Нора Робъртс
Черна роза (14)

Тринадесета глава

— Мисля, че трябва да ти кажа — започна Роз, преди да стигнат до къщата, — че хората, които живеят в къщата ми, проявяват голям интерес към личните ми отношения с теб.

— Всичко е наред. Аз също съм любопитен как ще се развият тези отношения.

Роз сведе поглед към преплетените им пръсти и си помисли колко е прекрасно, че двама души могат така съвършено да съединят ръцете си.

— Твоята ръка е значително по-голяма от моята. Имаш по-широка длан и по-дълги пръсти. Върховете им са плоски, а моите са леко заоблени, виждаш ли? — Повдигна ръцете им до нивото на очите си. — Но толкова добре си пасват. — Той се обърна към нея с тих смях и нежно произнесе името й: — Розалинд. — Спря я за миг и леко докосна устните й със своите. — Както и това.

— И аз си помислих същото. Но предпочитам да запазя тези мисли и този личен интерес между двама ни.

— Трудно е, защото в живота ни има други хора. Синът ми ме разпитва кое е тъмнокосото гадже, с което бях на мача срещу „Олд Мис“.

— Каза ли му?

— Похвалих се, че съм успял да привлека вниманието на Розалинд Харпър.

— Успя, и още как — потвърди тя и го погледна, когато тръгнаха по стъпалата към терасата. — Но имам навик егоистично да запазвам личния си живот за себе си. Искам да прекараме приятни мигове заедно, без да изнасяме редовен информационен бюлетин за сексуалния ни живот.

Роз протегна ръка към вратата за спалнята си, но тя внезапно се отвори и едва не удари лицето й. Лъхна я леден вятър, толкова силен, че я тласна назад. Мич я сграбчи, а после, застанал на пътя на стихията, я закри с тялото си.

— Браво! — каза той, надвиквайки свиренето на вятъра.

— Няма да търпя това. — Роз бързо се освободи и решително прекрачи прага. — Няма да търпя подобно нещо в къщата си!

Снимките полетяха от масите като крилати ракети, а лампите запримигваха. Един стол бе тласнат към другия край на стаята и се удари в скрина с такава сила, че вазата с орхидеи върху него се завъртя. Когато видя изящното огледало, получено като подарък от синовете й, да се разклаща, тя скочи напред, за да го задържи.

— Престани с тези идиотщини веднага! Няма да се отървеш безнаказано.

Последваха удари на яростни юмруци по стените и подът под краката й затрепери. Голям кристален флакон с парфюм се разби на парчета, които се разхвърчаха като шрапнели.

Роз остана непоклатима сред вихрушката, притискайки огледалото, и надвика свистящите във въздуха кристални късове и нестихващия трясък с леден глас.

— Ще прекратя всякакви опити да разбера коя си и да поправя злото, което ти е било причинено. Ще направя всичко възможно, за да те прогоня от тази къща. Няма да си добре дошла тук. Това е моят дом — продължи тя, когато в камината се надигнаха пламъци, а свещникът над нея описа спирала във въздуха. — Кълна се в Бога, че ще те разкарам от него дори с цената на живота си.

Изведнъж всичко затихна и предметите, които се въртяха във въздуха, паднаха на пода с тупване или трясък.

Вратата се отвори със замах и през нея влязоха Дейвид, Лоугън и Стела, а след миг откъм терасата влетя и Харпър.

— Мамо! — Той я сграбчи в прегръдката си и леко я повдигна от пода. — Добре ли си?

— Да, да, нищо ми няма.

— Не можехме да влезем. — Стела докосна гърба й с трепереща ръка. — Не можехме да отворим вратите.

— Всичко е наред. Къде са децата?

— На долния етаж, с Хейли. Когато чухме… Господи, Роз, беше като бомбардировка!

— Отиди да й кажеш, че всичко е наред. — Тя потърка буза в лицето на Харпър, преди да се отдръпне. — Върви веднага.

— Какво стана тук? — настойчиво попита Дейвид. — Роз, какво стана, по дяволите?

— Искахме да влезем тук, но Амелия се разбунтува.

— Майка ти й даде да разбере — каза Мич на Харпър. — Напомни й коя е господарката на тази къща.

— Пострадал си — отбеляза Харпър.

— О, господи!

