Катрин Невил
Осем (6)

Размяна на царици

— Цариците никога не се пазарят.

„Алиса в Огледалния свят“^[1]

Луис Карол

Санкт Петербург, Русия

Есента на 1791 година

 

ОТ НОЗДРИТЕ НА КОНЕТЕ, които теглеха шейната по снежните поля, излизаха бели облаци пара. Пътищата извън Рига бяха така покрити със сняг, че се наложи да сменят тъмната карета с тази широка открита шейна, теглена от тройка коне. Животните бяха впрегнати през гърдите, кожените им ремъци бяха обсипани със сребърни звънчета, а имперският герб от масивно злато личеше на дървената арка над главата на средното животно.

Тук, само на петнайсет версти от Петербург, по клоните на дърветата все още се забелязваха пожълтели листа, селяните продължаваха да превиват гръб над замръзналите поля, макар снегът да бе засипал вече сламените покриви на каменните им къщи.

Полегнала върху купчина кожи, абатисата не откъсваше поглед от откритите поля. Според Юлианския календар бе 4 ноември, точно една година и седем месеца от датата — дори не смееше да мисли за онзи ден, — когато се осмели да извади „Шаха Монглан“ от хилядолетното му скривалище.

Ала тук, в Русия, спазваха Грегорианския календар и бе едва 23 октомври. Русия е изостанала в много отношения, мислеше си абатисата. Упорито се придържа към календар, религия и култура, които са типично нейни. Селяните, които работеха край пътя, не бяха променили нито облеклото, нито навиците си векове наред. Сбръчканите им грубовати лица с типично руски леко дръпнати очи се вдигаха при появата на шейната и издаваха колко неуки са още хората, колко подвластни са на примитивни суеверия и ритуали. Отрудените им ръце стискаха същите едновремешни мотики и се опитваха да обработват същата замръзнала земя, както и предците им преди хиляда години. Въпреки указите още от царуването на Петър I те отказваха да подстрижат гъстите си коси и бради и подпъхваха измъкналите се краища в късите стегнати овчи кожуси.

На фона на снежната белота отдалеч личеше, че портите на Санкт Петербург бяха отворени. Кочияшът в бяла ливрея, украсена със златни ширити, символ на имперската стража, се изправи на капрата и широко разкрачен, замахна с камшика. Докато влизаха в града, абатисата премести поглед към искрящия сняг по куполите и кубетата от другата страна на Нева. По заледената й повърхност се пързаляха деца и макар да бе краят на годината, пъстрите колички на амбулантните търговци се бяха подредили по брега. Проскубани бездомни кучета лаеха озъбени след шейната, а дребни хлапета със сламеноруси коси и мърляви лица тичаха край тях и протягаха ръце за няколко монети. Кочияшът шибна отново конете.

Докато пресичаха замръзналата река, абатисата бръкна в пътната си чанта, за да се увери, че бродираният плат е все още там. Докосна броеницата и изрече съкратен вариант на молитвата „Аве Мария“. Усети потискащата тежест на предстоящата среща. Трябваше да вземе трудното решение кому да предаде извора на властта и силата, да избере онзи, който да го защитава от алчните и амбициозните. Абатисата съзнаваше сериозността на мисията си. Още с раждането си бе избрана да доведе докрай тази задача. Цял живот бе очаквала събитията, които да й посочат пътя.

Днес, след почти половин век, щеше да се срещне с приятелката си от детинство, с която бе споделяла тревоги и терзания преди толкова много години. Мислите й се върнаха към отминалите дни и към спомена за момичето, което толкова приличаше на Валентин по дух. Русото крехко и болнаво дете, с шина, която да поддържа гърба изправен, бе успяло със силата на волята да се пребори с болестите и отчаянието, за да изживее щастливо и здраво детство. Малката София Анхалт-Цербски бе приятелката, която, абатисата не забрави през отминалите години, за която си спомняше често с много обич и топлота и на която в ежемесечните си писма доверяваше несподелени с друг тайни. Макар пътищата им да се бяха разделили, в съзнанието на монахинята София бе момиченцето, втурващо се с разпилени коси да гони пеперудите, докато все още живееше в дома на родителите си в Померания.

Шейната премина на другия бряг и приближи Зимния дворец. Абатисата усети ледена тръпка. Облак бе закрил слънцето. Запита се що за човек е старата й приятелка и закрилница, след като вече не беше малката София от Померания, а бе известната в цяла Европа Екатерина Велика, императрица на цяла Русия.

* * *

Екатерина Велика, императрица на всички руснаци, седеше пред огледалото в своя будоар и се вглеждаше в образа си. Беше на шейсет и две, сравнително ниска, доста натежала с годините, с високоинтелигентно чело и масивна челюст. Леденосините й очи, обикновено жизнени и блестящи, бяха помръкнали, подпухнали и зачервени от плач. Вече две седмици Екатерина седеше затворена в покоите си и отказваше да се срещне дори с членовете на семейството си. Целият двор бе в траур. Преди две седмици, на 12 октомври, загърнат в черно пратеник бе донесъл новината, че граф Потьомкин е мъртъв.

