Катрин Невил
Осем (17)

Магическите планини

Какво е бъдещето? Какво е миналото?

Какво сме ние? Каква е вълшебната субстанция, която ни обгръща и скрива нещата, които са най-важни и необходими? Живеем и умираме, обградени от чудеса.

Наполеон Бонапарт

Кабил

Юни 1973 година

 

И ТАКА, ДВАМАТА С КАМИЛ тръгнахме към Кабилите — Магическите планини. Щяхме да ги обиколим. Колкото повече навлизахме в това изгубено царство, толкова повече се откъсвах от всичко, което ми се струваше истинско.

Никой не може да каже със сигурност къде започват Кабилите и къде свършват. Те представляват подобна на лабиринт плетеница от високи върхове и дълбоки ждрела, притиснати между Меджерда, северно от Константин, и под Буира, впечатляващи части от Атласките планини — Големите и Малките Кабили — истинско чудо на природата, разпростряло се върху трийсет хиляди километра, за да се спуснат надолу край Беджаи и да се гмурнат в морето.

Докато Камил управляваше черния ситроен на министерството по виещия се черен път между стари евкалиптови дървета, сините хълмове се издигаха величествени над нас, върховете им бяха покрити със сняг, забулени в тайнственост. Пред тях се бе ширнало Тизи Узу — Ждрелото на прещипа, — където алжирският пирен бе окъпал недокосваната от човешка ръка долина в искрящорозово, с цветове, натежали като морски вълни, разпенени от нажежения бриз. Ароматът бе вълшебен и насищаше въздуха със сладост.

Бистрите сини води на Улед Себау плискаха избуялия до коленете пирен край пътя. Тази река, захранвана от стопените снегове през пролетта, криволичеше в продължение на четиристотин и осемдесет километра до Кап Бенгът и напояваше Тизи Узу през безкрайното лято. Не можех да си представя, че сме едва на петдесет километра от обгърнатото в мъгла Средиземноморско крайбрежие, а на сто и петдесет километра от нас се простира най-голямата пустиня в света.

Камил бе необичайно тих през четирите часа, откакто ме взе от хотела. Отне му страшно много време, докато намери промеждутък, за да изпълни обещанието си. През този период ме изпращаше на какви ли не мисии — някои от тях съвсем безсмислени. Инспектирах рафинерии, петролни платформи и заводи. Срещнах жени със забулени лица, боси, седнали на пода във фабрики за грис да правят кускус, от очите ми течаха сълзи в нажежения въздух в тъкачни фабрики, дробовете ми горяха, докато оглеждах производствени преси, и замалко да се гмурна в разтопена стомана, докато стоях на разклатено скеле в една рафинерия. Той ми възложи да обиколя всичко възможно в западната част на страната — Оран, Тлемсен, Сидибел-Аббес, — за да събера данните, необходими за модела. Нито веднъж обаче не ме изпрати на изток, където бяха Кабилите.

Цели седем седмици вкарвах в големите компютри на петролния конгломерат „Сонатрах“ данни за всички видове промишленост. Накарах дори Терез, телефонистката, да събира правителствена статистика за производството на петрол и потреблението му в другите страни, за да успея да сравня баланса в търговията и да разбера кой ще бъде засегнат най-сериозно. Както изтъкнах пред Камил, не беше лесно да се изработи система в страна, където половината от комуникациите разчиташе на телефонна централа, останала от Първата световна война, а другата половина — на камили. Въпреки това се стараех максимално.

От друга страна, ми се струваше, че не бих могла да съм по-далеч от целта — намирането на „Шаха Монглан“. Не бях чувала и дума нито от Соларин, нито от тайнствената гледачка. Терез изпрати безброй съобщения на Ним, Лили и Мордекай, но отговор така и не получих. Бях в пълно информационно затъмнение. А Камил ме пращаше все на такива места, които ме караха да мисля, че знае какво съм си наумила. И ето че тази сутрин той се появи в хотела и ми предложи „пътуването, което ти бях обещал“.

— В този район ли си отраснал? — попитах аз и свалих тъмния прозорец, за да виждам по-добре.

— В покрайнините — уточни Камил. — Повечето села там са разположени по високите върхове и гледката е неповторима. Има ли някое специално място, което желаеш да посетиш, или просто ще ти бъде приятно да пообиколим?

