Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (28)

Глава 27

Откриването на къщата си бе чист късмет. Сали вдигна поглед. Беше се настанила на пода, където си правеше списък и огледа щастливо празната гостна. Когато се срещна с адвоката на семейство Ланкастър, тя спомена за предстоящата си сватба. Роули знаеше за една свободна къща само на пресечка разстояние от кабинета на Иън и Сали заведе годеника си, за да я огледа.

Двамата се влюбиха в къщата и веднага подписаха договора за наемане. Тя бе идеална — много удобна за работата на Иън, но в същото време беше уединена и по-просторна, отколкото тесните стаички над хирургичния му кабинет. Сали бе доволна, че ще остане в същия квартал и ще може да се вижда със семейство Лонстън, но вече като приятелка, а не като гувернантка. Макар че новата гувернантка бе започнала работа, семейство Лонстън великодушно позволиха на Сали да остане в къщата им, докато се омъжи. Тя прекарваше дните си в планове за новия си дом и помагаше на Иън. Това бе щастлив период, изпълнен с вълнения и очаквания.

Тя се изправи и прекоси стаята, възхищавайки се на прекрасните корнизи и на отблясъците на слънчевите лъчи по полирания под от дъбов паркет. Къщата не бе толкова внушителна като „Кромарти Хаус“, но въпреки това напълно устройваше Сали. Имаше достатъчно стаи за всичко, както и за бъдещите им деца, ако Бог ги дари с такива. Младата жена си представяше как ще прекара остатъка от живота си все в тази къща и всеки ден ще благодари на Бога за щастливата си съдба.

В изблик на жизнерадостно веселие, каквото не бе изпитвала от детството си в „Уестхолм“, тя вдигна ръце и се завъртя като шестгодишно момиченце. Спря внезапно, когато откъм отдалечения ъгъл се разнесе смях.

Извърна се със зачервени страни към предната врата и видя Иън, който тъкмо влизаше. С широките си рамене, огрени от слънцето, той бе толкова привлекателен, че сърцето й преливаше от любов към него.

— Надявах се да те намеря тук. — Годеникът й небрежно пусна шапката си на пода, докато пристъпваше към нея със светнали очи. — Виждам, че добре се забавляваш, момичето ми.

Сали се хвърли в прегръдките му и двамата се завъртяха.

— Наистина се забавлявам. О, Иън, не мога да повярвам, че всичко това е истина. Че ти си истински.

Устните му се сляха с нейните в целувка, която бе съвсем истинска. След прегръдката, която бе оставила Сали разтреперана и задъхана, той се отдръпна и огледа изцапаното й лице.

— Явно пак си била на тавана и обрала праха на цялата къща.

— Боя се, че никога няма да бъда изискана и бляскава светска дама като Джослин.

— Ако имаше вкус към изисканото и бляскавото, нямаше да те харесвам. — Прегърна я през раменете и я поведе към трапезарията, която бе свързана с гостната. — Свърши ли със списъка на задачите около обзавеждането на къщата?

— Да. Къщата е в отлично състояние. Нуждае се от почистване и боядисване тук-там, но ако решим, още утре можем да се нанесем.

— Всъщност — колебливо поде той, — възнамерявах утре да се оженим.

Тя го погледна изненадано.

— Утре ли? Няма ли да е през октомври?

— Днес получих писмо от майка си. Брат ми Дайърмид ще се жени след две седмици, а освен това в рода ни ще има едно-две кръщенета. — Взе ръцете й в своите. — Късното лято е спокоен период в моята работа, затова ми хрумна, че ще е най-подходящият момент да те заведа в Шотландия и да те запозная със семейството си. Бих искал да се похваля с теб. Освен това от няколко години не съм си ходил у дома.

Значи Шотландия все още си оставаше негов дом въпреки всички далечни места, които бе посетил. Това й се стори много трогателно.

— Разбира се, щом ще пътуваме заедно, трябва да бъдем женени.

— Точно така. — Лицето му се озари от усмивка. — А освен това не умея да чакам.

