-късно Еней видял сянката й в царството на Хадес.

Сините очи на Летиция все още не се откъсваха от потъналата в мисли Мирей. Най-сетне жената заговори и Мирей усети студена тръпка:

— Ето че сега е съживена — също като фигурите от „Шаха Монглан“. Има защо да се страхуваме, защото идва краят на предсказанията.

Тя се обърна, замахна с камшика и конят потегли сред настъпилото мълчание.

* * *

Домът на семейство Бонапарт бе малка бяла двуетажна постройка на тясна улица, виеща се по хълмовете над Аячо. Край зида отпред бяха пораснали две маслинови дървета и макар мъглата да бе все още гъста, няколко трудолюбиви пчели прелитаха над цъфналия розмарин, скрил наполовина вратата.

Никой не проговори, докато пътуваха. Щом слязоха, на Мария-Каролина бе поверена задачата да настани Мирей, а останалите се заеха да приготвят вечерята. Все още облечена в старата риза на Куртиад, която й бе прекалено голяма, и с пола на Елиза, която пък й бе малка, със сплъстена от праха по пътя коса и посивяла от болестта кожа, Мирей усети огромно облекчение, когато десетгодишната Каролина се появи с две бакърени менчета гореща вода, за да напълни ваната.

Изкъпана и облечена в дебелите вълнени дрехи, които й дадоха, Мирей се почувства по-добре. На вечеря масата бе отрупана с местни специалитети: бручо — кремообразно козе сирене, малки царевични питки, кестенов хляб, изсушени диви череши, които растяха на острова, мед от цветовете на градински чай, дребни средиземноморски октоподи, които членовете на семейството ловяха сами, диви зайци в специалния сос на Летиция и една от най-новите култури в Корсика — картофи.

Децата си легнаха след вечеря и Летиция наля по чашка ябълково бренди на четиримата „възрастни“, които се настаниха пред жаравата на големия мангал в трапезарията.

— Най-напред — започна Летиция — моля да ме извините, госпожице, за избухливостта и нетърпението. Децата ми разказаха за смелостта ви да тръгнете съвсем сама посред нощ от Париж по време на Терора. Помолих Наполеон и Елиза да останат, за да чуят онова, което искам да ви разкажа. Нека да са наясно какво очаквам от тях, а вас вече приемам за част от семейството ни. Каквото и да ни донесе бъдещето, те ще ви се притекат на помощ като брат и сестра.

— Мадам — отвърна Мирей, докато затопляше ябълковото бренди край въглените в мангала, — дойдох в Корсика поради една-единствена причина: да чуя от вас какво означава посланието на абатисата. Мисията, която поех, ми бе наложена от събитията. Последният член от семейството ми загина заради „Шаха Монглан“ и се заклех във всяка своя капка кръв, във всяка глътка въздух, във всеки час, който ми е отреден на тази земя, да открия черната тайна, скрита в тези фигури.

Летиция изгледа Мирей, червеникавозлатистата коса, заискрила на светлината на мангала, нежното й младежко лице в контраст с непоколебимите й думи и усети болка заради решителността на младата жена. Надяваше се абатисата на „Монглан“ да се съгласи с нея.

— Ще ви разкажа онова, което искате да разберете — заяви най-сетне тя. — Никога през четирийсетте си и две години на този свят не съм споделяла онова, което ще чуете сега. Проявете търпение, защото разказът ми е дълъг и заплетен. Когато приключа, ще знаете какво тежко бреме ми е било поверено през този период. Време е да го предам на вас.

Разказът на майката

Бях осемгодишна, когато Паскал Паоли освободи остров Корсика от генуезците. Баща ми бе починал и майка ми се бе омъжила повторно за швейцареца Франц Феш. За да се ожени за нея, той се отказа от калвинистките си убеждения и стана католик. Семейството му го отлъчи и лиши от наследство. Тези обстоятелства подготвиха почвата за запознанството ни с абатисата на „Монглан“.

Малцина знаеха, че Елен дьо Рок произлиза от старо благородно семейство от Савой. Родителите й притежаваха имоти в различни страни и тя бе пътувала къде ли не. В годината, когато се запознахме — 1764, тя вече бе игуменка на „Монглан“, макар да не бе навършила четирийсет години. Позна ваше се със семейство Феш като благородничка с швейцарски деди и макар да бе католичка, в средите на богатите я почитаха. Беше запозната с положението и се бе наела да сдобри пастрока ми и семейството му и да възобнови семейните връзки. Навремето ни се струваше, че в намеренията й няма никаква корист.

Пастрокът ми, Франц Феш, беше висок слаб мъж с грубовато лице, което излъчваше много чар. Като истински швейцарец, той говореше тихо, рядко споделяше мнението си и не се доверяваше почти на никого. Бе искрено благодарен, че мадам Дьо Рок се е заела да го сдобри със семейството му, и я покани в дома ни в Корсика. Как можехме да предположим, че това е била целта й още от самото начало?

Никога няма да забравя деня, когато пристигна в каменната ни къща, кацнала високо в планините на Корсика, почти на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. За да стигне до нас, човек трябваше да мине през опасни скалисти местности, дълбоки дефилета и непроходими храсталаци, които на места достигаха човешки бой. Абатисата не бе трепнала по време на пътуването. Щом всички се отпуснаха, тя заговори за причината на идването си:

— Дойдох не само за да уважа любезната ви покана, Франц Феш. Тревожи ме въпрос, който не търпи отлагане. Има един човек — швейцарец, който също като вас е приел католическата вяра. Много се страхувам от него, тъй като той следи всяка моя стъпка. Предполагам, че се опитва да научи тайната, която пазя — тайна, която е поне на хиляда години. Всичките му действия ми разкриват, че съм права, защото е учил музика, дори е написал речник по музика — заедно с Андре Филидор е създал опера. Сприятелил се е с философите Грим и Дидро, и двамата любимци в двора на Екатерина Велика в Русия. Дори води кореспонденция с Волтер — мъж, когото искрено презира! Ето че сега, тъй като е тежко болен и не може да пътува, той ползва услугите на шпионин, който се е отправил насам, за Корсика. Трябва да ви помоля за помощ: да действате от мое име, по същия начин, по който аз действах, за да ви помогна.

