Катрин Невил
Осем (24)

Осмото поле

— Най-после Осми квадрат! — извика тя…

— О, колко се радвам, че съм тук! Ама какво е това на главата ми? — възкликна тя смаяно… свали нещото и го сложи в скута си, за да го разгледа и да види какво е.

Беше златна корона.

„Алиса в Огледалния свят“^[1]

Луис Карол

ИЗМЪКНАХ СЕ ОТ МОРЕТО на каменистия бряг пред боровата гора. Кашлях силно, заради солената вода, която бях нагълтала. Поне бях жива. Спасил ме беше „Шахът Монглан“.

Тежестта на фигурите в чантата ме беше повлякла към дъното и не ми бе дала възможност да замахна с ръце, така че избегнах куршумите, които се забиха във водата, очевидно изстреляни от главорезите на Шариф. Тъй като бе едва три метра дълбоко, можех да стъпвам по песъчливото дъно като влача чантата, и когато попаднех между лодките, подавах носа си навън, за да вдишам въздух. Като използвах лодките за прикритие и чантата за котва, си проправих път в тъмнината покрай плитчините.

Най-сетне се престраших и излязох на плажа. Огледах се, за да се опитам да определя къде точно се намирам. Беше близо девет часът и бе почти тъмно. Виждах трепкащи светлини, най-вероятно от пристанището на Сиди-Фредж, на около три километра. Можех да стигна пеша, стига да не ме заловят, но къде се беше дянала Лили?

Опипах подгизналата чанта и бръкнах вътре. Всички фигури бяха тук. Един господ знае какво можех да изгубя, докато влачех чантата през тинята на дъното, но поне двестагодишният ръкопис бе все още във водонепромокаемия несесер, в който държах грима си. Дано да не беше протекъл.

Тъкмо обмислях какво да правя, когато подгизнало създание излезе от водата на няколко метра от мен. На пурпурната светлина приличаше на новоизлюпено пиле, ала щом излая и се хвърли в скута ми, разбрах, че унилото същество е Кариока. Нямаше как да го изсуша, защото самата аз бях съвършено мокра. Поех го на ръце и се изправих, пъхнах го под мишница и се отправих към боровата гора, за да се прибера по късия път. Бях загубила едната си обувка във водата, затова изхлузих и другата и тръгнах боса по мекия килим борови иглички. Разчитах на инстинктите си, за да се добера до пристанището. Петнайсет минути по-късно наблизо чух пукот на вейка. Застинах намясто и погалих треперещия Кариока. Молех се да не се хвърли в атака, както правеше обикновено.

Не че имаше значение. Няколко секунди по-късно ме заслепи мощен фенер. Примижах и сърцето ми се сви от страх. След това войник в униформа с цвят каки се приближи към мен. Стискаше огромна пушка, а на колана му се виждаха патрони. Оръжието бе насочено към стомаха ми.

— Стой! — изкрещя неуверено той. — Коя си ти? Веднага се представи! Какво търсиш тук?

— Заведох кучето си да поплува — обясних. Вдигнах Кариока за доказателство. — Аз съм Катрин Велис. Ще ви покажа документите си…

В този момент се сетих, че въпросните документи са мокри, а нямах желание да пребъркват чантата ми. Налагаше се да мисля бързо.

— Разхождах кучето си към Сиди-Фредж — продължих. — То взе че падна от кея. Скочих, за да го спася, но май течението ни е повлякло… — Господи, в този момент се сетих, че в Средиземно море нямаше течения. Продължих да бъбря бързо. — Работя за ОПЕК, за министър Кадир. Той ще гарантира за мен. Живея съвсем наблизо. — Вдигнах ръка, а той вдигна пушката.

Реших да се направя на нагла американка.

— Вижте какво, спешно трябва да се видя с министър Кадир — настоях аз и изпънах гръб, макар да бях сигурна, че изглеждам много смешно в капещите дрехи. — Вие имате ли представа коя съм? — Войникът погледна към партньора си, скрит зад лъча светлина.

— Да не би да сте участник на конференцията? — попита той и отново се обърна към мен.

Как не се сетих! Ето защо войниците патрулираха в гората! Затова е имало блокада на пътя. Затова Камил настояваше да се върна до края на седмицата. Конференцията на ОПЕК бе започнала!

— Естествено! — потвърдих. — Аз съм един от ключовите делегати. Сигурно вече се чудят къде съм.

Войникът пристъпи към колегата си и му прошепна нещо на арабски. След по-малко от минута другият изключи фенерчето. По-възрастният заговори извинително:

— Госпожо, ще ви отведем при останалите. В момента делегатите се събират в „Ресторан дьо Пор“. Ако предпочитате, можем да ви оставим първо да се преоблечете и освежите.

Съгласих се, че идеята е чудесна. След около половин час заедно с придружителите си пристигнах в апартамента. Охраната изчака отвън, докато бързо си смених дрехите, изсуших си косата и доколкото можах сресах Кариока.

