Катрин Невил
Осем (10)

Вилица^[1]

Човек винаги трябва да е в положение да избира между две възможности.

Талейран

В СРЯДА ВЕЧЕРТА СЕ КАЧИХ НА ТАКСИ за срещата си с Лили Рад на адреса, който ми беше дала: Четирийсет и седма улица между Пето и Шесто Авеню. Мястото бе „Готъм Бук Март“ и никога досега не бях чувала за него.

Следобеда на предишния ден, вторник, Ним ме откара с колата си в града и ми предаде бърз урок какво да направя с вратата на апартамента, за да разбера след това дали някой е влизал в мое отсъствие. Като важна част от заминаването за Алжир той ми даде специален телефонен номер, чрез който можех да се свързвам с компютъра му по всяко време. (Страхотен жест от страна на човек, който не признава телефоните!)

Ним познаваше някаква жена там, Мини Ренселаас, вдовица на покойния холандски консул в Алжир. Тя очевидно бе богата и имаше връзки, които можеха да ми бъдат от полза, в случай че се нуждая от нещо. Сдобила се с тази информация, аз неохотно се съгласих да съобщя на Луелин, че ще се опитам да открия фигурите от „Шаха Монглан“. Беше ми неприятно да го лъжа, ала Ним ме убеди, че да открия проклетия шах е единственият начин да си осигуря спокойствие. А също и дълъг нормален живот.

От три дни вече се тревожех за още нещо, освен за живота си и по всяка вероятност за несъществуващия шах. Измъчваше ме мисълта за Сол. В пресата не се споменаваше и дума за смъртта му.

Във вестника от вторник прочетох три статии за Обединените нации, но те бяха посветени на глада в световен мащаб и на войната във Виетнам. Не се споменаваше и дума за труп, открит върху каменния блок. Кой знае, може никой да не е влизал да чисти в Залата за медитация. Въпреки това ми се струваше неестествено. За Фиск се споменаваше бегло в един от репортажите, посветени на шахматните турнири; нямаше и намек, че не е починал от естествена смърт.

В сряда бе партито, което Хари организираше. Не бях говорила с Лили от неделя, но бях сигурна, че семейството й е научило за смъртта на Сол. Все пак той работеше за тях от цели двайсет и пет години. Изпитвах ужас от срещата с тях. Мъчно ми беше за Хари, който се отнасяше към персонала си като към членове на семейството. Питах се дали ще успея да скрия онова, което знам.

Когато таксито завиваше по Шесто Авеню, видях, че продавачите се готвят да затварят и спускат металните решетки с надеждата да се предпазят от крадци. В бижутерските магазини обикновено прибираха всичко от витрините. Чак сега осъзнах, че се намирам в сърцето на квартала на диамантите. Докато слизах от таксито, забелязах някакви мъже, застанали на групи на тротоара, облечени в черни палта, нахлупили високи филцови шапки с малки периферии. Черните бради на някои бяха прошарени и толкова дълги, че стигаха до гърдите.

„Готъм Бук Март“ бе в началото на улицата. Промъкнах се сред мъжете и влязох в сградата. Фоайето, също като във викторианска къща, бе тясно, застлано с малък килим и водеше към втория етаж. От лявата страна по две стъпала се озоваваш в книжарница.

Подът бе дървен, по ниския таван бяха монтирани отдушници. В края се виждаха врати към други помещения. Лавиците от долу чак до горе бяха натъпкани с книги. На всяка крачка бяха натрупани купове, които заплашваха да се прекатурят, а тесните пътеки бяха пълни с клиенти, които неохотно ми сториха път да се промъкна и отново се нагласиха удобно, сигурно без да пропуснат и ред от книгите, които четяха.

Лили бе в най-крайната стаичка, облечена в палто от червена лисица и плътен вълнен чорапогащник. Беше потънала в разговор със съсухрен възрастен господин, наполовина на нея. Непознатият беше облечен със същото черно палто и шапка като мъжете навън, но нямаше брада. Мургавото му лице бе прорязано от дълбоки бръчки. Заради дебелите очила в златни рамки очите му изглеждаха огромни и проницателни. Двамата с Лили бяха странна двойка.

Щом ме видя, тя положи длан на ръката на възрастния господин и му каза нещо. Той се обърна към мен.

— Кат, запознай се с Мордекай — представи го тя. — Стари приятели сме и той знае много за шаха. Можем да обсъдим проблема с него.

Реших, че има предвид Соларин. Само че през последните дни бях научила някои неща и за мен беше по-важно да дръпна Лили настрани, за да поговорим за Сол, преди да се отправя към бърлогата на лъва.

