Нора Робъртс
Черна роза (21)

Двадесета глава

Горе, във всекидневната, Мич повдигна краката на Роз в скута си и започна да ги разтрива.

— Дълъг ден за теб.

— Безспорно.

— Спечели доста точки, шампионке.

— Да, но Харпър отбеляза решаващата и гарантира победата на отбора.

— Убеждавам се, че съм влюбен, щом момичето ми започне да се изразява образно със спортни термини. — Повдигна крака й по-високо и целуна глезена й. — Ще взема своя дял от дневниците у дома. Искам да се заема с тях още тази вечер.

— И за теб беше дълъг ден. След сватбата ще ги четеш. — Роз се облегна назад и затвори очи, когато палецът му проследи извивката на стъпалото й. — Освен това, ако си тръгнеш, ще ме лишиш от удоволствието да разтриеш краката ми.

— Надявах се, че така ще те подкупя да ме поканиш да остана.

— Няма нужда от подкуп. И бездруго щях да те поканя.

— Случайно костюмът ми за сватбата е в колата.

Очите й останаха затворени, а крайчецът на устните й затрептя.

— Обичам предвидливите мъже.

— Не бях сигурен дали ще приемете мъж в къщата за тази нощ. Предсватбена вечер, женски ритуали.

— Започнахме с ритуалите още тази сутрин в козметичния салон, но ще продължим утре. Ще бъдат чудесно семейство, нали?

— Вече са семейство. Много се забавлявах да гледам как момчетата натриха носа на онази старица, а ти направо я застреля. Харпър я довърши.

— Държахме се ужасно грубо, нали? Разбира се, никога няма да ти проговори отново. Не се надявай на помощ от нея за книгата си — засмя се Роз.

— Няма за какво да съжалявам. Впрочем това, което ще напиша за нея, едва ли ще й хареса.

— На мен ще ми хареса. Тя знае. Знае коя е Амелия и какво я е сполетяло. Предполагам, че винаги е знаела. Има вероятност да е унищожила някои дневници, в които се споменава за нея… но едва ли, защото всичко, което принадлежи на Харпър Хаус, е свещено за Кларис. Все пак трябва да бъдем подготвени.

— Нужни са ми само няколко семенца. От тях ще отгледам цветята, които очакваш да видиш.

Роз го погледна с широко отворени очи.

— Много остроумно. Убеждавам се, че съм влюбена, щом гаджето ми започне да се изразява с градинарски термини.

— Все още не си видяла нищо. Розалинд, краката ти ме изкушават.

— Краката ми?

— Влудяват ме. Винаги се питам… — Бавно свали единия от дебелите й чорапи. — … какво ще открия. Ааа… — Прокара пръст по ноктите й, лакирани в бледорозово със съвсем лек блясък. — Изненада, изненада.

— Те са една от малките ми тайни.

Мич повдигна ходилата й и плъзна устни по извивките им.

— Обичам тайните.

Несравнимо изживяване бе да доставя наслада на силна жена, да вижда и чувства как тя се предава на усещанията. Една лека тръпка, една тиха въздишка възбуждаше неописуемо, когато я издаваше жена с несломима воля.

От влечението до страстта, от страстта до любовта. Преди нямаше намерение отново да изминава този път, а ето че сега стоеше тук с нея и знаеше, че е единствената, с която иска да прекара остатъка от живота си. Запита се как неусетно беше стигнал до този етап и бе започнал да копнее за уханието й, за гласа й и допира на нежната й кожа.

Когато тя се надигна, обви ръце около врата му и сля топлите си устни с неговите, сърцето му щеше да се пръсне.

— Виждам те и когато настъпи пълен мрак — заговори той. — Чувам те, дори и да си на километри разстояние.

От гърлото й се изтръгна тих звук и тя се притисна към него.

Остана неподвижна за миг, отпуснала глава на рамото му. Сърцето й биеше до неговото. Никога нямаше да проумее как е възможно любовта да означава толкова много различни неща в различни моменти. Можеше само да е благодарна, че е открила тази любов точно сега. Щеше да я пази и цени. Да цени него. Отдръпна се назад, докосна лицето му с ръка и погледите им се срещнаха.

— По-трудно е, когато стигнеш дотук, след като си изминал по-дълъг път и узнал повече. Но в същото време е по-истинско. По-пълноценно. Искам да знаеш, че с теб се чувствам именно така. Задоволена и пълноценна.

