Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (26)

Глава 25

Стретън донесе два свещника, тирбушон, две високи винени чаши и ги последва надолу към винарската изба.

— Поне за избата на „Уестхолм“ не се налага да ви поднасям извиненията си — каза икономът, докато отключваше тежката, обкована с желязо врата. — За покойния лорд Престън избата бе най-важната част от имението. Станах нещо като експерт в подхранването на бордото. — От сарказма в гласа му бе явно, че смяташе за пропиляно времето, посветено на вината.

Когато икономът отвори вратата, Дейвид тихо подсвирна:

— Принц-регентът сигурно ще се почувства засрамен, ако види тази изба. — Пое единия свещник, като остави другия на иконома, за да осветява обратния му път.

— Можеш да се върнеш към задълженията си. Двамата с лейди Престън сами ще я огледаме.

Стретън подаде на Джослин двете винени чаши и си тръгна. Дейвид вдигна високо свещника, за да освети по-добре помещението, и я покани с изискан жест:

— Добре дошла в това, което навярно за Уилфред е било любимата част от „Уестхолм“.

— Господи! — възкликна младата жена, докато пристъпваше в тъмната и суха изба. — Според мен тази винарна ще засрами и избата в „Чарлтън“. Не мислех, че е възможно нещо подобно.

Новият лорд Престън бе по-малко впечатлен. За едно дете много неща изглеждаха големи, но не и винената изба на „Уестхолм“. Помещението му се бе струвало необятно с безкрайни редици бъчви. Над всяка имаше табелка, на която акуратно бяха изписани датата, качеството и произходът на виното, което се намираше вътре. Покрай стените бяха подредени рафтове, пълни с бутилки, поставени под определен наклон, за да се запазят мокри тапите, а в ъгъла се виждаше голяма маса, до която бе изправен шкаф, в който навярно се съхраняваше необходимото оборудване като вани, тапи и фунии.

Джослин пристъпи по най-близката пътека. Шумът от стъпките й се заглушаваше от дървените стърготини, които покриваха пода.

— Това място е по-чисто, отколкото хирургическото отделение в болницата.

— Тъжно, но е истина. — Дейвид я последва. — Дори дървените стърготини са съвсем пресни, както е според изискванията на винарите. Навярно грижите за избата отнемат по-голяма част от времето на Стретън.

— Какво искаше да каже той с това, че е станал експерт по „подхранването“ на бордото? — Тя го стрелна шеговито през рамо. През голото си, подканващо рамо. — Представям си, че пуска в бъчвите парчета хляб и сирене.

Той се засмя.

— Бордото не е много плътно, затова се препоръчва понякога да се добавят малки количества френски коняк в големите бъчви. Същото се прави и с бургундското, а понякога към белите вина се прибавят капки прясно мляко за подслаждане.

— Откъде знаеш толкова много за виното? — учудено попита тя, а пръстите й се плъзнаха по дъгите на дъбовите бъчви, пълни с качествено испанско шери.

— Виното беше едно от хобитата на баща ми. Затова избата в „Уестхолм“ е толкова голяма. Той често ме водеше тук и ми обясняваше как се подреждат бутилките, в които трябва да узрее виното, както и други тънкости на винарството. — Дейвид винаги се бе радвал на тези преживявания с баща си, но потръпна, когато много по-неприятни спомени изплуваха на повърхността.

Джослин го забеляза и попита:

— Студено ли ти е?

— Спомних си как Уилфред ме заключи тук. Намериха ме чак на следващия ден, когато икономът слезе в избата, за да вземе няколко бутилки за вечерята.

— Що за отвратителна постъпка! — ужасено възкликна тя. — На колко години си бил?

— На осем или девет. Всъщност не беше толкова страшно. Една от кухненските котки също беше с мен. Тя ми правеше компания. — Животното му бе помогнало да не полудее в непрогледния мрак, като се бе свило в скута му, мъркайки през цялото време. Оттогава Дейвид обичаше котките, но не позволи на по-големите си братя да разберат за тази му слабост. Ужасяваше се при мисълта какво могат да сторят на невинните животинки само за да го разстроят. Джослин присви очи.

— Сега наистина съжалявам, че не съм застреляла Уилфред. Щеше да ми достави огромно удоволствие.

— По-добре е, че този грях падна върху плещите на Тимоти. — Дейвид поднови огледа. — Тук има доста от прочутото ябълково вино на „Уестхолм“. Радвам се да видя, че традицията е запазена.