— Иска ми се да посетя един търговец на антики — колега на приятеля ми в Ню Йорк. Обещах да видя магазина му, така че, ако ни е на път… — Бях преценила, че е най-добре да представя нещата съвсем непринудено, все едно че не зная почти нищо за познатия на Луелин. Проблемът бе, че не успявах да намеря селото на картата, но нали Камил ме бе предупредил да не разчитам на алжирските карти.

— Антики значи — отвърна той. — Антикварните магазини не са много. Ценностите отдавна са били изложени в музеи. Как се казва магазинът му?

— Не знам. Селото е Айн Кааба — отвърнах. — Луелин каза, че това бил единственият антикварен магазин в града.

— Направо невероятно — призна Камил, без да откъсва очи от пътя. — Айн Кааба е селото, в което съм роден. То е съвсем малко, далеч от пътищата, и съм убеден, че там няма антикварен магазин.

Извадих адресника от чантата, прелистих го и намерих набързо надрасканата от Луелин бележка.

— Ето я. Няма улица, пише, че се намира в северната частна селището. Собственикът е Ал-Марад, специализирал се е в старинни килими. — Дали само си въобразих, или Камил прежълтя, когато чу името? Стисна зъби и гласът му ми се стори напрегнат, когато заговори.

— Ал-Марад — повтори името той. — Познавам го. Наистина е един от най-големите търговци на килими в района. Килим ли искаш да си купиш?

— Всъщност не — признах аз. Бях станала по-предпазлива. Камил не ми казваше всичко и по изражението му личеше, че нещо не е наред. — Приятелят ми в Ню Йорк ме помоли да се отбия и да поздравя човека. Мога да дойда някой друг път, сама, ако не ти е приятно.

Камил мълча няколко минути. Стори ми се замислен. Стигнахме края на долината и поехме по път нагоре в планината. Ливади с пролетна трева бяха осеяни с цъфнали плодни дървета. Край пътя стояха момченца и продаваха диви аспержи, едри черни гъби и ароматни нарциси. Камил отби и се пазари няколко минути на странен език — някакъв берберски диалект, който приличаше на цвърченето на птици. След това отново се върна в колата и ми подаде букет уханни цветя.

— Ще се срещнеш с Ал-Марад — каза най-сетне той с вече познатата ми усмивка. — Дано да умееш да се пазариш. Той е безпощаден като бедуин и десет пъти по-богат. Не съм го виждал — по-точно казано, не съм си бил вкъщи, — откакто баща ми почина. В това село имам много спомени.

— Не е нужно да ходим — повторих.

— Разбира се, че ще отидем — заяви Камил, въпреки че по гласа му личеше, че не прелива от желание. — Без мен никога няма да стигнеш там. Освен това Ал-Марад ще остане изненадан, като ме види. След смъртта на баща ми той е старейшината на селото. — Отново се умисли и ми се стори намръщен. Зачудих се каква ли бе причината.

— И какво представлява този търговец на килими? — попитах само за да разтопя леда.

— В Алжир научаваш много за човека по името му — обясни той, докато завиваше умело по все по-стръмния и неравен път. — Например „ибн“ означава „син на“. Някои имена произлизат от места, като например Ямини — човек от Йемен; или Ябал-Тарик — планината Тарик или Гибралтар. Думите „ел“, „ал“ и „бел“ се отнасят до Аллах и Ба’ал — това е Господ, — също като Ханиба’ал: аскет по Божията повеля; Ал’а-дин: Божи слуга, и така нататък.

— И какво означава Ал-Марад — господин мародер ли? — разсмях се аз.

— Много по-близо до истината си, отколкото си мислиш — каза Камил и се засмя притеснен. — Името му не е нито арабско, нито берберско — акадско е, това е езикът на древна Месопотамия. Съкратен вариант на Ал-Нимарад или Нимрод, един от първите царе на Вавилон. Той е построил кулата Бабел^[1], която е трябвало да стигне до слънцето, до самите небесните порти. Това означава Бабел — Вратата на Бог. А името Нимрод означава бунтовник — човек, който не се свени да нахлуе при боговете.

— Интересно име за търговец на килими — засмях се аз. Само че открих прилика с името на човек, когото познавам.

— Да — съгласи се той. — И това не е всичко.

* * *

Камил така и не ми обясни какво искаше да каже за Ал-Марад, ала не бе случайност, че бе израсъл в едно село с търговеца на килими.

Към два, когато стигнахме малкия курорт Бени Йени, стомахът ми шумно протестираше от глад. Малката странноприемница на върха на планината не бе изтънчено място, ала италианските кипариси, строени край стените, и червените покривки придаваха неповторимо очарование на мястото.

