Нора Робъртс
Черна роза (7)

Шеста глава

Роз прогони от съзнанието си мислите за мъже, призраци и послания, изписани с пара. Синовете й си бяха у дома.

Гласовете им, енергията им и безпорядъкът около тях изпълваха къщата. Някога разхвърляните обувки, шапки и други неща я подлудяваха, а сега й носеха радост — като доказателства за присъствието им. Някога бе искала тиха, подредена къща, а сега се наслаждаваше на шума и суматохата.

Скоро щяха да си тръгнат и да се върнат към живота, който изграждат. Затова всеки миг, прекаран под един покрив с тях през тези два дни, щеше да е съкровен за нея.

Забавно беше да гледа как се закачат с момчетата на Стела или как Харпър люлее капризничещата Лили на ръце. Струваше си да стои начело на този дълъг семеен влак.

— Искам да ти благодаря, че позволи Лоугън да остане тук тази нощ. — Стела се настани на дивана до нея.

— Бъдни вечер е. Обикновено в хана ни се намира място за всеки.

— Знаеш какво имам предвид и може би е глупав каприз от моя страна, но наистина искам да прекараме първата си Коледа заедно в неговата… в нашата къща, когато станем истинско семейство.

— Намирам това за много трогателно и сантиментално и егоистично се радвам, че всички сте тук тази вечер. — Загледа се в Хейли, която вдигна Лили от пода преди тя да допълзи до елхата. — Радвам се, че в къщата има деца. Остин! — извика, когато средният й син започна да жонглира с три ябълки от купата. — Не в приемната.

— Позната песен, чувал съм я толкова пъти, че мога да я изтананикам по всяко време. — Високият и строен млад мъж с чупливи руси коси като на баща си намигна на Гевин и завъртя ябълките още веднъж. — „Не в приемната, Остин, не в приемната“ — напевно занарежда той, докато синовете на Стела се заливаха от смях, после им хвърли по една ябълка и захапа третата.

— Заповядай, мамо. Опитай това вино. — Най-малкият, Мейсън, седна на страничната облегалка и й подаде чаша. В сините му очи имаше дяволит блясък, който бе предупреждение, че брат му си търси белята. — Остин, знаеш, че приемната е свещена територия. Не бива да жонглираш тук. Особено с нещо като, да кажем, обувки.

— Можеш да жонглираш с обувки?! — Поразен, Люк се ококори срещу Остин.

— Мога с всичко. За това се изисква изключителен талант и ловкост.

— За съжаление, не можах да го убедя да избяга от къщи и да стане циркаджия, когато беше на осем години.

Харпър пое Лили, щом детето се раздвижи в скута на Хейли и протегна пълните си ръчички към него.

— Ще пожонглираш ли с моите? — попита Люк.

— Дай едната.

— Остин! — Роз въздъхна примирено и отпи глътка вино. — Ако счупиш нещо, ще те накажа да не излизаш.

— Още една позната песен. Да видим дали ще се справя с предизвикателството. Лоугън, тази обувка изглежда достатъчно голяма, за да побере четиричленно семейство. Дай ми я.

— Ако ти я дам, ще те накажат, а мен ще ме уволнят. Наречи ме страхливец, но скоро ще трябва да храня две подрастващи момчета. — Протегна ръка и смушка Гевин в ребрата. — А те ядат като прасенца.

— Грух! — Имитирайки лакомо животно, Гевин грабна бисквита и я пъхна цялата в устата си. — Грух-грух.

— О, дай му я, Лоугън. — Роз махна с ръка. — Иначе ще остане недоволен.

— Да потърсим и трета. — Огледа всички и се спря на Хейли. — Какви хубави, нежни крачета, ще ми дадеш ли една от своите, сладурче?

Хейли се засмя.

— Нежни, колкото издути наденички. — Но свали обувката си.

— Харпър, отнеси стъкления сервиз на баба си на безопасно място — нареди Роз. — За да не пострада от перченето на брат ти.

— Предпочитам термина представление.

