Нора Робъртс
Черна роза (15)

Четиринадесета глава

С костюм и вратовръзка, въоръжен с голям букет жълти рози и кутия шоколадови бонбони „Годайва“, Мич се качи с асансьора до третия етаж на комплекса за възрастни хора, където се намираше апартаментът на Кларис Харпър. Полученото от нея писмо беше в куфарчето му и характерният за достолепна дама от Юга стил му подсказваше ясно, че жената, с която желаеше да разговаря, би очаквала да е облечен с костюм и да носи цветя, както го бе инструктирала Роз.

Не се бе съгласила на среща, но бе благоволила да му даде час за аудиенция.

Не споменаваше Розалинд или когото и да било от обитателите на Харпър Хаус при кореспонденцията.

Натисна бутона на звънеца и се подготви да бъде чаровен и убедителен.

Отвори му млада жена, на не повече от двайсет години, със семпла, консервативна черна пола, бяла блуза и равни черни обувки. Кестенявите й коси бяха прихванати на прическа, която навярно все още се наричаше кок, крайно неподходящ стил за младото изпито лице.

Създаваше впечатление за послушно кутре, което незабавно би донесло чехлите на господарката си, без да остави отпечатъци от зъби по тях.

— Доктор Карнеги, заповядайте. Мис Харпър ви очаква.

Говорът подхождаше на външността й — тих и изтънчен.

— Благодаря.

Мич влезе направо в хола, обзаведен с множество антики. Окото му на колекционер забеляза сред разнообразието от стилове и епохи шкаф за документи от времето на Джордж III и витрина от времето на Луи XIV.

Креслата навярно бяха италиански, а канапето — от викторианската епоха. Всичките изглеждаха ужасно неудобни.

Имаше изобилие от статуетки, главно на пастирки, котки и лебеди, и вази, гравирани почти до ръба. Съдовете от китайски порцелан и кристал стояха подредени върху колосани покривки.

Стените бяха боядисани в бонбоненорозово, а бежовият мокет бе почти скрит под няколко пътеки на цветя.

Из въздуха се носеше мирис като във вътрешността на кедрова ракла, забърсана с лавандулова вода.

Всичко блестеше. Струваше му се, че ако някоя прашинка се осмели да наруши това съвършенство, кроткото кученце веднага ще се втурне да я отстрани.

— Седнете, ако обичате. Ще уведомя мис Харпър, че сте тук.

— Благодаря, госпожице…

— Поулсън. Джейн Поулсън.

— Поулсън? — Проследи в паметта си разклоненията на родословното дърво. — Значи сте нейна роднина по бащина линия.

На бузите й изби съвсем лека руменина.

— Да. Внучка съм на братовчедка й. Извинете ме.

„Горкото момиче“, помисли си той, придвижи се между мебелите и се настани на едно от неудобните кресла.

Няколко секунди по-късно чу щракване и стъпки и пред него се появи самата дама.

Въпреки че беше много слаба, не би я нарекъл крехка, независимо от възрастта й. Тялото й изглеждаше жилаво. Носеше рокля в наситенолилаво и се подпираше на абаносов бастун с дръжка от слонова кост.

Белите й коси бяха оформени в старомодна прическа, а по лицето й, изпито като тялото, имаше безброй бръчки, които прозираха под силния руж. Тънките й устни бяха оцветени в яркочервено.

На ушите и шията й висяха перли, а пръстите й бяха отрупани с пръстени, лъскави като месингови топчета.

Кутрето я следваше неотлъчно.

Готов да влезе в ролята си, Мич се изправи и дори леко се поклони.

— Мис Харпър, голяма чест е да се запозная с вас. — Хвана подадената ръка и я доближи до устните си. — Задължен съм ви, че ми отделихте време. — Връчи й цветята и бонбоните. — Малък знак на благодарност.

Тя кимна, което би могло да се приеме като израз на одобрение.

— Благодаря. Джейн, натопи тези прекрасни рози в кристалната ваза. Можете да седнете, доктор Карнеги. Бях много заинтригувана от писмото ви — продължи тя, настани се на канапето и подпря бастуна на страничната облегалка. — Не сте родом от Мемфис.