Роз подаде огледалото на Харпър, приближи се бързо към Мич и докосна драскотината на бузата му.

— От парче стъкло. Нищо сериозно — отвърна той.

— Имаш и няколко рани по ръцете. — Отпусна своите, преди да затреперят. — Да ги почистим.

— Аз ще разтребя тук — предложи Стела.

— Не, остави всичко така. Върви долу при Хейли и децата. Лоугън, най-добре е да отидете у вас.

— Няма да те оставя — възрази Стела. — Това не подлежи на обсъждане.

— Аз ще остана тук. — Лоугън обви ръка около раменете на Стела. — Стига да нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се. — Роз въздъхна и взе огледалото си от Харпър. — Нямаше да се отърве само със словесни заплахи, ако беше счупила това. — Сложи го обратно на мястото му и стисна ръката на сина си. — Всичко ще бъде наред, скъпи. Обещавам.

— Ако направи нещо, с което да ти причини болка, ще намеря начин да я прогоня от къщата.

— Каквато майката, такъв и синът — усмихна се тя. — Казах й същото и така я накарах да престане, а навярно знае, че никога не говоря празни приказки. Върви при Хейли. Не може да остави децата, а сигурно е полудяла от притеснение. Мич, ела в банята, ще почистя тези рани.

— Не искам да стои тук сама тази нощ — каза Харпър, когато майка му излезе от стаята.

— Няма да е сама — увери го Мич.

Когато влезе в банята, Роз вече напояваше марля с кислородна вода.

— Това са само няколко драскотини.

— Все пак трябва да се погрижа за тях и тъй като досега не ми се е налагало да лекувам рани, причинени от разгневен призрак, ще процедирам по обичайния начин. Седни.

— Добре, госпожо. — Мич седна и се вгледа в лицето й. — Ти нямаш нито една драскотина.

— Хм? — Хвърли бегъл поглед към ръцете си и към отражението си в огледалото. — Мисля, че си прав.

— Не е искала да те нарани. Не че не е способна да го стори, преднамерено или не, като се има предвид лудостта й. Но е предупреждение. Интересно!

— Възхищавам се на мъж, който е пострадал от гнева на едно привидение, а заявява, че намира това за интересно.

— А аз се възхищавам на жена, която има смелостта да застане лице в лице с това привидение и да спечели двубоя.

— Къщата е моя. — Роз сниши глас и повдигна брадичката му. — Няма да боли.

— Така казват всички.

Тя почисти раните сръчно и уверено, докато Мич не откъсваше поглед от лицето й.

— Търсиш ли нещо? — попита тя.

— Питам се дали вече съм го намерил.

— Едва не е пострадало и окото ти. — По-разтърсена, отколкото би признала, Роз се наведе и докосна драскотината с устни. — Готово. — Отдръпна се крачка назад. — Ще оживееш.

— Благодаря. — Той хвана ръцете й и проницателните му зелени очи приковаха поглед в нейните. — Имам някои теории.

— Изгарям от нетърпение да ги чуя. Но първо искам да разчистя онази бъркотия и да пийна чаша вино. Голяма чаша.

— Ще ти помогна.

— Не, предпочитам да го свърша сама. Чувствам нужда.

— Трудно е за мен винаги да ме молиш да се отдръпна.

— Сигурно. — Роз прокара пръсти през косите му. — Може би ще представлява утеха за теб, ако споделя, че се отдръпваш с достатъчно увереност в себе си, а това ми носи успокоение.

— Ето още една причина да смятам, че си пасваме добре.

— Съгласна съм. Ще ти бъда благодарна, ако слезеш при другите и ми дадеш половин час да въведа ред. Ще се поуспокоя поне малко.

— Добре. — Мич се изправи. — Ще остана да пренощувам тук. Както се изрази Стела, това не подлежи на обсъждане. Имаш половин час на разположение да решиш дали ще спя при теб или в някоя от стаите за гости.

Излезе и я остави да гледа след него, смръщила вежди.

 

 

Всички се бяха събрали в кухнята. „Като семейство“, помисли си той. Заедно, в сърцето на къщата, до печката, на която къкреше нещо. Бебето лазеше по пода, двете по-големи момчета обличаха якетата си, а кучето им развълнувано подскачаше около тях.