— Спомням си как подобно представление коства на мама една лампа — каза Харпър, докато преместваше ценните чупливи вещи. — А на нас тримата и на Дейвид, ако паметта не ми изневерява, домашен затвор.

— В буйната ми зелена младост — потвърди Остин. След като подхвърли трите обувки няколко пъти за проба, започна да жонглира. — Както виждате, след онзи срамен инцидент развих уменията си.

— Не е зле човек да има резервен вариант за кариера — отбеляза Мейсън. — Би могъл да припечелваш добре на Бийл стрийт.

Въртящите се обувки разсмяха Лили и тя заподскача в скута на Харпър. Роз остана със затаен дъх до дълбокия поклон на Остин.

Той хвърли обувката обратно на доволния Люк.

— Можеш ли да ме научиш?

— И мен! — настоя Гевин.

— Тя ще каже „не в приемната“ — заяви Остин, преди Роз да отвори уста. — Ще ви преподам първия урок утре, но навън, далеч от гнева на мама.

— Тя е шеф на всички — каза Люк със сериозен тон.

— Скъперници. Щом никой не е в настроение да хвърля пари, ще се задоволя с една бира. — Остин върна обувката на Лоугън и се приближи към Хейли. — Е, Пепеляшке, да видим дали е по мярка. — Артистично се наведе, за я сложи на крака й, и намигна на Харпър над главата й. — Пантофката пасна. — Хвана ръката й и я целуна. — Трябва да се оженим веднага щом се върна от кухнята.

— Така казват всички. — Хейли кокетно завъртя очи срещу него.

— Ще донесеш ли една бира и за мен? — попита Мейсън.

— Приемам и други поръчки. — След като чу още няколко желания, Остин отново погледна Харпър. — Нали ще ми помогнеш да ги донесем?

— Разбира се.

Подаде Лили обратно на Хейли и тръгна след брат си към кухнята.

— Няма да пропусна това — прошепна Мейсън на майка си и затътри крака след тях.

 

 

— Хубавица е тази наша братовчедка Хейли, а? — подхвърли Остин.

— Винаги си имал навик да изтъкваш очевидното.

— Тогава мога да добавя, че си пада по мен.

— Друг твой навик е да преценяваш жените погрешно.

— Почакайте — намеси се Мейсън. — Трябва да намеря нещо за писане, за да отбелязвам точките.

— Има най-сладките устни на света. Едва ли си ги забелязал, братко, щом не е нещо, което расте в саксия.

Взе бутилка бира и отпи направо от нея, въпреки че Харпър извади халби.

— Би ти позволила да впиеш дебелите си устни в нейните само ако е припаднала и се нуждае от дишане уста в уста.

— Който стреля, той улучва. Впрочем аз съм лекарят тук — напомни им Мейсън. — Ако се нуждае от изкуствено дишане, на мен се полага да бъда първи. Намира ли ни се някакъв чипс?

— Обзалагам се на десет долара, че Хейли не мисли така. — По стар навик Остин седна на плота. — Какво ще кажеш да влезеш в ролята на бавачка, докато аз се поразходя с младата ни гостенка в градината? Досега не съм те чул да казваш, че си й хвърлил око.

— Не е единственото момиче на света. — Харпър грабна бирата от брат си с гневен жест и отпи голяма глътка. — Какво ви прихваща, та говорите така за нея? Трябва да проявявате малко повече уважение. Щом сами не го осъзнавате, да поизлезем навън и да ви дам един урок.

Остин се усмихна и повдигна пръст срещу Мейсън.

— Казах ли ти? Набелязал я е.

— Да, очевидно е хлътнал по нея. Що за кухня е това, щом няма чипс?

— В килера, на горния рафт — подвикна Роз от прага. — Как можа да си помислиш, че съм забравила за вродената ти слабост? Остин, ще престанеш ли да дразниш брат си, поне засега?

— Едва започвам.

— Ще се наложи да отложиш тази част от празничните си развлечения. — Надникна в кухнята и се усмихна, когато Мейсън издаде радостен вик при вида на пакетите чипс. — Имаме гости и би трябвало поне да създадем илюзията, че съм отгледала трима отговорни, зрели млади мъже.