Не посмях да оставя фигурите в апартамента, затова извадих малък сак от гардероба и ги сложих вътре заедно с Кариока. Дневникът на Мини беше влажен, благодарение на водоустойчивия ми несесер, но поне не беше съсипан. Прелистих страниците и се опитах да ги изсуша със сешоара, след това го прибрах в сака и излязох при охраната, за да ме откарат на пристанището.

„Ресторан дьо Пор“ бе огромна сграда с високи тавани и мраморни подове. Докато живеех в „ар-Риад“, често се отбивах тук. Минахме през дългата колонада от ключообразни арки, издигнати от площадчето до пристанището, след това се изкачихме по няколко стъпала, които започваха направо от водата и отвеждаха към стъклените стени на ресторанта. На всеки трийсетина крачки бе застанал войник с лице към пристанището, ръцете на всички бяха зад гърба, а пушките им бяха преметнати на рамо. Когато приближих входа, се взрях в стъклените витрини, за да зърна Камил.

Бяха подредили ресторанта така, че сега имаше пет дълги редици маси, които започваха от мястото, където бяхме застанали, и продължаваха по трийсет метра навътре. В центъра бе издигнат нещо като подиум, опасан с месингов парапет, където бяха настанени по-висшестоящите. Дори оттам, където стоях, личеше, че тук са се събрали хора на властта. Бяха пристигнали не само министрите на петрола, а и президентите на всички страни от ОПЕК. Навсякъде се виждаха униформи, украсени със златни плитки, богато бродирани роби и леопардови шапки, чисто бели роби и черни делови костюми.

Намръщеният войник на входа пое оръжието на придружителя ми и посочи към мраморната тераса. Войникът вървеше пред мен между дългите маси с бели покривки към подиума в центъра. Докато приближавахме, забелязах ужасеното лице на Камил. Спрях до масата, войникът отдаде чест и Камил се изправи.

— Госпожице Велис! — започна той. Обърна се към войника: — Благодаря ви, че придружихте уважаваната ми сътрудничка дотук. Какво става, войник? Да не би да се е изгубила? — Наблюдаваше ме с периферното си зрение, сякаш обяснението трябваше да дойде от мен.

— Открихме я на пристанището, господин министър — отвърна войникът. — Леко подхлъзване, за което е виновно кучето. Доколкото разбрах, я очаквате… — Той погледна седналите на масата, все високопоставени мъже, сред които бе повече от очевидно, че няма място за мен.

— Справихте се отлично, войник — похвали го Камил. — Можете да се върнете на поста си. Своевременните ви действия няма да бъдат забравени. — Войникът отново отдаде чест и си тръгна.

Камил даде знак на преминаващ келнер и го помоли да сложи още едни прибори. Остана прав, докато ми донесоха стол, след това се настанихме и двамата и Камил ме представи:

— Министър Ямини. — И посочи закръгления розовобузест саудитски министър в ОПЕК от дясната ми страна. Човекът кимна любезно и се надигна от мястото си. — Госпожица Велис е американският експерт, който създаде блестящата компютърна програма и анализите, за които говорих тази сутрин — добави той. Министър Ямини изви едната си вежда, за да покаже, че е силно впечатлен. — Вече познавате министър Белаид — продължи Камил, когато Абдел Салаам Белаид, който бе подписал договора ми, се надигна с блестящи очи и ми подаде ръка. Беше мургав, с много гладка кожа, слепоочията му сребрееха под иначе оплешивялото теме. Запри лича ми на елегантен шеф на мафията.

Министър Белаид се обърна надясно към съседа си по маса, погълнат в разговор със седящия до него. Двамата прекъснаха обсъждането, за да го погледнат, а аз прежълтях, щом ги познах.

— Това е госпожица Катрин Велис, компютърният ни експерт — представи ме с тих глас Белаид. Дългото тъжно лице на президента на Алжир Хуари Бумедиен се извърна за миг към мен, след това премести отново очи към министъра, сякаш го питаше каква работа имам тук. Белаид сви рамене и се усмихна.

— Enchanté^[2] — отвърна президентът.

— Крал Файзал от Саудитска Арабия — продължи Белаид и посочи напрегнат мъж, който ми заприлича на сокол. Той впи очи в мен изпод кърпата на главата. Не се усмихна, кимна и това бе всичко.

Посегнах към чашата вино пред себе си и отпих огромна глътка. Как, за бога, щях да кажа на Камил какво става? Как да се измъкна от това място, за да спася Лили? В компанията на тези хора не беше удобно дори да се извиня, за да отида до тоалетната.

В това време наблизо настъпи оживление. Всички се обърнаха, за да видят какво става. Ресторантът беше препълнен — сигурно имаше поне шестстотин мъже. Всички бяха седнали, с изключение на сервитьорите, които подтичваха, за да оставят кошнички с хляб, порции пресни зеленчуци, наливаха вода и вино. Беше влязъл висок мургав мъж, облечен в дълга бяла роба. Красивото му лице бе развълнувано, докато вървеше покрай масите и размахваше малък камшик за езда. Келнерите се отдръпваха от пътя му и никой не понечи да го спре. Не можех да повярвам на очите си, докато наблюдавах как блъска с камшика по масите от двете страни, а бутилките, попаднали под ударите, падаха по пода. Гостите не смееха да гъкнат, докато той минаваше, чуваше се само трясъкът на счупено стъкло.