Всички погледи се насочиха към него и след миг мълчание Стела шеговито подкани синовете си:

— Хайде, вървете. Пуснете го да потича, но далеч от цветните лехи. След малко ще вечеряме.

Последваха бързи стъпки, лай и пискливият смях на Лили, сетне момчетата и кучето излязоха и вратата се затръшна след тях.

Стела потърси ръката на Лоугън.

— Как е тя?

— Владее се, както обикновено. Поиска да остане сама за половин час. — Мич погледна Харпър. — Ще пренощувам тук.

— Добре. Мисля, че е добра идея — каза Хейли. — Колкото повече хора, толкова по-добре. Колкото и да е свикнал човек с мисълта, че в къщата му витае призрак, различно е, когато започне да го замеря с разни предмети.

— Изглежда, е замеряла главно теб — изтъкна Лоугън.

— Значи си забелязал? — Мич нехайно потърка бузата си. — Интересно, нали? В онази стая бушуваше ужасяваща ярост, но тя не бе насочена срещу Розалинд. Бих казал, че призракът съзнателно внимаваше да не я нарани.

— Ако не беше така, нямаше да й се размине. — Харпър вдигна Лили, която се опитваше да се покатери по крака му. — Не говоря за майка си.

— Ясно — кимна Мич. — Роз отправи почти същата закана.

— И сега е сама горе, защото е заявила, че това е желанието й — намеси се Дейвид, когато откъсна поглед от печката. — Всички в тази къща знаем, че когато си науми нещо, никой не може да я разубеди.

— А ние сме тук и я чакаме, защото тя командва парада — допълни Лоугън и се облегна на плота.

— Може би, но след тази случка ще се наложи да свикне понякога да отстъпва капитанското място на някой друг. Топло ли е кафето? — попита Мич и кимна към каничката.

 

 

На горния етаж Роз събираше парчетата от скъпите съкровища, които бе пазила в спалнята си. Дребни сувенири, и малки спомени, вече разбити.

„Съзнателно рушене“, помисли си тя. Това бе най-лошото. Унищожаване на ценности от егоистичен гняв.

— Като разглезено дете — промърмори тя, докато полагаше усилие да възстанови реда в своето лично пространство. — Не търпях подобно поведение от децата си, няма да го търпя и от теб. Която и да си ти, по дяволите.

Избута мебелите обратно на местата им и пристъпи към леглото, за да го оправи.

— Не забравяй това, Амелия. Не забравяй коя е господарката на Харпър Хаус.

Удивително бе колко по-добре се почувства, докато действаше, подреждаше стаята си, макар и малко опустяла, и възвръщаше равновесието си.

Вече по-спокойна, стъпи в банята. Късите й коси стърчаха, разрошени от бурята, разразила се в стаята й. „Не ми отива така“, констатира Роз. Приглади ги и набързо освежи грима си. Отново се замисли за Мич.

Чаровен мъж. Не помнеше кога за последен път е била толкова впечатлена от мъж. Интересно и показателно бе, че той настоя да остане при нея тази нощ. Не го изрече като учтива молба, а като ясно намерение. И остави на нея да реши в коя стая да спи.

Не можеше да не се впечатли от мъж, който с едно-единствено изречение изрази непоколебимост и трогна сърцето й.

Желаеше го. Чудесно бе отново да изпитва желание, копнеж и тази приятна, здравословна страст, която кипеше у нея. Разбира се, отдавна бе преминала етапа, на които е по-разумно да избягва интимни връзки. А и имаше достатъчно разум, за да прецени дали мъжът, с когото се среща е достоен за уважението й. Дали заслужава доверието й.

Доверие се печелеше малко по-трудно, отколкото уважение, и с цената на далеч повече усилия, отколкото бяха нужни за разпалване на страст.

Реши, че могат да започнат с това, което имат, и да видят докъде ще стигнат.

Докато вървеше по коридора, чу музика. Откъм хола й звучеше блус. Отново се намръщи, когато надникна.

На ниската масичка бе сервирана вечеря за двама: резени от печеното пиле на Дейвид, пухкаво картофено пюре, аспержи и златисти питки.

Не можеше да проумее как момчето винаги успява да приготвя любимите й ястия, когато се нуждае от утеха, но такъв бе нейният Дейвид.

Мич я чакаше на светлината на свещите и й наливаше чаша вино.

