Катрин Невил
Осем (22)

Цугцванг

Винаги е най-добре да жертваш фигури на противника.

Савелий Тартаковер, полски гросмайстор

 

МИНАВАШЕ ОБЯД, когато двете с Лили тръгнахме от високото назъбено плато Тасили и слязохме в долината Адмер, на триста метра под него в предградията на Джанет.

По пътя намерихме вода за пиене от многобройните малки реки, които напояват Тасили. Откърших няколко клона, отрупани с пресни дар, сладки фурми, които залепват по пръстите ти и неусетно трупаш килограми. Но пък това бе единствената ни храна след снощната вечеря.

Наехме магарета от един гид в Тамрит, селото с палатки, през което снощи минахме на път към Тасили.

Магаретата са по-неудобни за езда от конете. Освен разранените крака сега се бях сдобила с нови болежки от безкрайните часове качване и слизане по скалите, да не говорим, че главата ми заплашваше да се пръсне, което означаваше, че сигурно имах слънчев удар. Въпреки това бях в чудесно настроение. Най-сетне се бяхме добрали до всички фигури и пътувахме към Алжир. Поне така си мислех.

Четири часа по-късно оставихме магаретата при чичото на гида в Джанет. Той пък ни закара с каруцата за сено до летището.

Въпреки че Камил ме бе предупредил да не се мяркаме по летищата, сега ми се струваше невъзможно да го послушам. Бяха открили колата и я охраняваха, а да намерим автомобил под наем в този малък град бе много малко вероятно. Как иначе да се придвижим? Може би трябваше да потърсим балон?

— Притеснявам се какво ще стане, когато пристигнем на летището в Алжир — сподели Лили, докато почиствахме сеното от дрехите си и минахме през стъклените врати на летище Джанет. — Само не ми казвай, че Шариф има офис и тук.

— Само на влизане в страната — отвърнах. Все още бе рано да се притесняваме за Алжир.

— Днес няма друга полети до Алжир — обяви жената на гишето. — Последният излетя преди половин час. Следващият е чак утре сутринта. — Какво друго да очаква човек от град с два милиона палмови дървета и две улици?

— Мили боже! — Лили ме дръпна настрани. — Не можем да останем цяла нощ в това подобие на град. Ако опитаме да се регистрираме в хотел, ще ни поискат документите, а ние нямаме. Намерили са колата, значи знаят, че сме тук. Трябва да измислим нещо.

Трябваше да се махнем, при това час по-скоро. Най-важното бе да отнесем фигурите на Мини, преди да се случи нещо друго. Върнах се на гишето, следвана от Лили.

— Днес следобед има ли някакви други полети, за друго място? — попитах служителката.

— Само чартърен полет до Оран^[1] — отвърна тя. — Нает е от група японски студенти, които пътуват към Мароко. Тръгва след няколко минути от четвърти изход.

Лили вече подтичваше натам, стиснала Кариока под ръка, все едно бе самун хляб. Аз хукнах след нея. Ако има хора, които безусловно ценят парите, то това са японците, казах си аз. А Лили разполагаше с достатъчно, за да успее да се разбере с тях.

Организаторът на пътуването, дребен смотаняк със синьо сако, на име Хироши, вече подкарваше шумните студенти навън на пистата, когато пристигнахме. Лили обясни какво е положението на английски, а аз започнах бързо да превеждам на френски.

— Петстотин долара в брой — предложи Лили. — Американски долари, които са само за вас.

— Седемстотин и петдесет — заяви той.

— Дадено — съгласи се Лили, отдели още няколко банкноти и му ги пъхна под носа. Той ги прибра в джоба си по-бързо от дилър в Лас Вегас. След това припнахме след групата.

Преди да се кача в самолета, бях убедена, че японците са хора с безупречна култура, изтънчени, слушат тиха, спокойна музика и умеят да пият чай, потънали в тишина. Само че тричасовият полет промени това впечатление завинаги. Студентите непрекъснато сновяха между седалките, разказваха си вицове, смееха са гръмогласно и пееха песни на „Бийтълс“ на японски — какофонично мяукане, което определено ме накара да си спомня с носталгия за писъците на прилепите, които оставихме в пещерите на Тасили.

Лили не забелязваше нищо. Тя се беше настанила в задната част на самолета, погълната от игра на го^[2] с организатора на пътуването, когото биеше безсрамно, макар това да бе национален спорт за японците.

