Катрин Невил
Осем (1)

Защитата

Често пъти ярките личности се включват в преследване на светли идеи, но е възможно и да им се противопоставят. В случай че помогнат за постигането им, хората ги величаят като доблестни и достойни, но ако по някаква причина се оттеглят, биват заклеймени като безчестни страхливци.

Всяка ярка личност — волно или неволно — търси своята нравствена противоположност, също както е при черните и белите фигури на шахматната дъска.

„Анатомия на критиката“,

Нортръп Фрай

Абатство „Монглан“, Франция

Пролетта на 1790 година

 

ГРУПИЧКА МОНАХИНИ ПРЕСЕЧЕ ПЪТЯ. Колосаните поли на бонетата им потрепваха подобно криле на големи морски птици. Докато сестрите ситнеха под високите градски порти, изпод краката им с тревожен плясък на криле пилета и гъски се разбягваха встрани, вдигайки пръски вода от калните локви. Две по две монахините безмълвно изчезваха в гъстата мъгла, обгърнала долината в тази част на деня, по посока на камбанния звън, долитащ от близките хълмове.

Хората тук наричаха тази пролет „кървавата“. Черешовите дървета бяха цъфнали рано, много преди снеговете по високите планински върхове да се стопят. Крехките клони се превиха до земята под тежестта на алените цветове. Според някои това било добър знак, символ на новото раждане след дълга мразовита зима, а ранният цъфтеж предвещавал благоденствие. Ала много скоро ледени дъждове попариха цветовете и те измръзнали окапаха, а долината се покри с червени листенца, потъмнели от студа. Приличаха на засъхнала върху рани кръв. Отново се заговори за поличба, този път злокобна.

Високо над долината, подобно на огромна скала, кацнала на самото било на планината, се издигаше абатство „Монглан“. Внушителната като крепост масивна сграда бе останала недокосната от външния свят повече от хилядолетие. Стените представляваха зидани един върху друг слоеве. Оригиналните камъни бяха започнали да се ронят с течение на времето и старите стени бяха доиззидани с нови, подсилени от арки, които служеха като подпори. Резултатът бе мрачна и много потискаща сграда, за която с право се носеха страховити слухове. В абатството бе запазена непокътната най-старата църква във Франция, съхранила старо проклятие, което скоро щеше да бъде събудено за нов живот.

Докато потъмнялата от времето камбана ехтеше и огласяше долината, останалите в манастира монахини една по една вдигнаха очи от заниманията си, оставиха греблата и мотиките и се насочиха към дългите симетрични пътеки между черешовите дървета, за да излязат на стръмния път, виещ се към абатството.

Най-отзад, хванати за ръце, едва кретаха двете млади послушнички Валентин и Мирей. Пристъпваха внимателно с натежали от калта обувки. Бяха необичайна гледка в стройната редица монахини. Къдравата червенокоса Мирей с дълги крака и широки рамене приличаше по-скоро на яко фермерско момиче, отколкото на монахиня. Беше завързала месарска престилка върху расото, а рижите къдрици напираха изпод бонето. Висока почти колкото нея, Валентин имаше вид на по-дребна и крехка. Бледата и кожа изглеждаше почти прозрачна, подчертана от разпиляната по раменете платиненоруса коса. Беше натъпкала бонето в джоба на дрехата си и тътреше крака с открито нежелание.

Най-младите послушнички в абатството, момичетата бяха братовчедки по майчина линия, осиротели по време на страховитата чума, пламнала и опустошила Франция. Вече възрастният граф Реми, дядо на Валентин, бе поверил съдбата и на двете на църквата заедно със значителното си богатство, с надеждата, че за тях ще се грижат добре.

Обстоятелствата, при които бяха отгледани, създадоха неразривна връзка между девойките, изпълнени с присъщата за младите неутолима жажда за живот. Абатисата често чуваше по-възрастните сестри да се оплакват, че поведението им не подобава на уединения живот в абатството, но тя разбираше, че е по-разумно да се опита да ограничи стремленията на младежкия им дух, наместо да ги унищожи.

Очевидно имаше слабост към сирачетата, чувство напълно нетипично за нея, което не си бе позволявала, откакто пое този пост. По-старите сестри с изненада разбраха, че като дете абатисата също имала близка приятелка, от която сега я деляха хиляди километри.

Докато се катереха по стръмния неравен път, Мирей се опитваше да прибере непокорните червени къдрици под бонето, като в същото време теглеше братовчедка си за ръката и се опитваше да й внуши, че леността е непростим грях.

— Ако продължаваш да се влачиш така, преподобната майка отново ще ни накаже — напомни тя.

Валентин изтръгна ръката си и се завъртя в кръг.

— Земята се дави във вода всяка пролет — извика тя, размаха ръце и замалко да падне от ръба на скалата. Мирей мигновено я дръпна от опасното място. — Защо стоим затворени в това мрачно абатство, след като всичко навън кипи от живот?

— Защото сме монахини — отвърна Мирей, стисна устни и пое отново нагоре, уловила ръката на Валентин. — Наш дълг е да се молим за грешниците.

