Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (7)

Глава 6

Бе необходим само четвърт час, за да бъдат внесени майорът и скромният му багаж във великолепно обзаведената синя гостна, от която се разкриваше приятна гледка към „Хайд Парк“. Дори намусената Сали бе длъжна да признае, че това по всяка вероятност е най-хубавото помещение за гости в цялата къща. Поне едно не можеше да се отрече на лейди Джослин — не се скъпеше за нищо. Дейвид бе пребледнял от болките по време на местенето. Сали мислено благодари на Бога, че не бе забравила в болницата спасителното шишенце с лаудан. Измъкна го от багажа и щом лакеят напусна гостната, тя даде на брат си поредната доза опиум.

Все още трепереща от скорошната си свада с лейди Джослин, Сали му заговори неспокойно:

— Макар че съпругата ти бе така любезна да ми предложи съседната стая, мисля, че ще е по-добре да остана да нощувам в дома на семейство Лонстън. Но ще идвам всеки следобед, както досега. А и Ричард обеща да те посети още утре. — Оправи завивките, за да загърне по-плътно изпосталялото му тяло. — Сега е време да поспиш, поне за малко. Пътуването може би те е изтощило.

— Истина е, но вече съм добре, таралежче…

— Сега мога да отида в болницата „Сейнт Бартоломю“. Доктор Рамзи спомена, че там оперирал някакъв превъзходен хирург. Може би той ще ти помогне.

— Може би… — уморено промълви брат й, очевидно скептично настроен към това хрумване на неуморната си сестра.

От наблюдателния й поглед не убягна неспокойното му озъртане по посока на вратата. Дали не очакваше да бъде посетен от т.нар. му „съпруга“? Оставаше й само да се надява, че лейди Джослин ще оправдае претенциите си за безукорно възпитание и маниери.

— По-късно пак ще намина да проверя как се чувстваш. — Наведе се да го целуне, след което напусна стаята.

В коридора тя се сблъска с Хю Морган, забързан към синята гостна.

— Милейди ми заповяда да бъда изцяло на ваше разположение, като личен прислужник. За мен това назначение е въпрос на чест, госпожице Ланкастър.

— Не се съмнявам, че ще се справите отлично, господин Морган.

Сали и без това бе искрено благодарна на Хю Морган, че й бе помогнал да премести брат си в дома на лейди Джослин. Не бе лесно да бъде превозен през големия град тежко болният майор. За щастие Хю Морган се оказа много внимателен, отзивчив и съвестен слуга. Нямаше съмнение, че Дейвид ще бъде в добри ръце.

А сега трябваше да намери онзи луд шотландец в болницата „Сейнт Бартоломю“.

 

 

На лейди Джослин й бе нужен почти половин час, за да се успокои. Преди нахълтването на свадливата й зълва, Джослин се възхищаваше на разкошните цветя, които херцог Кандоувър й бе изпратил тази сутрин. Букетът бе придружен с кратка бележка, съдържаща само двете съкровени думи: „До септември“, под които се мъдреше неговото дръзко и елегантно изписано „К“.

Стиснала бележката, младата жена си припомни безмълвното, но силно обещание от последната им среща, и се унесе в мечти. Може би в този загадъчен херцог най-после щеше да открие онова, което безуспешно бе търсила цял живот.

И в този миг бе нахлула онази невъзможна жена със заплахите и емоционалното си изнудване. С изключение на блестящите зелени очи Сали Ланкастър по нищо не приличаше на брат си, който бе джентълмен до мозъка на костите си.

Устните на Джослин се извиха неволно, когато си припомни думите, че е купила майора със злато. Леля Лора щеше да припадне, ако чуе племенницата си да казва нещо толкова вулгарно, но Сали Ланкастър успяваше да изважда наяве най-лошото от характера на Джослин.