— Не мисля, че мога да живея без теб от сега нататък, Розалинд.

— Добре. — Докосна устните му със своите. — Добре — повтори тя и бавно се предаде на целувката.

Обгръщаше го с тялото си, опияняваше се от близостта му, от косите му, кожата му. От него струеше нежност и същевременно неудържима страст. Докато устните й бяха впити в неговите, разкопча ризата му, повдигна ръце и изчака да й помогне да свали своята и да се притиснат един към друг, гореща плът до гореща плът.

Мич я повали на дивана по гръб и обходи тялото й с ръце и устни. От шията, раменете и гърдите до удивително тънката талия.

Имаше следи от раждането на синовете, с които заслужаваше да се гордее. За миг потърка буза в корема й, удивен, че е способен да дари наслада на толкова силна и пълна с енергия жена.

Тя погали гърба му, опиянена от негата, която замъгляваше сетивата й, и лениво придвижи ръце към копчетата на дънките му. Долови топлина и възбуда и почувства, че и нейните мускули тръпнат в очакване.

Трескаво се освободиха от дрехите. Роз отново се надигна над него, този път го притисна между бедрата си и загледана в премрежените му зелени очи, бавно го пое в себе си.

— О, господи!

Ръцете й се вкопчиха в облегалката на дивана.

Той бе изцяло в нейна власт. Ханшът й се поклащаше във влудяващо бавен ритъм и силните й бедра стягаха тялото му като железен обръч.

Чувстваше допира на ръцете му, които страстно галеха плътта й, докато й позволяваше да диктува ритъма. После бавно се плъзнаха по гърба й и накрая се спряха върху гърдите й.

Притисна го още по-силно, долепи устни до неговите и вкусът на сподавения й стон го завладя. Бяха вкопчили ръце един в друг, когато тя рязко отметна назад глава и затвори очи, заблестели от възбуда.

После нетърпеливо го понесе със себе си към екстаза.

 

 

Роз се събуди в четири часа, твърде рано за сутрешен крос и твърде късно, за да заспи отново. Полежа няколко минути в тихия мрак. Удиви се колко бързо свиква да се буди до Мич. Не се подразни, че половината от леглото й е заета, и дори не бе изненадана, че той спи до нея.

Струваше й се по-естествено, отколкото очакваше… не беше нещо, с което трябва да свикне, а нещо, без което не желаеше да живее повече.

Запита се защо не й изглежда странно да се буди до друг човек, да започва деня, споделяйки личното си пространство с него. Шумът в банята, разговорите или мълчанието, докато се обличаше.

Реши, че навярно е така, защото дълбоко в себе си е копняла отново да бъде с някого. Не го бе търсила и не се бе чувствала непълноценна. В някои отношения годините на самота я бяха превърнали в сегашната жена. И тази жена бе готова да сподели останалата част от живота си, дома и семейството си с този мъж.

Измъкна се от леглото и безшумно запристъпва из стаята. „Още една промяна“, осъзна тя. Отдавна не се бе старала да пази тишина, за да не смути съня на спящ партньор.

Влезе във всекидневната си и избра един от дневниците. Бавно прокара ръка по тетрадките на баба си. Щеше да ги запази за по-нататък, за да ги прочете за удоволствие и от сантименталност.

Но първо трябваше да изпълни дълга си. Още през първите петнадесет минути разбра, че с прабаба й не биха се разбирали.

„Времето все още е приятно. Реджиналд се задържа в Ню Орлиънс във връзка с бизнеса си. Не успях да намеря коприна в синия цвят, който търся. Тук магазините са толкова назад от модата. Мисля, че трябва да предприемем пътуване до Париж. Но едва след като намерим нова гувернантка за момичетата. Сегашната е твърде своенравна. Когато си помисля колко пари отиват за заплатата и прехраната й, не съм никак доволна от услугите й. Наскоро й подарих чудесна дневна рокля, която не ми отиваше, и тя без колебание я прие. А щом я помоля за някоя дребна услуга, започва да мърмори. Разбира се, че има време да изпълнява по няколко поръчки, когато не е заета да надзирава момичетата и да им преподава уроци.

Оставам с впечатлението, че се смята за нещо повече, отколкото е.“

Роз изпъна крака и прелисти страниците. Повечето се оказаха подобни. Оплаквания, злободневни подробности за пазаруване, планове за предстоящи и разкази за отминали приеми. Рядко ставаше дума за децата.

