Нора Робъртс
Черна роза (9)

Осма глава

„Няма нищо лошо в малко сдържаност“, реши Мич. Тази жена бе загадка и тъй като една загадка не можеше да се тълкува ясно и категорично, най-добре беше човек просто да я приеме, вместо да си блъска главата, докато полудее.

Той също щеше да се опита да се държи сдържано и да насочи енергията си към разбулване на други мистерии, освен загадъчната Розалинд Харпър.

Предстоеше му доста ходене по мъките и ровене в книжа. С няколко часа работа на компютър щеше да свери рождените и сватбените дати от семейната Библия на рода Харпър. Вече бе направил родословното дърво, използвайки информация от интернет и съда.

Клиентите обичаха схемите. Освен това те бяха неговите инструменти, както и копията от семейни снимки и писма. Закрепваше всичко на голямо табло. В този случай — на две, в домашния си офис и в библиотеката на Харпър Хаус.

Портрети, стари снимки, писма, дневници и нахвърляни семейни рецепти — с всички тези вещи хората оживяваха. Когато си ги представяше живи, с всекидневните им занимания, навици, недостатъци и оплаквания, те означаваха за него повече, отколкото всеки проект или работа на света.

Можеше да прекара часове в прелистване на градинарските записки на Елизабет Харпър и бебешкия й албум за бащата на Роз, който тя бе запазила. Как иначе би разбрал, че мъжът, чиято кръв тече във вените на Роз, се е разболял от цьолиакия^[1] на три месеца, а десет месеца по-късно е направил първите си крачки?

Подробностите, малките парченца, изграждаха цялостната картина на миналото и настоящето.

На сватбената снимка на Елизабет и Реджиналд младши забеляза приликата на Розалинд с дядо й. Тъмните коси, издължените очи, изпъкналите скули.

Какво ли друго бе предал на нея и децата й мъжът, когото тя почти не помнеше?

На първо място — усета за бизнес, заключи Мич. От други подробности, открити в изрезки от вестници и семейни архиви, успя да си изгради представа за човека с остър усет за печелене на пари, избегнал съдбата на мнозина свои съвременници, пострадали от срива на борсата. Предпазлив човек, запазил семейния дом и спестяванията си.

„Но като че ли в излъчването му има нещо хладно“, помисли си Мич, докато разглеждаше снимките на таблото. В очите му личеше сдържаност. Това не беше илюзия, създавана от фотографската техника в онези дни.

Може би се дължеше на факта, че е произхождал от заможно семейство и е останал единствен наследник, носещ цялата отговорност на плещите си.

— Какво ли си знаел за Амелия? — запита се Мич на глас. — Срещал ли си я някога приживе? Или вече е била покойница, призрак, бродещ из къщата, когато си се появил на бял свят?

„Някой я е познавал — помисли си той. — Някой е разговарял с нея, докосвал я е, познавал е лицето й, гласа й.“

И този човек със сигурност е живял или работил в Харпър Хаус.

Мич продължи с проучване за прислужниците, чиито пълни имена бе открил.

Отне му време. Не включваше многобройните други възможности — Амелия да е била гостенка, слугиня, чието име не е записано или е заличено от архива, далечна роднина, приятелка на семейството…

Предполагаше, разбира се, че ако някоя гостенка, приятелка или далечна роднина е починала в къщата, информацията би се предала на поколенията и самоличността й щеше да е известна. Но това отново бе догадка и изключваше вероятността от скандал и опити да го потулят.

А ако не е представлявала важна личност за семейство Харпър и е починала в съня си, всеки би решил, че не си струва да споменава за нея.

„Още един парадокс“, помисли си Мич, прекъсна работата си и се облегна назад. Той, разумен и логично разсъждаващ мъж, влагаше доста време и усилия да проучва самоличността на един призрак.

Номерът бе да не мисли за нея като за привидение, а като за жива, дишаща жена, която е била родена, живяла е, обличала се е, хранела се е, смяла се е, плакала е, ходела е и е говорела.

Тя бе съществувала. Имаше име. Неговата задача бе да открие коя е, и къде и кога е живяла. Ако разбереше и защо, щеше да е плюс.

Извади скицата от папката си и погледна образа, нарисуван от Роз — млада, много слаба жена с буйни руси къдрици и очи, изпълнени с печал. „По това са определили кога е живяла — помисли си той и поклати глава. — По роклята и прическата.“

Не че скицата не беше добра. Бе видял Амелия само веднъж, но тогава изглеждаше гневна, а не така спокойна и тъжна.