Младата жена въздъхна. Доброто й настроение се бе изпарило и тя разсеяно почеса Изида зад ушите. Как можа да си въобрази, че намесата в нечий живот и смърт ще бъде проста и безболезнена? Предпочиташе да не мисли за предстоящата кончина на майора, а и със сигурност не би желала да присъства на последните му часове, но сега това не можеше да бъде избегнато.

Когато си помислеше за Дейвид Ланкастър, й се искаше да заплаче. Сякаш той бе гаснеща свещ, която щеше да отнесе частица от светлината на този свят.

Насочи мислите си към по-практични проблеми. За щастие Морган бе приел с радост да бъде прислужник на майора. Лакеят имаше добро сърце и сигурна ръка, а Джослин бе разбрала от Мари, че много искал да стане камериер. Сега желанието му се изпълваше и можеше да придобие опит.

Тя повика иконома и му нареди:

— Поръчай да натоварят две каруци със слама и да я разпръснат на улицата пред къщата. Погрижи се каменните плочи да са плътно покрити — не искам уличният шум да безпокои болния. Освен това кажи на готвача да приготви ястия, които са подходящи за един болен. — Ако въобще той можеше да хапне нещо.

След като Дъдли излезе, тя си каза, че трябва да прояви повече търпение със Сали Ланкастър, след като ще бъде невъзможно напълно да я избягва. Избухливостта й бе лесно разбираема, тъй като тя обожаваше брат си и той бе единственият й близък човек. Със скромната си външност и с невъзможния си характер едва ли някога щеше да си намери съпруг.

 

 

Сали смяташе, че в болницата „Йоркският херцог“ е придобила пълна представа за болничните заведения, но „Сейнт Бартоломю“ изглеждаше по-претъпкана и по-шумна. Била е основана в средните векове от монаси и вероятно оттогава не е чистена. Тук се грижеха за лондонските бедняци, а те бяха шумни, мръсни и вонящи.

Въпреки това в нея трупаха опит едни от най-добрите хирурзи в страната. Докато се движеше по безкрайните претъпкани коридори, Сали си помисли, че това е така, защото тук хирурзите имаха много пациенти, върху които да практикуват.

Нужен й бе половин час, докато най-после откри някого, който да знае нещо за Иън Кинлок. Отначало й казаха, че не е в болницата, защото днес бил почивният му ден. Друг пък потвърди, че преди малко го е видял.

След още половинчасово обикаляне, Сали най-после се озова в една мрачна стая, където Кинлок можел да бъде намерен след като приключи работата си за деня в операционната. Тя се отпусна върху неудобен дървен стол да го чака. По очуканото бюро и пода бяха разпръснати книги, листа и анатомични скици. Кинлок може и да беше блестящ хирург, но явно редът и чистотата не бяха силната му страна,

След час на бездейно очакване вроденото й чувство взе връх и Сали започна да разтребва книгите и листата. Малка изцапана кърпа, която бе паднала зад бюрото, й послужи да избърше праха. Спомняйки си колко се дразнеше баща й, когато му разместваха книгите, тя внимаваше да оставя всичко по местата си. Но дори само подреждането на купчините с книги и листа и избърсването на праха преобразиха кабинета до неузнаваемост.

Като подреди бюрото, тя се зае с шкафа за книги, започвайки от най-горния ред. На средната лавица пръстите й напипаха нещо, което приличаше на чаша от китайски порцелан. Извади го и пред очите й се озова ухилен човешки череп с зеещи дупки вместо очи. Младата жена извика ужасено и побърза да върне отвратителната вещ на мястото й. Почувства се горда, че не я бе изтървала от страх.

— Този череп принадлежеше на един глупак, който имаше нахалството да нахлуе в кабинета ми — изръмжа зад гърба й раздразнен глас с подчертан шотландски акцент. — Да не би да искате да му правите компания?

Сали подскочи, извърна се рязко, а от гърдите й се изтръгна звук, който за нейно съжаление приличаше на уплашен писък. Зад нея стоеше мъж със среден ръст, широки рамене и престилка, изцапана с кръв. Надвисналите му тъмнокафяви рунтави вежди силно контрастираха с гъстата му разрошена побеляла коса и му придаваха още по-страховит вид, ако това изобщо бе възможно.