Остави този за друг път и взе следващия. Докато бегло го преглеждаше, попадна на бележки за камериерка, уволнена за кикотене в коридора, и за разточителен бал. Изведнъж един абзац привлече вниманието й и тя се зачете по-внимателно.

„Отново пометнах. Защо е така мъчително да загубиш дете, както и да родиш? Изтощена съм. Питам се как ще преживея това изпитание отново, за да даря Реджиналд с наследника, който толкова отчаяно желае. Ще поиска да легне с мен веднага щом отново бъда в състояние и тези неприятни изживявания ще продължат, предполагам, докато отново зачена.

Не изпитвам никакво удоволствие нито от това, нито като гледам момичетата, които всеки ден ми напомнят какво все още не съм постигнала.

Поне, след като забременея, ще ме остави на мира през месеците на очакване. Мой дълг е да раждам синове. Не бих пренебрегнала дълга си, но изглежда съм неспособна да родя друго, освен бъбриви малки госпожици.

Искам само да спя и да забравя за поредния си неуспешен опит да даря съпруга си и тази къща с наследника, който им е нужен.“

„Децата са били само дълг за нея — помисли си Роз. Колко тъжно. Как ли са се чувствали онези момичета, щом майка им е гледала на тях като на свой провал само заради пола им? Дали някога е имало радост в този дом, докато в него е властвала Беатрис, или всичко е било дълг и показност?“

Обзета от негодувание, тя се поколеба дали да не вземе някой от дневниците на баба си, но не събра сили и прелисти още един от другите.

„Не мога да понасям онази досадница Мери Луиз Бъркър. Човек ще си помисли, че след като е родила четирима синове и коремът й отново е издут като на крава, знае всичко за зачеването, износването и отглеждането на деца. Далеч не е така. Синовете й непрекъснато тичат като индианци и оставят отпечатъци от мръсните си ръце по всички мебели в приемната й. А тя просто се смее и казва, че момчетата са си момчета, когато нахълтат вътре с трите си дръгливи кучета!

Имаше наглостта да ми предложи да отида при нейния лекар и при някаква вуду магьосница. Кълне се, че този път ще роди момиченцето, за което мечтае, защото е отишла при онази нещастница и си е купила амулет, който държи закачен над леглото си.

Не стига, че позволява на своите сополанковци да се държат неприлично дори на обществени места, но не е за вярване, че смее да говори пред мен за подобни неща, при това зад маската на загриженост и приятелство.

Трябва да намеря начин да се отърва от нея.“

Роз реши, че жена като Мери Луиз би й харесала. Запита се дали съученикът й Боби Лий Бъркър не е неин наследник.

Изведнъж погледът й се спря върху един пасаж и сърцето й замря.

„Стоя заключена в стаята си. Не желая да разговарям с никого. Унижението, на което съм подложена е непоносимо. От толкова години съм предана съпруга и изключителна домакиня, надзиравам персонала на тази къща, без да се оплаквам, и полагам огромни усилия, за да поддържам доброто ни име пред хората с нашето обществено положение и бизнес партньори на Реджиналд.

Като всяка добра съпруга, не съм любопитствала за връзките му с други жени и съм била доволна, че е дискретен.

А сега да се случи това.

Тази вечер се прибра у дома и ме повика в библиотеката, за да поговори с мен насаме. Каза ми, че една от любовниците му е забременяла. Отговорих, че подобни неща не се обсъждат между съпрузи, но той махна с ръка, сякаш не го е грижа за мнението ми.

Сякаш не го е грижа за мен.

Нареди ми да поддържам илюзията, че съм бременна, и заяви, че ако онова същество роди момче, той ще го доведе в нашия дом, ще носи името Харпър и ще отрасне тук. Като негов син. Като мой син.

Ако е момиче, нищо страшно. Отново ще «пометна» и толкова.

Отказах. Разбира се, че отказах. Да приема една уличница в дома си!

Тогава той ме изправи пред следната дилема: или да се примиря с неговото решение, или да се разведе с мен. Беше категоричен, че и в единия, и в другия случай ще се сдобие със син. Предпочита да остана негова съпруга и да спестя и на двама ни скандалите около един развод, за което обещава щедро да ме възнагради. Ако откажа ще последва развод и срам, и ще бъда отритната от дома, за който от толкова време се грижа, ще загубя живота, който съм изградила.

