Катрин Невил
Осем (5)

Игра на шах

… и ще играем на шах,

като притискаме клепачите без мигли и чакаме

да се почука на вратата.

„Опустошената земя“^[1]

Т. С. Елиът

Ню Йорк

Март 1973 година

 

НЯКОЙ ПОЧУКА НА ВРАТАТА. Стоях в средата на апартамента с ръце на кръста. Бяха минали три месеца от новогодишната нощ и вече почти не си спомнях гледачката и последвалите необичайни събития.

На вратата продължаваше да се чука настойчиво. Нанесох още малко яркосиньо на огромната картина пред мен и топнах четката в бурканчето с ленено масло. Бях оставила прозореца отворен, за да проветря, но клиентът ми, „Кон Едисън“, изглежда, гореше боклук под самите ми прозорци. Рамките бяха вече почернели от сажди.

Докато се отправях към антрето, си казах, че изобщо не съм в настроение за гости. Запитах се защо портиерът не ми е звъннал отдолу, както би трябвало, за да ми съобщи, че идва нахалникът, който сега блъскаше по вратата ми. И без това седмицата ми беше напрегната. Опитвах се да приключа работата си с „Кон Едисън“ и часове наред се карах и с управата на сградата, и с различни фирми за вещи на склад. Заминаването ми за Алжир предстоеше.

Визата бе излязла. Обадих се на всичките си приятели. Предстоеше ни раздяла от близо цяла година. Само с един от тях не успявах да се свържа, той се оказа тайнствен и недосегаем като Сфинкса. Нямаше начин да знам колко отчаяно ще се нуждая от помощта му във връзка със събитията, които предстояха съвсем скоро.

Докато минавах през антрето, се погледнах в едно от огледалата на стената. Гъстата ми рошава коса бе оплескана с яркочервена боя, на носа ми имаше виненочервено петно. Обърсах го с опакото на ръката, отрих длан в свободно пуснатата риза и панталоните, които слагах, докато рисувам. След това отворих.

На прага, облечен в смешната си тъмносиня униформа със смешни еполети, които без съмнение сам си бе избрал, стоеше портиерът на сградата Бозуел, вдигнал гневно юмрук.

— Извинете, госпожо — изсумтя той, — но бледосин корниш отново е блокирал алеята към входа. Както знаете, гостите трябва да оставят алеята пред входа свободна заради доставките…

— Защо не ми звънна по домофона? — прекъснах го ядосана аз. Отлично знаех за чия кола ми говори.

— Домофоните не работят вече цяла седмица, госпожо…

— Ами защо не си ги оправил, Бозуел?

— Аз съм портиер, госпожо. Не се занимавам с поддръжката. Има си човек за това. Портиерът се занимава с гостите и се грижи да не влизат…

— Добре. Добре. Просто я изпрати горе. — Един-единствен човек в Ню Йорк караше небесносин корниш и това бе Лили Рад. Тъй като беше неделя, бях сигурна, че Сол е зад волана. Той можеше да премести колата, докато тя виси горе при мен, за да ме дразни. Само че Бозуел продължаваше да ме гледа мрачно.

— Проблемът е в едно дребно животно, госпожо. Гостенката ви настоява да внесе въпросното животно в сградата, въпреки че й бе казано неведнъж…

Оказа се прекалено късно. Пухкава топка се стрелна по коридора откъм асансьорите. Устреми се право към апартамента ми, профуча покрай нас с Бозуел и се скри вътре. Животинчето не бе по-голямо от бърсалка за прах и пролайваше пискливо, докато се мяташе по пода. Мъжът пред мен ме погледна с нескрито отвращение и не каза нищо повече.

— Разбрах те, Бозуел. — Свих рамене. — Просто ще се престорим, че не сме видели нищо, нали? Той няма да прави поразии и ще си тръгне веднага щом успея да го открия.

В този момент от същия край на коридора с танцова стъпка се появи Лили. Беше наметната с пелерина от самур, от която висяха пухкави опашки. Русата й коса бе вързана на три или четири кичура, щръкнали в различни посоки, така че не ставаше ясно къде завършва косата й и къде започва пелерината. Бозуел въздъхна и затвори очи.

Лили не му обърна абсолютно никакво внимание, целуна ме разсеяно по бузата, мина покрай нас и се стрелна в апартамента. Не беше лесно за човек с тялото на Лили да се стрелне, където и да е, но във всяка крачка на едрата й фигура имаше класа. Докато ни подминаваше, подхвърли с гърления си напевен глас:

— Кажи на твоя портиер да се пръждосва и да не ни губи времето. Сол ще обикаля, докато не тръгнем.

Бозуел се обърна, но преди да се оттегли, не пропусна да изпъшка многозначително. Влязох в апартамента си с огромна неохота, защото знаех какво ме очаква в този неделен следобед в компанията на човека, когото най-малко понасях в цял Ню Йорк — Лили Рад. Казах си, че този път ще се отърва набързо от нея.

Жилището ми се състои от едно просторно помещение с много висок таван и баня, до която се стига по дълго антре. В стаята имаше три врати, които водеха към килер, дрешник и сгъваемо легло, скрито в стената. Бе истинска оранжерия от огромни като дървета растения и екзотични цветя, между някои от които човек трябваше да се промъква. Навсякъде се виждаха купчини книга, подхвърлени бродирани марокански възглавници и всевъзможни находки от магазините за втора употреба по Трето Авеню — индийски ръчно рисувани настолни лампи с пергаментови абажури, изписани мексикански керамични кани, пъстри глинени птици от Франция, предмети от пражки кристал. По стените бяха закачени недовършени картини, някои от които все още неизсъхнали, стари снимки, поставени в резбовани рамки, и старинни огледала. От тавана висяха медни звънци, причудливи фигурки, лакирани хартиени риби. Единствената мебел в стаята бе старият абаносов роял, изтласкан близо до прозореца.

Лили пристъпваше сред хаоса като освободена пантера и побутваше по-дребните предмети в опит да открие кучето си. Пусна небрежно пелерината на пода. Не можах да повярвам на очите си, когато видях, че под нея тя бе с доста оскъдно облекло. Тялото на Лили напомняше скулптура на Майо с тънки глезени, изваяни прасци, които нагоре се разширяваха в щедро набъбнала мека плът. Бе успяла да натъпче цялата тази маса в къса розова копринена рокличка, която завършваше точно където започваха бедрата й. С всяка крачка наподобяваше неоформено желе, тресящо се и почти прозрачно. Лили вдигна една от възглавниците и измъкна отдолу малката космата топка, с която не се разделяше. Взе я на ръце и загука с гърления си глас.

— Ето къде се било скрило сладурчето ми Кариока — мъркаше тя. — Опитва се да се скрие от мама. Кученцето ми то.

Започна да ми се повдига.

— Искаш ли чаша вино? — предложих аз, докато Лили оставяше животинчето на пода. То продължи да обикаля и да джавка пискливо, а аз едва прикривах раздразнението си. Отидох до килера и извадих бутилка вино от хладилника.

— Това да не би да е ужасното шардоне на Луелин? — попита тя. — От цяла вечност се опитва да ми го пробута.

Пое чашата и отпи щедра глътка. Проправи си път между растенията и спря пред картината, над която работех, преди да нахлуе, за да съсипе неделята ми.

— Я кажи, познавам ли го този? — попита неочаквано тя и посочи мъжа в бяло на картината, яхнал скелет, който с малко усилия от моя страна щеше да се превърне във велосипед. — Да не би да си използвала за модел онзи тип долу?

— Кой тип долу? — попитах, седнах на скамейката пред рояла и я погледнах. Устните и ноктите й бяха в яркочервено. Цветът изпъкваше на бялата й кожа и тя приличаше на фаталната мръсница, подмамила Зеления рицар^[2] или Стария моряк^[3] да се впуснат в битка на живот и смърт. След това се замислих и видът й ми се стори изключително подходящ. Каиса, музата на шаха, бе не по-малко безпощадна от музата на поезията. А музите умеят да съсипват онези, които вдъхновяват.

— Мъжът на колелото — уточни Лили. — И той беше облечен по същия начин — загърнат, омотан. Всъщност видях го единствено в гръб. За малко да го прегазим. Трябваше да отбием към тротоара.

— Така ли? — учудих се аз. — Рисувала съм по фантазия.

— Страшничко е — отбеляза тя. — Все едно е човек, тръгнал към собствената си смърт. Има нещо зловещо в начина, по който този тип се върти около сградата ти…

— Какво? — Нещо бе извикало спомен в подсъзнанието ми. Пази се от светъл кон и ездача му, наречен Смърт. Къде бях чувала това?

Кариока спря да джавка и от гърлото му се носеха подозрителни ръмжащи звуци. Опитваше се да изрови стърготините от саксия с орхидеи и успешно ги разпиляваше по пода. Приближих се до него, грабнах го на ръце и го метнах в дрешника, след което затворих вратата.

— Как смееш да хвърляш кучето ми в дрешника! — възмути се Лили.

— Кучета се допускат в сградата единствено ако са в клетка — обясних. — Нямам клетка. Кажи сега какво те води насам! Не съм те виждала от месеци. — И слава богу, помислих си.

— Хари ти организира прощално парти — обяви тя, настани се на скамейката пред рояла и допи на един дъх остатъка от виното. — Иска да определиш датата. Сам ще сготви. Ноктите на Кариока неуморно деряха вратата на дрешника, но аз се престорих, че не чувам.