— Всъщност не съм разместила нищо… — заекна гостенката. — Вие навярно сте Иън Кинлок, хирургът?

— Да. А сега се измитайте от кабинета ми.

Той се отпусна на стола зад бюрото, отключи едно чекмедже и извади бутилка с нещо, което приличаше на уиски. Без да обръща внимание на посетителката си, измъкна тапата, отпи голяма глътка, облегна се назад и затвори очи.

Когато Сали приближи, видя, че той бе по-млад, отколкото го бе помислила преди малко — със сигурност още нямаше четиридесет. Въпреки че косата му бе побеляла, бръчките по лицето му бяха от умора, а не от възрастта. Стройното му силно тяло беше на мъж в разцвета на силите си.

— Доктор Кинлок?

Клепачите му бавно се повдигнаха, разкривайки уморени сини очи.

— Още ли сте тук? Изчезвайте. — Отпи още една солидна глътка.

— Доктор Кинлок, искам да прегледате брат ми.

Той въздъхна и изрече с престорено търпение:

— Госпожице, или каквото там, по дяволите, е името ви, днес съм прегледал повече от петдесетина пациенти, направил съм шест операции и загубих двама под ножа. Дори брат ви да беше самия Прини^[1], нямаше да го прегледам. Особено пък ако беше Прини. За трети и последен път ви казвам да изчезвате, иначе собственоръчно ще ви изхвърля.

Той прокара уморено ръка през бялата си коса, добавяйки кървава следа към разрешените кичури. Въпреки грубостта, от него струеше интелигентност и в душата на Сали поникна първият кълн на надеждата.

— Брат ми бе ранен при Ватерло — заяви тя, решена на всяка цена да го заведе при Дейвид. — Той е парализиран от кръста надолу, живее в непоносими болки и гасне като призрак.

В очите на Кинлок проблесна искрица съчувствие.

— С такава рана той все едно е мъртъв. Ако ви трябва чудо, обърнете се към църквата „Сейнт Бартоломю“ на отсрещната страна на улицата.

Сали прикова поглед в очите му.

— Не сте ли полагали клетва, докторе? Да помагате на страдащите?

За миг се изплаши, че бе прекалила. После гневът му видимо се стопи.

— Ще ви простя, защото разбирам, че сте загрижена за брат си — рече той с неочаквана мекота в гласа. — Дори ще сметна за комплимент убедеността ви, че съм в състояние да му помогна. За съжаление това, което знаем за човешкото тяло, е нищожно в сравнение с онова, което не знаем. Истинско чудо е, че помагам на когото и да било.

Тя видя тъгата в очите му и се сети за двамата му пациенти, които току-що бяха починали. Нищо чудно, че бе в отвратително настроение.

Кинлок отново отпи от уискито, а после продължи с по-разумен тон:

— Кога беше битката при Ватерло? На осемнадесети юни, ако не се лъжа? Значи са минали почти пет седмици. — Поклати глава и продължи, говорейки на себе си: — Колко проклети операции направих оттогава? И колко мъже умряха?

— Вие сте загрижен за пациентите си — тихо се обади Сали. — Тъкмо това искам за Дейвид. Хирург, който да е силно загрижен да му помогне.

Той се намръщи и отпи следващата голяма глътка.

— С рана в гръбнака, която явно е достатъчно сериозна, за да причини парализа, е истинско чудо, че брат ви все още е жив. Половината от функциите на тялото му са разрушени, има инфекции и рани от залежаването. Човек не може да оцелее в подобни случаи, а от това, което съм видял, смъртта е безспорно избавление. Затова послушайте съвета ми: сбогувайте се с брат си и ме оставете на мира.

Той се накани да се обърне към бюрото, но Сали се протегна и го докосна по ръката.