— Мордекай е гросмайстор, въпреки че вече не играе — продължи Лили. — Той е мой треньор за турнира. Много е известен. Писал е книги за шаха.

— Ласкаеш ме — отвърна скромно Мордекай и ми се усмихна. — В интерес на истината си изкарвам прехраната като търговец на диаманти. Шахът е само хоби.

— Кат беше с мен на мача в неделя — обясни Лили.

— Аха — кимна Мордекай и ме погледна по-внимателно. — Ясно. Значи сте свидетелки на събитието. Дами, каня ви на чай. Малко по-надолу има едно местенце, където можем да поговорим.

— Ами… не ми се иска да закъснеем за вечерята. Бащата на Лили ще остане много разочарован.

— Настоявам — отвърна Мордекай все така мило, но твърдо. Хвана ме за ръка и ме поведе към вратата. — И мен ме чакат неотложни ангажименти тази вечер, но ще съжалявам искрено, ако пропусна разказа ви за тайнствената смърт на гросмайстор Фиск. Познавах го добре. Надявам се вашето мнение да е по-умерено, защото… моята приятелка Лили представи нещата доста драматично.

Притеснихме хората, докато излезем във фоайето. Наложи се Мордекай да пусне ръката ми, докато се провирахме по тесните пътеки след Лили. С огромно облекчение излязох от препълнената книжарница на чист въздух. Мордекай отново ме хвана за ръка.

Повечето търговци на диаманти се бяха разотишли и лампите в магазините им бяха загасени.

— Лили спомена, че сте компютърен специалист — отбеляза Мордекай и ме поведе по улицата.

— Интересувате ли се от компютри? — попитах.

— Не бих казал. Впечатлен съм от всичко, което може да се направи с тях. Аз съм по-скоро човек на формулите. — След тези думи той се закиска доволно и лицето му грейна. — Едно време бях математик. Казвала ли ви е Лили? — Той се извърна през рамо към Лили, ала тя поклати глава и ни настигна. — Един семестър бях студент на хер професор Айнщайн в Цюрих. Беше толкова умен, че никой от нас не разбираше и дума. Случваше се дори да забрави за какво говори и започваше да се щура безцелно из стаята, но никога на никой не му хрумна да се разсмее. Много го ценяхме.

Спря, за да хване и Лили за ръката и да пресечем еднопосочната улица.

— Веднъж в Цюрих се разболях — продължи той. — Доктор Айнщайн дойде да ме посети. Седна до леглото ми и говорихме за Моцарт. Много обичаше Моцарт. Професорът бе изключителен цигулар. — Старецът отново ми се усмихна и Лили стисна ръката му.

— Животът на Мордекай е бил много интересен — каза ми тя. Забелязах, че с него Лили се държи прилично. Никога не я бях виждала толкова възпитана и тиха.

— След това се отказах от математиката — разказваше Мордекай. — Казват, че трябва да имаш призвание, също като монасите. Предпочетох да стана търговец. Все пак не спирам да се интересувам от новостите в тази наука. Пристигнахме.

Преведе ни през двойна врата, зад която ни очакваха стълби. Докато се изкачвахме, Мордекай добави:

— За мен компютрите винаги са били осмото чудо на света! — След тези думи отново се закиска. Запитах дали е просто съвпадение, че той проявява интерес към формулите. Някъде дълбоко в съзнанието ми прозвучаха познати думи: „Четири е месецът, а и денят.“

Малкото кафене на мецанина бе с изглед към огромен базар, осеян с малки бижутерийни магазини. Всички бяха вече затворени, но кафенето бе пълно с възрастните господа, които си приказваха на улицата преди по-малко от половин час. Бяха си свалили шапките, за да останат по малки, прилепнали на темето шапчици. Някои имаха дълги масури коса отстрани на лицето също като Мордекай.

Открихме свободна маса и Лили предложи да донесе чай, докато ние разговаряме. Мордекай ми държа стола, след това заобиколи и седна срещу мен.

— Масурите се наричат payess — обясни той. — Те са част от религиозната ни традиция. Евреите не трябва да си подстригват брадите, нито да режат масурите, защото в Левит, третата книга от Стария завет, се казва: „Не стрижете главата си наоколо и не разваляйте края на брадата си“^[2].

Мордекай се усмихна.

— Вие нямате брада — отбелязах аз.

— Така е — отвърна тъжно той. — Както се казва на друго място в Библията: „Брат ми Исав е космат, пък аз съм човек гладък“^[3]. Искало ми се е да си пусна брада, защото ми се струва, че с нея ще бъда неотразим… — В очите му танцуваха весели пламъчета. — Само че при мен расте някакво космато подобие.

