Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (19)

Глава 18

Джослин погледна към своя компаньон за тазсутрешната закуска. Три седмици след операцията Дейвид изглеждаше много добре и почти нямаше нужда от бастуна си. След още месец с добро хранене и редовни физически упражнения щеше да се възстанови напълно.

Тя се усмихна, когато той тайно хвърли парче шунка на Изида, която чакаше до стола му. Котката глътна мръвката с удоволствие и най-безсрамно се отърка около крака му.

— Това е любов по сметка, майоре — закачливо подметна Джослин. — Тя би обичала и Бонапарт, ако й е изгодно.

— Чувал съм, че императорът не понасял котки. — Дейвид подхвърли още едно парче шунка на Изида. — Безспорно доказателство за лош характер.

Домакинята му се засмя.

— Леля Лора мрази котките.

Двамата си размениха развеселени погледи. Последните дни бяха спокойни и приятни, а те сякаш се намираха на необитаем остров като Робинзон Крузо. Леля Лора беше в Кент със съпруга си, а повечето от висшето общество бяха напуснали Лондон. Няколко пъти се отби Сали и ги посетиха неколцина от приятелите на Дейвид от армията. Дейвид бе прекрасен компаньон и Джослин се наслаждаваше на дългите и лениви дни, които прекарваха заедно в разходки из градината, обеди в беседката и оживени и интересни дискусии за книги и статии във вестниците.

Докато го наблюдаваше как почесва Изида зад ухото, младата жена за пръв път се запита дали той не намира живота им малко скучен. Престоят му в Лондон се бе ограничил до болницата и нейната къща.

— Искате ли днес да се поразходим с файтона? — попита тя.

— С удоволствие.

— Аз ще го карам и ще бъда безкрайно недоволна, ако се вкопчите в седалката, мърморейки по адрес на вятърничавите и лекомислени жени, които карат карети и файтони — рече тя с престорено заплашителен тон, доволна, че се бе досетила да предложи разходката.

— Всеки, който се е сблъсквал лице в лице с императорската гвардия на Наполеон, е привикнал към предизвикателствата — отвърна й той с искри в очите.

Тя се усмихна, наслаждавайки се на остроумието му. Още преди години трябваше да си осинови брат.

Беше слънчев августовски ден. Докато файтонът се движеше през парка към реката, лекият вятър носеше не особено приятните градски миризми. Щом стигнаха в Челси, Джослин спря файтона пред конюшнята. Беше силно впечатлена, че майорът не прояви любопитство по отношение целта на пътуването. Бе спокоен.

— Искам да ви покажа любимото си място в околностите на Лондон — обясни милейди, когато един коняр излезе от конюшнята, за да отведе конете.

Дейвид скочи от седалката и заобиколи към нейната страна, за дай помогне да слезе. Тя пое ръката му, но в този миг полъхът на вятъра вдигна полите й до глезените. За миг загуби равновесие и полетя към него.

Дейвид я хвана преди тя да издаде звук, а сетне внимателно я пусна върху тревата. За кратко останаха притиснати един в друг и тя усети уханието на лавандула, което се разнасяше от тъмносиньото му сако.

Джослин почувства силата и топлината на тялото му, чу ударите на сърцето му. Мислите й се върнаха към онази нощ на балкона, когато я целуна. Споменът за устните му, за трескавата топлина на тялото му бе толкова ярък, че тя се смути да не би той да отгатне мислите й.

— Да не би да проверявате доколко съм се възстановил? — с игрив тон прошепна той в ухото й.

Тя се изчерви и отстъпи засрамено назад.

— Дори и да е така, вие издържахте изпита с отличен, майоре. Само преди няколко дни щяхме да се озовем на земята, ако се бях препънала така.

— Хубаво е, че този път успях да ви спася. — Дейвид се наведе, за да вдигне бастуна, който бе паднал, докато я хващаше. — Разбира се, щеше да бъде много по-впечатляващо, ако ви бях спасил от банда скитници, но тъй като не се виждат такива, ще се задоволя да ви предпазвам от падане.