— Тази илюзия е разбита, след като той жонглира с обувки — промърмори Харпър.

— Все пак има смисъл. — Роз влезе и докосна бузата на Харпър, след това на Остин, а накрая пристъпи към Мейсън. — Може и да не сте отговорни и зрели, но и тримата сте красавци. Радвам се, че имам такива синове. Хайде, Харпър, да занесем питиетата на гостите. Остин, разкарай задника си от плота ми. Това е къща, а не селска кръчма. Мейсън, сипи чипса в купа и внимавай да не падат парченца, докато го занесеш.

— Да, шефе — казаха тримата в един глас и я разсмяха.

 

 

Коледният ден отмина неусетно. Роз се опита да запечата в съзнанието си най-ярките моменти: искрената радост на Мейсън от старинната чанта с медицински принадлежности, която му бе подарила; оспорвания мач на масата с пластмасови футболисти между Харпър и Остин, предвидимия интерес на Лили към кутиите и опаковките вместо към играчките; и задоволството, с което Хейли позираше с новите си обици.

Радваше се, докато гледаше Лоугън, седнал с кръстосани крака на пода, да показва на момчетата на Стела — които вече приемаше като свои синове — малките градинарски инструменти в кутии, изработени специално за тях.

Искаше й се да забави часовника поне в този ден, в този единствен ден, но стрелките препускаха — от сутрешното вълнение при отварянето на подаръците до разточителната вечеря, която Дейвид бе приготвил и сервирал в най-красивите й порцеланови съдове.

Преди да усети, къщата отново стана тиха.

Слезе на долния етаж, за да погледне елхата за последен път и да поседи сама в приемната с чаша кафе и спомените от деня, както и от всички предишни Коледи.

Изненадана да чуе стъпки, вдигна очи и видя синовете си.

— Мислех, че сте отишли у Харпър.

— Чакахме да дойдеш — каза той.

— Да дойда?

— Винаги слизаш долу на Коледа, след като всички си легнат.

Роз повдигна вежди срещу Мейсън.

— Нямам тайни в тази къща.

— Имаш много — възрази той. — Но не и тази.

Остин се приближи, взе кафето й и го замени с чаша шампанско.

— Какво е това?

— Малък семеен тост — отвърна синът й. — Но след като ти поднесем подаръка, който имаме за теб.

— Още един? Трябва да освободя цяла стая в къщата, за да побера всичко, което получих тази сутрин.

— Този е специален. Вече имаш място за него — или поне преди време имаше.

— Не ме дръжте в напрежение. Какво сте намислили?

Харпър се върна в коридора и донесе кутия, опакована със златисто фолио. Сложи я до краката й.

— Отвори го и ще видиш.

Обзета от любопитство, тя остави чашата си и започна да се бори с опаковката.

— Не казвайте на Стела, че съм я разкъсала — ще бъде ужасена. Не мога да повярвам, че тримата сте се наговорили да направите нещо заедно, още по-малко, че сте го крили досега. Мейсън трудно държи езика си зад зъбите.

— Мога да пазя тайна, когато се налага. Не знаеш, че веднъж Остин взе колата ти и…

— Млъкни! — Остин грубо побутна брат си. — Не съм извършил тежко нарушение и не подлежа на наказание. — После чаровно се усмихна на Роз, която го гледаше навъсено. — Въпреки че е идиот, мамо, знаеш, че не бих го наранил.

— Предполагам.

Но се запита дали наистина е така, докато разтваряше фолиото. Сърцето й направо замря, когато извади старинно огледало с резбован капак.

— Много прилича на онова, което счупихме. Резбата е почти същата, както и формата — каза Харпър.

— Кралица Ан — добави Остин, — около 1700-та година, със златист лак и зелени шарки до скосените ъгли. Сравнихме спомените си за огледалото, което Мейсън счупи, и решихме, че това най-много се доближава до него.

— Хей! Харпър даде идеята да го използваме като сандъче за съкровище. Не съм виновен, че го изпуснах от проклетото дърво. Аз бях най-малкият.