Тръпката, която прониза сърцето и корема й, бе като внезапен удар. „Сладък удар — помисли си тя, — груб и изненадващ.“ Нещо много по-силно от страст, когато страстта бе единственото, което тя желаеше. Мъжът с множество драскотини по лицето и ръцете, който стоеше там, въплъщаваше много повече, независимо дали Роз го искаше или не.

Той я погледна и й се усмихна.

„Дяволска работа!“, бе единствената й мисъл.

— Решихме, че една вкусна вечеря ще ти се отрази добре — каза той. — Спокойни мигове сред бурята. Тъй като исках да поговоря с теб, без да споря, приех идеята на твоите верни воини.

— „Воини“. Интересна дума.

— Уместна. Харпър изглежда готов да извади меч, за да те закриля… предполагам, че и другите ти синове биха се държали така.

— Предпочитам да вярвам, че мога да водя битките си сама.

— Ето едно от нещата, заради които заслужаваш и тримата да се застъпват за теб. А също и Дейвид. — Мич се приближи и й подаде чашата. — Четвъртият ти син, бих казал, макар и не роден. Той те боготвори.

— Взаимно е.

— И Лоугън. Не съм сигурен дали сравнението би му харесало, но си го представям като рицар на своята кралица.

Роз отпи глътка вино.

— Не знам дали да приема това сравнение.

— Но е подходящо. — Мич повдигна чашата си с вода като за тост. — И той, като Стела и Хейли, не гледа на теб само като на работодател. А онези хлапета? Чувстват те близка и вече си неизменна част от живота им. Когато слязох на долния етаж и надникнах в кухнята, видях едно сплотено семейство. Ти си сърцето на това семейство. Ти си го създала.

Тя го изгледа втренчено и издаде дълга въздишка.

— Е, не зная какво да кажа в отговор.

— Трябва да се гордееш. Всички в кухнята ти са добри хора. Впрочем Харпър знае ли, че е влюбен в Хейли?

Приковала поглед в него, Роз се отпусна на един стол.

— Притежаваш по-силна интуиция и наблюдателност, отколкото предполагах. Отново съм впечатлена. Не, не мисля, че го знае. Поне не го е осъзнал напълно. Може би това обяснява защо тя е в пълно неведение за чувствата му. Знае, че е привързан към Лили. Струва ми се, че поне засега вижда единствено това.

— Какво е твоето отношение?

— Искам Харпър да се чувства щастлив и да има това, което е най-важно за него в живота. Да хапнем, преди вечерята да изстине.

„Тактичен начин да ми каже, че не желае повече да обсъжда интимния живот на хората от семейството си с мен“, досети се Мич. Беше си поставила ясни граници. Щеше да е интересно предизвикателство да се опита да открие кои от тях, кога и как би прекрачила.

— Добре ли се чувстваш?

— Добре съм. Наистина. Просто исках да се поуспокоя.

— Изглеждаш повече от добре. Как успяваш винаги да си толкова красива, Розалинд?

— Светлината на свещите е милостива към жените. Ако зависеше от нас, Едисон никога не би изобретил проклетата електрическа крушка.

— Ти си прелестна на всякаква светлина.

Роз повдигна вежди.

— Ако ме ласкаеш, за да ме съблазниш, докато хапваме апетитно печено пиле, и за да не те изгоня в някоя от стаите за гости след вечеря, излишно е. Искам те в леглото си.

— Все пак ще се постарая да те съблазня. Но точно сега просто изтъквам факти. Впрочем пилето е страхотно.

— Харесвам те. Откровена съм. Харесвам те такъв, какъвто си. Не долавям у теб фалшивост и прекалена показност. Нещо различно за мен в тази област.

— Не лъжа. Престанах, когато захвърлих бутилката. Поне това мога да ти обещая, Роз. Никога няма да те излъжа.

— Щом става дума за обещания, няма друго, което да ценя толкова.

— Във връзка със същата тема искам да те попитам нещо. Случилото се по-рано тази вечер, онзи малък… бунт, да го наречем, беше нещо ново, нали?

— Да, и се надявам да е било за първи и последен път.

— Никога не се е бунтувала срещу годежа и брака ти с Джон Ашби.

— Не, както вече ти казах.

— Или срещу друга твоя връзка, например с Кларк.

Роз леко сви рамене.