Лили се появи с поднос и три димящи чаши, а Мордекай продължи.

— В древността евреите не прибирали реколтата по краищата на нивите си, оставяли ги недокоснати също като краищата на брадите, за да могат възрастните от селата и скитниците да вършеят оттам. Скитниците винаги са били на почит в еврейската религия. Има нещо мистично в скиталчеството. Приятелката ми Лили каза, че ще заминавате.

— Да — отвърнах аз. Не бях сигурна обаче как ще реагира, като чуе, че ще прекарам една година в арабска страна.

— С мляко ли пиете чая? — попита Мордекай. Кимнах и понечих да стана, ала той вече бе скочил от мястото си. — Позволете на мен — настоя.

Изчаках да се отдалечи и се обърнах към Лили.

— Бързо, докато сме сами — прошепнах аз. — Как приема семейството ти новината за Сол?

— Адски са се вкиснали — рече тя и остави по една лъжичка при всяка чашка. — Особено Хари. Все повтаря, че е неблагодарен копелдак.

— Вкиснати ли? — попитах. — Сол не е виновен, че са го пречукали.

— Какви ги говориш? — попита Лили и ме погледна особено.

— Нали не допускаш, че Сол сам е уредил убийството си?

— Убийство ли? — Лили се кокореше все повече. — Виж, знам, че прекалих малко, като реших, че е бил отвлечен. На края се върна вкъщи. Подаде си оставката! Заяви, че напуска, и се изнесе. Представяш ли си? След двайсет и пет години служба!

— Казвам ти, че е мъртъв — настоях аз. — Видях го. В понеделник сутринта някой го беше сложил на каменния блок в Залата за медитация в сградата на Обединените нации. Някой го е убил!

Лили ме гледаше с отворена уста, стиснала лъжичката в ръка.

— В цялата тази работа има нещо странно — продължих. Лили изшътка и погледна през рамо. Мордекай се връщаше с няколко пакетчета сухо мляко.

— Все едно че зъб им вадех — обясни той и се настани между нас с Лили. — Няма го вече качественото обслужване. — Погледна към Лили, а след това към мен. — Какво става тук? Да не би да ви се е явил призрак.

— Има такова нещо — измърмори Лили, пребледняла като платно. — Изглежда, шофьорът на баща ми е… починал.

— Много неприятно — отвърна Мордекай. — Беше част от семейството ви дълги години, нали така?

— Откакто съм родена. — В очите й се появи стъклен блясък и мислите й я отнесоха някъде далече.

— Той не беше млад, нали? Дано няма семейство, което разчита на него. — Мордекай наблюдаваше Лили със странно изражение.

— Можеш да му разкажеш. Всичко, което каза на мен — настоя тя.

— Не мисля, че…

— Той знае за Фиск. Разкажи му за Сол.

Мордекай се обърна любезно към мен.

— Доколкото разбирам, тук се разиграва някаква драма, нали? — попита спокойно възрастният мъж. — Приятелката ми Лили е убедена, че гросмайстор Фиск не е починал от естествена смърт. Може би и вие мислите така. — Той отпи от чая си.

— Кат току-що сподели с мен, че Сол е бил убит — уточни Лили.

Възрастният мъж остави лъжичката, без да вдига поглед, и въздъхна.

— Страхувах се, че ще чуя точно това. — Очите му изглеждаха тъжни зад дебелите очила. — Вярно ли е?

Все още се колебаех.

— Наистина не…

Мордекай ме прекъсна с любезен глас:

— Защо ти си разбрала преди останалите? Лили и семейството й не знаят нищо.

— Защото бях там — отвърнах аз.

Лили понечи да се обади, но той й направи знак да замълчи.

— Дами, дами… — Сетне се обърна отново към мен. — Най-добре започни от самото начало. Моля те.

И така разказах всичко онова, което вече бе чул и Ним. От предупреждението на Соларин преди срещата по шах, смъртта на Фиск, тайнственото изчезване на Сол, дупките от куршуми по колата и най-сетне тялото на Сол в сградата на Обединените нации. Изпуснах, разбира се, някои подробности, като предсказанието, мъжа на колелото и разказа на Ним за „Шаха Монглан“. Бях се заклела да опазя последното в тайна, да не говорим, че бе прекалено странно, за да го повторя.

— Обясни ми всичко много добре — каза той, когато завърших. — Струва ми се, спокойно можем да приемем, че смъртта на Фиск и тази на Сол са свързани по някакъв начин. Сега трябва да разберем какви събития и кои хора ги свързват, за да разберем връзката.