Ала топлата мъгла, надигнала се от долината, разстилаше аромат на черешови цветове и той проливаше навсякъде. Мирей се опитваше да не забелязва трепета, който събуждаше в тялото й.

— Слава на бога, че все още не сме положили клетва — въздъхна Валентин. — Не е късно да се спасим. Чух старите сестри да шушукат, че из Франция бродели войници, ограбвали съкровищата на абатствата, залавяли свещениците и ги откарвали в Париж. Може и тук да се появят войници и да ме отведат в Париж. Всяка вечер ще ходя на опера с тях и ще пият шампанско от обувката ми!

— Войниците невинаги се държат галантно, както си въобразяваш — отбеляза Мирей. — На тях работата им е да убиват хората, не да ги водят на опера.

— Не им е само това работата — възрази Валентин. Вече бяха на върха на хълма, пътят ставаше равен и значително по-широк. Беше покрит с плоски камъни също както площадите в големите градове. От двете му страни високо над ширналите се черешови градини се извисяваха стройни кипариси, строги и застрашителни като самото абатство. — Чух — продължи шепнешком Валентин на ухото на братовчедка си, — че войниците причинявали ужасни неща на монахините! Ако някой от тях се натъкне на монахиня, в гората например, веднага вади онова нещо от панталоните си, вкарва го в монахинята и започва да го мърда. А когато приключи, монахинята има бебе!

— Какво сквернословие! — извика Мирей, дръпна се от братовчедка си и се опита да прикрие усмивката си. — Струва ми се, че си твърде дръзка, за да станеш монахиня.

— Нали и аз все това разправям — призна Валентин. — Предпочитам да стана невеста на някой войник вместо Христова невеста.

Двете момичета вече различаваха четирите двойни редици кипариси, засадени пред всеки от входовете на абатството, така че да образуват кръст. Дърветата сякаш се снишиха над тях и те припнаха през гъстата мъгла. Минаха през портата и закрачиха през просторния двор. С всяка стъпка към високите дървени врати на главния вход за анклава камбаната продължаваше да ги призовава и отекваше като предупреждение за смърт в гъстата мъгла.

Остъргаха калта от обувките си, прекръстиха се набързо и минаха през високата арка. Нито една от тях не погледна към надписа, издялан в камъка над прага с груби франкски букви, ала и двете знаеха какво означава, сякаш думите бяха изсечени в сърцата им.

Проклет да бъде онзи, що сравни тез зидове със земята.

Единствено ръката Господня има право да спира Краля.

Под надписа с огромни печатни букви бе изсечено името Каролус Магнус. Този човек не само бе наредил да се построи сградата, но и да се изпише това проклятие, което да порази всеки, дръзнал да съсипе творението му. Хиляда години по-рано той бе най-прославеният владетел на Франкската империя, известен на цяла Франция като Карл Велики.

* * *

Вътре в абатството стените бяха тъмни и студени и полепналият по тях мъх блестеше от влага. От вътрешността на храма долиташе молитвеният шепот на наскоро пристигналите послушнички и тихото потракване на броениците им, докато мълвяха молитвите „Аве Мария“, „Глория“ и „Патер Ностер“. Достатъчно закъснели, Валентин и Мирей забързаха през параклиса към малката врата зад олтара, отвеждаща към кабинета на преподобната майка, откъдето долитаха приглушени гласове. Една от по-възрастните монахини ги избута вътре. Валентин и Мирей се спогледаха и прекрачиха прага.

Не беше се случвало да ги призоват по този начин в кабинета на абатисата. Монахините, влизали вътре, се брояха на пръсти и обикновено причината за посещението им бе да получат заслужено порицание. Невинаги покорната Валентин бе привиквана в кабинета доста пъти. Днес камбаната приканваше всички монахини, а едва ли бе възможно всички да са се провинили дотолкова, че да бъдат свикани при преподобната майка.

Валентин и Мирей престъпиха плахо прага на просторната стая с нисък таван и забелязаха, че всички монахини — повече от петдесет — са тук. Седяха на дървени пейки срещу писалището на абатисата и шепнеха помежду си. При вида на двете братовчедки вдигнаха уплашени погледи и стана ясно, че и на тях събитието им се струва необичайно. Момичетата се настаниха на последния ред. Валентин стисна ръката на Мирей.

— Какво означава това? — промълви тя.

— Предчувствам неприятности — отвърна приглушено Мирей. — Преподобната майка изглежда мрачна. Никога не съм виждала онези две жени до нея.

Абатисата, строга старица с лице, сбръчкано като стар пергамент, бе застанала в дъното на дългата стая зад масивно писалище от лъскаво черешово дърво. В този огромен кабинет тя излъчваше авторитет и власт. Гордата й осанка издаваше, че отдавна е постигнала мир в душата си, макар този ден да изглеждаше по-сериозна от обикновено.

Двете непознати, високи млади жени с едри силни ръце, застанали от двете й страни, наподобяваха ангели на отмъщението. Едната бе бледа, с тъмна коса и искрящи очи, докато другата удивително приличаше на Мирей, с млечнобяла кожа и кестенява коса, малко по-тъмна от тази на момичето. Приличаха на монахини, макар да не бяха в обичайните за сестри одежди, а в прости и вехти дрехи за път.