Обядвахме на малка каменна тераса, заобиколена от бял парапет, на самия връх на планината. Под нас се рееха орли, крилете им блестяха в златно, докато прелитаха през прозрачната синя мъгла, надигнала се от Улед Аиси. Наоколо на всяка крачка се криеха опасности: извитият път бе като тънка набрана панделка, увита около върха на планината; цялото село приличаше на ронещи се червени скали, закрепили се по планинските склонове. Макар да беше вече юни и за всеки случай бях с пуловер, ми стана хладно. Та тук бе поне десет градуса по-студено, отколкото на крайбрежието. През долината се виждаше, че планинската верига Джурджура е забулена в сняг, а надвисналите облаци ми се сториха готови да се продънят всеки момент, да не говорим, че се носеха в посоката, в която отивахме ние.

Бяхме единствени на терасата и сервитьорът не скри, че му е неприятно да ни носи напитките и обяда от топлата кухня. Зачудих се дали в странноприемницата, субсидирана от правителството за членове на кабинета, има посетители. Притокът на туристи в Алжир съвсем не бе достатъчен, за да се направят по-лесно достъпни курорти по крайбрежието.

Седяхме на хлад и пиехме горчив червен бир^[2] с лимон и счукан лед. Нахранихме се мълчаливо с горещата супа от пасирани зеленчуци, с хрупкава франзела, а после задушено пиле с майонеза. Камил бе потънал в мисли.

Преди да тръгнем от Бени Йени, той отвори багажника на колата и извади дебели одеяла. И той, като мен, се притесняваше от времето. Още щом излязохме от селото, пътят стана ужасен. Откъде можех да предположа, че това е нищо в сравнение с всичко, което ни очакваше.

От Бени Йени до Тикжда разстоянието не бе голямо, но ми се стори, че пътувахме цяла вечност. През повечето време мълчахме. Отначало пътят се виеше надолу, пресече плитка река и отново се заизкачва по полегат хълм. Колкото повече напредвахме, толкова по-стръмен ставаше. Ситроенът се задъхваше, когато стигнахме върха. Погледнах надолу. Пред мен имаше пропаст, поне шестстотин метра дълбока — плетеница от зейнали ждрела, проправили си път през назъбените скали. Пътят ни — ако това можеше да се нарече път — представляваше чакълен насип, стегнат от лед, който заплашваше да се свлече надолу по склона. За да стане по-вълнуващо, скалната тераса, на която бяхме застанали, се ронеше и се бе наклонила надолу, сякаш за да се изсипе право в Тикжда.

Когато Камил подкара огромния ситроен, подобен на котка, по самия ръб на ронещата се пътека, аз затворих очи и бързо си спомних някои молитви. Когато ги отворих отново, вече бяхме преминали завоя. Сега пътят май нямаше връзка с нищо наоколо и имах чувството, че виси сред облаците. Ждрелата се спускаха поне на триста метра и от двете ни страни. Покритите със сняг планински върхове се издигаха като сталагмити от долината. Неочаквана вихрушка изви между стените на притъмнелите проломи, започна да засипва със сняг пътеката ни и скри пътя. Бях готова да предложа да се върнем, но нямаше как да обърнем.

Краката ми трепереха и аз ги притиснах към вратата, готова за удар или падане, когато пътят напълно изчезна. Камил намали на четирийсет километра, след това на трийсет, докато най-накрая запълзяхме с двайсет.

Странното бе, че снегът ставаше все по-плътен, докато се спускахме по стръмния наклон. От време на време на някой рязък завой засичахме каруца, натоварена със сено, или изоставен счупен камион.

— За бога, юни е! — обърнах се към Камил, докато си проправяхме път през ослепително силната виелица.

— Още не е заваляло — отвърна тихо той. — Малко подухва…

— Как така още? — учудих се аз.

— Дано да харесваш килими — каза Камил с тъжна усмивка. — Защото може да ти струват много. Дори да не валеше сняг, дори пътят да не се срути, дори да успеем да стигнем до Тикжда, преди да се стъмни — пак се налага да минем по моста.

— Преди да се стъмни ли? — Отворих непотребната карта на Кабили. — Според тази карта Тикжда е само на четирийсети осем километра оттук, — а мостът е веднага след това.

— Така е — съгласи се Камил. — Само че картите показват единствено хоризонталните разстояния. Нещата, които изглеждат близо едно до друго по права линия, могат да се окажат много далеч в действителност.

