Катрин Невил
Осем (26)

Бурята

Ангел от Албион застанал бе край Нощния камък

и съзря

Терора като комета, не, като червена планета

Повлякла в своя път реещите се комети…

Призракът чудовищен блестеше насред храма

С искри кървави; и тогава се разнесе глас, що

разтърси храма…

„Америка: предсказание“

Уилям Блейк

И пропътувах цялата земя, скиталец бях навред, самотен, чужд и непознат. И тогава Ти се надигна в мен и ме дари със Своето изкуство, което потуши развилнялата се в мен буря.

Парацелз^[1]

НЕ МОЖЕХ ДА ПОВЯРВАМ, че Соларин е внук на Мини Ренселаас. Само че, докато тичахме надолу по тъмните стълби, следвани от Лили, нямах време да разпитвам за родословното му дърво. Морето под нас бе обгърнато от тайнствена червеникава мъгла, а когато погледнах през рамо към хълмовете, забелязах зловещия блясък на луната и тъмните червени пръсти на сироко да пренасят тонове пясък по въздуха откъм планините, сякаш се пресягаха, за да ни заловят, преди да успеем да избягаме.

Стигнахме до кея в далечния край на пристанището, където хвърляха котва частните корабчета. Почти не успявах да различа черните им очертания, които подскачаха на фона на пясъка, подет от вятъра. Двете с Лили последвахме Соларин и се качихме на борда на нашата яхта. Веднага слязохме в каютата, за да оставим Кариока и фигурите и да се скрием от пясъка, който вече прогаряше и кожата, и дробовете ни. До като затварях вратата на малката каюта, забелязах, че Соларин развързва въжетата. След това заслизах опипом.

Моторът работеше и тихо бумтеше, когато потеглихме. Заопипвах наоколо, докато открих нещо с формата на лампа и силна миризма на керосин. Запалих я, за да огледам какво има в малката каюта. Всичко бе в ламперия от тъмно дърво, дебели килими, кожени въртящи се столове, имаше двойно легло до стената и мрежест хамак в ъгъла. Срещу леглото бе оставена ниша с мивка и печка. Когато отворих шкафовете, се оказа, че няма храна, открих единствено добре заредено барче. Отворих бутилка коняк, взех водни чаши и сипах и на двете стабилно количество.

— Дано Соларин знае как да управлява това чудо — рече Лили и отпи гигантска глътка.

— Не ставай смешна — обърнах се към нея аз и след първата пареща глътка бренди разбрах колко отдавна не съм хапвала нищо. — Обикновените лодки нямат мотори. Не чуваш ли шума?

— Ако е моторница — отвърна Лили, — защо има мачти? Да не би за красота?

След като спомена мачтите, ми се стори, че и аз ги видях. Не бе възможно да тръгваме с платноходка, при условие че наближава буря. Дори Соларин не би проявил такова безразсъдство. Реших да погледна, просто за всеки случай.

Качих се по тесните стръмни стъпала към малката кабина, заобиколена от тапицирани седалки. Вече бяхме извън пристанището и плавахме малко преди пелената червен пясък, спускаща се над Алжир. Вятърът беше силен, луната ми се стори ясна сред ореола от студена светлина и аз огледах внимателно яхтата, която трябваше да ни отведе към спасение.

Беше по-голяма, отколкото ми се стори отначало, с красива палуба, която май беше от ръчно полирано тиково дърво. Цялото корабче бе опасано от лъскави месингови парапети, а малката кабина, в която бях застанала, бе оборудвана с най-съвременни уреди. Не само една, а две мачти се издигаха към притъмнялото небе. Соларин държеше с една ръка руля, докато се опитваше да изтегли сгънати платна от някаква дупка на пода.

— Платноходка значи? — отбелязах аз и останах да го наблюдавам как работи.

— Кеч — измърмори той и продължи да тегли платната. — Не можах да открадна друго за толкова кратко време, но е доста добър — единайсет метра. — Каквото и да значеше това.

— Браво. Открадната платноходка — уточних. — Нито аз, нито Лили имаме представа от платноходки. Дано ти да знаеш какво правиш.

— Естествено — изсумтя той. — Израснал съм край Черно море.

— И какво от това? Аз живея в Манхатън — остров, а наоколо е пълно с яхти. Това не означава, че знам как да се оправя по време на буря.

— Може и да успеем да избягаме от бурята, ако престанеш да мрънкаш и ми помогнеш с платната. Ще ти казвам какво да правиш. Аз знам какво трябва, след като ги опънем. Ако потеглим достатъчно бързо, ще сме подминали остров Менорка, когато вихрушката се разрази.

Заех се да помагам, като внимателно следвах инструкциите му. Въжетата, наречени шкот и фал, бяха изплетени от бодлив коноп и порязаха пръстите ми, докато ги теглех. Платната — много метри ръчно ушит египетски памук — си имаха имена като „кливер“ и „долно платно на бизан“. Опънахме две на предната мачта и едно на „кормовата част“, както се изрази Соларин. Теглех с всички сили, докато той нареждаше какво да правя, и връзвах, надявах се, правилните въжета към металните скоби, забити на палубата. Когато вдигнахме всички, не можах да повярвам колко красива стана яхтата и колко бързо се понесе напред.

— Справи се отлично — похвали ме Соларин, щом влязох при него в кабината. — Много добра яхта… — Замълча и ме погледна. — Слез долу да си починеш. Струва ми се, че имаш нужда. Играта все още не е свършила.

Истина беше. След като подремнах в самолета към Оран преди дванайсет часа, не бях мигвала повече. Имах чувството, че оттогава са минали дни. Като изключим топването на кея, не се бях и къпала.

Преди да се предам на умората и глада, имаше някои неща, които на всяка цена трябваше да разбера.

— Нали каза, че отиваме в Марсилия? — полюбопитствах аз. — Това няма ли да е едно от първите места, на които главорезите на Шариф ще ни търсят, когато се усетят, че не сме в Алжир?

— Ще акостираме при Ла Камарг — отвърна Соларин и ме побутна да седна, когато над нас се разнесе гръм. — Камил е уредил да ни чака частен самолет на писта наблизо. Няма да ни чака вечно — и без това му е било безкрайно трудно да го уреди, — така че да се надяваме на попътен вятър.