— Не, госпожо. От Шарлот, където все още живеят родителите ми и сестра ми. Синът ми следва в университета тук и аз се преместих, за да съм близо до него.

— С майка му сте разведени, нали?

„Направила е проучване — помисли си Мич. — Е, добре, и аз знам доста неща за нея.“

— Да, госпожо.

— Не одобрявам развода. Бракът не е просто прищявка.

— Разбира се, че не е. Признавам, че вината лежи главно върху моите плещи. — Не откъсваше поглед от проницателните й очи. — Алкохолик съм и въпреки че се преборих с този порок преди много години, страданието, което причиних на бившата си съпруга, е непоправимо. Радвам се, че тя се омъжи повторно за почтен човек, с когото поддържам приятелски отношения.

Кларис нацупи начервените си устни и кимна.

— Уважавам хората, които поемат отговорност за прегрешенията си. Който не носи на пиене, да не пие. Толкова е просто.

„Стара кукумявка.“

— Аз съм живото доказателство.

Тя все още седеше с изправен гръб въпреки близо осемдесетте си години.

— Преподавател ли сте?

— Изнасял съм лекции. В момента съм изцяло ангажиран с проучвания и писане на книги за семейни истории и биографии. Миналото на родовете ни предопределя нашето настояще.

— Разбира се. — Отмести поглед към Джейн, която внесе цветята. — Не, не тук — сопна й се тя. — Ето там, и внимавай. Донеси нещо разхладително. Гостът ни заслужава поне елементарно гостоприемство. — Отново насочи вниманието си към Мич. — Значи се интересувате от историята на семейство Харпър?

— Много.

— Тогава навярно вече знаете, че от векове насам това семейство е важна част от обществото на Шелби Каунти. Всъщност и на щата Тенеси.

— Да, отлично знам това и се надявам да помогна повече хора да узнаят за приноса ви. Именно затова се обръщам към вас за съдействие. Бих искал да чуя спомените ви и евентуално да ми предоставите писмени сведения, които ще са от полза за съставянето на подробна история на фамилията Харпър.

Мич вдигна поглед към Джейн, която влезе с чайник и чаши върху голям поднос.

— Нека ви помогна.

Когато се приближи към нея, видя плахо да обръща очи към леля си. Очевидно смутена, все пак му позволи да вземе подноса от ръцете й.

— Благодаря.

— Налей чая, момиче.

— Госпожица Поулсън е внучка на ваша братовчедка по бащина линия — непринудено започна Мич и се върна на мястото си. — Предполагам, че за вас е утеха да имате роднина толкова близо до себе си.

Кларис царствено вдигна глава.

— Дългът към семейството е на първо място. Очевидно вече сте напреднали с проучването.

— Да. Ако разрешите… — Той отвори куфарчето си и извади папката, която бе подготвил за нея. — Реших, че може би ще пожелаете да имате копие. Родословното дърво на семейството ви, което съставих.

Тя прие папката, завъртя ръка във въздуха и моментално разпознала командата, Джейн й подаде чифт очила за четене със златен ланец.

Докато Кларис преглеждаше страниците, Мич с мъка погълна малко от слабия билков чай.

— Колко пари искате?

— Подарък е, мис Харпър, тъй като не сте ме помолили за услуга. Аз ви моля за помощ във връзка с проект, по който работя с огромно желание.

— Нека бъдем наясно, доктор Карнеги. Ще прекратя съдействието си, ако поискате каквато и да било такса от мен.

— Всичко е напълно ясно.

— Споменахте, че сте се запознали с историята ни от осемнадесети век насам, когато първите хора от рода ни са пристигнали от Ирландия и са се заселили тук. Възнамерявате ли да се върнете още по-назад във времето?

— Да, но планът ми е да се съсредоточа върху направеното след заселването на фамилията в Тенеси. Водещата роля в индустрията, културата, в обществото. Най-важното за мен е самото семейство. Бракове, раждания, смърт.