Абатисата изчака всички да седнат и някой да затвори вратата. Когато стаята най-сетне притихна, тя скръсти ръце и заговори, а гласът й за кой ли път напомни на Валентин шумоленето на сухи листа.

— Деца мои, вече близо хиляда години орденът „Монглан“ обитава тази крепост, изпълнява обета си към хората и служи на Бога. Макар да живеем изолирани от света, до нас достигат вести за смутовете навън. В нашето малко убежище дойдоха тревожни новини за скорошни събития, които могат да дадат отражение на сигурността, с която толкова отдавна сме свикнали. Двете непознати за вас жени до мен ще ви разкажат подробности. Представям ви сестра Александрия дьо Форбен — тя посочи тъмнокосата — и Мари Шарлот дьо Корде. Те ръководят женското абатство в Каен в северните провинции. Нагърбили са се с тежката задача да пропътуват предрешени цяла Франция, за да ни предупредят. Събрах ви тук, за да чуете новините, които ни носят. Те са особено важни за всички.

Абатисата седна и жената, представена като Александрин дьо Форбен, прочисти гърло и заговори с приглушен глас, за да накара присъстващите да се вслушат по-внимателно в думите й, които отекнаха ясно и отчетливо.

— Сестри мои — започна тя, — това, което ще чуете, не е за малодушни. Сред нас има такива, които са се обърнали към Господ Бог с надеждата да снасят човешкия род. Има и други, които са се озовали в тази обител с надеждата да избягат от света. Сред нас са попаднали и трети, доведени против волята си и лишени от призвание. — И тя насочи тъмните си блестящи очи право към Валентин, а младото момиче се изчерви до корените на светлорусата си коса. — Каквато и да е причината да сте тук, от днес нататък всичко ще се промени. По време на пътуването двете със сестра Шарлот прекосихме цяла Франция, минахме през Париж и много села, докато се доберем дотук. Навън цари не просто глад, хората умират от изтощение. Вече се вдигат бунтове. Навсякъде се натъкнахме на жестоки убийства, жени разнасят отсечени глави, набучени на копия. Вилнеят насилници, дори още по-лошо. Избиват малки деца, измъчват хора по площадите, побеснялата тълпа разкъсва на парчета набелязаните жертви…

Монахините забравиха да пазят тишина. Повечето надигнаха уплашени гласове, докато Александрия продължаваше разказа си за кървавите събития, на които бе станала свидетел.

Мирей се изненада, че жена, отдадена на Бога, е в състояние да описва подобни събития, без дори да пребледнее. Истина бе, че тихият й спокоен глас не се промени нито за миг, дори не трепна. Младото момиче погледна братовчедка си и забеляза широко разтворените й от изумление очи. Александрия дьо Форбен зачака възгласите на развълнуваните монахини да утихнат и продължи:

— Сега сме април. Миналия октомври кралят и кралицата бяха измъкнати от Версай и разгневените тълпи ги отведоха в двореца Тюйлери в Париж, където ги хвърлиха в затвора. Кралят бе принуден да подпише „Декларация за правата на човека“, според която всички люде са равни. Сега Националното събрание контролира правителството и кралят е безсилен да се намеси. Това дори не е революция. В страната цари анархия. Нещата се влошиха още повече, когато Националното събрание откри, че в хазната не е останало никакво злато, че кралят е разорил държавата. В Париж говорят, че той едва ли ще доживее до края на годината.

Вълна от смут и тревога премина сред насядалите по дървените пейки монахини, из стаята се понесе трескав шепот. Мирей стисна леко ръката на Валентин, без да откъсва очи от жената. Сестрите за първи път чуваха някой да изрича подобни думи и им бе трудно да повярват, че всичко това е истина. Мъчения, анархия, убийство на краля. Нима подобно нещо бе възможно?

Абатисата стовари шумно длан върху писалището, за да накара монахините да замълчат, и те утихнаха. Александрия седна и само сестра Шарлот остана права. Гласът й бе силен и уверен:

— В Националното събрание участва обладан от злото мъж. Жаден е за власт, макар да твърди, че е духовник. Става дума за епископа на Отон. В Рим усилено се говори, че е въплъщение на самия дявол. Твърди се, че е роден с копито — знака на дявола, пие кръв от невинни деца, за да изглежда млад, и тайно отслужва Черна литургия^[1]. През октомври предложил на Националното събрание държавата да конфискува собствеността на църквата. На втори ноември неговият Закон за конфискацията бил подкрепен пред събранието от големия държавник Мирабо и бил приет. Конфискацията започнала на тринайсети февруари. Противопоставилите се духовници били арестувани и хвърлени в затвора. На шестнайсети февруари епископът на Отон бил избран за председател на Националното събрание. Вече нищо не е в състояние да го спре. Вълнение разлюля редиците на монахините, разнесоха се уплашени възклицания и викове, ала гласът на Шарлот се извиси още по-силно:

— Още преди да бъде гласуван Законът за конфискацията, епископът на Отон разпитвал къде във Франция се намират богатствата на църквата. Въпреки че в закона изрично било упоменато да бъдат отстранени свещениците, а сестрите да бъдат пощадени, знаем, че епископът е набелязал това абатство. Интересът му е насочен към „Монглан“. Затова бързахме да дойдем и да ви съобщим. Съкровището на „Монглан“ не бива да попада в ръцете му.