— С удоволствие ще дойда на вечеря — съгласих се аз. — Защо да не го направим в сряда? До следващия уикенд трябва да съм заминала.

— Чудесно — кимна Лили. От килера долиташе глухо блъскане, докато Кариока напразно се опитваше да избута вратата с малкото си телце. Лили се намести на скамейката до мен.

— Моля те, нека пуснем кучето от шкафа.

— Тръгваш ли си? — попитах обнадеждена.

Извадих четките от буркана и отидох до мивката, за да ги изплакна, все едно че тя вече бе излязла. Лили не отговори веднага. Най-сетне се обади:

— Чудех се дали имаш планове за днес следобед.

— Май плановете ми за днес се провалиха — отвърнах аз, докато изсипвах течен сапун в топлата вода и го разпенвах.

— Гледала ли си как играе Соларин? — Тя се усмихна едва-едва и ме погледна с огромните си сиви очи.

Оставих четките във водата. Това подозрително много приличаше на покана за някой шахматен двубой. Лили се гордееше, че никога не ходи по такива мачове, освен ако лично не участва.

— Кой е Соларин? — заинтересувах се аз.

Лили ме изгледа с искрено изумление, сякаш я бях попитала коя е кралицата на Англия.

— Все забравям, че не четеш вестници — въздъхна тя примирено. — Всички говорят за него. Та това е политическото събитие на десетилетието! Твърди се, че е най-добрият шахматист след Капабланка, истински гений. За пръв път от три години насам му разрешават да напусне Съветския съюз…

— Аз пък си мислех, че Боби Фишър е най-добрият шахматист — отвърнах и започнах да плакна четките в горещата вода. — Защо беше цялата шумотевица в Рейкявик миналото лято?

— Поне си чувала за Исландия. — Лили се изправи, приближи се и се облегна на рамката на вратата. — В интерес на истината Фишър не играе повече. Носят се слухове, че не може да защити титлата си, че никога вече няма да играе публично. Затова руснаците са надигнали глави. Шахматът е националният им спорт и са готови да се изядат един друг, само и само да стигнат до върха. Ако Фишър се оттегли, ще останат само руснаци претенденти за титлата.

— Значи, който руснак се окаже най-добър, той ще спечели — отбелязах аз. — И ти си мислиш, че този…

— Соларин.

— Мислиш, че Соларин ще успее ли?

— Може да спечели, може и да не спечели! — тросна се Лили. — Точно това ме учудва най-много. Всички твърдят, че е най-добрият, а пък руското Политбюро не го подкрепяло. А това е абсолютно задължително за всеки руски играч. В интерес на истината през последните няколко години не му позволявали да играе!

— Защо? — Оставих четките да се сушат и избърсах ръце. — След като толкова се натискат да спечелят, все едно че е въпрос на живот и смърт…

— Очевидно не е от съветските кадри — обясни Лили, извади бутилката вино от хладилника и си наля нова чаша. — Преди три години в Испания се случило нещо. Соларин бил завлечен нанякъде посред нощ, призован от матушка Русия. Първо разправяха, че се разболял, след това плъзна слух, че е с нервно разстройство. Какво ли не се изприказва, а после — нищо. Нищо не се чу повече за него. До миналата седмица.

— Какво стана миналата седмица?

— Най-ненадейно Соларин пристигна в Ню Йорк, буквално заобиколен от тяхното КГБ. Влиза в шахматния клуб на Манхатън и заявява, че иска да участва в Специалния индивидуален шампионат. Направо възмутително, и то по няколко причини. За него трябва да получиш лична покана. Соларин не е бил сред поканените. Това е турнир само за пета зона, а пета зона означава САЩ. СССР е четвърта зона. Не можеш да си представиш какъв смут настана, когато разбрали кой е.

— Защо просто не са му отказали?

— Мамка му! — избухна злорадо Лили. — Джон Хърманолд, спонсорът на турнира, е бил театрален продуцент. След сензацията на Фишър в Исландия нямаш представа в какъв подем е шахът. В тази работа вече се въртят много пари. Хърманолд е готов да извърши убийство, за да докара име като Соларин в списъка на участниците.

— Не разбирам как Соларин се е измъкнал от Русия за шампионата, след като руснаците не го пускат да играе.

— Миличка, нали точно там е въпросът! — отвърна Лили. — Щом с него са бодигардовете на КГБ, значи е пристигнал с благословията на правителството, нали така? На това му се казва интрига. Затова си помислих, че ще ти бъде приятно да отидем… — Лили замълча.

— Къде? — попитах мило, въпреки че добре знаех накъде бие. Много обичам да я тормозя. Тя се прави, че тези турнири са едно нищо. „Не ходя там заради мъжете — цитираха я често, — а единствено заради играта.“

— Днес следобед ще играе Соларин — обясни колебливо тя. — Първата му публична изява след случката в Испания. Всички билети са разпродадени, а струват майка си и баща си. Започва след час, но ми се струва, че ще успея да те вкарам…

— Боже, много ти благодаря — прекъснах я аз. — Само че съм пас. Да ти призная, струва ми се доста отегчително да гледам шахматни двубои. Защо не отидеш сама?

Лили стисна чашата и се изправи доста вдървено на скамейката пред пианото.

— Знаеш, че не мога — отвърна плахо тя.

Бях убедена, че за първи път й се налага да моли някого за услуга. Ако отидех с нея на турнира, тя щеше да се преструва, че прави услуга на приятелката си. Ако се появеше сама и помолеше да я пуснат, журналистите, специалисти в областта на шахмата, щяха да припаднат от кеф. Соларин може и да беше събитието на деня, ала в нюйоркските шахматни среди появата на Лили Рад винаги е сочна клюка. Тя бе една от водещите шахматистки в Щатите и определено най-атрактивната.

— Следващата седмица — процеди тя през стиснати устни — ще играя срещу победителя в днешния двубой.

— Ясно. Разбирам — казах. — Може Соларин да спечели. — Тъй като никога не си играла срещу него, съм абсолютно сигурна, че не познаваш стила му…

Отидох до дрешника и отворих вратата. Кариока се измъкна навън. След това притича до краката ми и започна да се бори с разбриданите нишки от еспадрилите ми. Погледнах животинчето, след това го повдигнах със стъпалото и го настаних на купчина възглавници. То се загърчи от удоволствие и бързо намери начин да измъкне няколко пера с острите си ситни зъбки.

— Не разбирам защо те обича толкова много — отбеляза Лили.

— Защото знае кой командва тук — обясних. Тя преглътна отговора.

Наблюдавахме как Кариока се гуши във възглавниците, сякаш това бе най-съвършеното място на света. Макар да знаех много малко за шахмата, бях наясно кога съм в изгодна позиция и кога не. Нещо ми подсказваше, че следващият ход няма да е в моя полза.

— Трябва да ме придружиш — заяви най-сетне Лили.

— Май не подбра точните думи — изтъкнах.

Лили се изправи отново и се приближи към мен. Погледна ме право в очите.

— Нямаш представа колко е важен турнирът за мен — опита се да обясни тя. — Хърманолд е позволил на пълномощниците си да наложат категории, като е поканил всички гросмайстори и международни майстори в пета зона. Ако се бях представила добре и имах висок текущ коефициент, щях да вляза в лигата на големите играчи. Можех дори да спечеля. Стига Соларин да не се беше появил.

Сложните маневри при пресяването на играчите в шахмата бяха пълна загадка за мен. Титли като гросмайстор и международен майстор ме объркваха. Човек би казал, че при математическа игра като шаха начините да постигнеш успех са малко по-ясни, но и тук действаха правилата като в повечето класически мъжки клубове. Разбирах отчаянието на Лили, но имаше нещо, което не можех да си обясня.

— Какво значение има, ако останеш на второ място? — попитах аз. — Дори така ще си най-добрата шахматистка в Щатите…

— Най-добрата жена! Жена? — Имах чувството, че всеки момент ще се изплюе на пода. Чак сега си спомних, че тя никога не приемаше да играе срещу жени. Шахът се приемаше за мъжки спорт и за да се наложиш, трябваше да победиш мъжете. Вече цяла година Лили очакваше да й присъдят титлата международен майстор и бе уверена, че си я е извоювала. Този турнир бе особено важен за нея. Не можеха повече да задържат титлата, ако успее да се класира преди състезатели, които досега бяха заемали по-високо място.

— Нищо не разбираш — отвърна тя. — Този турнир ще бъде „или — или“. Във втория си мач Соларин ще играе с мен, стига и двамата да спечелим в предишните си двубои, а това неминуемо ще се случи. Ако загубя срещу него, излизам от турнира завинаги.

— Няма ли да можеш да го биеш? — попитах. Макар Соларин да бе голяма работа, не можех да повярвам, че Лили допуска възможността да бъде победена.

— Не знам — призна честно тя. — Треньорът ми не е убеден. Според него Соларин ще ме смачка. Направо ще ме разбие. Нямаш понятие какво е да загубиш на шах. Толкова мразя да губя! — Тя стисна зъби и сви ръце в малки юмручета.

— Не е ли редно да те пускат поне в началото да играеш срещу хора от твоята категория? — Като че ли бях чела нещо такова.