Може би роклята бе носена десет или дори двадесет години. Или беше съвсем нова. Прическата беше личен избор или мода. Изключено бе да се направи извод за възраст или епоха въз основа на подобна откъслечна информация.

Все пак от досегашните си проучвания заключаваше, че са на прав път.

Разказите за сънища, отделните сведения и самата легенда датираха от времето на Реджиналд Харпър.

Реджиналд Харпър, замисли се Мич, залюля се на стола си и се загледа в тавана. Реджиналд Едуард Харпър, роден през 1851-а, най-малкото от четирите деца на Чарлс Даниъл Харпър и Кристабел Уесли Харпър. Втори и единствен жив син. По-големият му брат — Натаниъл, загинал през юли 1864-а, на осемнадесет години, в битката при Блъди Бридж в Чарлстън.

Оженил се за Беатрис… Отново прелисти записките си. Да, през 1880-а. Пет деца. Шарлот, родена през 1881-а, Едит Ан — през 1883-а, Катрин — през 1885-а, Виктория — през 1886-а, и Реджиналд младши — през 1892-а.

„Значителна разлика между последните две деца в сравнение с тази между четирите сестри“, констатира Мич и отбеляза вероятността от помятания и мъртвородени бебета.

Доста голяма, като се имаше предвид ненадеждният контрол на раждаемостта и естественото предположение, че Реджиналд е искал син, който да продължи името му.

Прегледа схемата на родословието на Беатрис, която бе съставил. Една сестра, един брат, една снаха. Но всички роднини от женски пол бяха починали далеч след началото на явяванията и сънищата, поради което бяха малко вероятни кандидатки. И никоя от тях не се казваше Амелия.

Не бе открил и слугиня с това име. Все още.

Засега отново се върна на Реджиналд Харпър, глава на семейството през най-вероятния период.

Кой си бил ти, Харпър? Преуспял, влиятелен наследник на семейното имение и пари, защото по-големият ти брат е избягал, за да постъпи в армията, и е загинал в сражение за каузата. Освен това, най-малкото дете в семейството.

Бракът ти е бил сполучлив и по време на него си натрупал още пари. Разширил си и си модернизирал къщата според бележките на Роз. Имал си щастлив брак, щастлив живот и не си се боял да харчиш състоянието си. Но в годините на твоето господство е имало постоянно текучество на камериерки и друг женски персонал.

Може би Реджиналд е обичал да се забавлява с прислужниците. Или съпругата му се е държала като тиранка.

Дали дългото очакване на син го бе разочаровало и изнервило, или се бе радвал на дъщерите си? Щеше да е интересно да узнае това.

Нямаше жив човек, който да каже.

Мич отново се втренчи в монитора и за момента се зае с фактите, а не с предположенията.

 

 

Роз имаше предостатъчно свои видове стайни растения и реши да разсади и изложи някои от тях. По предложение на Стела включи други в интересни аранжировки.

Приятно й беше да работи със Стела, но се случваше рядко, главно защото предпочиташе само компанията на растенията и музиката, докато се занимаваше в оранжерията.

— Удоволствие е отново да заровя ръце в пръстта — отбеляза Стела, избирайки сансевиера за аранжировката си.

— Предполагам, че скоро няма да ти липсва, когато се заемеш с новата градина.

— Нямам търпение. Зная, че вбесявам Лоугън с множеството промени в проекта. — Подухна немирната къдрица, която се бе спуснала пред лицето й, и погледна към Роз. — Но това, което правеше той преди, едва ли можеше да се нарече проект. Беше по-скоро концепция.

— Която ти доразвиваш.

— Мисля, че ако му покажа още една скица, ще ме накара да я изям. Тази копривка е страхотна.

— Съсредоточаването върху градинарството помага да преодолееш предсватбения стрес.

За миг Стела остана неподвижна, с ръце в пръстта.

— Именно. Кой би предположил, че ще съм толкова неспокойна? Не ми е за първи път и ще направим малко, скромно тържество. Планирах го месеци наред, което доста ядоса Лоугън. Но трябваше да боядисаме и обзаведем поне хола и детската стая. Знаеш ли колко красиви неща му е дала майка му, а той ги е оставил на склад.

— Тази драцена ще стои добре тук. Мисля, че е нормално да се чувстваш неспокойна. Булката си е булка, независимо дали й е за първи път.