Младата жена реши да не мисли за странната реакция на тялото си.

— Трябва да вървим надолу по този път, покрай жълтата тухлена стена.

— Това частно имение ли е? — попита Ланкастър, когато се спуснаха по пътя.

— Сега ще разберем. — След няколко минути се озоваха пред входа на имението. Месингова табелка гласеше: „БИЛКОВА БОТАНИЧЕСКА ГРАДИНА КЪМ ЛОНДОНСКОТО ДРУЖЕСТВО НА ФАРМАЦЕВТИТЕ, 1686 г.“

— Това е ботаническата градина в Челси — обясни тя, докато натискаше звънеца. — Собственост е на почитаемото дружество на аптекарите. Тук се отглеждат билки, лечебни растения и храсти от цял свят, с цел откриването на нови лекарства.

Появилият се пазач поздрави Джослин като стар познат. Когато се озоваха вътре, тя поведе Дейвид към реката, която се извиваше покрай имението.

— Билковата градина не е отворена за посещения, но приятел на баща ми, член на Кралското дружество, веднъж ме доведе тук. Обиколката ми достави такова удоволствие, че той издейства разрешение да наминавам, когато пожелая.

Градината се простираше приблизително на двайсетина декара, а необичайната флора я правеше да изглежда екзотична. Разходиха се по ветровитите пътеки, възхищавайки се на редките растения и дървета като ливански кедър например, растящи покрай шлюза на Темза, и алпинеума, изграден от ирландски скали. Седнаха на пейка под сянката на статуята на сър Ханс Слоун, един от първите дарители, подпомагали създаването на градината.

Джослин, напълно успокоена, вдъхваше с наслада непознатите аромати на редките растения.

— Нали е чудесна ботаническата градина? Повечето от растения не могат да бъдат открити другаде в Англия.

— Не бях чувал за това място. Както доктор Кинлок разширява границите на хирургията, така фармацевтите разширяват границите на медицината — замислено изрече Дейвид. — Точно сега никак не искам да си спомня за опиума, но не може да се отрече, че това лекарство е донесло облекчение на милиони хора. Кой знае какви други чудесни лекове могат да бъдат създадени от билките тук?

Хареса й способността му да осъзнава собствената си драма, както и да харесва, също като нея, тази ботаническа градина, но най-много я радваше, че повече от предпочитанията им съвпадаха.

Той се наведе и откъсна едно от златистожълтите цветя, растящи покрай пейката. Затъкна цветето зад ухото й.

— Когато сте в жълто, очите ви придобиват златист оттенък.

Замаяна от нежния аромат на благоуханните билки, Джослин се вгледа в спътника си. Сърцето й отново заби ускорено. Лекото докосване на пръстите му по ухото й предизвикаха тръпки по цялото й тяло. Тя отново не можеше да си обясни защо реагираше така емоционално.

По дяволите, какво ставаше с нея? Нали той беше само неин близък приятел, неин почетен брат, а не някой от онези досадни поклонници? Нали нямаше намерение да остава за цял живот омъжена за него? Обезпокоената Джослин нервно се надигна от пейката.

— Време е да се връщаме, за да избегнем движението в края на следобеда, когато се прибират чиновниците. Конете ми не понасят уличната врява.

Разделиха се с прелестната ботаническа градина. Вчера неволно го бе хванала под ръка, но днес не посмя, защото, дори най-невинното докосване, можеше да я изправи пред неподозирани опасности.

— Искате ли да управлявате каретата? — попита тя, когато конярят запретна конете.

— Толкова ли си личеше, че исках да ви сменя? — смутено попита той. — С радост ще поема поводите, но само при условие, че сте сигурна в решението си.

— Ще се изненадам, ако се окажете непохватен — засмя се Джослин. — Но ако съм сгрешила в преценката си, ще бъда принудена отново да поема юздите.

Точно както очакваше, той се оказа много опитен. С лекота управляваше каретата, макар че държеше здраво поводите и камшика. А тя не можеше да откъсне поглед от силните му уверени ръце, възмъжали по бойните полета, прекалено различни от изнежените ръчички на лондонските контета.