— Няма ли да ми кажеш какво става? — помолих аз. — Защо не си споменал досега, че Мини ти е баба, че познаваш Камил? И най-вече как попадна в тази игра? Мислехме, че Мордекай те е въвлякъл.

— Така е — потвърди той, без да откъсва поглед от тъмното море. — Преди да дойда в Ню Йорк, бях виждал баба един-единствен път. Тогава бях още дете. Едва ли съм бил на повече от шест, но никога няма да забравя… — Соларин мълча дълго, потопен в спомени. Не прекъснах мислите му, изчаках го търпеливо, докато реши да продължи.

— Не познавам дядо си — обясни бавно той. — Починал е, преди да се родя. Тя се е омъжила за Ренселаас доста по-късно, а след като и той е починал, се омъжила за бащата на Камил. С Камил се запознах, когато пристигнах в Алжир. Мордекай дойде в Русия, за да ме въведе в играта. Нямам представа къде и как са се запознали с Мини, но смея да твърдя, че е най-безпощадният шахматист след Алехин, но много по-приятен и чаровен. За краткото време, когато имахме възможност да играем заедно, научих от него невероятни техники.

— Той не е дошъл в Русия, за да играе шах с теб — прекъснах го аз.

— Така е — засмя се Соларин. — Искаше да открие дъската и мислеше, че мога да помогна.

— Какво стана?

— Не можах — призна Соларин и извърна към мен зелените си очи. Така и не успях да разбера какво означава погледът му. — Помогнах им да открият теб. Това беше повече от достатъчно.

Имах още въпроси, но погледът му ме караше да се чувствам неловко, а не можех да обясня защо. Вятърът бе станал по-силен и навяваше остри песъчинки. Вече изпитвах невероятна умора. Понечих да стана, но Соларин ме бутна назад.

— Погледни утлегара^[2] — помоли той. — Вятърът се усилва. — Отпусна платното на другата страна и ми даде знак да отида долу. — Ще те повикам, ако имам нужда от теб.

Когато слязох по стръмните стъпала, заварих Лили на долната койка да храни Кариока с бисквити, накиснати във вода. Бе намерила буркан с фъстъчено масло и няколко пликчета със сухар. В този момент тя ми се стори отслабнала; изгорелият й нос бе започнал да потъмнява, а мръсната минирокличка обгръщаше закръглено тяло, а не тресяща се плът.

— Хапни нещо — предложи ми тя. — Вълните така ни подмятат, че започва да ми се гади… не мога да преглътна нищо.

Тук, в каютата, силата на вълните се усещаше много повече. Нахвърлих се лакомо върху сухара, намазан с фъстъчено масло, и преглътнах с остатъка от коняка, а след това се качих на горната койка.

— Трябва да поспим — казах. — Очаква ни дълга нощ, а утрешният ден ще се окаже още по-дълъг.

— Вече е утре — отбеляза Лили, изправи се и погледна часовника си. Загаси лампата. Чух пружините на долното легло да проскърцват и двамата с Кариока си легнаха. Това бе последният звук, който си спомням, преди да се пренеса в страната на сънищата.

* * *

Не мога да кажа със сигурност кога чух първия трясък. Сънувах, че съм на дъното на морето и пълзя по мек пясък, докато вълните ме полюшват. В съня ми фигурите от „Шаха Монглан“ бяха оживели и се опитваха да излязат от чантата. Колкото и да се мъчех да ги прибера вътре и да се добера до брега, краката ми потъваха все повече и повече в хлъзгавия пясък. Трябваше да си поема дъх. Полагах всички усилия, за да изплувам на повърхността, когато ме блъсна огромна вълна и отново ме повлече надолу.

Отворих очи и в първия момент не можах да разбера къде се намирам. Вгледах се през люка и разбрах, че наистина сме под водата. След това корабът се люшна на другата страна и аз изпаднах от койката. Търкулнах се чак до малката кухня в другия край. Надигнах се от пода съвършено мокра. Водата стигаше до коленете ми и се плискаше в каютата. Вълните заливаха заспалата Лили, а Кариока се бе изправил върху нея и се опитваше да опази лапите си сухи. Нещо не беше наред.

— Събуди се — изкрещях аз, ала шумът от прииждащата вода и скърцащите греди заглушиха думите ми. Опитвах се да разбера какво става, докато я теглех от койката. Какво ставаше с помпите? Те не трябва ли да се включат, когато влезе вода?

— Господи! — изпъшка Лили и опита да се изправи. — Ще повърна.

— Не точно сега! — Повлякох я към хамака. Придържах я седна ръка, а с другата измъкнах спасителните жилетки. Бутнах я към хамака, след това грабнах Кариока и го пуснах вътре тъкмо когато Лили започна да повръща. Грабнах пластмасова кофа, която се носеше по водата, и я поставих пред нея. Тя изхвърли сухара, след това вдигна очи към мен.

— Къде е Соларин? — опита се тя да надвика виещия вятър и бушуващите вълни.

— Не знам — отвърнах, метнах спасителната жилетка към нея и навлякох своята, докато газех през прииждащата вода. — Сложи си я. Сега ще разбера какво става.

Водата прииждаше по стълбите. Вратата над мен се блъскаше в стената. Стиснах я, докато излизах, а след това я затворих. Вече навън се огледах и ми се прииска да не бях.

Яхтата се бе килнала надясно и се плъзгаше назад във водна падина. Вълните заливаха палубата и кабината. Утлегарът бе отпуснат и висеше на една страна. Едно от предните платна, натежало и мокро, се бе откъснало и висеше във водата. Соларин, на по-малко от два метра, лежеше до вратата на кабината, ръцете му бяха отпуснати на палубата, водата свободно го заливаше и се опитваше да го завлече извън борда!

Възкликнах и се втурнах към него, стиснах голото му стъпало и крачола на панталона и се помъчих да изтегля безжизненото му тяло… само че водата го отнасяше. Неочаквано ми се изплъзна. Поредната вълна го претърколи по палубата и го блъсна в парапета, след това го повдигна, за да го преметне зад борда.

Хвърлих се по корем върху хлъзгавата палуба и се опитах да се захвана с каквото мога — и с крака, и с ръце — за металните скоби, за да пропълзя по наклонената на една страна яхта към мястото, където лежеше той. Поде ни поредната вълна, висока колкото четириетажна сграда, и ни подметна.