— Кой е този швейцарец? — попита Феш, обзет от огромен интерес. — Дали не го познавам?

— Независимо дали го познавате, или не, името му е известно — отвърна абатисата. — Говоря за Жан-Жак Русо.

— Русо! Невъзможно! — извика майка ми, Анжела-Мария. — Той е велик човек! Теорията му за естествената добродетел е основата на корсиканската революция! Лично Паоли го покани да напише конституцията ни. Нали Русо казва: „Свободата не е в никаква форма на управление: тя се намира в сърцето на свободния човек.“

— Едно е да се говори за принципите на свободата и за добродетелите — отвърна сухо абатисата, — съвсем друго е човек да ги следва. Той твърди, че всички книги са инструмент на злото, а е написал шестстотин страници. Твърди, че майките трябва да хранят децата си физически, а бащите — интелектуално, но е изоставил своите на прага на приют! Не една и две революции са избухвали в името на „добродетелите“, които той проповядва, и въпреки това търси властта и силата, които да оковат всички хора във вериги, с изключение на онзи, който държи ключа! — Очите на абатисата горяха като въглените в мангала. Феш я наблюдаваше внимателно. — Сигурно се питате какво искам — продължи тя с усмивка. — Разбирам швейцарците, господине. Самата аз съм отчасти швейцарка. Веднага ще ви обясня. Трябва ми информация и подкрепа. Разбирам, че вие не можете да ми предложите нито едното, нито другото, докато не разкрия пред вас тайната, която пазя, скрита в абатството „Монглан“.

Почти цял ден абатисата ни разказва дълга вълшебна приказка за легендарен шах, принадлежал навремето на Карл Велики, за който се твърдяло, че е закопан някъде в абатството „Монглан“ вече хиляда години. Казвам „за който се твърдяло“, защото никой сред живите не го бе виждал, макар мнозина да се опитвали до го открият заради силата, която притежавал. Абатисата се страхуваше, също като предшественичките си, че може да се наложи шахът да бъде изваден по времето, докато тя е на служба, което означаваше, че ще бъде виновна за отварянето на кутията на Пандора. Ето защо се боеше от онези, които се доближаваха прекалено близо, също както шахматистът наблюдава с огромна предпазливост фигурите, които могат да го поставят в матова ситуация — включително и своите собствени, — и планира контраатака. Точно това я бе довело в Корсика.

— Струва ми се, че знам какво търси Русо тук — отбеляза тогава абатисата. — Историята на острова е древна и забулена в тайни. Както вече ви казах, „Шахът Монглан“ е бил предаден в ръцете на Карл Велики от маврите в Барселона. Ала през 809-а — пет години преди смъртта на Карл Велики — нова група маври завладели остров Корсика.

В ислямската вяра има не по-малко секти, отколкото при християнството — обясни тя с тъжна усмивка. — Още след смъртта на Мохамед в неговото семейство възникнали противоречия, което станало причина за появата на две основни направления. Шиитите, настанили се в Корсика, и мистици изповядвали „Талим“, тайна доктрина, която проповядвала идването на Спасителя. Те основали мистичен култ с масонска ложа, тайни ритуали при посвещаването на новите членове и Великия майстор. На базата на този култ са възникнали ритуалите на Свободните масони. Те покорили Картаген и Триполи й създали там мощни династии. Човек от техния орден, персиец от Месопотамия, наречен Кармат на името на древната богиня Кар, събрал армия, с която нападнал Мека и откраднал покривалото на Кааба и свещения черен камък. От тях произлезли така наречените „хашашини“^[6] — група политически убийци, действащи под влиянието на опиати. От тяхното име пък произлиза съвременната дума „убиец“.

Разказвам ви всичко това — продължи абатисата, — тъй като тази безмилостна, политически мотивирана шиитска секта, която се настанила на остров Корсика, е знаела всичко за „Шаха Монглан“. Нейните членове проучили старите египетски, вавилонски и шумерски ръкописи, в които се говорело за мрачните тайни, скрити в шаха. Достатъчно основателна причина да искат да го намерят.

По време на войните през следващите векове опитите на тези загадъчни мистици да открият шаха били осуетени. Най-сетне маврите били изтласкани от твърдините им в Италия и Испания. Разкъсвани от вътрешни политически противоречия, те престанали да бъдат водещата сила в историята.

Докато абатисата говореше, майка ми бе необичайно притихнала. Обикновено открита и спонтанна, тя стана неестествено неспокойна и предпазлива. И двамата с Феш забелязахме промяната и той заговори — вероятно за да я накара да се отпусне:

— Цялото семейство сме омагьосани от разказа ви. Сигурно знаете, че вече се питаме каква е тайната, която господин Русо търси на острова ни, и защо се доверявате на нас в опита си да му попречите.

— Макар, както вече ви казах, Русо да е тежко болен и да не може да пътува — отвърна абатисата, — той със сигурност е изпратил свой агент, който да посети някой от малцината швейцарски заселници тук. Що се отнася до тайната, която търси — може би съпругата ви, Анжела-Мария, ще ни разкаже повече. Ако не се лъжа, семейството й е живяло на този остров още преди маврите…

В този момент ми стана ясно защо е дошла абатисата! Миловидното добродушно лице на мама поаленя, когато тя вдигна поглед първо към Феш, след това към мен. Сви ръце в скута си и ми се стори, че не знае накъде да гледа.