— О, господи, толкова побеснях, че едва не одрах и трима ви живи.

— Пазим мъчителни спомени за това — увери я Остин.

— Беше наследство от семейството на баща ви — промълви Роз с пресипнал глас и докато в гърлото й напираха сълзи, прокара пръст по лакираното дърво. — Подари ми го в деня на сватбата ни.

— Заслужавали сме да ни одереш живи. — Харпър седна до нея и потърка ръката й. — Знаем, че не е същото, но…

— Не, не, не! — В изблик на чувства, тя извърна глава и за миг докосна лицето си до ръката му. — Чудесно е, че сте си спомнили. Че сте се сетили и сте го сторили.

— Тогава ти заплака — прошепна Мейсън, наведе се и потърка буза в косите й. — Това е единственият път, когато съм те виждал да плачеш. Никой от трима ни не ще го забрави, мамо.

Роз едва се сдържа да не заплаче и сега, прегръщайки синовете си.

— Това е най-красивият подарък, който съм получавала и ще го ценя повече от всичко, което имам. Всеки път, когато го погледна ще си ви спомням такива, каквито бяхте тогава и каквито сте сега. Толкова се гордея с момчетата си. Винаги съм се гордяла. Дори когато ми се искаше да ви одера.

Остин й подаде чашата и донесе още три — за себе си и братята си.

— Честта се пада на Харпър, като най-голям син. Но държа да бъде изтъкнато, че аз съчиних тоста — каза той.

— Заедно го съчинихме — възрази Мейсън.

— Главно аз. Давай, Харпър.

— Ще го произнеса, ако замълчите за пет секунди. — Харпър повдигна чашата си. — За нашата майка, за всичко, което означава тя за нас, и за всичко, което прави за нас всеки ден.

— О, не мога повече! — Напиращите сълзи бликнаха от очите й. — Предавам се.

— Поплачи си. — Мейсън се наведе и целуна влажната й буза. — Винаги се отразява добре.

 

 

Съсредоточаването върху работата й помогна, както обикновено, да запълни празнотата, останала в сърцето й, след като се бе сбогувала с двама от синовете си.

Почивните дни щяха да се нижат бавно, както всяка година, затова — по примера на Стела — се залови с организиране. Почисти инструментите си, лъсна плотове, поработи върху каталозите и най-сетне стигна до приемлив дизайн на торбите за пръст.

Остана й малко време да помогне на Хейли да напълни няколко калъпа за отливане на бетонни сандъчета.

— Не мога да повярвам, че Коледа отмина. — Хейли приклекна и започна да заглажда бетона, който Роз сипваше. — Толкова очакване и подготовка, а всичко свърши като един миг. Миналата година, първата след смъртта на татко, беше ужасно и празниците сякаш нямаха край.

— Когато скърбим, ни се струва, че времето тече бавно, а радостните мигове отлитат неусетно. Не знам защо е така.

— Спомням си само колко много исках да свършат… за да престана да чувам Jingle Bells всеки ден, когато отида на работа. Бях бременна, чувствах се самотна и бях решила да обявя къщата си за продан. Прекарах повечето дни по Коледа в опаковане на багаж и умуване какво да продам, за да мога да напусна Литъл Рок. — Седна на петите си и блажено въздъхна. — А тук, само година по-късно, всичко е толкова весело и вълнуващо. Знам, че Лили не разбира какво става, но беше толкова забавно да я гледам как си играе с подаръците, по-скоро с опаковките им.

— Нищо не може да ангажира вниманието на едно дете така, както картонена кутия. За мен и за всички нас беше истинско щастие да станем част от първата й Коледа.

Хейли допълни калъпа.

— Зная, че я обичаш, Роз, но просто се чувствам неудобно, че ще стоиш у дома с нея в новогодишната вечер, докато аз се забавлявам.

— Предпочитам да си бъда у дома на Нова година. Лили ми дава най-удобното оправдание. Нямам търпение да остана насаме с нея.

— Навярно си поканена поне на десет купона.