Бумедиен се изправи с въздишка и се обърна към оберкелнера, който забърза нанякъде. Президентът на Алжир слезе от подиума, за да изчака красивия мъж.

— Кой е този? — прошепнах на Камил.

— Муамар Кадафи. От Либия — отвърна тихо Камил. — Днес на конференцията изнесе дълга реч, че последователите на Ал-Ислам не бива да пият. Виждам, че е решил да премине към действие. Казват, че е наел килъри от Европа, за да ликвидират видни министри на ОПЕК.

— Знам — заяви Ямини с ангелското лице. — Името ми е доста напред в този списък. — Проблемът май не го притесняваше особено. Бодна парче целина и задъвка доволно.

— Защо? — прошепнах към Камил. — Заради пиенето ли?

— Защото настояваме за икономическо, а не политическо ембарго — отвърна той. Сниши глас и заяви през зъби: — Сега разполагаме с няколко минути, така че казвай какво става. Къде беше? Шариф обърна страната наопаки. Едва ли ще те арестува тук, но да знаеш, че си закъсала.

— Знам — промълвих в отговор аз и погледнах надолу към мястото, където Бумедиен тихо разговаряше с Кадафи, дългото му тъжно лице бе наведено, за да не се вижда изражението му. Гостите вдигаха бутилките вино и ги подаваха на сервитьорите, които безмълвно ги подмениха с нови.

— Трябва да поговоря с теб насаме — продължих аз. — Приятелката ми е в лапите на персийския ти приятел. Преди половин час плувах по крайбрежието. В сака ми има едно мокро куче и още нещо, което може да те заинтересува. Трябва да се махна от този ресторант.

— Мили боже — въздъхна тихо Камил. — В теб ли са? Тук? — Огледа останалите на масата и прикри обзелата го паника с усмивка.

— Значи и ти си в играта? — прошепнах и се усмихнах.

— А според теб защо те доведох? — промърмори в отговор той. — Наложи се давам какви ли не обяснения, след като ти изчезна непосредствено преди конференцията.

— За това можем да поговорим по-късно. Сега трябва да се измъкна и да спася Лили.

— Остави тази работа на мен… Все нещо ще измислим. Тя къде е?

— Ла Мадраг — отвърнах тихо.

Камил ме зяпна, ала в този момент Хуари Бумедиен се върна на масата и отново се настани. Всички му се усмихнаха, а крал Файзал заговори на английски.

— Нашият полковник Кадафи не е такъв глупак, какъвто изглежда — обясни той и огромните му пронизващи очи се спряха на президента на Алжир. — Спомняте ли си как на конференцията на необвързаните държави някой възропта заради присъствието на Кастро, помните ли какво каза той? — Кралят се обърна към Ямини, министъра, седнал от дясната ми страна. — Полковник Кадафи заяви, че ако някоя страна бъде възпряна да участва заедно с държавите от Третия свят единствено защото получавала пари от две суперсили, то тогава трябвало всички да си съберем багажа и да се приберем кой откъдето е дошъл. След това изнесе данни за финансовата помощ и получените оръжия, на които са разчитали половината от представените страни, при това смея да твърдя, че списъкът беше удивително точен. Аз лично не бих го отписал само защото се представя като религиозен маниак. Просто не е такъв.

Бумедиен ме наблюдаваше. Той бе загадъчен човек. Никой не знаеше каква е възрастта му, нито откъде произхожда, нито дори къде е роден. След като проведе успешно революцията преди десет години и последвалия военен преврат, благодарение на който бе провъзгласен за президент на страната, успя да изведе Алжир на челна позиция в ОПЕК и я превърна в Швейцария на Третия свят.

— Госпожице Велис — обърна се той към мен за пръв път. — Докато бяхте на работа в министерството, имахте ли възможност да се запознаете с полковник Кадафи?

— Не — отвърнах аз.

— Странно — зачуди се Бумедиен. — Той ви е забелязал на нашата маса, докато говорехме преди малко, и намекна за друго.

Усетих как Камил се напряга до мен. Стисна силно ръката ми под масата.

— Наистина ли? — попита небрежно той. — За какво е намекнал, господин президент?

— Предполагам, просто се е припознал — отговори също така небрежно президентът и премести огромните си тъжни очи към Камил. — Попита ме дали тя е избраната?

— Избраната ли? — започна да се обърква министър Белаид. — Това пък какво би трябвало да означава?

— Според мен — продължи президентът — е искал да каже избраната да подготви компютърния проект, за който слушахме толкова много от Камил Кадир. — След тези думи ни загърби.

Понечих да заговоря шепнешком на Камил, ала той поклати глава и се обърна към шефа си Белаид.