— Не искам да ви притеснявам, госпожо Феш — продължи тихо абатисата, ала в гласа й бе стаена настойчивост. — Разчитах на корсиканското ви чувство за чест, дано да ми позволи да ви помоля за услуга в замяна на тази, която ви направих аз. Признавам, че ви подведох, като предложих помощта си, без никой да ме е молил. Искрено се надявам усилията мида не са били напразни. — Феш ми се стори объркан, ала аз разбирах какво става. Целият ми живот бе преминал на Корсика и познавах легендите за семейството на мама, Пиетра-Сантас, опознали този остров заедно с първите заселници.

— Мамо — обадих се най-сетне, — това са само стари легенди, нали винаги така си ми казвала. Разкажи ги на госпожа Дьо Рок. Тя направи толкова много за нас. — След тези мои думи Феш покри дланта на мама със своята и я стисна, за да й покаже, че ще я подкрепи независимо от решението й.

— Госпожо Дьо Рок — заговори с треперещ глас мама, — дължа ви благодарността си, а семейството ми винаги плаща дълговете си. Само че онова, което ни разказахте, ме изплаши. Суеверията са дълбоко залегнали в нас. Повечето фамилии тук произхождат от Тоскана, Ломбардия и Сицилия и моето семейство е сред първите заселници. Произлизаме от Финикия, древна страна с древен народ по Източното крайбрежие на Средиземно море. Колонизирали Корсика хиляда и шестстотин години преди рождението на Христа. Абатисата кимаше бавно и майка ми продължи:

— Финикийците били търговци, известни в древността като „морския народ“. Гърците ги нарекли финикийци — което ще рече „кървавочервени“ — може би заради пурпурната боя, която добивали от черупките на миди, или заради името на легендарната огнена птица Феникс, или заради палмата, нарече на финикийска, огненочервената палма. Някои мислели, че идват от земите край Червено море и наименованието се корени в старата им родина. Нито една от тези догадки не е вярна. Наречени сме така заради цвета на косите. По-късно всички финикийски племена, като например венецианците, се отличавали с нея. Разказвам ви за червения цвят, за цвета на огъня и кръвта, който бил боготворен от тези странни примитивни хора.

Макар гърците да ги назовавали финикийци, те самите се наричали народът на Кана, или Кносос, а по-късно канаанити. От Библията знаем, че се кланяли на много богове, на вавилонския бог Бел, когото кръстили Ба’ал, на Иштар, коя то се превърнала в Астарта, на Мел’Карт, когото гърците именували просто Кар, тоест „съдба“ или „орис“, същия, когото моят народ наричали Молох.

— Молох — прошепна абатисата. — Евреите се възмущавали от езическото преклонение пред този бог. Те хвърляли децата си в огъня, за да омилостивят бога…

— Така е — кимна мама. — Има и по-лошо. Въпреки че повечето народи в древността вярвали, че единствено боговете имали право на отмъщение, финикийците били убедени, че това е и тяхно право. Местата, на които се заселили — Корсика, Сардиния, Марсилия, Венеция, Сицилия, — това са все територии, където предателството е само средство, за да се постигне определена цел, в тези земи отмъщението е равносилно на справедливост. Дори днес потомците им върлуват из Среди земно море. Тези берберски пирати не са наследници на берберите, те произлизат от Барбароса — Червената брада — и в днешни дни в Тунис и Алжир държат в плен двайсет хиляди европейци в очакване на откупи, които да им донесат несметни богатства. Това са истинските потомци на финикийците: мъже, които владеят моретата от островни крепости, които се прекланят пред бога на крадците, на всяка крачка в живота си служат с измама и предателство и умират заради вендета!

— Точно така! — възкликна развълнувана абатисата. — Точно това е казал мавърът на Карл Велики. Шахът можел да доведе докрай „сар“ — отмъщението! Ала така ли е наистина? Каква е тайната, търсена от маврите, вероятно известна единствено на финикийците? Каква сила е дадена на тези фигури? Може би някога е била известна, но за съжаление днес ключът към нея и изгубен.

— Не съм сигурна — отвърна мама. — От всичко, което ни разказахте, може да се окаже, че имам представа. Вие ни казахте, че осем маври са пренесли шаха, отреден като дар за Карл Велики, и отказали да се отделят от него — последвали го чак в „Монглан“, и се заговорило, че извършват тайни ритуали. Предполагам какви са били тези ритуали. Дедите ми, финикийците, практикували ритуала на посвещаването, подобен на онова, което описахте. Те са се прекланяли пред свещен камък, понякога стела^[7] или монолит, защото вярвали, че в тях е запечатан гласът на някой бог. Също като черния камък на Кааба в Мека, като купола на скалата в Йерусалим, във всеки финикийски храм имало масебот^[8].

В нашите легенди се разказва за жена, наричали я Елиса, която била от Тир. Брат й бил цар и когато убил съпруга й, тя откраднала свещените камъни и избягала в Картаген на брега на Северна Африка. Брат й се впуснал да я преследва, тъй като му била отнела боговете. Ние знаем, че тя се пожертвала на кладата, за да омилостиви същите тези богове и да спаси хората си. Дори след това се твърдяло, че щяла да се надигне като Феникс от пепелта в деня, когато камъните запеят. А това ще бъде ден на отмъщение за Земята.

Абатисата мълча дълго след като майка ми завърши разказа си. Ние с баща ми не смеехме да мръднем дори, за да не прекъснем мислите й. Най-сетне тя заговори.

— Спомнете си легендата за Орфей — каза, — който с музиката си събуждал камъните и скалите за живот. Толкова сладкопойни били песните му, че дори пустинните пясъци плачели с кървавочервени сълзи. Макар това да са само митове, имам чувството, че отмъщението наближава. Ако „Шахът Монглан“ се появи отново на бял свят, дано небесата да ни закрилят, защото според мен в него е скрит ключът, способен да накара немите устни на природата да проговорят и да разкрият волята на боговете.