Това означава, че нямам избор.

Ще се моля онази пачавра да роди момиче. Ще се моля детето й да умре. И тя да умре. И двамата да горят в ада.“

Ръцете на Роз затрепериха. Въпреки че искаше да продължи да чете, стана и тръгна към вратите на терасата.

Чувстваше нужда от въздух. С тетрадката в ръка, застана навън и вдъхна от утринната свежест.

Що за мъж беше това? Да натрапиш своя незаконен син на съпругата си. Дори и да не я бе обичал, би трябвало поне да я уважава.

Що за бащина обич беше това — да принуди детето да отрасне с жена, която никога, никога не би се привързала към него като майка? Която всеки път, когато го види, би изпитвала негодувание. Дори презрение.

И всичко — само за да продължи името Харпър.

— Роз?

Тя не се обърна, когато чу гласа на Мич зад гърба си.

— Събудих те. Мислех, че не вдигам шум.

— Не си ме събудила. Просто усетих, че не си до мен.

— Открих нещо. Започнах да чета някои от дневниците. Открих нещо ценно.

— Каквото и да е, очевидно те е разстроило.

— И ме натъжи, и ме ядоса. Изненадана съм, но същевременно и не съм. Попаднах на една бележка… Прочети я сам. — Обърна се и му подаде книгата, отворена на страницата, до която бе стигнала. — Вземи я във всекидневната. Искам да постоя малко тук.

— Добре.

Мич взе книгата, но долови нещо в очите й, което сякаш прониза сърцето му, обхвана брадичката й и нежно я целуна.

Роз отново се загледа в имението си, в градините, озарени от сребристото сияние на зората. Домът, който принадлежеше на семейството й от поколения. „Дали си е струвало?“, запита се тя. Дали си бе струвало един мъж да причини толкова болка, за да продължи имението да носи това име?

Влезе и седна срещу Мич.

— Тук ли спря? — попита той.

— Трябваше да осмисля прочетеното. Да проумея колко жестоко е постъпил с нея. Не бих я нарекла жена, достойна за възхищение, съдейки по собствените й дневници. Била е себична, самовглъбена, дребнава. Но е заслужавала по-добро отношение. „Щом ти не можеш да ми родиш син, ще се сдобия с него от другаде. Или ще се примириш, или ще напуснеш тази къща.“ Избрала е първото.

— Все още не знаеш това.

— Знаем го. — Роз поклати глава. — Ще прочетем и останалото, но вече го знаем.

— Мога да прегледам и този, и останалите по-късно. Сам.

— Не, нека продължим сега. Все пак става дума за миналото на моето семейство. Виж какво ще откриеш. Аз ще сляза да сваря кафе.

Когато се върна, забеляза, че е сложил очилата си за четене. „Има вид на занесен учен — помисли си тя, — който не е мигнал цяла нощ. Без риза, с разкопчани дънки и сплъстени коси.“

Отново я обзе нежност, която бе като мехлем за болката в сърцето й.

— Радвам се, че беше тук, когато намерих това. — Роз остави подноса, наведе се и го целуна по главата. — Радвам се, че си тук.

— Има и продължение. — Мич хвана ръцете й. — Искаш ли да ти го разкажа накратко?

— Не, прочети точните й думи. Искам да ги чуя.

— Тук-там има подробности от ежедневието. Бележките издават, че мисълта не й е давала покой. Чувствала се е унизена и изпълнена с ярост. Накарала го е да си плати по единствения начин, който е знаела. Разточително е харчела парите му, не го е допускала в леглото си и си е позволявала пътувания.

— По-силна жена би тропнала с крак — отбеляза Роз, — би го напуснала и отвела децата със себе си. Но не и тя.

— Не го е направила. Били са други времена за жените.

— Да, но правото си е право. — Остави чашата си. — Прочети го, Мич. Искам да зная.

„Той донесе детето у дома с някаква дойка, селска повлекана. Твърди, че не е майката. Тя щяла да остане в града, в къщата, където я е посещавал. Най-сетне има своя син, малък ревльо, увит в одеяло. Дори не го погледнах и никога няма да го погледна. Знам само, че е платил на доктора, за да мълчи и че през следващите няколко дни трябва да стоя у дома и да приемам гости.