Блъснах се в Соларин и го сграбчих за ризата, за да го изтегля с всички сили от наклонената палуба. Един господ знае как успях да го довлека до кабината. Вдигнах главата му, за да не кисне във водата, и го плеснах няколко пъти.

Имаше рана на главата, от която се стичаше кръв и пълнеше ухото му. Опитвах се да надвикам и вятъра, и грохота на водата, а яхтата се мяташе все по-бързо от вълна към вълна.

Той отвори очи, след това ги затвори, за да ги предпази от пръските.

— Въртим се! — изкрещях аз. — Какво да правя?

Соларин се надигна бързо, подпря се на стената на кабината, за да се огледа, и бързо прецени положението.

— Веднага свали платната… — Стисна ръцете ми и ги сложи на руля. — Дай щирборд! — изкрещя той и се опита да стане.

— Това наляво ли е или надясно? — изкрещях, обхваната от паника.

— Дясно — изрева в отговор той и се строполи на седалката до мен. Раната му продължаваше да кърви обилно, докато вълните прииждаха от всички страни и аз стиснах руля.

Застопорих руля, доколкото бе възможно, и усетих как яхтата потъва, докато се спуска от гребена на поредната вълна. Държах руля надясно и най-сетне полегнахме на една страна. Бях убедена, че ще се преобърнем, защото силата на гравитацията ни притегляше все по-надолу, а вълните се захлупваха върху нас и придаваха кален цвят на утринното небе.

— Фаловете! — извика Соларин и ме сграбчи. Погледнах го, след това го блъснах към руля и той го стисна с всички сили.

Започваше да ме притиска страх. Соларин все още се опитваше да задържи яхтата в основата на следващата вълна. Посегна към една брадва и я ми я бутна в ръцете. Аз пропълзях през вратата на кабината чак до предната мачта. Вълната над нас набираше сили и гребенът й започна да се пени, за да се стовари върху нас. Не виждах абсолютно нищо, когато ни обгърна. Ревът на хиляди тонове вода бе оглушителен. Изхвърлих всички мисли от главата си и допълзях до мачтата.

Стиснах я с всички сили и започнах да замахвам по фала, докато тъканта заплющя освободена също като кълбо гърмящи змии, пуснати на свобода. Въжето се оказа свободно и аз се хвърлих на земята, когато то се изви към мен. Платната се гърчеха и долових пукота на дърво. Нова водна стена се стовари върху нас. Ситни камъчета и пясък нахлуха в носа ми; устата ми се напълни с вода, а аз отчаяно кашлях и се опитвах да си поема въздух. Следващият порив ме откъсна от мачтата и ме запокити назад, така че не успях да разбера кое е горе и кое долу. Ударих се в нещо и се опитах да се задържа, а водата не спираше да приижда.

Предната част на кораба се вирна във въздуха, след това отново потъна. Мръсносиви вълни се изливаха върху яхтата, докато се люшкахме сред вълните, но поне не се бяхме преобърнали. Разпокъсани, платната плющяха по палубата и над морето, едно се бе оплело в краката ми и аз го изритах, за да се освободя. Насочих се към задната мачта и стиснах брадвата, озовала се сред купчина мокри платна. Ами ако бях паднала върху нея, помислих си аз, докато стисках перилата за опора.

В кабината Соларин стискаше руля и се мъчеше да спаси каквото е останало от платната. Кръвта капеше по яката му и приличаше на алена превръзка.

— Вържи платната! — изкрещя след мен той. — Използвай каквото намериш… преди следващата вълна. — Теглеше едно платно от мястото си в кабината. Памучната тъкан се бе разстлала навсякъде също като кожата на удавено животно.

Замахнах към задния фал от кнехта^[3], но вятърът бе толкова силен, че не ми се удаваше да сваля платното. След като смъкнах и завързах колкото успях, реших да притичам по палубата, наведена ниско. На всяка крачка се опитвах да се захвана с пръсти за скобите. Бях подгизнала, но изтеглих предния кливер с всички сили, докато той плющеше над вълните. Соларин теглеше главния утлегар, който висеше като счупена ръка.

Скочих в кабината при Соларин и стиснах руля. Яхтата продължаваше да се подмята като коркова тапа в тъмната мътна вода. Въпреки че морето бе бурно и наоколо хвърчаха пръски, вълните намаляваха и не бяха толкова високи. Сякаш непознат дух се беше измъкнал от бутилката си някъде на морското дъно, бе дал воля на яростта си, а след това се бе скрил някъде. Искрено се надявах да е така.

Бях изтощена и не можех да повярвам, че съм все още жива. Седнах разтреперана от студ и страх и наблюдавах профила на Соларин, докато той се взираше към вълните. Беше съсредоточен също както пред шахматната дъска, сякаш въпросът бе на живот и смърт. „Аз съм виртуоз в тази игра“, ми беше казал той. „Кой печели?“, го попитах тогава и той отвърна: „Аз. Аз винаги печеля.“

Соларин продължаваше да се бори с руля и имах чувството, че минаха часове, докато седях изтръпнала от студ, напълно неспособна да мисля. Вятърът утихваше, но вълните продължаваха да се извисяват около нас. Бях виждала как неочаквано се разразяват и утихват бурите в Средиземно море, как се надигат триметрови вълни и се разбиват в пристанището на Сиди-Фредж, а след това се стопяват, сякаш изсмукани във вакуум. Молех се и сега да стане така.

Проговорих едва когато най-сетне тъмното небе се превърна в мътнокафява ивица в далечината.

— Ако всичко е наред — обърнах се към Соларин, — ще сляза да видя дали Лили е все още жива.

— След малко. — Обърна се към мен, едната страна на лицето му бе омазана в кръв. От носа и брадичката му капеше вода. — Преди това искам да ти благодаря, че ми спаси живота.

— Струва ми се, че ти спаси моя — отвърнах с усмивка аз, въпреки че продължавах да треперя от студ и страх. — Нямаше да знам какво да правя…

Соларин ме наблюдаваше напрегнато, без да пуска руля. Преди да реагирам, той се надвеси над мен. Устните му бяха топли и от косата му се стече вода по цялото ми лице, когато поредната вълна ни заля с ледени пръски също като камшици. Соларин се подпря на руля, притегли ме към себе си и усетих топлината на ръцете му. Проряза ме тръпка, все едно бе заряд електричество, докато той ме целуваше повторно, този път по-дълго и настойчиво. Вълните продължаваха да клатушкат яхтата. Сигурно това бе причината за странното усещане в стомаха ми. Не можех да помръдна, омагьосана от топлината му, която проникваше все по-дълбоко в мен. Най-сетне се отдръпна и ме погледна в очите с усмивка.

