Катрин Невил
Осем (13)

Мителшпил^[1]

Тук-там в древната литература откриваме легенди за тайнствени игри, в които ни води мъдростта, игри, на които са се посвещавали учени, монаси или придворните на начетени принцове. Възможно е да става въпрос за шах, при който фигурите и полетата крият освен обичайните си функции и тайно послание.

„Игра на стъклени перли“

Херман Хесе

Играя играта заради самата игра.

Шерлок Холмс

Алжир

Април 1973 година

 

БЕ ЕДНА ОТ ОНЕЗИ ВЕЧЕРИ в началото на пролетта, когато слънчевите лъчи заливат света с трептяща нежна светлина. Докато самолетът правеше заход за кацане, имах чувството, че небето също тръпне, забулено от прозрачната мъгла, обгърнала Средиземноморското крайбрежие. Алжир ме очакваше.

Наричаха го „Ал-Джазир бейда“. Белият остров. Изглеждаше така, сякаш се надигаше от морските вълни като приказен град, като мираж. По седемте прословути върха се бяха скупчили бели сгради, притиснати една до друга подобно на захаросана украса на торта. Дори дърветата имаха мистичен вид с екзотични форми и цветове, сякаш пренесени тук от непознат свят.

Пред мен се простираше белият град, който бележеше пътя навътре към Черния континент. Там някъде долу, под блестящата фасада бяха пръснати ключовете към тайната, заради които пропътувах половината земно кълбо. Докато самолетът ми се снишаваше над водата, имах чувството, че скоро ще се приземя не в Алжир, а на първото поле от шахматна дъска, което щеше да ме поведе към центъра на играта.

* * *

Летището на Дар ал-бейда, Белия дворец, е в самия край на Алжир, а късата писта се е ширнала край вълните на Средиземно море.

Пред ниската двуетажна сграда редица палмови дървета размахваха клони като дълги пера в хладния бриз, сякаш ни приветстваха, докато слизахме от самолета. Вечерният въздух бе наситен с аромата на жасмин. По стъклените стени на летището се виждаше нарисувана на ръка панделка: символите, точките и тиренцата, които много приличат на японско писмо, бяха първият ми допир с класическия арабски. Под грижливо изписаните символи имаше и превод: Bienvenue en Algerie. Багажът ни бе стоварен на асфалта, за да може всеки да познае куфарите си. Един от носачите постави моите на метална количка, когато последвах потока пътници.

Наредих се пред гишето за паспортна проверка и си казах, че съм изминала безкрайно дълъг път от онази вечер, преди почти цяла седмица, когато останах будна, за да разгадая пророчеството на гадателката. Да не говорим, че бях изминала сама цялото разстояние.

Ала не по свой избор бях поела по този път сама. Първата сутрин, след като стихчето бе разгадано, се опитах отчаяно да се свържа с някой от невероятните си приятели, ала те, изглежда, се бяха наговорили да потънат в мълчание. Когато позвъних в апартамента на Хари, прислужницата Валери ми каза, че Лили и Мордекай са се затворили на някакво странно място, за да изучават тайните на шаха. Хари бил излязъл, за да предаде тялото на Сол на роднините, които открил в Охайо или може би Оклахома — някъде далече. Луелин и Бланш се възползвали от отсъствието на Хари и запрашили към Лондон, за да купуват антики.

Ним продължаваше да се прави на благочестива монахиня и не отговори на нито едно от спешните ми съобщения. Ето че в събота сутринта, докато се разправях с носачите, които полагаха специални старания да опаковат дори боклука ми, Бозуел се появи на вратата на апартамента, стиснал кутия, изпратена от „очарователния господин“, с когото съм била онази вечер.

Кутията бе пълна с книги и имаше бележка. „Моли са за напътствия и се мий зад ушите.“ Подписът бе от Сестрите на милосърдието. Натъпках купчината в ръчния багаж и напълно забравих за тях. Как можех да предположа, че въпросните книги, които тиктакаха в сака ми също като бомба с часовников механизъм, щяха да окажат огромно въздействие върху събитията, които предстояха? Ним обаче знаеше. Може би знаеше какво става още от самото начало, още преди да положи ръце на раменете ми и да каже:

— J’adoube. Докосвам.

Сред старите книги, някои съхранили миризмата на мухъл, бе и „Легендата за Карл Велики“, както и книги за шах, за магически квадрати и най-невероятни математически задачи и изследвания. Имаше и една безкрайно отегчителна книга за предвижданията на стоковата борса, наречена „Прогресията на Фибоначи“^[2], написана не от друг, а от доктор Ладислаус Ним.

Не мога да твърдя, че станах експерт по шах за шестте часа полет от Ню Йорк до Париж, но поне научих подробностите около „Шаха Монглан“ и разбрах каква роля е играл при падането на империята на Карл Велики. Макар никъде да не го назоваваха по име, шахът бе свързан със смъртта поне на десетина крале, принцове и придворни, всички завършили живота си с разбити глави, в резултат на удар, нанесен от „фигури от масивно злато“. След смъртта на Карл Велики някои от тези убийства са били причината синовете му да разделят Франкската империя в борба за мистериозния шах. В полето Ним бе написал: „Шах — най-опасната игра.“

През седмицата бях научила някои неща за шаха, още преди да започна да чета книгите, които той бе включил: вече знаех каква е разликата между тактика и стратегия. Тактиката представляваше къси ходове, за да заемеш удобна позиция. Стратегията пък бе начинът за спечелване на играта. Тази информация ми бе от полза, когато стигнах в Париж.

Партньорите от „Фулбрайт и Коун“ не бяха забравили какво е предателство и корупция, докато съм прекосявала Атлантическия океан. Езикът на играта, в която се бяха впуснали, може и да бе различен, ала ходовете оставаха непроменени. От мига, в който стъпих в офиса в Париж, те заявиха, че работата може и да не стане. Изглежда, не бяха успели да си осигурят договор с момчетата от ОПЕК.

Очевидно са ги бавили дни наред в най-различни министерства в Алжир и се наложило да прескачат от Алжир до Париж и обратно, харчейки луди пари, да не говорим, че след всяко пътуване се връщали с празни ръце.

Сега старшият партньор, Жан-Филип Петар, имаше намерение да се намеси. Предупреди ме да не предприемам абсолютно нищо, докато лично той не пристигне в Алжир в края на седмицата, и ме увери, че френските партньори на всяка цена ще уредят нещо за мен веднага щом нещата се поуталожат. Така, както го каза, имах чувството, че ме чака яко печатане на пишеща машина, миене на подове, чистене на прозорци, дори на тоалетни. Само че аз имах други планове.

Французите може и да нямаха подписан договор с клиента си, но аз имах купен билет до Алжир и цяла седмица без ангажименти и задължения.

Когато излязох от офиса на „Фулбрайт и Коун“ и спрях такси за летище „Орли“, си казах, че Ним е бил прав за изострянето на инстинктите ми на убиец. Прекалено дълго вече използвах тактика за близки маневри и не виждах дъската, защото погледът ми бе съсредоточен към фигурите. Нима бе дошло времето да преместя част от фигурите, които ми пречеха да гледам напред?

* * *

Стоях на опашката пред гишето за паспортен контрол на летище Дар ал-бейда повече от половин час, докато най-сетне дойде редът ми. Опашката напредваше потискащо бавно по тясната пътека между метални перила, преди да се стигне до ограждението към самото гише.

Застанах пред стъклената кабинка. Униформеният служител огледа внимателно алжирската ми виза с официалния стикер в червено и бяло и едро надраскания подпис, заел почти цялата страница. Вглежда се доста дълго, докато най-сетне вдигна поглед към мен и ми се стори учуден.

— Пътувате сама — отбеляза той на френски. — Имате работна виза, madame. За кого ще работите?

— За ОПЕК — започнах да обяснявам на слабия си френски. Преди да успея да продължа, той бързо сложи печат „Дар ал-бейда“ върху визата. Кимна с глава на един от носачите, облегнал се мързеливо на една стена. Човекът припна към нас, униформеният погледна още веднъж визата и ми подаде митническата декларация през отвора.

— ОПЕК — каза служителят. — Много добре, госпожо. Опишете на тази бланка златните бижута и парите, които носите.

Докато попълвах бланката, забелязах, че той измърмори нещо на носача и кимна с глава към мен. Носачът ме погледна, също кимна и се обърна.