Тогава съзря тънък белег върху дясната му китка. Запита се от какво ли може да бъде. Да не би да е спомен от вражески щик, от ръкопашна схватка с френските гренадири? Тази топла и силна ръка, която не можеше да забрави от мига, в който хвана нейната по време на брачната им церемония.

„Докато смъртта ни раздели“.

С усилие отмести поглед от ръцете му. Сърцето й биеше тъй силно, сякаш бе бягала, преследвана от злосторници. Плъзна унесен поглед по гърбовете на конете, ала дори и това не я успокои. Спомни си, че херцог Кандоувър бе избрал тези коне специално за нея, тъй като жени не биваше да присъстват на търговете на породисти коне в Татърсол. Допадаше й, че херцогът с уважение изслушваше мненията й за конете.

Но Дейвид я изслушваше с уважение не само по въпроси, свързани с конете.

Опита се да си наложи да мисли само за Кандоувър. Искаше й се да види светлите искрици, които понякога заиграваха в сивите му очи. До септември…

Но странно, в този миг не можеше да си спомни как изглеждаше лицето му. Да, отлично знаеше, че беше много красив, само че защо прелестните му очертания се размиваха в съзнанието й?

Лицето на Дейвид си представяше съвсем отчетливо. Разбира се, това нищо не означаваше. През последните няколко седмици той беше постоянно около нея — или по-скоро, тя около него. Да, абсолютно нищо не означаваше.

Отново го изгледа крадешком, доволна, че в момента бе изцяло погълнат от конете и поводите. Имаше мъжествен, запомнящ се профил, макар че в гънките около устните и очите му се долавяше насмешливост. И въпреки че беше болен от седмици, лицето му още пазеше тена на воин, който повечето от времето си прекарваше на открито. Силно, обветрено лице, забележително привлекателно, дори покоряващо.

„Дяволите да ме вземат“ — упрекна се Джослин. Докога мислите й ще бъдат обсебвани само от майор Ланкастър? Може би този смут в душата й се дължеше на отсъствието на Кандоувър? Явно бе крайно време да се срещне с херцога, при това, колкото е възможно по-скоро, за да не забрави съвсем, че за нея нямаше по-подходящ партньор.

Но оставаше най-малко месец преди той да се върне в Лондон. А и когато херцогът се прибереше в столицата, тя щеше да се окаже в незавидното положение да измисля неловки оправдания защо не бърза да се обвързва с него, тъй като ще трябва да изчака, докато отново бъде свободна. Как би могла да се надява, че при подобна непохватност от нейна страна ще оцелее и без това неустановената им и нестабилна близост?

Джослин въздъхна. Дали някога ще подреди безнадеждно объркания си живот?

Може би бе съвпадение, но щом прекрачи прага на дома си, икономът я осведоми, че я очаква подарък от херцог Кандоувър — тънък бележник, изпълнен с неговия старателен почерк. Херцогът собственоръчно бе преписал за нея няколко поеми на Самюъл Тейлър Колридж^[1]

В бележката, придружаваща подаръка, херцогът бе написал:

Мисля, че това ще ви зарадва. Поемите още не са публикувани, макар да не се съмнявам, че приятелите на Колридж ще го насърчат да ги направи всеобщо достояние. Особено бях впечатлен от „Кубла хан“.

До септември.

Кандоувър

Гърлото й се стегна още преди да остави бележника на масата. Това бе изключително ценен и грижливо подбран подарък, съответстващ на интересите й, рядък и специален, напълно подходящ да бъде поднесен от джентълмен на лейди.

Съвпадение? Не, подаръкът по-скоро имаше символично значение. Това бе знак, че той не я бе забравил. Защото тя се нуждаеше от напомняне, че в сърцето й Кандоувър заемаше централно място. Дейвид може и да бе неин съпруг, но бъдещето й принадлежеше на Кандоувър. Държеше в ръцете си доказателството за това.