— Така ли се чувстваше и ти при втората си женитба? Зная, че се е оказала грешка, но…

— Не — каза Роз равнодушно. Тонът й не издаде огорчението, а пълно безразличие. — Това трябваше да ми подскаже нещо. Преживяваш стрес, защото си развълнувана и щастлива, и защото си от типа хора, които се тревожат за всяка подробност. Особено когато се отнася за нещо важно.

— Искам всичко да изглежда специално. Съвършено. Навярно съм полудяла, щом реших венчавката да се състои в задния двор, преди да завършим градината. Имаме време само до април.

— Ще успеете. И двамата с Лоугън знаете достатъчно за засаждането, един за друг и всички важни неща.

— Ще ми го напомняш, нали?

— С удоволствие. Тези изглеждат чудесно. — Роз се отдръпна назад и сложи ръце на кръста си. — Определи ли цени?

— Тридесет и четири и петдесет. Четиридесет и пет и деветдесет и пет за големите.

— Звучи добре. Хитър начин да си осигурим още малко приходи, като разсаждаме вече готови растения.

— И добра цена за клиентите, защото никъде другаде няма да намерят толкова богати стайни украси. Ще ти помогна да внесеш някои от тях и ще ги включа в каталога.

Натовариха количка с касетки и я закараха до главната постройка. Когато Стела започна да размества другата стока, за да ги подреди, Роз я побутна.

— Върви в офиса си и оформи документацията. Ако се заемеш с преподреждане, ще се забавиш тук повече от час. Щом свърша, можеш да се върнеш и да преместиш това-онова.

— Мислех си, че ако групираме част от по-малките ето там и използваме няколко от онези маси с теракотени плотове…

— Ще измисля нещо, а после ти ще дойдеш да доразвиеш идеята ми.

— Ако сложиш една от по-големите на онази масичка от ковано желязо и наоколо разположиш малки месингови фенери, а до нея — широка керамична саксия със стрелиция, ще се получи въздействаща гледка. Отивам в офиса си.

Роз се усмихна и смести новата стока сред другата. Не можеше да отрече, че идеята на Стела е чудесна, както обикновено. Подреди масичката според предложението й.

— Розалинд Харпър, ето къде си била!

Роз стоеше с гръб към вратата и успя да прикрие гримасата на раздразнение и придаде по-приветлив израз на лицето си.

— Здравей, Сиси.

Изтърпя обичайния поздрав — въздушна целувка на близо сантиметър от бузата й, и се примири, че ще загуби половин час в празни приказки.

— Много си хубава — каза Роз. — Нов тоалет ли имаш?

— Това ли? — Сиси превзето махна с ръка, показвайки френския си маникюр в тон с тъмночервения й костюм. — Измъкнах го от гардероба си тази сутрин. Господи, Роз, никога няма да качиш дори грам. Всеки път, когато те видя, се чувствам длъжна да се потя с двайсет минути повече на фитнес уреда си.

— Изглеждаш чудесно, Сиси.

Казваше самата истина. Едно от най-забележителните умения на Сесилия Прат бе да се разкрасява. Косите й бяха чудесно изрусени на кичури, изправени и подстригани на черта, която подхождаше на младежкото й и закръглено лице с трапчинки и кафяви очи.

Съдейки по тоалета й, Роз предположи, че е обядвала с приятелки или е имало среща на женския комитет и тя е наминала да посее и пожъне клюки.

Това бе другото развито до съвършенство умение на Сиси.

— Не зная как е възможно, толкова съм изтощена. Тази година празниците почти ме довършиха. Накъдето и да се обърнеш — парти. Не съм си поела дъх от Деня на благодарността. Преди да усетя, ще дойде време за пролетния бал в клуба. Нали ще дойдеш тази година, Роз? Без теб не е същото.

— Не съм мислила за това.

— Е, помисли си. Поседни за минута да си поговорим. Не мога да стоя на краката си нито миг повече. — За да й докаже, Сиси седна на пейката до масичката, върху която Роз току-що бе подредила стока. — Невероятно е. Сякаш седя сред тропическа градина. Следващата седмица с Ханк заминаваме за Каймановите острови да се попечем на слънце. Имам нужда от почивка, честна дума.

— Сигурно ще прекарате забавно.

Добрите маниери задължаваха Роз да седне до нея.

— Трябва и ти да отидеш на почивка на някой тропически остров, скъпа. — Сиси докосна ръката й. — Слънце, синьо море, полуголи красавци. Билет за рая. Знаеш ли, тревожа се, че ти стоиш тук като прикована с вериги към фирмата. Но вече можеш да разчиташ на онова момиче от Севера. Как се справя тя впрочем?