Потьомкин я бе издигнал на руския трон, беше й връчил меча си, когато, яхнала коня си, тя бе повела бунтовническата армия, за да свали от престола царя, неин съпруг. Потьомкин й бе любовник, пръв министър, предводител на армията, неин довереник, мъжът, за когото казваше, че е единственият й съпруг. Потьомкин бе присъединил нови територии към империята, която сега се простираше до Каспийско и Черно море. Съшият този мъж бе умрял по пътя към Николаев като куче.

Беше починал от прекомерна консумация на яребици и фазани, защото не спираше да се тъпче с пушена шунка и осолено говеждо, наливаше се с квас, бира и боровинков ликьор. Бе мъртъв, защото се чувстваше длъжен да задоволява капризите на тлъстите благороднички, които се влачеха по петите му като евтини леки жени и с нетърпение чакаха да получат трохи от трапезата му. Бе пропилял петдесет милиона рубли за изискани палати, прескъпи бижута и френско шампанско. И все пак си оставаше човекът, превърнал Екатерина в най-могъщата жена на света.

Прислужниците й се суетяха около нея като мълчаливи пеперуди, пудреха косата, нанизваха връзките на обувките й. Тя се изправи, за да я наметнат със сивата, богато извезана кадифена пелерина, която винаги си слагаше, когато бе сред придворните. На нея бяха ордените „Света Екатерина“, „Свети Владимир“, „Свети Александър Невски“, тежките златни медали „Свети Андрей“ и „Свети Георги“ се полюшваха на гърдите й. Екатерина изпъна гордо рамене и излезе от покоите си.

Днес, за пръв път от десет дни, щеше да се появи в двора. Посрещна я личният й телохранител, който я придружи по коридорите на Зимния дворец между строените войници, минаха покрай прозорците, откъдето преди години наблюдаваше корабите си, поели по Нева, за да пресрещнат шведския флот, впуснал се в атака срещу Санкт Петербург. Докато вървеше, Екатерина обърна замислен поглед към прозореца.

В двора я очакваха пепелянките, които се наричаха дипломати и придворни. Всички заговорничеха срещу нея, обмисляха как да я свалят. Собственият й син Павел кроеше убийството й. Днес в Петербург пристигаше единственият човек, който можеше да я спаси, жената, държаща в ръце властта, която се изплъзваше на Екатерина със смъртта на Потьомкин. Тази сутрин в Санкт Петербург пристигаше най-старата й приятелка от детинство, Елен дьо Рок, абатиса на „Монглан“.

* * *

Уморена и изпълнена с досада след появата си в двора, Екатерина се оттегли в приемната си, облегната на ръката на последния си любовник Платон Зубов. Абатисата я чакаше в компанията на Валериан, брата на Платон. Тя се надигна, щом императрицата влезе, и забърза към нея, за да я прегърне.

Жизнена и жилава за възрастта си, слабата като тръстика абатиса пристъпи с грейнало от радост лице. Докато се прегръщаха, тя погледна Платон Зубов. Мъжът бе с небесносиньо палто и прилепнали бричове, така накичен с медали, та човек имаше чувството, че от тежестта им ще падне. Платон бе млад, с нежни женствени черти. Нямаше съмнение каква е ролята му в двора, а Екатерина милваше ръката му, докато разговаряше с абатисата.

— Елен — въздъхна тя. — Колко много пъти съм копняла да си до мен. Не мога да повярвам, че най-сетне си тук. Господ чу молитвите, избликнали от сърцето, и доведе старата ми приятелка.

Покани абатисата да се настани на удобен стол и се отпусна близо до нея. Платон и Валериан останаха прави зад двете жени.

— Трябва да празнуваме. Сигурно знаеш, че съм в траур и не мога да организирам тържество по случай пристигането ти. Предлагам ти днес да вечеряме заедно в покоите ми. Ще се посмеем, ще се позабавляваме и ще се престорим поне замалко, че отново сме момичета. Валериан, отвори ли виното, както наредих?

Мъжът кимна и се отдръпна към шкафа.

— Трябва да опиташ кларет, скъпа моя. Той е едно от най-скъпите съкровища в двора. Дени Дидро^[2] ми го донесе преди много години от Бордо. Ценя го почти колкото скъпоценните си камъни.

Валериан наля тъмночервеното вино в малки тумбести кристални чаши. Двете жени отпиха.

— Чудесно е — съгласи се абатисата и се усмихна на Екатерина. — Нито едно вино не може да се сравни с еликсира, който възроди старите ми кости, щом те видях отново, моя Фигхен.

Платон и Валериан се спогледаха при тази проява на фамилиарност. Галеното име на императрицата, кръстена София Анхалт-Цербски, бе Фигхен. Тъй като положението на Платон беше по-специално, той бе събрал смелост да й шепне в леглото „господарке на сърцето ми“, ала пред другите винаги се обръщаше към нея с „Ваше величество“, както я наричаха и собствените й деца. Колкото и да бе странно, императрицата не забеляза своеволието, което си позволи френската абатиса.

— Защо реши да останеш толкова дълго във Франция? — настоя Екатерина. — Надявах се, че като затвориш абатството, веднага да дойдеш в Русия. Дворът ми е пълен с твои сънародници изгнаници, които са тук, откакто кралят ви бе заловен във Варен по време на опита му за бягство и откакто собственият му народ го държи в плен. Франция е хидра с дванайсет хиляди глави, която в момента се е отдала на пълна анархия. Тази нация от обущари се опитва да преобърне естествения ред на нещата!