— Двамата с Катрин бихме искали да прегледаме данните преди представянето утре. Възможно ли е да се извиним и да си тръгнем от банкета? В противен случай ще се наложи да работим цялата нощ.

Белаид не му повярва. Личеше по изражението му.

— Преди това искам да разменим няколко думи — заяви той, стана и дръпна Камил настрани. Изправих се и аз и стиснах салфетката. Ямини се наведе напред.

— За мен бе удоволствие да сме на една маса, макар да беше за кратко — увери ме той и усмивката му разкри две трапчинки на бузите.

Белаид бе застанал близо до стената и шепнеше на Камил, докато сервитьорите разнасяха вечерята. Когато приближих, той се обърна към мен:

— Госпожице, всички бихме искали да ви благодарим за постижението. Не дръжте Камил Кадир до късно. — И се върна на масата.

— Може ли да тръгваме? — прошепнах на Камил.

— Да, веднага — каза той, хвана ме за ръка и забързахме надолу по стълбите. — Абдел Салаам е получил съобщение от тайната полиция, че те търсят. Пуснали са сведение, че си избягала при опит за арест в Ла Мадраг. Научил го е по време на вечерята. Повери те на мен, вместо да те предаде още сега. Нали разбираш в какво положение ще ме поставиш, ако изчезнеш отново?

— За бога! — изсъсках аз, докато минавахме покрай масите. — Знаеш много добре защо се наложи да замина в пустинята. Знаеш и сега къде отиваме! Би трябвало аз да задавам въпросите. Ти защо не ми каза, че си част от играта? И Белаид ли е играч? Ами Терез? Ами онзи мюсюлмански кръстоносец от Либия, дето твърди, че ме познава… Какво става тук?

— Ще ми се да знам — заяви мрачно Камил. — Кимна на охраната, когато излизахме. — Ще вземем моята кола до Ла Мадраг. Трябва да ми кажеш всичко, което се е случило, ако искаш да помогна на приятелката ти.

Качихме се в колата му, оставена на неосветения паркинг. Той се обърна към мен в тъмното и жълтите му очи отразиха далечните улични лампи. Разказах му бързо за Лили и го попитах за Мини Ренселаас.

— Познавам Мохфи Мохтар от дете — призна той. — Тя избра баща ми за една мисия — да създаде съюз с Ел-Марад и да навлезе в полето на белите фигури. Тази мисия стана причина за смъртта му. Терез работеше за баща ми. Сега работи в пощата и тя и децата й служат на Мохфи Мохтар.

— Децата й ли? — попитах аз и се опитах да си представя колоритната телефонистка като майка.

— Валери и Мишел — продължи Камил. — Вече познаваш момчето. Наричат го Уахад…

Значи Уахад бе дете на Терез! Цялата работа бе страшно объркана и тъй като вече не вярвах в съвпадения, си казах, че Валери е името на прислужницата в дома на Хари Рад. Само че сега имах по-важна задача, отколкото да се чудя кои са пешките.

— Има нещо, което не разбирам — прекъснах го аз. — След като баща ти е бил изпратен на мисия и се е провалил — това означава, че отборът на белите е получил фигурите, които е искал, нали така? Кажи ми, кога свършва тази игра? Кога ще успее някой да събере всички фигури?

— Понякога си мисля, че тази игра никога няма да приключи — заяви с горчивина Камил, запали мотора и пое по дългия път покрай избуяли кактуси, който ни изведе от Сиди-Фредж. — Само че животът на приятелката ти е в опасност, ако не пристигнем в Ла Мадраг по най-бързия начин.

— Ти имаш ли достатъчно власт и положение, за да се появиш просто така и да поискаш да ти я предадат.

На светлината от таблото видях как Камил се усмихна. Приближавахме блокадата, която двете с Лили бяхме видели на идване. Той показа пропуска си и полицаят му махна да мине.

— Единственото, което Ел-Марад би разменил за приятелката ти — заяви спокойно той, — е онова, което е в сака ти. Не говоря за кучето. Смяташ ли, че размяната си струва?

— Да му дам всички фигури за Лили? — попитах ужасена. В този момент осъзнах, че това е може би единственият начин, по който можехме да влезем и излезем живи. — Не можем ли да му дадем само една от фигурите? — предложих аз.

Камил се разсмя, след това се пресегна и ме стисна за рамото.

— След като знае, че са в нас — обясни той, — Ел-Марад ще ни помете от дъската.

Защо не доведохме група войници, дори някои от делегатите на ОПЕК? Онзи фанатик с камшика, Кадафи, щеше да ми свърши добра работа, ако повалеше противниците като самотен боец от някоя монголска орда. Вместо това бях с очарователния Камил, който се бе отправил на смърт спокойно и с много достойнство, също както бе сторил баща му преди десет години.

Вместо да спре колата пред осветената кръчма, където стоеше паркирана нашата кола под наем, Камил продължи покрай пристанището и влезе в притихналия град. Спря в самия край, където в скалите бяха изсечени стъпала. Наоколо не се мяркаше жива душа, вятърът се усилваше и влачеше облаци, иззад които луната ту се скриваше, ту се показваше. Слязохме и Камил посочи към върха на скалата, там се виждаше малка, но много красива къща сред растенията, избуяли по склона. Откъм морето скалите се спускаха трийсет метра надолу над водата.

