Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (3)

Глава 2

Приглушените стъпки на прислужницата събудиха Джослин и прекъснаха неспокойния й сън. Тя се прозина, претърколи се в леглото, надигна се и постави в скута си подноса, на който слугинята бе оставила чашата с горещ шоколад и препечените филийки хляб.

— Благодаря ти, Мари. — Забеляза лекото смръщване по лицето на девойката и побърза да добави: — Наред ли е всичко на долните етажи?

Зарадвана от възможността да поговори с господарката си, Мари Рено заяви с отчетливия си френски акцент:

— За лакея Хю Морган ли питате?

Джослин кимна окуражително. Морган бе красив и млад уелсец, който преди няколко месеца бе започнал работа в къщата и бе причинил доста вълнения сред прислужничките. Мари изглежда бе момичето, привлякло вниманието му.

— Брат му Рийс, драгун, който бе ранен при Ватерло, току-що пристигна в болницата „Йоркският херцог“. Хю искаше веднага да го посети, но през следващата седмица не получи свободен следобед. — Девойката погледна с очакване към господарката си.

Възможно ли е Рийс Морган да е пристигнал със същия военен кораб, с който е пътувал и Ричард Далтон? Ранените бяха стотици. Потискайки въздишката си, Джослин отпи от вдигащия пара шоколад.

— Всичко може да се нареди много удобно както за мен, така и за него. Още днес, до обяд, ще посетя приятел в болницата „Йоркският херцог“. Морган може да ме придружи и така ще види брат си, докато съм в стаята на приятеля ми.

— О, милейди, това е чудесно. Той ще бъде много доволен.

С грейнало лице Мари изтича към съседната стая, използвана от Джослин за гардеробна, за да подготви костюма на милейди за сутрешната визита. Джослин протегна ръка към още топлите препечени филийки хляб и мислено си пожела да може да разреши всички проблеми така лесно, както този на Хю Морган.

 

 

Болницата „Йоркският херцог“ бе мрачна сива грамада, в която изпращаха само по-тежко ранените войници. Джослин се запита с унила усмивка дали тази потискаща сграда е най-доброто място за възстановяване на пациентите.

Младата жена закрачи решително по коридора, докато лакеят я следваше по петите. Хю Морган беше висок и широкоплещест, с мелодичен глас като повечето уелсци. Той се оказа приятно допълнение към прислужниците в нейната къща, но днес загрижеността за брат му помрачаваше привлекателното му лице.

Болницата беше пълна с ранени, затова й отне доста време, докато разбере къде бе настанен Рийс Морган. Джослин попадна на такива потресаващи гледки, усети толкова неприятни миризми, че едва не й прилоша. Дори лицето на Хю, обикновено със здравословен селски вид, сега позеленя и пребледня.

Рийс Морган лежеше на ъгловото легло сред още четиридесетина такива в едно помещение, което бе прекалено тясно за толкова много пациенти. Някои от болните седяха или разговаряха на групи, но повечето лежаха в стоическо мълчание. Глъчката отекваше от голите стени. Във въздуха бе надвиснало тежко зловоние, смътно напомнящо за смъртта. Хю набързо огледа помещението.

— Рийс, братко!

Втурна се към ъгъла, но веднага се досети, обърна се за миг към Джослин и й хвърли извинителен поглед. Тя му кимна в знак, че му разрешава да се затича към леглото на брат си.

Раненият гледаше втренчено в тавана, но се озърна, когато чу познат глас. Макар че изражението на лицето му издаваше не по-малко изненада от това на брат му Хю, Рийс Морган бе толкова мрачен, че едва се помръдна, когато Хю се втурна да го прегърне, бърборейки нещо на трудния за разбиране уелски език.

Загрижеността, изписана на лицето на Хю, накара лейди Джослин да се почувства неудобно. Тя отмести поглед встрани, но не можа да отвърне очи от долния край на леглото на Рийс. Под завивката се забелязваше издатина само от един крак. Левият му бе ампутиран под коляното.

Тя преглътна неловко, преди да се приближи и да докосне с ръка рамото на Хю. Той се обърна към нея смутен от жеста й.