— Казва се Стела, Сиси, и работи при мен повече от година. Това е ясно доказателство, че и двете сме доволни.

— Радвам се да го чуя. Трябва да се възползваш и да заминеш някъде за известно време.

— Няма място, където бих искала да отида.

— Е, ще ти донеса брошури, обещавам. Не бих могла да преживея още ден, ако не ме крепеше мисълта, че скоро ще седя на плажа и ще пия май-тай. Умно постъпваш, като пропускаш повечето партита, но ми беше мъчно, че не те видях на Нова година у Джан и Куил. Хубаво събиране, но не може да се сравнява с онова, което организира ти. Цветята бяха оскъдни, а храната — нищо особено. Не бих казала на Джан. Знаеш ли, че след седмица тя ще се подложи на липосукция?

— Не, не знаех.

— Е, беше поредната зле опазена тайна. — Сиси се приближи, заговорнически й намигна и трапчинките й се появиха. — На задника и бедрата, доколкото разбрах. Преди малко обядвах с нея и тя каза, че заминава за център за отслабване във Флорида, но всички знаят, че ще източат тлъстините й, а после ще стои затворена в дома си, докато посмее да се покаже пред хора. Господи, задникът й е толкова голям, че можеш да сервираш на него вечеря за четирима, така че едва ли ще може отново да ходи изправена след по-малко от седмица.

Роз се опита да сдържи смеха си, но не успя.

— За бога, Сиси, на мен ми се струва нормален.

— Не и в сравнение с този на секретарката, на която според слуховете Куил е хвърлил око. Двайсет и осем годишна, а вечерята за четирима може да бъде сервирана върху малко по-висока част от тялото й, стига да не ти е неприятно да се храниш върху силикон.

— Дано това за Куил да не е вярно. Винаги съм смятала, че с Джан са чудесна двойка.

— Някои мъже просто губят разсъдъка си при вида на две големи гърди, независимо дали са божие или човешко творение. Това ме подсеща за нещо, което исках да ти кажа, но не знам как да започна.

— Ще намериш начин.

— Чувствам се длъжна да… Откога сме приятелки, Розалинд?

— Не мога да кажа.

„От времето, когато да се познаваш с някого от гимназията не означаваше непременно да се смяташ за негов приятел“, помисли си тя.

— На нашата възраст е най-добре да не броим годините — продължи Сиси. — Но тъй като се познаваме от по-дълго време, отколкото и на двете ни се иска да признаем, се чувствам длъжна да ти разкажа за нещо, което се случи. Нямах време да поговоря с теб дори за минута след… инцидента и първо ще споделя, че никога не съм била толкова изумена и потресена, колкото когато онова ужасно създание Брайс Кларк влезе в къщата ти по време на твоя прием, сякаш има пълното право.

— Всичко е наред, Сиси. Веднага си тръгна.

— Слава богу, защото не зная дали бих се сдържала. Просто не зная. Не мога да повярвам, че Манди ходи с него. Всеизвестно е, че момичето има ум на бавноразвиваща се бълха, но това не е оправдание, че не си е направила труда да проучи кой е този мъж, преди да се появи с него в дома ти. — Махна с ръка. — Не ми се говори на тази тема.

— Тогава да престанем. Трябва да работя.

— Но не съм ти казала всичко. Губя мисълта си, когато съм разстроена. Той беше там, Роз, с онази безмозъчна хлапачка. Беше у Джан и Куил, със самочувствие до небесата, съвършено спокоен. Пиеше шампанско, танцуваше и пушеше пури на верандата. Говореше за собствената си консултантска компания. Стомахът ми се разбунтува. — Сиси притисна ръка към корема си, сякаш отново има същото неприятно усещане. — Джан каза, че си изразила съжаление, че не можеш да дойдеш, но се ужасява, че ще промениш решението си и всеки момент ще дойдеш. Не бях единствената.

— Не се и съмнявам. — Роз знаеше със сигурност, че е имало трепетно очакване и безброй погледи към вратата, изпълнени с надежда. — Джан има право да кани, когото пожелае в дома си.

— Определено не съм съгласна. Това е въпрос на лоялност, а може би и на добър вкус. Днес я поканих на обяд, за да й го кажа. — Докато говореше, Сиси извади пудриерата си и потупа носа си с тампона. — Оказа се, че Куил го е допуснал в дома си. Имали някакъв общ бизнес, за който Джан нямала представа. Тази жена никога не се интересува от нищо, свързано с пари. За разлика от теб и мен.