— Летният дом на Ел-Марад — обясни тихо Камил.

В къщата светеше и когато се заизкачвахме по клатещите се дървени стъпала, отвътре се чу шумотевица, която огласяше вълните. Долових гласът на Лили, който проехтя над морето.

— Смей да ме докоснеш само, смрадлив убиец на кучета — крещеше тя, — и това ще са последните ти минути на белия свят!

Камил ме погледна с усмивка.

— Дали няма да се окаже, че тя няма нужда от помощта ни? — попита той.

— Говори на Шариф — обясних му аз. — Той запокити кучето й в морето. — Кариока бе започнал да ръмжи в сака. Бръкнах и го почесах по главата. — И твоят ред ще дойде, пухчо — успокоих го и го извадих.

— Мисля да слезеш долу и да запалиш колата — прошепна Камил и ми подаде ключовете. — Остави всичко на мен.

— Няма начин — заявих, гневът ми нарастваше, докато слушах шума откъм къщата. — Предлагам да ги изненадаме. — Оставих Кариока на стълбите и той заподскача като обезумяла пингпонгова топка. Двамата с Камил бяхме зад него. Аз държах ключовете за колата.

В къщата се влизаше през френските прозорци, които гледаха към морето. Пътеката, която водеше към тях, бе опасно близо до ръба, оградена от висока каменна стена, обрасла с латинки. Това можеше да се окаже в наша полза.

Кариока вече драскаше с малките си нокти по стъклото, когато аз застанах до него и надникнах, за да се ориентирам в обстановката. На лявата стена се бяха облегнали трима главорези с разкопчани сака, така че успях да видя пистолетите им. Подът бе застлан с хлъзгави плочки в синьо и златно. Лили седеше на стол в центъра, а Шариф се бе надвесил над нея. Скочи веднага щом чу драскането на Кариока, ала Шариф я перна по гърба. Стори ми се, че видях синина на бузата й. В далечния край на стаята, на купчина възглавници се бе настанил Ел-Марад. Бавно местеше шахматна фигура върху дъска, поставена на ниска медна маса пред него.

Шариф се завъртя към прозореца, където бяхме застанали, осветени от луната. Преглътнах с усилие и вдигнах лице, за да ме види.

— Те са петима, а ние сме трима и половина — прошепнах на притихналия Камил, докато Шариф приближаваше към вратата и даде знак на главорезите да приберат оръжията. — Ти се заеми с главорезите. Аз ще поема Ел-Марад. Кариока вече си има цел — уточних аз, когато Шариф открехна вратата.

Шефът на полицията погледна разбеснялата се въшка и заяви:

— Вие можете да влезете, но това остава навън. Подритнах Кариока настрани, за да влезем двамата с Камил.

— Спасила си го! — грейна Лили. След това се ухили подло към Шариф. — Хората, които си го изкарват на беззащитни животни, се опитват да прикрият собственото си безсилие и импотентност…

Шариф пристъпи към нея, готов да я удари, когато Ел-Марад се обади от ъгъла, гледайки ме със злобна усмивка:

— Госпожице Велис, какъв късмет, че се върнахте… при това с придружител. Човек би си помислил, че Камил Кадир ще е достатъчно интелигентен, за да ви води при мен втори път. Но така и така сме се събрали…

— Хайде да прескочим любезностите — предложих и пристъпих към него. Докато минавах покрай Лили, успях да пусна ключа от колата в дланта й и да прошепна: — Към вратата. Веднага!… — Знаеш защо сме тук — обърнах се аз към Ел-Марад и продължих да пристъпвам към него.

— И вие знаете какво искам — каза ми той. — Да го наречем размяна.

Спрях до ниската маса и погледнах през рамо. Камил се бе изправил до главорезите и ги молеше за огънче за цигарата си. Лили бе вече близо до френските прозорци, плътно следвана от Шариф. Тя приклекна и почука по стъклото с дългите си нокти, докато лигавото езиче на Кариока се опитваше да я достигне. Бяхме по местата си. Или сега, или никога.

— Моят приятел министърът май не е убеден, че спазвате уговорките си — заявих на търговеца. Той вдигна поглед и понечи да заговори, но го прекъснах: — Ако искаш фигурите, ето ги!

Свалих малкия сак от рамо и с едно завъртане го вдигнах, доколкото ми позволяваха силите, а след това стоварих тежестта му в главата на търговеца. Той подбели очи и се строполи настрани, а аз се завъртях към гюрултията, която се вдигна.

Лили бе отворила френските прозорци, Кариока се шмугна в стаята, аз размахах сака и се втурнах към главорезите. Първият бе успял да извади пистолета си наполовина, когато го халосах. Вторият се бе превил от удара, нанесен от Камил. Бяхме паднали на земята, когато третият извади пистолета от кобура и се прицели в мен.