Абатисата се изправи и положи ръка на силното рамо на Шарлот Корде. След това насочи поглед към редиците на облечените в черно монахини. Усмихна се, когато забеляза как множеството колосани бонета потрепват подобно на морски вълни, осеяни с чайки. Това бе нейното стадо, тя се бе грижила за него и дълго го бе напътствала, но след като им кажеше онова, което се канеше да им разкрие, може би никога повече нямаше да ги види.

— Вече знаете не по-зле от мен какво е положението ни — започна тя. — Макар от месеци насам да съм известена за надвисналата беда, не исках да ви тревожа, преди да избера пътя пред нас. По време на пътуването си, извършено по моя молба, нашите сестри от Каен са се сдобили с потвърждение за най-лошите ми страхове. — Монахините бяха притихнали, сякаш изправени пред прага на смъртта. В стаята ехтеше единствено гласът на абатисата. — Аз съм старица, която Господ ще призове при себе си по-скоро, отколкото й се иска. Обетите, които дадох, когато се посветих в служба на това абатство, не са само пред Сина Божи. Преди почти четирийсет години все още не бях станала абатиса на „Монглан“, но дадох клетва да опазя една тайна и ако се наложи, да я защитя с живота си. Дойде моментът да изпълня тази клетва. Преди това искам да споделя тайната с вас, а вие на свой ред ще се закълнете, че ще я опазите. Разказът ми е дълъг и ви моля да проявите търпение, ако ви се сторя многословна. Когато приключа, ще знаете, че всяка една от нас трябва да извърши необходимото.

Абатисата замълча, за да отпие глътка вода от сребърната чаша пред нея. След това продължи:

— Днес е четвъртият ден на април, лето Господне 1790-о. Разказът ми започва от друг четвърти април преди много години. Чух този разказ от предшественичката си, както го е научавала всяка друга абатиса преди нея, откакто съществува тази обител. А сега ще го предам на вас.

Разказът на абатисата

На четвърти април от година 782-ра в двореца Ориенталски в Аахен организирали великолепно тържество в чест на четирийсетия рожден ден на могъщия владетел Карл Велики. Поканени били всички благородници от империята. Покритият с мозайка централен двор, опасан с балкони, към които водели извити стълбища, бил пълен с палми, донесени от далечни страни, и богато украсен с цветни гирлянди. Нежна музика на арфи и флейти се носела по просторните коридори, окичени със златни и сребърни фенери. Придворните, в одеяния в пурпурни, алени и златни краски, се разхождали между жонгльори, шутове и актьори. Диви мечки, лъвове, жирафи и кафези с екзотични птици били изнесени в двора. Навсякъде царяло веселие и оживление, а трепетното очакване на самия ден не стихвало седмици наред.

Най-сетне той настъпил. Още сутринта кралят излязъл на двора, заобиколен от осемнайсетте си деца, кралицата и любимите си придворни. Карл Велики бил необикновено висок, притежавал изисканата елегантност на опитен ездач и плувец с обрулено от вятъра лице и изсветлели от слънцето коса и мустаци. С осанката на истински воин и владетел на едно от най-големите кралства на света, той бил облечен в прилепнала по тялото вълнена туника и горна дреха, подплатена с кожи от белки, на кръста му висял мечът, с който никога не се разделял. Прекосил двора, поздравил всеки един от гостите, като не пропускал да ги подкани да се почерпят с храната и напитките, под които масите се огъвали.

Кралят подготвил специална изненада за този ден. Умел стратег, той имал невероятна слабост към играта шах, известна по онова време като игра на война, играта на кралете. В деня на четирийсетия си рожден ден Карл Велики предложил да изиграе партия срещу най-добрия шахматист в кралството, войник на име Гарен Франка.

Влизането на Гарен било съпроводено от тромпети. Пред него заскачали акробати, млади момичета разхвърляли папратови клонки и розови листчета на всяка стъпка. Гарен бил строен, сериозен младеж с бледа кожа, със сини очи, войник в западните армейски части. Коленичил в мига, в който кралят се изправил, за да го посрещне.

Фигурите и дъската за шах били внесени в голямата зала на раменете на осем чернокожи слуги, пременени в мавърски ливреи. И мъжете, и шахматната дъска, която носели на плещите си, били дар от Ибнал-Араби, мюсюлманския управител на Барселона, в знак на благодарност за помощта, която кралят оказал преди четири години в битките против баските в Пиринеите. По време на оттеглянето на войските от прочутата битка в прохода Ронсевал в Навара загинал Ролан, любим воин на краля, станал по-късно герой на „Песента за Ролан“. Карл бил толкова съкрушен от неговата гибел, че отказал да играе повече шах и скъпият дар бил прибран.