— Състезателите от Щатите, събрали текущ коефициент над две хиляди и четиристотин, са едва няколко десетки — отвърна мрачно Лили. — Очевидно не всички участват в този турнир. Въпреки че последното постижение на Соларин е малко над две хиляди и петстотин, между двама ни има петима участници. Лошото е, че като ме пускат да играя срещу него толкова рано, няма да мога да загрея в двубои с другите.

Сега вече разбирах. Театралният продуцент, който организираше турнира, бе поканил Лили, защото бе популярна личност. Целта му бе да продава билети, а Лили бе Жозефин Бейкър в шаха. Липсваха й само кожите и бананите. След като Хърманолд вече бе извадил по-силна карта в лицето на Соларин, Лили ставаше ненужна, следователно можеше да бъде жертвана. Щеше да я изправи срещу руснака на ранен етап в турнира и да я зачеркне. Не го интересуваше дали двубоят може да й послужи като трамплин към мечтаната титла. В този момент разбрах, че светът на шаха не бе много по-различен от света на консултантските услуги.

— Всичко е ясно — казах и тръгнах към антрето.

— Къде отиваш? — повиши глас Лили.

— Да взема душ — провикнах се през рамо.

— Душ ли? — В гласа й прозвуча истерична нотка. — Защо, по дяволите?

— Трябва да се изкъпя и да се преоблека — спрях пред вратата на банята и се обърнах към нея, — ако искаш след час да гледаме турнира.

Лили ме погледна, без да каже нищо. Поне се усмихна.

* * *

Беше направо смешно да се возим в кола със свален покрив в средата на март, докато над нас бяха надвиснали сиви облаци, от които всеки момент можеше да завали сняг, и температурата беше под нулата. Лили се бе загърнала в кожената пелерина. Кариока с огромно удоволствие късаше висящите опашки и ги плюеше на пода. Аз бях облякла семпло черно вълнено палто и замръзвах.

— Това чудо няма ли гюрук? — попитах, зъзнейки при всеки порив на вятъра.

— Защо не оставиш Хари да ти направи едно кожено палто? Бизнесът си е негов, а ти много добре знаеш, че те обожава.

— В момента няма да ми помогне особено много — отвърнах аз. — Обясни ми защо турнирът се провежда при закрити врати в клуб „Метрополитън“. Спонсорът не иска ли събитието да бъде отразено по-широко, още повече че това е първото представяне на Соларин на Запад?

— Знаеш каква е целта на спонсорите — съгласи се Лили. — Соларин днес ще играе срещу Фиск. Ако двубоят бъде публичен вместо при закрити врати, може да даде обратен ефект. Фиск е малко луд.

— Кой е Фиск?

— Антъни Фиск — започна тя и се загърна още по-плътно в кожената пелерина — е голям играч. Британски гросмайстор, регистриран в пета зона единствено защото е живял в Бостън и е играл там активно. Учудена съм, че е приел да участва, след като не се е явявал от години. На последния турнир настоя публиката да напусне залата. Беше си внушил, че в помещението са монтирани подслушвателни устройства, че във въздуха се усещали тайнствени вибрации, които му пречели да мисли. Всички шахматисти стъпват на пръсти около него. Разправят, че Пол Морфи, първият шампион на Щатите, починал във ваната напълно облечен, а във водата плували дамски обувки. Лудостта е част от шахмата, но отсега да знаеш, че аз няма да изперкам. Подобни неща се случват единствено на мъжете.

— Защо само на тях?

— Защото шахът, миличка, е едиповска игра. Ликвидирай царя и го начукай на царицата. Това е целта на играта. Психолозите умират да вървят по петите на шахматистите, за да видят дали си мият ръцете прекалено често, дали душат стари кецове или мастурбират по време на почивките. След това описват всичко в „Джърнъл ъф ди Ей Ем Ей“.

Светлосиният ролс-ройс модел „Корниш“ спря пред клуб „Метрополитън“ на Шейсета улица, съвсем близо до Пето Авеню. Сол ни отвори вратата. Лили му подаде Кариока и пое пред мен по закритата рампа към покрит с едри камъни вътрешен двор към входа. Шофьорът не бе казал и дума по време на пътуването, но ето че сега ми намигна. Свих рамене и последвах Лили.

Клуб „Метрополитън“ е тъжен спомен от стария Ню Йорк. В този типично мъжки клуб, изглежда, нищо не се бе променило през последния век. Избелелите червени килими във фоайето имаха належаща нужда от пране, тъмното дърво на бюрото на рецепцията трябваше да се полира. Затова пък централният салон компенсираше с очарование позамръкналия блясък на фоайето.

От него се влизаше в огромна зала с деветметров резбован таван, обсипан с покрити със златист варак листа, от който висеше масивен полилей. На две от стените се виждаха вътрешни балкони, перилата им бяха богато украсени със скулптури също като венециански двор. На третата бяха монтирани огледала, опасани със златни нишки, и в тях се отразяваха ложите. Четвъртата стена бе отделена от фоайето с високи кулички, облицовани във винено кадифе. По черно-белите плочи на пода, наподобяващи шахматна дъска, бяха подредени десетки ниски маси, заобиколени от кожени кресла. В далечния край се виждаше пиано от абаносово дърво, поставено край лъскав параван, китайска изработка.

Докато оглеждах интериора, Лили ме повика от един балкон. Кожената пелерина висеше преметната през перилата. Махна ми да се кача по широките мраморни стълби, които се извиваха към мястото, където бе застанала.

Завлече ме в малка стая за игра на карти, боядисана в тревистозелено, с огромни френски прозорци, които гледаха към Пето Авеню и парка. Неколцина работници се суетяха и местеха облицованите в кожа маси за игра на карти и другите, покрити със зелено сукно. Погледнаха ни бегло, докато подреждаха масите край стената близо до вратата.

— Тук ще се състои турнирът — обясни Лили. — Не съм сигурна дали хората са пристигнали. Остава още половин час. Обърна се към един от работниците: — Знаете ли къде е Джон Хърманолд?

— Може да е в ресторанта. — Мъжът сви рамене. — Обадете се на рецепцията и помолете да му изпратят съобщение на пейджъра. — Той я погледна преценяващо. Роклята й се бе вдигнала до недопустими висини и аз останах доволна, че съм си сложила консервативни сиви дрехи. Понечих да си сваля палтото, но работникът ме спря.

— В игралните зали не се допускат дами — каза ми той. Обърна се към Лили. — Нито в ресторанта. Най-добре слезте долу и позвънете оттам.

— Ще го убия онова копеле Хърманолд! — изсъска Лили, стиснала зъби. — Мъжки клуб, за бога, в който не се допускат жени! — Тръгна по коридора, за да си намери някоя жертва, а аз се върнах в стаята и се настаних на един стол, съпроводена от враждебните погледи на работниците. Не завиждах на Хърманолд, защото знаех какво ще му се случи, когато го открие Лили.

Седях в игралната зала и гледах през мръсните прозорци към Сентръл Парк. Навън бяха провиснали няколко мокри флагчета, а тъжната зимна светлина прикриваше донякъде избелелите им цветове.

— Извинете — прозвуча надменен глас зад мен. Обърнах се към висок привлекателен мъж около петдесетте с тъмна коса и посребрели слепоочия. Беше в тъмносиньо двуредно сако със сложна бродерия на джоба, сиви панталони и бяло поло. На челото му бе написано, че е възпитаник на „Андоувър“ и „Йейл“.

— В залата не се допускат посетители преди началото на турнира — заяви строго той. — Ако имате билет, ще ви настаня долу, докато започне. В противен случай трябва да ви помоля да напуснете клуба. — Първоначалната му привлекателност започна да се стопява. Това са те красивите мъже, казах си.

— Предпочитам да остана тук. Чакам да ми донесат билета…

— Страхувам се, че не е възможно — прекъсна ме рязко той. Дори стисна ръката ми над лакътя. — Трябва да се съобразявам с изискванията на клуба и да спазвам правилата. Освен това заради сигурността…

Не се помръднах от мястото си, въпреки че той се опитваше да ме изтегли с цялото достойнство, на което бе способен. Пъхнах стъпала зад краката на стола и му се усмихнах.

— Обещах на приятелката си Лили Рад да я изчакам — обясних му аз. — Отиде да търси…

— Лили Рад! — Той пусна ръката ми, сякаш бе стиснал нажежен ръжен. — Лили Рад е тук? — Усмивката ми не трепна и кимнах утвърдително.

— Позволете ми да се представя, госпожице…

— Велис — улесних го аз, — Катрин Велис.

— Госпожице Велис, аз съм Джон Хърманолд. Спонсор на турнира. — Сграбчи ръката ми и я разтърси. — Голяма чест е за нас присъствието на Лили. Знаете ли къде мога да я открия?

— Тя отиде да ви търси — обясних. — Работниците я насочиха към ресторанта. Сигурно е там.

— В ресторанта — повтори Хърманолд, очевидно представил си най-лошото. — Ще отида да я намеря. След това ще се качим при вас и ще ви заведа да ви почерпя по едно питие. Той бързо се измъкна.

След като Хърманолд демонстрира дружелюбното си поведение, работниците започнаха да ме поглеждат с уважение. Наблюдавах ги как изнасят игралните маси и подреждат столове покрай прозорците, като оставят свободно островче в центъра. След това, колкото и да бе странно, се наведоха и започнаха да мерят пода и да оправят мебелите, вероятно за да се съобразят с някакъв невидим стандарт, който очевидно трябваше да бъде спазен.