Пристигнахме в Тикжда точно в седем. Доколкото се виждаше, селището бе закрепено на склона. Бяха ни необходими три часа, за да изминем четирийсет и осем километра. Камил беше отбелязал Айн Кааба на картата близо до Тикжда. Изглеждаше така, сякаш можем да пробягаме разстоянието, ала и това се оказа доста подвеждащо.

Тръгнахме от Тикжда, спряхме само за да напълним резервоара с бензин и да усетим дъха на планинския въздух. Времето се беше пооправило — небето бе станало прасковенорозово, въздухът бе като коприна и някъде в далечината отвъд приличните на призми борове се гушеше хладна долина, забулена в синьо. В самия й център, може би десетина километра по-далеч, се издигаше, обляна в последните пурпурни и златни лъчи на слънцето, огромна квадратна планина, върхът й бе отрязан също като на някое плато. Извисяваше се самотна в средата на долината.

— Айн Кааба — каза Камил и посочи през прозореца.

— Там горе ли? — попитах. — Ама къде е пътят…

— Няма път — само пътека — отвърна той. — Няколко километра през блатиста местност в тъмното, след това поемаме нагоре по пътеката. Само че преди да стигнем, трябва да преминем моста.

Мостът бе само на осем километра от Тикжда. Селището оставаше хиляда и двеста метра по-надолу. По здрач — времето, когато се вижда най-трудно — бе почти невъзможно да се различи къде започват и къде свършват пурпурните сенки, които хвърляха високите скали. Затова пък долината от дясната ни страна бе все още залята в ярка светлина и превръщаше планината на Айн Кааба в златен къс. Гледката пред нас спря дъха ни. Пътеката ни се спускаше стремглаво надолу, чак до самата долина, а сто и петдесет метра над скалите бе мостът, прокаран над пълноводната река. Камил намали скоростта, докато се спускахме надолу към каньона. Пред моста спря.

Оказа се стар и неустойчив, сякаш строен от неумело дете. Не можеше да се каже дали е правен преди десет или преди сто години. Бе висок и много тесен, колкото да мине кола, да не говорим, че имах съмнения, че нашата може да се окаже последната. Реката, буен поток, който се изсипваше от скалите, бумтеше и блъскаше невидимите подпори.

Камил подкара лъскавата лимузина по грубата повърхност. Усетих как мостът потръпна.

— Може и да ти се стори невероятно — прошепна Камил, сякаш вибрацията на гласа му щеше да се окаже последната сламка, — но през лятото тази река е почти пресъхнала и коритото й е само камъни и напукана земя.

— Колко време продължава лятото — сигурно петнайсет минути — изтъкнах с пресъхнала от страх уста. Според мен колата всеки миг щеше полети надолу. Някакъв пън или подпора удари картера и мостът потрепери, сякаш имаше земетресение. Стиснах страничния подлакътник, докато вибрациите не престанаха.

Когато най-сетне предните гуми на ситроена стъпиха на твърда почва, си поех дълбоко дъх. Продължих да стискам палци, докато и задните гуми преминаха. Камил спря колата и ме погледна широко усмихнат от облекчение.

— Жените принуждават мъжете да правят какво ли не — заяви той, — и то само за да отидат на пазар!

Долината изглеждаше като застлана с мек килим, затова оставихме автомобила край една скала отстрани на моста. Кози следи се виждаха из блатата. Бяха проправили пъртина през високата остра трева. Виждаха се изпражненията им и дълбоките следи из калта.

— Добре че си обух подходящи обувки — отбелязах, като погледнах недоволно златните си сандали с каишки, които нямаше да ми свършат никаква работа.

— Поне ще се пораздвижиш — отвърна Камил. — Жените кабили правят преходи всеки ден с товари от по двайсет килограма на гръб. — Той се ухили отново.

— Не мога да не ти повярвам, защото много харесвам усмивката ти — казах му аз. — Не мога да си обясня защо иначе съм се впуснала в подобно приключение.

— Как можеш да различиш бедуин от кабил? — попита той, докато шляпахме през мократа трева.

Разсмях се.

— Това да не би да е някоя етническа смешка?

— Не, питам те съвсем сериозно. Веднага ще разбереш, защото бедуините никога не си показват зъбите. Много е нелюбезно да откриваш долните зъби. По-точно, носи лош късмет. Наблюдавай Ал-Марад и сама ще се увериш.