Сали едва ли не се разтопи от топлината, струяща от очите му. Всички останали виждаха в него само грубия, но блестящ хирург, но нежността и любовта си той пазеше единствено за нея. Със сърце, преизпълнено от любов, тя зарови пръстите си в гъстата му бяла коса.

— В такъв случай, скъпи, нека се оженим утре.

 

 

Двата дни, посветени само на домашни задължения, изцяло бяха погълнали вниманието на Джослин. Облечена в любимата си синя рокля с подчертано военна кройка, с която обикновено излизаше на езда, нейно благородие се спусна забързано по главната стълба в широкото преддверие на „Уестхолм“, което навремето е било замислено като главен вход за многобройните посетители на имението. Сега всичко наоколо беше изрядно почистено и подредено.

Дейвид четеше някакво писмо, но щом дочу леки стъпки, надигна глава и прикова в нея възхитения си поглед.

— Добро утро, Джослин. Костюмът ти за езда е много елегантен. Да не би да си прекопирала модела от униформите на Десети кралски хусарски полк?

— Разбира се. — Тя поднесе устните си за утринната целувка. Неговите бяха едновременно успокояващи и възбуждащи. Наистина забележително съчетание. Когато целувката свърши, бе останала без дъх. — Не можах да устоя на пищните златни ширити.

Той се усмихна.

— Дали ще прозвучи обидно за Негово кралско височество, ако заявя, че униформата стои по-добре на теб, отколкото на принц-регента?

— Няма да е обидно, милорд, а ще бъде държавна измяна! Но аз няма да ви издам! — великодушно обеща тя.

Дейвид вдига писмото, което четеше, тя се присъедини към него.

— Това току-що пристигна от Лондон. Сали и Иън са се оженили и са на път за Шотландия.

— Наистина ли? Какво ги е накарало да не чакат до есента?

— Според сестра ми — Дейвид се консултира с писмото:

Много съжалявам, че не присъствахте на сватбата, но сега е най-подходящото време да се посети Шотландия. Освен това не можах да устоя на изкушението цял месец да имам Иън само за себе си. Може би на връщане ще се отбием при вас.

— Чудесно! Значи са предприели истинско сватбено пътешествие. Сигурна съм, че Сали е била много красива младоженка.

Дейвид отново погледна писмото.

Кажи на Джослин, че за сватбения си ден бях облякла зелената копринена рокля с онова забележително деколте, което толкова разсея Иън, че трябваше да го подканят два пъти да каже: „Да.“ Това наистина ми достави огромно удоволствие.

Джослин се засмя.

— И би трябвало да е доволна. Заради Сали Иън Кинлок ще бъде много по-щастлив човек, а вероятно и по-добър доктор.

Повдигна полите си и се запъти грациозно към вратата, която Дейвид държеше отворена за нея. Чувстваше се малко тъжна. Колко прекрасно би било да изпитва същите чувства като на Сали към Иън. Вечерта, когато обявиха годежа си, за всички бе ясно, че идеално си подхождат. Те просто разцъфваха, когато бяха заедно. Сали не се бе чувствала по-щастлива.

Бързо си каза, че не бива да унива. Беше прекрасен летен ден, тя разполагаше с отличен кон за езда, красиво имение и с най-добрия компаньон на света.

Макар че „Уестхолм“ бе много занемарен, земята бе добра, а във фермата се отглеждаха едновременно и посеви и добитък. Това бе добре, според Джослин, тъй като пазарните цени бяха нестабилни и разнообразието щеше да гарантира по-стабилни доходи. Освен нивите с жито и полята с хмел, имаше ябълкова градина, прасета, малко стадо от крави, от които имението се снабдяваше с мляко и сирене, както и още едно по-голямо — от бели говеда, порода Херефорд.

— Стадото действително се нуждае от подобрение — забеляза тя, докато го оглеждаха. — Един добър бик ще свърши отлична работа.

По лицето му не трепна нито един мускул, но младият мъж си представи какво трябва да направи един бик за целта. Страните на спътницата му леко порозовяха, тя засенчи очи с длани и впери поглед в далечината.

