Нора Робъртс
Черна роза (5)

Четвърта глава

Докато работеше, Мич се сещаше да почисти апартамента си чак когато не остане свободно място за сядане или за чашите с кафе. Между отделните проекти се стараеше малко повече, поне да прибере и подреди дребните неща.

Ползваше услугите на почистваща фирма. Всъщност често се налагаше да търси нова. Никоя чистачка не издържаше дълго, и колкото и да се срамуваше да го признае, вината бе главно негова.

Забравяше в кой ден да я очаква и избираше точно този ден, за да прави проучване, да се види със сина си за мач на „Хорс“ или кратко състезание по отбелязване на кошове. Може би Фройд имаше обяснение за това, но той не желаеше да се задълбочава твърде много.

Или пък чистачката пристигаше и се ококорваше, щом видеше колко работа я очаква. Първото й посещение оставаше и последно.

Но човек трябваше да положи усилия поне за празниците. Прекара целия ден в разместване на мебели, чистене и търкане и бе принуден да признае, че ако някой му плащаше за тази работа, и той щеше да напусне.

Все пак трябваше да въведе известен ред в апартамента си, за да може да вижда плотовете, тапицериите и столовете. Макар и да не се надяваше да ги запази живи за дълго, растенията, които Хейли го убеди да купи, наистина създаваха празнична обстановка.

А идеята за елхичка в саксия се оказа гениална. Сега, вместо да измъкне кутията с изкуствената елха от килера, дълго да се бори със заплетения кабел на лампичките и накрая да открие, че половината са изгорели, трябваше само да сложи веселото дръвче на високата декоративна поставка до прозореца си и да запали свещичките.

Закачи венчето на входната врата, сложи цъфналия кактус на масичката в хола и подреди трите коледни звезди на перваза над тоалетното казанче. Струваше му се добро място.

Тъкмо взе душ и нахлузи стари джинси и риза, когато гостът му за вечеря почука на вратата.

Бос, с все още мокра коса, Мич забърза през хола да отвори. И се усмихна на единствения човек, когото обичаше безрезервно.

— Ключа ли забрави?

— Исках да се уверя, че не съм сбъркал апартамента. — Джошуа Карнеги докосна с пръст зелените клонки. — Сложил си венец на вратата.

— Коледа е.

— Така казват.

Влезе и очите му, зелени като на баща му, се разтвориха широко.

Беше с няколко сантиметра по-висок от Мич, но също толкова слаб. Тъмните му коси бяха разрошени, но не защото бе забравил да ги подстриже като баща си, а защото се харесваше с тази прическа.

Носеше сив памучен пуловер с качулка и широки дънки.

— О! Наел си нова чистачка? Доволна ли е от заплащането?

— Нямах време да потърся. А и мисля, че вече всички почистващи фирми в Тенеси ме познават.

— Почистил си сам?! — Джош сви устни и направи кратка обиколка из хола. — Имаш кактус и е цъфнал даже.

— Ще ти го дам.

— Добре.

— Аз ще го уморя. Вече се задушава при мен. Не мога да се грижа за цветя.

— Е — Джош нехайно пощипна ухото си, — ще освежи обстановката в общежитието. Хей, готина елхичка. Със свещи.

— Коледа е — повтори Мич, когато синът му се наведе да помирише голямата червена свещ.

— Ароматизирани свещи. Освен това, ако не се лъжа, дори си минал с прахосмукачката. — Погледна баща си с присвити очи. — Срещаш се с жена.

— Не, нищо подобно. Искаш ли кока-кола?

— Да. — Джош поклати глава и тръгна към банята. — Трябва да отида до тоалетната, ще поръчаме ли пица?

— Ти избираш.

— Пица — извика Джош. — С пеперони и салам. И много сирене.

— Артериите ми се запушват само като чуя за това — отвърна Мич, докато изваждаше две кутии кока-кола от хладилника. От опит знаеше, че момчето може да погълне почти цял пай само, но оставаше слабо като хрътка.

Толкова му се искаше и той отново да бъде на двадесет.

Позвъни в близката пицария, поръча голяма пица за Джош и средна вегетарианска за себе си.

Когато се обърна, видя сина си облегнат на касата на вратата, с кръстосани крака, обути в маратонки „Найк Зуум“.

— Имаш цветя в тоалетната.

— Коледни звезди. За празника.