— Насам, глупаци! — изкрещя Шариф, като риташе злобно Кариока. Лили се бе измъкнала през вратата. Главорезът насочи пистолета си към нея и натисна спусъка. В същия момент Камил го изрита и той се блъсна в стената.

Шариф изрева от болка и яд, завъртя се, сякаш обърнат от силата на куршума, притиснал ръка към рамото си, където бе уцелен. Кариока не се отказваше от крака му и обикаляше в кръг, за да го захапе отново. Камил бе зад мен и се опитваше да достигне пистолета на противника си, докато моят се надигаше от пода. Вдигнах сака и го ударих пак. Този път остана долу. След това фраснах противника на Камил отзад по главата, за да му дойде акълът. Докато онзи се свличаше, Камил издърпа оръжието.

Втурнахме се към вратата; усетих нечия ръка да ме тегли навътре. Беше Шариф, повлякъл кучето, захапало крака му. Той се стрелна след мен, въпреки че раната му кървеше обилно. Двама от приятелите му се бяха изправили и го последваха. Аз не се втурнах към стълбите, а към стръмния скалист склон. Видях Камил на средата на стълбите да ме поглежда ужасен. Лили вече бе на пътя и тичаше към колата.

Без да се замисля, прескочих ниската стена и се проснах на земята, а Шариф и подкрепленията се втурнаха по стълбите. Тежките фигури на „Шаха Монглан“ се изплъзваха от изтръпналата ми ръка и заплашваха всеки момент да се свлекат надолу в пропастта. Трийсет метра под мен вълните се разбиваха в остри скали. Притаих дъх и бавно изтеглих сака с всичките сили, които ми бяха останали.

— Колата! — чух крясъка на Шариф. — Тръгнали са към колата! — Чух трополенето на краката им по дървените, а после и по изсечените каменни стъпала и се надигнах. В същия момент дочух някакво мляскане до ухото и езичето на Кариока заоблизва лицето ми. Тъкмо се канех да се изправя, когато облаците се разделиха и видях третия убиец, когото си мислех, че съм повалила в безсъзнание, да пристъпва към мен и да разтрива главата си. Свих се отново, ала беше късно. Той се пресегна към мен през шейсетсантиметровата стена. Залепих се на земята и след миг само чух писъка му. Надникнах през пръстите си и видях крака му да се свлича към ръба. След това полетя надолу. Прескочих стената, грабнах Кариока и хукнах по стълбите.

Вятърът бе станал силен, сякаш приближаваше буря. С истински ужас забелязах как колата на Камил потегля сред облак прах, а Шариф и другите двама се затичаха отчаяно след нея, като стреляха по гумите. След това, за моя огромна изненада, колата направи шеметен обратен завой, а фаровете осветиха преследвачите. Тримата негодници се хвърлиха настрани и колата профуча. Лили и Камил се връщаха за мен!

Втурнах се по стълбите, опитвайки се да прескоча по четири наведнъж, доколкото това бе възможно, след като с едната ръка стисках Кариока, а с другата — сака с фигурите. Тупнах на земята тъкмо когато автомобилът спря сред облак прах, и се метнах вътре. Лили даде газ, преди още да затворя. Камил бе на задната седалка, насочил пистолет към прозореца. Последвалата експлозия от куршуми бе оглушителна. Докато се мъчех да затворя вратата, забелязах, че Шариф и приятелчетата му са се устремили към кола, паркирана в самия край на пристанището. Лили даваше газ, а Камил стреляше безспир по техния автомобил.

Дори в най-спокойни моменти начинът, по който шофира Лили, може да докара на човек инфаркт, ала сега май бе решила, че има разрешение да убива. Криволичеше по непавирания път покрай кея, без да обръща внимание, че гумите пушат, чак докато излязохме на главния път. Не смеехме нито да дишаме, нито да промълвим и дума; Камил непрекъснато се обръщаше назад, докато тя увеличи скоростта на сто и трийсет, а после на сто и четирийсет. Наближаваше сто и петдесетте, когато видях пред нас блокадата заради конференцията на ОПЕК.

— Натисни червеното копче на таблото! — изкрещя Камил над свистенето на гумите и рева на мотора. Наведох се и го натиснах, а в следващата секунда се включи сирена и малка червена светлина заблестя като маяк на таблото.

— Добре си се уредил! — подвикнах назад към Камил, докато продължавахме напред и охраната отскочи настрани, за да ни даде път. Лили мина като на слалом между колите, докато изумените лица на спрелите за проверка се взираха към нас.

— Има някои предимства да си министър — отвърна скромно Камил. — В далечния край на Сиди-Фредж има още една блокада.

— По дяволите да вървят торпедата! Пълен напред! — извика Лили, натисна газта до дупка и големият ситроен отскочи напред като чистокръвен кон на финалната права. През втората блокада минахме по същия начин, както и през първата, и оставихме всички да ни дишат прахта.