— Известно раздразнение от време на време, бих казала. Неодобрение, но не и ярост.

— Тогава имам теория… която може да не ти е приятно да чуеш. Но освен че няма да те лъжа, ще изричам мислите си на глас и ще очаквам същото от теб.

— Ще бъде интересно.

— Тя се нуждае от деца в къщата… носят й утеха и радост. С Джон сте искали да създадете деца и затова не е застанала против брака ви. Приемала го е като средство за постигане на целта.

— Много жестока теория.

— Нататък става още по-жестока. След като са се появили децата, вече не й е трябвал, така че смъртта му според мен е била нещо, което й се е струвало редно и дори справедливо.

Всяка капка руменина изчезна от лицето й и на него се изписа ужас.

— Ако намекваш, че е причинила по някакъв начин…

— Не. — Мич сложи ръката си върху нейната. — Не. Проявите й се ограничават в тази къща и имението. Не съм експерт по паранормалното, но ми се струва логично и правдоподобно. Всичко, което представлява тя, всичко, което има, е съсредоточено тук.

— Да. — Отново спокойна, Роз кимна. — Никога не съм имала срещи с нея отвъд границите на имението и не съм чувала друг да е имал подобни преживявания. Със сигурност щях да знам, ако се беше случвало.

— Свързана е с това място и навярно с това семейство. Но се съмнявам, че скръбта, която сте изживели ти и синовете ти, когато сте загубили Джон, я е трогнала. А е способна да се трогне. Видяхме го, когато Стела й говореше като майка на майка. Видяхме го и тази вечер, когато ти й отправи заплаха.

— Добре — кимна Роз и посегна към чашата си. — Дотук следя мисълта ти.

— Когато отново си започнала да излизаш, да се виждаш с мъже и дори да имаш любовници, тя е била само леко ядосана. „Просто неодобрение“, както би казала ти. Защото не си изпитвала дълбоки чувства към онези мъже. Не е имало изгледи да станат част от живота ти, а с течение на времето — и от тази къща.

— Искаш да кажеш, че го е знаела?

— Свързана е с теб, Роз. Знае какво става в душата ти, достатъчно, за да отгатва мислите и чувствата ти, макар и да не ги изразяваш на глас.

— Прониква в съзнанието ми — тихо каза тя. — Да, убедих се в това и то никак не ми харесва. Но какво става с теорията ти, когато добавим Брайс? Омъжих се за него. Той живееше тук. Няколко пъти тя издаде присъствието си, но нямаше нищо толкова крайно. Нищо страховито.

— Не си го обичала.

— Омъжих се за него.

— И си се развела. Не е представлявал заплаха за нея. Изглежда, го е разбрала преди теб. Поне, преди да го проумееш на съзнателно ниво. Връзката ви е била… повърхностна. Навярно, защото е бил слаб или поради някаква друга причина, не е бил заплаха, поне от нейна гледна точка.

— А ти си.

— Очевидно. Можем да предположим, че има нещо общо с работата ми, но не се връзва. Тя иска да открием коя и каква е била.

— Май си я опознал доста добре за толкова кратко време.

— Кратко, но изпълнено с важни моменти — изтъкна той. — Част от работата ми е да разбирам мъртвите. Всъщност именно тази част, доближаването до личността, ме кара да се чувствам задължен да дам най-доброто от себе си. Тя е ядосана, че ме допускаш в живота си и в леглото си.

— Защото не си слаб.

— Не съм — потвърди Мич. — И защото означавам нещо за теб или поне в бъдеще ще означавам. Ще се постарая да го заслужа, защото ние с теб вървим към нещо важно.

— Мич, не приемам връзката си с теб на шега, но…

— Розалинд! — Покри ръката й със своята и продължи да я гледа в очите. — Много добре знаеш, че се влюбвам в теб. Още от мига, в който отворих вратата на апартамента си и те видях да стоиш там. Изплашен съм до смърт, но това не променя нещата.

— Не знаех. — Роз се отдръпна, сложи ръка на гърдите си и я плъзна към шията си. — Бях в неведение, също като Хейли. Мислех, че изпитваме силно влечение един към друг и взаимно уважение, както и… На какво се смееш?

— Неспокойна си. Никога не съм те виждал неспокойна.