Сега придворните с удивление и възхита наблюдавали великолепната шахматна дъска. По изработените от арабски майстори фигури личали идеите и фантазията на индийските и арабските им създатели. Смятало се, че играта е съществувала в Индия повече от четиристотин години преди раждането на Христос и била пренесена в арабските страни от Персия по време на арабското нашествие през 640 година.

Всяка страна на изкованата от сребро и злато дъска била дълга един метър. Фигурите, направени от благородни метали, украсени с филигран, били обсипани с пети гладко шлифовани рубини, сапфири, диаманти и смарагди, някои от които едри като яйца на пъдпъдък. Скъпоценните камъни проблясвали под светлините на фенерите в двора и всеки от тях излъчвал своя неповторима светлина, която грабвала погледите.

Петнайсетсантиметровата фигура, наречена Шах, или Цар, представлявала мъж с корона, възкачил се на гърба на слон. Царицата, или Дамата, била удобно разположена на стол с балдахин, обсипан със скъпоценни камъни. Офицерите представлявали оседлани слонове с инкрустирани по тях редки камъни. Конете били изобразени като непокорни арабски жребци. Топовете, или Крепостите, наречени Рукх, арабската дума за „колесница“, били едри камили с високи седла. Пионките, или пешките, както ги наричаме сега, представлявали най-обикновени войници пешаци, високи около седем сантиметра, със ситни скъпоценни камъни наместо очи и блестящи ефеси на сабите.

Карл Велики и Гарен приближили шахматната дъска от двете страни. Кралят вдигнал високо ръка и изрекъл слова, които стъписали придворните, които го познавали.

— Предлагам облог — заявил той. Карл рядко правел облози. Придворните се спогледали удивени. — Ако воинът Гарен ме победи, му дарявам земите от кралството си между Аахен и Баските Пиринеи. Освен това ще му дам и ръката на най-голямата си дъщеря. Загуби ли, утре призори ще бъде обезглавен на това място.

Присъстващите зашумели. Всички знаели, че любовта на краля към дъщерите му е толкова силна, че ги помолил да не се омъжват, докато е жив.

Най-близкият приятел на краля, херцогът на Бургундия, го дръпнал настрани.

— Какво правиш? — прошепнал той. — Предлагаш облог, който подхожда повече на варварин шотландец!

Карл заел мястото си. Сякаш бил изпаднал в транс. Херцогът не можел да се начуди какво става. Гарен също бил смутен. Вгледал се в очите на херцога, след това, без да каже и дума, застанал пред дъската, готов да приеме облога. Теглили чоп и на войника се паднало да играе с белите, което му давало предимството да направи първия ход. Играта започнала.

Може би напрежението оказвало влияние, ала докато двамата местели фигурите с усилие и точност, нетипична за най-обикновена игра, като че ли трета, невидима ръка ръководела действията им. На моменти изглеждало така, сякаш всяка фигура изпълнявала ходовете по своя воля. И двамата играчи били притихнали, пребледнели, а придворните обикаляли около тях като призраци.

След почти едночасова игра херцогът на Бургундия забелязал, че кралят се държи странно. Челото му било смръщено, сторил му се невнимателен и разсеян. Гарен също бил обладан от нетипично за него безпокойство, движенията му били бързи и отсечени, а по челото му избили ситни капки пот. Очите и на двамата не се отделяли от дъската, сякаш някаква невидима сила ги притегляла и те били безпомощни да й се противопоставят.

Ненадейно Карл скочил на крака, изкрещял, блъснат дъската и всички фигури се изтърколили на земята. Придворните отстъпили назад и кръгът им се разкъсал. Кралят изпаднал в ярост, скубел коси и удрял гърди с юмруци като див звяр. Гарен и херцогът на Бургундия се спуснали към него, ала той ги отблъснал с един замах. Наложило се да се намесят шестима благородници, за да го усмирят. Когато най-сетне се успокоил, той се огледал объркан, сякаш току-що се е събудил от дълъг сън.

— Господарю — заговорил внимателно Гарен, вдигнал една от фигурите от пода и я подал на краля. — Може би е най-добре да прекратим играта. Фигурите се разпиляха, а не мога да си спомня нито един от ходовете, които направих. Честно казано, този мавърски шах ме плаши. Опасявам се, че е обладан от зли сили, които ви подтикнаха да предложите облог и да заложите живота ми.

Карл Велики, отпуснат на един стол, вдигнал уморено ръка към челото си, ала не казал и дума.

— Гарен — обадил се предпазливо херцогът на Бургундия. — Знаеш, че кралят не вярва в суеверия. За него това са езически поверия на варварите. Той забрани практиката да се викат духове на починали и гадаенето в двора…

Карл Велики ги прекъснал с немощен глас, сякаш останал без сили от огромното усилие:

— Как да прокарам пътя на християнското просвещение в Европа, след като войниците от собствената ми армия вярват в магии?