Донесе го посред нощ, за да заблуди прислужниците, че аз съм го родила. Или поне да ги накара да се преструват, че вярват в това. Нарекъл го е Реджиналд Едуард Харпър младши.“

— Дядо ми — промълви Роз. — Горкото момче. Станал е чудесен човек. По някакво чудо, като се има предвид как е започнал живота си. Има ли нещо за майка му?

— В този дневник — не, но все пак ще го прегледам по-внимателно.

— В някой от другите трябва да има. Амелия е умряла тук. Навярно някога Беатрис се е срещнала и разговаряла с нея.

— Започвам да ровя още сега.

— Не. — Роз уморено потърка очи. — Днес ще има сватба. Трябва да бъде ден за радост и ново начало, а не за скръб и стари тайни. Вече разкрихме достатъчно.

— Розалинд, това по никакъв начин не променя личността, която си.

— Разбира се. Но ме кара да се замисля. За хора като Реджиналд и Беатрис бракът е бил сделка. Обществено положение, раждане на деца, предаване на постигнатото в следващите поколения. Може да е имало известно привличане или привързаност, но в основата си е представлявало сделка. Поддържането на престижа на семействата е било задължение. Гледали са на децата си като на средство за това. Колко жалко за тях и колко трагично за децата. А днес… — Роз дълбоко си пое дъх. — Днес разбираме, че не трябва да е така. Ще видим как двама души, които се обичат, разменят клетви за вярност, сключват брак и създават семейство. Радвам се, че си тук, Мич. Радвам се, че го открихме точно в този ден. Защото след всичко, което прочетох, имам нужда от тази сватба.

 

 

Денят беше прекрасен — с ясносиньо небе и свеж въздух, изпълнен с ухания на цветя. Градината, създадена от Лоугън и Стела, сияеше в красиви съчетания от цветове и форми.

Сред моравата имаше подредени столове, покрити с бледопрасковени драперии. По пътеката между тях щеше да пристъпва Стела, придружавана от баща си, към Лоугън и синовете си.

Роз се обърна и видя как Джолийн нервно намества цветята в косите на Стела.

— Като картина сте — отбеляза тя. — И двете.

— Отново ще се разплача. — Джолийн размаха ръка пред лицето си. — Безброй пъти освежавах грима си. Ще те изоставя само за минута, скъпа. Отивам да нагледам баща ти.

— Добре. — Стела махна с ръка, докато Джолийн бързаше към вратата. — Няма да се ядосвам и да развалям настроението си, че майка ми отказа да дойде. Пътуването било твърде уморително… а и не ми било за първи път. И за нищо на света нямало да седне до онази жена, както продължава да нарича Джолийн след толкова години.

— Тя губи, нали?

— Да… по-добре за мен. Държа Джолийн да стои до мен днес. И ти, и Хейли. — Стела повдигна ръка и докосна сапфирите на обиците си. — Съвършени са.

— Вълшебни са. Толкова ти отиват.

С леко насълзени очи, Роз се приближи да огледа приятелката си.

Роклята бе семпла, бледосиня, с тънки презрамки, корсаж и дълга, леко колосана пола. Къдравите й червени коси бяха украсени с две далии — една бяла, а другата синя. Изглеждаше свежа и лъчезарна, както би трябвало да изглежда всяка булка.

— Чувствам се като истинска красавица.

— Имаш право. Красива си. Толкова се радвам за теб.

— Вече не съм нервна и дори не усещам свиване в стомаха. — Стела докосна корема си и примигна, за да сдържи сълзите. — Спомних си за Кевин, за първата си сватба, годините с него и децата, които създадохме. Дълбоко в сърцето си знам, че одобрява избора ми. Лоугън е добър човек.

— Много добър.

— Накарах го да чака почти година. — Леко се засмя. — Времето напредва. Роз, благодаря ти за всичко, което правиш.

— На твоите услуги. Готова ли си да се омъжиш?

— Напълно.

„Красиво е — помисли си Роз. — И трогателно.“ Мъжът, жената и момчетата, застанали заедно сред градината, която от сега нататък щяха да споделят. Лоугън — висок, едър и мъжествен в костюма си, Стела — прелестна и сияеща в синята си рокля, и децата — усмихнати дори когато младоженците се целунаха.

Гостите реагираха спонтанно, с бурни аплодисменти, след като Лоугън вдигна Стела на ръце и я завъртя в кръг. А Харпър направи момента още по-незабравим, отваряйки първата бутилка шампанско.