— Той не е ли кабил? — попитах. Прокарвахме си пътека покрай притъмнялата река в долината. Планината на Айн Кааба се извисяваше над нас и все още улавяше последните лъчи на слънцето. На местата, където високата трева бе смачкана, се виждаха диви цветя в пурпурно, жълто и червено, които се затваряха, за да посрещнат нощта.

— Никой не знае — отвърна Камил, докато ми проправяше пътя. — Дойде в Кабил преди много години — така и не научих откъде — и се настани в Айн Кааба. Човек с тайнствен произход.

— Доколкото разбирам, не го обичаш много — отбелязах аз. Камил продължи напред и не отговори веднага.

— Трудно е да харесваш човек, за когото смяташ, че е отговорен за смъртта на баща ти — заяви след известно мълчание той.

— Смърт ли? — извиках и се затичах, за да го настигна. Единият ми сандал потъна в тревата. Камил спря, за да ми даде възможност да го намеря. — Как така? — попитах, докато търсех.

— Баща ми и Ал-Марад работеха заедно — обясни той, когато измъкнах сандала. — Баща ми замина за Англия за преговори. Бил е ограбен и убит от някакви мръсници в Лондон.

— Значи въпросният Ал-Марад няма пръст в цялата работа — обадих се аз, докато го настигах.

— Не — призна Камил. — Истината е, че той плати таксата за образованието ми от дяловете на баща ми, за да мога да остана в Лондон. После задържа бизнеса. Никога не му изпратих дори картичка, за да благодаря. Затова ще бъде много изненадан, когато ме види.

— А защо го смяташ отговорен за смъртта на баща си? — продължих да питам аз.

Бе очевидно, че Камил не желае да обсъжда този въпрос. Изричаше всяка дума с усилие.

— Не знам — отвърна тихо, сякаш съжаляваше, че въпросът е бил повдигнат. — Може би си мисля, че е трябвало той да си отиде.

Мълчахме, докато пресечем долината. Пътят към Айн Кааба се виеше като спирала около склона. От подножието до върха отнемаше половин час — последните петдесет метра представляваха широки стълби, изсечени в камъка, изтъркани от много крака.

— А с какво се хранят хората, които живеят тук? — полюбопитствах, докато пухтях към върха. Четири пети от Алжир е пустиня, няма дървен материал и единствената обработваема земя бе на около триста километра покрай морето.

— Правят килими и сребърни бижута и ги продават. В планините се срещат скъпоценни и полускъпоценни камъни — червен халцедон, опали и тук-там тюркоаз. Всичко останало се внася от крайбрежието — отвърна Камил.

През центъра на село Айн Кааба минаваше прашен път и разделяше къщите с груби мазилки. Спряхме пред огромна къща със сламен покрив. На комина бяха свили гнездо щъркели и няколко бяха кацнали на покрива.

— Това е домът на тъкачите — обясни Камил.

Докато вървяхме по улицата, забелязах, че слънцето е залязло. Сумракът бе оцветен в прекрасен лавандулов нюанс, ала въздухът изстиваше бързо.

На пътя бяха спрели няколко каруци, натоварени със сено, наблизо стояха завързани магарета, а край тях преживяха скупчили се кози. Май е значително по-лесно да прекараш каруца, теглена от магаре, нагоре вместо ситроен.

В края на селището Камил спря пред огромна къща. Остана загледан в нея. И тя бе със същата груба мазилка като останалите, но бе поне два пъти по-голяма и отпред имаше балкон. На него бе излязла жена и тупаше килим. Беше мургава, облечена в пъстри дрехи. До нея седеше малко дете със златни къдрици, облечено в бяла рокля с престилка. Косата му бе сплетена на тънки плитки, които надолу се завиваха на масури. Щом ни видя, изтича долу и се приближи до мен.

Камил се провикна към майката, която в първия момент го погледна, без да изрече и дума. След това ме забеляза, усмихна се широко и в устата й лъснаха няколко златни зъба. Влезе вътре.

— Това е къщата на Ал-Марад — каза Камил. — Тази е главната му жена. Детето се роди късно, след като всички мислеха, че е безплодна. Решиха, че е знак от Аллах, че момиченцето е „избрано“.

— Ти откъде знаеш, след като не си идвал тук години наред? — попитах. — Детето не е на повече от пет. — Камил хвана малката за ръка, тръгна към къщата и я погледна с много обич.