— Запишете и адреса, на който ще отседнете по време на престоя си — добави служителят, когато плъзнах попълнената декларация.

— Ще бъда в хотел „ар-Риад“ — отвърнах аз. Носачът мина зад гишето за паспортен контрол, погледна още веднъж през рамо и почука по опушеното стъкло на единствения офис, залепен за задната стена. Вратата се отвори и се показа набит мъж. Ето че и двамата ме зяпнаха. Сигурна съм, не си въобразявах. А пък якият носеше пистолет.

— Документите ви са наред, госпожо — обясни спокойно униформеният. — Можете да отидете на митницата.

Измърморих нещо като благодарност и минах по тясната пътека към надпис „Митница“. Отдалече видях багажа ми да се върти на лентата. Тъкмо се отправях натам, когато носачът, който ме зяпаше, се приближи.

— Пардон, госпожо — започна той любезно и много тихо, така че никой да не чуе. — Последвайте ме, ако обичате. — И посочи към офиса с опушени стъкла. Якият бе все още на вратата и попипваше пистолета в кобура. Стомахът ми се сви.

— Как ли пък не! — отвърнах високо на английски. Обърнах му гръб, насочих се към багажа и се опитах да не му обръщам никакво внимание.

— Настоявам — отвърна носачът и стисна здраво ръката ми. Опитах се да си напомня, че в бизнес средите бях известна с непоклатимите си нерви и умението да се владея. Въпреки това в този момент усетих как паниката се надига към гърлото ми.

— Не разбирам какъв е проблемът — отвърнах, този път на френски, и махнах ръката му от своята.

— Pas de probleme — отвърна тихо той, без да откъсва очи от моите. — Chef du securite иска да ви зададе няколко въпроса. Нищо повече. Процедурата ще отнеме само минутка. Багажът ви е на сигурно място. Лично ще се погрижа за него.

Не се притеснявах за багажа си. Просто не исках да напусна ярко осветената митница, за да вляза в офис, охраняван от военен с оръжие. По всичко личеше, че нямам избор. Той ме поведе към офиса, а въоръженият се отдръпна, за да мина.

Стаята се оказа малка, колкото да се поставят в нея метално бюро и два стола. Мъжът, настанил зад бюрото, се изправи, когато влязох.

Беше около трийсетгодишен, мускулест, загорял и красив. Заобиколи бюрото с грацията на котка, а мускулите му изпъкнаха под тънката материя на безупречния антрацитен костюм. Гъстата му черна коса бе сресана назад и откриваше маслинова кожа, изваян нос и плътни устни. Спокойно можеше да мине за италиански жиголо или за френска филмова звезда.

— Това е всичко, Ахмет — заяви той с копринен глас към въоръжения, който задържа вратата, за да мина. Ахмет се отдръпна и на излизане затвори безшумно.

— Госпожица Велис, нали? — започна домакинът и ми посочи един от столовете срещу бюрото. — Очаквах ви.

— Моля? — Останах права и го погледнах право в очите.

— Моля да ме извините, не искам да се правя на тайнствен. — Той се усмихна. — Моята служба преглежда всички издадени визи. Не са много жените, които кандидатстват за работни визи. Смея да кажа, че вие сте първата. Признавам, че бях любопитен да се запозная с такава жена.

— Ето, вече задоволихте любопитството си — заявих и се обърнах да си ходя.

— Мила госпожице — прекъсна ме той, предвидил бягството. — Моля, заповядайте, седнете. Не съм човекоядец, няма да ви се нахвърля. Аз съм началникът на охраната. Наричат ме Шариф. — Белите му зъби блеснаха в очарователна усмивка, когато се обърнах и неохотно се настаних на предложения стол. — Позволете да отбележа, че сафари костюмът много ви отива. Не е просто елегантен, а изключително подходящ за страна, в която пустинята заема три хиляди километра. Имате ли намерение да обиколите Сахара по време на престоя си, госпожице? — попита небрежно той и се настани зад бюрото.

— Ще пътувам, където нареди клиентът ми — отвърнах аз.

— А, да, клиентът — продължи той с копринения си глас. — Доктор Кадир, Амил Камил Кадир, министърът по проблемите на петрола. Мой стар приятел. Предайте му поздрави от мен. Доколкото си спомням, лично е ходатайствал за визата ви. Може ли да видя паспорта ви, ако обичате? — Вече бе протегнал ръка и аз забелязах златно копче за ръкавел, вероятно конфискувано на митницата. Едва ли служителите на летището получават чак такива заплати.

— Чиста формалност. При всеки полет подбираме хора по случаен признак и извършваме по-щателна проверка на митницата. Може да не ви се случи отново през следващите двайсет или сто пътувания…

— В моята страна — започнах да обяснявам — хората ги въвеждат в частни офиси по летищата, ако са заподозрени в незаконен трафик. — Знаех, че прекалявам. Само че нямаше да се оставя да ме подведе държането му на хамелеон, нито златните копчета за ръкавели, нито зъбите, достойни за филмова звезда. Бях единствената от целия полет, поканена в този офис, и единствената, на която щяха щателно да преровят багажа. Освен това забелязах израженията на служителите, докато ме зяпаха и шушукаха. Те са ме чакали. И причината не беше любопитството им към жена, тръгнала по работа в мюсюлманска страна.

— Аха — възкликна той, — страхувате се, че ви подозирам в незаконен трафик ли? За мое нещастие единствено колежките имат право да претърсват пътничките за контрабанда! Не, искам да видя само паспорта ви… засега.

Той започна да разглежда паспорта ми с огромен интерес.

— Не бих познал възрастта ви. Не изглеждате на повече от осемнайсет, а виждам, че съвсем скоро е минал рожденият ви ден. Вече сте на двайсет и четири. Много интересно… знаете ли, че рожденият ви ден, четвърти април, е свят ден за исляма?

В този момент думите на гадателката сами изскочиха в мислите ми. Когато ми беше казала да не споменавам за рождения си ден, бях забравила, че датата е записана и в паспорта, и в шофьорската ми книжка.

— Дано не съм ви уплашил — добави той и ми отправи странен поглед.

— Ни най-малко — отвърнах небрежно. — Ако сте готов…

— Не искате ли да научите повече — продължи мило той, без да ми обръща внимание, протегна се и придърпа към себе си чантата ми. Нищо чудно това да бе поредната „формалност“, ала аз се чувствах все по-притеснена. В голяма опасност си, нашепваше глас дълбоко в мен. Не се доверявай на никого, озъртай се през рамо, защото на тази ръка е записано… Четири е месецът, а и денят.

— Четвърти април — повтори Шариф, докато вадеше червила, гребен, четка за коса от чантата ми и ги поставяше внимателно на бюрото също като доказателства в процес за убийство. — В исляма го наричаме „Денят на изцелението“. Имаме два начина за отчитане на времето: ислямската година, която е лунната година, и соларната година, която започва на двайсет и първи март според западния календар. И с двете са свързани много традиции. Когато започне соларната година — продължаваше той, докато вадеше тетрадки, химикалки и моливи от чантата, за да ги подреди в отделни редици, — Мохамед ни е оставил завет да рецитираме от Корана по десет пъти всеки ден през първата седмица. През втората седмица, щом станем, трябва да дъхнем на съд с вода и да отпиваме от същия съд седем дни подред. След това — на осмия ден… — Шариф неочаквано вдигна поглед към мен, сякаш очакваше да ме хване, че си чопля носа. Усмихна ми се небрежно и аз се постарах да му отвърна по същия начин.

— Тоест на осмия ден от втората седмица на този вълшебен месец всички ритуали на Мохамед трябва да са изпълнени и човекът ще бъде излекуван от болестите. Това се пада на четвърти април. Вярва се, че родените на този ден притежават силата на лечители — все едно че… Но вие, разбира се, като жена от Запада, едва ли се интересувате от подобни суеверия.

Въобразявах ли си, или той ме наблюдаваше, както котка дебне мишка? Тъкмо си придавах подходящо изражение, когато извика и ме стресна.

— Я! — възкликна и със замах остави на масата нещо, което незнайно как се озова точно пред мен. — Виждам, че се интересувате от шах!

Това бе минишахът на Лили, останал забравен в дамската ми чанта. Шариф започна да вади книгите и да ги трупа на купчина върху бюрото. Прочиташе внимателно всяко заглавие.