— Виждам кулата на църквата. Ходил ли си до селото?

— Не, но може би сега е подходящо време да го посетим.

След десет минути езда стигнаха до селото Уестхолм. Солидни и приятни за окото, къщите бяха построени от местен камък, но бяха лошо поддържани.

— Някои от покривите са в окаяно състояние — промърмори Джослин. — Предполагам, че те са на първите места в списъка за неотложните неща, които трябва да се направят?

Дейвид кимна.

— В Испания спах в една местна къща, чийто покрив течеше, беше много неприятно.

Разговорът им бе прекъснат от група деца, наизлезли да видят новия господар. Привикнала да общува с арендаторите и да се радва на децата, Джослин не се притесни от оказаното й внимание. Въпреки че ролята на господар на имение бе нова за Дейвид, той също се справи. Както бащата на Джослин обичаше да казва, истинският джентълмен се справя с всяка ситуация.

Докато се сбогуваха с шумната тълпа, едно младо момиче поднесе на Джослин букет от рози.

— За вас, милейди.

— Благодаря — отвърна тя, трогната от жеста. Тези хора искрено желаеха да повярват в новия лорд Престън. Той почти бе спечелил сърцата им. До Коледа щяха да са му предани до смърт… както и той на тях.

Леко натъжена, тя вдъхна уханието на розите, с дъх на лято. Какво ли ще си помислят селяните, когато тя си замине и не се върне повече? Дали Дейвид ще им съобщи, че бракът му е приключил? По-лесно щеше да бъде да им каже, че е умряла. Или просто някой ден да се появи с нова съпруга, без да дава обяснения. Вероятно така постъпваха господарите.

Щяха да минат покрай църквата и тя попита?

— Да се отбием ли?

— Добра идея. — Той скочи от коня, привърза го към едно дърво и й подаде ръцете си, за да слезе от кобилата. Прегръдката му бе силна, като на истински здрав мъж. Той я задържа малко повече, отколкото бе необходимо. Достатъчно дълго, за да я накара да си спомни за студената винарска изба и пламенните им прегръдки.

По дяволите, сякаш всичко й напомняше за онези мигове! Тя подхвана полите си и влезе в църквата. Сградата бе много стара, с квадратна кула и вероятно още от нормандските времена. Милейди мина по пътеката към олтара, доволна, че викарият не беше наоколо. Отсъствието му означаваше, че ще се наслади на меката светлина, на лекия мирис на тамян и на атмосферата на набожност, без да се налага да води разговор.

Най-забележителното в църквата бе големият прозорец със стъклопис над олтара. Вместо религиозна сцена, върху него бе изрисувано изгряващо слънце, хвърлящо лъчи върху дървета и цветя, а над него — бял гълъб — символ на Божия дух.

— Старият прозорец пострада много лошо и баща ми го замени с този — каза Дейвид, проследил погледа й. — Той помоли майка ми да изрисува прозореца като символ на любовта им. Инициалите й се виждат най-отдолу.

— Каква чест — промълви Джослин. В Чарлтън Аби нямаше нищо в памет на майка й. Дори ехото от името й беше заглъхнало отдавна.

С лека тъга тя побутна страничната врата и се озова в малкия вътрешен църковен двор, засенчен от високи дървета.

— Навярно родителите ти са погребани тук? — попита през рамо.

— Брат ми не би позволил майка ми да бъде тук, макар че баща ми го искаше — сухо отвърна Дейвид. — За Уилфред единствено неговата майка бе съпруга на баща ни.

— Може и да е забранил тялото на майка ти да бъде положено в този църковен двор, но не е могъл да раздели духа й от този на баща ти. — Джослин си спомни сиянието на изрисувания прозорец. — Сигурна съм, че сега те са заедно.

Погледът му се смекчи.

— Дано си права.

В задната част на църковния двор се издигаше голям паметник с името на Ланкастър. Джослин се запъти натам, но рязко спря, когато видя два пресни гроба отдясно. Надписите върху камъните гласяха, че тук почиват Уилфред Ланкастър, шестият барон Престън, и достопочтеният Тимоти Ланкастър. До тях имаше и друг гроб, обрасъл с трева — на достопочтения Роджър Ланкастър.

