Нора Робъртс
Черна роза (22)

Епилог

Роз остана мълчалива, докато пулсът й се успокои, нервите й се отпуснаха и стягането в стомаха й намаля.

Натрошените стъкла блестяха на светлината. Щеше да ги смени, да поскърби за загиналите цветя и да спаси някои от наранените, а после да засади нови.

Щеше да отгледа много нови.

— Как е ръката ти — попита тя Мич.

— Добре. Всичко е наред — процеди той през зъби. — Челюстта му е като от желе.

— А ти си силен, едър мъжага.

Обърна се, обви ръце около врата му и не спомена нищо за ожулените кокалчета на пръстите му.

— Сигурно е полудял, щом си е въобразил, че ще му се размине.

— Възнамерявал е да разруши всичко във фермата ми, преди сватбата да свърши. Очаквал е да предположим, че е дело на хулигани, или полицията да реши така. И да трябва сама да се справям с щетите. Мъж като него, който не изпитва никакво уважение към жените, не може да повярва, че някоя от тях е способна да го победи.

— Една успя.

— Е, две — една жива и една мъртва. — Световъртежът й бе отминал. Роз се изправи и му подаде ръка. — Тя беше като хала, Мич. Носеше се над земята, между масите с невероятна бързина. Фучеше. Брайс я видя да се приближава към него и изпищя. Тогава го задуши. Или може би го накара да мисли, че се задушава. Не го докосна, но щеше да го удуши.

Роз потърка ръцете си, с благодарност хвана реверите на сакото му и ги придърпа напред, когато той загърна раменете й.

— Не мога да ти го опиша. Трудно ми е да повярвам, че се е случило. Всичко стана светкавично.

— Чухме те да викаш — промълви Мич. — Скъси и моя живот и този на сина си с по няколко години. Ще го кажа само веднъж. — Обърна се към нея, хвана реверите й и я накара да стои неподвижно и да го погледне право в очите. — Уважавам те и се възхищавам на желязната ти воля, Розалинд. Харесвам те и заради темперамента и способностите ти. Но следващият път, когато решиш да застанеш сама срещу луд с бухалка, аз ще сритам нечий задник — и това ще бъде твоят.

Роз извърна глава, вгледа се в лицето му и се убеди, че заканата е сериозна.

— Знаеш ли, ако вече не бях взела решение по въпроса, който щях да ти задам, сега напълно щеше да ме убедиш. Как да устоя на мъж, който ме оставя да водя битките си сама, а когато се наложи, е готов да почисти къщата вместо мен? А щом димът се разсее, идва да ми налее малко от своя здрав разум, след като съм постъпила напълно безразсъдно. Няма спор за последното.

— Радвам се, че сме на едно мнение.

Роз направи последната крачка към него, повдигна ръце и ги обви около врата му.

— Обичам те много.

— И аз теб.

— Тогава няма да бъде проблем да се ожениш за мен.

Мич почувства как тялото му потръпна — леко, само веднъж — и отново се притисна към нея — топла и истинска.

— Не виждам никакъв проблем. Сигурна ли си?

— Напълно. Искам да си лягам с теб вечер, да се будя с теб сутрин. Искам да мога да седна да пийна кафе с теб, когато пожелая. Да зная, че си до мен, както и аз с теб. Искам да бъда с теб, Мич. До края на живота си.

— Готов съм да започнем още сега. — Целуна бузите й — наранената и здравата, веждите и устните й. — Ще се науча как да се грижа поне за едно цвете. За една роза. Моята черна роза.

Роз се сгуши в прегръдката му. Знаеше, че може да разчита на него и да вярва, че ще стои настрана и ще й позволява да отстоява своето, когато тя държи да се справя сама.

Всичко у нея се успокои, въпреки гледката на съсипаната част на градинарския център. Щеше да го възстанови, да спаси това, което може, и да се примири със загубата на останалото.

Щеше да живее живота си, да засажда градините си и да върви ръка за ръка с мъжа, когото обича. Да гледа как и цветята и любовта й разцъфтяват.

А в градините на Харпър Хаус бродеше една друга жена, разкъсвана от скръб и ярост. С горящи очи, вперили гневен поглед в лазурносиньото небе.