Наблюдавах маневрите им с такова любопитство, че изобщо не забелязах мъжа, влязъл безшумно в залата, докато не мина покрай мен. Беше висок, слаб, с много светла руса коса, която покриваше яката на чупливи вълни. Носеше сиви панталони и бяла ленена риза, пусната отгоре, разкопчана, за да разкрие як врат и стегнати гърди на танцьор. Пристъпи енергично към работниците и заговори тихо. Мъжете се изправиха незабавно и го наобиколиха. Щом той протегна ръка, за да посочи нещо, те тутакси се спуснаха да изпълнят желанието му.

Преместиха няколко пъти огромното табло за вписване на резултатите, масата на арбитрите бе отдалечена от местата на играчите, а шахматната маса я гласиха ту напред, ту назад, докато застана на съвършено еднакво разстояние и от двете стени. По време на необичайните маневри забелязах, че нито един от работниците не надигна глас и не се възпротиви. Сякаш изпитваха страхопочитание към новодошлия и дори не смееха да го погледнат в очите, докато безропотно изпълняваха нарежданията му. След това разбрах, че той не само е забелязал присъствието ми, а дори ги разпитва за мен. Посочи ме и най-сетне благоволи да се обърне. Останах поразена. В него съзрях нещо безкрайно познато, но същевременно си оставаше напълно непознат.

Мъжът имаше високи скули, тесен орлов нос и яка челюст, изваяни като от мрамор. Очите му бяха светлосиви, по-точно зеленикави, също като течен живак. Приличаше на съвършена ренесансова скулптура, създадена от камък. И също като от камък от него лъхаше хлад и загадъчност. Бях очарована, гледах го хипнотизирана, като птичка, прикована от погледа на змия. Най-неочаквано той изостави работниците, прекоси стаята и спря пред мен.

Застана пред стола, хвана ръцете ми и ме изправи на крака. Пръстите му бяха обхванали лакътя ми, когато ме побутна към вратата, и едва тогава разбрах какво става. Зашепна на ухото ми:

— Какво правиш тук? Не бива да влизаш тук. — Долових едва забележим акцент. Бях стресната и шокирана от държането му. Все пак бях напълно непозната. Спрях веднага.

— Кой сте вие? — попитах го.

— Няма значение кой съм — отвърна все така тихо той. Погледна ме със светлозелените си очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Важното е, че знам ти коя си. Допусна огромна грешка, като дойде. Тук те грози опасност. Усещам я във въздуха наоколо. Дори сега, в този момент.

Къде бях чувала тези думи?

— Но за какво говорите? — дръпнах се аз. — Дошла съм за шахматния турнир. Тук съм с Лили Рад. Джон Хърманолд ми каза, че мога…

— Да, да — прекъсна ме нетърпеливо той. — Всичко знам. И все пак трябва незабавно да си вървиш. Моля те, не настоявай за обяснение. Просто напусни този клуб час по-скоро… Моля те, послушай ме.

— Това е нелепо! — извиках аз. Той се озърна през рамо към работниците, след това бързо ме погледна. — Нямам никакво намерение да си тръгна, преди да ми кажете какво означава всичко това. Нямам представа кой сте. Та ние дори не сме се срещали. С какво право…

— Напротив, срещали сме се — прекъсна ме с тихия си глас той. Отпусна нежно ръка на рамото ми и ме погледна в очите. — И ще се срещнем отново. Сега обаче трябва веднага да си вървиш.

След тези думи си тръгна. Просто се врътна и напусна стаята безшумно, както се бе появил. В първия момент останах неподвижна, а в следващия усетих, че треперя. Погледнах към работниците и се оказа, че те продължават да местят и подреждат, сякаш не бяха забелязали нищо необичайно. Пристъпих към вратата, излязох на вътрешния балкон, все още объркана от необичайната среща. И в този миг се сетих. Той ми бе напомнил за гледачката от новогодишната нощ.

Лили и Хърманолд ме повикаха от залата долу. Както бяха застанали на подредените в шахматен ред черни и бели плочи на настилката, приличаха на странно пременени шахматни фигури, поставени на гигантска дъска. Бяха заобиколени от други гости.

— Слезте долу — провикна се Хърманолд. — Обещах да ви почерпя.

Тръгнах по балкона и заслизах към фоайето по застланото с червена пътека мраморно стълбище. Краката ми все още трепереха. Искаше ми се да остана насаме с Лили и да й разкажа за случилото си.

— Какво ще пиете? — попита Хърманолд, когато приближих към масата. Той ми предложи стол. Лили вече се бе настанила. — Трябва да е шампанско. Не се случва всеки ден Лили да удостои с присъствието си турнир, в който не участва.

— Денят не е всеки! — сряза го раздразнена Лили и метна кожената пелерина на облегалката на стола си.

Хърманолд поръча шампанското и започна щедро да се хвали, което видимо вбеси Лили до краен предел.

— Турнирът протича чудесно. Двубоите ще са всеки ден. Предварителната реклама си казва думата. Дори аз не предполагах колко шахматни светила ще бъдат привлечени. Първо Фиск склони да забрави, че се е оттеглил, да не говорим за голямото събитие — пристигането на Соларин! А ето сега и ти си тук! — добави той и погали Лили по коляното. Нямах търпение да го прекъсна, за да започна да разпитвам за непознатия от горния етаж, но не можех да вмъкна и дума.

— Жалко, че така и не успях да ангажирам голямата зала в „Манхатън“ в чест на днешната игра. — Той не млъкна дори когато донесоха шампанското. — Трябваше да ги съберем. Събитието си заслужава. Истината е, че се страхувах от Фиск. Осигурил съм и лекари. За всеки случай. Прецених, че е най-добре да го включа по-рано, за да отпадне още от самото начало. Така или иначе, той няма да издържи докрай, а журналистите са вече тук главно заради него.

— Колко вълнуващо — отбеляза Лили. — Какъв шанс да видиш двама велики майстори и да станеш свидетел на нервна криза, и то по време на една-единствена игра. — Хърманолд я погледна смутен, докато си наливаше шампанско. Не бе сигурен дали се шегува, или не. Само че аз знаех. Намекът на Лили за ранното оттегляне на Фиск попадна право в целта.

— Може и да остана за мача — продължи с меден гласец тя и отпи от чашата си. — Имах намерение да си тръгна веднага след като настаня Кат…

— Остани! — помоли я Хърманолд, искрено притеснен. — Никак не ми се иска да пропуснеш играта на века.

— Да не говорим, че репортерите, на които си се обадил, ще бъдат много разочаровани, ако не съм тук, както си им обещал. Нали, Джон, мили? — Тя отпи отново, а лицето на Хърманолд порозовя.

Използвах възможността, за да се вмъкна в разговора:

— Мъжът, когото видях горе, това ли е Фиск?

— В игралната зала ли? — попита уплашен Хърманолд. — Надявам се да не е бил той. Би трябвало да си почива преди двубоя.

— Който и да беше, ми се видя много странен — признах аз. — Влезе и започна да се разпорежда с работниците и да ги кара да местят мебелите…

— Господи! — въздъхна Хърманолд. — Фиск трябва да е бил. Последния път, когато имах нещо общо с него, винаги, щом вземеше противникова фигура, искаше някой човек да стане и да изнесат стола му от стаята, за да се поддържат „равновесието и хармонията“, както казваше. Мрази жените и не обича да ги вижда в залата, където играе… — Хърманолд погали ръката на Лили, ала тя се отдръпна.

— Може би затова ме помоли да си вървя — предположих.

— Така ли? — попита Хърманолд. — Това е нечувано. Ще се наложи да поговоря с него преди началото на мача. Някой трябва да му обясни, че не може да се държи както едно време, когато беше звезда. Повече от петнайсет години не е участвал във важен турнир.

— Петнайсет ли?! — възкликнах. — Трябва да е бил на дванайсет, когато се е оттеглил. Мъжът горе беше млад.

— Така ли? — учуди се Хърманолд. — Кой може да е бил?

— Висок, слаб, много блед. Привлекателен, но с излъчването на буца лед…

— А, това е Алекс — разсмя се Хърманолд.

— Алекс ли?

— Александър Соларин — уточни Лили. — Нали тъкмо него искаше да гледаш, миличка. Той е сензацията.

— Разкажете ми още нещо за него — помолих аз.

— Страхувам се, че не мога — отвърна Джон. — Дори не го бях виждал, докато не пристигна и не опита да се регистрира в турнира. Този човек е истинска загадка. Не се среща с хора, не позволява да го снимат. Фотоапарати и камери не се допускат в залата. Най-сетне по мое настояване даде пресконференция. Че за какво ми е, ако не мога да разглася присъствието му?

Лили го погледна, пламнала от омраза, и въздъхна дълбоко.

— Благодаря за питието, Джон — подхвърли тя и се наметна с пелерината.

Изправих се заедно с нея. Минахме през фоайето и тръгнахме нагоре по стълбите.

— Не исках да говоря пред Хърманолд — прошепнах, когато излязохме на балкона, — но искам да ти кажа, че този тип Соларин… Тук става нещо странно.

— Винаги е така — отвърна Лили. — В света на шаха се срещаш с хора, които са или загубеняци, или нещастници. Или и двете. Сигурна съм, че въпросният Соларин не е изключение. Не могат да понесат, че една жена участва наравно…

— Не ти говоря за това — прекъснах я аз. — Соларин не ми каза да напусна, защото искаше да се отърве от една жена. Твърдеше, че ме грози голяма опасност! — Бях стиснала ръката й и двете се бяхме облегнали на перилата. Гостите на долния етаж ставаха все повече и повече.