— Виждаш се с жена. Може би все още не си я свалил, но със сигурност си набелязал някоя. Действай.

— Няма никаква жена. — Мич подхвърли едната кутия кока-кола на Джош. — Просто искам да посрещна празниците в чист апартамент.

— Има начин да те накарам да проговориш. Къде я срещна? Млада мацка ли е?

— Нищо няма да изкопчиш — засмя се Мич и отвори кутията си.

— Ще изплюеш камъчето.

— Няма камъче. — Влязоха заедно в хола. — Все още.

— Аха!

Джош се промъкна зад гърба му, отпусна се на дивана и повдигна крака на масичката.

— Повтарям, нищо няма да изкопчиш. Не бързай да казваш „аха“. Просто съм в празнично настроение. Завърших книгата, което означава, че скоро ще получа чек. Започвам нов интересен проект…

— Вече? Без да си отдъхнеш?

— Поех го преди доста време и най-сетне мога да му се посветя. По-добре е, отколкото да мисля за коледно пазаруване.

— Какво има за мислене? Остават две седмици.

— Е, това е моето момче. — Мич повдигна чашата си за тост. — Как са майка ти и Кийт?

— Добре. Чудесно. — Джош отпи голяма глътка от кутията си. — Тя е в предпразнична треска. Нали знаеш как е?

— Да. — Мич леко го потупа по коляното. — Няма за какво да се безпокоиш, Джош. Майка ти иска да бъдеш при нея за празниците. Нормално е.

— Заповядай и ти. Знаеш, че винаги можеш да дойдеш.

— Зная и го оценявам. Но е по-добре да си остана тук. Ще разменим подаръците си по-рано. За майка ти е важно да посрещнеш Коледа с нея. Заслужава го. Важно е и за теб.

— Ще ми бъде мъчно, че ти си сам.

— Сам, с купа овесена каша.

Винаги болеше, но Мич го бе заслужил.

— Можеш да отидеш при баба — предложи синът му.

— Моля те! — промълви той с измъчено изражение. — Как можа да го кажеш?

Джош самодоволно се усмихна.

— Не би било зле да облечеш костюма на елен, който ти подари преди няколко години.

— Съжалявам, но го подарих на един бездомник, който ще припечели нещо с него през този празничен сезон. Кога заминаваш?

— На двадесет и трети.

— Да се видим на двадесет и втори, ако е удобно за теб.

— Добре. Само трябва да предупредя Джули. Тя ще празнува или с майка си в Охайо, или в Ел Ей с баща си. Раздвоена е. Двамата я притискат и я карат да се чувства виновна и разкъсвана от чувство за дълг. Понякога казва, че й е писнало и не иска да вижда никого от тях. Или плаче, или е раздразнителна, или и двете.

— Ние, родителите, често караме децата си да страдат.

— Вие не ме карате. — Джош отпи още една глътка и разклати кутията. — Не желая да ставам сантиментален, но трябва да кажа, че двамата с мама никога не сте ме въвличали в личните си битки. Напоследък се замислям за това покрай ада, през който преминава Джули. Никога не сте ми причинявали нищо подобно. Не съм се чувствал раздвоен и никой от вас не ме е използвал като оръжие срещу другия. Това, което преживява Джули, ме накара да осъзная какъв късметлия съм. Просто исках да го споделя.

— Е… радвам се да го чуя.

— След тази сцена като във филм на „Холмарк“ искам още една кока-кола. След малко започва „Пригейм“.

— Ще го гледаме.

Мич взе дистанционното управление на телевизора. Запита се под каква ли звезда се е родил, за да го дари съдбата с такъв син.

— Супер! Чипс със сол и оцет!

Чу се отварянето на пакета и почукване на вратата. Мич се усмихна широко, стана и извади портфейла си, за да плати пиците.

 

 

— Не разбирам, Стела, просто не разбирам.

Хейли нервно крачеше из спалнята на Стела, а момчетата се плискаха с вода в банята.

— Тези секси сандали, от които ще ми излязат мазоли, или по-елегантните обувки с дебели подметки? — попита Стела и й показа краката си с по една обувка от двата чифта.

Тя се спря, за да ги огледа.

— Тези са секси. — Хейли посочи левия й крак.

— Боях се, че ще се спреш на другите. Е, добре.

Стела свали и двете обувки и прибра отхвърления чифт в гардероба си. Тоалетът й за вечерта бе сложен върху леглото, а предварително избраните бижута бяха на тоалетката.