— Никога не съм я виждал — призна той. — Въпреки това се интересувам какво става в селото. — Раждането на това дете е било истинско събитие. Трябваше да й донеса нещо. Тя не е виновна за отношението ми към баща й.

Порових в огромната си чанта, за да видя дали имам нещо подходящо. Една фигура от минишаха на Лили сякаш сама се пъхна в ръката ми — беше пластмасова бяла царица. Приличаше на малка кукличка. Подадох я на детето. Обзето от невероятно вълнение, то хукна към къщата, за да покаже играчката на майка си. Камил ми се усмихна благодарно.

Жената излезе и ни покани в притъмнялата къща. Държеше шахматната фигура в ръка, бърбореше с Камил на берберски и ме наблюдаваше с блеснали очи. Сигурно го разпитваше за мен. От време на време ме докосваше леко.

Камил й каза няколко думи и тя се скри.

— Помолих я да доведе съпруга си — обясни той. — Можем да влезем в магазина и да седнем вътре. Някоя от съпругите ще ни направи кафе.

Магазинът за килими представляваше просторно помещение, заело по-голямата част от първия етаж. Навсякъде бяха натрупани килими, едни сгънати, други навити и поставени покрай стените. Имаше и разстлани по пода, някои висяха по стените или бяха прехвърлени на парапета на вътрешния балкон на втория етаж. Седнахме с кръстосани крака на безформени торби, пълни с бобови шушулки. Влязоха две млади жени, едната понесла поднос със самовар и чашки, а другата стойка, на която да поставят подноса. Подредиха всичко и ни сипаха кафе. Поглеждаха ме скришом и се кискаха, а след това бързо извръщаха поглед. След малко ни оставиха.

— Ал-Марад има три жени — каза ми Камил. — Ислямът позволява до четири, но тъй като той вече е в напреднала възраст, е малко вероятно да си вземе нова. Сигурно е някъде към осемдесетте.

— Ти нямаш жени, нали? — попитах го аз.

— По закон министрите имат право само по на една — отвърна той. — Следователно трябва да съм особено внимателен. — Усмихна се широко, въпреки това ми се струваше неестествено притихнал. Беше очевидно, че е напрегнат.

— Защо им бях толкова смешна на жените? Поглеждаха ме и се кикотеха — казах, за да го разсея.

— Може би никога преди не са виждали жена от Запада — отвърна Камил. — Със сигурност не са виждали жена в панталони. Може би им се иска да те попитат за много неща, но са твърде срамежливи.

В този момент завесата под балкона се разтвори и висок представителен мъж влезе в стаята. Беше над метър и осемдесет, с дълъг остър нос като на ястреб, рошави вежди над пронизващи черни очи и тъмна коса като грива, прошарена на места. Беше облечен в дълъг кафтан от фина вълна на червено и бяло райе и всяка крачка бе изпълнена с енергия. Не приличаше да е на повече от петдесет. Камил се изправи, за да го поздрави, и двамата се целунаха по бузите, след това докоснаха пръсти до челата и гърдите си. Камил му каза няколко думи на арабски и мъжът се обърна към мен. Гласът му не бе плътен, както предполагах, а много мек, почти шептящ.

— Аз съм Ал-Марад — представи се той. — Всички приятели на Камил Кадир са добре дошли в дома ми. — Покани ме да седна отново и се настани на възглавници срещу мен с кръстосани крака. Веднага забелязах напрежението между двамата. Нищо чудно, след като не си бяха говорили цели десет години. Ал-Марад бе разстлал робата около себе си и ме оглеждаше с огромен интерес.

— Искам да те запозная с госпожица Катрин Велис — започна официално Камил. — Тя е от Америка и работи за ОПЕК.

— ОПЕК! — възкликна Ал-Марад и ми кимна. — Добре че нямаме петрол в планините, иначе щеше да се наложи да променяме начина си на живот. Дано престоят в страната ни да ви хареса и работата ви — по волята на Аллах, да е успешна.

Вдигна ръка и майката влезе, стиснала момиченцето за ръка. Подаде на съпруга си шахматната фигура и той ми я показа.

— Разбирам, че си дала на дъщеря ми подарък — продължи той. — Длъжник съм ти. Моля те, избери си килим, който ти харесва. — Отново махна с ръка и майката и детето излязоха безшумно, както се бяха появили.

— Не, моля ви — казах. — Това е само една пластмасова играчка.

Той не откъсваше очи от фигурата и, изглежда, не ме чу. След това вдигна орловия си поглед към мен.