Младата жена съчувствено огледа гробовете — последно жилище на тримата братя. Някой може би ги бе обичал. А дали те се бяха обичали един друг? Какво ги бе накарало да бъдат жестоки и безчувствени?

Импулсивно постави по една роза върху всеки гроб. Усети присъствието на Дейвид зад гърба си.

Той отпусна ръка на рамото й.

— Имаш великодушно сърце.

— За мен е лесно да бъда великодушна — отвърна тя. — Те са мъртви, а ти си жив. Време е да загърбим болката и обидата.

Пръстите му я стиснаха леко.

— Освен това си и мъдра. Ще се опитам да спазя съвета ти.

За миг тя сложи ръка върху неговата. Много по-лесно бе да даваш съвети на другите, отколкото на себе си. Само ако можеше да забрави собственото си минало.

— Къде е погребан баща ти?

— Ето там. — Обгърнал раменете й, той я поведе към другия край на парцела, където бяха фамилните гробове. Вгледа се с прискърбено изражение на лицето в надгробния камък. — Веднъж се спрях тук на път за полка си. Това бе единственото ми посещение след смъртта му.

Джослин мълчаливо му подаде останалите рози. Той извади една жълта пъпка, преди да положи останалите цветя върху гроба на баща си. После втъкна пъпката в илика на ревера й. Дланта му леко докосна гърдите й, докато нагласяваше розата. Този незначителен интимен жест се оказа неочаквано предизвикателен. Дистанцията, която двамата се стараеха да спазват, сега сякаш за миг се стопи.

— Взех храна за пикник — рече Дейвид. — Ще се насладим ли на един обяд в овощната градина?

Джослин се усмихна, хвана го под ръка и се върнаха при конете. Тя дори не забеляза колко естествено закрачиха един до друг.

 

 

Овощната градина се простираше върху няколко заоблени хълма. Дейвид я поведе към билото на най-високото възвишение, откъдето се разкриваше прелестна гледка към долината на река Уай и зелените полета на „Уестхолм“. Искаше Джослин да усети красотата на местността и никога да не я напусне.

Помогна й да слезе от коня, наслаждавайки се на допира на ръцете й върху раменете си, на докосването на полата й за езда до краката му. Този път тя не се отдръпна. Вместо това прие близостта му и съвсем съзнателно малко я удължи.

Когато се отдели от него, Джослин откъсна една ябълка от най-близкото дърво.

— Навярно през пролетта, когато дърветата цъфтят, тази градина е истински рай.

— Така е. Обичах да лежа тук в тревата, заслушан в жуженето на пчелите. Уханието бе опияняващо. — Свали кожените торби от седлото на жребеца си, извади едно одеяло и го разстла върху земята. — Дърветата не са подрязвани, нито окопавани, както трябва, но повечето все още раждат много плодове. След година или две, при добро стопанисване, градината ще възстанови добивите, както от времето, когато баща ми още беше жив.

След като нахрани с ябълката сивата кобила, Джослин насочи поглед към къщата, чийто покрив се виждаше в далечината.

— В тази спокойна провинция на човек му е трудно да повярва, че съществува такова шумно място като Лондон.

— Лондон си има своето очарование, но ще бъда по-щастлив, ако прекарвам тук повече от времето си. — Дейвид извади от кожените торби пакетите с продукти и стомната с ябълково вино. — Всичко за нашия обяд е от реколтата на имението.

С грациозен жест тя се настани на одеялото, подгъна полите си и пое сиренето, шунката и пресния хляб, които той й подаде. Дори лукът бе от градината и маринован в оцет от гроздето в лозята на „Уестхолм“. След сутрешната езда двамата с апетит похапваха от вкусната храна. На Дейвид му харесваше, че тя не се храни като птичка, а се наслаждава на обяда.