* * *

Летиция огледа малката трапезария. Жарта в мангала се бе превърнала в черна прах. Двете й деца я наблюдаваха мълчаливо, докато Мирей бе по-неспокойна.

— Каза ли абатисата как шахът може да предизвика подобно нещо? — попита тя.

Летиция поклати глава.

— Не, ала другото й предсказание се сбъдна — онова за Русо. Есента след посещението й пристигна агентът му — млад шотландец, наречен Джеймс Бозуел. Твърдеше, че пишел история на Корсика, сприятели се с Паоли и почти всеки ден вечеряше с него. Абатисата ни бе помолила да й донасяме за всичко, което прави, и да предупредим хората от финикийски произход да не му разказват легендите си. Това не беше необходимо, тъй като ние сме затворени и много потайни хора, които рядко се отпускат да говорят за важните неща пред непознати, освен, както стана с абатисата, ако не им дължим нещо. Както тя предрече, Бозуел се свърза с Франц Феш, ала студенината на пастрока ми го отблъсна и той на шега го наричаше типичен швейцарец. Когато „История на Корсика и животът на Паскал Паоли“ бе публикувана, не можахме да повярваме, че е научил нещо важно, което да разкаже на Русо. А сега вече Русо е мъртъв…

— А „Шахът Монглан“ е изваден от скривалището си — добави Мирей, изправи се и погледна Летиция в очите. — Макар разказът ви да обяснява посланието на абатисата и естеството на приятелството ви, останалото е загадка. Нима очаквате от мен, госпожо, да приема за чиста монета този разказ за пеещи камъни и отмъстителни финикийци? Косата ми може и да е червена като на Елиса от Куар, ала под нея има мозък! Абатисата на „Монглан“ има определено вкус към мистичното, също като мен, и аз не приемам разказа й за чистата неподправена истина. Освен това посланието й съдържа нещо много повече от онази част, която вие ни разказахте. Споделила с дъщеря ви, че когато чуете посланието, ще знаете как да постъпите! Какво е искала да каже, госпожо Бонапарт? И по какъв начин е свързано това с формулата?

При тези думи Летиция прежълтя и притисна ръка към гърдите си. Елиза и Наполеон не помръдваха от местата си. Младежът прошепна в тишината:

— Каква формула?

— Формулата, за която е знаел Волтер, за която е знаел кардинал Ришельо, за която е чувал и Русо, за която майка ви със сигурност знае! — извика Мирей и гласът й отекна. Зелените й очи горяха като тъмни смарагди, докато се взираше в смаяната Летиция.

Мирей пресече стаята с две големи крачки, стисна Летиция за ръцете и я изправи. Наполеон и Елиза скочиха, ала младата жена вдигна ръка, за да ги възпре.

— Отговорете ми, госпожо, заради тези фигури две жени бяха убити пред очите ми. Бях свидетелка на злобата и алчността на човек, който издирва шаха и в този момент преобръща света, за да ме намери, който няма да се поколебае да ме убие заради онова, което знам. Кутията вече е отворена и смъртта вилнее сред нас. Видях я със собствените си очи — също както видях „Шаха Монглан“ и символите, гравирани на него. Убедена съм, че има формула! — Тя почти разтърсваше Летиция, а лицето й се бе превърнало в разкривена маска от ярост, защото пред очите й бе Валентин, съсечена заради проклетите фигури.

Устните на Летиция трепереха — тя плачеше, тази жена с желязна воля и решителност, която досега не бе проляла нито една сълза. Докато Мирей я държеше, Наполеон плъзна ръка, за да прегърне майка си и Елиза, а с другата докосна нежно Мирей.

— Майко — започна Наполеон, — трябва да й кажеш. Кажи й онова, което иска да знае. Господи, та ти не си се побояла пред сто въоръжени френски войници! Какъв е този ужас, за който дори не смееш да говориш?

Летиция се опита да заговори, ала по пресъхналите й устни се стекоха сълзи и тя едва удържа риданието си.

— Кълна се — всички трябва да се закълнем — да не говорим никога за това — промълви тя. — Елен, абатисата, знаеше, че има формула още преди да види шаха. Ако се наложеше да бъде първата, извадила го на бял свят след хиляда години, тя ми каза, че може да ги напише — да напише символите, гравирани по фигурите и дъската, — и кой знае как бе успяла да ги изпрати на мен!

— На вас! — възкликна Мирей. — Защо на вас? По онова време вие сте били още дете.

— Да, така е — усмихна се Летиция през сълзи. — Дете на четиринайсет, което скоро щеше да се омъжи. Дете, което износи тринайсет деца и погреба пет от тях. Все още съм дете, тъй като не разбрах опасността, скрита в обещанието, което дадох на абатисата.

— Разкажете ми — помоли тихо Мирей. — Разкаже ми какво обещание й дадохте.

— Цял живот разучавам стари легенди. Обещах на Елен, че когато извади фигурите, ще отида при народа на мама в Северна Африка, ще посетя стария мюфтия в пустинята. И ще дешифрирам формулата.

— Значи познавате хора там, които могат да ви помогнат? — попита развълнувана Мирей. — Госпожо, тръгнала съм за там. Позволете да свърша тази задача. Това е единственото ми желание! Знам, че бях болна, но съм млада и бързо ще се възстановя…

— Не и преди да се свържа с абатисата — отвърна Летиция, възвърнала част от старото си самообладание. — Освен това ще ни е необходима повече от една вечер, за да научите всичко онова, което аз научих за четирийсет години! Макар да си мислите, че сте силна, уверявам ви, че не сте чак толкова, за да пътувате. Наблюдавала съм доста случаи на тази болест и смея да твърдя, че през следващите шест-седем месеца няма да ви мине. Тъкмо ще имаме достатъчно време, за да научите…

— Шест-седем месеца! — извика Мирей. — Невъзможно! Не мога да остана в Корсика толкова дълго!