— Хм! — бе най-учтивият отговор, хрумнал на Роз за Сиси, която не бе работила нито ден в живота си.

— Самата тя умираше от срам, докато си говорехме по време на обяда. — Сиси извади червило и подсили цвета на устните си, същия като този на костюма й. — Но имаше и хора, които изразиха съчувствие към него. Наистина вярват, че си се отнесла несправедливо, което, ако питаш мен, е ужасно нелепо. Най-лошото са измислиците, че си прибягнала до физическа саморазправа, когато той дошъл на приема. Изгонила си го, вместо да изслушаш молбата му за прошка, така да се каже. Заплашвала си и него, и глупавата му приятелка дори след като напуснали къщата ти. Разбира се, всеки път, когато чуя нещо подобно, се старая да разсея заблудите. Все пак бях там.

Роз познаваше този разпален тон. „Дай ми още нещо за подклаждане на огъня.“ Но нямаше да й достави това удоволствие, колкото и ядосана и озлобена да се чувстваше.

— Хората могат да говорят или мислят каквото искат. Няма повод за безпокойство.

— Е, някои твърдят, че не си дошла у Джан и на няколко други събирания, защото си знаела, че той ще е там с жена на половината от твоите години.

— Изненадана съм, че някой се е загрижил как ще реагирам при среща с мъж, който отдавна вече не е част от живота ми. Ако се видиш с Джан, кажи й да не си създава излишни тревоги заради мен. — Роз стана. — Радвам се, че си поговорихме. Но имам още малко работа тук.

— Искам да знаеш, че не преставам да мисля за теб. — Сиси се изправи и отново доближи устни до бузата й. — Трябва да обядваме заедно някой ден, аз черпя.

— Приятно прекарване с Ханк на Кайманите.

— Благодаря. Ще ти изпратя онези брошури — извика тя, докато се отдалечаваше.

— Направи го — промърмори Роз.

Тя тръгна в противоположната посока, ядосана на себе си, че се е почувствала обидена и разстроена. Знаеше, че не си заслужава, но все пак гордостта й бе наранена.

Отправи се към оранжерията за разсаждане, но в последния момент сви покрай нея. В това настроение по-скоро би навредила на растенията, вместо да се погрижи за тях. Заобиколи, навлезе в гората, която разделяше градините на фирмата и личните й владения, и продължи по дългата пътека към дома си.

Не искаше да вижда и да разговаря с никого, но Дейвид бе навън и играеше с момчетата на Стела и кучето им.

Кучето я забеляза първо, заподскача с весел лай към нея и опря предни лапи на краката й.

— Не сега, Паркър. — Роз се наведе да го почеше зад ушите. — Моментът не е подходящ.

— Търсим заровено съкровище. — Люк дотича, със смешна черна брада, закачена с ластик за ушите, която скриваше половината от луничавото му лице. — Имаме карта и всичко останало.

— Съкровище?

— Аха. Аз съм пиратът Черната брада, а Гевин е Дългия Джон Силвър. Дейвид е Капитан Морган. Казва, че капитан Морган може да накара слънцето да изгрее в мрачен ден. Но не разбирам как.

Роз се усмихна и разроши косите на момчето и козината на кучето. „Не е лоша идея да пийна ром «Капитан Морган» — реши тя. — Двоен.“

— Какво е съкровището?

— Изненада е, но Дейвид… Капитан Морган каза, че ако не го намерим, значи сме негодници и ще чистим палубата.

Тя хвърли поглед към Гевин, който куцаше с пръчка от метла, вързана за крака, и към Дейвид — с черна превръзка на окото и голяма шапка с перо, навярно част от карнавален костюм.

— Тогава е най-добре да продължиш с търсенето.

— Не искаш ли да поиграеш с нас?

— Не точно сега, момчето ми.

— Намери жълтиците ми — извика Дейвид, докато се приближаваше, — или ще те обеся на оградата.

С неподобаващи за пират писъци Люк се отдалечи, за да отброи следващите крачки по картата заедно с брат си.

— Какво има, скъпа?

— Нищо. — Роз поклати глава. — Малко главоболие, реших да се прибера по-рано. Дано не си заровил нещо наистина. Не искам да те уволня.

— Нова игра „Плейстейшън“ в извивката на най-ниския клон на онзи чинар.

— Вие сте истинско съкровище, капитан Морган.

— Един на милион. Познавам това изражение. — Повдигна ръка към лицето й. — Би могла да заблудиш всекиго, но не и мен. Какво те е разстроило и защо си вървяла пеш дотук без яке?