Трябваше само да сложи момчетата да спят, да се облече, да се погрижи за прическата и грима си, отново да нагледа момчетата, да провери бебефоните и… Неспокойните стъпки и мърморенето на Хейли привлякоха вниманието й и я накараха да се обърне.

— Какво има? Защо си толкова нервна? Да не би да очакваш гадже тази вечер, за което не си ми казала?

— Не. Но има нещо общо с гаджета. Защо Роз е казала на Мич да си доведе компания за партито? Може би наистина ще го направи, защото, ако дойде сам, биха го взели за смотаняк. И двамата ще пропуснат страхотна възможност.

— Нещо ми убягва. — Стела сложи обиците си и се огледа. — Откъде знаеш, че Роз му е казала да си доведе компания? Как разбра?

— Имам си начини. Както и да е. Какво й става? Среща толкова привлекателен свободен мъж, кани го на парти в дома си… дотук — страхотно… Но му казва, че може да си доведе компания. Господи!

— Решила е, че трябва да го каже — от учтивост, предполагам.

— В любовта е като на война — няма място за учтивост, за бога! — С дълга въздишка Хейли се отпусна в единия край на леглото и повдигна крака, за да огледа своите обувки. — „Любов“, „война“ — и двете думи са от женски род. Ние, жените, трябва да владеем положението.

Стела потърка очи.

— Къде си чувала тези неща? Нима е възможно някой да знае как трябва да бъде?

— Продавала съм книги години наред. Чета много и не зная защо запаметявам и най-глупавите подробности. Но да си дойдем на думата — тук ще има парти, в нейния дом, и тя ще изглежда изумително. А той ще се появи с друга жена и ще провали всичко.

— Не мисля, че има какво да провали на този етап.

Хейли отчаяно задърпа косите си.

— Но би могло да има. Зная го. Просто ги наблюдавай тази вечер и ще доловиш вибрациите.

— Добре, ще видим. Но сега трябва да измъкна децата от ваната и да ги накарам да се пъхнат в леглата. После да се облека и да подложа краката си на мъчение с тези обувки, и то с единствената цел да подлудя Лоугън.

— Искаш ли помощ? За децата, не за да подлудиш Лоугън. Лили вече спи.

— Не, ще намокриш и измачкаш тоалета си, а изглеждаш фантастично. Иска ми се и аз да можех да нося такова червено. Много е секси.

Хейли сведе поглед към искрящо червената си къса рокля.

— Не мислиш ли, че е твърде…

— Не, смятам, че е страхотна.

— Е, ще сляза да видя дали мога да помогна на Дейвид с доставчиците или с нещо друго. Ще поискам да чуя неговото мнение за тоалета си. Разбира от мода.

Роз вече се намираше на долния етаж и се питаше дали е взела правилно решение. Може би трябваше да отвори балната зала на третия етаж. Беше просторна, разкошна и изискана. Но на първия, където имаше множество по-малки стаи със запалени камини, бе по-топло и по-уютно.

Има достатъчно място, каза си тя, докато проверяваше разположението на масите, столовете, лампите и свещите. Остави всички врати широко отворени и знаеше, че гостите ще се разхождат из стаите и ще се възхищават на дома, който тя обожаваше.

Небето беше ясно и щяха да излизат и на терасите. Ако станеше твърде хладно, имаше калорифери. Имаше и маси, столове, свещи и коледни лампички по дърветата, а и прожекторите край пътеките в градината светеха.

За бога, човек би си помислил, че това е първият прием, който организира.

От доста време в тази къща не бе имало толкова разточително празненство. Въпреки че бе свела списъка на гостите до възможно най-малко имена, знаеше, че ще стане претъпкано.

Размина се с доставчиците и допълнителния персонал, които сновяха навътре-навън, и излезе. Да, светлините наистина изглеждаха прекрасни. Харесваха й десетките коледни звезди, подредени във форма на елха.

„Харпър Хаус е създадена за приеми“, напомни си тя. Нямаше смисъл да изпълнява дълга си към своя дом, лишавайки се от удоволствието да кани в него хора, чиято компания й допада.

Обърна се, когато чу вратата да се отваря. Дейвид излезе с две чаши шампанско в ръце.

— Здравей, красавице. Ще привлека ли вниманието ти с чаша шампанско?

— Разбира се. Въпреки че е по-добре да вляза, за да ти помогна да се справиш с лудницата вътре.