— Страхувам се, че се налага, скъпа моя — отвърна с усмивка Летиция. — Истината е, че не сте болна. Носите дете.

 

 

Лондон

Ноември 1792 година

 

Хиляди километри на север от Корсика бащата на детето, което носеше Мирей, Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор, ловеше риба на брега на Темза.

До него на бодливата прогорена от слънцето трева бяха проснати няколко вълнени шала, покрити с намаслена хартия. Панталоните му бяха навити над коленете, завързани с панделки от рипсена коприна, а обувките и чорапите бяха подредени до него. Носеше дебело късо кожено прилепнало палто и ботуши, подплатени с кожа, бе нахлупил широкопола шапка, за да не навява сняг в яката му.

Зад него под отрупаните със сняг клони на огромен дъб бе застанал Куртиад, стиснал в една ръка кошница с риба, а в другата грижливо сгънатото кадифено сако на господаря си. На дъното на кошницата бе постлано парче вестник, за да попива кръвта от рибата. Страниците му бяха пожълтели, тъй като беше отпреди два месеца, ала бе престоял дълго на стената в кабинета, чак до тази сутрин.

Куртиад знаеше какво пише във вестника и изпита огромно облекчение, когато Талейран неочаквано го скъса и го положи в кошницата, а след това заяви, че било време да отидат за риба. Господарят бе необичайно притихнал, откакто получи новините от Франция. И двамата знаеха текста почти наизуст.

ТЪРСИ СЕ ИЗМЕННИК

Талейран, бивш епископ на Отон, е емигрирал… опитайте да съберете информация от близки и роднини, които може да са го приютили. Следното описание… продълговато лице, сини очи, прав нос, леко вирнат. Талейран-Перигор куца или с левия, или с десния крак…

Куртиад изпрати с поглед шлеповете, които се носеха по мътните сиви води на Темза. Парчета лед, откъснали се от брега, подскачаха като играчки, понесени от бързото течение. Кордата на епископа се губеше сред стръковете тръстика и омекналия лед. Дори в студа Куртиад усещаше мириса на солен морски въздух и риба. Зимата, както и много други неща, бе избързала с настъпването си.

Талейран пристигна в Лондон на 23 септември, преди два месеца, и се настани в малка къща на Удсток Стрийт, която прислужникът му бе подготвил за пристигането на господаря. Оказа се, че заминаването им не е прибързано, защото ден по-рано комитетът бе отворил „железния шкаф“ на краля в Тюйлери и бе открил писма от Мирабо и Ла Порт, които разкриваха колко подкупи са били давани от Русия, Испания и Турция — дори от Луи XVI — на иначе предани членове на Националното събрание.

Мирабо беше починал — късметлия, мислеше си Талейран, докато навиваше влакното, и даде знак на Куртиад да му донесе още стръв. На погребението на великия държавник бяха присъствали триста души, а ето че сега бяха махнали бюста му в Националното събрание и бяха извадили урната с пепелта му от Пантеона. Положението на краля бе значително по-трагично. Животът му висеше на косъм. Бе затворен заедно със семейството си в кулата на рицарите тамплиери — влиятелния орден на свободните масони, които настояваха да бъде изправен пред съда.

Талейран също бе даден под съд, макар да не бе в страната, и признат за виновен. Въпреки че нямаха доказателства срещу него, освен това, което се казваше в конфискуваните писма на Ла Порт, където се намекваше, че приятелят му, епископът, бивш председател на Националното събрание, е готов да служи на интересите на краля — срещу съответната цена.

Епископът наниза на кукичката парчето лой, подадено от Куртиад, въздъхна и метна въдицата в тъмните води на Темза. Всичките му опити да напусне Франция с дипломатически пропуск бяха напразни. Вече бе търсен от закона в собствената си страна и вратите на британското висше общество се хлопнаха под носа му. Дори имигрантите в Лондон го презираха, задето бе предал собствената си класа, подкрепяйки революцията. Най-ужасният проблем бе, че не му бяха останали никакви средства. Дори любовниците, на които едно време разчиташе за финансова подкрепа, сега мизерстваха в английската столица — или правеха сламени шапки, които да продават, или пишеха романи.

Животът бе потискащ и мрачен. Трийсетте и осем изминали години бяха потънали също като стръвта, която хвърли в мътната вода, без да оставят следа. Въпреки това той държеше въдицата. Макар рядко да засягаше този въпрос, не можеше да забрави, че е потомък на Шарл Плешивия, внук на Карл Велики. Адалберт от Перигор бе качил Хю Капе на трона на Франция; Талейфер ковача бе герой от битката при Хейстингс; Хели дьо Талейран бе служил за опора на папа Йоан XXII Блажения. Прадедите му бяха издигали на престола крале и мотото им бе „Reque Dieu“ — „Служим единствено на Бог“. Когато животът бе най-потискащ, потомците на Талейран от Перигор предпочитаха да поемат поредното предизвикателство, вместо да се отдадат на отчаянието.

Той нави кордата, сряза стръвта и я подхвърли в кошницата на Куртиад. Слугата му помогна да се изправи.

— Куртиад — започна Талейран и му подаде въдицата, — ти знаеш ли, че след няколко месеца е трийсет и деветият ми рожден ден?

— Разбира се — отвърна прислужникът. — Желае ли господинът да подготвя тържество?

При тези думи Талейран отметна назад глава и се разсмя.

— Към края на месеца се налага да освободя къщата на Удсток Стрийт и да наема по-малка в Кензингтън. А към края на годината, след като нямам никакви доходи, ще се наложи да продам библиотеката си…

— Не забравя ли нещо господинът? — попита любезно Куртиад, докато поемаше топлите дрехи на Талейран и внимаваше да не изцапа кадифеното сако. — Нещо, което му поднесе съдбата, за да разчита на него в трудни моменти като настоящия. Говоря за скритото зад книгите в библиотеката на монсеньор.