— Съжалявам, милейди. За миг забравих задълженията си.

Джослин се усмихна на двамата братя.

— Не е нужно да се извинявате. Сержант Морган, може ли да се представя сама? Аз съм лейди Джослин Кендъл и имам честта да бъда работодателка на брат ви.

Притеснен от елегантната дама, Рийс се опита да се надигне, подпирайки се с ръка в една от стените, до които беше приближено болничното легло. Леко кимна с глава и промърмори прегракнало:

— За мен е истинско удоволствие, мадам.

Хю го смъмри:

— Трябва да я наричаш „лейди“, глупчо.

Загорялото му лице с келтски очертания, типични за жителите на Уелс, внезапно почервеня от смущение, докато раненият сержант редеше извиненията си. Джослин побърза да сложи край на неудобната сцена с думите:

— Няма значение, сержант. Всъщност вие двамата не сте ли близнаци?

— Не, аз съм с една година по-стар от него — припряно отвърна Рийс. — Но често ни взимат за близнаци.

— Много си приличате — отбеляза Джослин.

— Вече не чак толкова — недоволно възрази Рийс и насочи погледа си към празното място в леглото, където би трябвало да се намира другият му крак.

Джослин мигом се изчерви. Реши, че двамата братя ще се чувстват по-добре без смущаващото й присъствие, затова каза:

— Ще се опитам да открия приятел, който е в тази болница. Щом приключа с визитата си, ще се върна тук, Морган.

Хю изглеждаше неуверен какво трябва да предприеме:

— Да ви придружа ли, милейди?

— Глупости, какво може да ми се случи в една военна болница? — нервно отвърна тя. — Сержант Морган, знаете ли къде е отделението за ранените офицери?

Рийс се стегна, поласкан, че такава знатна лейди го моли за помощ.

— На горния етаж, мадам…, милейди — побърза да се поправи раненият.

— Благодаря, сержант. Ще се видим по-късно.

Джослин напусна стаята, като забеляза възхитените погледи, с които бе изпратена. Но не можеше да се отърси от натрапчивата мисъл, че докато живееше в комфорт в Лондон, тези мъже са проливали кръвта си по бойните полета в името на родината.

Забързано изкачи стъпалата до следващия етаж, но се спря на площадката леко смутена от промяната — тук нямаше просторни общи помещения. Вместо тях по цялата дължина на безлюдния коридор следваха вратите към отделните стаи. Докато се колебаеше накъде да поеме, нисък и набит мъж на средна възраст изскочи от съседната врата. Джослин помисли, че непознатият е лекар и се осмели да го заговори:

— Търся капитан Ричард Далтон от 95-и стрелкови полк. В това отделение ли е настанен?

— Надолу по коридора. — Докторът махна неопределено с ръка назад и се отдалечи преди тя отново да го поразпита.

Примирена, че ще се наложи да търси стаята наслуки, Джослин отвори първата врата. Усети зловонна миризма и побърза да се отдръпне. Леля й Лора, която навремето се бе грижила за ранените войници в Испания, веднъж й бе описала какво представлява гангрената, но действителността бе много по-ужасна от онова, което Джослин можеше да си представи. За щастие неподвижната фигура в леглото не бе мъжът, когото тя търсеше.

В следващите стаи имаше или празни легла, или ранени, които бяха твърде зле, за да забележат присъствието й. Не откри капитан Далтон. Притеснена и уплашена, младата жена отвори последната врата в коридора. Няколко фигури се бяха надвесили над маса, върху която лежеше мъж. Проблесна скалпел, последван от смразяващ кръвта вик.

Джослин затръшна вратата и се затича към другия край на коридора. Мислеше, че лесно може да открие своя приятел. Вместо това бе станала свидетел на най-жестоките страдания, които бе виждала.

Очите й се замъглиха от сълзи и тя не видя мъжа, докато не се блъсна в него. Чу се звук от падащо дърво и в следващия миг силна ръка я сграбчи. Младата жена ахна и едва сподави вика си.

— Съжалявам, че се изпречих на пътя ви — изрече един тих глас. — Бихте ли ми подали патерицата?