— Шах… математически игри… Гледай ти! Прогресията на Фибоначи! — провикна се отново той с усмивка, която ме накара да си мисля, че е открил нещо нередно. Почукваше с пръст по досадната книга, написана от Ним. — Значи се интересувате и от математика? — попита и погледът му стана напрегнат.

— Не бих казала — отвърнах аз. Изправих се и започнах да прибирам нещата си обратно в чантата, а Шариф ми ги подаваше едно по едно. Направо не бе за вярване как е възможно слабо момиче като мен да пренесе толкова много ненужни вещи на другия край на света. Само че те бяха налице.

— Какво знаете за числата на Фибоначи? — обади се той, докато аз пълнех дамската си чанта.

— Използват се за предвиждания на борсата — измърморих аз. — Теоретиците на вълните на Елиът^[3] изготвят предвижданията си на базата на тази прогресия — това е теория, създадена от някой си Р. Н. Елиът през трийсетте…

— Значи познавате автора на книгата? — прекъсна ме Шариф. Усетих как прежълтявам, когато вдигнах поглед, ръката ми замръзна над книгата.

— Говоря за Леонардо Фибоначи — уточни Шариф и ме по гледна сериозно. — Италианец, роден в Пиза през дванайсети век, учил е тук, в Алжир. Изключителен математик, познавал подробно трудовете на известния Ал-Хуаризми^[4]. Фибоначи въвел арабските числа в Европа и те заменили старите римски цифри…

По дяволите. Трябваше да се сетя, че Ним няма да ми даде книга за удоволствие, дори да я е написал той. Прииска ми се да бях прочела за какво става въпрос, преди Шариф да започне с инквизицията си. В главата ми просветваше сигнал за опасност, но така и не успях да разбера морзовото му послание.

Не настояваше ли Ним да науча за магическите квадрати? Соларин не беше ли разработил формула за обхода на коня? Не беше ли посланието на гадателката закодирано в цифри? Как е възможно да съм такава тъпачка, че да не събера две и две.

И най-важното, нали мавър е подарил „Шаха Монглан“ на Карл Велики. Не бях математически гений, но работех с компютри достатъчно дълго, за да науча, че маврите са въвели почти всички важни математически открития в Европа след първото им нападение над Севиля през осми век. Търсенето на прословутия шах очевидно имаше нещо общо с математиката… обаче какво? Шариф ми каза повече, отколкото аз на него, но така и не успях да подредя частите на загадката. Издърпах последната книга от ръката му и я поставих в кожената чанта.

— След като ще бъдете в Алжир цяла година — продължи той, — може някой път да поиграем шах. Едно време се състезавах за младежката персийска титла…

— Ще ви кажа един западен израз, който може да ви бъде от полза — подхвърлих през рамо аз, докато се отправях към вратата. — Не ни търсете — ние ще ви потърсим.

Отворих вратата. Главорезът Ахмет ме погледна изненадан, след това се обърна към Шариф, който тъкмо се надигаше от стола. Захлопнах вратата след себе си и стъклата потрепериха. Не се обърнах назад.

Бързо се отправих към митницата. Отворих багажа, за да го огледа митничарят, и от безразличието му, а също и от безпорядъка вътре разбрах, че вече знае какво нося. Той затвори куфарите и отбеляза отгоре им нещо с тебешир.

Летището вече бе почти празно, но поне обменното бюро работеше. Смених малко пари, махнах на носач и излязох да потърся такси. Навън ме притисна тежък, наситен с аромати въздух. Мирисът на жасмин се усещаше навсякъде.

— Хотел „ар-Риад“ — обърнах се към шофьора аз, щом се качих и поехме по осветения в кехлибарен блясък булевард, който водеше към града.

Лицето на шофьора бе сбръчкано като кората на старо дърво. Той се взря към мен в огледалото за обратно виждане.

— Била ли е госпожата досега в Алжир? — попита той. — Ако не е, мога да направя специална обиколка на града за сто динара. Включително и пътуването до „ар-Риад“, разбира се.

Хотелът бе на трийсет километра, чак от другата страна на столицата, а сто динара се равняваха на само двайсет и пет долара, така че се съгласих. В пиков час щеше да ми струва много повече да се придвижа от центъра на Манхатън до летище „Кенеди“.

Поехме по главния булевард. От едната страна се извисяваха величествени палми. По сградите от отсрещната страна, разположени срещу градската порта на Алжир, се виждаха високи арковидни колонади. Дори тук се усещаше солената влага от морето.

В центъра на пристанището, срещу внушителния хотел „Алети“, отбихме по стръмен широк булевард, който се спускаше от хълма. Когато поехме нагоре, сградите станаха по-големи и аз забелязах, че са строени по-близо до пътя. Впечатляващи колониални сгради в бяло, останали отпреди войната, се издигаха в тъмното подобно на призраци, допрели глави, за да си шепнат. Бяха толкова близо една до друга, че скриваха обсипаното със звезди небе.

Вече бе съвсем тъмно и наоколо цареше тишина. Светлината на някои от уличните лампи падаше върху палмите и криви сенки се спускаха по улиците, коя от коя по-тесни и стръмни, извили се към сърцето на Ал-Джазир. Острова.

По средата на хълма тротоарът се разшири и ни отведе на кръгъл площад с фонтан по средата, който сякаш бележеше центъра на този вертикално разположен град. Правехме завой, когато забелязах криволичещите улици, насочили се към високите части на столицата. Докато завивахме в тъмнината, фаровете на автомобила отзад не се отделиха от нас нито за миг.

— Някой ни следи — подхвърлих аз на шофьора.

— Да, мадам. — Той ме погледна в огледалото за обратно виждане и се усмихна притеснен. Златните му предни зъби заблестяха на светлината от преследвачите. — Следят ни още от летището. Да не би да сте шпионка?

— Не ставайте смешен.

— Да ви кажа, колата зад нас е специалният автомобил на chef de sécurite.

— Шефът на безопасността ли? Че той ме разпита на летището. Шариф.

— Същият — потвърди шофьорът и веднага пролича, че стана още по-притеснен и нервен. Вече бяхме в най-високата част на града и пътят се стесни покрай стръмна скала, от която се виждаше целият Алжир. Шофьорът погледна надолу тъкмо когато преследвачите, в дълъг черен автомобил, завиха плътно зад нас.

Целият град бе разположен на хълмове, виждаше се истински лабиринт от тесни улички, които се промъкваха като реки от лава към пристанището. На фона на черните води на залива блестяха светлините на закотвени неподвижни кораби.

Шофьорът настъпи газта. На следващия завой Алжир изчезна от погледа ни и потънахме в мрак. Скоро се спуснахме в някаква падина с извисили се от двете страни гъсто избуяли борове и наситеният дъх на смола почти прогони соления морски дъх. Нито един лунен лъч не успяваше да се прокрадне през гъсто преплетените клони.

— Почти нищо не можем да направим — обясни шофьорът, огледа се през рамо, вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и продължи напред. Предпочитах да внимава къде кара.

— Да не би да сме в района, наречен „Les Pins“? Между нас и „ар-Риад“ няма нищо освен борове. Това ли наричате пряк път? — Пътят през боровете ту се издигаше, ту се спускаше като вълна. Шофьорът даваше все повече газ и всеки път, когато стигахме върха на някой хълм, имах чувството, че ще излетим. Не се виждаше абсолютно нищо. — Разполагам с достатъчно време — казах и стиснах седалката, за да не се разбие главата ми в тавана. — Защо не намалите малко? — След всяко възвишение фаровете на колата зад нас заблестяваха отново.

— Този Шариф — започна шофьорът с треперещ глас, — знаете ли защо ви разпитваше на летището?

— Не ме е разпитвал — заявих отбранително. — Просто искаше да ми зададе няколко въпроса. Все пак не са много жените, които идват в Алжир по работа. — Дори аз усетих, че смехът ми звучи доста пресилено. — Имиграционните власти могат да задават въпроси на когото пожелаят, нали така?

— Мадам — отвърна шофьорът, поклати глава и ме поглед на странно през огледалото, докато светлините отзад не го накараха да примижи, — въпросният Шариф не работи за имиграционните. Работата му не е да посреща пристигащите в Алжир. Не е негово задължение да ви следи, за да се увери, че сте стигнали здрава и читава в хотела. — Той си позволи да се пошегува, въпреки че гласът му продължаваше да трепери. — Задълженията му са много по-важни.

— Така ли? — попитах изненадана аз.