— Доктор Кинлок, брат ми няма рани по тялото. Просто болките му са непоносими и той чезне с всеки изминал ден. Може ли да го прегледате, моля ви?

Той смръщи рошавите си тъмнокафяви вежди.

— Изпитва силна болка? Това е странно, би трябвало да е напълно скован… — Помисли още малко, след което я засипа със серия от медицински въпроси. Погледът бе напрегнат и съсредоточен.

Сали успя да отговори на повечето от въпросите благодарение на информацията, която бе получила от лекарите в болницата „Йоркският херцог“.

— Колко лаудан взима? — попита Кинлок, след като се бе осведомил подробно за състоянието на Дейвид и лечението му.

Сали се опита да пресметне набързо.

— Около едно шише на два или три дни.

— По дяволите! Не е чудно, че не може да помръдне! Опиумът е чудотворно лекарство, но със странични действия. — Хирургът скръсти ръце пред гърдите си и се замисли. — Утре следобед ще дойда да го прегледам — каза накрая.

Сърцето й подскочи от радост.

— Може ли да дойдете довечера? Той е толкова слаб…

— Не. Не мога. Ако искате да го прегледам, след като съм изпил толкова уиски, значи сте глупачка.

Ръцете му не трепереха, но тя реши, че имаше право.

— Тогава ще дойдете утре рано сутринта, нали? Ще ви дам сто двадесет и пет лири. — Сали пъхна ръка във вътрешния джоб на роклята си. Извади кесията със златните монети и му я подаде.

Кинлок тихо подсвирна, удивен от тежестта на торбичката.

— Вие май сте много напориста, малката. Утре трябва да прегледам няколко пациенти. Мога да дойда най-рано следобед, без да обещавам точен час. Съгласявате се или си тръгвате. — Той й подхвърли обратно кесията.

Засегната от пренебрежителното му обръщение „малката“, Сали язвително заяви:

— Чувала съм, че хирурзите били груби и невъзпитани. Вече знам, че е самата истина.

Вместо да се обиди, Кинлок се изсмя и за пръв път лицето му грейна.

— Забравихте да споменете „дразнещ, нечувствителен, некултурен, простак“. По тази причина към хирурзите се обръщат с „господине“, а не с „докторе“. Ние сме от по-ниска категория, момичето ми. Не го забравяй. — Запуши бутилката с уиски и я остави на бюрото. — Между другото, как ти е името?

— Сали Ланкастър.

— Да, подхожда ти^[2] — Шотландският му акцент се бе засилил вероятно от питието. — Напиши ми адреса на брат си. Ще дойда утре следобед, вероятно в късния следобед.

Докато Сали пишеше адреса, Кинлок кръстоса ръце на бюрото, отпусна глава върху тях и заспа. Тя внимателно подпря листчето с адреса на бутилката с уиски, сигурна, че така той няма да го пропусне. Преди да си тръгне, изгледа нерешително отпуснатата фигура. Що за човек бе този хирург? Луд шотландец, дразнещ, нечувствителен и всичко останало. Но за пръв път от седмици насам сърцето й бе изпълнено с надеждата, че за Дейвид не всичко бе изгубено.

 

 

Вбесена, лейди Джослин гневно захвърли перото върху писалището. Мастилото опръска счетоводната книга на имението. Изида презрително навири глава, отвратена от подобна загуба на самообладание от страна на господарката си, която бе пропиляла следобеда в напразни опити да се съсредоточи върху кореспонденцията и месечните отчети. Така и не успя, понеже вниманието й се оказа обсебено от мислите за мъжа, който лежеше в синята гостна на горния етаж.