— Значи в имението имате преса за ябълки?

— Да. Херефордшър е прочут с ябълковото си вино. В „Уестхолм“ има много ябълкови градини. — Той потупа бурето. — Виното в това буре е само за домашна употреба. Когато се хранят, слугите предпочитат да пият ябълково вино или малко бира. Искаш ли да го опиташ?

— С удоволствие. — Тя му подаде чашата си.

Дейвид завъртя канелката и наля малко от бистра га кафява течност в чашата й. Плътното ухание на ябълки му припомни за детството, пренасяйки го назад във времето към меките есени дни, когато се наливаше ябълковото вино от новата реколта. Обикновено това се правеше, когато в имението имаше някакъв празник и се устройваха танци на открито в овощната градина. Дейвид си помисли да възобнови този обичай, в случай че Уилфред е занемарил традицията.

След първата предпазлива глътка Джослин довърши останалото на един дъх.

— Чудесно е. Не е твърде сладко и съдържа точно толкова алкохол, колкото е нужно, за да бъде пивко. — Плъзна поглед по останалата част от избата. — Навярно няма да ти се наложи да купуваш вино, дори и ако доживееш до сто години.

— Тези вина може би струват цяло състояние. Продажбата им ще осигури нужните пари за имението.

— По-добре да не продаваш всичко — отвърна Джослин, леко изненадана. — Баща ми винаги казваше, че доброто вино е отличителен белег за трапезата на един джентълмен.

— Ще запазя достатъчно, за да съхраня репутацията си. А сега да видим къде е шампанското. Смяташ ли, че за Уилфред шампанското е било несериозна напитка?

— Може би трябва да проверим онези полици покрай стената.

Единият рафт се оказа изцяло с бутилки шампанско. На трепкащата светлина на свещите Дейвид огледа смаяно дългите редици прашни бутилки.

— Дяволите да ме вземат, ако знам кое е най-доброто вино тук. Ще трябва да се задоволя с предположението, че Уилфред не би взел нещо, което не е първокласно. Милейди, оставям избора на вас.

Тя се замисли за миг, после посочи една бутилка.

— Ето тази.

Той остави свещника върху близката маса и отпуши бутилката. Въпреки че внимаваше, тапата изхвръкна с пукот, а виното се разля с шиптене.

Джослин се засмя и протегна чашата си.

— Сигурно някой изтънчен познавач ще се ужаси, че пием шампанско от чаши, в които току-що сме пили ябълково вино, но аз няма да кажа на никого, ако и ти го запазиш в тайна.

— Съгласен. — След като наля от пенливата течност, Дейвид вдигна чашата си: — Честит рожден ден, скъпа. Дано следващият рожден ден ти донесе онова, за което сърцето ти жадува. — Изпи чашата си на един дъх и си помисли, че ако не беше фаталният срок, свързан с този рожден ден, той никога нямаше да се запознае с нея.

— Ах… — промълви Джослин, леко замаяна от бълбукащото вино. — Ябълковото вино беше хубаво, но предпочитам шампанското.

— Тук има достатъчно, за да се изкъпеш в него, ако пожелаеш.

— Какво непростимо прахосничество би било това. — Подаде чашата си, за да й налее още. В полумрака косата й изглеждаше тъмна с червеникави отблясъци от светлината на свещите. Макар че в избата бе студено, не личеше да й е хладно. Колкото до него — тъкмо обратното, той изгаряше от топлина.

Дейвид чукна чашата си в нейната.

— Понякога, късно през нощта, след умората от деня, когато офицерите са пийнали достатъчно, те кръстосват ръце и вдигат тост. — Усмихна се. — Може би го правят, за да се крепят един друг и да не паднат на пода. Част от ритуала е да изпразниш чашата си на един дъх.

— Звучи интересно. — Джослин вдигна дясната си ръка и я уви около неговата. Когато ръцете им най-после се срещнаха, разликата във височините им я накара да се засмее. — Струва ми се, че сте твърде висок, сър.

— Когато става дума за мъж и жена, са позволени някои компромиси. — Той се наведе малко, за да заличи разликата в ръстовете им. Странно, тя може и да го мислеше за прекалено висок, но той никога не я бе смятал за ниска. Тя беше… точно като за него.

