Нора Робъртс
Черна роза (1)

Пролог

Мемфис, Тенеси

Декември 1892 г.

Облече се много внимателно. Погрижи се за всяка подробност от външността си, както не бе правила от месеци. Личната й камериерка бе избягала преди няколко седмици и тя нито се сети, нито имаше желание да си намери друга. Затова се мъчи сама с ролките цял час — както в годините преди да получава щедра издръжка — и старателно подреди оформените масури на измитата си коса. Бе загубила златистия си блясък през дългата мрачна есен, но тя знаеше с какви лосиони и балсами да я направи отново лъскава и с какъв грим да придаде цвят на страните и устните си.

Владееше това изкуство до съвършенство. Как иначе би привлякла вниманието на мъж като Реджиналд Харпър? Как успя да разпали страстта му и стана негова държанка?

„Отново ще ги използвам, всичките — помисли си Амелия. — Отново ще го съблазня и ще го накарам да направи всичко необходимо.“

Не беше дошъл при нея нито веднъж през всичките тези месеци. Затова тя се принуди да изпраща бележки във фирмите му, да го моли да я посети, а в отговор получи пълно пренебрежение.

Чувстваше се забравена — след всичко, което бе сторила, и всичко, което бе загубила.

Какъв избор бе имала, освен да продължи да изпраща бележки и до дома му? До великолепната Харпър Хаус, където властваше невзрачната му съпруга. Където една любовница никога не би могла да стъпи.

Нима не му беше дала всичко, което искаше той? Бе продала тялото си за тази уютна къща, за удобството да има прислуга и за дрънкулки — като обиците с перли, които сега сложи на ушите си.

Нищожна цена за мъж с неговото обществено положение и богатство, но достатъчна за тогавашните й амбиции. Беше искала само мъж и това, което може да изкопчи от него. Но той й бе дал повече от очакваното. Преживяната загуба бе непоносима за Амелия.

Защо не идваше да я утеши? Да скърби заедно с нея?

Нима някога бе мърморила? Нима го бе отблъсвала в леглото? Или споменала дори веднъж за другите му държанки?

Беше му дала младостта и красотата си, а, изглежда, и здравето си.

Защо я изоставяше точно сега? Защо странеше от нея точно сега?

Бяха й казали, че бебето е мъртвородено. Момиченце, умряло вътре в тялото й.

Но… но…

Нали бе усещала как се движи, как рита, как живее? Беше го чувствала със сърцето си. Това отначало нежелано дете стана целият й свят. Целият й живот. Синът, който растеше в нея.

„Синът ми, синът ми.“ Докато пръстите й сръчно закопчаваха роклята и докато слагаше червило на устните си, тези думи звучаха в съзнанието й.

Бе чула плача му. Да, да, със сигурност. Понякога все още го чуваше да плаче нощем, да я умолява да дойде при него, за да го утеши.

Но когато влизаше в детската стая, откриваше креватчето празно. Като празната й утроба.

Говореха, че е полудяла. О, чуваше какво си шушукат прислужниците, виждаше как я гледат. Но не беше луда.

„Не съм луда, не съм луда“, каза си тя, когато закрачи из спалнята, за която някога се бе грижила като за храм на чувствеността.

Сега чаршафите рядко се сменяха, а пердетата винаги стояха плътно спуснати, за да я скриват от града. И често изчезваше по нещо. Знаеше, че прислужниците й са крадли и лъжкини. И шпионки.

Наблюдаваха я и си шушукаха.

Някоя нощ щяха да я убият, докато спи. Някоя нощ.

Не можеше да спи от страх. И заради плача, който звучеше в съзнанието й. Синът й я викаше. Викаше я.

Бе отишла при вуду магьосница, за да потърси закрила и да узнае нещо. Бе платила скъпо с един подарък от Реджиналд — гривната с рубини във формата на сърце, обградени от бляскави диаманти.

В замяна получи амулет, който държеше под възглавницата си, и копринена кесийка с дрънкулки, която слагаше до сърцето си. Още по-скъпо плати, за да поръча магия. Магия, оказала се безсмислена.