— Не ви е казал — продължи шофьорът и отново вдигна очи към огледалото. — Въпросният Шариф е шефът на тайната полиция.

* * *

По начина, по който шофьорът ми каза „тайна полиция“, имах чувството, че говори за някакъв хибрид между ФБР, ЦРХ КГБ и Гестапо. Нещастникът ми се стори невероятно облекчен, когато спря пред хотел „ар-Риад“, ниска сграда с изчистени линии, заобиколена от пищна растителност, с малко езеро в причудлива форма и фонтан на входа. Закътана в горичка, която отвеждаше чак до морето, а входът и алеята отпред бяха облени в светлина.

Щом слязох от таксито, забелязах фаровете на преследвачите да отбиват сред гъстата гора. Съсухрените ръце на шофьора трепереха, когато пое багажа ми и го понесе в хотела.

Последвах го и му платих. Щом си тръгна, казах името си на рецепцията. Часовникът над гишето показваше десет без петнайсет.

— Не мога да повярвам, мадам — закърши ръце служителят. — Нямам резервация на ваше име. За съжаление всичко е заето. — Той се усмихна, сви рамене, обърна ми гръб и се зае с някакви документи. Забелязах, че навън не чакат наредени таксита, а да тръгна пеша към Алжир през тъмната гора, макар и охранявана от полицията, не беше много разумно.

— Трябва да има грешка — възразих високо. — Резервация, та ми бе потвърдена преди една седмица.

— Сигурно е за някой друг хотел — отвърна той с любезна усмивка, която, изглежда, бе национална черта. Нямаше да му позволя отново да ми обърне гръб.

Хрумна ми, че това може да се окаже урок, който да ми бъде от полза. Да не би това безразличие да е просто прелюдия, просто загрявка за истинската сделка. Типичен арабски подход. Може би тук трябваше да се пазариш за всичко, не само за многомилионните договори, дори за потвърдена хотелска резервация. Реших, че си струва да проверя теорията си. Извадих банкнота от петдесет динара от джоба си и я плъзнах на гишето.

— Ще бъдете ли така любезен да приберете багажа ми зад рецепцията? Шариф, chef de sécurité, знае, че може да ме намери тук… така че ще му предадете ли, че съм в лоби бара, когато дойде? — Това не е лъжа, казах си. Шариф наистина знаеше, че ще бъда тук, още повече, че главорезите му ме бяха изпроводили чак до входа. А пък рецепционистът едва ли щеше да вдигне телефона и да се обади на небезизвестния Шариф, за да провери къде смята да ходи тази вечер.

— Моля да ми простите, мадам — извика той, погледна бързо книгата за регистрация и прибра парите с добре отработен жест почти незабележимо. — Току-що забелязах, че наистина имаме резервация на ваше име. — Огради я с молив и ми отправи вече познатата чаровна усмивка. — Да викна ли носач да отнесе багажа ви в стаята?

— Много мило от ваша страна — отвърнах и подадох на носача няколко банкноти. — Междувременно ще се разходя. Бихте ли изпратили ключа ми в лоби бара, когато всичко е готово?

— Разбира се, мадам — грейна рецепционистът. Сложих чантата на рамо и се отправих към заведенията.

Барът и ресторантът бяха ниски модерни пристройки към хотела, ала щом завих зад ъгъла, попаднах в просторно помещение, нещо като атриум. Стените бяха бели, на места украсени с причудливи скулптури, които се извисяваха чак до петнайсетметровия куполообразен таван с отвори към звездното небе.

На десет метра над фоайето бе разположена тераса с бар, която сякаш висеше във въздуха. От единия й край се спускаше водопад, извиращ незнайно откъде. Водите му падаха свободно надолу и разхвърляха пръски по каменната задна стена. Долу потъваха в пенлив басейн, изсечен в полирания мраморен под на фоайето.

От двете страни на водопада като двойни спирали се извиваха стълби, които водеха към атриума. Прекосих фоайето и тръгнах по лявото стълбище. Полски цветя цъфтяха между камъните. По стените се спускаха красиви пъстри килими.

Подовете бяха от лъскав мрамор в различни нюанси. Около плътни персийски килими бяха пръснати кътове за сядане, с медни подноси, кожени дивани, изумителни тъкани и медни самовари за чай. Въпреки че атриумът представляваше просторно помещение с огромни прозорци, които гледаха към морето, всеки кът създаваше някаква интимност.

Настаних се на един от диваните, дадох поръчката си на сервитьора, който ми препоръча местната прясна бира. Всички прозорци бяха отворени и от терасата полъхваше влажен бриз. Чуваше се тихият успокояващ плясък на вълните. За пръв път, откакто тръгнах от Ню Йорк, ме обзе спокойствие.

Бирата бе вече налята в чаша, когато сервитьорът я донесе. На подноса до нея бе ключът за стаята ми.

— Стаята на мадам е до градината — обясни той и посочи тъмнината зад терасата, където не се виждаше нищо. — Следвайте пътеката покрай избуялите храсти до туфите с екзотични бели цветя. Стая четирийсет и четири е точно срещу тях. Има отделен вход.

Бирата имаше вкус на цветя, не беше сладка, по-скоро ароматна, с вкус на гора. Поръчах си още една. Докато отпивах, си мислех за странните въпроси на Шариф, след това реших да забравя за намеците му, докато не науча нещо повече по въпроса, за който Ним очевидно се бе опитал да ме подготви. Замислих се за работата си. С каква стратегия да подходя, когато отида утре сутринта в министерството, както бе предвидено? Спомних си за проблемите, с които се бяха сблъскали от „Фулбрайт и Коун“, когато са се опитали да подпишат договора. Странна работа.

Министърът на индустрията и енергетиката, някой си Абдул-Салям Белаид, се бе съгласил на среща преди седмица. Тогава трябвало да бъде официалната церемония по подписването на договора, затова шестимата съдружници отпътували за Алжир и похарчили огромни суми, купили каса шампанско „Дом Периньон“ и едва при пристигането си открили, че министър Белаид е „заминал извън страната по работа“. С огромно неудоволствие се съгласили да се срещнат със заместника му, някой си Амил Камил Кадир (същият, който бе одобрил визата ми, както отбеляза Шариф).

Докато чакали в една от безкрайно многото приемни Кадир да се освободи и да благоволи да ги приеме, те забелязали група японски банкери, отправили се към асансьора. Сред тях бил самият министър Белаид — заминал уж по работа.

Партньорите от „Фулбрайт и Коун“ не били свикнали някой да им върти номера. Особено на шестимата, не и по такъв очевиден начин. Канели се да се оплачат на Амил Камил Кадир веднага щом ги приеме. Само че, когато най-сетне ги въвели, Кадер подскачал в кабинета си по къси панталонки и потник и размахвал тенис ракета.

— Много съжалявам — извинил се той. — Днес е понеделник. А в понеделниците обикновено играя тенис с колега от университета. Не мога да го разочаровам. — След тези думи той оставил шестимата съдружници от „Фулбрайт и Коун“ с пръст в устата.

Нямах търпение да се срещна с хората, извъртели такъв номер на шефовете от небезизвестната фирма. Реших, че това е поредната проява за вече познатия ми арабски пазарлък. След като шестима не бяха успели да подпишат договора, как щях да се справя аз?

Взех чашата бира и излязох на терасата. Погледнах към тъмната градина между хотела и морето. Храстите наистина бяха избуяли, точно както каза сервитьорът. Пътеките бяха засипани с бял чакъл и отделяха лехи с екзотични кактуси и ниски храсти, тропически и пустинни цветя бяха преплели клони.

Към края на градината, близо до плажа, се виждаше мраморна тераса с огромен плувен басейн, който блестеше като тюркоазна светлината от монтираните на дъното прожектори. Басейнът бе отделен от морето от извити бели стени, прорязани от странни арки, през които се виждаха песъчливият плаж и немирните бели вълни. В самия край на стената се издигаше висока тухлена кула с кубе на върха, типичните минарета, от които се разнасят призивите на мюезина за вечерна молитва.

Опитвах се да разбера какво расте в градината, когато го видях. Беше просто проблясък, все едно че идваше от басейна, отразил се в спиците на преминаващо колело. Но много бързо изчезна в тъмнината.

Застинах на стъпалата, огледах старателно градината, басейна, след това плажа и се опитах да доловя някой необичаен звук. Наоколо цареше тишина. Нямаше никакво движение. Неочаквано някой положи ръка на рамото ми. Едва се сдържах да не подскоча.