— Повече. — Роз изправи гръб и потърка кръста си. — Но не проявявам интерес. Ти върви с Дейвид и с други млади хора. Сложи обиците си и танцувай. Ние с Лили ще се радваме да посрещнем Нова година заедно.

— Дейвид казва, че никога не ще успее да те придума да отидеш на това парти, въпреки че е дългогодишна традиция. — Хейли взе бутилка вода и отпи. — Може и Харпър да намине.

— Предполагам. Имат много общи приятели. — Роз закачливо я потупа по рамото. — Да довършим това и да обявим края на работния ден.

Прибра се уморена, но доволна, че е отметнала няколко досадни задължения в списъка си. Забеляза колата на Мич и се изненада, че й се прииска да се качи горе и да се преоблече, преди да го потърси в библиотеката.

Но си каза, че ще е губене на време и не в неин стил. Затова влезе при него с работните си дрехи.

— Имаш ли всичко, което ти е необходимо?

Мич вдигна очи от купчината книги на масата и я погледна през очилата си за четене с рогови рамки.

— А?

— Влязох да попитам дали имаш нужда от още нещо.

— Трябват ми няколко десетки години, за да организирам всичко това, чифт нови очи и… — той повдигна каничката от бюрото — още кафе.

— Мога да се погрижа за последното.

Роз се приближи и изкачи стъпалата до подиума.

— Не, всичко е наред. Сигурно нивото на кофеина в кръвта ми е достигнато деветдесет процента. Колко е часът?

Роз забеляза часовника на ръката му и погледна своя.

— Пет и десет.

— Сутринта или следобед?

— Толкова време ли си прекарал тук?

— Достатъчно, за да загубя представа, както обикновено. — Мич потърка едното си рамо и завъртя глава, за да раздвижи врата си. — Имала си интересни роднини, Розалинд. Събрах достатъчно изрезки от вестници за семейство Харпър от средата на деветнайсети век насам, за да напълня цял банков сейф. Знаеше ли например, че си имала прадядо, който е яздил за „Пони Експрес“ през 1860, а двадесет години по-късно е пътувал с Бъфало Бил и неговото шоу „Героите на Дивия запад“?

— Прадядо Джеремая, който избягал от къщи като момче и станал куриер на „Пони Експрес“. Бил се с индианци, разнасял пратки за армията, оженил се за индианка от племето команчи, а както е известно, имал и друга съпруга в Канзас Сити почти по същото време. Яздил коне в шоуто на Бъфало Бил и по-консервативните членове на фамилията по негово време го смятали за черната овца.

— А Люсибел?

— Ааа…

— Хванах те натясно. Омъжила се за Даниъл С. Харпър през 1858-а и две години по-късно го напуснала. — Столът проскърца, когато Мич се облегна назад. — Появява се отново през 1862-а в Сан Франциско, където открила собствена кръчма и публичен дом.

— Това ми е убягнало.

— Е, Даниъл твърдял, че я е изпратил в клиника за душевноболни в Ню Йорк, където е починала. Така му се е искало, предполагам. Но с малко труд и някоя и друга магия открих, че нашата Люсибел е забавлявала яки мъжаги в Калифорния, където е живяла — очевидно в цветущо здраве — още двадесет и три години.

— Обожаваш подобни истории, а?

— Да. Представям си как петнадесетгодишният Джеремая галопира през пустошта, за да достави писмо. Хилав младеж, смел и дързък. Назначавали са слаби момчета, за да не тежат много на конете.

— Умно.

Роз се облегна на ръба на бюрото.

— Приведен на седлото, препуска напред, по-бърз от кавалерист, прашен и плувнал в пот или полузамръзнал от студ — продължи Мич.

— Но на върха на щастието, както личи от тона ти.

— Постигнал е нещо, нали? А Люсибел, бивша светска дама от Мемфис, с червена рокля и пистолет в жартиерата…

— Явно си голям романтик.

— Трябвало е да има оръжие, докато е работела на бара и зорко е следяла с поглед миньорите, играещи на карти, вечер след вечер.

— Дали пътищата им някога са се пресекли?