— Тази магия е била прилагана в Арабия и целия Изток откакто свят светува — отвърнал Гарен. — Нито вярвам в нея, нито я разбирам. Само че… — Той се привел към краля и го погледнал в очите. — Вие също я усетихте.

— Беше ме обзел изгарящ гняв — признал Карл Велики. — Не можех да се владея. Почувствах се така, все едно предстои битка, а войниците ми са се отдали на дребнави свади.

— За всичко, що става под небето, си има обяснение — прозвучал глас зад рамото на Гарен.

Той се обърнал и видял изправилия се чернокож мавър, един от осмината, донесли шаха на раменете си. Кралят кимнал, за да накара мавъра да продължи.

— От нашия уатан, иначе казано, родина, произлиза народ, наречен бадауи, „жителите на пустинята“. Тези хора ценят по-високо от всичко кървавите облози. Казват, че единствено кървавият облог може да премахне хабба, черната капка в човешкото сърце, която архангел Гавраил извадил от гърдите на Мохамед. Ваше величество сключи такъв облог над дъската, облог, който включваше човешки живот, проява на най-висша справедливост. Мохамед казва: „Кралството устоява на куфр — изневярата на Исляма, ала кралството не ще да устои на зулм, което е гнет, тирания.“

— Кървавият облог е облог на злото — отвърнал Карл Велики.

Гарен и херцогът на Бургундия погледнали сепнати краля, защото само преди час той сам бил предложил облога.

— Не! — отсякъл упорито мавърът. — С кървавия облог човек може да постигне гута, „земния оазис“, който е раят. Ако някой изрече подобен облог над дъската на Шатранж, самата Шатранж довежда сар до края!

— Шатранж е името, с което маврите наричат шаха, господарю мой — пояснил Гарен.

— А какво е сар! — попитал Карл Велики и бавно се изправил. Бил по-висок от всички, скупчили се наоколо.

— Означава отмъщение — отговорил мавърът, без дори да трепне, лицето му останало безизразно. Поклонил се и се отдръпнал назад.

— Ще играем отново — заявил кралят. — Този път без облози. Ще играем заради удоволствието от играта. Няма нищо вярно в тези глупави суеверия, измислени от варварите, за да плашат децата.

Придворните започнали да подреждат отново фигурите. Наоколо се понесъл шепот на облекчение. Карл Велики се обърнал към херцога на Бургундия и стиснал ръката му.

— Наистина ли предложих такъв облог? — попитал тихо той.

Херцогът го погледнал, без да крие учудването си.

— Да, господарю мой — потвърдил той. — Нима не помните?

— Не — признал тъжно кралят.

Карл Велики и Гарен започнали нова игра. След забележителен двубой Гарен победил. Кралят му подарил земите на „Монглан“ в Баските Пиринеи и титлата Гарен дьо Монглан. Останал толкова впечатлен от умелия начин, по който воинът местел фигурите, че предложил да му построи в дар крепост, за да защитава спечелените земи. След много години кралят изпратил на Гарен специален подарък — великолепния шах, на който двамата изиграли прочутата партия. Ето защо от този ден насетне той се нарича „Шахът на Монглан“.

* * *

— Това е историята на абатство „Монглан“ — завърши разказа си абатисата и обходи с поглед смълчаните монахини. — Много години по-късно, на смъртния си одър Гарен дьо Монглан дарил на църквата земите на „Монглан“, крепостта, която сега е нашето абатство, и прочутия шах, наречен „Шахът на Монглан“. — Тя замълча за миг, сетне отново продължи: — Гарен до сетния си час вярвал, че върху шаха тегне проклятие. Още преди да му бъде предаден, той чувал слухове за различни злини. Хората мълвели, че Шарлот, племенникът на Карл Велики, бил убит по време на игра на тази дъска. Носели се разкази за кръвопролития и насилие, дори за войни, в които се споменавал шахът.

Осмината тъмнокожи маври, които донесли шахматната дъска от Барселона на Карл Велики, помолили да придружат фигурите до „Монглан“. Кралят им позволил. Скоро Гарен научил, че нощем в крепостта се провеждат тайнствени церемонии, в които, бил сигурен, участвали и маврите. Гарен започнал да се страхува от подаръка на краля, сякаш му бил подаден от ръката на дявола. Затова наредил да закопаят дъската и фигурите и помолил Карл Велики да изрече проклятие, което да пази крепостната стена, за да не бъде никога срутена. Кралят се отнесъл към молбата като към шега, ала я изпълнил и в резултат над портата бил изсечен надписът, който вие познавате днес.

Абатисата замълча. Изглеждаше немощна и пребледняла, когато посегна към стола зад себе си. Александрия скочи и й помогна да се отпусне, за да си почине.

— Какво станало с „Шаха на Монглан“, пресвета майко? — попита една от по-възрастните монахини в предната редица.

Абатисата се усмихна.