Джослин преодоля уплахата си и се наведе, за да вдигне патерицата, паднала на пода. Изправи се и я подаде.

— Капитан Далтон! — възкликна тя с облекчение. — Толкова се радвам да ви видя!

Ричард Далтон бе млад мъж с кестенява коса, среден на ръст и с лешникови очи, подобни на нейните. Макар че лицето му бе изпито от умора и болка, усмивката му бе топла и приятелска.

— Изненадахте ме приятно, лейди Джослин. Какво ви води в това ужасно място?

— Вие. Разбрах от леля си Лора, че сте тук. — Погледна тъжно към патериците. — Не исках да ви нараня.

— Едва ли сблъсъкът с красива жена не може да ме нарани — увери я той. — Без колебание мога да заявя, че това бе най-хубавата случка за мен от седмици насам.

Любезният тон на Ричард й помогна да се окопити. Макар че между тях не бе имало дори опит за флиртуване, те винаги се чувстваха добре заедно. Може би именно заради това се бяха сприятелили.

— Леля Лора ви изпраща извиненията си, тъй като днес не й бе възможно да дойде, но ще ви посети вдругиден.

— Ще я очаквам с нетърпение. — Той внимателно помести патериците си. — Нали няма да ме сметнете за невъзпитан, ако седна? Прекалено дълго бях прав.

— Разбира се — смутено промълви Джослин. — Опасявам се, че никога няма да се превърна в ангел на милосърдието. Изглежда, че където и да се появя, създавам само затруднения и проблеми на хората около мен.

— Един от най-тежките проблеми във всяка болница е скуката, а вие явно умеете превъзходно да се справяте с него.

Капитанът се отклони към редицата от столове и маси за игри на карти в най-близката ниша край прозореца по протежението на коридора. Посочи с ръка към съседния стол и леко й кимна да се настани до него.

Джослин огледа сивите стени и скромното, също сивеещо, болнично обзавеждане. През прозореца се виждаше потискащата фасада на съседната болнична сграда. Това място определено не помагаше за възстановяване на страдащите.

— Докога ще останете тук?

— Може би още малко. Хирурзите периодично се ровят из телата ни, за да проверяват да не би да ни липсва някоя кост или орган. Доста спорихме дали да ми ампутират крака, но спечелих и тази битка. Сега обаче се опитват да ме убедят, че никога няма да проходя без патериците. Естествено, нямам намерение да им вярвам.

— В този спор аз съм на ваша страна. Дори мога да заложа за каузата състоянието си.

— Благодаря ви. — Но в очите му се четеше неизмерима тъга. — Все пак съм в по-добро състояние от десетки мои другари по оръжие.

— Леля Лора ми спомена, че най-зле от нейните познати бил майор Дейвид Ланкастър — заговори Джослин, внезапно спомнила си за писмото на чичо си. — Има ли някакви вести за него, които да предам на леля ми?

— Няма нищо окуражаващо около състоянието на Дейвид. Той страда от тежко нараняване на гръбначния стълб и е парализиран от кръста надолу. — Ричард въздъхна мрачно и се отпусна на високата облегалка на стола си. Лицето му изглеждаше преждевременно състарено. — Едва се храни, дори санитарите спорят от какво ще умре: от гладуването, от болките или от опиума, който му помага да понася нечовешките страдания. А самите лекари не могат да си обяснят защо още е жив, но са единодушни в преценката си, че е въпрос на време.

— Искрено съжалявам. Да, всякакви думи в случая са крайно неуместни… — състрадателно промълви Джослин. — Приятел ли ви е?

— Още от първия ден, когато пристигнах в полка, той се зае да ме обучава, за да стана истински офицер. — Погледът на Ричард като че ли се зарея в отминалите дни и месеци, откакто датираше приятелството им. — Дори и сега, когато бавно гасне, Дейвид си остава пример за всички нас. Напълно спокоен, с изключение на това, че е много загрижен за по-малката си сестра. Тя е гувернантка и засега се справя, но когато той умре, тя ще остане съвсем сама, без нищо зад гърба си, без никой, който да се грижи за нея. — Ричард мрачно поклати глава. — Съжалявам, сигурно думите ми звучат доста обезкуражаващо, пък и защо ли ви занимавам с историята на хора, които не познавате…