— И ден не минава, Куртиад — отвърна Талейран, — без да помисля за него. Според мен тези предмети не са за продан.

— Простете ми дързостта — продължи настоятелно Куртиад, докато сгъваше дрехите и вдигаше лъскавите му лачени обувки от брега, — но имате ли някакви известия от госпожица Мирей?

— Не — призна той. — Но все още не съм готов да я отпиша. Тя е смело момиче и е на прав път. Искам да кажа, че съкровището, което ми е поверено, може да се окаже по-ценно от теглото си в злато — иначе защо ще го търсят толкова отдавна и толкова настървено? За Франция векът на илюзиите приключи. Прецениха, че кралят, както всички крале, е в тежест. Процесът срещу него ще бъде просто формалност. Само че анархията не може да замени дори най-слабото управление. В момента Франция се нуждае не от владетел, а от лидер. Когато той се появи, аз пръв ще го приветствам.

— Монсеньор говори за човек, който ще изпълнява волята Господня и ще въдвори мир — отвърна Куртиад, коленичи и извади от реката малко лед, за да подреди върху него рибата.

— Не, Куртиад — въздъхна Талейран. — Ако Господ искаше мир на земята, сигурно досега щеше да го е наложил. Говоря за спасител, който едно време е казал: „Не идвам, за да донеса мир, а меч.“ Човекът, за когото говоря, ще разбере колко е ценен „Шахът Монглан“, а това е равностойно на власт и сила. Това мога да предложа на онзи, който скоро ще поведе Франция.

Докато Талейран и Куртиад вървяха по замръзналия бряг на Темза, прислужникът колебливо повдигна въпроса, който го тормозеше още откакто получиха френския вестник, вече положен под рибата.

— И как възнамерява монсеньор да открие този човек, след като обвинението в измяна не му позволява да се върне във Франция?

Талейран се усмихна и отпусна длан на рамото на слугата с непривична фамилиарност.

— Драги мой Куртиад — отвърна той. — Отменянето на обвинението в измяна е просто въпрос на време.

 

 

Париж

Декември 1792 година

 

Бе 11 декември. Предстоеше важно събитие — съдебният процес на Луи XVI, крал на Франция. Обвинен бе в измяна. Клубът на якобинците бе пълен с народ, когато Жак-Луи Давид влезе вътре. Зад него прииждаха все хора, присъствали на процеса от първия ден. Неколцина го потупваха по раменете. Той дочуваше фрази от разговорите им — дамите, настанили се в ложите за процеса, пиеха ароматни ликьори, улични търговци разнасяха сладолед из залата на Конвента, любовницата на херцог Д’Орлеан шушукаше и се кикотеше зад дантеленото си ветрило. А пък когато показали на краля писмата от „железния шкаф“, той се престорил, че ги вижда за първи път — отрекъл подписът да е негов, заявил, че паметта му изневерява, и когато го обвинили в измяна срещу държавата. Всички якобинци бяха единодушни, че е добре обучен да се измъква от сложни ситуации. Повечето бяха взели решение как да гласуват още преди да минат през огромните дъбови врати на Якобинския клуб.

Давид мина по покрития с плочки под на някогашното абатство, където якобинците обикновено провеждаха събранията си, когато усети докосване по ръката. Беше Максимилиан Робеспиер, безупречно облечен, както обикновено, в сребристосив костюм, с висока яка и грижливо напудрена коса. Сега му се стори още по-блед от последната им среща. Той кимна на Давид, бръкна в джоба си и извади малка кутия бонбони. Взе си един и предложи и на художника.

— Драги ми Давид — започна той, — от месеци не сме те виждали. Чух, че работиш над картината „Jeu de Paume“. Знам, че си художник, който държи на работата си, ала не бива да отсъстваш толкова дълго. Революцията има нужда от теб.

Това бе завоалираният начин на Робеспиер да изтъкне, че вече не е безопасно за един революционер да стои настрани от центъра на събитията.

— Чух, разбира се, за съдбата, сполетяла повереницата ти в абатството затвор — добави той. — Позволи ми да изразя най-искрени съболезнования, макар и с такова закъснение. Предполагам, знаеш, че Марат бе порицан от жирондистите пред Националното събрание. Когато се надигнаха викове да бъде наказан, той се изправи, извади пистолет и го насочи към слепоочието си, все едно се канеше да се самоубие. Отвратителна показност, но това му спаси живота. Кралят би трябвало да се поучи от примера му.

— Според теб ще гласуват смъртта на краля ли? — попита Давид, за да не му се налага да мисли за гибелта на Валентин. През последните месеци мъчителните спомени за случилото се не му даваха мира.

— Един жив крал е истинска опасност — отбеляза Робеспиер. — Макар да не подкрепям подобен акт, от кореспонденцията му става ясно, че той наистина е предал държавата… също като твоя приятел Талейран! Виждаш ли, че всичко, което ти казах за него, се оказва истина?

— Дантон ми изпрати бележка и настоя да присъствам тази вечер — каза Давид. — Май има възможност да оставим хората да решат съдбата на краля с общонародно гласуване.

— Тъкмо затова е събранието — потвърди Робеспиер. — Жирондистите, тези мекушави типове, подкрепят предложението. Ако позволим всичките им поддръжници от провинцията да гласуват, страхувам се, че това ще се превърне в стъпка към завръщане на монархията. Та като споменах жирондистите, много ми се иска да се запознаеш с млад англичанин, приятел на поета Андре Шение. Поканих го тази вечер, за да наблюдавам как романтичните му представи за революцията се разпадат, когато види какво става в действителност.