— Между другото — обади се Лили и погледна Камил в огледалото за обратно виждане, — още не са ни представили. Аз съм Лили Рад. Разбрах, че познаваш дядо ми.

— Гледай си пътя! — сопнах се аз, когато колата се лашна застрашително към стръмните скали отстрани. Вятърът буквално я изтласкваше от шосето.

— Мордекай и баща ми бяха близки приятели — обясни Камил. — Може би някой ден ще се запозная с него. Предай му най-искрени поздрави, когато се видите.

В този миг Камил се обърна и погледна назад. Някакви фарове се приближаваха застрашително бързо.

— Дай още газ — обърнах се настойчиво към Лили. — Сега е моментът да ни впечатлиш с шофирането си. — Камил измърмори нещо и отново вдигна пистолета, когато колата зад нас пусна светлини и сирена. Опитваше се да види нещо през помитащия вятър и понеслата се наоколо прах.

— Господи, едно нищо и никакво ченге! — възкликна Лилии леко отпусна газта.

— Давай, давай! — сопна се рязко Камил през рамо. Тя послушно настъпи педала, ситроенът поднесе, ала тя бързо го овладя. Стрелката наближаваше двеста километра, които аз бързо превърнах в мили. Движехме се със сто и двайсет мили в час. Едва ли по тези пътища можеше да се кара по-бързо, независимо каква бе колата. Особено при тези страховити пориви на вятъра, които ни блъскаха от всички страни.

— Има един пряк път към Казба — обади се Камил, без да откъсва очи от преследвачите. — На десет минути оттук и ще трябва да минеш през града. Само че аз познавам задните улички по-добре от нашия приятел Шариф. Пътят ще ни отведе в Казба отгоре… а после знам и път към Мини — добави тихо той. — Трябва… това е къщата на баща ми.

— Мини Ренселаас живее в къщата на баща ти? — извиках. — Мислех, че си планинец.

— Баща ми държеше къща в Казба за жените си.

— Жени ли? — попитах аз.

— Мини Ренселаас е жена на баща ми — призна Камил. — Баща ми бе Черния цар.

* * *

Зарязахме колата в една от страничните улички, които представляваха нещо като лабиринт, прорязал горната част на Алжир. Мъчеха ме милион въпроси, но през всичкото време се оглеждах и ослушвах за колата на Шариф. Бях сигурна, че не сме успели да се отървем от тях, но поне в момента бяха достатъчно изостанали, не виждахме фаровете им, а и ние изключихме нашите. Поехме пеша из лабиринта.

Лили бе непосредствено зад Камил и стискаше ръкава му. Улиците бяха толкова тъмни и тесни, че аз се препъвах непрекъснато и замалко да се строполя на земята в бързината.

— Не разбирам — прошепна с дрезгавия си глас Лили, докато аз надничах през рамо за преследвачите. — Ако Мини е била съпруга на холандския консул Ренселаас, как е възможно да е била омъжена и за баща ти? Моногамията май не е на почит в тази част на света.

— Ренселаас почина по време на революцията — отвърна Камил. — Тя трябваше да остане в Алжир и баща ми й предложи закрила. Макар да се обичаха искрено като приятели, подозирам, че бракът им бе просто споразумение. Както и да е, баща ми почина година по-късно.

— След като той е бил Черния цар — изсъска Лили — и са го убили, защо играта не е приключила? Не е ли това целта? Шах, мат и царят е мъртъв?

— Играта продължава така, както става в живота — обясни Камил. — Кралят е мъртъв, да живее кралят.

Погледнах към небето между покривите, докато навлизахме все по-навътре в Казба. Въпреки че вятърът виеше над нас, не успяваше да проникне в тесните алеи. Отгоре се сипеше ситен прашец, а луната всеки момент щеше да бъде закрита от тъмночервена пелена. Камил също вдигна поглед.

— Сироко — промълви той. — Приижда. Трябва да побързаме. Надявам се това да не провали плановете ни.

Отново се взрях в небето. Сирокото бе пясъчна буря, една от най-известните в света. Исках да вляза на закрито, преди да се разрази. Камил спря в задънена уличка и извади ключ от джоба си.

— Опиумното свърталище! — прошепна Лили, спомнила си последното ни преминаване през това място. — Дали не беше хашиш?

— Водя ви по друг път — призна Камил. — За вратата има един-единствен ключ. — Той отключи, аз минах първа, а Лили ме последва. Чух го, че заключи след нас.

В дъното на дълъг и тъмен коридор се виждаше бледа светлина. Бе застлан с дебел мек килим, а по стените висеше дамаска.

Стигнахме огромна стая с прекрасни персийски килими. Единствената светлина идваше от огромен златен свещник на мраморна масичка. И това бе достатъчно, за да преценя, че всичко е било правено с много пари: ниските масички с тъмен мрамор от Карара, жълтите лежанки със златни пискюли, канапетата в убити цветове като на стари ликьори и огромните скулптури, пръснати по пиедестали и масички. Тук бе великолепно дори за моето неопитно око. На приглушената светлина стаята приличаше на съкровище, скрито на дъното на древно море. Имах чувството, че преминавам през атмосфера, по-гъста от вода, докато пресичах бавно помещението, а Лили вървеше след мен. Бяхме се насочили към двете фигури в далечния край.