Изпитах огромно облекчение, когато през прозореца мярнах огромната розова катедрала, която се издигаше над планинския град Оран. Тук имаше огромно международно летище, което обслужваше не само средиземноморските градове, а и атлантическото крайбрежие, и африканските страни зад Сахара. Когато двете с Лили слязохме от чартърния самолет, аз се сетих за проблем, който не ми бе хрумнал, докато бяхме на летището в Джанет: как щяхме да минем през детекторите, ако хванехме друг полет?

Така че, щом двете с Лили слязохме от самолета, веднага отидох да потърся агенция за коли под наем. Имах доста добро прикритие: в близкия град Арзу се намираше петролна рафинерия.

— Работя за Министерството на петрола — обясних на агента и му показах пропуска си за министерството. — Трябва ми автомобил, за да отида до рафинерията в Арзу. Спешно е — колата, която ми осигуриха от министерството, се повреди.

— За съжаление, госпожице — поклати глава агентът, — през следващата седмица няма да имаме свободни автомобили.

— Седмица ли? Та това е невъзможно! Колата ми е необходима днес, за да проверя данните за производството. Настоявам да изискате автомобил. На вашата Стоянка има спрели коли. Кой ги е резервирал? Който и да е, на мен ми трябва спешно.

— Да ми бяхте съобщили малко по-рано — отвърна той. — Върнаха ни ги днес. Някои чакат от седмици, а те всички са ВИП клиенти. Като например… — Той дръпна чифт ключове от бюрото и ги размаха. — Само преди час се обадиха от съветското консулство. Отговорникът по въпросите на петрола пристига със следващия полет от Алжир.

— Руски отговорник по въпросите на петрола ли? — изсумтях аз. — Вие май се шегувате. Не искате ли да позвъните на алжирския министър на петрола, за да му обясните, че през следващата седмица не мога да направя инспекцията в Арзу заради някакви руснаци, които не само че не разбират нищо от петрол, но са отмъкнали последната налична кола?

Двете с Лили се спогледахме възмутени и поклатихме глави, а агентът изведнъж стана неспокоен. Извини се, задето се опитал да ни впечатли с клиентелата си, но съжалявал още повече, че споменал руснаците.

— Напълно права сте — извика агентът, извади някакви документи и ми ги подаде. — Откъде накъде ще настояват руснаците за автомобил? Заповядайте, госпожице, подпишете тук. Ей сега ще ви дам ключовете.

Когато той се върна, стиснал ключовете в ръка, помолих да използвам телефона му, за да се свържа с международния оператор в Алжир, и уверих, че разговорът няма да бъде таксуван за негова сметка. Агентът се свърза с Терез и аз поех слушалката.

— Момичето ми! — надвика тя пращенето и пукането по линията. — Какво си направила? Половин Алжир те търси. Знам много добре, защото подслушвах обажданията! Министърът ми каза, ако се чуя с теб, да ти предам, че не можеш да се свържеш с него. Да не припарваш до министерството в негово отсъствие.

— А той къде е? — попитах и погледнах нервно към агента, който слушаше всяка дума, макар да се преструваше, че не разбира английски.

— На конференция — отвърна многозначително тя. По дяволите! Да не би това да означаваше, че конференцията на ОПЕК е започнала? — Ти къде ще бъдеш, в случай че има нужда от теб?

— Тръгнала съм на инспекция към рафинерията в Арзу — отвърнах високо на френски. — Колата ни се развали, но благодарение на великолепната работа на агенцията за автомобили под наем на летището в Оран ще ни осигурят нова. Кажи на министъра, че ще му докладвам утре.

— Каквото и да правиш, не бива да се връщаш сега! — нареди Терез. — Онзи луд човек от Персия знае къде си ходила и кой те е изпратил там. Изчезвай от летището час по-скоро. Навсякъде има негови хора!

Персийското копеле беше самият Шариф, който със сигурност знаеше, че сме отишли в Тасили. Откъде обаче знаеше Терез? А най-невероятното бе как е разбрала кой ме е изпратил там. След това си спомних, че я разпитвах как да открия Мини Ренселаас!

— Терез — продължих аз на английски, без да откъсвам очи от агента, — ти ли каза на министъра, че имах среща в Казба?