Абатисата не можеше да повярва, че високообразованата и либерална императрица говори по този начин. Във Франция в момента наистина бе опасно, ала не беше ли тъкмо Екатерина владетелката, която се сприятели с либералите Волтер и Дени Дидро, застъпници за класово равноправие, противници на войните за завладяване на нови територии?

— Не можах да тръгна веднага — отвърна абатисата. — Имах задължения… — Тя хвърли остър поглед към Платон Зубов, застанал зад стола на Екатерина, за да гали врата й. — Някои неща мога да обсъдя единствено с теб.

Екатерина погледна абатисата. След това небрежно махна с ръка.

— Валериан, двамата с Платон Александрович можете да ни оставите.

— Скъпа моя царице… — започна Платон Зубов с глас на хленчещо дете.

— Не се страхувай за безопасността ми, гълъбче — успокои го Екатерина и го погали по ръката, все още отпусната на рамото й. — С Елен се познаваме почти шейсет години. Не се притеснявай, че ще останем сами за няколко минути.

— Нали е красавец? — обърна се Екатерина към абатисата, когато младите мъже излязоха. — Знам, че с теб избрахме различни пътища, скъпа моя. Надявам се да проявиш разбиране, когато ти кажа, че се чувствам като незначителна буболечка, отпуснала се на слънце, за да сгрее крилете си в студен зимен ден. Единствено младият градинар умее да събуди за живот соковете на старото дърво.

Абатисата седеше мълчаливо и се питаше дали първоначалният й план е добре обмислен. Макар кореспонденцията между двете да бе изпълнена с топлота и обич, тя не бе виждала приятелката си от дете. Щяха ли слуховете за нея да се окажат истина? Имаше ли право да повери тайната си на тази застаряваща жена, отдала се на чувствени наслади, докато ревниво бранеше властта си?

— Нима си толкова стъписана, че не знаеш какво да кажеш? — засмя се Екатерина.

— Скъпа моя София — започна абатисата. — Знам колко обичаш да шокираш хората. Помниш ли, че бе едва на четири, когато те представиха в двора на пруския крал Фридрих Вилхелм и ти отказа да целунеш крайчеца на дрехата му?

— Казах му, че шивачът е оставил сакото прекалено късо! — Екатерина се разсмя толкова силно, че от очите й бликнаха сълзи. — Майка ми побесня. Кралят я укорил, че съм недопустимо дръзка.

Абатисата се усмихна благосклонно на приятелката си.

— Ами помниш ли, когато каноникът от провинция Брунсвик ни гледа на ръка? — попита тихо тя. — На дланта ти се открояваха три корони.

— Много добре си спомням — отвърна императрицата. От онзи ден нататък нямах съмнения, че един ден ще управлявам империя. Открай време вярвам в мистичната сила на пророчествата, особено когато не противоречат на желанията ми. — Тя отново се усмихна, ала този път абатисата не отвърна на усмивката й.

— А помниш ли какво видя той на моята ръка? — попита абатисата.

Екатерина не отговори веднага.

— Все едно беше вчера — отвърна най-сетне. — Тъкмо затова очаквах пристигането ти с такова нетърпение. Истината е, че горях от вълнение, докато те чаках, а ти не идваше… — Императрицата се поколеба. — Носиш ли ги? — попита най-сетне тя.

Абатисата бръкна между гънките на робата си, под която бе вързана кожена торбичка. Извади тежка златна фигура, обсипана със скъпоценни камъни. Фигурата бе в дълга дреха, седнала в малка беседка с балдахин, чиито завеси бяха дръпнати. Подаде я на Катерина, а тя я пое в двете си длани и изумена бавно я завъртя.

— Черната царица — прошепна абатисата, докато наблюдаваше внимателно изражението на Екатерина. Императрицата сви пръсти около безценната златна фигура. Стисна я здраво, притисна я до гърдите си и вдигна поглед към старата си приятелка.

— Ами останалите? — попита тя. Нещо в гласа й накара абатисата да застане нащрек.

— На сигурно място са. Никой не може да се добере до тях — бе отговорът й.

— Моя скъпа Елен, трябва незабавно да ги съберем! Знаеш каква сила притежават те. Попаднат ли в ръцете на разумен монарх, той може да постигне всичко…

— Известно ти е — прекъсна я абатисата, — че в продължение на четирийсет години пренебрегвам молбите ти да издиря „Шаха на Монглан“, да го извадя от стените на абатството. Сега ще ти кажа защо постъпвах така. Открай време знаех коя фигура къде е скрита… — Абатисата вдигна ръка, щом забеляза, че Екатерина се кани да я залее с упреци. — Бях наясно колко е опасно да вадя шаха от скривалището му. Единствено на светец бих се осмелила да поверя подобно изкушение. А ти, скъпа Фигхен, не си светица.

— Как така? — извика приятелката й. — Обединих една разпокъсана нация, образовах простия народ. Преборих се с чумата, построих болници и училища, справих се с размирниците, които искаха отново да разпокъсат Русия и да я превърнат в лесна плячка за враговете. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм деспот?