Джослин искаше да му възрази, че не е необходимо да се извинява, но внезапно замря, защото й хрумна нещо неочаквано. Тя отчаяно се нуждаеше от съпруг, а този смъртно ранен майор не можеше да осигури бъдещето на сестра си. За разлика от сър Харолд Уинтърсън тук нямаше да се поставят въпроси за „брачното право“, понеже няма съмнение, че този офицер е на смъртно легло. В замяна на името му Джослин би могла да поеме ангажимент за изплащане на годишна рента на сестра му, което да й осигури сносно съществуване. Така всички ще останат доволни: тя ще запази огромното си наследство, а той ще може да умре в мир.

— Ричард, току що ми хрумна нещо доста дръзко и странно, което обаче би могло да разреши един мой много тревожен проблем и да се окаже и полезно за майор Ланкастър.

Тя набързо го запозна с изискванията в завещанието на баща й, след което му обясни какво решение й бе дошло на ум.

За нейно облекчение капитанът изслуша предложението на Джослин, без да се възмути.

— Предложението ви е необичайно, но такава е ситуацията, в която сте се озовали. Дейвид наистина може да прояви интерес. За него ще бъде голямо облекчение, ако узнае, че някой ще се погрижи за Сали. Искате ли да ви представя на майор Ланкастър, разбира се, ако е буден в момента?

— Ще бъде чудесно. — Джослин се надигна, надявайки се майорът да не е заспал. Ако разполагаше с повече време да обмисли хрумването си, младата жена вероятно нямаше да събере смелост за подобен дързък и ненадеен ход.

Ричард придърпа патериците си и бавно тръгна към една от стаите, в която тя бе надникнала преди малко, но бе излязла веднага, защото бе помислила, че пациентът е в безсъзнание. След като остави вратата отворена за Джослин, Ричард бавно прекоси стаята и се доближи до леглото.

Наблюдавайки неподвижната фигура в болничното легло, тя подсъзнателно си задаваше въпроса как този толкова болен човек все още не бе издъхнал. Майор Ланкастър й се стори около тридесет и пет годишен. Черната му коса рязко контрастираше с изострените бледи скули.

— Дейвид? — тихо прошепна капитанът.

Чул гласа на приятеля си, Майор Ланкастър бавно повдигна клепачи.

— Ричард… — Гласът му наподобяваше приглушен шепот. Капитанът отвърна поглед към Джослин.

— Една лейди иска да се запознае с теб.

— Трогателно… И без това напоследък не съм много зает — промърмори майорът с мрачен хумор.

— Лейди Джослин Кендъл, позволете ми да ви представя майор Дейвид Ланкастър от 95-и стрелкови полк. — Ричард посочи с галантен жест дамата до него.

— Майор Ланкастър — леко кимна тя и плахо пристъпи към леглото, неспособна да откъсне очи от тежко ранения офицер, поразена от измъчения му вид. Беше изненадана, както никога досега. Макар че тялото му бе напълно безпомощно, очите му бяха по-живи от очите на мнозина здрави негови връстници. Блестящо зелени, макар и леко помътнели от болките и страданията, но издаващи несъмнени интелигентност и остроумие.

Той я измери с неприкрито оценяващ поглед.

— Значи това е легендарната лейди Джослин. За мен е удоволствие да се запознаем. В полка повтаряха колко съм изгубил, когато съм прекарал зимата с испанската армия.

— Удоволствието е мое, майоре. — Джослин осъзна, че очите му бяха впечатляващи не само заради необикновения оттенък на прозрачно зелено, но и заради зениците, които бяха малки като точици и ирисите изпъкваха много повече. Опиум! Тя бе виждала в обществото очи като тези у дами, пристрастени към лаудана.

Смяташе да направи предложението си, без да отлага, но докато стоеше до този безнадеждно болен човек, жалка останка от някогашния смел воин, гърлото й се стегна и тя не можа да промълви нито дума. Бе невъзможно да гледа в зелените очи на майор Ланкастър и да му заяви, че е дошла да сключи сделка, защото е уверена в скорошната му смърт.