— Не съм неспокойна. — Роз набоде последната хапка от пилешкото си. — Изненадана съм, това е.

— Истината е, че си изплашена.

— Определено не съм. — С пламнало лице, тя се отдръпна от масата. — Определено не. Е, добре, може би малко. — Стана, когато Мич се засмя. — Би трябвало да си доволен. Мъжете обичат да изнервят жените.

— О, глупости!

През насмешката прозираше хладнокръвие. Заинтригувана и от двете, Роз се обърна.

— Ти си безкрайно самоуверен човек.

— Когато го каза за първи път, прозвуча като комплимент, а този път имаш предвид арогантен. Същото се отнася и за теб, скъпа.

Тези думи я разсмяха. После тя се замисли.

— О, за бога, Мичъл, не зная дали съм готова за нова сериозна връзка. Изисква толкова усилия. Понякога за любовта са нужни големи жертви. Не зная дали имам достатъчно сили, смелост и великодушие.

— Убеден съм, че притежаваш в изобилие и от трите, но ще видим как ще се развият нещата. — Мич стана. — Не мога да отрека задоволството, което изпитвам, като виждам, че си малко неспокойна заради мен — каза той, докато вървеше към нея. — Нищо не може да те разтърси, поне доколкото забелязвам.

— Нямаш представа.

— О, мисля, че имам. — Обви ръце около нея и умело я увлече в танц, поклащайки се в такт с музиката. — Едно от нещата, заради които те намирам за изключително секси, е способността ти да се справяш с всяка ситуация.

— Притежавам я. — Роз вдигна глава. — Държа счетоводителят ми да може да се справя с критични ситуации, но със сигурност не бих поискала да спя с него.

— Това ми се струва умопомрачително секси.

— Продължаваш с опитите за съблазняване?

— Едва започвам. Имаш ли нещо против?

„Смята ме за съобразителна — осъзна тя — и това му харесва.“ Трогваше я и й показваше, че истински я цени.

— Зададе ми този въпрос, когато искаше да ме целунеш за първи път. И тогава нямах.

— Привлича ме и красотата ти. Повърхностно от моя страна, но един мъж има право на някоя и друга слабост.

Роз с усмивка плъзна пръст по тила му.

— Всичко съвършено е скучно… но, за бога, не споменавай пред Стела, че съм го казала.

— Тогава с мен никога няма да скучаеш.

Той леко погали устните й със своите — веднъж, два пъти, три, а после бавно се отдаде на целувката.

В нея нахлу топлина, живот, вълнение и усещане за сила. Движеше се с него в чувствен танц, в плен на тази гореща целувка, на която се бе отдала. Сякаш пристъпваше по пътека, осеяна с ароматни цветя, под лунни лъчи, изпълнена с любов.

Чу тихо отваряне на врата, отвори очи и видя, че я е завъртял в кръг и са се озовали в спалнята.

— Вие сте много умел танцьор, доктор Карнеги — засмя се тя, когато я завъртя обратно. — И много хитър.

Мич отново я целуна, отведе я с танцова стъпка до вратата и я притисна с гръб към нея, а целувката ставаше все по-страстна. Прокара длани по ръцете й и се отдръпна крачка назад.

— Запали свещите — каза той. — Аз ще запаля камината.

Тръпнеща от глава до пети, Роз остана облегната на вратата. Сърцето й преливаше от нежност и ритъма му бе като пулсираща болка в гърдите й. Движеше се плавно, като през мъгла, като в сън. Видя, че пръстите й треперят, когато доближи пламъка до фитила.

— Желая те. — Гласът й звучеше спокойно, за което бе благодарна. — И желанието е по-силно и по-различно от това, което съм изпитвала друг път. Може би защото…

— Не се питай защо, поне тази вечер.

— Добре. — Обърна се към него и застанаха лице в лице, в двата края на стаята. — Да кажем само, че те желая много силно. Трудно ми е да се сдържам и се чувствам малко неловко.

Той се приближи, обгърнат от златисто сияние, и обхвана китките й.

— Нека ти покажа какво изпитвам аз. — Повдигна ръцете й и доближи до устните си първо едната й длан, а след това другата. Обхвана лицето й, погали бузите й с палци, а останалите пръсти се плъзнаха назад към косата й. — Нека аз те водя — прошепна, докато устните му обхождаха нейните. — Позволи ми аз да те водя тази нощ.