— Вече споделих с вас, че животът на всички ни е в опасност, ако останем в абатството. Разкрих пред вас, че френските войници искат да заграбят богатствата на църквата и дори в този момент настъпват насам. Освен това вече знаете, че безценно съкровище, което може би носи в себе си непобедимо зло, някога е било погребано под стените на абатството. Затова не бива да се учудвате, че ще споделя с вас и тайната, която се заклех да пазя, когато поех задълженията в това абатство, тайната на „Шаха на Монглан“. Той все още е скрит под стените на тази стая и аз съм единствената, която знае къде се намира всяка от фигурите. Нашата мисия, дъщери мои, е да премахнем оръдието на злото, да го изпратим час по-скоро и колкото е възможно по-далеч, за да не позволим да попадне в ръцете на онези, що ламтят за власт. В него е скрита сила, която преобразява и природните закони, и разбиранията ни за човека. Дори да имахме достатъчно време, за да унищожим фигурите или да ги обезобразим, нямаше да се спра на този начин. След като притежават такава сила, могат да се използват и в името на доброто. Тъкмо затова съм се клела не просто да опазя „Шаха на Монглан“, а и да го защитавам. Може би някой ден, когато историята ни позволи, ще съберем отново фигурите и ще успеем да разкрием черната им тайна.

* * *

Въпреки че абатисата знаеше къде се намира всяка една от фигурите, бяха необходими почти две седмици и усилията на всички монахини, докато ги извадят, почистят и лъснат. Четири сестри вложиха всичките си сили, за да вдигнат дъската от каменния под. След като я избърсаха добре, откриха изписаните на всяко поле непознати символи. Имаше и парче плат, прибрано в огромна метална кутия. Краищата й бяха запечатани с нещо като восък, несъмнено за да не влиза влага. Самият плат бе синьо кадифе с богата бродерия в златно, обсипан със скъпоценни камъни, които изписваха знаци, подобни на тези от зодиака. В центъра се виждаха две извити фигури, приличащи на змии, оформили числото 8. Според абатисата платът бил използван да се покрива шахът, за да не се повреди при пренасяне.

Към края на втората седмица абатисата нареди на монахините да се подготвят за път. Канеше се да даде инструкции на всяка една поотделно и насаме, в зависимост от мястото, на което възнамеряваше да ги изпрати, за да не разберат останалите. Така рискът за живота им щеше да е по-малък. Тъй като „Шахът на Монглан“ се състоеше от по-малко фигури, отколкото бяха монахините в абатството, никой освен абатисата нямаше да знае на коя от сестрите е поверена фигура и на коя не.

Когато Валентин и Мирей бяха повикани в кабинета, те завариха абатисата седнала зад масивното писалище. Тя ги покани да се настанят срещу нея. На масата бе подреден лъснатият шах, отчасти покрит с везаното тъмносиньо кадифе.

Възрастната жена остави писалката и вдигна поглед. Мирей и Валентин седяха в нервно очакване, стиснали ръце.

— Преподобна майко — започна задъхано Валентин. — Разбирам, че трябва да замина, и искам да знаете, че много ще ми липсвате, а също така съзнавам, че бях бреме и истинско изпитание за вас. Ще ми се да бях по-добра монахиня и да не ви бях причинявала толкова неприятности…

— Валентин — прекъсна я абатисата и се усмихна, когато Мирей сръчка братовчедка си в ребрата, за да я накара да млъкне. — Какво се опитваш да ми кажеш? Да не би да се страхуваш, че ще те разделя от Мирей? Това ли е причината за тези доста закъснели извинения? — Валентин я зяпна смутена и се зачуди как ли е успяла да прочете мислите й. — На твое място не бих се притеснявала — продължи жената. Подаде на Мирей лист. — Това са името и адресът на вашия закрилник, който ще се грижи за вас, а отдолу са инструкциите за пътуването ви.

— И на двете ли? — възкликна Валентин, неспособна да остане на мястото си. — Преподобна майко, вие сбъднахте най-съкровеното ми желание!

Абатисата се разсмя.

— Ако не ви изпратя заедно, сигурна съм, че ти ще намериш начин да провалиш грижливо обмислените ми планове, само и само да си до братовчедка си. Освен това имам съвсем основателна причина да не ви разделям. Слушайте ме внимателно. Погрижила съм се за всяка монахиня в това абатство. Онези, чиито семейства са готови да ги приемат отново в домовете си, ще бъдат изпратени при близките им. За други открих приятели или роднини, които да им осигурят подслон. На онези, които са донесли зестрите си в абатството, им връщам ценностите, за да ги съхраняват и пазят както намерят за добре. Ако някоя от сестрите няма на какво да разчита, я изпращам в друго абатство, в друга страна. На всичките си дъщери съм осигурила средства, с които да разполагат по време на пътуването. — Абатисата скръсти ръце и продължи: — Ти, Валентин, имаш късмет в много отношения. Дядо ти е осигурил щедро и теб, и братовчедка ти Мирей. Освен това, макар да нямаш семейство, кръстникът ти пое отговорност и за двете ви. Получих писмено уверение, че той с готовност ще се погрижи за вас. И така, стигаме до втория особено важен въпрос.

Мирей бе погледнала Валентин, когато абатисата спомена за кръстник, а след това сведе поглед към ясно изписаното име на листа: „Господин Жак-Луи Давид, художник.“ Отдолу бе адресът в Париж. Нямаше представа, че Валентин има кръстник.