— Със сигурност ще се удавим, ако не престана — прошепна той, устните му все още бяха на сантиметър от моите. С нежелание се обърна отново към руля. Челото му се набразди, когато се взря напред. — Слизай долу — нареди той, сякаш нещо му бе минало през ума. Повече не ме погледна.

— Ще потърся нещо, за да ти превържа главата — казах, ядосана, че гласът ми трепери. Морето бе все така бурно и тъмните водни стени се надигаха около нас. Това не обясняваше чувствата, които ме обхващаха всеки път, когато погледнех мократа му коса, местата, на които скъсаната риза бе залепнала по мускулестото му тяло.

Все още разтърсена, слязох долу. Соларин, разбира се, мислех си, ме целуна от благодарност. Нищо повече. Защо тогава странната тръпка не си отиваше? Защо пред очите ми бе изражението на светлозелените му пронизващи очи в мига, преди да ме целуне?

Стигнах опипом до каютата, ръководена от мътната светлина на люка. Хамакът се бе откъснал от стената. Лили седеше в един ъгъл, гушнала посърналото кученце в скута си. То бе положило лапки на гърдите й и се опитваше да я оближе по лицето. Наостри уши, щом ме чу да шляпам през водата, докато се клатушках между леглата и кухненския бокс. Както вървях напред, вдигах разни неща от пътя си и ги подхвърлях към мивката.

— Добре ли си? — попитах Лили. Каютата миришеше на повръщано. Не ми се искаше да се взирам във водата, в която газех.

— Ще умрем — изпъшка тя. — Господи, след всичко, което преживяхме, сега ще умрем. И то заради проклетите фигури.

— Те къде са? — попитах, обзета от паника, защото ми се стори, че сънят ми се е превърнал в реалност.

— Тук са, в чантата — отвърна тя и измъкна сака от водата. — При един скок на яхтата те се изсипаха и се стовариха право върху мен… а после хамакът падна. Цялата съм в синини… — По бузите й се стичаха сълзи и мръсна вода.

— Дай да ги прибера. — Грабнах сака и го пъхнах под мивката, а след това затворих вратичката на шкафа. — Май ще се измъкнем. Бурята утихва. Соларин има ужасна рана на главата. Трябва да намеря нещо, за да го почистя.

— Видях в тоалетната някакви лекарства — немощно подхвърли тя и опита да се надигне. — Господи, пак ми става лошо.

— Легни си — предложих й аз. — Горната койка би трябвало да е по-суха. Връщам се, за да му помогна.

Когато излязох от малката тоалетна с мократа кутия лекарства, която успях да намеря, Лили вече се бе покачила на горното легло и пъшкаше, обърната на една страна. Кариока я буташе, за да се пъхне под нея с надеждата да си намери сухо местенце. Погалих и двамата по мокрите глави, след това се отправих по скърцащите стъпала, докато яхтата не спираше да се клатушка.

Небето беше изсветляло, бе добило цвета на мляко с какао, и в далечината забелязах нещо подобно на локва светлина. Нима най-лошото вече бе отминало? Усетих облекчение, когато се отпуснах до Соларин.

— Всичко е мокро — казах му аз, отворих пълната с вода кутия и прегледах съдържанието й. — Затова пък има йод и ножици…

Соларин погледна и извади туба с някакъв мехлем.

— Ако искаш, ме намажи с това — предложи той и отново извърна поглед напред, докато се разкопчаваше с една ръка.

— Ще дезинфекцираш мястото и кървенето ще намалее. След това можеш да накъсаш ризата, за да ме превържеш.

Помогнах му да я свали от едното рамо и измъкнах ръката му, докато той оглеждаше вълните. Усетих мириса на топлата му кожа. Постарах се да не мисля за това, докато той говореше:

— Бурята отминава. Тепърва ни чакат проблеми. Утлегарът се е спукал, кливерът е станал на парцали. Няма да успеем да стигнем до Марсилия. Освен това сме се отклонили от курса — трябва да се ориентирам къде сме. Щом ми оправиш раната, поеми руля, за да огледам картите.

Лицето му бе като маска, докато се вглеждаше в морето, и аз полагах усилия да не забелязвам тялото му, голо от кръста нагоре. Какво ми става, питах се. Може и да бях объркана след преживяния ужас, ала докато се носехме по вълните, не можех да спра да мисля за топлите устни и за цвета на очите му…

— Ако не успеем да се доберем навреме в Марсилия — попитах, след като си наложих да започна да разсъждавам, — нали каза, че самолетът няма да ни чака?

— Няма — потвърди Соларин и се усмихна странно, без да откъсва очи от морето. — Доста неприятно се получи. Може да се окажем на някое отдалечено място. Като нищо би могло да стане така, че да не си намерим транспорт месеци наред. — Ужасно, нали? Какво ще правиш, вързана с един луд руснак, който ще те забавлява единствено с шах?

— Ще се наложи да се науча да играя — отвърнах и се заех с импровизираната превръзка, а той се намръщи.

— Струва ми се, че може да почака — каза ми той и ме стисна за китките, въпреки че и двете ми длани бяха пълни с лекарства и ивици от скъсаната му риза. Изправи ме на крака, прехвърли ръце през коленете ми и ме метна на рамо като чувал с картофи, после стъпи на седалката в кабината, докато яхтата се мяташе сред вълните.

— Какво правиш? — разсмях се аз, с увиснала на гърба му глава.

Соларин ме плъзна по тялото си и отново ме пусна на палубата. Водата заливаше босите ни крака, докато стояхме един срещу друг и се опитвахме да запазим равновесие.