— Лейди Джослин има необикновено предложение, което смятам, че ще те заинтригува — каза Ричард Далтон, отгатнал правилно напрегнатото й изражение. — Ще ви оставя насаме, за да го обсъдите. — Той нагласи патериците си и се запъти към вратата.

Джослин пое дълбоко дъх, благодарна на Ричард, който бе разчупил леда. Откъде да започне? Не искаше да преуморява майора, затова подхвана направо:

— Баща ми почина преди няколко години и ми остави голямо наследство, при условие, че се омъжа, докато навърша двадесет и пет години. След няколко седмици ще ги навърша, а все още съм неомъжена. Ричард спомена за вашето положение. Хрумна ми, че бихме могли да сключим сделка изгодна и за двама ни. Ако… вие се ожените за мен, аз ще отпусна издръжка на сестра ви, която ще подсигури бъдещето й.

Когато свърши, настана тишина, прекъсвана единствено от далечните звуци на уличното движение. Нужно й бе върховно самообладание, за да не се разтрепери под смаяния поглед на Ланкастър. Въпреки това, щом майорът заговори, в гласа му прозвуча любопитство, а не гняв от безцеремонния намек за предстоящата му смърт.

— Не мога да повярвам, че не можете да си намерите подходящ съпруг. Нима всички мъже в Лондон са луди, слепи или и двете?

— За съжаление, мъжът, когото искам, не се интересува достатъчно от мен — призна Джослин. Чувстваше, че трябва да бъде честна с този мъж. — Може би някой ден той ще промени отношението си. Поне се надявам. Междувременно не искам да се омъжа само заради наследството и през остатъка от живота си да съжалявам. Разбирате ли? — Последните й думи бяха молба; внезапно за нея стана изключително важно той да разбере причините за предложението й.

— Би било истинско безумие да се омъжите за неподходящ мъж само заради едно нелепо завещание — съгласи се той. Притвори очи, а бледото му лице заприлича на мъртвешко. Младата жена го гледаше притеснено, надявайки се да не го е преуморила.

Очите му отново се отвориха.

— Каква годишна издръжка предлагате?

Джослин не бе мислила за това.

— Петстотин лири на година добре ли са? — нерешително попита тя, след като набързо пресметна доходите и разходите си.

Майорът повдигна вежди.

— Доста щедро предложение. Достатъчно Сали да живее, без да работи, макар че не мога да си я представя да бездейства. Може би ще основе училище.

Замълча, а чертите на лицето му се изопнаха от болка, докато мислеше.

— Предполагам, че ще ви трябва време, за да обмислите предложението ми.

— Не. — Гласът му прозвуча по-силно. — Няма… няма време за губене.

Думите му смразиха кръвта й. За миг погледите им се срещнаха. Джослин не видя страх от приближаващата смърт, а само непоколебима честност и примирение. С всяко свое дихание този мъж я караше да се срамува от себе си.

— Лейди Джослин, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга? — попита той, внимателно изговаряйки всяка дума. Устните му се извиха в лека усмивка. — Нямам какво да ви предложа, освен името си. Предполагам, че това ще бъде достатъчно за вашите цели.

Способността му да се шегува при тези обстоятелства едва не я накара да загуби самообладание. Джослин овладя чувствата си и сложи ръка върху неговата. Пръстите му бяха болезнено тънки, почти като на скелет, но в тях все още се усещаше пулсът на живота.

— За мен е чест да стана ваша съпруга, майор Ланкастър.

— Наричайте ме Дейвид — каза той. — Нали ще се женим.

— Дейвид… — повтори младата жена. Това бе хубаво, сериозно име и му отиваше.

Той смръщи вежди.

— Очевидно ще се оженим тук. Боя се, че вие ще трябва да се погрижите за специалното разрешение, но ако имате адвокат, той би успял до утре да го уреди.

— Адвокатът ми ще се погрижи за това. Ще изготви и споразумението за сестра ви. Името й е Сали Ланкастър, нали?

— Сара Джейн Ланкастър. — Той отново затвори очи. — Освен това адвокатът ви трябва да изготви документ за отказ от прехвърляне на собствеността, с който се отказвам от претенции върху вашата собственост.