— Ето — каза той със задоволство, — ето как човек се увлича. Всъщност не е изключено. Възможно е някога Джеремая да е влязъл в кръчмата й да пийне уиски.

— И да вкуси от другите удоволствия, предлагани в менюто, докато благопристойните му роднини си веят с ветрила на верандата и се оплакват заради войната.

— Имало е както много благопристойни, така и много черни овци. Имало е пари и престиж. — Прелисти книжата и извади изрезка от вестник. — И неподправен чар.

Тя проучи снимката от годежа си — седемнайсетгодишна, свежа и изпълнена с трепет.

— Все още не бях завършила училище. Млада, зелена и упорита като магаре. Никой не би могъл да ме разубеди да не се омъжвам за Джон Ашби през юни, малко след като бе направена тази снимка. Господи, нима изглеждам готова за това?

— Имам снимки и на родителите ти. Не приличаш на никого от двамата.

— Така е. Винаги са ми казвали, че приличам на дядо си по бащина линия. Почина, когато бях дете, но съм виждала негови снимки и мисля, че имаха право.

— Е, и аз се натъкнах на няколко и съм съгласен. Реджиналд Едуард Харпър, роден през… 1892-а година, най-малкото дете и единствен син на Реджиналд и Беатрис Харпър. — Мич погледна записките си. — Оженил се е за…

— … Елизабет Маккинън. Спомням си я много добре. От нея наследих любовта си към градинарството, тя ме учеше за растенията. Баща ми твърдеше, че съм нейна любимка, защото приличам на дядо си. Защо не пийнеш билков чай, за да разредиш кофеина?

— Не, благодаря. Нищо че няма да мога да заспя. Довечера очаквам гост.

— Тогава тръгвай.

— Синът ми — добави той. — Пица и ESPN. Стараем се да прекарваме по една вечер в седмицата заедно.

— Това е чудесно. И за двама ви.

— Да. Слушай, имам още няколко задачи и места, които трябва да посетя, но ще дойда отново във вторник следобед и ще поработя вечерта, ако те устройва.

— Във вторник е Нова година.

— Така ли? — Озадачен, той погледна часовника си. — Често забравям коя дата е и празниците отминават, без да разбера. Предполагам, че ще имаш гости.

— Не.

— Тогава, щом ще излизаш, дано нямаш нищо против аз да работя тук.

— Няма да излизам. Ще се грижа за Лили, бебето на Хейли. Придумах я да отиде на купон, а Стела и момчетата ще си устроят малко семейно тържество в къщата на Лоугън.

— Сигурно са те поканили поне на десетина купона, а двойно повече мъже искат да посрещнат Нова година с теб. Ако не е така — ще изям тези изрезки от вестници.

— Цифрите ти са преувеличени. Но важното е, че отказах всички покани. Предпочитам да съм си у дома.

— Ще ти преча ли, ако работя в библиотеката?

Роз наклони глава встрани.

— Предполагам, че и ти си поканен на не един купон. Ако бебето е спокойно, мога да ти отделя част от вечерта за първото интервю.

— Идеално.

— Е, добре. Напоследък бях заета — каза тя след миг. — По Коледа къщата се напълни: и тримата ми синове си бяха у дома. Това е само една от причините да не спомена за нещо, което ми се случи.

— Какво ти се случи?

— Преди две седмици Амелия ми остави послание.

— Преди цели две седмици?

— Казах ти, че бях заета. — В гласа й се прокрадна раздразнение. — Освен това не желаех да мисля за нея по празниците. Не виждам момчетата си много често и имаше безброй неща, които исках да свърша, преди да пристигнат.

Мич не каза нищо, просто извади касетофона си, приближи го към нея и го включи.

— Разкажи ми.

Раздразнението й стана още по-очевидно и между изразителните й вежди се появи дълбока бръчка.

— Тя ми каза: Мъжете лъжат.

— Само това ли?

— Да, точно тези думи. Написа ги на огледалото.

— Кое огледало? Снима ли го?