През стъклата на очилата за четене очите й го наблюдаваха зорко — като очи на орлица.

— Защо са включени и родословията на прислугата?

Беше се поколебал дали да ги приложи, но се бе вслушал в инстинкта си.

— Просто защото са представлявали част от домакинството, от атмосферата. Всъщност успях да се свържа с потомка на една от икономките на Харпър Хаус в годините, когато майка ви — Виктория Харпър, е била дете. Всекидневният живот и приемите в къщата ще са съществени елементи от книгата ми.

— И кирливите ризи? — превзето изсумтя тя. — Сплетните на прислугата?

— Уверявам ви, че целта ми не е да напиша пикантен роман, а подробна, достоверна и изчерпателна семейна история. Семейство като вашето, мис Харпър — махна с ръка към папката — неизбежно има своите триумфи и трагедии, ценности и скандали. Не мога да изключа нищо, което разкрия при проучването си. Но вярвам, че историята на семейството ви, както и наследството, оставено от предците ви, стои високо над всички човешки пороци.

— Пороци, скандали, като добавите и пикантни подробности… това се харчи.

— Няма да споря по въпроса. Но с вашия принос книгата ще добие по-голяма тежест откъм положителната страна, така да се каже.

— Може би. — Кларис остави папката и отпи глътка чай. — Сигурно вече сте се срещнали с Розалинд Харпър.

— Да.

— И… оказа ли ви съдействие?

— Госпожа Харпър е много отзивчива. Прекарах известно време в Харпър Хаус. Забележително здание. Въплъщение на постигнатото от фамилията от пристигането й в Шелби Каунти до днес и символ на изящество, изтънченост и приемственост.

— Построил я е прапрадядо ми, а синът му я е съхранил по време на Гражданската война. Дядо ми я е разширил, модернизирал, запазвайки историята и традициите на рода.

Мич изчака няколко секунди да продължи и да спомене за приноса на чичо си към имението. Но когато разказът й спря дотук, само кимна.

— Харпър Хаус е заветът на семейството ви и истинско съкровище за Шелби Каунти.

— Това е най-старата къща в цялата страна от този тип, в която винаги са живели хора от една и съща фамилия. Според мен няма друга, достойна да й съперничи, нито в Тенеси, нито където и да било. Жалко, че братовчед ми не остави син, който да продължи името на рода.

— Госпожа Харпър го носи.

— Тя отвори цветарски магазин в имението. — Кларис отново изсумтя и презрително махна с ръката, окичена с пръстени. — Единствената ми надежда е, че първородният й син ще има повече разум и достойнство, когато наследи всичко, но не виждам подобни изгледи.

— Семейството ви винаги се е занимавало с търговия, индустрия и бизнес.

— Не и в дома си. Може би ще се съглася да ви сътруднича, доктор Карнеги, тъй като братовчедка ми Розалинд едва ли е най-добрият източник на сведения за семейната ни история. Навярно сте разбрали, че не сме в добри отношения.

— Съжалявам за това.

— Не може да бъде другояче. Говори се, че е настанила чужди хора в Харпър Хаус, сред които дори някаква янки.

Мич помълча няколко мига, преди да изрече очакваното от нея потвърждение:

— Мисля, че са гостенки на госпожа Харпър, едната от които е далечна роднина на първия й съпруг.

— С извънбрачно дете. — Яркочервените й устни станаха тънки като остриета. — Срам и позор!

— Ситуацията е деликатна, но това се е случвало често в историята на доста фамилии. Една от легендите, които чух за къщата и семейството, е свързана с призрак на млада жена, която може би е изпаднала в същото деликатно положение.

— Бабини деветини! — Мич леко примигна. Не си спомняше да е чувал някой да употребява този израз при нормален разговор. — Призраци. Мислех, че човек с вашето образование притежава повече здрав разум.

— Както скандалите, мис Харпър, така и призраците придават пикантност. А легендата за Печалната невеста е популярна в този край. Не мога да не спомена за нея, ако искам книгата ми да е изчерпателна семейна история. Щеше да е странно за толкова стара и внушителна къща да не се носят легенди, че е обитавана от духове. Навярно неведнъж сте слушали за това в детството си.