— Ще ти покажа какво друго умеят руските гросмайстори — заяви той и ме погледна. Сиво-зелените му очи не се усмихваха. Привлече ме към себе си и устните и телата ни се срещнаха. Усещах топлината на голите му гърди през мократа тъкан на блузата. В устата ми капеше солена вода, докато той целуваше очите и лицето ми. Беше вплел пръсти в мокрите кичури. През студената блуза усещах собствената си топлина, която разтапяше студа в мен също като лед на топлото слънце. Стиснах раменете му и зарових лице на гърдите му. Соларин шепнеше в ухото ми, докато яхтата се люлееше заедно с нас:

— Желая те от онзи ден в шахматния клуб. — Той надникна в очите ми. — Исках да си моя още там, на пода, без да обръщам внимание на работниците. Нощта, когато отидох в апартамента ти, за да оставя бележката, едва успях да си наложа да си тръгна и все се надявах да се прибереш по-рано и да ме завариш…

— Искал си да ме приветстваш с добре дошла в играта ли? — усмихнах се аз.

— Да върви по дяволите играта — каза Соларин с горчивина, зелените му очи бяха пламнали от страст. — Предупредиха ме да не се приближавам до теб, да не те въвличам. Не е минал нито ден, без да мисля за това, без да те желая. Господи, трябваше да го направя преди месеци… — Той разкопчаваше блузата ми. Ръцете му докосваха кожата ми и усетих копнежът да припламва между нас и да прогонва всички мисли освен една.

Повдигна ме и ме положи на мокрите смачкани платна. Усетих как ни заля поредната вълна. Мачтите над главите ни скърцаха, небето се бе превърнало в бледожълта ивица. Соларин се бе навел над мен. Устните му се движеха по кожата ми като вода, ръцете му проследяваха мокрите места под дрехите. Тялото му се разтопи в моето с жар и нетърпение. Стиснах раменете му и се оставих на страстта.

Телата ни се движеха, обладани от първична, мощна като морето сила. Усетих, че пропадам и продължавам да падам, когато чух стона на Соларин. Зъбите му се впиха в плътта ми и тялото му потъна в моето.

* * *

Той се бе отпуснал върху мен, едната му ръка бе все още вплетена в косата ми. От русите му кичури капеше вода по гърдата ми и се стичаше към пъпа. Странно, помислих си, когато отпуснах ръка върху главата му, имам чувството, че го познавам открай време, а сме се срещали само три пъти — вече четири. Не знаех нищо за него освен клюките, които бях чула от Лили и Хърманолд, докато бяхме в клуба, и малкото, което Ним бе прочел в списанията за шах. Нямах никаква представа къде живее Соларин, какъв живот е водил, кои са му приятели, дали закусва с яйца, дали спи с пижама. Така и не го бях попитала как се бе изплъзнал на охраната от КГБ и най-вече защо го придружаваха. Даже нямах представа как бе успял да се срещне с баба си.

Неочаквано осъзнах, „че го бях нарисувала още преди да зная за съществуването му. Може би съм го мярнала да се върти около апартамента ми с колелото и навремето не съм обърнала специално внимание. Дори това не ми се стори съществено.

Все неща, които не бяха от значение — маловажни връзки и събития, които се превръщат в повратна точка в живота на повечето хора. Не и в моя. При Соларин можех да надникна отвъд магията, да съзра какво се крие под маската и студенината, да проникна до същността му. А там се таеше страст, неутолима жажда за живот — пламнало желание да открие скритата истина. Познавах това чувство, защото то бе силно като моето.

Тъкмо това бе забелязала Мини в мен, това бе, което й трябваше: да насочва моята страст в търсене на фигурите. Затова беше предупредила внука си да ме защитава, без да ме разсейва и без да се «намесва». Щом Соларин се намести и притисна устни към стомаха ми, по гръбнака ми премина тръпка. Докоснах косата му. Мини е сбъркала, казах си. Има една съставка в алхимичната смес, която тя бе пренебрегнала в борбата си да победи злото. Тази съставка се нарича любов.

Вълните бяха стихнали, когато най-сетне се размърдахме. Небето избледняваше и блестеше, ала слънцето така и не се показваше. Огледахме се за студените си мокри дрехи и се облякохме. Без да каже и дума, Соларин взе няколко ивици от ризата си и избърса местата, където кръвта му ме бе изцапала. След това ме погледна с морскозелените си очи и се усмихна.

— Имам много лоши новини — каза той и ме прегърна, а с другата ръка посочи утихналото море. В далечината блестеше земя. — Май стигнахме някъде — прошепна на ухото ми той. — Преди два часа бях готов да дам какво ли не за подобна гледка. Сега ми се иска да е мираж…

* * *

Островът се казваше Форментера и се намираше в южната част на Балеарските острови на изток от бреговете на Испания. Това означава, пресметнах бързо аз, че бурята ни е отнесла на двеста и четирийсет мили на изток от определения курс и се намираме на еднакво разстояние от Гибралтар и Марсилия. Бе напълно невъзможно да се доберем до самолета на пистата край Ла Камарг, дори яхтата да бе годна за плаване. Само че утлегарът ни бе напукан, платната — изпокъсани, да не говорим, че не всички уреди бяха оцелели, така че се налагаше да спрем за основен ремонт. Когато Соларин се насочи към изолиран залив от южната страна на острова, аз слязох в каютата, за да вдигна Лили и да измислим нов план.

— Не съм си представяла, че ще почувствам облекчение при мисълта, че съм прекарала нощта в този воден ковчег — изхлипа Лили, когато видя състоянието на палубата. — Това тук прилича на военна зона. Благодаря ти, Господи, че не ми позволи да стана свидетел на ужаса горе. — Въпреки че беше още много бледа, тя бе възвърнала голяма част от духа си. Мина по съсипаната палуба, осеяна с трески и парчета платно, и пое дълбоко въздух.

— Имаме проблем — съобщих й аз веднага щом седнахме да обсъдим положението със Соларин. — Няма да успеем да хванем самолета. Трябва да измислим как да стигнем до Манхатън, без да прекарваме фигурите през митницата и без да ни проверяват паспортите.

— Ние, съветските граждани — обясни Соларин, щом забеляза недоумяващия поглед на Лили, — не можем да пътуваме свободно, когато и където поискаме. Шариф сигурно е поставил свои хора на всички летища, включително и в Ибиса и Майорка. Обещах на Мини да ви върна живи и здрави — заедно с фигурите, — така че предлагам план.

— Казвай, вече съм готова на всичко — отвърна тя, докато разплиташе сплъстената козина на Кариока, а той отчаяно се опитваше да избяга от скута й.