— Сериозно? — изненада се Лили. — Ти шегуваш ли се? Каква опасност може да те грози? И то на шахматен турнир? Единствената опасност е да не заспиш. Фиск обича да измисля уловки, които те вкарват в пат.

— Казвам ти, че мъжът ме предупреди, че съм в опасност — повторих и я дръпнах по-близо до стената, за да могат хората да минават. След това сниших глас. — Ти помниш ли гледачката, която ни изпрати на тържеството на Хари за Нова година?

— А, не — дръпна се Лили. — Само не ми казвай, че си повярвала на глупостите й. — Тя се усмихна.

Хората започваха да се насочват към игралната зала. Присъединихме се към потока и Лили ни избра места отпред, малко встрани от центъра, откъдето щяхме да виждаме добре, но нямаше да ни забелязват. Ако изобщо бе възможно, след като се бе облякла по този предизвикателен начин. Щом се настанихме, аз се наведох към нея и зашепнах:

— Соларин употреби същите думи като гадателката. Хари не ти ли е споменавал какво ми каза тя?

— Никога не съм я виждала — призна Лили и извади портативен шах от джоба на пелерината. Остави го на скута си. — Една приятелка ми я препоръча, но не вярвам в тези простотии. Затова не отидох.

Хората сядаха около нас и непрекъснато я оглеждаха. В залата нахлуха група репортери. На врата на един от тях висеше фотоапарат. Забеляза Лили и веднага се насочи към нас. Тя се наведе над портативната дъска и прошепна:

— В момента водим сериозен разговор за шахмата. Да си знаеш, ако някой нещо пита.

Влезе Джон Хърманолд. Бързо се отправи към репортерите и спря онзи с фотоапарата, преди да успее да се добере до нас.

— Моля да ме извините, но се налага да взема този фотоапарат — уведоми той журналиста. — Гросмайстор Соларин не допуска снимането в турнирната зала. Моля, заемете местата си преди началото на играта. По-късно ще имате достатъчно време за интервюта.

Репортерът му подаде апарата си с открито неудоволствие. Заедно с колегите си се отправи на местата, посочени от организатора.

Гласовете притихнаха и се превърнаха в шепот. Влязоха съдиите, настаниха се на отделна маса, последвани от мъжа, за когото вече знаех, че е Соларин, и по-възрастен господин, по всяка вероятност Фиск.

Фиск ми се стори нервен и невероятно напрегнат. Едното му око потрепваше непрекъснато и върховете на посивелите мустаци мърдаха енергично, сякаш се опитваше да отпъди муха. Оредяващата му коса бе мазна, сресана назад. Бе оставил няколко небрежни кичура, които да падат по челото. Кафеникавочервеното му велурено яке бе износено и очевидно имаше нужда от химическо чистене. Беше го вързал с колан като халат. Широките му панталони бяха доста смачкани. Изпитах съжаление към него. Сякаш мястото на този нещастен човечец, от когото се излъчваше отчаяние, не бе тук.

Изправилият се до него Соларин приличаше на античната мраморна статуя „Дискохвъргачът“. Бе поне една глава по-висок от прегърбения Фиск. Обърна се грациозно на една страна, подаде стол на противника си и му помогна да седне.

— Копеле! — изсъска Лили. — Опитва се да спечели доверието на Фиск и да си извоюва победата още преди да е започнал играта.

— Не го ли съдиш прекалено сурово? — попитах на глас аз. Неколцина седнали зад нас изшъткаха.

Едно момче донесе фигурите и започна да ги подрежда. Постави белите пред Соларин. Лили ми обясни, че церемонията по избора на цвят е била вчера. Още няколко души зашъткаха, затова замълчахме.

Докато един от съдиите четеше правилника, Соларин огледа публиката. Беше седнал с профил към мен и най-сетне можех да го наблюдавам на спокойствие. Стори ми се доста по-спокоен и отпуснат отпреди. Сега, след като вече бе в свои води и всеки момент щеше да направи първия ход, ми се стори млад и напорист, също като спортист пред прага на победата. В следващия миг погледът му попадна на нас с Лили и лицето му замръзна. Не откъсваше очи от мен.

— Охо — обади се Лили. — Сега вече разбирам защо каза, че бил като ледена буца. Добре че видях този поглед, преди да седне срещу мен на дъската.

Соларин ме гледаше така, сякаш не можеше да повярва, че съм все още в залата. Имах чувството, че изпитва желание да стане и да ме извлече навън. Изведнъж ми се стори, че съм извършила нещо наистина нередно, като съм останала. Фигурите бяха подредени, часовникът включен, така че той най-сетне измести поглед към дъската. Придвижи царска пешка напред. Забелязах, че Лили повтори хода му на минишаха в скута си. Момче, застанало до таблото, записа хода.

Известно време играта продължи бавно и безинтересно. И Соларин, и Фиск бяха взели по една противникова пешка и един противников кон. Соларин направи ход с царския офицер. Неколцина от публиката замърмориха. Един-двама излязоха, за да пият кафе.

— Прилича на Giuoco Piano^[4] — въздъхна Лили. — Тази игра може да се проточи. Подобна защита не се прилага в турнирите, защото е стара като света. Споменава се дори в Гьотингенския ръкопис^[5], за бога. — За момиче, което не четеше и ред, посветен на шаха, Лили бе истинска златна мина на ерудицията. — Така дава възможност на черните да се разгърнат, но става много, ама много бавно. Соларин улеснява Фиск да направи още няколко хода, преди да му отреже главата. Кажи ми, ако стане нещо през следващия час.

— Как да разбера, че нещо е станало? — прошепнах аз.

В същия момент Фиск направи своя ход и спря часовника. Сред насъбралите се се понесе шепот и тръгналите за кафе се обърнаха, за да погледнат към таблото. Вдигнах очи в мига, в който Соларин се усмихна. Каква странна усмивка.

— Какво стана? — попитах Лили.

— Не предполагах, че Фиск е готов да рискува. Вместо да премести офицера, той се впусна в Защита на двата коня. Руснаците много си падат по нея. Учудвам се, че използва подобен ход срещу Соларин, който е известен с… — Тя прехапа устни. Известно бе, че Лили никога не анализираше стиловете на другите играчи. Дали наистина бе така?

Соларин премести коня, а Фиск — пешката пред царицата. Соларин взе пешката. След това Фиск взе пешката на Соларин с коня си, така че силите отново се изравниха. Поне така си мислех. Фиск ми се стори в добра форма, понеже фигурите му бяха в центъра на дъската, докато Соларин бе притиснат в дъното. Само че Соларин взе офицер на Фиск със своя офицер. Из стаята се понесе мърморене. Тръгналите за кафе се втурнаха в залата, понесли чашите си, и се взряха в таблото, докато момчето записваше ходовете.

— Fegatello^[6]! — възкликна Лили и този път никой не й направи забележка да мълчи. — Не мога да повярвам.

— Какво е това fegatello? — Май в шахмата имаше повече непонятни думи, отколкото при компютрите.

— Означава „пържен черен дроб“. Сега вече Фиск направо ще бъде изпържен, ако използва царя, за да вземе онзи кон. — Тя захапа пръста си и погледна към минидъската, сякаш играта се разиграваше на скута й. — Със сигурност ще изгуби нещо. Царицата и топът са притиснати. Не може да се добере до коня с друга фигура.

Струваше ми се нелогично Соларин да предприеме подобен ход. Да не би да се канеше да рискува кон за офицер само за да може царят да направи един ход?

— Щом Фиск премести царя, повече няма да може да направи рокада — обясни Лили, сякаш прочела мислите ми. — Царят ще бъде изместен към центъра на дъската и ще се чуди къде да се крие до края на играта. Най-добре да премести царицата и да жертва топа.

Само че Фиск взе коня с царя. Соларин игра с царицата и обяви шах. Фиск прикри царя зад няколко пешки, след което Соларин отново с царицата застраши черния кон. Играта определено набираше скорост, но аз така и не успявах да разбера кой къде, защо и как мести фигурите. Лили също ми се стори объркана.

— Става нещо странно — прошепна тя. — Това не е стилът на Фиск.

Наистина ставаше нещо странно. Докато наблюдавах Фиск, забелязах, че не вдига поглед от дъската, след като е направил ход. Нервното му напрежение нарастваше все по-осезаемо. Лицето му лъщеше. Потта бе избила на тъмни петна под мишниците на велуреното сако. Имаше нездрав вид и въпреки че Соларин бе наред, Фиск се бе привел съсредоточено над дъската, сякаш се надяваше да го осени Божие вдъхновение.

Часовникът на Соларин бе включен и въпреки това той продължаваше да дебне противника си. Май бе забравил, че двамата играят, толкова настойчиво се взираше в него. Мина доста време, преди Фиск да вдигне очи от дъската към Соларин, ала погледът му се плъзна встрани и той отново се приведе над дъската. Соларин присви очи. Посегна към една от фигурите и я премести напред.