— Мисля само за твоето добро — отвърна спокойно абатисата. — Фигурите притежават силата да завъртят главата дори на най-здравомислещите. Забравила ли си, че „Шахът Монглан“ замалко не станал причина за разпадането на Франкската империя? След смъртта на Карл Велики синовете му започнали кървава разпра заради него.

— Борба за територии — изсумтя Катерина. — Не виждам връзката.

— Единствено силната католическа църква в Централна Европа успя да опази толкова дълго в тайна тази тъмна сила. Когато научих, че във Франция е приет Закон за конфискация на църковното имущество, разбрах, че настъпва времето на най-лошите ми страхове. Щом чух, че към „Монглан“ са изпратени френски войници, вече бях напълно сигурна какво става. Защо точно в „Монглан“? Намирахме се далеч от Париж, сгушени високо в планината. Имаше много по-богати абатства съвсем близо до столицата, които можеха да бъдат плячкосани лесно и безпроблемно. Но не. Те искаха да се доберат до шаха. Дълго време внимателно обмислях как да го извадя от стените на абатството и да го пръсна из цяла Европа, така че много години да не може да бъде събран…

— Пръснала си го! — извика императрицата. Скочи, притиснала фигурата до гърдите си, и закрачи из стаята като уловено в клетка диво животно. — Как можа да направиш подобно нещо? Трябваше да се обърнеш към мен за помощ!

— Вече ти казах, че не можех! — отвърна абатисата, гласът й беше слаб и приглушен след уморителното пътуване. — Разбрах, че има и други, които знаят къде се намира шахът. Някой, вероятно чуждестранна сила, подкупваше членове на Съвета на комуната, за да прокарат Закона за конфискацията, и ги бе насочил към „Монглан“. Да не би да е най-обикновено съвпадение, че двама от мъжете, които тази тъмна сила се е опитала да подкупи, са великият оратор Мирабо и епископът на Отон? Единият е създателят на закона, а другият — най-ревностният му поддръжник. Когато миналия април Мирабо се разболя, епископът не се отдели от умиращия до последния му дъх. Няма съмнение, че отчаяно се е опитвал да се добере до кореспонденцията, която е можела да уличи и двамата.

— Ти откъде знаеш тези неща? — прошепна Екатерина. Обърна гръб на приятелката си, пристъпи към прозореца и вдигна поглед към натежалото от тъмносиви облаци небе.

— Разполагам с кореспонденцията им — отвърна абатисата. Няколко секунди и двете жени мълчаха. Най-сетне гласът на монахинята долетя в сумрака: — Попита ме каква мисия ме е задържала толкова дълго във Франция. Сега вече знаеш. Трябваше да открия кой ме е принудил да бягам, кой ме е тласнал да извадя „Шаха на Монглан“ от хилядолетното му скривалище. Исках да знам кой бе врагът, който дебнеше като ловец всяка моя крачка, докато не ме прокуди, та се наложи да прекося цял един континент и да търся убежище за повереното ми съкровище.

— Научи ли кой е? — прошепна предпазливо Екатерина и се обърна към старата си приятелка.

— Да, научих — отвърна спокойно абатисата. — Била си ти, скъпа моя Фигхен.

* * *

— След като си го знаела — заяви на следващата сутрин гордата царица, докато двете с абатисата се разхождаха по снежната пътека към Ермитажа, — не разбирам защо дойде в Петербург.

Императорската гвардия, с високи казашки ботуши, вървеше на двайсетина крачки зад тях през снега, така че двете можеха спокойно да разговарят.

— Защото въпреки доказателствата аз ти имах доверие — отвърна абатисата и очите й заблестяха. — Знам, че се страхуваше правителството на Франция да не падне, да не се възцари пълна анархия в страната. Искала си да си сигурна, че „Шахът Монглан“ няма да попадне у когото не трябва, че няма да одобря мерките, които си била готова да предприемеш. Кажи ми, Фигхен, как смяташе да измъкнеш плячката от ръцете на френските войници, след като извадеха шаха от абатството „Монглан“? Да не би да си се канела да нападнеш Франция с руски войски?

— Бях скрила свои отряди в планината, които щяха да попречат на французите да минат през прохода — обясни с усмивка Екатерина. — Не носеха униформи.

— Ясно — отвърна абатисата. — И какво те накара да прибегнеш до тези отчаяни мерки?

— Май ще трябва да ти разкажа онова, което знам — примири се императрицата. — Както ти е известно, купих библиотеката на Волтер след неговата смърт. Сред документите открих таен дневник на кардинал Ришельо, в който бе записал със специален шифър проучването си за историята на „Шаха Монглан“. Волтер го разгадал и така успях да прочета какво е било открито. Ръкописът е заключен в сейф в Ермитажа. Там отиваме. Искам да ти го покажа.

— Защо този документ е толкова важен? — попита абатисата изненадана, че приятелката й не бе споменала досега този факт.