— Форментера е малко рибарско островче. От време навреме организират еднодневни екскурзии от Ибиса. Заливът ни е закътан и няма кой да ни забележи. Предлагам да отскочим до близкия град, да си купим дрехи и храна, да проверим дали не можем да намерим нови платна и инструментите, които ми трябват, за да оправя яхтата. Сигурно ще ни струва доста, но след около седмица ще можем да отплаваме тихо и незабележимо, както дойдохме.

— Супер — съгласи се Лили. — Аз съм пълна с мокри пари, които можем да използваме. С удоволствие ще се преоблека и ще си почина някой и друг ден от цялата тази истерия. Щом влезем във форма, накъде предлагаш да тръгнем?

— Към Ню Йорк — отвърна Соларин. — Ще минем през Бахамските острови.

— Какво? — писнахме едновременно и двете.

— Че това са поне четири хиляди мили — уточних ужасена аз. — Искаш да тръгнем с яхта, която едва измина триста мили.

— Ако трябва да сме точни, пътят е близо пет хиляди мили — усмихна се небрежно Соларин. — След като Колумб се е справил, защо да не се справим и ние? Този сезон може да не е най-подходящият за плаване в Средиземно море, но е най-доброто време за прекосяване на Атлантическия океан. Ако вятърът е попътен, ще стигнем за по-малко от месец… А когато пристигнем, вие двете ще бъдете невероятни моряци.

Ние с Лили бяхме прекалено изтощени, мръсни и гладни, за да спорим. Освен това споменът за ужасната буря бе изместен от случилото се между мен и Соларин. Месец, прекаран с него, бе доста примамливо предложение. Тръгнахме да търсим град, а Соларин остана да разчисти палубата.

Дните напрегнат труд и прекрасното време ни вдъхнаха оптимизъм. Остров Форментера бе осеян с бели къщи и опесъчени улици, с маслинови горички и кротки ручеи, наоколо се разхождаха възрастни жени в черно и рибари в раирани ризи. Тази гледка на фона на лазурното море бе истинска наслада за окото и балсам за душата. След като три дни се хранихме с прясно уловена риба и плодове, набрани от дърветата, пихме силно средиземноморско вино и дишахме с пълни гърди соления въздух, настроението ни бе великолепно. Хванахме и тен. Дори Лили отслабваше и мускулите й започваха да изпъкват покрай работата по яхтата.

Всяка вечер тя играеше шах със Соларин. Въпреки че той не й позволи да го победи нито веднъж, след всяка партия й обясняваше допуснатите грешки с най-големи подробности. След известно време тя започна не само да приема пораженията, а и сама да пита Соларин, когато някой негов ход я озадачаваше. Отново бе дотолкова погълната от шаха, че дори не забеляза кога — още от първата вечер на острова — аз предпочетох да спя на палубата със Соларин вместо в каютата при нея.

— Тя наистина е невероятен талант — сподели една вечер Соларин, докато седяхме сами на палубата и гледахме морето от притихнали звезди. — Същата е като дядо си, дори по-талантлива. От нея ще излезе невероятен шахматист, ако успее да забрави, че е жена.

— Какво общо има фактът, че е жена? — попитах. Соларин се усмихна и подръпна косата ми.

— Малките момиченца са различни от малките момченца — отвърна той. — Искаш ли да ти покажа?

Засмях се и се обърнах към него под бледата луна.

— Разбрах какво се опитваш да ми кажеш — отвърнах аз.

— Мислим различно — добави той и отпусна глава на скута ми. Погледна ме и осъзнах, че говори напълно сериозно. — Например, за да откриеш формулата, скрита в «Шаха Монглан», ще постъпиш съвсем различно от мен.

— Сигурно — разсмях се аз. — Ти как би постъпил?

— Ще се опитам да подредя и систематизирам всичко, което съм научил. — Той се надигна за глътка от брендито ми. — След това щях да се опитам да потърся решение. Признавам, че имам известно предимство. Аз съм може би единственият от хиляда години насам, който е виждал плата, фигурите, а също и дъската. — Соларин вдигна поглед, когато усети, че се размърдах изненадана. — В Русия — уточни той, — когато дъската излезе на бял свят, се появиха хора, които начаса решиха, че е тяхно задължение да открият фигурите. Те, разбира се, бяха от отбора на белите. Подозирам, че Бродски — офицерът от КГБ, който ме придружаваше в Ню Йорк — е един от тях. Споменах пред високопоставено лице от правителството, както ме бе подучил Мордекай, че знам къде са фигурите и мога да ги намеря. — След това се върна към първоначалния си разказ. Погледна ме и продължи: — Видях много символи, гравирани на шаха, затова прецених, че формулата не е само една, а са няколко. Все пак — както сама си се досетила — тези символи не представляват просто планетите и знаците на зодиака, те са и елементите от Периодическата таблица. Струва ми се, че е необходима различна формула, с помощта на която всеки елемент да бъде превърнат в друг. Как да разберем в каква последователност се комбинират символите? Откъде да знаем дали тези формули наистина действат?

— Според твоята теория няма как — отвърнах аз, отпих от брендито и мислите ми препуснаха. — Ще бъде необходимо прекалено много налучкване. Не разбирам кой знае колко от акустика, но разбирам от формули. От всичко, което научихме, може спокойно да приемем, че съществува само една формула. Тя може да не е онова, което мислим…

— Как така? — Соларин вдигна очи към мен.

Откакто бяхме акостирали на острова, никой от нас не бе споменал фигурите, прибрани в сака под мивката. Сякаш негласно се бяхме разбрали да не нарушаваме краткотрайната идилия, като споменаваме търсенето, изложило живота ни на огромна опасност. Понеже Соларин събуди призраците, аз отново се замислих над проблема, който като упорит зъбобол не ме оставяше намира от седмици и месеци.

— Според мен съществува една-единствена формула с много просто решение. Защо трябва да бъде скрита и забулена в тайни, ако е чак толкова трудно да бъде разбрана? И тя е също като пирамидите — хиляди години хората говорят колко е било непосилно за египтяните да пренесат многотомни каменни блокове с примитивните си средства. А те все някак са успели. Ами ако не са ги местили по начина, по който ние предполагаме? Египтяните са били алхимици, нали? Сигурно са знаели как да разтворят камъните в киселина, да ги прехвърлят в кофи и после да ги лепнат един за друг като цимент.