Вече не обръщах внимание на ходовете. Наблюдавах двамата мъже и се опитвах да разбера какво се случва между тях. Лили седеше до мен с отворена уста и се взираше напрегнато в дъската. Неочаквано Соларин се изправи и отблъсна стола си назад. Публиката се размърда и хората започнаха да шушукат. Соларин натисна копче, за да спре и двата часовника, и се приведе над Фиск, за да му каже нещо. Един от съдиите притича към масата им. Двамата със Соларин си размениха няколко думи и съдията поклати глава. Фиск седеше отпуснал глава над дъската, ръцете му бяха свити в скута. Соларин отново му каза нещо. Съдията се върна при колегите си. Те закимаха и седналият в средата се изправи.

— Дами и господа — заговори той. — Гросмайстор Фиск не се чувства добре. В знак на уважение гросмайстор Соларин спря часовника и се съгласи на кратка почивка, за да може господин Фиск да излезе и да подиша чист въздух. Господин Фиск, моля запишете вашия ход и го предайте в запечатан плик на съдиите. Партията продължава след трийсет минути. Фиск записа хода си с трепереща ръка, постави листа в плик, запечата го и го връчи на съдията. Соларин бързо напусна помещението и не даде на репортерите време да се нахвърлят върху него. В залата цареше вълнение, чуваха се бръмченето и шепотът на гласове, долитащи се от скупчилите се малки групи. Обърнах се към Лили.

— Какво стана? Нищо не разбрах?

— Направо невероятно — обясни тя. — Соларин няма право да спира часовниците. Единствено съдията може да вземе подобно решение. Това е против правилата, трябваше да прекратят тази партия. Арбитърът спира часовника единствено ако и двамата са съгласни да се направи почивка. Но само след като Фиск е запечатал следващия си ход.

— Значи Соларин е дал време на Фиск, извън включеното в отмерването на часовниците — уточних. — Защо ще го прави?

Лили ме погледна. Сивите й очи бяха станали почти безцветни. Стори ми се изненадана от собствените си мисли.

— Той знаеше, че това не е типичният за Фиск стил на игра — отвърна тя. Помълча няколко секунди, след това продължи, като прехвърляше наум събитията: — Соларин предложи на Фиск размяна на цариците. Не бе длъжен да го прави в параметрите на играта. Все едно че подлагаше Фиск на изпитание. Всички знаят, че Фиск мрази да губи царицата.

— А той прие ли? — попитах.

— Не — отвърна Лили, все още потънала в собствените си мисли. — Не прие. Взе царицата, но после я остави. Опита се да се престори, че е j’adoube.

— Какво е това j’adoube?

— Значи „докосвам, нагласявам“. Напълно допустимо е да нагласиш някоя фигура по средата на партията.

— Тогава какво не е наред? — продължих да питам.

— Не че нещо не е наред — отвърна Лили. Просто трябва да кажеш „j’adoube“, но това задължително трябва да стане, преди да докоснеш фигурата. Не след като вече си я преместил.

— Може да не се е сетил…

— Той е гросмайстор — изтъкна Лили. Изгледа ме дълго и изпитателно. — За всичко се сеща.

Тя продължаваше да се взира в малката дъска на коленете си. Не исках да я притеснявам, но вече всички бяха излезли от залата и двете бяхме останали сами. Седях до нея и се мъчех да си обясня с ограничените си познания за шаха какво означава всичко станало.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — обади се най-сетне тя. — Според мен гросмайстор Фиск мамеше. Според мен е вързан към предавател.

Ако в онзи момент знаех, че е права, предстоящите събития можеха да бъдат променени. Как бих могла да предположа, че точно това е ставало, и то на три метра от мен, докато Соларин се е съсредоточавал над дъската.

* * *

Соларин гледаше надолу в дъската, когато забеляза за пръв път. Отначало долови лек проблясък с крайчеца на окото си. Третия път, когато му направи впечатление, моментът съвпадна с поредния ход на противника му. Той отпускаше ръце в скута си, щом Соларин спираше часовника и този на Фиск се включваше. Руснакът погледна към ръцете на мъжа отсреща и тогава забеляза пръстена. Фиск никога не бе носил такова украшение.

Фиск играеше безразсъдно. Рискуваше. От една страна, партията беше по-интересна по този начин, ала всеки път, когато поемаше риск, Соларин го поглеждаше в лицето. Не виждаше обаче изражение на човек, готов на смели ходове. Тогава руснакът започна да следи пръстена.

Противникът му имаше предавател. Нямаше съмнение. Соларин играеше срещу някой друг или нещо друго. Въпросното нещо не беше в стаята, а конкурентът със сигурност не беше Фиск. Погледна придружителя си от КГБ, подпрян на далечната стена. Беше готов да рискува, дори да загуби проклетата партия и да напусне турнира. Но искаше да узнае кой е сложил предавателя. И защо.

Соларин започна да играе по-агресивно, за да разбере дали може да забележи някаква последователност в ходовете на Фиск. Това направо побърка противника му. Тогава на руснака му хрумна да предизвика размяна на цариците, която нямаше нищо общо с играта. Премести своята на позиция, предлагайки я, откривайки подхода към нея, готов да приеме резултата, какъвто и да е той. Трябваше да принуди Фиск да играе или да го накара да признае, че е измамник. Тогава Фиск рухна.

В първия момент му се стори, че Фиск ще приеме размяната и ще вземе царицата. Тогава Соларин можеше да повика съдиите и да прекрати двубоя. Нямаше намерение да играе срещу машина или друг човек, независимо кой стоеше зад Фиск. Само че Фиск се отдръпна и предупреди за j’adoube — ще докосне фигура, без намерение да осъществи ход. Соларин скочи от мястото си и се надвеси над противника си.

— Какво, по дяволите, си въобразявате, че правите? — прошепна той. — Ще поискаме почивка, докато се осъзнаете. Не разбирате ли, онези там са от КГБ. Само една-единствена дума и с дните ви на шахматист е свършено.

Соларин махна с ръка на арбитрите, а с другата спря часовниците. Обясни на дошлия съдия, че на Фиск не му е добре и ще даде следващия си ход в плик.

— Гледайте да е с царицата, господине — подхвърли той на Фиск. Онзи не смееше да вдигне поглед. Въртеше пръстена в скута си, сякаш му беше малък. Соларин излетя от стаята.

Човекът от КГБ го посрещна в коридора. Нисък блед мъж с гъсти надвиснали над очите вежди. Казваше се Гогол.

— Върви пийни едно — предложи му Соларин. — Остави ме да се оправя сам с тази работа.

— Какво става? — попита Гогол. — Защо той поиска j’adoube? Нямаше логика. Не биваше да спираш часовниците, можеха да те дисквалифицират.

— Фиск има предавател. Трябва да разбера кой стои зад това и защо. Ти само ще го изплашиш. Върви и се преструвай, че не знаеш нищо. Аз сам ще се погрижа.

— Нали не си забравил, че Бродски е тук — прошепна Гогол. Бродски бе от висшите ешелони на тайните служби и беше с много по-висок ранг от охранителя на Соларин.

— Покани го да пийнете заедно — сопна му се Соларин. — Просто го дръж далеч от мен през следващия половин час. Не искам никой да се намесва. Разбра ли, Гогол? Никой.

Бодигардът го погледна уплашено, но послушно тръгна надолу по стълбите. Соларин го последва до края на балкона, прикри се зад една врата и зачака Фиск да излезе от залата.

* * *

Фиск измина бързо балкона, спусна се по широките стълби и забърза през фоайето. Не се обърна нито веднъж и не забеляза, че Соларин го наблюдава отгоре. Излезе навън, прекоси вътрешния двор и мина през масивните порти от ковано желязо. В далечния край на двора, диагонално на входа на клуба, имаше врата, която отвеждаше към малък Канадски клуб. Фиск влезе и се качи по стълбите.

Соларин прекоси безмълвно двора. Натисна стъклената врата на Канадския клуб тъкмо навреме, за да види как Фиск хлътва в мъжката тоалетна. Той се поколеба за момент, след това изкачи трите стъпала, влезе след него и остана неподвижен. Фиск бе до стената със затворени очи и леко се поклащаше пред писоарите. Соларин проследи как противникът му се отпуска на колене. Раменете му се разтърсиха от ридание — тихо сухо ридание. Неочаквано мъжът се наведе напред и започна да повръща в писоара. Когато приключи, отпусна изтощен чело на порцелановия ръб.

Руснакът забеляза как главата на Фиск отскочи назад, когато водата тръгна надолу. Стоеше, без да мърда, и наблюдаваше как студената вода се излива в писоара. Фиск бе англичанин, щеше да се почувства безкрайно унизително, ако разбере, че някой го е наблюдавал как повръща.

— Това ще ви потрябва — заяви руснакът високо, ала не се обърна.

Фиск се огледа, защото не бе сигурен, че Соларин говори на него. Само че в тоалетната нямаше никой друг. Колебливо се изправи и тръгна към Соларин, който изстискваше книжна салфетка в умивалника. Салфетката миришеше на влажно овесено брашно.

Обърна се и попи челото и слепоочията на Фиск.

— Ако потопите китките, ще охладите кръвта в тялото си — обясни той и разкопча маншетите му. Хвърли мократа салфетка в коша за боклук. Фиск безмълвно подложи китки под студената вода, като внимаваше да не намокри пръстите си. Това не убягна от вниманието на руснака.