— Великолепно! — въздъхна аристократката след угощението. — Да яздиш из земите си, да питаеш от плодовете на собствените си полета — няма по-хубаво от това! Баща ми обичаше да повтаря, че силата на Англия се корени в това, че в сърцата си ние сме провинциалисти. Не сме като френските аристократи, които предпочитат да живеят в кралския двор, колкото се може по-далече от родните си места, от корените си.

— Не само на Англия. Това е силата на Британия — поправи я Дейвид и погълна последното парче сирене.

— Съжалявам. С типична английска арогантност аз много често забравям за останалите народи в Британия.

— Това нямаше да стане, ако бе израснала тук — лениво отбеляза той, излегнат върху одеялото. — Тук е пограничната зона между Англия и Уелс, която английските лордове са изградили срещу набезите на дивите келти. От векове по тези земи са се водили свирепи битки и миналото още не е забравено.

— От коя част на Уелс е майка ти?

— От Кеърфили. Баща й е бил учител. Той и моят баща са споделяли обща страст към класифицирането на дивите цветя и от години са поддържали кореспонденция. Срещнали се, когато татко ми се намирал наблизо до Кеърфили и поискал да обмени мисли с нейния баща за някакъв непознат вид дива орхидея.

Усмихна се при спомена за тази история, която майка му стотици пъти бе разказвала.

— Оказало се обаче, че този вид вече бил класифициран, но вместо това баща ми срещнал майка ми. Той беше непринуден по характер и донякъде наивен. За него е било истинско щастие да се влюби в майка ми, макар че тя е била с много по-нисък произход от неговия. Според мен е вярвал, че както той е обичал, така и другите ще я обикнат.

— Това наистина е било наивно от негова страна — сухо отбеляза Джослин.

— Първата му съпруга е била внучка на херцог и бе възпитала синовете си с мисълта, че произходът е най-важното нещо на този свят. Майка ми всъщност никога не е имала шанс да спечели обичта им.

Джослин отпи от ябълковото вино, после му подаде чашата.

— Ти какъв се чувстваш — повече англичанин или повече уелсец?

Дейвид се замисли, докато отпиваше.

— Външно погледнато, определено съм англичанин, особено като се има предвид къде съм израснал и какво образование съм получил. Но по душа… — засмя се. — Йезуитите казват, че взетото на седем години, винаги остава тяхно. А повечето от нас са отгледани от майките си, не от йезуитите, така че под английската фасада на офицер и джентълмен аз всъщност съм истински уелсец.

Джослин се извърна настрани. Лицето й бе застинало и той си спомни, че майка й бе починала преди тя да навърши седем години. Колко ли е била съзряла, когато семейството й е понесло този жесток удар? Явно достатъчно, за да останат завинаги белези в душата й.

Докато се чудеше дали да я попита, тя изрече със студен глас, който отдавна не бе чувал:

— Ако си повече уелсец, отколкото англичанин, сигурно много обичаш нарциси.

— Признавам си, така е — откровено сподели той. — През пролетта „Уестхолм“ е покрит с килим от жълти нарциси. Когато бяхме деца, Сали и аз помагахме на мама да разсажда луковиците.

Джослин се усмихна и лицето й се отпусна.

— Ето че отново си у дома. Понякога животът ни поднася неочаквано щастлив край.

— Съжалявам, че не е имало щастлив край за теб в „Чарлтън“ — тихо каза той, питайки се дали техният брак ще бъде увенчан с подобен щастлив край.

Тя сви колене и ги обгърна с ръце.

— Какво да се прави, в този мъжки свят жените напускат домовете си, за да създадат нови. Някога и аз ще намеря своя нов дом.

Не биваше да пропуска тази възможност. Дейвид се подпря на лакът и напрегнато се вгледа в нея.

— „Уестхолм“ може да бъде твоят нов дом.

Тя преглътна с усилие и извърна глава. Той се почувства така, сякаш проклетият херцог се бе настанил помежду им, разваляйки за миг очарованието на излета им.

— Цената би била твърде висока — сковано продума младата жена.