— Продължавай — настоя Соларин със странна усмивка. Дори като го гледах наопаки в скута ми, лицето му пак ми се стори много красиво.

— Фигурите от «Шаха Монглан» излъчват сияние в тъмното — обясних аз, а умът ми препускаше напред. — Ти знаеш ли какво се получава, ако разбиеш елемента меркурий? Два радиоактивни изотопа — единият се разпада за часове или за дни в талий, а другият — в радиоактивно злато.

Соларин се превъртя и се облегна на лакът, за да ме наблюдава по-внимателно.

— Ако ми позволиш да се превърна за малко в адвокат на дявола — започна той, — готов съм да изтъкна, че преминаваш от следствието към причината. Ако твърдиш, че тези фигури са били видоизменени, значи има формула, по която това е направено. Дори да е така — защо е създадена тази формула? И защо е само една, а не са петдесет или сто? Защото и в науката, както и в природата, обикновено най-простото решение — очевидното — води до резултата — обясни той. — Според Мини формулата е само една. Тя твърди, че е разделена на три части: дъската, фигурите и плата.

Застинах неподвижна, когато нещо ми хрумна.

— Също като камък, ножица и листо — вметнах и понеже Соларин ме погледна учуден, аз добавих. — Това е детска игра.

— Приличаш на дете — засмя се той и отпи нова глътка от брендито ми. — Но и най-великите учени на този свят са били деца по природа. Давай нататък.

— Фигурите са върху дъската, а платът е върху фигурите — продължих, докато обмислях следващите си думи. — Значи първата част от формулата вероятно описва какво, втората показва как, а третата… обяснява кога.

— Искаш да кажеш, че символите на дъската описват необработените материали — елементите, които се използват — довърши мисълта ми Соларин и потри раната на главата си. — Фигурите посочват пропорциите при комбиниране, а платът ни разкрива последователността.

— Нещо такова. — Задъхвах се от вълнение. — Както сам каза, символите са елементи от Периодическата таблица. Само че ние пренебрегнахме първото, което забелязахме. Освен това те представляват планетите и знаците на зодиака! Третата част ни показва кога — по кое време, в кой месец и година — трябва да се изпълни всяка стъпка от процеса! — Щом го изрекох, разбрах, че това не може да бъде. — Какво значение има в кой месец започваш или приключваш с експеримента?

Соларин помълча малко, след това заговори бавно и отсечено, със силно изразен акцент, както ставаше винаги, когато бе под напрежение:

— Има огромно значение. Ако разбереш какво е имал предвид Питагор, когато е използвал израза «музиката на сферите»^[4]. Май си на прав път. Да вземем фигурите.

* * *

Лили и Кариока хъркаха кротко, когато слязох долу. Соларин бе останал на палубата, за да запали лампа и да извади дъската от шаха, на който двамата с Лили играеха всяка вечер.

— Какво става? — попита Лили, докато измъквах сака изпод мивката.

— Опитваме се да разгадаем една загадка — отвърнах весело. — Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се — съгласи се тя. Чух как матракът изскърца, докато ставаше. — Чудех се кога ли вие двамата ще ме поканите на някоя от нощните си сбирки. И може ли да попитам какво става между вас? — Бях доволна, че е тъмно, защото лицето ми пламна. — Забрави — продължи Лили. — Той е голям хубавец, но не е мой тип. Някой ден ще го спукам от бой на шах.

Докато се качвахме по стълбите, Лили навлече пуловер върху пижамата си и се настани до Соларин на седалката в кабината. Тя си сипа бренди, а аз извадих фигурите и ги подредих на пода.

Разказах бързо на Лили до какъв извод бяхме стигнали. Облегнах се назад и оставих Соларин да продължи. Яхтата се полюшваше, вълните тихо се плискаха. Откъм морето подухваше топъл бриз. Лили докосваше плата и гледаше Соларин с особено изражение.

— Какво е искал да каже Питагор с тази «музика на сферите»? — попита го тя.

— Предполагал е, че Вселената се състои от числа — каза Соларин и погледна фигурите. — Също както нотите в музикалната гама повтарят октава след октава, така и всичко в природата следва определен ред. Основал математическата си школа, в която били направени важни открития, поне така мислим. Изследванията му били наречени «хармоничен анализ» — това е основата на моята специализация, акустичната физика, която е и ключов фактор в квантовата физика.

Соларин се изправи и закрачи напред-назад. Спомням си, веднъж ми каза, че трябвало да се движи, за да мисли.

— Основната идея е — продължи той, следван от зоркия поглед на Лили, — че всеки, абсолютно всеки повтарящ се феномен има свой премерен ритъм. Това важи за всяка вълна — независимо дали говорим за звук, топлина или светлина, — дори за морските приливи. С помощта на тази теория Кеплер е открил законите при движението на планетите, Нютон обяснява закона за гравитацията и всемирното привличане на телата, Леонард Ойлер доказва, че светлината е вълна, чийто цвят зависи от дължината й. Накрая Фурие, великият математик от осемнайсети век, разкрива метода, по който всички тела, включително атомът, могат да бъдат премерени. — Той се обърна към мен и очите му заблестяха в сумрака.

— Значи Питагор е бил прав? — попитах аз. — Вселената е съставена от цифри, които се повтарят с математическа точност и могат да бъдат пресметнати. Това ли мислиш, че е смисълът на «Шаха Монглан» — хармоничен анализ на молекулярната структура? Измерване на вълните, за да се анализира структурата на елементите?

— Онова, което може да бъде премерено, може да бъде разбрано — отвърна бавно Соларин. — Онова, което е разбрано, може да бъде променено. Питагор е учил с най-великия алхимик — Хермес Трисмегистус, когото египтяните приемали за превъплъщение на великия бог Тот. Той е бил човекът, формулирал първия принцип на алхимията «Каквото отгоре, това и отдолу». Вълните във Вселената се държат по същия начин, както вълните в най-малкия атом — и могат да бъдат накарани да си взаимодействат. — Той се обърна и ме погледна. — Две хиляди години по-късно Фурие показва как точно си взаимодействат. Максуел и Планк разкриват, че самата енергия може да бъде описана като вълна. Айнщайн е направил последната крачка и е доказал, че онова, което Фурие предлага като аналитично оръжие, е истина — че материя и енергия са вълнови форми, които могат да преминават една в друга.