— Моля да ме извините, мадам — каза сервитьорът и ме погледна доста особено. — Рецепционистът ме помоли да ви предам, че за вас се е получило съобщение. Пристигнало е днес следобед, преди да се настаните. Пропуснал е да ви съобщи в бързината. — След тези думи ми подаде нещо, опаковано в кафява хартия, и плик, в който, изглежда, имаше съобщение от телекс. — Желая ви приятна вечер — кимна той и се отдалечи.

Отново погледнах към градината. Май въображението ми играеше номера. Дори да бях видяла онова, което си въобразих, че мина бързо и изчезна, хората в Алжир, както и навсякъде другаде, караха колела.

Върнах се в светлия атриум и седнах на мястото си. Отворих телекса: „Прочети вестника. Спортната страница.“ Нямаше подпис, но щом разопаковах вестника, веднага разбрах кой го изпраща. Беше неделният брой на „Ню Йорк Таймс“. Как бе възможно да е доставен толкова бързо? Сестрите на милосърдието май си имаха никому незнайни начини на действие.

Разгърнах страниците според указанията и видях статия за шахматния турнир:

ОТЛОЖЕН ШАХМАТЕН ТУРНИР

САМОУБИЙСТВОТО НА ГРОСМАЙСТОР БУДИ ВЪПРОСИ

Самоубийството на гросмайстор Антъни Фиск, потресло миналата седмица шахматните среди, предизвика сериозни въпроси сред представителите на нюйоркския отдел „Убийства“. В изявление днес съдебният лекар заяви, че не е възможно 67-годишният британски гросмайстор да е извършил самоубийство. Смъртта му се дължи на „пречупени шийни прешлени в резултат от натиск, упражнен едновременно върху гръбначния стълб и под брадичката“. Не е възможно сам човек да си причини подобна фрактура, „освен ако не застане зад себе си, за да си счупи врата“, заяви лекарят на турнира доктор Осгуд, който пръв прегледа Фиск и изрази съмнение относно причината за смъртта.

Руският гросмайстор Александър Соларин бил по средата на партия с Фиск, когато забелязал „необичайното поведение“ на съперника си. Съветското посолство изиска дипломатически имунитет за гросмайстора, който отказа да приеме подадената му ръка (вж. статия на стр. 6.). Соларин последен е видял Фиск жив и е дал показания в полицията.

Спонсорът на турнира Джон Хърманолд обяснил пред журналисти основанията си за прекъсването на турнира. Днес той призна, че гросмайстор Фиск отдавна имал проблеми с наркотици, и изтъкна, че това е вероятна причина за убийството му.

В помощ на разследването координаторите на турнира са дали на полицията имената и адресите на всичките 63-ма души, присъствали на неделната партия в клуб „Метрополитън“, включително съдиите и играчите.

(Вж. „Таймс“ от следващата неделя с по-пълен анализ: „Антъни Фиск, животът на един гросмайстор“.)

Значи тайната бе излязла наяве и от отдел „Убийства“ бяха започнали да душат. Стори ми се забавно, че името ми е в ръцете на манхатънските ченгета, но, слава богу, те не можеха да стигнат до мен, освен ако не ме екстрадираха от Северна Африка. Зачудих се дали Лили е успяла да се измъкне от инквизицията. Соларин със сигурност не го е направил. За да науча нещо повече за него, отворих на страница шеста.

С огромно учудване се зачетох в „ексклузивно интервю“ под провокативното заглавие РУСНАЦИ ОТРИЧАТ КАКВАТО И ДА БИЛО ВРЪЗКА С УБИЙСТВОТО НА БРИТАНСКИ ГРОСМАЙСТОР. Прехвърлих разсеяно излиянията за „харизматичния“ „тайнствен“ Соларин, сведенията за шахматната му кариера и напомнянето за инцидента в Испания. Същността на интервюто ми разкри много повече, отколкото очаквах.

Първо, Соларин не отричаше, че има нещо общо с убийството. За първи път чувах, че е бил насаме с Фиск в тоалетната секунди преди убийството. Само че руснаците се бяха усетили и веднага бяха гракнали за дипломатически имунитет.

Соларин отказал имунитета (нищо чудно, че е запознат с процедурата) и изявил желание да сътрудничи на местните власти. Отговорът му на въпроса, дали Фиск наистина е приемал наркотици, ме разсмя: „Може би Джон (Хърманолд) има вътрешна информация. При аутопсията не са открити такива вещества.“ По този начин намекваше, че Хърманолд е или лъжец, или пласьор.

Когато прочетох описанието на убийството, както го виждаше Соларин, останах изумена. Той открито признаваше, че няма начин някой да е влязъл в тоалетната, за да убие Фиск, така че оставаше единствено той. Не е имало нито време, нито възможност, тъй като Соларин и съдиите били блокирали единствения път за бягство. Искаше ми се да бях обърнала повече внимание на разположението в „Метрополитън“, преди да замина от Ню Йорк. Оставаше възможността да се свържа с Ним. Той можеше да отиде в клуба и да огледа мъжката тоалетна вместо мен.

Започна да ми се доспива. Биологичният ми часовник напомняше, че е четири следобед в Ню Йорк и че не съм спала от двайсет и четири часа. Взех ключа от стаята и пощата, заслизах по стълбите и излязох в градината. Край стената открих пищните бели цветя с тъмнозелени листа. Цветовете напомняха лилии, отворили се, за да посрещнат лунната светлина и да я приветстват с топлия си аромат.

До вратата ми водеха няколко стъпала. Качих се и отключих. Лампата бе вече запалена. Стаята бе просторна, с покрит с теракота под, гладки шпакловани стени, от френските прозорци се виждаше морето, ширнало се зад туфите с екзотичните бели цветя. На леглото бе просната тежка вълнена покривка, друга, подобна на нея, но по-малка, се виждаше на пода. Иначе мебелировката беше оскъдна.

Влязох в банята — вана, мивка, тоалетна чиния и биде. Душ нямаше. Завъртях кранчето и потече ръждива вода. Оставих я да тече няколко минути с надеждата да се появи по-чиста, ала нито цветът се промени, нито стана по-топла. Супер. Сигурно е много забавно да се къпеш в ледена ръжда.

Върнах се в спалнята и отворих гардероба. Дрехите ми вече бяха извадени и поставени на закачалки, а куфарите оставени отдолу. Май хората тук обичат да ровят из чуждите вещи, помислих. Нямах нищо тайно в багажа си. Вече си бях научила урока с куфарчето, което забравих в сградата на ООН.

Грабнах телефона, свързах се с оператора в хотела и му дадох номера на компютъра на Ним в Ню Йорк. Служителят каза, че ще ми се обади, когато осъществи връзка. Съблякох се и влязох във ваната, вече до половината пълна с оранжева вода. Отпуснах се в нея.

Телефонът звънна тъкмо когато разтривах някакво подобие на сапун по тялото си. Увих се с износена кърпа, излязох още мокра навън и вдигнах слушалката.

— Много съжалявам, мадам — заяви операторът, — но вашият номер не отговаря.

— Как така не отговаря? — попитах аз. — В Ню Йорк не е нощ. Звъните на служебен телефон. — Освен това компютърът на Ним беше включен по двайсет и четири часа.

— Не, мадам, проблемът е в кода за града. Затова не мога да се свържа.

— Града ли? Искате да кажете, че Ню Йорк не отговаря? — Не бе възможно да изчезне за един ден. — Вие сигурно се шегувате. В Ню Йорк живеят десет милиона.

— Може операторът да си е легнал, мадам — отвърна спокойно той. — Или пък да е отишъл да похапне.

Добре дошла в Алжир, помислих си аз. Благодарих на човека за отделеното време, върнах слушалката на мястото й, приближих се до високите френски прозорци и ги отворих, за да усетя аромата на екзотичните бели цветя.

Загледах се в звездите над морето. Оттук изглеждаха далечни и студени като скъпоценни камъни, обсипали индиговосин плат. Почувствах се неизказано сама, далеч от всичко познато. Бях се пренесла, без дори да усетя бързината, с която се бе случило, в един напълно нов свят.

Най-сетне влязох вътре, пъхнах се във влажното легло, застлано с ленени чаршафи, и се унесох, докато се взирах в звездите, надвиснали над брега на Африка.