— Дали? — В гласа му прозвуча заповедна нотка и тя неохотно извърна лице към него. Дейвид протегна ръка. Джослин я пое несигурно, а той я придърпа към себе си. Обхвана лицето й в шепи и приближи устни към нейните. — Тази цена висока ли е? — смутолеви той.

— Знаеш, че не е, негоднико — въздъхна тя, преди устните им да се слеят, отмалели в летния зной.

Устните й имаха вкус на слънце и ябълково вино. След целувките им през последните няколко дни тя вече не бе толкова срамежлива и изучаваше устата му с невинен ентусиазъм, който бе невероятно възбуждащ. Продължиха да се целуват, а ръцете му я нагласиха така, че бедрата им се притиснаха, а полите й се разстлаха около тях.

— Ааах… — простена той. — Това е идеалното място за теб.

Дейвид вдигна полите й достатъчно високо, за да може да плъзне ръка по дългия й и строен крак. Пръстите му погалиха вътрешната страна на бедрата й. Той простена, възбуден от меките извивки на тялото й, проклинайки дрехите, които бяха помежду им.

Джослин гърлено се засмя.

— Не би могъл в този миг да убедиш съда, че не можеш да изпълняваш съпружеските си задължения.

— За щастие вече изложихме доводите си пред съда, а в този момент не присъстват съдии. — Обгърна я през кръста и я претърколи така, че сега той бе отгоре й. Нежната й шия бе изцяло открита, подканваща да бъде обсипана с горещи целувки.

— Няма ли да ти бъде трудно да се въздържиш? — задъхано попита младата жена.

Това бе едновременно и въпрос, и предупреждение, че не желае да стигат докрай. Нито пък той, поне засега.

— По-добре да пострадам така, отколкото да съм другаде, спокоен и благоразумен.

Устните му отново завладяха нейните, а ръката му погали скритите извивки на гърдите й, докато и двамата не останаха без дъх.

— Не ти ли е много горещо в този дебел костюм за езда — прошепна той.

С едната си ръка разкопча петелките със златни шнурове, които закопчаваха отпред синия й жакет. Той се разтвори, а бледата й кожа изглеждаше невероятно нежна и мека на фона на тъмния плат. Под жакета носеше семпъл бял корсаж с дълбоко изрязано деколте, което разкриваше влудяващата падина между гърдите й. Езикът му се плъзна по нея сякаш бе изкушаващ сметанов сладкиш.

Тя погали тила му, а ноктите й го накараха да потръпне от възбуда. Ръката му се придвижи още по-надолу. Полите й се бяха вдигнали над коленете и тя ахна приглушено, когато той докосна най-чувствителното й място. След първоначалния шок краката й се разтвориха, а плътта й запулсира под ритмичните му погалвания.

От гърлото й се отрони дрезгав звук, непоносимо еротичен за него. Дейвид трескаво се зае да разкопчава копчетата на панталоните си, дърпайки до скъсване. Най-после желаният миг бе настъпил. По дяволите! Беше забравил за всичко, изпълнен единствено с нетърпението да проникне в нея. За миг се задържа на ръба. Разгорещената кръв се бореше с разума.

Разумът победи. Джослин може и да го желаеше с тялото си, но той все още не бе спечелил сърцето й. Съблазняването й щеше да му донесе един миг на невероятна наслада, но завинаги щеше да загуби доверието й.

От гърдите му се отрони дълбока въздишка. Претърколи се по гръб, докато тялото му пулсираше толкова силно, че едва можеше да диша.

— Достигнах границите на въздържанието. Време е да спра.

Пръстите й се преплетоха с неговите и тя прошепна:

— Да не би да искаш да ме подлудиш? — Гласът й пресекваше от смущение, примесено с възбуда, но в него напираше и смях.

— Със сигурност аз съм този, който пръв ще полудее, при това без много усилия. — Извърна глава, за да бъдат отново лице в лице. Докато се взираше в лешниковите дълбини на очите й, блеснали от издайнически чувства, сърцето му се изпълни с прилив на нежност. С всеки ден двамата ставаха все по-близки, а дори и лудостта бе ниска цена за това.