Защото детето й беше живо. Това й разкри магьосницата, а то струваше повече от десет хиляди рубина.

Детето й беше живо, живо, и сега трябваше да го открие. Трябваше да се върне при нея, където бе мястото му.

Реджиналд щеше да го намери и да плати колкото е нужно.

„Спокойно, спокойно“, каза си Амелия, когато в гърлото й се надигна вик. Той щеше да й повярва, само ако тя запазеше спокойствие. Думите й щяха да постигнат въздействие, само ако изглеждаше красива. Красотата покоряваше мъжете. С красота и чар една жена можеше да получи всичко, което пожелае.

Застана срещу огледалото и остана доволна от това, което видя. Не забеляза, че червената рокля е провиснала на гърдите и ханша й, а бледата й кожа има жълтеникав оттенък. Огледалото отразяваше заплетени къдрици, блуждаещ поглед и нескопосано нанесен ярък руж на бузите, но очите на Амелия я видяха такава, каквато изглеждаше някога.

Млада и красива, желана и хитра.

Слезе на долния етаж и тихо запя:

— Синя лавандула, дили-дили-дили. Зелена лавандула…

Камината и газената лампа в приемната бяха запалени.

Прислужниците щяха да са любезни, защото пристигаше господарят, а той държеше кесията с парите. Но тя щеше да каже на Реджиналд, че трябва да уволни всичките и да назначи нови.

Искаше и бавачка за сина си Джеймс, когато се върне при нея. „Млада ирландка“, помисли си Амелия. Предполагаше, че ще бъде забавна. Искаше Джеймс да има весела бавачка.

Въпреки че забеляза бутилката уиски на бюфета, си наля чаша вино. И седна да чака.

Колкото повече часове минаваха, нервите й ставаха все по-обтегнати. Изпи втора чаша вино, после трета. Когато видя през прозореца пред къщата да спира файтон, забрави, че трябва да се държи спокойно, и изтича да отвори сама.

— Реджиналд! Реджиналд!

Скръбта и отчаянието изскочиха от нея като змии, извиващи се и съскащи. Хвърли се към него.

— Опомни се, Амелия. — Ръцете му обхванаха костеливите й рамене и я побутнаха назад. — Какво ще кажат съседите?

Бързо затвори вратата, хвърли смразяващ поглед към една от слугините и тя веднага дотича да вземе шапката и бастуна му.

— Не ме е грижа! Защо не дойде по-рано? Толкова се нуждаех от теб. Получи ли писмата ми? Прислужниците лъжат. Не са ги изпратили. Като затворничка съм тук.

— Не говори глупости. — За миг на лицето му се изписа презрение и той избегна новия й опит да го прегърне. — Разбрахме се никога да не се свързваш с мен в дома ми, Амелия.

— Ти не идваше. Чувствах се самотна. Аз…

— Бях зает. Хайде, седни. Успокой се.

Тя не пусна ръката му по пътя към приемната.

— Реджиналд, бебето. Бебето…

— Да, да. — Освободи се и я блъсна към един фотьойл. — Голямо нещастие — каза той, докато отиваше към бюфета да си налее уиски. — Докторът ми съобщи, че било невъзможно да се направи нещо и че трябва да си почиваш. Чух, че не си добре.

— Лъжат. Всичко е лъжа.

Обърна се към нея, огледа лицето й и провисналата рокля.

— Очевидно не си добре, Амелия. Може би малко морски въздух ще помогне. — Усмихна й се равнодушно и се облегна на полицата над камината. — Какво ще кажеш за едно презокеанско пътешествие? Ще успокои нервите ти и ще възвърнеш здравето си.

— Искам детето си. Нямам нужда от нищо друго.

— Детето е мъртво.

— Не, не, не! — Амелия скочи и отново се хвърли на врата му. — Откраднаха го! Живо е, Реджиналд! Нашето дете е живо. Докторът и акушерката са били в заговор. Вече разбирам всичко. Трябва да отидеш в полицията, Реджиналд. Ще те изслушат. Трябва да платиш откупа, който искат, какъвто и да е.