* * *

Когато долових първия звук и отворих очи в тъмното, си помислих, че сънувам. Блестящият циферблат на часовника до леглото показваше дванайсет и двайсет. В апартамента в Ню Йорк нямах часовник. Бавно осъзнах къде се намирам и се опитах да заспя отново, ала тогава звукът долетя пак, точно пред прозореца — ритмично металическо подрънкване на велосипедна верига.

Като пълна глупачка бях оставила прозорците с изглед към морето отворени. И ето че сред дърветата забелязах осветената от луната сянка на мъж, стиснал рамката на колело. Значи не съм си въобразила!

Сърцето ми биеше тежко, докато спусках крака от леглото, за да пропълзя до прозорците и да ги затворя със замах. В същия момент осъзнах, че щях да се сблъскам с два проблема. Първо, нямах никаква представа как се заключваха (ако изобщо се заключваха!) и, второ, бях гола. По дяволите! Беше прекалено късно да тръгна да обикалям из стаята, за да търся нещо за обличане. Дръпнах се до най-отдалечената стена и се прилепих към нея в напразен опит да напипам някаква заключалка, която да ме спаси.

В същия момент чакълът изхрущя, сянката пристъпи към прозореца и подпря велосипеда на стената.

— Нямах представа, че спиш гола — прошепна той. Веднага познах мекия славянски акцент. Беше Соларин. Цялата се изчервих и имах чувството, че излъчвам червено сияние в мрака. Копеле гадно!

Вече прехвърляше крака си през перваза. Боже господи, той се канеше да влезе! Ахнах и се втурнах към леглото, дръпнах чаршафа и се загърнах в него.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — извиках, когато натрапникът стъпи в стаята, затвори прозорците и ги заключи.

— Не получи ли бележката ми? — попита той, затвори кепенците и пристъпи към мен в тъмното.

— Имаш ли представа колко е часът? — изсъсках аз, когато той приближи. — Как успя да дойдеш? Вчера си бил в Ню Йорк…

— Ти също — отвърна Соларин и посегна да запали осветлението. Огледа ме с усмивка и се настани на леглото ми, сякаш стаята бе негова. — Ето че и двамата сме тук. Сами. Чудесно местенце край морето. Не мислиш ли, че е много романтично? — Сребристозелените му очи заблестяха на светлината на лампата.

— Романтично ли? — изфучах и се загърнах още по-стегнато в чаршафа. — Не искам да припарваш около мен! Всеки път, когато те видя, пречукват някого…

— Внимавай — предупреди ме той. — Стените тук може да имат уши. Облечи се. Ще те заведа някъде, където да поговорим спокойно.

— Ти да не си полудял! — възкликнах аз. — Няма да мръдна от стаята, особено пък с теб! Освен това…

Той се изправи, бързо пристъпи към мен и стисна чаршафа с една ръка, сякаш се канеше да го изтегли. Погледна ме с крива усмивка.

— Облечи се, за да не се налага да те обличам аз — настоя. Усетих как кръвта се качва към лицето ми. Дръпнах се и се отправих към дрешника с всичкото достойнство, което ми бе останало. След това бързо се скрих в банята, за да се преоблека. Кипях от яд, когато треснах вратата. Този мръсник очевидно си въобразяваше, че може да се появи изневиделица, да ме стресне, докато спя, и да ме заплаши да… Ако не беше толкова хубав…

Какво искаше? Защо ме преследваше? Защо бе дошъл чак в другия край на света? И какво, питах се, прави с това колело?

Обух си дънки и широк червен кашмирен пуловер, нахлузих старите си еспадрили. Когато излязох, Соларин се бе настанил върху смачканите чаршафи и разиграваше партия на шаха на Лили, който сигурно бе намерил, докато е ровил в нещата ми. Вдигна поглед и ми се усмихна.

— Кой печели? — попитах иронично.

— Аз — отвърна напълно сериозно той. — Винаги печеля. Стана, огледа още веднъж разположението на фигурите си, после отиде до дрешника, извади яке и ми го подаде.

— Изглеждаш чудесно — призна той. — Не си толкова привлекателна, колкото в одеждите, в които те заварих, но и тези стават за среднощна разходка по плажа.

— Сигурно си напълно луд, ако си въобразяваш, че ще обикалям пустия плаж с теб.

— Не е далече. — Явно не обърна внимание на думите ми. — Ще те заведа в едно кабаре на брега. Там сервират ментов чай и има танцьори на кючек. Много ще ти хареса, скъпа моя. В Алжир жените може и да са забулени, но танцьорите на кючек са мъже!

Поклатих глава и го последвах навън, а той заключи вратата с ключа, който вече бе успял да конфискува. След това го пъхна в джоба си.

Луната бе ярка и на нейната светлина косата на Соларин бе станала сребриста, а очите му изглеждаха прозрачни. Тръгнахме по тясната плажна ивица и видяхме блясъка на залива чак до Алжир. Вълните тихо се плискаха по мокрия пясък.

— Прочете ли вестника, който ти изпратих? — попита той.

— Значи ти си бил? Защо?

— Исках да знаеш, че вече са разбрали за убийството на Фиск. Както ти казах.

— Нямам нищо общо с неговата смърт — побързах да го уверя и събух еспадрилата, за да изтърся пясъка.

— Имаш, и още как. Все ти го повтарям. Да не би да мислиш, че съм минал хиляди километри, за да надничам през прозореца на стаята ти? — попита нетърпеливо той. — Вече те предупредих, че си в опасност. Английският ми не е безупречен, но май го говоря по-добре, отколкото ти се струва.

— Ти си единственият, който е в опасност — сопнах му се аз. — Откъде да знам, че не си убил Фиск? Доколкото си спомням, последния път, когато те видях, ти ми открадна куфарчето и ме остави с тялото на шофьора на приятелката ми. Откъде да знам, че не си убил и Сол и не си се опитал да ме натопиш?

— Аз наистина убих Сол — призна тихо Соларин. Когато се заковах намясто, той ме погледна много сериозно. — На кого още съм видял сметката?

Не можех да кажа и дума. Краката ми бяха като приковани за земята, а кръвта ми сякаш спря да тече. Нима се разхождах по самотния плаж с убиец?

— Би трябвало да ми благодариш — каза Соларин, — че взех куфарчето ти с мен. Можеха да те свържат със смъртта на Сол. Направих почти невъзможното, за да ти го върна.

Отношението му започваше да ме дразни. Пред очите ми бе бледото лице на Сол, отпуснат на каменния блок. Сега вече знаех кой го е сложил там.

— Боже, много ти благодаря — обадих се най-сетне вбесена. — Как така ти си убил Сол? Как смееш да ме водиш тук и открито да ми заявяваш, че си убил невинен човек?

— Не викай — предупреди ме Соларин, погледна ме със стоманените си очи и ме стисна за ръката. — Да не би да предпочиташ той да беше убил мен?

— Сол ли? — Изсумтях презрително. Дръпнах се от хватката му и продължих по плажа, но Соларин ме сграбчи отново и ме обърна към себе си.

— Оказва се, че да те защитавам е, както казвате вие, американците, адска досада — призна той.

— Много ти благодаря, но само това оставаше — сопнах се аз, — да ме защитава убиец! Сега можеш да си вървиш и да кажеш на онзи, който те е изпратил…

— Слушай — прекъсна ме Соларин разярен. След това отпусна длани на раменете ми. Разтри ги леко, после погледна към луната и си пое дълбоко дъх. Сигурно броеше до десет, за да се успокои. — Чуй ме — продължи вече по-спокойно, — ами ако ти кажа, че не друг, а Сол уби Фиск. И тъй като аз бях единственият, който можеше да го разобличи, погна и мен. Сега вече ще ме изслушаш ли?

Светлозелените му очи се взираха в моите, но мозъкът ми отказваше да работи. Сол убиец? Затворих очи и се опитах да мисля, а нищо не ми идваше наум.

— Добре, говори. — В първия момент съжалих. Соларин ми се усмихна. Дори на лунната светлина усмивката му бе пленителна.

— Нека да повървим — предложи той и остави едната си ръка на рамото ми, за да ме насочва по плажа. — Не мога да мисля, да говоря, да играя шах, ако не се движа. — Мълчахме известно време, докато той събере мислите си.

— Май е най-добре да започна от самото начало — обади се най-сетне той. Кимнах и го оставих да продължи.