— Ришельо успял да проследи шаха до мавъра, който го подарил на Карл Велики, дори преди това. Знаеш, че Карл Велики водил кръстоносни походи срещу маврите както в Испания, така и в Африка. Веднъж обаче защитил Кордова и Барселона от баските, които заплашвали да свалят маврите от власт. Въпреки че баските били християни, те от векове се опитвали да разгромят кралството на франките и да завладеят Западна Европа. Интересът им бил насочен към Атлантическото крайбрежие и планините, където се били укрепили.

— Пиринеите — подсказа й абатисата.

— Точно така — отвърна царицата. — Вълшебните планини, както ги наричали те. Знаеш, че същите тези планини едно време били убежище на най-мистичния култ, известен още от раждането на Христос. Келтите произлизат от това място и били изтласкани на север, принудени да се заселят в Бретан, а по-късно и на Британските острови. Магьосникът Мерлин бил роден в тези планини, там бил и домът на неразгадания и до днес таен култ на друидите.

— Тези неща не са ми известни — призна абатисата и продължи напред по снежната пътека. Тънките й устни бяха стиснати, сбръчканото й лице приличаше на каменна статуя от древна гробница.

— Ще прочетеш всичко в дневника. Почти стигнахме — каза Екатерина. — Ришельо твърди, че маврите нахлули по тези места, разкрили тайните, пазени векове първо от келтите, после от баските. След това маврите нашественици закодирали наученото със създаден от тях шифър. Истината е, че успели да скрият кодираната тайна в златните и сребърните фигури на „Шаха Монглан“. Когато станало ясно, че маврите могат да загубят властта си на Иберийския полуостров, те изпратили шаха на Карл Велики, към когото изпитвали искрено страхопочитание. Като най-могъщ владетел в историята на цивилизацията, те преценили, че единствено той може да го опази.

— Вярваш ли в тази легенда? — попита абатисата, докато приближаваха масивната фасада на Ермитажа.

— Сама прецени — отвърна Екатерина. — Знам, че тайната е по-стара от маврите, по-стара и от баските. По-стара е дори от друидите. Трябва да те попитам, приятелко моя, някога чувала ли си за тайно мъжко общество, наречено „Свободни масони“?

Абатисата пребледня. Спря на прага и не пристъпи по-нататък.

— Какво каза? — попита немощно тя и стисна приятелката си за ръката.

— Ясно — разбра Екатерина. — Значи знаеш, че е истина. След като прочетеш ръкописа, ще ти разкажа историята си.

Разказът на императрицата

Бях едва четиринайсетгодишна, когато напуснах дома си в Померания, където израснахме двете с теб. Малко преди това баща ти бе продал имението и се бе върнал в родната си Франция. Никога няма да забравя тъгата, която изпитах, мила ми Елен, затова, че нямаше да мога да споделя с теб успеха, за който бяхме говорили, нямаше да има с кого да обсъдя факта, че много скоро можех да бъда избрана за кралица.

По онова време бях на гости в двора на царица Елисавета Петровна в Москва. Елисавета, дъщеря на Петър Велики, беше завзела властта с политически преврат и бе хвърлила всичките си противници в затвора. Тъй като никога не се бе омъжвала и бе късно да роди, тя беше определила невзрачния си племенник, великия княз Петър, за свой наследник. Бях избрана да се омъжа за него.

На път към Русия двете с мама спряхме в двора на Фридрих II в Берлин. Фридрих, младият император на Прусия, когото Волтер вече бе нарекъл „Велик“, изрази желание да ме подкрепи при обединяването на кралства Прусия и Русия посредством брак. Бях значително по-добър избор, отколкото сестрата на Фридрих, тъй като той не искаше да я пожертва за тази цел.

В онези дни пруският двор бе великолепен и блестящ, нямаше нищо общо с онова мъртвило, в което се превърна през последвалото владичество на Фридрих. Когато пристигнах, кралят положи всички усилия, за да ме очарова и да ме накара да се чувствам добре. Обличаше ме в роклите на сестрите си, на вечеря настояваше да седя до него, забавляваше ме с разкази от операта и балета. Макар да бях все още дете, аз не се подведох. Знаех, че има намерение да ме използва като пионка във важна игра, игра, която разиграваше на шахматната дъска, наречена Европа.

След известно време научих, че в пруския двор има мъж, върнал се наскоро от десетгодишен престой в руския двор. Той бе придворният математик на Фридрих. Казваше се Леонард Ойлер^[3]. Дръзнах да помоля за среща с него, като си мислех, че той ще сподели с мен личните си впечатления за страната, която ми предстоеше да посетя. Нямах представа, че тази среща един ден ще промени живота ми.

Запознах се с Ойлер за пръв път в малка зала в двореца в Берлин. Човекът не бе нито надут, нито претенциозен и притежаваше блестящ интелект. Спокойно очакваше появата на детето, което скоро щеше да стане императрица. Сигурно сме били необичайна двойка. Чакаше ме сам — висок слаб мъж, с дълъг като гърло на бутилка врат, огромни тъмни очи и голям нос. Погледна ме ококорен, тъй като бе ослепял с едното око по време на наблюдение на слънцето през телескоп. Освен математик Ойлер беше и астроном.