На светлината на свещите, облечена в златен брокат, обсипан с лъскави пайети, седеше Мини Ренселаас. До нея — стиснал чаша вино, вдигнал светлозелените си очи — се бе настанил Александър Соларин.

Соларин ми отправи очарователната си усмивка. От нощта в кабарето на плажа, когато изчезна, мислех често за него и знаех, че ще го видя отново. Той се приближи, пое ръката ми, след това се обърна към Лили.

— Досега не се намери кой да ни запознае — започна той. Тя бе настръхнала така, сякаш се канеше да му хвърли ръкавица в лицето — или шахматна дъска — и да го предизвика намига. — Аз съм Александър Соларин, а ти си внучката на един от най-добрите шахматисти на този свят. Надявам се скоро да се върнеш при него. — Лили приглади малко перушината си след тези думи и пое ръката му.

— Достатъчно — заяви Мини, когато Камил влезе. — Не разполагаме с много време. Разбирам, че фигурите са у вас. — Забелязах, че на близката масичка има метална кутия. Веднага се сетих, че в нея е платът.

Потупах сака, скупчихме се около масата и извадих една по една фигурите. Докато скъпоценните камъни проблясваха на светлината на свещите, забелязах същото странно сияние като в пещерата. Всички останахме загледани в тях — изключителната камила, конят, вдигнал се на задните си крака, великолепните цар и царица. Соларин се наведе да ги докосне, след това погледна към Мини.

— Най-сетне — прошепна тя. — След толкова много време ще бъдат заедно с другите. Трябва да ви благодаря. Вследствие на всичко, което сторихте, ще отмъстите за смъртта на мнозина…

— Другите ли? — вдигнах поглед аз.

— В Америка — усмихна се тя. — Довечера Соларин ще ви заведе до Марсилия. Уредили сме завръщането ви оттам.

Камил бръкна в джоба на сакото си, извади паспорта на Лили и й го върна. Тя го пое, въпреки че и двете наблюдавахме Мини.

— В Америка ли? — попитах. — У кого са фигурите?

— У Мордекай — усмихна се Мини. — Той пази още девет. С плата — добави тя, взе кутията и ми я подаде — имате повече от половината формула. За пръв път от почти двеста години ще се съберат заедно.

— И какво ще стане тогава? — полюбопитствах аз.

— Сама ще разбереш — отвърна Мини и ме погледна сериозно. След това извърна очи към фигурите, които продължаваха да сияят в центъра на масата. — Сега е твой ред… — Тя бавно се обърна и стисна с длани лицето на Соларин. — Скъпи мой Саша! — Сълзи напълниха очите й. — Пази се добре, детето ми. Брани ги… — Тя притисна устни към челото му. За моя изненада Соларин я прегърна и зарови лице на рамото й. Всички наблюдавахме изумени как младият гросмайстор и елегантната Мохфи Мохтар се прегръщат. Когато се отдръпнаха един от друг, тя стисна ръката на Камил.

— Отведи го на пристанището — прошепна тя. Без да каже и дума повече на нас с Лили, излезе от стаята. Соларин и Камил гледаха мълчаливо след нея.

— Да тръгваме — подкани ни най-сетне Камил и се обърна към Соларин. — Аз ще се погрижа за нея. Аллах да бди над теб, приятелю. — Той събираше фигурите от масата и ги постави в сака заедно с кутията, в която бе платът. Лили бе притиснала Кариока до гърдите си.

— Нещо не разбирам — обади се тихо тя. — Това ли беше всичко? Тръгваме ли си? Как ще стигнем до Марсилия?

— Уредили сме ви лодка — отговори Камил. — Тръгвайте, нямаме никакво време.

— Ами Мини? — попитах аз. — Ще я видим ли отново?

— Няма да е точно сега — каза бързо Соларин. — Трябва да тръгнем, преди бурята да се разрази. Налага се да отплаваме веднага. Щом се измъкнем от пристанището, останалото е лесно.

Чувствах се замаяна, докато обикаляхме с Лили и Соларин обърканите улици на Казба.

Подтичвахме по тихите алеи, покрай прилепените една до друга къщи, които скриваха светлината. По соления мирис на риба усетих, че наближаваме пристанището. Излязохме на широкия площад с джамията на рибарите, където преди много дни се бяхме срещнали с Уахад. Имах чувството, че са минали месеци. По площада навяваше пясък. Соларин ме стисна за ръката и ме поведе напред, а Лили, притиснала Кариока, подтичваше след нас.

Тръгнахме по стълбите на рибарите към пристанището, когато ахнах изненадана и се обърнах към Соларин.

— Мини те нарече „дете мое“… и на теб ли ти е мащеха?

— Не — отвърна тихо той и ме потегли надолу по стълбите. — Дано да я видя отново, преди да умра. Тя е моя баба…