— Соларин! — подхвърли Лили. — Всичко води към него. Той е очевидната връзка.

— Мило дете, защо точно Соларин? — попита Мордекай. — Какъв мотив би могъл да има?

— Иска да разкара от пътя си всички, които могат да го победят. Така няма да се налага да им даде формулата за оръжието.

— Соларин не се занимава с оръжия — уточних аз. — Специалността му е акустика.

Мордекай ме изгледа странно. След това рече:

— Това е самата истина. Всъщност аз познавам Александър Соларин. Не съм го споменавал досега. — Лили седеше смълчана, стиснала ръце в скута си, очевидно засегната, че любимият й наставник по шахмат не е споделил досега тази тайна с нея. — Запознахме се преди много години, докато все още бях търговец на диаманти. Отбих се в Русия да се видя с един приятел на връщане от борсата в Амстердам. Представиха ми младо момче, на около шестнайсет. Беше дошъл в дома на приятеля ми за урок по шах…

— Соларин не е ли ходел в Двореца на пионерите? — прекъснах го аз.

— Да — потвърди Мордекай и отново ме погледна странно. Ставаше очевидно, че съм добре информирана, затова замълчах. — Само че в Русия всички играят шах. А и там няма какво друго да се прави. Изиграх една партия с Александър Соларин. Като истински глупак си въобразих, че мога да го науча на някои неща. Той, разбира се, ме победи. Направо ме разби. Това момче е най-добрият шахматист, срещу когото съм играл. Мила моя — обърна се към Лили той, — възможно бе ти или гросмайстор Фиск да го победите, макар да е много малко вероятно.

На масата се възцари мълчание. Небето навън бе притъмняло и с освен нас тримата в кафенето нямаше никой. Мордекай извади джобен часовник, вдигна чашата си и допи последните глътки чай.

— И сега какво? — попита весело той, за да наруши тишината. — Измислихте ли друг мотив, поради който някой би искал да избие толкова много хора?

Двете с Лили поклатихме глави, напълно объркани.

— Няма ли разрешение? — Той стана и взе шапката си. — Аз вече доста закъснях за ангажимента си, също и вие. Ще помисля над проблема ви, когато ми остане свободно време, но преди това ще ви кажа какъв бе първоначалният ми анализ на положението. Вие си помислете. Според мен смъртта на гросмайстор Фиск няма почти нищо общо със Соларин, още по-малко с шаха.

— Соларин е бил единственият там малко преди да открият трупа! — извика Лили.

— Не бих казал — усмихна се едва-едва Мордекай. — И в двата случая е присъствал още един човек. Приятелката ти Кат!

— Чакайте малко… — започнах аз, но Мордекай ме прекъсна:

— Не ти ли се струва доста странно, че шахматният турнир е отложен за седмица „в знак на преклонение заради преждевременната кончина на гросмайстор Фиск“, макар в пресата да не се споменава и дума за насилствена смърт? Не мислиш ли, че е странно да видиш трупа на Сол преди два дни, при това на обществено място като сградата на Обединените нации, а в медиите да няма и дума по този въпрос? Какво обяснение можеш да дадеш за тези необичайни обстоятелства?

— Било е за прикритие! — извика отново Лили.

— Може и така да е. — Мордекай сви рамене. — Само че вие двете с приятелката ти Кат скрихте част от доказателствата. Ще ми помогнете ли да разбера защо не сте отишли в полицията, след като някой е стрелял по колата? Защо Кат не е съобщила, че се е натъкнала на труп, който очевидно е изчезнал безследно?

Двете с Лили започнахме да говорим едновременно.

— Нали ти казах защо исках да… — замърмори тя.

— Страхувах се да… — заекнах аз.

— Моля ви. — Мордекай вдигна ръка. — На полицията едва ли ще й хареса онова, което имате да кажете. А пък фактът, че приятелката ти Кат е присъствала и в двата случая, прави нещата да изглеждат още по-сериозни.

— Какво предлагате? — попитах. Имах чувството, че чувам шепота на Ним: Сладурче, някой е решил, че ти знаеш нещо.

— Опитвам се да ви кажа — продължи Мордекай, — че макар вие двете да нямате нищо общо със събитията, събитията имат нещо общо с вас.

След тези думи той се наведе, за да целуне Лили по челото. Обърна се към мен, разтърси ръката ми и направи нещо извънредно странно. Намигна ми! След това пое надолу по стълбите и потъна в тъмната нощ.