— Не съм свикнал да говоря много — започна той. — Идвам от страна, където те бесят, ако много приказваш. — Това бе първото, което научих за Русия, и мога да те уверя, че доста ми послужи през следващите години. Разказа ми, че царица Елисавета Петровна има петнайсет хиляди рокли и двайсет и пет хиляди чифта обувки. Замеряла министрите си с обувки, когато не била съгласна с казаното от тях, и ги пращала на бесилката, щом й скимнело. Имала стотина любовници, а страстта към алкохола била още по-силна от сексуалния й апетит. Не позволявала да се изказват мнения, различни от нейното.

Двамата с доктор Ойлер прекарахме дълго време заедно, след като преодолях първоначалната си свенливост. Двамата си допаднахме и той призна, че много му се искало да остана в двора в Берлин, да ме обучава по математика, област, в която съм имала големи заложби. Това, разбира се, бе невъзможно.

Той дори призна, че не харесва много император Фридрих. Причината за това бе основателна, но не се коренеше в повърхностните му познания по математика. През последната сутрин от престоя в Берлин Ойлер ми разкри причината.

— Моя малка приятелко — каза той, когато влязох в лабораторията в онова съдбовно утро, за да се сбогувам с него. Спомням си, че лъскаше някаква леща с копринения си шал, както правеше винаги, когато се опитваше да разреши някакъв проблем. — Има нещо, което искам да споделя с теб, преди да заминеш. През последните дни те наблюдавах много внимателно и съм убеден, че мога да ти се доверя. Думите ми, разбира се, ще поставят и двама ни в голяма опасност, ако разкриеш пред неподходящ човек казаното от мен.

Уверих доктор Ойлер, че ще опазя тайната му, ако се налага дори с живота си. За моя изненада той призна, че това няма да бъде необходимо.

— Млада си, не притежаваш власт и си жена — започна Ойлер. — Тъкмо за това Фридрих те е избрал за свое оръдие, което да насочи към огромна държава. Може би не знаеш, че през последните двайсет години тази шир е била управлявана главно от жени: отначало Екатерина Първа, вдовицата на Петър Велики, след нея Анна Ивановна, дъщерята на Иван; Анна от Мекленбург, регентка на сина Иван Шести, а в момента на престола е Елисавета Петровна, дъщерята на Петър. Ако тръгнеш по стъпките на тази традиция, ще се окажеш в голяма опасност. Слушах любезно учения и вече подозирах, че слънцето не е ослепило единствено окото му.

— Съществува тайно мъжко общество, чиято цел е да промени развитието на цивилизацията — обясняваше Ойлер. Седяхме в кабинета му, заобиколени от телескопи, микроскопи и прашни книги, пръснати безразборно по махагоновите маси, отрупани с най-различни хартии. — Въпросните мъже — продължи той — твърдят, че са учени и инженери, но в действителност са мистици. Ще ти кажа каквото знам за историята им, защото тази информация може да се окаже жизненоважна за теб.

През 1271 година английският принц Едуард, син на Хенри Трети, отпътувал към бреговете на Северна Африка, за да участва в кръстоносните походи. Акостирал в Акра, град близо до Йерусалим, съхранил безценно историческо наследство. Малко е известно за действията му там, знае се само, че е участвал в няколко битки и се е срещнал с предводителите на маврите мюсюлмани. На следващата година Едуард бил повикан да се прибере в Англия, тъй като баща му починал. При завръщането си бил коронясай за крал — Едуард Първи — и останалото ни е известно от историята. Онова, което не се знае, е, че от Африка той донесъл нещо със себе си.

— Какво? — Любопитството не ми даваше мира.

— Една голяма тайна, която тръгва още от зората на цивилизацията — отвърна Ойлер. — Има и още. При завръщането си Едуард създал мъжко общество, с членовете на което по всяка вероятност е споделил тайната. Почти нищо не е известно за тях, но можем да проследим някои от действията им. След като шотландците били покорени, става ясно, че обществото се разширило и в Шотландия, където известно време нещата затихнали. Когато в началото на нашия век якобинците избягали от Шотландия, те пренесли обществото и учението му във Франция. Великият френски поет Монтескьо бил привлечен в редиците на ордена по време на посещение в Англия и с негова помощ през 1734 година в Париж била създадена Loge des Sciences^[4]. Четири години по-късно, преди да стане крал на Прусия, нашият Фридрих Велики бил приет в тайното общество в Брунсвик. През същата година папа Климент Дванайсети издал указ, с който забранявал съществуването на ордена, имащ вече свои последователи в Италия, Прусия, Австрия, Централна Англия, а също и във Франция. По това време обществото било толкова влиятелно, че парламентът на католическа Франция отказал да се подчини на папския указ.

— Защо ми разказвате тези неща? — попитах аз доктор Ойлер. — Дори да разбера какви са целите на тези мъже, какво общо имат те с мен? Какво мога да направя? Истина е, че се стремя към велики неща, но също така е истина, че съм все още дете.