— Всичко е под контрол. — Докосна чашата й със своята. — Още двадесет минути и ще стане идеално. Погледни ни! Изглеждаме страхотно, нали?

Роз се засмя и му подаде ръка.

— Ти, както винаги.

— Ти също, съкровище. — Дейвид хвана ръката й и направи крачка назад. — Просто си неотразима.

Бе избрала матовосребриста рокля, дълга и прилепнала, с голи рамене, а над деколтето блестяха рубините на прабаба й.

Тя прокара пръсти по платиненото колие с малки червени камъчета.

— Рядко имам повод да нося семейните бижута. Тази вечер ми се струва подходяща.

— Истинска наслада за окото, а и чудесно подчертават извивката на ключицата ти. Но говорех за твоята естествена красота. Какво ще кажеш да избягаме в Белиз?

Шампанско и компанията на Дейвид — нищо не би могло да я накара да се отпусне и разбъбри така, както тази комбинация.

— Предпочитам Рио.

— Не и преди карнавала. Ще се получи страхотен купон тази вечер, Роз. Просто забрави за всички грижи.

— Четеш мислите ми, нали? — Тя поклати глава и се загледа в градината, докато отпиваше шампанско. — Последния път, когато организирах подобно събиране, влязох в спалнята да сменя гривната си, защото закопчалката се бе разхлабила, и заварих съпруга си да вкусва от прелестите на една от гостенките ни, вместо от мезетата. — Отпи по-голяма глътка. — Най-унизителният момент в живота ми.

— По дяволите! Справи се с положението, нали? Все още не мога да проумея как си събрала сили да излезеш, да ги оставиш там, да се върнеш при другите гости и чак след края на приема да хванеш онзи кучи син за ушите. — Говореше разпалено и гласът му звучеше леко пискливо, с нотки на ярост. — Имаш железни нерви. И невероятна смелост.

— Не са необходими нито железни нерви, нито смелост, а единствено самообладание. — Роз сви рамене. — Ако бях вдигнала скандал пред всички, щеше да стане още по-унизително.

— На твое място бих издрал очите и на двамата и бих ги прогонил от къщата с някой от мускетите на прапра… все едно колко пъти прапрадядо си.

Тя въздъхна и отново отпи.

— Щях да се почувствам доволна. Честно казано, хрумна ми да използвам мускет, когато гостите си тръгнат. Е, не допуснахме да съсипе онова тържество, няма да провали и това. — Пресуши чашата си и се обърна към Дейвид с решително изражение на жена, готова за битка. — Да запалим и останалите свещи, да пуснем музика. Време е купонът да започне.

 

 

Да, чудесно бе вратите на къщата отново да са отворени. Да има вино и музика, вкусна храна, добри приятели. Докато преминаваше от група на група и от стая в стая, Роз надаваше ухо за клюките, политическите спорове и разговорите за спорт или изкуство.

Хвана под ръка стария си приятел Уил Дули, баща на Стела и бъдещ тъст на специалиста й по оформяне на градини Лоугън Кътридж.

— Не те посрещнах.

— Току-що пристигнахме. — Той леко докосна бузата й с устни. — Джо се сети да избира обувки в последния момент. Качи се горе с Хейли. Искаше да види бебето.

— Ще я намеря. Годеницата си ли търсиш, Лоугън?

— Тя не се спира на едно място. — Лоугън сви рамене и отпи глътка бира. — Трябва да провери лично всяка подробност. Чудесно парти, Роз.

— Ти мразиш подобни събирания.

Широката му усмивка придаде още чар на мъжествените му черти.

— Много хора. Но почерпката е превъзходна, бирата е студена, а гаджето ми е най-красивата жена на света. Няма от какво да се оплача. Не казвай на баща й, че възнамерявам да я примамя в градината малко по-късно. — Намигна на Уил, после отмести поглед. — Твоят доктор Карнеги току-що влезе. Изглежда, търси теб… или някой друг.

— Така ли?

Роз се огледа и повдигна изразителните си вежди. Мич бе облечен с тъмносив костюм, който стоеше чудесно на високото му слабо тяло. Беше се подстригал след последната им среща и имаше вид по-скоро на джентълмен, отколкото на професор.

Трябваше да признае, поне пред себе си, че гледката е приятна за окото.

Но изглеждаше малко стъписан от множеството хора и поклати глава, когато един от пъргавите сервитьори му предложи от подноса чаша с шампанско.