Подпря брадичка върху сплетените си ръце и се замисли дали не са смехотворни опасенията и колебанията й да го посети. В края на краищата нали тя бе домакинята в този дом? Господи, какво говореше, та тя не бе само домакиня, а негова законна съпруга! Онази досадница, нахалната му сестра, си бе заминала и нямаше да се върне, защото надменно бе отхвърлила предложението й да спи в съседната стая. За което домакинята й беше безкрайно признателна. Поне в това отношение злонравната му сестра бе проявила здрав разум. Ако се налагаше да се срещат всяка сутрин на закуска, сигурно щеше да се стигне до убийство.

— Да, имаш право, Изида. Тъй като и без това днес няма да свърша нищо, все пак бих могла да надникна в синята гостна… да проверя как е настанен майорът, дали са му осигурени всички удобства… — Или че още диша, мислено добави тя и се надигна от стола. — Мислиш ли, че ще се зарадва, ако му занеса цветя? — в отговор котката я дари с щедра прозявка. — Да, виждам, че мога да разчитам на твоето съгласие. Е, ще сляза набързо до градината.

Събрала цял наръч кремове и жълти рози, добавяйки зелени треви за контраст, Джослин грабна първата ваза, изпречила се пред очите й, за да я занесе в синята гостна. Почука леко на вратата, но не получи отговор и плахо натисна дръжката на бравата. Майорът като че ли спеше, затова младата дама остави вазата с цветята на масичката до леглото му и се отдръпна, втренчила изпитателен поглед в лицето на спящия офицер.

Сега нищо не смущаваше покоя му. Ликът му й напомни мраморната статуя на незнайния средновековен рицар, почиващ за вечни времена в каменната гробница на криптата под църквата в Чарлтън. Слаб, изпит като монах, но излъчващ благородство. И безкрайно далечен, по-скоро недостъпен за земната суета. Бледността му се подчертаваше от черната му брада. Подтикната от необясним импулс на нежност, тя посегна да погали лицето му, но рязко се отдръпна, усетила наболата му брада под пръстите си.

Сепнат, той повдигна клепачи.

— Добър ден, лейди Джослин.

Тя побърза да отдръпне още по-рязко ръката си. Пръстите й трепереха.

— Добър ден. Добре ли се грижат за вас?

— Отлично. Много съм ви благодарен, че бяхте така любезна да ме приютите.

Джослин инстинктивно се накани да опровергае думите му, но щом зърна радостните искрици в очите му, реши да премълчи засега. Вроденото й чувство за чест обаче я подтикна да му признае част от истината:

— Тези благодарности всъщност заслужава сестра ви, а не аз. Защото тя попита лекуващия ви лекар дали е безопасно да ви преместим тук.

— Не се съмнявам в преценката на доктор Рамзи, че няма кой знае какво значение дали ще бъде в болницата „Йоркският херцог“, или не. — Той огледа стаята, без да пропусне тавана с изящни гипсови орнаменти и стените с копринени тапети. — Вашият дом е много по-приятно място за умиране в сравнение с онази неприятна болница.

Тя притегли стола към леглото му и лицата им сега бяха много по-близо.

— Как можете да сте толкова спокоен и да говорите за смъртта си сякаш става дума за промяна във времето?

Той едва забележимо сви рамене.

— След дълги години на бойното поле смъртта започва да ти се струва като промяна във времето. От години живея с мисълта, че всеки следващ ден ми е подарен от милостивата съдба. Никога не съм се надявал, че ще доживея до преклонна възраст.

— Не мога да споделя подобни възгледи — тихо каза тя. — Може би защото нямам вашия жизнен опит.

— Нали всички сме продукт на собствения си жизнен опит. Само че аз съм преживял по-бурни и драматични събития — добави той, леко разсеяно, тъй като вниманието беше съсредоточено върху нея. Този следобед слънцето грееше по-ярко от предишните дни, а и в стаята проникваше много повече светлина, в сравнение с тази в болницата, затова майорът можеше да се любува на прекрасно изваяните й черти. Очите й, нежно златисти със зелени точици, го очароваха и той си каза, че сега вече може да дочака сетния си миг не толкова нещастен, колкото бе допреди два дни.