— Доколкото ми е известно — продължи спокойно Ойлер, — ако тези мъже не бъдат подчинени, те ще подчинят света. Днес може и да си още дете, но много скоро ще бъдеш съпруга на следващия цар на Русия, първия мъж, който ще управлява тази велика страна от две десетилетия насам. Трябва внимателно да ме изслушаш и да запомниш всяка моя дума. — Той ме хвана за ръката. — Понякога тези мъже се наричат „Братство на свободните масони“, понякога „Розенкройцери“. Което и от двете имена да изберат, общото помежду им е едно. Орденът им произлиза от Северна Африка. По времето, когато принц Едуард е пренесъл обществото на Запад, те се наричали Орден на архитектите на Африка. Според тях предците им са създатели на древна цивилизация, която изсякла и положила камъните в пирамидите на Египет, която построила висящите градини на Семирамида, кулата и портите на Вавилон. Те познавали тайните на древните. Според мен са били архитекти на нещо друго, на едно много по-скорошно постижение, може би осигуряващо значително повече власт от…

Ойлер замълча и ме погледна по начин, който никога няма да забравя. Помня този поглед до ден-днешен, а са минали почти петдесет години и независимо от това имам чувството, че се е случило преди миг. Дори в сънищата го виждам ясно, усещам дъха му по врата си, когато се наведе, за да ми прошепне:

— Според мен те са създателите на „Шаха Монглан“ и се смятат за законните му наследници.

* * *

Когато Екатерина завърши разказа си, двете с абатисата останаха смълчани в огромната библиотека на Ермитажа, където бяха закупените от нея дневници на Волтер. На огромна маса, заобиколена от деветметрови стени, покрити с лавици, пълни с книги, Екатерина наблюдаваше абатисата също като котка, издебнала мишка. Старата й приятелка се взираше през високите прозорци към заснежената поляна навън, където войниците на охраната от императорската гвардия потропваха с крака и се опитваха с дъх да стоплят пръстите си в мразовитата утрин.

— Покойният ми съпруг — добави тихо Екатерина — бе заклет почитател на Фридрих Велики от Прусия. Петър обличаше пруска униформа, докато беше в двора в Петербург. През първата ни брачна нощ пръсна пруски войници играчки по леглото и ме накара да им проведа строево обучение. Когато Фридрих създаде Ордена на свободните масони в Прусия, Петър се присъедини към тях и им посвети живота си.

— И така — отбеляза абатисата, — ти свали съпруга си от престола, хвърли го в затвора и поръча да го убият.

— Той бе опасен маниак — обясни Екатерина. — Само че аз нямам нищо общо със смъртта му. Шест години по-късно, през 1768-а, Фридрих основа Великата ложа в Силезия. Шведският крал Густав също се присъедини към ордена и независимо от опитите на Мария Тереза да изтръгне тези кръвопийци от Австрия, синът й Йосиф Втори също стана член на тяхното братство. Повиках приятеля си доктор Ойлер да дойде час по-скоро в Русия, когато разбрах какво става. Старият математик вече бе напълно сляп. Само че не бе загубил прозорливостта си. Когато Волтер почина, Ойлер настоя да си осигуря библиотеката му. Там се съхраняваха документи, които Фридрих Велики държеше да притежава. Ето какво открих, след като докарах библиотеката в Петербург. Запазила съм нещата, за да ти ги покажа.

Императрицата извади от ръкописа на Волтер документ и го подаде на абатисата. Тя го отвори бавно и внимателно. Беше адресиран от Фридрих, принц регент на Прусия, до Волтер, а датата бе същата, в която Фридрих бе станал част от Ордена на масоните.

„Господине, най-съкровеното ми желание е да притежавам творбите ви… Ако сред тях има ръкопис, който искате да скриете от хорските погледи, аз съм готов да го опазя и съхраня…“

Абатисата вдигна очи от листа. Погледът й бе станал отнесен и замислен. Сгъна бавно писмото и го върна на Екатерина, а тя го прибра в тайника.

— Не е ли ясно, че става дума за работата на Волтер над ШИФЪРА в дневника на кардинал Ришельо? — попита императрицата. — Опитвал се е да се добере до тази информация от мига, в който се е присъединил към тайния орден. Може би най-сетне ще ми повярваш…

Екатерина взе последния дневник, подвързан в кожа, прелисти страниците, докато откри откъс към края, и прочете на глас думите, които абатисата знаеше наизуст, същите думи, които отдавна починалият кардинал Ришельо бе записал с шифър, известен единствено на него:

„И ето че най-сетне се добрах до тайната, разкрита в древен Вавилон, тайната, пренесена в персийската и индийската империя, известна само на малцина избраници, тайната на «Шаха Монглан».

Тази тайна, също като святото име Господне, никога не бива да бъде записвана. Тази тайна носи в себе си толкова власт, че е била причина за рухването на цивилизации, за смъртта на крале, тя не може да бъде разкрита пред никого освен пред посветените в ордена, пред мъжете, преминали успешно изпитания и положили клетви. Тази тайна е толкова ужасна, че може да бъде доверена единствено на най-високопоставените сред елита. Убеден съм, че тайната е записана като формула, че тази формула е станала причината за рухването на кралства през вековете. Говоря за кралства, които днес са само имена от историята. Независимо че маврите са били посветени в тайната, независимо че са се страхували от нея, те са я записали в «Шаха на Монглан». Вписали са тайни и символи в полетата на дъската, а също и във фигурите, ала са задържали ключа, който единствено виртуозните играчи могат да задействат.