В главата ми започваше да се оформя идея. Гледах плата. Лили проследяваше с пръсти бродираните златни змии, вплели се във формата на цифрата осем. Започвах да се досещам за връзката между плата — labrys/лабиринта, който Лили бе описала — и онова, което Соларин току-що каза за вълните. «Каквото е отгоре, това е и отдолу.» Макрокосмос, микрокосмос. Материя, енергия. Какво означаваше всичко това?

— Осмицата? — казах на глас, въпреки че все още бях погълната от мислите си. — Всичко води до осмицата. Също и спиралата на ускорението на Нютон. Ами мистичната процесия, описана в дневника — обиколката на Руса във Венеция, — тя също описваше осмица. Ами символът на вечността…

— Какъв дневник? — попита Соларин и неочаквано застана нащрек. Погледнах го неспособна да повярвам. Нима бе възможно Мини да ни е показала нещо, за което собственият й внук не знаеше?

— Мини ни го даде — отвърнах аз. — Дневникът е на френска монахиня, живяла преди двеста години. Участвала е в изваждането на шаха от абатство «Монглан». Така и не ни остана време да го дочетем. В мен е… — Понечих да го взема от сака, но Соларин скочи.

— Господи! — извика той. — Значи това е имала предвид, когато твърдеше, че ключът е в теб. Защо не каза досега? — Той докосваше кожената подвързия на дневника.

— Имаше по-важни неща — отговорих. Отворих го на страницата, където бе описана «дългата процесия» — церемонията във Венеция. И тримата се наведохме над нея на светлината на свещта и останахме загледани в написаното. Лили се усмихна бавно и извърна към Соларин сивите си очи.

— Това са шахматни ходове, нали? — попита тя. Соларин кимна.

— Всеки ход по фигурата осем на тази схема — обясни той — съответства на символ на същото място върху плата — може би на символа, който те са виждали по време на церемонията. Ако не греша, тук е показано коя фигура къде ще се озове на дъската. Шестнайсет стъпки, всяка от които се състои от три части информация. Вероятно тъкмо трите неща, които ти предложи: какво, как и кога…

— Също като триграмите на И Дзин — подхвърлих аз. — Всяка група съдържа квантум информация.

Соларин ме наблюдаваше. След това се разсмя.

— Именно — потвърди той, протегна ръка и стисна рамото ми. — Елате, шахматистки, разбрах каква е структурата на играта. Хайде сега да свържем всичко и да открием пътя към вечността.

* * *

Цялата нощ се трудихме над загадката. Сега вече разбирах защо математиците усещат трансцендентална вълна от енергия, заливаща ги всеки път, когато открият нова формула или забележат нова закономерност в нещо, което непрекъснато е било пред погледа им. Единствено в математиката можеше да се преживее чувството на преминаване през друго измерение, което не съществува в настоящето — чувството, че пропадаш и се озоваваш насред загадка, а тя те обгръща физически.

Не съм велика математичка, но ми стана ясно какво иска да каже Питагор, когато твърди, че математиката и музиката са едно. Докато Соларин и Лили се опитваха да възстановят шахматните ходове по дъската, а аз се опитвах да разбера последователността, усетих, че чувам как формулата на «Шаха Монглан» пее. Бе като еликсир, рукнал във вените ми, който ме понасяше сред красива хармония, докато полагахме всички усилия да открием тайната на фигурите.

Не беше лесно. Както Соларин изтъкна, когато се занимаваш с формула, съставена от шейсет и четири квадрата, трийсет и две фигури и шестнайсет позиции на плата, възможните комбинации бяха много повече от общия брой звезди в известната ни Вселена. Гледайки схемата, ни се струваше, че някои от ходовете са на коня, други — на топа или офицера, но не бяхме сигурни. Всичко трябваше да се побере на шейсетте и четири полета на дъската от «Шаха Монглан».

Ставаше по-сложно, защото, макар да знаехме коя пешка и кой кон се е преместил на дадено поле, липсваше ни информацията коя фигура къде е била в самото начало на играта.

Въпреки това бях убедена, че има ключ дори за тези неща, затова продължихме да упорстваме с информацията, с която разполагахме. Белите винаги започваха първи играта и обикновено първият ход бе с пешка. Лили възропта, че едно време не е било така, но според картата първият ход трябваше да бъде направен от пешка — единствената фигура, която от самото начало можеше да се движа направо по вертикала.

Дали при ходовете се редуваха черни и бели фигури, или трябваше да предположим — както при обхода на коня, — че ще бъдат направени от една-единствена фигура, която се мести по дъската? Спряхме се на първия вариант, защото така възможностите бяха по-малко. Освен това решихме, тъй като ставаше дума за формула“, не за игра, че всяка фигура може да се мести по веднъж и всяко поле да бъде заемано по веднъж. За Соларин подобни ходове бяха безсмислени, но поне открихме последователност, която имаше прилика с бродерията на плата и скицата в дневника. Странното бе, че всичко вървеше отзад-напред — това бе огледален образ на процесията във Венеция.

На зазоряване бяхме готови със схема, която приличаше на labrys-а на Лили. Ако непреместените фигури останеха на дъската, те образуваха друга геометрична фигура във формата на осмица, но във вертикален план. Разбрахме, че сме близо.

Вдигнахме подпухналите си очи. Приятелството ни бе потушило амбициите на всеки един от нас. Лили избухна в смях и се претърколи на пода, а Кариока скочи на корема й. Соларин се хвърли към мен като луд, грабна ме и ме завъртя. Слънцето изгряваше и морето се превръщаше в кървавочервено петно, а небето — в перленорозово.

— Сега единственото, което трябва да направим, е да намерим дъската и останалите фигури — казах му аз с мрачна усмивка. — Нищо работа, сигурна съм.

— Знаем, че още девет са в Ню Йорк — изтъкна той и ми се усмихна с изражение, което подсказваше, че има още нещо наум освен шах. — Трябва да ги погледнем, какво ще кажеш?

— Дадено, капитане — обади се Лили. — Да се заемаме с нока^[5] и утлегара. Предлагам да вдигаме платна.

— Тогава пълен напред — съгласи се доволно Соларин.

— Дано великата богиня Кар ни изпрати попътен вятър — казах аз.

— Да яхнем вълните! — извика въодушевена Лили.