— Бялата царица — прошепна, стрелна бързо Камил и отново насочи очи към мен. — Кой те изпраща? И защо си го довела?

Бях стресната и изненадана, затова се обърнах към Камил. Изведнъж се сетих. Той знаеше защо съм дошла — може би шахматната фигура бе нещо като сигнал, че ме изпраща Луелин. Дори да беше така, Луелин никога не бе казал и дума.

— Много съжалявам — заговорих аз в опит да изгладя нещата. — Мой приятел, антикварен търговец в Ню Йорк, ме помоли да се видя с вас. Камил бе така любезен да ме доведе.

Ал-Марад мълчеше, само ме гледаше начумерен. Прехвърляше фигурата между пръстите си, сякаш бе броеница. Най-сетне каза няколко думи на берберски на Камил, а той кимна и се изправи. Погледна към мен и обясни:

— Ще изляза на чист въздух. Изглежда, Ал-Марад иска да ти каже нещо насаме. — Усмихна ми се, за да покаже, че няма нищо против грубостта на този необикновен човек. Обърна се към Ал-Марад и добави: — Само че Катрин е дакилак, да знаеш…

— Невъзможно! — извика Ал-Марад и също се изправи. — Та тя е жена!

— Какво означава това? — намесих се аз, но Камил излезе и аз останах сама с търговеца на килими.

— Той каза, че си под негова закрила — обясни Ал-Марад. Обърна се към мен едва когато бе сигурен, че Камил го няма.

— Бедуинска официалност. Преследван мъж може да се хване за дрехата на друг, ако са в пустинята. Товарът на закрилата е негово задължение, дори да не са от едно и също племе. Това рядко се предлага, освен ако някой не помоли, а за жена и дума не може да става.

— Може да е решил, че трябва да вземе мерки, преди да ни остави.

Ал-Марад ме погледна удивен.

— Много си смела, щом смееш да се шегуваш в такъв момент — отбеляза бавно и ме обиколи, за да ме прецени. — Не ти е казал, че го обучих като собствен син, нали? — Ал-Марад спря да крачи и отново ме погледна. — Ние сме нахну малихин — яли сме сол заедно. Ако споделиш солта си с друг в пустинята, това е много по-ценно от злато.

— Значи вие сте бедуин — отбелязах аз. — Познавате всички пустинни обичаи и никога не се смеете — чудя се дали Луелин Маркъм знае. Ще трябва да му драсна два реда и да му кажа, че бедуините не са толкова любезни, колкото са берберите.

Щом споменах името на Луелин, Ал-Марад пребледня.

— Значи идваш от негово име — прошепна той. — Защо не дойде сама?

Въздъхнах и погледнах шахматната фигура в ръката му.

— Защо не ми кажете къде са — попитах аз. — Знаете защо съм дошла.

— Добре — отвърна той. Седна, сипа си кафе и отпи от малката чашка. — Открихме фигурите и се опитахме да ги купим, ала не се получи. Жената, която ги притежава, отказа дори да се срещне с нас. Живее в Казбата^[3] в Алжир, но е много богата. Въпреки че не притежава целия шах, имаме основание да вярваме, че по-голямата част от фигурите са у нея. Можем да съберем средства, за да ги купим, стига ти да успееш да я убедиш.

— А тя защо отказва да се срещне с вас? — Въпросът бе същият, който бях задала на Луелин.

— Тя живее в харем — обясни той. — Държи на усамотението си… Думата „харем“ означава „забранено убежище“. Там не се допускат други мъже освен господаря.

— Защо тогава не се договорите със съпруга й? — попитах.

— Той вече не е сред живите — отвърна Ал-Марад и нетърпеливо остави чашката. — Съпругът почина, а тя е богата. Синовете й я защитават, макар да не са нейни родни синове. Те не знаят, че тя притежава фигурите. Никой не знае.

— А вие откъде знаете? — повиших глас аз. — Вижте, предложих да изпълня една много простичка задача за приятел, обаче вие с нищо не ми помагате. Не ми казахте нито името, нито адреса на въпросната жена.

Той ме погледна подозрително.

— Името й е Мохфи Мохтар — отвърна той. — В Казбата няма адреси, но кварталът не е голям — ще я намериш. А когато я откриеш, тя ще ти продаде фигурите, ако й предадеш тайното послание, което ще ти кажа. То ще ти отвори всички врати.

— Добре — съгласих се нетърпеливо аз.