— Разбирам — говореше абатисата, — че когато се разчуе, че съм затворила абатството, някои хора във Франция ще останат извънредно недоволни. Мнозина от нас ги грози опасност заради мъже като епископа на Отон, който ще настоява да разбере какво сме извадили от сградата, за да отнесем с нас. Сами разбирате, че следите ни не могат да останат напълно скрити. Някои от сестрите ще бъдат издирени. Може да им се наложи да бягат. Заради това избрах осем и всяка ще получи фигура от шаха, ала също така ще изпълнява ролята на приемник, ако някоя от останалите изостави фигура, в случай че й се наложи да се спасява с бягство, или пък остави вест как да бъде открита поверената й фигура. Валентин, ти ще бъдеш една от осемте.

— Аз ли! — промълви Валентин. Преглътна с усилие, тъй като усети, че гърлото й е пресъхнало. — Преподобна майко, аз не съм… Няма да мога…

— Това, което се опитваш да ми кажеш, е, че не си образец на послушание и отговорност — довърши вместо нея абатисата и се усмихна, макар да се стараеше да остане сериозна.

— Наистина е така, затова разчитам на разумната ти братовчедка да ми помогне в този труден момент. — Тя извърна поглед към Мирей и момичето кимна. Не съм избрала осемте единствено заради способностите им — продължи абатисата, а заради местата, по които ще се пръснат, и хората, на които ще разчитат. Кръстникът ти, господин Давид, живее в Париж, сърцето на шахматната дъска, наречена Франция. Като известен творец, той е уважаван и почитан сред благородниците, освен това е член на Съвета на комуната и според някои е един от най-ревностните поддръжници на революцията. Вярвам, че ако се наложи, той ще съумее да защити и двете ви. Платих му щедро, за да се грижи за вас, така че има солиден мотив да приеме присърце новите си задължения.

Абатисата се вгледа в двете млади жени.

— Това не е молба, Валентин — заяви строго. — Възможно е сестрите ти да се натъкнат на беди, а ти ще си в състояние да им помогнеш. Дадох името и адреса ти на някои, които вече поеха към домовете си. Ще заминеш за Париж и ще следваш указанията ми. На петнайсет си, а това е възраст, на която си наясно, че в живота има по-съществени и важни неща от желанията и капризите ти. — Гласът на абатисата бе станал рязък, ала както всеки друг път, когато погледна Валентин, лицето й се проясни и чертите омекнаха. — Освен това Париж не е чак толкова неприятно място за заточение — добави тя.

Валентин се усмихна.

— Не е, преподобна майко — съгласи се момичето. — Първо, има опера, сигурно ще има и балове, а дамите, поне така разправят, носели великолепни рокли… — Мирей отново сръчка Валентин в ребрата. — Искам да кажа, преподобна майко, че смирено ви благодаря, задето гласувате на преданата си дъщеря такова доверие.

При тези думи абатисата избухна във весел смях, който начаса издаде годините й.

— Много добре, Валентин. Вървете да си стегнете багажа. Тръгвате утре в зори. Да не се успите. — Тя се изправи и взе две тежки фигури от шахматната дъска, а след това ги подаде на послушничките.

Една след друга те целунаха пръстена на светата майка и с огромно внимание понесоха повереното им богатство към вратата. Бяха пред прага на кабинета, когато Мирей се обърна и се обади за пръв път, откакто бяха влезли.

— Позволете да попитам, преподобна майко — започна тя, — вие къде отивате? Ще мислим за вас и ни се иска да ви изпратим известие до мястото, на което ще бъдете.

— Ще поема на пътешествие, за което мечтая от четирийсет години — отвърна абатисата. — Имам приятелка, с която не сме се виждали от деца. В онези дни… знаеш ли, понякога Валентин много ми напомня за приятелката ми от детството. Спомням си, че беше толкова жизнена, толкова темпераментна… — Тя замълча и на Мирей й се стори, ако това можеше да проличи на тази достолепна жена, че е тъжна.

— Приятелката ви във Франция ли живее, преподобна майко? — попита.

— Не — отвърна абатисата. — В Русия.

* * *

На следващата сутрин, още преди зората да разпръсне сивия мрак, две жени, облечени в пътнически дрехи, излязоха от абатството „Монглан“ и се качиха в каруца, пълна със сено. Каруцата премина през огромните порти и пое по черния планински път. Спусна се лека мъгла и ги обгърна, докато се отдалечаваха към долината.

Бяха уплашени, загръщаха се в пелерините, благодарни, че се отправят на мисия в името Господне, а тя ги отвеждаше обратно в света, от който бяха намерили убежище толкова отдавна.

Но не Божите очи ги наблюдаваха безмълвно от скришно място високо в планината, докато каруцата слизаше към мрачната долина. От заснежен връх над абатството ги проследи самотен ездач, яхнал белезникав кон. Не откъсна поглед от тях, докато не се скриха в сивата мъгла. След това подкара коня в неизвестна посока сред призрачната тишина.