В следващия миг обаче го прониза болезнен спазъм при мисълта колко прекрасно би било, ако можеше да върне миналото назад и да срещне тази изящна дама, когато още бе напълно здрав. Но дори и тогава положението му в обществото нямаше да му позволи да мечтае да я направи своя съпруга.

По страните й се плъзнаха сълзи. Дейвид с усилие вдигна ръка да ги избърше. Пръстите неволно се протегнаха по-надолу, за да погалят нежно розовеещата мекота на лицето й.

— Не плачете, милейди. Ако не ме забравите бих желал да си спомняте за мен с усмивка.

— Никога няма да ви забравя, Дейвид. Мога да ви се закълна в това. — Сълзите й не секнаха изцяло, но тя се усмихна и вдигна ръка, за да го погали по лицето. — Странно е, че само допреди три дни ние бяхме напълно непознати. А сега между нас възникна… особена привързаност. Винаги съм мислела, че бракът по взаимна изгода се свежда само до произнасяне на формална клетва и до полагане на подписите под съответните документи, но при нас съвсем не е така, нали?

— За мен, да. — Дейвид положи ръка в леглото, защото се умори да я държи изправена. Китката й се отпусна върху неговата и пръстите им се преплетоха. Това му се стори толкова интимно, че топла вълна обля сърцето му. Искаше му се да има силата да гали без отдих прекрасните й коси, да провери дали наистина са така копринено меки, както му изглеждаха. За него това изглеждаше най-романтичния от всички жестове, още повече, че останалите части на тялото отказваха да му се подчиняват.

— Само че много съжалявам, че наруших покоя в този дом.

— Може би е крайно време да бъде нарушен. Прекаленото спокойствие не е полезно за душевното здраве. — Тя се надигна и за негово съжаление изтегли ръката си.

Когато отново заговори, нежният й тон внезапно отстъпи пред деловата нотка в гласа й:

— Одобрявате ли избора на Хю Морган за ваш личен камериер? Ако не сте доволен, ще го сменя.

— Нямам възражения. Не искам да се държа като капризен гост, нито пък да злоупотребявам с гостоприемството ви.

Тя прехапа устни.

— Ако имате някакви желания, само трябва да ми ги съобщите. Имате ли нещо против да ви посещавам по-често?

Развеселен от хрумването й, той я попита учудено:

— Защо трябва да имам нещо против?

— Заради нормите на приличие…

Дейвид се засмя при тази абсурдна забележка. В първия миг Джослин се смути, но след това също се усмихна.

— Глупава забележка от моя страна, нали? За какви норми на приличие може да става дума между съпрузи?

— Нищо не застрашава репутацията ви. Дори и да не бяхме женени, не съм в състояние да ви компрометирам. — Той се усмихна. — За което искрено съжалявам.

Джослин го изгледа смутено, после се засмя и се наведе, за да избърше от устните му леките следи от червилото си и се запъти към вратата. Той проследи с възхитен поглед грациозната й походка. В паметта му се запечата образът й, заедно с топлите слънчеви лъчи, галещи кестенявата й коса с предизвикателни червени отблясъци. Дали оттенъкът на косата й не подсказваше за горещ темперамент, скрит под сдържаната, безупречна фасада? Доста деликатна и интригуваща мисъл. Нали тя бе не само изискана дама, но и жена? И то такава, в която той би могъл да се влюби с целия плам, на какъвто бе способен.

Но най-ироничното в тази история бе мисълта, че ако не беше на смъртно легло, може би никога нямаше да се срещнат.

Джослин затвори вратата зад себе си, после се облегна на нея. Чувстваше се изтощена не по-малко от майора. Проклет да е този мъж, защо трябваше да го харесва? Нали не бе длъжна да се опитва да му се хареса? След всяка тяхна среща ставаше все по-лошо. Странно, но между тях се зараждаше необяснимо интимно чувство, може би защото не разполагаха с време за учтиви встъпления.

Нали времето фатално изтичаше…