Той драскаше с молив върху суха салфетка. Фиск го погледна, китките му все още бяха под водата, когато Соларин му показа написаното. „Предавателят едностранен ли е или двустранен?“

Фиск вдигна поглед и кръвта отново нахлу в лицето му. Соларин го гледаше настоятелно, след което се надвеси над салфетката и уточни: „Чуват ли ни?“

Фиск си пое дълбоко дъх и затвори очи. После завъртя отрицателно глава. Извади ръка от мивката и посегна към салфетката, но Соларин му подаде друга.

— Не, тази — настоя той, измъкна малка златна запалка и подпали бележката. Остави я да изгори почти цялата, отиде до тоалетната, хвърли я вътре и пусна водата. — Сигурен ли сте? — попита той и се приближи отново до мивката. — Важно е.

— Да — отвърна Фиск, обзет от неудобство. — Всичко… беше ми обяснено.

— Добре, значи можем да говорим. — Соларин все още държеше златната запалка в ръка. — В кое ухо е, лявото или дясното? — Фиск посочи лявото. Соларин кимна. Отвори дъното на запалката и извади малък сгънат предмет. Оказа се пинцета.

— Легнете на пода с лявото ухо към мен и гледайте да не движите глава. Не правете резки движения, за да не спукам, без да искам, тъпанчето.

Фиск го послуша. Изглеждаше почти облекчен, когато се остави в ръцете на Соларин, и дори не му хрумна да попита откъде накъде един гросмайстор е така добре запознат със скритите предаватели. Соларин коленичи и се наведе над Фиск. След секунда изтегли нещо миниатюрно и го завъртя с пинцетата. Бе малко по-голям от глава на карфица.

— Нашите са по-малки — заяви. — Кажете ми сега, кой го постави? Кой стои зад цялата тази работа? — Той пусна предавателя в дланта си.

Фиск рязко се изправи и погледна Соларин. Едва сега осъзнаваше кой е той — не просто колега шахматист, а руснак. Където и да мръднеше, го придружаваше охрана от КГБ. Фиск изпъшка тежко и отпусна глава в ръцете си.

— Трябва да ми кажете. Нима не разбирате? — Соларин погледна пръстена на Фиск. Хвана ръката му и го заразглежда внимателно. Фиск вдигна уплашено поглед.

Представляваше едър печат с герб, направен от метал, подобен на злато, личеше, че е монтиран допълнително. Соларин натисна печата и се чу тихо прищракване, което бе едва доловимо дори от съвсем близо. Фиск можеше да натиска пръстена и да подава с определен код направения ход, а съучастниците му щяха да изпращат отговора по приемника в ухото.

— Предупредиха ли ви да не сваляте пръстена? — попита Соларин. — Достатъчно голям е, за да се сложи в него малък експлозив или дори детонатор.

— Детонатор ли? — извика Фиск.

— Колкото да ликвидира присъстващите в залата — обясни руснакът с усмивка. — Ако не цялата стая, то поне тази част, където сме ние. Вие ирландски агент ли сте? Много ги бива в малките бомби, като например писмата бомби. Знам, защото повечето са обучавани в Русия. — Фиск позеленя, но Соларин продължи: — Нямам представа какво целят другарите ви, приятелю Фиск. Държа да ви предупредя, че ако агент предаде моето правителство, както вие предадохте онези, които ви изпращат, у нас ще ви накарат да замълчите бързо и завинаги.

— Ама… Не съм агент! — извика Фиск.

Соларин го погледна в очите, след това се усмихна.

— Не, наистина не сте. Господи, хич не са я изпипали тази работа. — Фиск започна да кърши ръце, докато Соларин мислеше. — Виж, приятелю Фиск — продължи той. — Попаднал си в опасна игра. Всеки момент някой може да влезе и да ни прекъсне, тогава животът и на двама ни няма да струва и пукната пара. Хората, които са те накарали да направиш това, не са свестни. Разбираш ли ме? Трябва да ми разкажеш всичко за тях, при това бързо. Само тогава ще мога да ти помогна. — Соларин се изправи и подаде ръка, за да му помогне да стане. Фиск забоде поглед в земята, сякаш се канеше да заплаче. Соларин отпусна дланта си на рамото на по-възрастния мъж.

— С теб се е свързал човек, който е искал да спечелиш партията. Кажи ми кой и защо.

— Шефът… — гласът на Фиск трепереше. — Когато бях… Преди години се разболях и повече не можех да участвам в турнири. Британското правителство ми даде преподавателско място по математика в един университет и ми отпуснаха държавна пенсия. Миналия месец шефът на катедрата ме повика и ме помоли да се срещна с някакви хора. Не ги познавах. Казаха ми, че било в интерес на националната сигурност да се включа в турнира. Нямало да бъда подложен на стрес… — Фиск избухна в смях и започна диво да се оглежда. Не спираше да върти пръстена. Соларин улови ръката му, а другата му длан остана да лежи на рамото му.

— Нямало е да бъдеш подложен на стрес — увери го руснакът, — защото си щял да следваш само инструкции.

Фиск кимна с насълзени очи и му се наложи да преглътне с усилие няколко пъти, за да продължи. Човекът всеки миг щеше да изпадне в нервна криза.

— Казах им, че не мога, да не се занимават с мен — повиши глас той. — Молих ги да не ме принуждават да играя. Заявиха, че не разполагат с друг. Нямаше накъде да мърдам. Щяха да ми спрат пенсията, когато решат. Предупредиха ме… — Той си поемаше жадно и накъсано въздух и Соларин започна да се плаши. Фиск не бе в състояние да мисли последователно, не спираше да върти пръстена, сякаш бе прищипал до болка пръста му. Оглеждаше тоалетната с подивели очи. — Дори не пожелаха да ме изслушат. Казаха, че формулата трябва да е тяхна на всяка цена. Казах…

— Формулата! — възкликна Соларин и стисна силно рамото на Фиск. — Казали са формулата!

— Да! Да! Проклетата формула, нея искаха.

Фиск вече крещеше. Соларин отпусна пръсти и отдръпна ръка от рамото на по-възрастния мъж. Опита се да го успокои.

— Разкажи ми за формулата — започна внимателно той, сякаш стъпваше върху яйчени черупки. — Хайде, приятелю Фиск. Защо формулата ги интересува толкова много? Как са мислели, че ще се доберат до нея, като участваш в турнира?

— Като я взема от теб — призна с немощен глас Фиск и забоде поглед в пода. По лицето му се стичаха сълзи.

— От мен ли? — Руснакът го погледна. След това извърна рязко поглед към вратата. Стори му се, че отвън чува стъпки.

— Трябва да приключим бързо с този разговор — сниши глас той. — Откъде са били сигурни, че ще бъда на турнира? Никой не знаеше, че ще дойда.

— Знаеха — настоя Фиск и погледна Соларин с обезумели очи. Завъртя рязко пръстена. — Господи, помогни ми, Господи! Уверявах ги, че не мога да се справя. Че ще се проваля!

— Престани да въртиш този пръстен — сопна му се Соларин. Стисна Фиск за китката и изви ръката му. Фиск се намръщи. — Каква е тази формула?

— Формулата, която имаше в Испания — извика Фиск. — Формулата, която беше заложил по време на шампионата в Испания! Нали каза, че ще я дадеш на онзи, който те победи! Сам го каза! Аз трябваше на всяка цена да спечеля, за да ми дадеш формулата.

Соларин гледаше Фиск и не можеше да повярва. След това отпусна ръце и отстъпи. Избухна в смях.

— Сам го каза — повтори примирено Фиск и дръпна пръстена.

— О, не! — възкликна Соларин. Отметна назад глава и се смя, докато от очите му потекоха сълзи. — Приятелю Фиск — промълви той, въпреки че едва успяваше да проговори от смях, — не е възможно да си по петите на тази формула! Онези глупаци са си направили погрешно заключение. Влязъл си в ролята на пешка сред специалистите по патови ситуации. Хайде да излезем навън и… Какво правиш?

Не бе забелязал, че все по-неспокойният Фиск е разхлабил пръстена. Дръпна го рязко и с ожесточен замах го запокити в празната мивка. Не спираше да повтаря с крясъци едно и също:

— Не мога! Не мога!

Соларин се загледа в пръстена само за секунда. Едно. Две. Хвърли се към вратата, удари я с всички сили и излетя навън. Три. Четири. Прескочи стъпалата наведнъж, тупна пред тях и се втурна през малкото фоайе. Шест. Седем. Блъсна стъклото на входната врата, метна се към двора и го прекоси на шест дълги скока. Осем. Девет. Хвърли се на земята и се озова по корем върху каменната настилка. Десет. Покри главата си с ръце и запуши уши. Зачака. Експлозия не последва.

Вдигна поглед и видя два чифта обувки точно пред носа си. Надигна глава още малко и разбра, че това са двама от съдиите, надвесени в пълно недоумение над него.

— Гросмайстор Соларин! — възкликна единият. — Ранен ли сте?

— Не, нищо ми няма — отвърна руснакът, изправи се с достойнство и изтупа дрехите си. — На гросмайстор Фиск му е лошо. В тоалетната е. Тъкмо бях тръгнал да търся лекар. Само че се спънах. Тези камъни са много хлъзгави. — Соларин започваше да се чуди дали не е сбъркал с пръстена. Може би човекът просто го бе свалил и това не означаваше нищо. Само че не беше сигурен.

— Да вървим тогава да видим дали можем да помогнем с нещо — предложи съдията. — Защо е отишъл в тоалетната на Канадския клуб? Защо не тук, в „Метрополитън“? Защо просто не се е отбил в лекарския кабинет?