— Извинете ме за момент — каза Роз на Уил и Лоугън.

Започна да си проправя път между гостите и се спря, когато той я съзря и прикова поглед в лицето й.

Усети леко трепване в сърцето и учестяване на пулса, което й се стори едновременно странно и смущаващо.

„Направо ме хипнотизира“, помисли си тя. Тези очи се взираха в нея така, че се почувства… и всяка друга жена на нейно място би се почувствала, сякаш е единственият човек в стаята. Добър номер в помещение, пълно с хора и шум, и мъничко коварен.

Но изразът на лицето й остана спокоен и приветлив, когато тръгна към него.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Когато даваш прием, нямаш равна. Видях светлините от километри. Нима познаваш всички тези хора?

— Не съм ги виждала никога през живота си. Какво да ти донеса за пиене?

— Газирана вода с лимон.

— Барът е ето там. — Сложи ръка на рамото му и леко го побутна. — Ще те заведа да си вземеш.

— Благодаря. Слушай, имам нещо за теб. Подарък.

Пъхна ръка в джоба си, докато вървяха към бара, и й подаде малка опакована кутийка.

— Не беше необходимо, но е много мило.

— Просто знак на благодарност за помощта с подаръка за племенницата ми. — Мич поръча питието си. — Изглеждаш… зашеметяващо е думата, която ми хрумва първа, плътно следвана от великолепно.

— Благодаря.

— От главата — погледът му се плъзна до сребристите й сандали — до петите.

— Мама казваше, че една жена не може да изглежда съвършено, докато не лакира ноктите на краката си. Това е един от малкото нейни съвети, в които винаги съм се вслушвала. Сега ли да го отворя?

Мич само бегло бе хвърлил поглед към рубините, но набитото му око на ценител на антики бе преценило, че са доста скъпи. А пръстите на краката й бяха страхотни.

— Какво?

— Подаръкът — усмихна се тя. Не можеше да не се почувства поласкана и малко самодоволна, щом един мъж бе така впечатлен от пръстите й. — Сега ли да го отворя?

— О, не, предпочитам да го отвориш по-късно, за да имаш време да съчиниш учтива лъжа, ако не ти хареса.

— Не ставай глупав. Ще го отворя сега.

Дръпна панделката и повдигна капака. Вътре имаше миниатюрен часовник с филигранна рамка.

— Прекрасен е! Наистина е прекрасен.

— Хобито ми е да колекционирам антики. Нищо чудно, като се замисли човек. Предположих, че собственичката на такава къща си пада по старинните неща. На гърба има посвещение. То ме привлече.

Роз обърна часовника и го прочете.

„Л., брой часовете. Н.“

— Трогателно. Романтично. Чудесен е, Мич. Определено не го заслужавам за това, че просто избрах една играчка.

— Когато го видях, веднага се сетих за теб. — Роз го погледна и той поклати глава. — Долавям дяволит блясък в очите ти. Не мога да отрека. Видях го и си помислих за теб.

— Често ли се случва?

— Да мисля за теб ли?

— Не, да си спомниш за някоя жена и да решиш да й направиш романтичен подарък.

— Понякога. Всъщност не беше се случвало от доста време. А на теб?

Роз леко се усмихна.

— Също. Много ги благодаря. Искам да го занеса горе. Какво ще кажеш да те запозная с… а, ето я Стела. Никой не може да ти помогне да намериш мястото си на прием така добре, както нашата Стела.

— Здравей, Мич. — Стела му подаде ръка. — Радвам се да те видя отново.

— Аз също. Цялата сияеш — отбеляза той. — Сигурно е от любов.

— Мога да го потвърдя.

— Как са момчетата?

— Чудесно, благодаря. Вече спят горе и… О!… — възкликна тя, когато видя часовника. — Толкова е сладък. Романтичен и нежен.

— Прекрасен подарък, нали? — съгласи се Роз. — За една съвсем дребна услуга.

— Нямаше да кажеш, че е дребна, ако беше чула реакцията на сестра ми и племенницата ми по телефона — възрази Мич. — Не само официално ми простиха, а и сега се радвам на ролята на любим вуйчо.

— Е, тогава очевидно го заслужавам. Стела, нали ще разведеш Мич из стаите? Искам да оставя това горе.

— Разбира се.

Стела забеляза, че погледът му проследи Роз до вратата.