— Първо трябва да разбереш, че не проявявам интерес към шахматния турнир, на който се срещнахме за първи път. Всичко бе уредено от правителството ми, за да служи като прикритие и да мога да отида в Ню Йорк по спешна работа.

— Каква е тази работа? — попитах.

— Ще стигнем и до това. — Вървяхме бавно по пясъка съвсем близо до вълните. Соларин се наведе и вдигна малка мида, наполовина заровена в пясъка. Тя заблестя като дъга на лунното сияние.

— Живот има навсякъде — продължи замислен той и ми подаде нежната черупка. — Дори на морското дъно. А човешката глупост успява да го заличи.

— Тази мида не е умряла, когато някой й е прекършил врата — изтъкнах. — Ти да не би да си професионален убиец? Как е възможно да останеш за пет минути в едно помещение с друг човек и да му видиш сметката? — Подхвърлих мидата настрани към вълните. Соларин въздъхна и отново поехме по плажа.

— Щом по време на турнира разбрах, че Фиск мами — продължи най-сетне той и в гласа му се прокрадна напрежение, — трябваше да разбера кой го е забъркал в подобно нещо и защо.

Значи Лили е била права, мина ми през ума. Въпреки това замълчах.

— Предположих, че зад тази работа стоят други, затова спрях играта и го последвах в тоалетната. Той не само призна, че е така, но и ми каза кой стои зад тази работа и защо.

— Кой е?

— Не ми съобщи името му направо. Не го познаваше. Въпреки това сподели с мен, че мъжете, които са го заплашвали, знаели, че ще участвам в турнира. Имаше един-единствен човек, който знаеше, че идвам: този, с когото правителството ми бе направило уговорката. Спонсорът на турнира…

— Хърманолд! — извиках. Соларин кимна и продължи:

— Хърманолд или хората, които е използвал, искат да получат формулата, която съвсем на шега предложих на човека, който ме победи в Испания. На онзи турнир подхвърлих, че ако някой успее да ме победи, ще му дам тайна формула. Онези глупаци решили, че предложението е все още в сила, и избрали Фиск да играе срещу мен, за да сигурни, че няма да загуби, ако нещо не е наред по време на играта. Изглежда, Хърманолд си е уговорил среща с него в Канадския клуб, където никой няма да ги види…

— Само че Хърманолд не е имал никакво намерение да се среща с него там — сетих се аз. Ето че отделните части на пъзела започваха да се наместват. — Уредил е друг да чака там Фиск, така ли? Става дума за някой, чиято липса на турнира ще остане незабелязана.

— Именно — потвърди Соларин. — Само дето не са очаква ли да последвам Фиск. Аз тръгнах след него веднага щом напусна залата. Убиецът му се е спотайвал навън в коридора и е чул всяка дума от казаното. Вече било късно да го сплаши. Играта била прекратена. Трябвало да се отърват от Фиск, при това незабавно.

— Това е била крайната мярка. — Погледнах към тъмното море. Замислих се. Тактически бе възможно да е станало точно така. Освен това разполагах с информация, която Соларин нямаше как да знае. Например, че Хърманолд не бе очаквал Лили да се появи на турнира, защото бе известно, че тя никога не ходи на подобни места. А когато двете пристигнахме в клуба, Хърманолд настоя тя да остане, уплашен, че ще изпълни заканата си да си тръгне (естествено, с колата и шофьора). За действията му можеше да има повече от едно обяснение, ако е разчитал на Сол да си изпълни задачата. Защо Сол обаче? Може би той е знаел повече неща за шаха, отколкото си мислех. Може би е стоял отвън в лимузината и му е подавал ходовете с предавател! И в тази връзка доколко познавах шофьора на Хари?

Сега Соларин ми разказваше за всичките си ходове — как забелязал пръстена на Фиск, как го проследил до мъжката тоалетна, как е научил за срещата в Англия и желанието на мъжете. После, щом Фиск захвърлил пръстена, той побягнал, решавайки, че е експлозив. Макар да знаел, че Хърманолд стои зад участието на Фиск в турнира, не бе изключено самият той да е убил Фиск и да е прибрал пръстена от мивката. Само че не бе напускал клуб „Метрополитън“. Аз бях свидетел.

— Сол не беше в лимузината, когато двете с Лили се върнахме — признах неохотно. — Наистина е имал възможност, въпреки че нямам никаква представа какъв е бил мотивът му… Като те слушам, не разбирам как е успял да излезе от Канадския клуб и да се върне в колата, след като ти и съдиите сте стояли пред единствения вход. Това обяснява защо двете с Лили не го заварихме в колата, когато си тръгнахме. — Щеше да обясни и още много други неща, казах си аз. Например куршумите в колата!

Ако в историята на Соларин имаше истина и Хърманолд бе наел Сол да се отърве от Фиск, той не можеше да си позволи двете с Лили да се върнем в клуба, за да търсим шофьора! Ако се е качил на втория етаж в игралната зала и ни е видял да се мотаем около колата, е трябвало да направи нещо, за да ни изплаши!

— Значи Хърманолд се е качил в игралната зала, докато е била празна, извадил е пистолет и е стрелял по колата! — извиках и стиснах ръката на Соларин. Той ме гледаше удивен и се чудеше как съм стигнала до това заключение. — Сега разбирам защо е казал на журналистите, че Фиск е има проблеми с наркотиците — добавих. — Смятал е, че ще отклони вниманието от себе си, като стовари вината върху някой неизвестен пласьор!

Соларин избухна в смях.

— Познавам един тип, казва се Бродски, с радост би те взел на работа — заяви той. — Умът ти е създаден за шпионски игри. След като вече знаеш всичко, което знам и аз, да вървим да пийнем по нещо.

В далечния край на плажа на самия пясък се виждаше силуетът на грамадна палатка, формата й бе очертана от гирлянди мигащи светлини.

— Не бързай толкова — спрях го аз, все още стискайки го заръката. — Дори да предположим, че Сол наистина е ликвидирал Фиск, пак остават няколко въпроса. Каква е тази формула, която си обещал в Испания, дето всички са полудели за нея? По каква работа си бил в Ню Йорк? И как се е озовал Сол в сградата на ООН?

Палатката на червено и бяло райе бе огромна и се извисяваше поне на девет метра. Две палми, разперили клони, бяха засадени в огромни саксии край входа и дълъг килим в синьо и златно бе проснат на пясъка, с опъната над него тента. Тръгнахме към входа.

— Имах среща със свръзката си в Обединените нации — обясни Соларин. — Дори не бях забелязал, че Сол ме следи, докато ти не застана между нас.

— Значи ти си бил човекът на велосипеда — извиках. — Но дрехите ти бяха…

— Срещнах се със свръзката си — прекъсна ме той. — Тя забелязала, че ме следиш, а Сол бил непосредствено зад теб… — Значи старицата с гълъбите е била „свръзката“ му! — Под плашихме птиците за камуфлаж — продължи Соларин. — Скрих се зад стълбите и ти ме подмина. След това хукнах след Сол. Той бе вече в сградата, но не бях сигурен къде да го търся. Свалих си анцуга в асансьора, а отдолу бях с други дрехи. Когато излязох отново, видях, че влизаш в Залата за медитация. Нямах представа, че Сол също е вътре и е чул всяка дума, която казваме.

— Вътре в залата за медитация ли? — извиках аз. Бяхме на метър от палатката, облечени в дънки и пуловери. Видът ни беше доста небрежен. Въпреки това се отправихме към входа като хора, току-що слезли от лимузина пред калифорнийския ресторант „Ел Мороко“.

— Скъпа моя — Соларин ме погали по косата, както правеше понякога Ним, — много си наивна. Може и да не си разбрала предупреждението, което ти отправих, но Сол със сигурност го е разбрал. Когато ти си тръгна и той изскочи иззад каменния блок и ме нападна, знаех, че е чул достатъчно, че и твоят живот ще бъде в опасност. Грабнах куфарчето ти, за да не разберат приятелите му, че си била там. По-късно свръзката успя да ми предаде бележка в хотела, за да ми подскаже как да го върна.

— А тя откъде е знаела…

Той се усмихна, отново разроши косата ми тъкмо когато майордомът пристъпи, за да ни поздрави, и Соларин му подаде банкнота от сто динара като бакшиш. И майордомът, и аз я гледахме втренчено. В страна, където двайсет и пет цента се смятат за добър бакшиш, май се уредихме с най-хубавата маса в заведението.