— Да — прошепна тя. — Разбирам, че си я открила. Господ да ти е на помощ, момичето ми. — Тя сниши глас и се наложи да наостря уши, за да чуя какво ми казва. — Те са разбрали коя си! — Линията заглъхна за момент, след това прекъсна. Оставих слушалката. Сърцето ми биеше до пръсване. Взех ключовете от колата.

— И така — заявих бързо и стиснах ръката на агента, — министърът ще остане много доволен, че ще успея да направя инспекцията в Арзу! Много ви благодаря за помощта.

Лили бързо се метна в реното заедно с Кариока, а аз минах зад волана. С пълна газ отпрашихме към пътя, който се виеше по крайбрежието. Нямах намерение да слушам съвета на Терез и поех към Алжир. Какво друго ми оставаше? Умът ми препускаше. Дали Терез се опитваше да ми каже онова, което предполагах, а именно че животът ми вече не струва пукната пара? Карах като обезумяла по виещия се двулентов път към Алжир.

Чакаха ни четиристотин километра до столицата. След като подминахме рафинерията Арзу, престанах да поглеждам уплашено в огледалото за обратно виждане и оставих Лили да кара, за да продължа с превода на дневника.

Отворих меката кожена корица и прехвърлих внимателно тънките страници до мястото, където бях стигнала. Вече бе следобед и аленият ореол на слънцето се спускаше към тъмното море. Навсякъде, където водата се разбиваше в скалите, пръските се разпиляваха на дъги. На места се виждаха маслинови горички, а листата им трептяха като направени от тънък метал.

Когато обърнах поглед към прелитащия покрай нас пейзаж, ми се стори, че се завръщам в странния свят на писаното слово. Странно, помислих си аз, как дневникът се превърна за мен в нещо много по-истинско от надвисналите опасности. Френската монахиня Мирей вече бе наша спътничка. Разказът й се разгръщаше пред нас — вътре в нас, подобно на тъмно тайнствено цвете.

Докато Лили шофираше потънала в мълчание, аз продължих да превеждам. Имах чувството, че чувам разказа от човек, седнал до мен — жена, поела на мисия, която единствено аз разбирах, сякаш шепнещият глас, който чувах, бе мой. По време на приключенията ни мисията на Мирей се бе превърнала в моя мисия. Зачетох нататък.

„Тръгнах си от затвора, обзета от смъртен ужас. В кутията с бои бяха скрити писмото на абатисата и значителна сума, която да ми помогне по време на мисията. Тя ми каза, че ще бъде изготвено пълномощно, с което да ползвам парите на покойната си братовчедка, депозирани в английска банка. Въпреки това все още не бях готова да замина за Англия, защото преди това ме очакваше друга задача. Трябваше да видя детето си, което бе останало в пустинята — Шарло, когото днес сутринта бях сигурна, че няма да видя никога повече. Той бе роден пред погледа на Богинята. А аз бях родена като част от играта…“

* * *

Лили намали и вдигнах поглед. Беше се смрачило, очите ме боляха от взиране. Не разбрах веднага, че е спряла отстрани на пътя и гаси фаровете. В сумрака забелязах полицейски и военни автомобили, които бяха блокирали пътя. Вече проверяваха няколко коли пред нас.

— Къде сме? — попитах. Не бях сигурна дали са ни видели.

— На осем километра от Сиди-Фредж, където са твоят апартамент и моят хотел. До Алжир остават четирийсет километра. Само на половин час път сме. Сега какво ще правим?

— Не можем да останем тук — казах й аз. — Не можем и да продължим. Където и да скрием фигурите, те ще ги открият. — Замислих се. — На стотина метра има пристанище. Не е отбелязано на картата, но съм ходила там да си купувам раци и риба. Това е единственото място, където няма да будим подозрение. Казва се Ла Мадраг. Ще се скрием там, докато измислим какво да правим.

Тя подкара бавно по виещия се път, докато стигна непавирано разклонение. Вече бе тъмно, а градът се състоеше от една-единствена улица по продължение на пристанището. Спряхме пред единствената странноприемница, място, посещавано предимно от моряци, но пък храната бе хубава. През затворените кепенци на прозорците и входната врата се процеждаше светлина.

— На километри наоколо няма да намерим друго място, където да разполагат с телефон — предупредих Лили, докато седяхме в колата и се взирахме към странноприемницата. — Също и храна. Имам чувството, че не съм хапвала от месеци. Да пробваме да се свържем с Камил. Може той да ни измъкне. Както и да разглеждаш положението, май сме в цугцванг. — Ухилих й се в мрака.