— Ще ти задам само един въпрос, преди да започнем обиколката. Тя среща ли се с някого? — тихо попита Мич.

— Не.

Той се усмихна и я хвана под ръка.

 

 

Роз се придвижи до фоайето и продължи нагоре по стълбите. Спомни си как бе изкачила същите стъпала по време на друг прием, заслушана в гласовете и музиката зад гърба си, и секунди по-късно бе сложила край на един брак.

Не беше наивна и отлично знаеше, че Мич цели тя да се замисли дали би проявила интерес към нова връзка. Струваше й се странно, че отговорът й не бе категорично „не“. „Странно е — каза си Роз, докато вървеше към спалнята си, — че не съм сигурна в отговора.“

Влезе в стаята и сложи малкия изящен часовник на тоалетката. Не можа да сдържи усмивката си, когато прокара пръсти по него. „Много оригинален подарък — помисли си тя. — И много хитър“, добави циничната й страна. Но жена, преживяла два брака, имаше право на известна доза цинизъм.

Навярно един флирт с него би бил интересен, дори забавен, а и тя изпитваше нужда от страст в живота си. Но същевременно щеше да се окаже и сложна, напрегната връзка. А можеше и да попречи на работата, за която го беше наела.

Щеше да му позволи да публикува книга за историята на семейството й и бе неизбежно до известна степен да се сближат. Но нима би рискувала да влезе в интимни отношения с мъж, който, ако страстта охладнееше, има възможност да очерни нея и семейството й в печатно издание?

От горчивия си опит с Брайс Кларк знаеше какво може да загуби.

„Трябва сериозно да помисля“, каза си тя и вдигна поглед към огледалото.

Видя не само своето лице, поруменяло от мислите, които се въртяха в главата й, а и нечий блед силует зад себе си.

Затаи дъх, но не подскочи от уплаха. Не се обърна. Просто остана там и погледът й срещна този на Амелия.

— Не сме се виждали от доста седмици — спокойно каза Роз. — Предполагам, че би ме посъветвала да го разкарам. Не обичаш мъжете, а, Амелия? Момчетата, децата — да, но мъжете са нещо друго. Само мъж може да изпълни една жена с толкова гняв. Зная. Някой от рода ми ли го е събудил у теб?

Не последва отговор, но не го и очакваше.

— Ще довърша монолога си, като кажа, че трябва сама да взема решение, както винаги. Ако допусна Мичъл в живота си и в леглото си, и приятните изживявания, и последиците ще бъдат за мен. — Бавно си пое дъх. — Но ще ти обещая едно. Каквото и да се случи между нас, няма да се откажем да разкрием истината за теб. Не и сега, когато най-сетне започнахме да я търсим.

Силуетът започна да чезне, но Роз усети как нещо докосна косите й, сякаш нечии пръсти леко ги погалиха и стоплиха, макар да я лъхна хлад.

Подпря се с две ръце на тоалетката, за да възвърне равновесието си. После старателно освежи устните си с червило, сложи още парфюм на шията си и се отправи обратно към компанията.

Мислеше, че ласката на един призрак е достатъчен шок за една вечер, но я очакваше нов.

Във фоайето стоеше Брайс Кларк.

У нея се надигна ярост, гореща и неудържима. Представи си как се нахвърля върху него с обиди и ругатни, пребива го до безсъзнание и го изхвърля през вратата.

За миг това видение беше толкова ясно и натрапчиво, че реалността около нея започна да избледнява и да се губи. Не чуваше нищо, освен нахлуващата в главата й кръв.

Той изглеждаше безкрайно щастлив, докато помагаше на нейна позната от градинарския клуб да свали наметката си. Роз се притисна към колоната до стълбището, успя да обуздае гнева си и вече бе почти сигурна, че ще се сдържи да не размаха юмруци.

Направи последната крачка.

— Здравей, Манди — каза тя.

— О, Роз! — глуповато се засмя Аманда Оувърфийлд и я целуна няколко пъти по двете бузи. Бе на възрастта на Харпър и Роз знаеше, че е кротка, наивна и богата жена. Наскоро разведена, от лятото живееше отново в Мемфис. — Къщата ти е разкошна. Ужасно закъсняхме, но се увлякохме в… — Тя отново се засмя и Роз стисна зъби. — Няма значение. Толкова се радвам, че ме покани. Умирах от любопитство да видя дома ти. Господи, забравих за добрите маниери. Нека те запозная с кавалера си. Розалинд Харпър, това е Брайс Кларк.