— По душа съм капиталист — прошепна Соларин на ухото ми, когато последвахме мъжа в палатката, превърната в огромно кабаре.

Целият под бе покрит със сламени рогозки, постлани направо на пясъка. Върху тях бяха проснати фантастични персийски килими в наситени цветове и нахвърлени множество възглавници, обсипани с пайети. Масите бяха отделени с високи палми в саксии, а перата от пауни и щрауси им придаваха още по-пищен вид. Медни фенери висяха на подпорите на палатката и светлината им хвърляше отблясъци от пайетите по възглавниците. Все едно влизах в някакъв калейдоскоп.

В центъра на просторна кръгла сцена с насочени към нея прожектори група музиканти изпълняваха дива нестройна музика, каквато не бях чувала никога преди. Имаше големи кръгли барабани, дълги гайди от животински кожи, все още непочистени от козината, флейти, кларнети и какви ли не чанове и дайрета. Музикантите танцуваха в кръг. Стъпките и движенията им бяха напълно непознати за мен.

Двамата със Соларин се отпуснахме на възглавниците до медна маса пред подиума. Шумната музика не ми позволяваше да задам какъвто и да е въпрос, затова, докато той крещеше поръчката на сервитьора, аз се замислих.

Каква бе тази формула, до която Хърманолд държеше да се добере? Коя бе жената с гълъбите? Как бе разбрала къде може да ме намери Соларин, за да ми върне куфарчето? Каква работа имаше Соларин в Ню Йорк? След като Сол е бил видян за последен път върху каменния блок, как се бе озовал в Ийст Ривър? И най-важното, какво общо имаше всичко това с мен?

Донесоха напитките ни тъкмо когато оркестърът спря. Освен двете широки тумбести чаши с амарето, затоплено като бренди, в подноса имаше и чайник с дълъг чучур. Сервитьорът наля чай в ниски чаши, поставени върху малки чинийки. Димящата течност се лееше без наоколо да капне и капка. Когато келнерът си тръгна, Соларин вдигна чашата ментов чай.

— За играта — каза със загадъчна усмивка.

Кръвта ми се вледени.

— Нямам представа за какво говориш — излъгах аз и се опитах да си спомня какво ми бе обяснявал Ним за атаката, която може да обърне нещата в твоя полза. Той пък какво знаеше за проклетата игра?

— Разбира се, че имаш, скъпа — отвърна тихо Соларин и повдигна ръката ми с чашата до устните. — Ако не знаеше, нямаше да седя тук с теб.

Кехлибарената течност опари гърлото ми и една капка се стече по брадичката ми. Соларин се усмихна и я избърса с пръст, а след това остави чашата отново на подноса. Не ме поглеждаше, ала главата му бе толкова близо, че долових всяка една от думите, които прошепна.

— Това е най-опасната игра — мълвеше той, за да не ни чуе някой. — А всеки един от нас с теб е избран заради ролите, които ни предстои да изпълним…

— Как така сме избрани? — попитах аз. Преди той да ми отговори, цимбалите отекнаха оглушително, барабаните избумтяха и музикантите отново се качиха на сцената.

Следваха ги мъже в бледосини кадифени туники, много подобни на казашките; панталоните им бяха натъпкани във високи ботуши и бухваха на коленете. На кръстовете им бяха увити тежки корди, провиснали до бедрата, които подскачаха при всяко движение в такт с бавния екзотичен ритъм. Музиката стана по-силна, по-завладяваща, с повече извивки заради кларнетите и флейтите, също като мелодия, която призовава кобра да се изпъне навън от кошницата.

— Харесва ли ти? — прошепна Соларин до ухото ми. Кимнах. — Това е кабилска музика — обясни той. — Идва от Атласките планини, които пресичат Алжир и Мароко. Танцьорът в центъра, виждаш ли русата му коса и светлите очи? Носът му е орлов, има ясно очертана брадичка и прилича на профил от стара римска монета. Това са отличителните черти на кабилите. Нямат нищо общо с бедуините…

Възрастна жена от публиката се надигна и затанцува на сцената. Останалите посетители не криеха колко много се забавляват, подвикваха окуражителни думи, които, без да знам езика им, можех да се досетя какво означават. Въпреки че имаше изискан вид и бе облечена в дълга сива роба, с ленена кърпа на главата, тя се движеше с грация, излъчваше чувственост, която не остана незабелязана от мъжете танцьори. Те се заизвиваха около нея, въртяха бедра, а туниките им докосваха робата като милувка.

Зрителите останаха очаровани от представлението, особено когато възрастната жена затанцува към главния изпълнител, извади няколко банкноти от гънките на робата и ги пъхна дискретно в колана му. Заради публиката той многозначително изви очи към тавана и се ухили широко.

Хората наскачаха, пляскаха в такт с музиката, която ставаше все по-гръмка, докато жената танцуваше на самия край на сцената до стъпалата. Както бе застанала и светлината падаше зад нея, вдигнала ръце, за да ръкопляска, все едно че бе прощално фламенко, тя се обърна към нас и аз… застинах.

Погледнах към Соларин, който внимателно следеше всяко мое движение. След това скочих тъкмо когато жената, превърнала се в тъмен силует, обгърнат от сребърен ореол, слезе от сцената и бе погълната от скупчилото се множество, щраусовите пера и палмовите листа. Зеленината около нас трептеше от отразената светлина.

Ръката на Соларин ме стисна в желязна хватка. Той се изправи до мен и ме притисна.

— Пусни ме! — изсъсках през стиснати зъби, защото неколцина от застаналите наблизо ни погледнаха. — Казах ти да ме пуснеш! Ти знаеш ли коя е тя?

— Ами ти? — просъска в отговор Соларин. — Престани да привличаш вниманието към нас! — Щом забеляза, че продължавам да се боря с него, ме прегърна така, че да не мога да мърдам, а отстрани всеки щеше да реши, че ми се радва. — Излагаш ни на опасност — шепнеше в ухото ми той. Беше толкова близо, че усетих мириса на мента и бадеми в дъха му. — Направи същото, като дойде на шахматния турнир, също и когато ме последва в Обединените нации. — Нямаш представа какъв риск е поела, за да дойде да те види. Нито пък каква безотговорна игра играеш с живота на другите.

— Не, не знам! — извиках аз, защото ръцете му ми причиняваха болка. Танцьорите все още следваха ритъма на музиката. — Но това беше гледачката и искам да я намеря!

— Гледачка ли? — погледна ме изумен Соларин, без да отпуска ръце. Очите му бяха станали тъмни като морските дълбини. — Не знам дали умее да предсказва бъдещето. Тя ме повика в Ню Йорк. Тя ми нареди да те последвам в Алжир. Тя те избра…

— Да ме е избрала?! — възкликнах. — За какво ме е избрала? Та аз дори не познавам тази жена.

За моя изненада Соларин ме пусна. Музиката се виеше около нас като тръпнеща омара, когато той сграбчи китката ми. Пое дланта ми и притисна устни към мястото, където пулсът се долавяше най-ясно. За секунда усетих как кръвта ми кипва. След това той вдигна глава и ме погледна в очите. Коленете ми омекнаха и усетих, че не мога да откъсна поглед.

— Погледни — прошепна Соларин и чак сега усетих, че пръстът му проследява линиите в основата на китката. Наведох бавно глава, защото в този момент не исках да откъсна очи от него. — Погледни — повтори едва чуто и аз се вгледах в ръката си. В основата на дланта ми, където пулсираше синята артерия, две линии се преплитаха като змии и изписваха цифрата осем.

— Ти си избрана да откриеш формулата — обясни тихо той почти без да помръдне устни.

Формулата ли? Притаих дъх, когато се вгледа в очите ми.

— Каква формула? — промълвих немощно аз.

— Формулата на Осмицата… — започна той, ала в същия момент застина, лицето му се стегна като маска, погледна още веднъж над рамото ми, очевидно бе забелязал някой зад мен. Пусна китката ми и се отдръпна назад тъкмо когато се обърнах.

Музиката продължаваше да бумти, а танцьорите се въртяха диво. От другата страна на сцената сред прожекторите бе застанала фигура и ме наблюдаваше. Когато един от прожекторите проследи танцьор на сцената, лъчът светлина попадна върху тъмния силует. Беше Шариф!

Кимна ми любезно, преди лъчът да отмине. Погледнах бързо към Соларин. На мястото, където бе стоял допреди малко, се полюшваше палмово листо.