— Не си спомням да съм виждал по-щастлива двойка — отбеляза Мич и докосна чашата на Роз със своята. — Или по-красиво семейство. Добра работа си свършила.

— Не съм сторила нищо.

— Това е като родословието. Двамата са свързани с теб по различни пътища. Не чрез кръвно родство, но нещата се свеждат до същото. Събрала ги е връзката с теб. Останалото се е случило между тях, но в началото е била тази връзка.

— Добра гледна точка. Харесва ми. — Роз повдигна чашата си. — Искам да поговорим за нещо малко по-късно. Бях решила да изчакам, докато отмине щастливият ден на Стела. По правило сватбата е денят на булката.

— За какво искаш да говорим?

— Би могло да се каже — за връзките. — Роз се повдигна на пръсти и го целуна. — Ще ти кажа, когато се приберем у дома. Всъщност трябва да отскоча дотам. Забравих специалната бутилка шампанско за първата им брачна нощ.

— Мога да отида да я взема.

— Не, ще стане по-бързо, ако отида аз. Ще се върна след петнайсет минути.

Качи се в колата си, но спря, защото чу Хейли да я вика:

— Роз, почакай! Мога ли да дойда с теб? — Задъхана, тя спря до колата, с плачещата Лили в ръце. — Малката капризничи. Трябва да подремне, ала няма да спи дълго. Разходката с колата ще е достатъчна. Можем да отидем с моята.

— Добре. Но трябва да побързаме.

— Няма проблем. — Хейли отиде до своята кола и настани опърничавото момиченце на седалката. — Винаги се успокоява в колата и ако заспи, ще мога да поседя при нея, докато се събуди. После и на двете ще ни бъде по-приятно на партито.

Както бе предвидила, плачът затихна и главичката на Лили заклюма, преди да се спуснат по алеята към шосето.

— Действа като магия — каза Хейли.

— И при моите винаги действаше. Толкова е сладка с розовата си рокличка.

— Всичко беше много красиво. Ако някога се омъжа, искам точно такава сватба. Пролетно време, цветя, приятели, сияещи лица… Винаги съм смятала, че ще предпочета тържествена венчавка в църква, но днес беше толкова романтично.

— Напълно подходящо за тях. Хубаво е да… Намали скоростта. Спри!

— Какво има? Какво… Господи!

Погледнаха към „В градината“. Днес беше затворено, за да могат всички да присъстват на сватбата. Но очевидно някой беше влизал. Може би все още се намираше вътре.

Няколко от масите за излагане на разсад бяха преобърнати, насред лехите имаше паркирана кола и цветята бяха смачкани.

— Позвъни на полицията — просъска Роз и скочи от колата. — Тръгвай веднага с детето. Връщай се у Лоугън.

— Не! Не влизай сега!

— Това е моят дом.

Вече тичаше към входа.

Нейните цветя, растенията, които бе отгледала от семена или резници и бе обграждала с внимание, грижи и обич. Унищожени. Стъпкани. Разкъсани.

„Горките невинни създания“, каза си тя и за миг си позволи да поскърби за тях. За погубената невинна красота.

Който го беше сторил, щеше да си плати.

Чу трошене на стъкла и се втурна към задния край на главната постройка. Видя Брайс да замахва с бейзболна бухалка към друго стъкло.

— Кучи син!

Той се завъртя. В първия миг на лицето му се изписа недоумение, а после гняв.

— Мислех, че днес си заета. Предполагах, че ще свърша, преди да дойдеш.

— Грешно предположение.

— Все едно. — Стовари бухалката върху следващото стъкло. — Крайно време е да научиш урока си. Мислиш, че можеш да ме унижаваш на публично място? Да пращаш ченгетата по петите ми?

— Сам се подложи на унижението и ако не го преглътнеш и не напуснеш имота ми, няма да се задоволя само да пратя ченгетата по петите ти.

— Какво ще направиш? Тук сме само аз и ти, нали? — Удари с бухалката по дланта си и се приближи към нея. — Знаеш ли какво ми причини?

— Имам бегла представа. И те очаква още. Обвинения за навлизане в чужда собственост и вандализъм.

Брайс не използва бухалката, въпреки че блясъкът в очите му за миг издаде, че му е хрумнала подобна мисъл. Но замахна с ръка към скулата й и я накара да политне назад.