— За вас, милейди — каза той, впил поглед в нейния. Смехът й секна. Докато пиеха чашите си на един дъх, очите й се взираха в неговите — огромни и уязвими. Мехурчетата погъделичкаха устата му, ала нищо не можеше да се сравни с кипежа на кръвта му, докато вдъхваше уханието на жасмин, шампанско и жена. Двамата бяха толкова близо един до друг, че гънките на светлата й муселинова рокля докосваха бедрата му.

С разтуптяно сърце той взе нейната чаша и заедно със своята ги остави внимателно на масичката до свещника. После нежно обхвана лицето й с длани и я целуна. Тя пое дълбоко дъх и отстъпи назад. Гърбът й се опря в стената, но меките й устни откликнаха на неговите, а ръцете й обгърнаха врата му.

Езиците им се докоснаха. Кръвта забуча в ушите му, сякаш стотици барабани екнаха около него.

— Устата ти има вкус на праскови и шампанско — прошепна Дейвид, докато плъзгаше пръсти в косите й и измъкваше фибите. Една след друга те падаха върху каменните плочи, докато кестенявите вълни се разстилаха като лъскав водопад по раменете й. Той зарови лице в копринената мекота, опиянен от уханието на жасмин.

— Това… това не е правилно… — промълви тя, но изви глава, подлагайки шията си под жадно търсещите му устни.

— Ние сме женени, Джослин. — Прокара върха на езика си по извивката на ухото й. — Как може това да е грешно? Или може би аз те отвращавам?

— Не. О, не. — Тя пое дълбоко дъх. — Но… има още нещо. Ти го знаеше още от първия път, когато се запознахме.

Той се премести на другото й ухо и усети как гърдите й се притиснаха към неговите.

— Този някой друг… как, за Бога, да го наричам?

Тя затвори очи.

— Наричай го… Херцогът.

Той потисна въздишката си. Трябваше да знае, че ще е херцог.

— Наистина ли си влюбена в него? — Ръцете му се плъзнаха отстрани, следвайки гъвкавата извивка на кръста и бедрата й, докато той се опитваше да погали всеки сантиметър от тялото й.

— Мисля, че малко го обичам. — Гласът й пресекна. — Това… това е достатъчно.

Стори му се странно, че тя иска малко любов. По-късно щеше да разсъждава върху това. Ръцете му погалиха гърба й и останаха там като преграда между меките извивки на тялото й и грубата каменна стена.

— Ти каза, че той харесвал светските и обиграни жени. Ако се сближите, дали няма да бъде разочарован, даже подразнен, че ти не си чак толкова обиграна?

Тя дълго не отговори и той разбра, че самата тя си задаваше този въпрос.

— Мислех, че мъжете харесват девствените жени — нерешително промълви.

— Това зависи от мъжа и от обстоятелствата. — Дланите му обхванаха красивите й твърди гърди, а палците му разтриха зърната й, които се втвърдиха под плата на роклята й. — Ти си страстна жена, Джослин. Би трябвало най-после да узнаеш какво означава това.

Тя се вцепени.

— Не бива да съм страстна! Майка ми е била и това е разрушило семейството ни.

Болката в гласа й прониза сърцето му. Дейвид нежно погали косата й и леко зацелува устните й, с нежна и ефирна целувка, едновременно успокояваща и възбуждаща, докато тя не се отпусна.

— Ще ти разкрия една истина — прошепна младият мъж. — Ако позволиш на един опитен светски мъж да те въведе в тайните на страстта, при условие, че ти го желаеш повече, отколкото той теб, той ще притежава душата ти, но ти никога неговата. Това ли искаш?

— Не. Никога не и това — отвърна тя, а пулсът й се ускори под устните му.

Той дръпна връзките, които завързваха роклята на гърба й.

— Тогава трябва да ми позволиш аз да те въведа в тайните на страстта, за да можеш след това да бъдеш по-силна и в безопасност.

Тя се засмя през сълзи.

— Ти си безскрупулен!

— Разбира се. — Роклята бе развързана и той я плъзна надолу по раменете й, разкривайки поръбения с дантела корсаж. Разбрал, че мисълта за любовта я плаши, Дейвид прошепна: — Аз съм мъж и те желая и затова съм безскрупулен. Аз искам теб, а ти искаш да придобиеш опит. Със сигурност бихме могли да се споразумеем.

След миг развърза връзките на корсета й. Преглътна тежко, когато той се свлече надолу, оголвайки предизвикателната мекота на гърдите й. Дейвид впи устни в едната, а езикът му загали втвърденото зърно.