— Това е лудост, Амелия. — Той отмести ръката й от ревера си и приглади гънките, оставени по материята от пръстите й. — Няма да отида в полицията.

— Тогава аз ще отида. Утре ще съобщя на властите.

Дори хладната усмивка изчезна и лицето му стана сурово — като изсечено от камък.

— Няма да направиш нищо подобно. Ще заминеш за Европа с десет хиляди долара, за да можеш да се устроиш в Англия. Това ще е прощалният ми подарък за теб.

— Прощален? — Тя потърси облегалката на фотьойла с ръка. — Ти… ще ме изоставиш точно сега?

— Между нас вече не може да има нищо. Ще се погрижа да си осигурена и вярвам, че ще се възстановиш с едно пътуване отвъд океана. В Лондон ще си намериш друг покровител.

— Как да замина за Лондон, когато синът ми…

— Ще заминеш — прекъсна я той и отпи глътка. — Или няма да ти дам нищо повече. Нямаш син. Нямаш нищо, освен това, което си получила от мен. Тази къща и вещите в нея, дрехите на гърба ти, бижутата, които носиш — всичко е мое. Бъди разумна и не забравяй колко лесно мога да ти ги отнема.

— Да ми ги отнемеш — повтори тя шепнешком и по нещо в изражението му с онази част от разума си, която бе успяла да запази, прозря истината. — Искаш да се отървеш от мен, защото… знаеш. Ти си откраднал бебето.

Реджиналд допи уискито си и я погледна. Остави празната чаша на полицата.

— Нима мислиш, че ще позволя на нищожество като теб да отгледа сина ми?

— Моят син!

Амелия скочи на крака и сви пръсти като котка с наострени нокти.

Плесницата я накара да застине. През двете години като негова държанка никога не бе вдигал ръка срещу нея.

— Изслушай ме внимателно. Синът ми няма да отрасне като копеле, родено от уличница. Ще бъде отгледан в Харпър Хаус като мой законен наследник.

— Жена ти…

— Тя прави каквото й се нареди. Ти също ще направиш това, което искам от теб, Амелия.

— Ще отида в полицията.

— И какво ще им кажеш? Лекарят и акушерката ще свидетелстват, че си родила мъртво момиченце, а други хора ще потвърдят, че съпругата ми е родила здраво момченце. С твоята репутация, Амелия, думата ти не струва пукната пара срещу моята или тяхната. Собствените ти прислужници ще заявят под клетва, че напоследък си болнава и се държиш странно.

— Как можеш да постъпиш така?

— Имам нужда от син. Нима си въобразяваш, че съм те избрал от симпатия? Ти си млада и здрава… поне беше. Плащаше ти се добре за услугите. Ще получиш компенсация и за тази.

— Няма да го държиш далеч от мен. Той е мой.

— Нямаш нищо свое, освен това, което аз ти давам. Ти щеше да се отървеш от него, ако ти бях позволил. Няма да се доближаваш до него — сега или когато и да било. Ще пътуваш след три седмици. Ще внеса в сметката ти депозит от десет хиляди долара. Дотогава всичките ти разходи ще бъдат за моя сметка. Това е всичко, което ще получиш.

— Ще те убия! — извика тя, когато го видя да се отправя към вратата.

За първи път от пристигането си Реджиналд се засмя, сякаш му бе забавно.

— Толкова си жалка. Като всяка уличница. Бъди сигурна, Амелия, че ако се доближиш до мен или до дома ми, ще те арестуват и ще те изпратят в приют за опасни душевноболни. — Махна на прислужницата да донесе шапката и бастуна му. — Никак няма да ти хареса.

Амелия започна да крещи и да скубе косите си и раздра роклята си, а от раните, нанесени от собствените й нокти, потече кръв.

Когато нещо щракна в съзнанието й, спокойно тръгна нагоре по стълбите, раздърпана и тананикаща приспивна песен.