— Кажи й, че си родена на светия за исляма ден — в Деня на изцелението. Кажи й, че по западния календар си родена на четвърти април…

Сега бе мой ред да се ококоря. Обзе ме хлад и сърцето ми заби. Дори Луелин не знаеше кога е рожденият ми ден.

— Защо да й казвам това? — стараех се да говоря спокойно.

— Това е рождената дата на Карл Велики — обясни тихо той, — денят, в който шахът е бил изровен — важен ден, свързан с фигурите, които търсим. Твърди се, че онзи, на когото е предопределено да ги събере отново, да ги подреди заедно след толкова много години, ще бъде роден на този ден. Мохфи Мохтар знае легендата… затова ще те приеме.

— Вие познавате ли я? — попитах аз.

— Виждали сме се веднъж преди много години… — каза той и при спомена лицето му се промени. Зачудих се какво ли представлява този човек — що за тип би се съгласил да търгува с никаквец като Луелин. Камил предполагаше, че е откраднал бизнеса на баща му и го е изпратил на смърт, а след това бе платил за образованието на сина, за да се превърне в един от най-влиятелните министри в страната. Същият този човек живееше като отшелник на много километри от света, обграден от жените си, а имаше бизнес контакти с хора в Лондон и Ню Йорк.

— Беше много красива — отбеляза той. — Сигурно вече е доста възрастна. Срещнахме се за съвсем кратко. По онова време, разбира се, нямах представа, че фигурите са у нея, че един ден тя ще… Очите й са като твоите. Това го помня ясно. — Отново се върна към настоящето. — Друго ще питаш ли?

— Как ще получа парите, ако я убедя да продаде фигурите? — насочих разговора към основната му цел.

— Ще я уредим тази работа — заяви той. — Можеш да се свържеш с мен чрез тази пощенска кутия. — Подаде ми лист с някакъв номер. В същия момент една от жените надникна иззад пердето и ние видяхме застаналия зад нея Камил.

— Приключихте ли? — попита той и влезе.

— Почти — каза Ал-Марад, изправи се и ми помогна да стана. — Приятелката ти не се дава лесно. Може да иска албашара за още един килим. — Той изтегли два навити килима от камилски косъм. Цветовете бяха великолепни.

— Какво мога да искам? — попитах с усмивка.

— Подарък, задето си донесла добри вести — отвърна Камил и метна килимите на гръб. — Какви добри новини си донесла? Да не би и това да е тайна?

— Донесе ми съобщение от приятел — отвърна спокойно Ал-Марад. — Мога да изпратя воловарчето с вас, ако искате да пренесе килимите с магарето — добави той. Камил благодари и затова някой отиде да извика момчето. Ал-Марад ни изпрати до улицата, когато то дойде.

— Ал-сафар дзафар! — Ал-Марад ни помаха.

— Това е стара арабска поговорка — обясни Камил. — Означава „Пътуването е победа“: По този начин ти пожелава всичко хубаво.

— Не е чак такъв темерут, какъвто ми се стори отначало — обърнах се към Камил. — Въпреки това му нямам доверие.

Камил се разсмя. Вече бе много по-спокоен.

— Играеш играта забележително добре — подхвърли той. Сърцето ме спря, но продължих напред в тъмната нощ.

Бях доволна, че не може да види лицето ми.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Искам да кажа, че получи два безплатни килима от един от най-хитрите и пресметливи търговци на килими в Алжир. Репутацията му ще бъде съсипана, ако се разчуе.

Продължихме в мълчание, заслушани в скрибуцането на каручката, която се спускаше пред нас.

— Според мен най-добре е да пренощуваме в министерската сграда на Буира — предложи Камил. — На петнайсет километра е. Стаите са приятни и можем да се върнем в Алжир утре, освен ако не предпочиташ да минем през планината по тъмно.

— В никакъв случай — казах му аз. Освен това в министерската сграда сигурно имаха вани с топла вода и други луксове, на които не се бях наслаждавала от месеци. Въпреки че „ар-Риад“ бе очарователен хотел, чарът му се стопи след първите месеци студена вода, оцветена в ръждиво.

Едва когато двамата с Камил напъхахме килимите в колата, качихме се, дадохме бакшиш на момчето и бяхме на пътя към Буира, аз извадих арабския речник, за да проверя някои от непознатите думи.

Както предполагах, Мохфи Мохтар съвсем не бе име. Означаваше „Тайната избраница“.