— Не. — Ядосваше се на себе си, че не го е сторила. — Не разбирам какво значение има кое огледало. В банята ми. Току-що бях взела горещ душ. Огледалото беше запотено от парата и посланието се четеше сред капките.

— Печатно или ръкописно?

— Печатно, с удивителна на края. Ето така. — Роз взе една от химикалките му и демонстрира. — Не беше заплаха или съществена информация, затова реших, че може да почака.

— Следващия път не решавай. А какво прави, преди… — „Не си я представяй гола под душа“, заповяда си той. — … преди да влезеш под душа?

— Бях в градината и разговарях с теб.

— С мен?

— Да, в деня, когато дойде и ме завари да пъхам клони в мелачката.

— Точно след партито — отбеляза той и го записа в бележника. — Поканих те на вечеря.

— Спомена нещо за…

— Не, не, поканих те да излезем заедно. — Въодушевен, Мич заобиколи масата, облегна се на ръба й и погледна Роз право в очите. — После тя ти казва, че мъжете лъжат. Много интересно. Предупреждава те да стоиш далеч от мен.

— Аз дори не клоня към тази посока, така че едва ли има за какво да ме предупреждава.

— Явно това, че работя тук, не я дразни. — Той свали очилата си и ги остави на масата. — Очаквах и дори се надявах да се появи или по някакъв начин да изрази неодобрение. Ала досега, изглежда, нямаше нищо против присъствието ми. Но когато отправих лична покана, тя ти е оставила послание. Получавала ли си и други?

— Не.

— Хм! — Бе доловил в изражението й известно колебание. — Какво? Сети се за нещо.

— Просто странно съвпадение. Наскоро я видях, след като бях взела гореща вана. Душ, вана. Странно.

„Не си я представяй гола във ваната.“

— Какво прави, преди да влезеш във ваната?

— Нищо. Просто свърших малко работа.

— Добре. За какво си мислеше, докато лежеше във ваната?

— Не виждам какво общо има това. Беше вечерта след щурото ми коледно пазаруване. Исках да се отпусна.

— В онзи ден също се бе срещнала с мен.

— Твърде много ласкаеш егото си, Мич. Може би имаш проблем с него.

— Фактите са си факти. Навярно се е заинтригувала или обезпокоила от мислите ти. Щом може да прониква в сънищата на Стела — продължи той, когато Роз нехайно махна с ръка, — защо да не може да чете и твоите мисли?

— Идеята не ми допада. Никак.

— На мен също, но не бива да я отхвърляш. Гледам на този проект от две страни, Роз. От гледна тока на сегашните събития и на онова, което се е случило тогава. Какво, кой и защо. Всичко е свързано. Това е работата, която ти ме нае да свърша. Трябва да ми съобщаваш, когато стане нещо. И то не с две седмици закъснение.

— Добре. Следващия път, когато тя ме събуди в три през нощта, ще ти се обадя.

Мич се усмихна.

— Не обичаш да ти нареждат, нали? Свикнала си ти да даваш заповеди. Добре. Не те упреквам, затова просто учтиво ще помоля да надникна в банята ти.

— Освен че звучи доста глупаво в този момент, не трябваше ли да се прибираш, за да вечеряш със сина си?

— Джош? Какво? О, по дяволите, забравих! Наистина трябва да тръгвам. — Той хвърли поглед назад към масата. — Ще го оставим за следващия път. Би ли ми направила една услуга? Не я разтребвай.

— Не страдам от мания за подреждане.

— Слава богу! — Грабна якето си и очилата си за четене. — До вторник. Обади ми се, ако се случи нещо дотогава. — Забърза към вратата, но се спря и се обърна. — Розалинд, трябва да ти кажа, че на седемнадесет си била прелестна напъпила роза, която сега цъфти в цялото си великолепие.

Тя леко се засмя и се облегна назад, когато остана сама. Вяло огледа старите си ботуши и широкия си работен панталон, изпоцапан с кал и засъхващ цимент. Предполагаше, че вълнената блуза, с която бе облечена, е на достатъчно години, за да получи шофьорска книжка.

„Мъжете лъжат — помисли си, — но понякога е приятно да го чуеш.“