— Забравих го и наистина имам главоболие. Причината е една глупава клюка, която Сиси Прат се почувства длъжна да ми съобщи.

— Някой ден ще се задави с този свой неуморен език. — Дейвид повдигна превръзката си. — Когато я откарат в погребалното бюро, ще се погрижа да бъде облечена в старомодна, залежала рокля от „Уол март“. Полиестер.

Роз успя да се усмихне.

— Това е жестоко.

— Да влезем вътре. Ще ти приготвя от прочутото си мартини. Можеш да ми разкажеш и да позлословим по адрес на онази кучка.

— Въпреки че звучи забавно, мисля, че имам нужда от два аспирина и двайсет минути сън. И двамата знаем, че не бива да разочароваш момчетата. Хайде, капитане. — Целуна го по бузата. — Върви да ги командваш.

Влезе в къщата, направо на горния етаж. Изпи аспирина, който сама си бе предписала, и се изтегна на леглото.

Докога грешката, която бе допуснала с втория си брак, щеше да тежи като камък на шията й? Колко пъти съдбата щеше безмилостно да й напомня за нея?

Край на суеверните надежди, че с петнайсетте хиляди долара, които му бе позволила да отмъкне от банковата й сметка, е платила цената и възстановила равновесието в живота си.

Беше се простила с парите и нямаше смисъл да съжалява за това свое наивно решение. Бракът оставаше факт от миналото й, който не можеше да заличи, колкото и да се самонаказва.

Рано или късно той отново щеше да стъпи накриво, да подцени жената, чиято глава е завъртял, или да се опита да измами някого, след което щеше да офейка от Мемфис, далеч от нея. И хората щяха да намерят друга тема за обсъждане, както ставаше винаги.

Не проумяваше как е успял да убеди някого, че тя го е нападнала, при това в собствения си дом. Но доста умело се преструваше на наранен и беше най-убедителният лъжец, когото познаваше.

Не можеше и нямаше смисъл да се защитава, по какъвто и да е начин. Така само би наляла масло в огъня. Щеше да постъпи както винаги, да стои далеч от хорските клюки — физически и емоционално.

Можеше да си позволи да се сърди за известно време. Все пак и тя не бе идеална. После щеше да продължи да живее живота си както по-рано.

Както самата тя желае.

Затвори очи. Не очакваше да заспи, но се унесе в онова полусънно състояние, което често й се струваше по-успокояващо.

В унеса си се озова сред своята сенчеста градина, където се наслаждаваше на пролетния полъх и вдъхваше уханията, носещи се във въздуха.

Виждаше голямата къща и ярките цветя в сандъчетата на терасите. И някогашния гараж за файтони, с леха лилии отпред, готови всеки момент да разтворят широко цветове.

Долавяше уханието на трендафила, с който бе обрасла беседката, озарена от златисти слънчеви лъчи. Белите рози, засадени от самата нея в памет на Джон.

Радко ходеше до гроба му, но често наобикаляше тази беседка.

Загледа се отвъд розариума, в лехите с летни цветя и пътеките, виещи се между храстите и дърветата на мястото, където Брайс бе искал да изкопае плувен басейн.

Бяха се скарали за това и Роз вдигна грандиозен скандал, когато той, въпреки възраженията й, се свърза със строителна фирма и сключи договор зад гърба й.

Тогава тя се обади на строителния предприемач и се закани, че ако направи и една копка в градината й, полицията трудно ще събере останките му от земята.

Още по-гневно напомни на Брайс, че къщата и имението са нейни и единствено тя има право да взема решения, свързани с тях.

Той си тръгна сърдит, но само няколко часа по-късно довтаса да й се извинява, падайки на колене, с букетче диви теменужки в ръка.

Грешката й беше, че прие извиненията и цветята.

Сама е по-добре.

Роз потръпна в сянката.

— Може би да, а може би не.

Постигнала си всичко сама. Веднъж сгреши и виж какво ти струва. Все още плащаш скъпо. Не допускай нова грешка.

— Това няма да се случи. Каквото и да правя, няма да допусна грешка.

Сама е по-добре. Гласът звучеше по-настойчиво и я обгърна вледеняващ студ. Аз съм сама.

За миг, само за миг, Роз зърна жена със захабена бяла рокля, лежаща в изровен гроб. Долови мириса на смъртта под розите си.

Очите на жената внезапно се отвориха и втренчиха поглед в нейните, изпълнени с дива ярост.