— Зная легендата, но дори като дете бях разумна и не вярвах в подобни небивалици. Някои ги намират за романтични, но не и аз. Ако сте добър и опитен в професията си, със сигурност ще откриете, че никоя от невестите на семейство Харпър не е умряла млада в тази къща… твърди се, че призракът е на млада жена. Поне откакто са плъзнали тези измислици.

— Което е било…?

— По времето на дядо ми според всички разкази. Вашата схема тук — потупа по папката — опровергава тези глупави твърдения. Баба ми доживя до преклонна възраст, както и майка ми. И лелите ми не са починали млади. Прабаба ми и всичките й деца, оцелели до петата си година, са живели до над четиридесет.

— Чувал съм предположения, че призракът е на по-далечна роднина или дори на прислужница.

— Еднакво нелепо.

Мич се усмихна любезно и кимна в знак на съгласие.

— Все пак са част от легендата. Значи, доколкото знаете, никой от семейството ви не е имал истинска среща с легендарната Невеста?

— Разбира се.

— Жалко, би се получила интересна глава в книгата. Надявах се да открия човек, който може да разкаже такава история или я е описал в дневник. Но що се отнася до дневниците, само ако е правдоподобно. Надявам се да добавя цитати от тях в книгата си, за да покажа човешката страна на тази семейна история. Имате ли дневник, запазен от майка ви, баща ви или друг от предците ви? Може би на баба ви на майка ви или на някоя леля или братовчедка?

— Не.

С крайчеца на окото си той видя как Джейн отвори уста сякаш да каже нещо, но бързо я затвори.

— Надявам се да поговорим по-задълбочено за конкретни случки или забавни истории, които бихте искали да споделите. Ако пожелаете да ми предоставите снимки, ще ги копирам на свои разноски за публикуване в книгата.

— Сериозно ще си помисля и ще се свържа с вас, когато взема решение.

— Благодаря. Наистина оценявам времето, което ми отделихте. — Мич се изправи и й подаде ръка. — Семейството ви представлява голям интерес за мен и беше удоволствие да разговарям с вас.

— Довиждане, доктор Карнеги. Джейн, изпрати госта.

На вратата той подаде ръка на Джейн, погледна я право в очите и й се усмихна.

— Радвам се, че се запознахме, госпожице Поулсън.

Продължи към асансьора и се залюля на пети, докато чакаше вратите да се отворят.

Старицата упорито премълчаваше нещо. И кроткото кученце го знаеше.

 

 

Роз тръгна към дома през своята гора в чудесно настроение. Наближаваше голямото пролетно откриване. Сезонът щеше да започне с бум, очакваше я дълга и изтощителна работа. И всяка минута от нея щеше да й достави огромно удоволствие.

Продажбите на пръст за саксии вече бяха потръгнали и в разгара на сезона десеткилограмовите чували щяха да се занижат като върволица през вратата.

Просто го виждаше.

Представяше си всичко: пролетното жужене във въздуха, слънчевите лъчи, проникващи между клоните, умората в пренапрегнатите си мускули.

Нищо чудно, че и сега усещаше умора, след такава нощ. „Четири оргазма, невероятно!“ Мич държеше на думата си. „Остани с мен — бе казал — и няма да ти е за последно.“

Беше й го доказал през нощта.

Бе правила секс два пъти за една нощ и си струваше да огради датата с червено в календара си.

С Джон… бяха твърде млади и не можеха да се наситят един на друг. Дори след раждането на децата страстта помежду им не охладня.

После измина дълго време, докато позволи на друг мъж да я докосне. Ако трябваше да е честна пред себе си, не бе изживявала близост с никого, освен физическа.

Брайс не бе достигнал до вътрешната й същност. Известно време търсеше причината за това в собствената си натура. Не го бе обичала, не и дълбоко в себе си. Беше харесвала компанията му и определено я бе привличал физически.

Глупаво от нейна страна, но сега това нямаше значение. Сексът си бе струвал, съвсем достатъчно за нея тогава. Бе чувствала нужда от компания, от партньор.