— Ами ако не се свържем с него? — попита тя. — Според теб онези колко време ще висят там? Може да останат цялата нощ.

— Ако решим да зарежем колата, можем да я паркираме някъде на брега. Апартаментът ми е на няколко километра, така че ще тръгнем пеша. Ще подминем блокадата, но няма да има как да мръднем от Сиди-Фредж.

Затова решихме да се спрем на първия план и влязохме в заведението. Оказа се най-неудачният ни избор. Разбрахме го още щом пристъпихме вътре.

Кръчмата в Ла Мадраг наистина бе моряшко свърталище, ала посетителите, които се извърнаха към нас, когато влязохме, приличаха на статисти от „Острова на съкровищата“. Кариока се сгуши в ръцете на Лили и започна да сумти и киха, сякаш се опитваше да се отърве от някаква противна миризма.

— Чак сега се сещам — казах й аз, докато се колебаехме на прага, — че Ла Мадраг е пристанище през деня, а нощем се превръща в дом на алжирската мафия.

— Кажи ми, че се шегуваш — помоли тя, вирна глава и се отправихме към бара. — Защо ми се струва, че говориш напълно сериозно?

В този момент стомахът ми се сви болезнено. Забелязах лице, което ми се прииска да не познавах. Човекът се усмихваше и махаше на бармана, докато приближавахме. Барманът се наведе към нас двете.

— Канят ви на масата в ъгъла — прошепна той, ала по нищо не личеше, че ни предава покана. — Кажете какво ще пиете и ще ви го донеса.

— Ние сами ще си купим напитките — заяви високомерно Лили, ала аз я стиснах за ръката.

— Яко загазихме — прошепнах й. — Не поглеждай, но домакинът, Дългия Джон Силвър, със сигурност няма да ни отведе у дома. — Поведох я през тълпата смълчали се моряци, които ни сториха път така, сякаш Червено море се разтваряше, за да отидем до масата на мъжа, седнал в дъното — търговеца на килими Ал-Марад.

Не можех да спра да мисля за нещата, прибрани в чантата ми, и какво ще направи този тип, ако разбере, че са у мен.

— Вече сме пробвали номера с тоалетната — прошепнах към Лили. — Дано ти измислиш нещо друго този път. Сега ще се срещнем с Белия цар и съм сигурна, че той е наясно къде сме ходили и какво сме правили.

На масата пред Ал-Марад бяха пръснати кибритени клечки. Вадеше ги от кутия и ги подреждаше във формата на пирамида. Нито вдигна поглед, нито стана, когато приближихме.

— Добър вечер, дами — поздрави той с ужасяващо тих глас, когато приближихме. — Очаквах ви. Няма ли да ми правите компания за една игра на ним? — Нищо не разбрах, но, изглежда, това бе игра на думи. — Става въпрос за стара британска игра — продължи той. — На разговорен английски „ним“ означава „да свиеш, да тафиш — да откраднеш“. Сигурно не знаехте това значение? — Вдигна поглед и прикова черните си очи, които сякаш нямаха зеници, в мен. — Играта е много проста. Всеки играч вади по една клечка от който и да е редна пирамидата, но има право да избере един-единствен ред. Онзи, който вземе последната клечка, губи.

— Благодаря, че обясни правилата — отвърнах, придърпах стол и седнах, а Лили ме последва. — Да не би ти да си организирал блокадата на пътя?

— Не съм, но тъй като я заварих там, реших да се възползвам от нея. Това бе единственото място, на което можехте да се отбиете на път за града.

Естествено! Как бе възможно да съм такава глупачка! Близо до Сиди-Фредж нямаше други селища.

— Не ни повика, за да играем — троснах се аз и погледнах пренебрежително пирамидата от клечки на масата. — Какво искаш?

— Напротив, повиках ви, за да играем на една игра — отвърна той със зловеща усмивка. — Дали не е по-удачно да кажа Голямата игра? А това, ако не се лъжа, е внучката на Мордекай Рад, гросмайстора на всички времена — особено на онези времена, когато се ширят измами и кражби! — Говореше злобно, докато наблюдаваше Лили с противните си черни очи.

— Освен това тя е племенница на така наречения ти „бизнес партньор“ Луелин, който ни запозна — уведомих го аз. — Каква е точно неговата роля в играта?