Давид се обърна към висок слаб младеж. Беше блед, дългата му права коса, която непрекъснато отмяташе назад, все падаше над челото и го притесняваше. Беше облечен в кафяво сако, което не му беше по мярка и приличаше на извадено от боклука. Вместо шалче на врата си бе вързал черна носна кърпичка, която му предаваше още по-неугледен вид. Затова пък очите му бяха ясни и прями, малката хлътнала брадичка се компенсираше от дълъг едър нос, младежките му ръце вече бяха белязани с мазоли, които издаваха, че е израснал в провинцията и му се е налагало да се справя сам с живота.

— Представям ти младия Уилям Уърдсуърт, поет — рече Робеспиер, когато младежът се приближи до тях и пое протегнатата ръка на Давид. — В Париж е вече цял месец, ала сега е първото му посещение в Якобинския клуб. А това е гражданинът Жак-Луи Давид, бивш председател на Националното събрание.

— Господин Давид! — възкликна Уърдсуърт и стисна топло ръката на Давид. — Имах изключителното удоволствие да видя ваша картина, изложена в Лондон, при едно от пътуванията ми от Кеймбридж до столицата. „Смъртта на Сократ“. Вие сте моето вдъхновение, а изгарям от желание да увековеча историята, докато се пише.

— Значи сте писател? — попита Давид. — Сигурно Робеспиер ще се съгласи, че идвате тъкмо навреме, за да станете свидетел на великото събитие — падането на френската монархия.

— Уилям Блейк, също британец и привърженик на мистицизма, публикува миналата година своето стихотворение „Френската революция“, в което прави предсказание, подобно на онова в Библията за падането на крале. Имахте ли възможност да го прочетете?

— Страхувам се, че съм се посветил на Херодот, Плутарх и Ливий — отвърна с усмивка Давид. — В тях откривам достатъчно материал за картините си, тъй като не съм нито мистик, нито поет.

— Странно — отбеляза Уърдсуърт. — В Англия вярваме, че зад Френската революция стоят свободните масони, които могат да бъдат причислени към мистиците.

— Истина е, че мнозина от нас бяха членове на това общество — съгласи се Робеспиер. — Всъщност Якобинският клуб бе създаден от Талейран като Орден на свободните масони. Работата е там, че във Франция ние, свободните масони, съвсем не можем да бъдем наречени мистици.

— Някои наистина са такива — прекъсна го Давид. — Марат например.

— Марат ли? — изви вежди Робеспиер. — Ти се шегуваш. Откъде ти хрумна?

— Истината е, че тази вечер не съм тук единствено по настояване на Дантон — призна с нежелание Давид. — Дойдох да се срещна с теб, защото ми се струва, че можеш да ми помогнеш. Спомена за нещастието, което сполетя повереницата ми в затвора. Знаеш ли, че смъртта й не бе случайност? Марат я бе разпитвал, уверен, че тя е запозната с… Ти знаеш ли нещо за „Шаха Монглан“?

При тези думи Робеспиер пребледня. Напълно объркан, младият Уърдсуърт местеше очи ту към единия, ту към другия.

— Ти имаш ли представа за какво говориш? — прошепна Робеспиер, дръпна Давид настрани и макар Уърдсуърт да ги последва, двамата мъже не му обърнаха никакво внимание. — Какво може да е знаела повереницата ти по този въпрос?

— И двете ми повереници бяха послушнички в абатството „Монглан“… — започна Давид, ала бе прекъснат отново.

— Как можа да не споменеш досега този факт? — попита Робеспиер с разтреперан глас. — Разбира се, това обяснява вниманието, с което ги обгръщаше епископът на Отон още от пристигането им! Защо не ми каза по-рано, преди да му позволя да ми се изплъзне между пръстите?

— Максимилиан, никога не съм вярвал в тези легенди — отвърна Давид. — Мислех си, че това не е нищо повече от едно суеверие. Марат обаче твърдо вярваше. А Мирей, в желанието да спаси живота на братовчедка си, му каза, че прословутото съкровище съществува! Каза му, че на тях им била поверена част от съкровището и била заровена в градината ми. Когато той пристигна на следващия ден с официално разрешение да копае в градината ми…

— Да? Да? — прекъсна го буйно Робеспиер и стисна с всички сили ръката на Давид. Уърдсуърт не изпускаше и дума отказаното.

— Мирей беше изчезнала — прошепна Давид, — а близо до фонтана в градината зееше малка прясно изровена дупка.

— И къде е повереницата ти сега? — Робеспиер почти викаше от вълнение. — Трябва веднага да бъде разпитана. Незабавно.

— Много ми се иска да ти помогна — отвърна Давид. — Вече изгубих надежда, че тя ще се върне. С помощта на връзките, които имаш, си мислех, че ще успееш да разбереш къде е и да направиш нещо, преди… преди да я сполети и нея някое нещастие.

— Ще я открием дори ако се наложи да обърнем Франция наопаки — увери го Робеспиер. — Трябва да ми дадеш точното й описание, с всички подробности.

— Мога да ти предложа нещо по-добро — отвърна Давид. — В ателието имам картина, на която я нарисувах.

 

 

Корсика

Януари 1793 година

 

Мълвата за картината нямаше да остане дълго на френска земя.

Една вечер след полунощ към края на януари Летиция Бонапарт събуди Мирей. Младата жена спеше в една стая с Елиза в къщата на хълмовете над Аячо. Мирей беше в Корсика вече три месеца и бе научила много от Летиция, макар и не всичко, което трябваше.

— Облечете се бързо — нареди с тих глас стопанката на дома. Двете момичета триеха сънените си очи. Малките Мария-Каролина и Жироламо, вече облечени за път, следваха майка си.

— Какво има? — извика Елиза.

— Трябва да бягаме — отвърна Летиция с тих спокоен глас. — Войниците на Паоли наближават. Кралят на Франция е мъртъв.

— Не може да бъде! — извика Мирей и се изправи.