— Ти… се опитваш да ме объркаш — промълви тя, стремейки се гласът й да прозвучи обвинително, а не задъхано.

— Да — искрено отвърна той, а топлият му дъх погали падината между гърдите й. — Сега искам да не мислиш за нищо, освен за нас.

Впи устни в другата й гърда, докато ръката му повдигна полите й, леко докосвайки коленете й. После се плъзна между бедрата й и започна да се движи нежно напред-назад, търкайки най-интимното й място.

Когато акушерката я бе преглеждала, Джослин бе изпитала отвращение и унижение, но неговото докосване бе толкова различно, та дори засенчи първоначалния копнеж и страстно желание. Тя се изви, макар да не бе сигурна дали се опитва да избяга или да се отрие в опитните му пръсти. Ръцете й се вкопчиха в кръста му за опора.

Дали бе прав, смятайки, че тя трябва да придобие повече опит, за да възбуди интереса на Кандоувър? Ако докосването на херцога й въздействаше по-силно, отколкото това на Дейвид, тя щеше да бъде завинаги изгубена. Не можеше да разсъждава. Не можеше да разсъждава.

— Това е грешка — промълви с отчаяние тя. — Ужасна грешка.

Той застина, но се впи в лицето й.

— Наистина ли смяташ така?

— Да — прошепна Джослин, а сълзите напираха в очите й, горещи и парливи като желанието и страха, бушуващи в нея.

— Съжалявам, Джослин. — Той се изправи и я сгуши в прегръдките си, а ръката му погали голия й гръб. — Никога не бих направил нещо, което не харесваш.

Тялото му бе като топла и силна преграда срещу света. Младата жена зарови лице на гърдите му. Ризата му охлади пламналото й лице, докато кръвта пулсираше във вените й. Искаше й се да го ухапе, но не бе сигурна дали желанието й е причинено от гняв или от нуждата да го вкуси, както той бе вкусил нея. Да се слее с него, докато станат едно цяло.

Джослин стисна очи, опитвайки се да се овладее.

— Аз… харесвам всичко, което правиш с мен — пресекливо заговори тя, — но не знам дали ако се вслушам в твоите доводи ще бъде проява на мъдрост или на лудост.

Пръстите му леко погалиха тила й, изпращайки възбуждащи тръпки по гръбнака й.

— Аз също не съм сигурен — сухо промълви младият мъж. — Може би е по-добре по-късно, на трезва глава, да обмислим онова, което ти казах. Със сигурност не мога да мисля ясно, когато те държа в прегръдките си.

Тя се засмя задавено. Помисли си, че след тази нощ ще бъде невъзможно, дори да си представи, че отново ще може да разсъждава на трезва глава.

 

 

Тази нощ Дейвид дълго лежа буден, с невиждащ поглед, прикован в непрогледния мрак. По бойните полета, когато водеше разузнавателен отряд сред гъмжащата от опасности територия на противника, той бе развил умението да отхвърля от съзнанието си маловажните подробности, за да води войниците през най-опасните зони.

Сега се опитваше да постигне същото с Джослин. От самото начало имаше влудяващото усещане, че всъщност не бе разбрал докрай изплъзващата й се същност. Тази вечер бе разкрила част от липсващите парчета от мозайката. Джослин се боеше от страстта, от любовта, а майка й — за която твърдеше, че почти не си спомня — бе част от този страх. Повечето от разводите се даваха въз основа на скандална изневяра от страна на съпругата и навярно това се бе случило с родителите на Джослин, разрушавайки семейството й и оставяйки я с опустошена от болката душа.

Но въпреки страховете си, Джослин жадуваше за топлота и любов. Тя му напомняше за диво котенце, което искаше да се приближи, но се плашеше от най-малкото движение. Тялото й откликваше на ласките му, докато разумът я караше да се отдръпва. Той трябваше да се опита да я спечели със страст и приятелство, но да не използва опасната дума любов. Доста странен начин да ухажваш собствената си съпруга, особено когато повечето жени искат нежни клетви и уверения. Но той щеше да направи необходимото, за да създаде помежду им вечните връзки на любовта и щастието.

Дейвид въздъхна и затвори очи, уморен от дългия и наситен със събития ден. Не биваше да се оплаква, още повече като си припомнеше, че само допреди няколко седмици се намираше на смъртно легло.

Обви ръце около възглавницата — дяволски блед заместител на съпругата му. Помоли се дано да е отгатнал правилно тайната на лейди Джослин.