След развода, а и доста време преди него, бе живяла в пълно въздържание. Неин собствен избор, оказал се добър.

Преди да срещне Мич.

Сега той бе преобърнал живота й и тя благодареше на Бога за това. И за облекчението да знае, че сексуалният й нагон работи нормално.

Когато й призна, че се влюбва в нея, я накара да почувства леко свиване в стомаха. Любовта все още означаваше важни неща за нея. Брак и семейство. Твърде съдбовни неща, за да ги приема на шега.

Никога не би приела брака на шега и затова не можеше да гледа несериозно на любовта.

Но можеше да се наслаждава на близостта си с него, както през тази вълшебна нощ.

Докато вървеше през моравата, видя първите нарциси, разцъфнали в яркожълто. Хрумна й да вземе ножици и да отреже от тях за вазата в спалнята си.

На няколко крачки от къщата вдигна поглед към верандата и махна с ръка на Стела и Хейли.

— Усещам мириса на пролет — каза тя. — Нямам търпение да започнем… — Замълча, когато видя лицата им. — И двете изглеждате угрижени. Неприятности?

— Не точно. Днес намина госпожа Хагърти — започна Стела.

— Някакъв проблем с нея?

— Не с нея. Интересуваше се как си, дали си добре.

— Защо да не съм?

— Тревожи се дали не си разстроена заради сцената на сбирката на градинарския клуб.

— О! — Роз сви рамене. — Би трябвало да ме познава по-добре.

— Защо не ни каза? — попита Стела.

— Моля?

— Тя каза, че онази кучка, онази ходеща кукла Барби, те е обидила пред всички — намеси се Хейли. — Че е разпространявала лъжи и клюки и те е обвинила в тормоз над нищожеството, на чиято въдица се е хванала.

— Явно сте научили повечето факти. Би трябвало да добави, ако не го е направила, че Манди си тръгна с подвита опашка, определено по-засрамена от мен.

— Ти не ни каза — повтори Стела.

— Защо да ви казвам?

Тонът на Роз издаде отегчение.

— Защото независимо коя от двете ви е била по-засрамена, случката те е разстроила. И въпреки че си ни шефка и прочее…

— И прочее?

— И малко страховита — добави Стела.

— Малко?

— През последната година страхът доста намаля.

— Аз не се боя от теб — каза Хейли, но се приведе, когато срещна хладния поглед на Роз. — Е, не много.

— Въпреки че сме твои подчинени, ние сме и приятелки. Поне така мислехме.

— О, за бога! При момичетата всичко е много по-сложно, отколкото при момчетата. — Въздишайки, Роз се отпусна на люлката на верандата. — Разбира се, че сме приятелки.

— Е, щом е така, особено защото и трите сме жени — продължи Хейли, щом се настани до нея, — би трябвало да споделиш с нас, когато някаква кучка с кльощав задник се заяжда с теб. Как иначе ще знаем, че заслужава да я мразим и в червата? Как иначе ще измислим куп гадни реплики за нея? Ето една например. Знаеше ли, че седемдесет и три процента от жените, известни с галени имена, са празноглави кукли?

Роз остана замислена за миг.

— Това факт, за който си прочела ли е, или току-що го измисли?

— Е, добре, измислих го, но се обзалагам, че тя е от жените, които продължават да се подписват с галените си имена и да рисуват сърчица около тях след дванайсетата си година. Празноглава кукла.

— Просто е наивно младо момиче, повярвало на един опитен лъжец.

— Предпочитам да я наричам „кукла“.

— Не е имала право да говори така за теб, било лице в лице или зад гърба ти — заяви Стела и седна от другата страна на Роз.

— Вярно, нямаше право и си получи заслуженото. Е, добре, малко ме разстрои. Не обичам личните ми проблеми да бъдат обсъждани на обществен форум.

— Ние не сме обществен форум — решително заяви Хейли.

Роз потупа и двете по бедрата.