— Приятна ли беше срещата с Мохфи Мохтар? — попита Ал-Марад. — Изпратила ви е на кратко пътешествие, от което се връщате, нали така? — Той протегна ръка и извади клечка от най-горния ред, след това ми кимна, за да се включа и аз.

— Праща ти много поздрави — казах и измъкнах две клечки от следващия ред. В ума ми препускаха хиляди мисли, въпреки това внимавах в играта. Клечките бяха пет реда, като на върха имаше една-единствена, а всеки следващ ред се увеличаваше с една повече. На какво ми напомняше това? Сетих се.

— На мен? — попита с известно неудобство Ал-Марад, а аз си помислих: „На теб, на кого друг?“

— Ти си Белия цар, нали? — напомних му спокойно и веднага забелязах как пребледня. — Тя май ти е напипала слабото място, мой човек. Учудвам се, че си се смъкнал от планините и си си направил труда да дойдеш чак тук. Изтъпанчваш се на дъската и започваш да се луташ в търсене на прикритие. Несъобразителен ход.

Лили ме наблюдаваше, а Ал-Марад преглътна, сведе поглед и взе нова клечка от пирамидата. Неочаквано тя ме стисна под масата. Беше разбрала какво замислям.

— Май нещо обърка ходовете — подсказах му и посочих кибритените клечки. — Аз съм компютърен специалист и въпросната игра ним е бинарна система. Това означава, че има формула, по която да спечелиш и съответно да загубиш. А аз току-що спечелих.

— Да не би да искаш да кажеш, че всичко това е капан? — прошепна ужасен Ал-Марад. Скочи от мястото си и клечките са разпръснаха. — Изпратила те е в пустинята единствено за да ме накара да се покажа ли? Не е вярно! Не ти вярвам!

— Както искаш — отвърнах аз. — Все още си на сигурно място на осмото поле и фланговете те защитават. Не си седнал тук, почервенял като рак…

— Срещу новата Черна царица — обади се злобно Лили. Ал-Марад я зяпна, след това извърна очи към мен. Станах, все едно че се канех да си тръгна, ала той ме стисна за ръката.

— Ти! — изкрещя той и черните му очи зашариха диво на около. — Значи… тя е излязла от играта! Измамила ме е… — Отстъпвах към вратата, следвана от Лили. Ал-Марад пристъпи и отново ме стисна за ръката.

— Фигурите са в теб — изсъска той. — Това е само номер, за да ме подведете. У вас са. Нямаше да се върнете от Тасили без тях.

— Естествено, че са у мен — отговорих аз. — Само че съм ги оставила на място, на което никога не би ти хрумнало да търсиш. — Трябваше да изляза, преди да се сети къде са. Бяхме стигнали почти до изхода.

В този момент Кариока скочи от ръцете на Лили, втурна се по покрития с линолеум под и започна да джавка диво, докато се отправяше към входа. Погледнах ужасена, когато вратата се отвори и на прага застана Шариф, заобиколен от банда главорези, накипрени в костюми, които препречиха пътя ни.

— Спрете в името на… — започна той. Преди да успея да реагирам, Кариока се стрелна към любимия глезен. Шариф се преви от болка, отстъпи назад, след това направи крачка напред в заведението, повличайки част от антуража си.

Хвърлих се към него, повалих го и го настъпих. Двете с Лили се втурнахме към колата, следвани от Ал-Марад и половината посетители в бара.

— Във водата! — изкрещях през рамо. — Във водата! — Нямаше да успеем да стигнем до колата навреме, за да се заключим, да запалим и да потеглим. Не се обърнах назад. Продължих да тичам право към кея. Навсякъде наоколо имаше рибарски лодки. Когато стигнах на самия край, погледнах през рамо.

На кея цареше истински пандемониум. Ал-Марад бе непосредствено зад Лили. Шариф беше успял да откъсне Кариока от крака си, въпреки че кучето продължаваше да щрака със зъби. В същото време се оглеждаше и се взираше в тъмното, готов да стреля по всичко, което се движи. Зад мен се бяха втурнали трима, затова стиснах носа си и скочих.

Последното, което видях, когато цопнах във водата, бе дребното телце на Кариока, очевидно метнато от Шариф, да плува навътре. В следващия момент усетих как тъмните води на Средиземно море се сключват над главата ми. „Шахът Монглан“ ме теглеше надолу към дъното.