— Бил е екзекутиран преди десет дни в Париж — обясни Летиция и заизважда дрехи от гардероба, за да им помогне. — Паоли е вдигнал войската на Корсика, за да се съюзи със Сардиния и Испания и да отхвърли френското правителство.

— Ама, мамо — оплака се Елиза, защото никак не й се искаше да стане от топлото легло, — това какво общо има с нас?

— Братята ти Наполеон и Лучано днес са говорили против Паоли в Народното събрание на Корсика — обясни Летиция с тъжна усмивка. — Паоли ги е набелязал за цялостна вендета.

— Каква е тази вендета? — попита Мирей, стана от леглото и навлече дрехите, които й подаде Летиция.

— Отмъщение докрай! — прошепна Елиза. — Нещо обичайно за Корсика. Когато някой ти навреди, ти насочваш отмъщението към цялото му семейство. Къде са братята ми сега?

— Лучано се крие при брат ми, кардинал Феш — отвърна Летиция и подаде дрехите на Елиза. — Наполеон избяга от острова. Не разполагаме с достатъчно коне, за да стигнем в Боконяно до утре вечер, а ще бъдем и с децата. Налага се да откраднем коне и да пристигнем там преди изгрев. — Тя излезе от стаята и побутна малките напред. Те захленчиха от страх в тъмното и Мирей чу твърдия глас на Летиция:

— Да ме чувате да плача? Обяснете ми вие защо плачете.

— Какво има в Боконяно? — прошепна Мирей на Елиза, докато излизаха от стаята.

— Баба ми, Анжела-Мария ди Пиетра-Санта, живее там — отвърна Елиза. — Което означава, че положението е много сериозно.

Мирей не знаеше какво да каже. Най-сетне! Отдавна искаше да се срещне с възрастната жена, за която бе чувала толкова много — приятелката на абатисата на „Монглан“.

Елиза прегърна Мирей през кръста и двете потънаха в тъмната нощ.

— Анжела-Мария винаги е живяла в Корсика. Братята, братовчедите и праплеменниците й са толкова много, че от тях може да излезе армия, способна да помете половината остров. Затова мама се обръща за помощ към нея — това означава, че е приела сериозно заплахата за отмъщение!

* * *

Село Боконяно бе крепост, оградена със стени и закътана високо в скалистите планини, на почти две хиляди и четиристотин метра надморско равнище. На зазоряване прекосиха последния мост, яздеха конете една след друга, а бързите води на реката кипяха в мъглата под тях. Докато изкачваха по следния хълм, Мирей забеляза перлените отблясъци на Средиземно море да просветват от изток, а малките островчета Пианоза, Формика, Елба и Монте Кристо сякаш се носеха във въздуха, а зад тях, надигнали се от мъглата, искряха бреговете на Тоскана.

Анжела-Мария ди Пиетра-Санта не им се зарадва.

— Така значи! — заяви дребната сбръчкана жена, подпряла ръце на хълбоци, когато излезе от малката каменна къща, за да посрещне изтощените ездачи. — Синовете на Карло Бонапарт пак са се забъркали в неприятности! Трябваше да се сетя, че някой ден ще ни докарат главоболия.

Дори Летиция да бе изненадана, че майка й знае причината за пристигането им, тя с нищо не го показа. Лицето й оста на спокойно, не издаде чувствата си, когато скочи от коня и пристъпи, за да прегърне и целуне по двете бузи остарялата си, изпълнена с раздразнение майка.

— Хайде, хайде! — сопна се възрастната жена. — Стига с тези официалности. — Сваляй децата от конете, защото ми се струва, че са полумъртви от умора! Ти не ги ли храниш? Приличат на оскубани пилета! — Тя се суетеше наоколо и сваляше малките от конете. Когато стигна до Мирей, спря и оста на да я наблюдава как слиза от коня. След това се приближи, стисна грубо брадичката й, обърна лицето й на една страна и я огледа внимателно.

— Значи за нея ми разказваше — подвикна тя през рамо към Летиция. — Тази ли е с детето, дето идва от „Монглан“?

Мирей бе бременна в петия месец и не се чувстваше толкова зле, колкото в началото, точно както Летиция я бе успокоила, че ще стане.

— Тя трябва да замине от острова, мамо — отвърна Летиция. — Повече не можем да я защитаваме, въпреки че абатисата би искала да остане, за да се грижим за нея.

— Колко е научила? — попита възрастната жена.

— Всичко, което успях да й предам за това кратко време — отвърна Летиция и светлите й сини очи се спряха на Мирей. — Не е достатъчно обаче.

— Тогава да не стоим тук и да не дрънкаме, защото ще ни разбере целият свят! — извика старата. Обърна се към Мирей и я прегърна. — Тръгвай с мен, госпожице. Елен дьо Рок може и да ме прокълне заради онова, което се каня да направя, но тогава поне ще й се наложи да отговори по-бързо на писмата ми! Не съм получавала известие от нея вече цели три месеца, откакто ти си тук. Тази вечер — продължи тя със загадъчен шепот, докато водеше Мирей към къщата, — по тъмно, уредих една лодка да те закара при мой приятел, където ще си на сигурно място, докато проблемите отминат.

— Госпожо — възпротиви се Мирей, — дъщеря ви все още не е приключила с обучението ми. Ако трябва да замина и да се крия, докато свърши битката, то мисията ми ще се забави още повече. Не мога да си позволя да чакам толкова дълго.

— Че кой те кара да чакаш? — Тя погали малкото коремче на Мирей и се усмихна. — Трябва да заминеш там, където те изпращам, но ми се струва, че няма да имаш нищо против. Приятелят, който ще те закриля, вече знаеше, че идваш, макар да не те очакваше толкова скоро. Казва се Шахин — доста гръмко име. На арабски означава „Сокол скитник“. Той ще продължи обучението ти в Алжир.