Разбрах за тези неща, след като събрах и прочетох старите свитъци от Шалон, Соасон и Тур и сам ги преведох. Нека Бог се смили над душите ни.“

Ecce Signum^[5]

Арман Жан дьо Плеси

Херцог Дьо Ришельо и викарий на Люкон, Поату и Париж

Кардинал на Рим

Пръв министър на Франция

Лето Господне 1642

— От мемоарите му — започна да обяснява Екатерина, когато притихналата абатиса прочете написаното — научаваме, че Железния кардинал е планирал пътуване до „Монглан“. Само че, както знаеш, починал през декември същата година, след като потушил въстанието в Русийон. Имаме ли право да се съмняваме дори за момент, че е знаел за съществуването на тези тайни общества, че е възнамерявал да се добере до „Шаха на Монглан“, преди да попадне в ръцете на друг? Всичките му действия са били посветени на придобиването на власт. Защо да се променя на стари години?

— Скъпа моя Фигхен — усмихна се абатисата, за да прикрие обхваналия я при тези думи смут, — отлично разбрах какво се опитваш да ми кажеш. Работата е там, че всички тези хора са вече мъртви. Дори да са посветили живота си на търсенето на тайната, така и не са успели да я открият. Не ми казвай, че се страхуваш от призраците на мъртъвци.

— Призраците могат да се надигнат отново — настоя Екатерина. — Преди петнайсет години британските колонии в Америка отхвърлиха господството на империята. Кои ръководеха всичко? Мъжете Вашингтон, Джеферсън, Франклин — до един масони! Днес кралят на Франция е в затвора, а короната ще се търкулне на земята заедно с отсечената му глава. Кои са мъжете, които ръководят всичко? Лафайет, Кондорсе, Дантон, Демулен, Бризо, Сейе и родните братя на краля, включително херцог Д’Орлеан. Масони до един.

— Съвпадение… — започна абатисата, ала Екатерина я прекъсна:

— Нима ще наречеш съвпадение факта, че един от мъжете, които се опитах да подкупя, за да прокарат Закона за конфискацията във Франция, онзи, който прие условията ми, бе не друг, а Мирабо — член на Ордена на масоните? Той, разбира се, нямаше откъде да разбере, че имах намерение да го лиша от съкровището, след като прие подкупа ми.

— Да не би епископът на Отон да е отказал? — попита с усмивка абатисата и погледна приятелката си над струпаните на купчина дневници. — И каква причина е изтъкнал?

— Сумата, която поиска за сътрудничеството си, бе неразумна — изфуча императрицата и се изправи. — Този човек имаше много повече информация, отколкото признаваше. Нали знаеш, че в Съвета наричат въпросния Талейран „ангорската котка“? Мърка, но има остри нокти. Нямам му никакво доверие.

— Значи имаш доверие на онзи, когото си подкупила, но се отнасяш подозрително към друг, когото не си успяла да подкупиш? — попита абатисата. Бавно и много тъжно тя се загърна в робата и се изправи пред приятелката си. След това се обърна, готова да си тръгне.

— Къде отиваш? — извика уплашена императрицата. — Нима не разбираш защо предприех тези действия? Предлагам ти закрилата си. Аз съм единствената владетелка на най-голямата страна на света. Оставям властта си в твои ръце…

— София — прекъсна я спокойно абатисата, — благодаря ти за предложението, но аз не се страхувам като теб от тези мъже. Готова съм да повярвам на думите ти, че са мистици, може би дори революционери. Някога да ти е хрумвало, че това общество, съставено от мистици, което ти си проучила така грижливо, може да си е поставило цел, която ти не се успяла да предвидиш?

— Какво искаш да кажеш? — попита императрицата. — От действията им става ясно, че се опитват да сринат монархиите. Каква друга цел могат да имат, освен да завладеят света?

— Може би целта им е да освободят света. — Абатисата се усмихна. — В момента не разполагам с достатъчно доказателства нито за едното, нито за другото твърдение, затова пък имам достатъчно факти, за да ти кажа следното: по думите ти разбирам, че си решена да следваш съдбата, записана на ръката ти още от самото раждане — говоря за трите корони на дланта. Аз също трябва да следвам своята.

Абатисата обърна дланта си нагоре и я подаде на приятелката си над масата. Близо до китката линията на живота и линията на съдбата се бяха преплели като осмица. Екатерина погледна надолу, потънала в ледено мълчание, след това бавно проследи фигурата с пръсти.

— Искаш да ми осигуриш закрила — каза тихо абатисата. — Мен ме закриля сила, много по-велика дори от теб.

— Знаех си! — извика с дрезгав глас Екатерина и отблъсна ръката на приятелката си. — Всички тези приказки за възвишени цели означават само едно: договорила си се с друг, без дори да ми кажеш! На кого се осмели да отдадеш безграничната си вяра? Кажи ми името му, настоявам!

— С удоволствие. — Абатисата се усмихна. — Дала съм я на Онзи, оставил знака на ръката ми. На Него имам сляпо доверие. Ти може и да властваш над цяла Русия, скъпа моя Фигхен, но не бива да забравяш коя съм аз. Не забравяй от кого съм избрана. Не забравяй, че Господ е най-големият виртуоз в шахматната игра.