— Прекалено горд е — отвърна Соларин. — Предполагам, че не е искал никой да го види как повръща. — Съдиите все още не бяха попитали руснака защо е отишъл в същата тоалетна извън клуба. И защо е бил насаме с противника си.

— Много ли му е зле? — попита другият съдия, докато вървяха към входа.

— Според мен е само нервен стомах — отвърна Соларин. Не бе никак разумно да се връщат, но нямаше избор.

Тримата се качиха по стълбите и първият съдия отвори вратата на мъжката тоалетна. Ахна и побърза да се отдръпне.

— Не гледайте! — нареди той силно пребледнял. Соларин го отмести и надникна. Фиск висеше обесен на собствената си вратовръзка, прехвърлена през разделителната греда между кабинките. Лицето му бе потъмняло, а по ъгъла, под който бе застанала главата му, ясно личеше, че вратът му е счупен.

— Самоубийство — заяви съдията, който бе казал на Соларин да не гледа. Сега стоеше и кършеше ръце също като Фиск преди малко, докато все още беше жив.

— Не е първият гросмайстор, свършил по този начин — отбеляза колегата му. Почувства се много неловко и веднага замълча, защото Соларин се обърна и го изгледа гневно.

— Най-добре да повикаме лекар — побърза да се намеси първият съдия.

Соларин се приближи до мивката, където Фиск бе хвърлил пръстена. Нямаше го.

— Най-добре да потърсим лекар — съгласи се той.

* * *

Не знаех нищо за тази история, докато седях в бара и чаках Лили да се върне с поредните кафета. Ако имах представа какво става зад кулисите, може би последвалите събития никога нямаше да се случат.

Бяха минали четирийсет и пет минути от обявяването на почивката и усещах, че след толкова изпити кафета в най-скоро време ще ми се наложи да посетя тоалетната. Чудех се какво става. Лили се дотъркаля до масата и ми се усмихна съзаклятничейки.

— Никога няма да познаеш — прошепна тя. — Пред бара се натъкнах на Хърманолд. Изглеждаше десет години по-стар и обсъждаше нещо с лекаря на турнира! Щом си допием кафето, миличка, можем спокойно да потегляме. Днес партия няма да се доиграва. Ще съобщят новината след пет минути.

— На Фиск наистина ли му е зле? Може би затова игра толкова странно.

— Изобщо не му е зле, миличка. Приключил е с болестите. При това доста неочаквано.

— Да не би да се е отказал?

— Може и така да се каже. Обесил се е в мъжката тоалетна почти веднага след обявяването на почивката.

— Обесил се е! — възкликнах аз и Лили ме сръчка да млъкна, защото някои от посетителите ме погледнаха. — Какви ги говориш?

— Хърманолд каза, че напрежението му е дошло в повече. Лекарят има други идеи. Каза, че е доста трудно мъж, който тежи шейсет килограма, да си счупи врата, като се обеси на преграда метър и осемдесет.

— Защо не го зарежем това кафе и да се махаме оттук? — Не спирах да мисля за зелените очи на Соларин, докато се бе надвесил над мен. Прилоша ми. Трябваше да изляза навън.

— Дадено — съгласи се на висок глас Лили. — Но искам да се върнем. Не желая да изпусна и секунда от тази вълнуваща среща. — Прекосихме бара с бърза крачка. Докато минавахме покрай рецепцията, двама репортери скочиха.

— Госпожице Рад — извика единият и приближи, — знаете ли какво става? Партията ще продължи ли днес?

— Не, освен ако не доведете обучена маймуна да замести господин Фиск.

— Май нямате високо мнение за играта му — отбеляза другият журналист, докато драскаше нещо в бележника си.

— Изобщо не се замислям над играта му — отвърна самодоволно Лили. — Както ви е добре известно, мисля единствено за собствената си игра. Що се отнася до тази партия — продължи тя и си проправи път към вратата, без да обръща внимание на подтичващите след нея репортери, — видях достатъчно и краят ми е ясен. — Двете минахме през двойните врати, излязохме във вътрешния двор и поехме към улицата.

— Къде, по дяволите, е Сол? — учуди се Лили. — Много добре знае, че колата трябва винаги да е паркирана пред входа.

Огледахме се и забелязахме синия корниш на Лили близо до кръстовището с Пето Авеню. Посочих й я.

— Браво, само това липсва, да ми лепнат поредната глоба — ядоса се тя. — Давай да се махаме, преди вътре да настане лудница. — Тя ме стисна за ръката и двете хукнахме към автомобила, сподирени от ледения вятър. Щом стигнахме пресечката, забелязах, че колата е празна. Сол не се мяркаше.

Пресякохме и се огледахме, за да го открием. Когато приближихме, видяхме, че ключовете са на таблото. Кариока не се виждаше.

— Не мога да повярвам — разфуча се Лили. — Сол никога не оставя автомобил по този безотговорен начин. Къде, по дяволите, може да е изчезнал? Ами кучето ми?

Чух леко драскане, което сякаш идваше изпод седалката. Отворих вратата и се наведох, за да бръкна отдолу. Усетих леко близване. Измъкнах Кариока и тъкмо се изправях, когато забелязах нещо, от което кръвта ми се вледени. На седалката на шофьора имаше дупка.

— Виж — показах на Лили. — Каква е според теб тази дупка? Тя тъкмо се навеждаше напред, за да я види, когато чухме „пук“ и колата леко се олюля. Погледнах през рамо, но наоколо нямаше никого. Оставих Кариока на седалката и се измъкнах навън. Огледах страната на автомобила откъм клуб „Метрополитън“. Там забелязах нова дупка, само преди секунда я нямаше. Докоснах я. Беше топла. Вдигнах поглед към фасадата на клуба. Един от френските прозорци, разположен точно над американското знаме, бе отворен. Флагът се вееше, но не видях никого. Беше от прозорците на игралната зала, разположен точно зад съдийската маса. Сигурна бях.

— Господи — прошепнах на Лили, — някой стреля по колата!

— Не може да бъде — отвърна тя. Дойде при мен и погледна дупката отстрани, след това проследи погледа ми към отворения френски прозорец. Студът щипеше, затова нямаше други хора, не бяха минавали и коли по времето, когато долетя куршумът. Възможностите не бяха много.

— Соларин! — подхвърли Лили и стисна ръката ми. — Той нали те предупреди да си тръгнеш? Това копеле сигурно се опитва да ни сплаши!

— Предупреди, че съм в опасност, ако остана в клуба — обясних й аз. — Ето че си тръгнах. Освен това, ако някой искаше да ни застреля, от това разстояние едва ли би пропуснал.

— Значи се опитват да ме сплашат, за да не участвам в турнира! — реши Лили. — Първо отвличат шофьора ми, след това стрелят по колата. Няма да успеят да ме уплашат толкова лесно.

— Но с мен успяха — заявих аз. — Да се махаме оттук. Бързината, с която Лили раздвижи туловището си и се пъхна на шофьорското място, показа, че е напълно съгласна с мен. Запали двигателя, даде газ и изфуча по Пето Авеню, а Кариока отхвръкна назад на седалката.

— Умирам от глад — опита се да надвика тя воя на вятъра, който се носеше над предното стъкло.

— Точно сега ли искаш да ядем? — провикнах се в отговор аз. — Да не си полудяла? Трябва незабавно да отидем в полицията.

— За нищо на света — заяви категорично тя. — Ако Хари разбере, ще ме сложи под домашен арест и няма да мога да участвам в турнира. Двете с теб ще седнем някъде да похапнем и да обмислим нещата. Не мога да мисля, когато съм гладна.

— Ако няма да ходим в полицията, тогава да вървим у дома.

— У вас няма кухня — заяви тя. — Трябва ми кърваво месо, за да заработят мозъчните ми клетки.

— Давай към вкъщи. Има бирария на няколко пресечки от Трето Авеню. Отсега те предупреждавам, че щом се наядеш, отиваме в полицията.

Лили спря пред ресторант „Палм“ на Второ Авеню. Порови в огромната си чанта, измъкна минишаха отвътре и натъпка на негово място Кариока. Кучето извади глава и я провеси отстрани.

— В ресторанта не пускат кучета — обясни тя.

— Какво да го правя това? — попитах аз и кимнах към шаха, който тя пусна в скута ми.

— Задръж го. Ти си компютърен гений, аз съм специалистка по шах. Стратегията е най-важното. Сигурна съм, че ще успеем да разберем какво става, ако помислим заедно. Преди това обаче трябва да те науча да играеш шах.

Лили натика главата на Кариока в чантата и затвори капака.

— Чувала ли си израза „Пешките са душата на шаха“?

— Звучи ми познато, но не се сещам откъде. Кой го е казал?

— Андре Филидор, бащата на съвременния шах. Написал е известна книга за шахмата по времето на Френската революция, в която обяснява, че като се използват пешките за масирана атака, те могат да бъдат не по-малко силни от главните фигури. Никой преди не се е замислял за това. Обикновено са жертвали пешките, за да се отърват от тях и да не им пречат.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че има няколко пешки, от които някой се опитва да се отърве? — Тази идея ми се стори странна, но доста интересна.

— Не — отвърна Лили, слезе от колата и метна чантата си на рамо. — Смятам само, че е време да обединим силите си. Поне докато открием в каква игра сме се забъркали.

Стиснахме си ръце.