— Познаваме се.

— Роз, изглеждаш великолепно, както винаги.

Той опита да се наведе към нея, сякаш за да я целуне. Знаеше, че всички разговори край тях са замлъкнали и гостите ги наблюдават, слушат и очакват развитието.

Роз прошепна съвсем тихо:

— Докосни ме и ще напъхам топките ти в гърлото.

— Поканен съм като гост в дома ти. — Брайс говореше с любезен тон, но достатъчно силно, за да го чуят всички любопитни. На лицето му се изписа учудване и обида. — Грубостта не ти отива.

— Не разбирам. — Кършейки пръсти, Манди гледаше ту него, ту нея. — Не разбирам.

— Не съм изненадана. Манди, би ли излязла заедно с кавалера си и с мен за момент?

Роз чу гневна ругатня зад гърба си и положи неимоверно усилие да остане със спокойно изражение. Обърна се и сниши глас:

— Харпър, моля те, недей.

Когато направи крачка встрани, за да препречи пътя му, Харпър отмести поглед от Брайс към нея.

— Да приключим веднъж завинаги.

— Аз ще се погрижа. Остави ме да се справя сама. — Роз потърка рамото му и усети, че мускулите му треперят. — Моля те!

— Не сама.

— Само две минути. — Целуна сина си по бузата и прошепна в ухото му: — Той иска да стане скандал. Няма да му доставя това удоволствие. Две минути, скъпи. — Обърна се. — Манди, да поизлезем на чист въздух, а?

Тя хвана другата жена под ръка.

Брайс не се предаде.

— Много подло от твоя страна, Розалинд. Ставаш за срам пред гостите си. Надявах се поне да бъдем учтиви.

— Тогава надеждите ти са разбити.

Забеляза промяната в изражението му, когато надникна над рамото й. Проследи погледа му и видя Мич да застава до Харпър, а Лоугън и Дейвид да се придвижват към фоайето. Лицата им определено бяха далеч по-малко приветливи от нейното.

— Кой е негодникът? — Въпросът на Мич бе почти прошепнат, но достигна до нея, както и отговорът на Харпър:

— Брайс Кларк. Боклукът, който майка ми изхвърли оттук преди няколко години.

Роз придърпа Манди навън. Брайс беше идиот, който с радост би влязъл в схватка с Харпър пред гостите. Но не би дръзнал да предизвика четирима силни и разгневени мъже дори заради удоволствието да я злепостави в собствения й дом.

Убеди се в това, когато той сковано излезе през вратата зад нея. Роз я затвори.

— Манди, това е бившият ми съпруг. Онзи, когото заварих в спалнята по време на подобно тържество, с ръце върху голите гърди на обща позната.

— Това е долна лъжа. Не е имало нищо…

Роз рязко извърна глава.

— Можеш да разкажеш на Манди своята версия, когато не стоиш на прага ми. Не си добре дошъл тук. И никога няма да бъдеш. Ако отново влезеш в имота ми, ще повикам полицията и ще бъдеш арестуван за незаконно проникване в чужда собственост. Можеш да заложиш жалкия си измамнически задник, че ще те осъдя. А сега ти давам точно една минута да се качиш в колата си и да изчезнеш. — Обърна се и се усмихна на ужасената млада жена. — Манди, ти можеш да останеш, разбира се. Ще се погрижа някой да те изпрати, ако желаеш.

— Мисля… мисля, че трябва да тръгвам.

— Е, добре тогава. Ще се видим на сбирката в понеделник. Весела Коледа. — Отдръпна се назад, но не отвори вратата. После отново се обърна към Брайс: — Мисля, че ти остават около четиридесет секунди, преди да вляза и да позвъня на полицията.

— Вече всички вътре знаят каква си — извика той и повлече Манди към колата си.

— Сигурна съм, че знаят.

Роз изчака, докато запали и потегли с бясна скорост.

Едва тогава сложи ръка на свития си стомах и стисна клепачи, за да овладее напиращия гняв и да преглътне срама.

Два пъти си пое дълбоко дъх, вдигна глава и се върна във фоайето.

Усмихна се чаровно и подаде ръка на Харпър.

— Е — каза тя и леко стисна пръстите му, докато оглеждаше любопитните лица, — чувствам нужда да пийна нещо.