Молеше я да се отпусне и да бъде подвластна на неговата воля. Искаше твърде много от нея. Но Роз се предаде на устните и ръцете му. Отново танцуваха, въртяха се и се поклащаха, а сладостният унес, който той й предлагаше, се разливаше из тялото й като силно червено вино.

Разтвори ризата й, шепнейки в ухото й за уханието на кожата й. Танцът продължаваше, сякаш се носеха във въздуха.

Даваше му това, което бе пожелал. Позволяваше му да прави с нея каквото диктува волята му. Бавно, сантиметър по сантиметър, му отдаваше плътта си и усещането бе вълшебно. Събличаше я, докато танцуваха, бавно и внимателно и почти я измъчваше. Търпеливо отстраняваше всяха пречка между ръцете си и тялото й.

Бе невероятно възбуждащо да танцува с него на светлината на свещите и пламъците, и да чувства голото си тяло, притиснато към неговото, все още с дрехи. Да вижда стройния си силует в огледалото и пробягващите светлинки по кожата си и да усеща как тя настръхва под ласките му. Да долавя бързия си пулс.

Когато плъзна ръка между бедрата й, той почувства как потръпна за миг и я чу да затаява дъх.

Вече бе гореща и влажна. Ноктите й се впиха в рамото му, когато започна бавно да си играе с нея. Леки нежни докосвания, от които дишането й ставаше трескаво и учестено и караше кръвта му да кипи.

Плътта й почти се разтопи, когато ласките му я доведоха до екстаз. Остана с отметната назад глава и премрежен поглед, а пръстите му продължаваха да я възбуждат.

Бе изцяло подвластна на ръцете му, когато внимателно я положи на леглото, застана гол пред нея и погледите им се срещнаха.

Плъзна пръст по крака й, повдигна го, наведе се и потърка устни в прасеца й.

— Искам от теб много повече.

„Да — помисли си тя, — много повече.“ Останала без сили, най-сетне му даде всичко, което желаеше.

Устните му намериха центъра на блаженството й и отново я издигнаха към върха, дъхът й секна и тя се вкопчи в покривката на леглото, обзета от страх, че ще се взриви.

Изследваше, изучаваше и завладяваше. Въздухът сякаш бе сгъстен и изпълнен със сладост като сироп, и тръпките на най-дълбоката, най-заслепяващата наслада разтърсваха тялото й.

Чуваше стоновете си, докато Мич проникваше в нея. Той дори за миг не променяше бавното темпо и засилваше възбудата й с почти жестоко търпение. Чувствените движения я опияняваха. Не й бе останал нито друг избор, нито капка самообладание. Можеше единствено да тръпне, да копнее за още и да изживява блаженство, достигайки все по-близо до кулминацията.

Последното издигане бе като полет.

 

 

Все още трепереше. „Глупаво и наивно е“, каза си тя, но не можеше да спре. Бе загряла, дори прегряла, и едва сега осъзна, че и двамата са плувнали в пот.

Чувстваше се напълно съблазнена, напълно покорена, но не виждаше нищо лошо и в двете неща.

— Опитвам се да измисля уместна реплика.

Устните му помръднаха до шията й.

— Какво ще кажеш за „уау“?

Роз успя да раздвижи натежалите си ръце и да докосне косите му.

— Може би е най-подходящата. Изживях го три пъти.

— Четири.

— Четири? — Гласът й бе сънен като премрежения поглед. — Явно съм загубила бройката.

— Аз я следих.

В тона му прозвуча дяволито задоволство, което се изписа и на лицето му, когато се претърколи по гръб.

— Докато съм в това блажено състояние, ще призная, че никога досега не ми се бе случвало четири пъти последователно.

Мич потърси ръката й и сплете пръсти с нейните.

— Остани с мен, малката, и няма да ти е за последно.

Тя се засмя предизвикателно, надигна се и опря брадичка на гърдите му.

— Можеш да се гордееш със себе си.

— Права си.

— Аз също. — Отпусна глава до сърцето му и затвори очи. — Около шест излизам да тичам.

— Шест сутринта?

— Да. В другата стая има дрехи на Харпър, ако искаш да дойдеш с мен.

— Добре.

Роз се унесе в дрямка.

— Този път тя не ни безпокои.

— Зная.