Само това й трябваше. Светкавично скочи и се нахвърли върху него — не с нокти и зъби като Манди, а с юмруци, което толкова го изненада, че падна на колене, преди да успее да препречи пътя й и да нанесе нов удар.

Този път не улучи.

Изведнъж задуха толкова силен вятър, студен и яростен, че блъсна Роз с гръб към стената. Тя удари главата си в дъските така силно, че трябваше да я разтърси, за да се опомни.

Тогава видя Амелия да се носи над земята с развята мръсна рокля и ръце, разперени като лапи на звяр със смъртоносни нокти. Погледът й издаваше, че е готова да убива.

Както и този на Брайс.

Той издаде един-единствен вик на ужас, след който започна да раздира гърлото си с нокти, борейки се за глътка въздух.

— Недей! Не го убивай, за бога! — Роз опита да се втурне напред, но стихията я тласна обратно. — Достатъчно! Той не може да ме нарани. Няма да успее.

От чакълената настилка полетяха камъчета, силуетът в бяло се завъртя и закръжи като лешояд над мъжа, който лежеше окървавен на земята, впил нокти в собственото си гърло.

— Стига, Амелия! Престани! Ти си моя прабаба. — Амелия вдигна глава, обърна се и срещна погледа й. — Зная. Зная, че съм твоя наследница. Зная, че се опитваш да ме закриляш. Всичко е наред. Вече не може да ми навреди. Моля те! — Отново опита да пристъпи напред, с мъка измина две крачки и си пое дъх. После изкрещя: — Той е нищожество! Буболечка! Но благодарение на него усвоих ценни уроци. А сега ще получи няколко доста тежки от мен. Искам да живее, за да си плати. — Направи още крачка с протегнати напред ръце, с дланите нагоре. — Ще има възмездие, кълна се! Заради мен, заради моята и твоята кръв ще има възмездие.

Роз забеляза, че Брайс отново диша. Макар и слабо и неравномерно, между бледите му устни преминаваха струйки въздух. Тя приклекна и спокойно заговори:

— Изглежда, не сме само аз и ти.

Вятърът започна да утихва. Когато тя се изправи, Амелия бе изчезнала.

Олюля се на изтръпналите си крака и видя Харпър да тича към тях покрай сградата, следван на крачка от Мич.

— Добре съм. Всичко е наред. — Въпреки че й се виеше свят като от въртележка. — Но този тук навярно се нуждае от лекарска помощ.

— Не ми пука за него. Мамо! — Синът й я сграбчи и прокара длани по лицето й. — Господи! Удари ли те?

— Веднъж успя, негодникът, но му го върнах, повярвай ми. Върнах му го тъпкано. А Амелия го довърши. Добре съм, скъпи, уверявам те.

— Полицията идва насам — каза Мич. Гласът му трепереше отчасти от страх за нея, отчасти от гняв. — Хейли им е позвънила от мобилния си телефон, докато идваше да ни вземе.

— Добре. Добре. — Нямаше отново да припадне. Каквото ще да става. — Ще повдигнем обвинения за всичко. — Приглади косите и роклята си и едва сега забеляза, че полата й е скъсана. — По дяволите! Купих си я специално за днес. — Въздъхна, борейки се с гнева и световъртежа. — Харпър, скъпи, направи ми една услуга и разкарай този боклук оттук. Изчакайте с Мич да дойде полицията. Не искам да го виждам нито минута повече. Изкушавам се да довърша започнатото от Амелия.

— Нека първо му кажа нещо. — Мич се наведе и задърпа Брайс, докато се изправи на треперещите си крака. С усмивка хвърли поглед към Роз, стовари юмрук върху лицето му и го остави отново да се свлече на земята. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Нямам — отвърна Роз и въпреки че стомахът й се разбунтува, не можа да сдържи широката си усмивка на задоволство. — Харпър, ще го отведеш ли? Искам да разменя няколко думи с Мич.

— С удоволствие. — Харпър повлече Брайс и погледна назад към майка си. — Мамо, определено те бива да сритваш задници.

— Да. — Роз си пое дъх и го изпусна. — Ако не възразяваш — обърна се тя към Мич, — ще поседя тук, докато мога отново да стъпя на крака. Сритването на задници е изтощително.

— Почакай. — Той свали сакото си и го постла на земята. — Няма смисъл да съсипваш тази хубава рокля още повече.

Тя седна, отпусна глава на рамото му, когато Мич се настани до нея, и каза нежно:

— Моят герой.