— Както казах, жените са много по-сложни създания от мъжете. Макар и самата аз да съм жена, мисля, че разбирам мъжете по-добре. Честна дума, не исках да нараня чувствата ви, като запазя нещо подобно за себе си.

— Просто държим да знаеш, че винаги ще бъдем до теб, за добро или лошо.

Думите на Хейли я трогнаха.

— Тогава трябва да знаете, че отдавна съм прогонила Манди от съзнанието си, както постъпвам с всички хора, неозначаващи нищо за мен. Точно сега не желая да развалям настроението си с мисли за нея. Когато една жена, особено на крачка от петдесетте, си е намерила любовник, който се представя толкова добре два пъти за една нощ, че са й нужни пръстите на двете ръце, за да преброи преживените оргазми, последното, за което иска да мисли, е някаква зле възпитана малка глупачка. — Отново ги потупа по бедрата и се изправи. — Ето че споделих с вас нещо хубаво — каза тя и бавно закрачи към къщата.

— О! — възкликна Хейли и едва успя да затвори зяпналата си уста. — Това е невероятно. Колко пъти мислиш, че я е ощастливил? Най-малко шест?

— Знаеш ли какво си помислих, когато видях Роз за първи път?

— Какво?

— Че искам да изглеждам като нея, когато стана на нейните години. Господи, колко искам!

 

 

Роз влезе в кухнята и веднага се отправи към каничката с кафе. След като си наля, целуна Дейвид, който бе застанал до печката и приготвяше прочутия си горещ шоколад.

— Момчетата навън ли са?

— Играят на гоненица с Паркър, за да изразходят малко енергия и да имат място за шоколада. Другата ми гостенка, както виждаш, задряма.

Роз се усмихна и кимна към високото столче, където Лили спеше, отпуснала глава на свалената облегалка.

— Като кукличка е, а ти си истинско съкровище, щом нямаш нищо против да наглеждаш три деца, докато майките им си бъбрят с мен.

— Правим каквото можем. Трябваше да споменеш какви ги е говорила онази слабоумна кучка.

— Помниш ли някога да не съм се справила с някоя слабоумна кучка?

— Не помня да не си се справила с каквото и да било, но все пак трябваше да споменеш. Как иначе да разбера на кого да направя вуду магия?

— Не се безпокой, Брайс е достатъчно наказание за нея.

— Не очаквай да я съжалявам.

— Сама да носи кръста си.

— Вечерята ще бъде готова след около час — извика Дейвид преди тя да излезе от стаята. — Има няколко телефонни съобщения за теб. На секретаря ти са и не ги прослушах.

— Ще ги чуя горе.

Роз взе кафето със себе си и свали обувките на прага на стаята си. После натисна бутона на телефонния секретар.

„Роз, не исках да те безпокоя на работа.“

— Приятен глас имате, доктор Карнеги — каза си тя и седна на ръба на леглото да го послуша с наслада.

„Днес с Джош ще хапнем пица у дома. Забравих да ти кажа. Иска ми се да мисля, че ще ти липсвам, и обещавам да наваксаме пропуснатото утре, като те заведа на ресторант. В който пожелаеш, само ми кажи. Освен това днес свърших малко работа, за която бих искал да поговорим. Ще дойда около дванайсет. Ако не се намерим, обади ми се на мобилния телефон. Ще мисля за теб.“

— Чудесно е да го зная. Чудесно.

Следващото съобщение прекъсна бленуването й.

„Госпожо Харпър, обажда се Уилям Ролс от кънтри клуб «Ривърбенд». Получих писмото ви тази сутрин и съжалявам, че не сте доволна от услугите ни и не желаете повече да членувате в нашия клуб. Признавам, че съм изненадан и дори смаян от оплакванията ви, за които се надявам да поговорим лично. Ценим партньорството ви в продължение на много години и прекратяването му ще бъде голяма загуба за нас. Ако имате желание да обсъдим въпроса, можете да се свържете с мен по всяко време, на който и да е от изброените номера. Отново изразявам искрено съжаление.“

Роз остана неподвижна, докато изслуша цялото съобщение. Когато свърши, затвори очи.

— Мамка ти, Брайс!