— Необходимо ли е?

— По закон собствеността ви става моя след брака, а след смъртта ми Сали ще наследи половината. След като единствената причина за вашето предложение е да запазите наследството си, едва ли бихте искали това да се случи.

— Господи, не бях помислила за това. — Какво ли щеше да стане, ако бе направила странното си предложение на мъж без скрупули — истинска катастрофа.

— Ако адвокатът ви заслужава хонорара си, той би трябвало да защитава вашите интереси — промълви той едва доловимо.

— Разрешението за сключване на брак и споразумението за сестра ви ще са готови утре — каза Джослин, когато видя, че той е на границата на силите си. — Това устройва ли ви? —

Докато оглеждаше слабата фигура под одеялото, тя се запита дали след двадесет и четири часа той щеше да бъде жив.

— Не се безпокойте. Ще бъда тук — рече той, сякаш прочел мислите й.

Тя стисна нежно ръката му.

— Благодаря ви, Дейвид. До утре, тогава.

Замаяна от бързината, с която се бяха развили събитията, младата жена излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си. Ричард бе седнал в нишата в края на коридора и тя се запъти към него, давайки му знак да не става.

— Майор Ланкастър се съгласи. Церемонията ще бъде утре. Благодаря ти, Ричард. Ти ми помогна да се справя с тази ситуация.

— Радвам се, че помогнах на двама приятели — тихо отвърна той. — Може би провидението беше с нас.

— Бих искала да го вярвам. — С леко крива усмивка Джослин се сбогува с него.

Питайки се дали и Дейвид изглежда така разтърсен, както лейди Джослин, Ричард нагласи патериците си и се запъти към стаята на приятеля си.

— Доколкото разбрах, всичко е наред? — попита той, когато влезе.

Дейвид отвори очи. На устните му се появи усмивка, макар че лицето му бе посивяло от изтощение.

— Напълно. Ще ми бъдеш ли свидетел?

— Разбира се. — Ричард се настани на стола до леглото. — Искаш ли да ти помогна с нещо за сватбата?

— Ще вземеш ли пръстена от малкия ми пръст, за да ми го дадеш на церемонията? — Той протегна ръка върху окъсания чаршаф. — Мисля, че ще й стане.

Ричард изхлузи пръстена, който лесно излезе от костеливия пръст на Дейвид.

— Моята енергична и способна годеница ще уреди всичко — рече майорът с развеселена нотка в гласа. — Благодаря ти, че ни събра.

— Бракът по взаимна изгода е отдавнашна традиция, макар че не бях чувал за такъв като този — каза Ричард. — Но всички ще са доволни.

— Тук има мъже, чиито семейства се нуждаят много повече от пари, отколкото Сали, но аз съм егоист и се радвам, че именно тя ще ги получи. Жената без семейство е само на крачка от житейска катастрофа. Някоя злополука или болест могат да я тласнат към нищета. Сега това няма да се случи. — Дейвид мъчително пое глътка въздух. — Време е за следващата доза лаудан. Шишенцето е там на масата…

Ричард напълни лъжица с лекарството и я поднесе към устните на Дейвид.

— Сестра ти не е съвсем без семейство.

— Тя би предпочела по-скоро да умре, отколкото да помоли за помощ някого от братята ни. Не я обвинявам за това. Бих направил същото. — Дейвид притвори очи. — Сега тя никого няма да моли.

Решил, че приятелят му е заспал, Ричард се подпря на патериците и се запъти към вратата, но преди да излезе, Дейвид прошушна:

— Щях да й помогна, дори и без годишната издръжка за сестра ми. Идеята да съм женен за лейди Джослин ми харесва, пък и само за няколко дни. — Гласът му спадна до едва доловим шепот. — Сега поне има нещо, което да очаквам…

Ричард напусна стаята доволен и благодарен на лейди Джослин, че бе внесла радост в последните дни на Дейвид. Единственият човек, който можеше да се възпротиви на споразумението, бе самата Сали Ланкастър, която бдеше над брат си като котка над малките си. Поне годишната издръжка щеше да й осигури спокоен живот след смъртта му.