 

 

След час не само вече бе разговаряла с Уилям Ролс и го бе уверила, че не е недоволна и не е писала оплаквания, а и разполагаше с получено по факс копие от въпросното писмо.

Пламналата й глава бе на път да експлодира.

Отново нахлузваше обувките си, когато пристигна Хейли с бебето на ръце.

— Дейвид каза, че вечерята… Какво има, какво става?

— Искаш да знаеш какво става? Ще ти кажа. — Роз грабна писмото от леглото, където го бе хвърлила. — Ето какво. Онова жалко безгръбначно влечуго отново подлага търпението ми на изпитание.

— „Допускането на лица с недостойно потекло и смесена расова принадлежност…“ — започна да чете Хейли, опитвайки се да държи листа далеч от ръчичките на Лили. — „Назначаване на служители със съмнителен морал. Недопустима фамилиарност между персонала и членовете, обслужване под всякаква критика.“ — Очите й изглеждаха огромни, когото ги вдигна към лицето на Роз. — Не си го писала ти.

— Разбира се. Ще го занеса на Брайс и ще го натъпча в лъжливото му гърло.

— Не.

Хейли препречи пътя й с толкова енергично движение, че Лили се засмя и заподскача, очаквайки нова игра.

— Не? Какво „не“? Не мога повече да търпя това. Край! Ще приключа с него веднъж завинаги.

— Не можеш. Твърде ядосана си, за да ходиш където и да е. — Никога не бе виждала Роз толкова гневна, а определението на Стела „малко страховита“ сега бе повдигнато на безкрайно висока степен. — Не разбирам много от тези неща, но залагам месечната си заплата, че се е надявал именно на това. Трябва да поседнеш.

— Ще насиня топките му с ритници.

— Да, би било страхотно. Проблемът е, че го очаква и навярно ще ти устрои капан да те арестуват за побой. Той те разиграва, Роз.

— Мислиш, че не го зная? — Разпери ръце и се завъртя, търсейки нещо, което да ритне или да удари с юмрук. — Мислиш, че не зная какво цели онова копеле? Няма повече да стоя тук и да не предприемам нищо.

Повишеният тон и яростта в гласа й накараха Лили да се намръщи, малките й устни затрепериха и тя заскимтя.

— Господи, изплаших детето! Съжалявам. Съжалявам! Дай ми я за малко. — Лили продължи да хленчи, когато Роз я взе от ръцете на майка й и я приласка. — Спокойно, миличко, не се сърдя на теб. Не се сърдя и на мама. Извинявай, моето момиче. — Тя загука и потърка нос в малкото телце, сгушено до гърдите й. — Сърдита съм на един жалък, мръсен, подъл духач, който прави всичко възможно да усложни живота ми.

— Ти каза духач — промълви Хейли, поразена.

— Извинявай. Тя не разбира какво казвам, така че няма страшно за нея. — Хлипанията затихнаха и детето задърпа краищата на косите й. — Не биваше да крещя така пред нея. Плаши я тонът, а не думите.

— Но ти каза духач.

Този път Роз се засмя.

— Толкова съм ядосана — каза тя, докато люлееше Лили и успокояваше и двете. — Просто полудях. Права си, което ме влудява още повече. Не мога да се изстрелям оттук и да изтичам при него. Той търси точно това. Ще го преглътна. Не е станало нищо непоправимо.

— Съжалявам, Роз. Иска ми се аз да насиня топките му вместо теб.

— Благодаря, скъпа. Много мило, че го казваш. Да слезем долу за вечеря. — Повдигна Лили и духна към коремчето й, за да я разсмее. — Ще хапнем и ще забравим за онзи негодник, нали, кукличке?

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре. Знаеш ли, мисля, че влечугите не са безгръбначни.

Роз примигна срещу Хейли.

— Какво?

— Ти нарече Брайс безгръбначно влечуго. Не зная дали имат истински гръбнак. Може би просто някаква скелетна структура. Възможно е да се лъжа. Не харесвам особено змиите, така че не съм се интересувала.

— Винаги ме учудваш, Хейли, винаги.