Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (4)

Глава 3

След като се сбогува с капитан Далтон, Джослин заслиза по закритото стълбище, но за миг се спря и отпусна върху едно стъпало, без да я е грижа за скъпата й рокля. Зарови лице в шепи, опитвайки се да овладее бушуващите мисли и чувства. Изпитваше огромно облекчение, че проблемът й е решен — ако се предположи, че майор Ланкастър няма да умре през нощта — но една част от нея искаше да не бе стъпвала в болницата „Йоркският херцог“. Въпреки че мъжете приеха нормално импулсивното й предложение, тя се чувстваше като черна врана, кълвяща полумъртва плът.

Е, двамата с майора бяха сключили сделка и бе прекалено късно да се откаже. Донякъде я успокояваше това, че той с удоволствие прие предложението й. Смелостта на майора, закачливите искри в зелените му очи, я караха да избухва в сълзи заради несправедливата съдба. Колко ли мъже и младежи бяха загинали или осакатени за цял живот, като Ричард Далтон и Рийс Морган, поради амбициите на Наполеон?

Но нямаше смисъл да се измъчва с подобни терзания. Младата жена се изправи решително, а когато стигна до отделението на Рийс Морган, отново бе възвърнала самообладанието си, макар че стомахът й се бе свил на топка.

Чу изпълнения с мъка и със силен уелски акцент глас и се спря до вратата.

— Кой ще иска сакат като мен? — горчиво каза Рийс. — Не мога да се бия, не мога да работя в мините, мога само да помагам в някоя ферма. По-добре проклетият снаряд да беше пръснал главата ми, отколкото да откъсне крака ми!

Хю заговори тихо и успокоително, а Джослин бе прекалено далеч, за да различи думите му. Тя изправи рамене и влезе в отделението. Удаваше й се възможност да направи нещо за този мъж, който ще живее достатъчно дълго, за да се възползва от помощта й.

Когато приближи леглото, двамата братя извърнаха лица към нея. Лицето на Рийс бе напрегнато, докато по това на Хю се четеше вината на здравия в присъствието на сакат.

Хю се изправи, а Джослин се обърна към Рийс.

— Сержант Морган, бих искала да ви помоля за една услуга.

— Разбира се, милейди — сковано отвърна раненият.

— Знам, че това, което ще ви предложа, ще ви се стори доста скучно, след всичко, което сте видели и преживели, но бихте ли приели да работите за мен? Леля ми възнамерява да си устрои отделно домакинство и ще вземе част от прислугата, включително и двамата мъже в конюшните. Като кавалерист вие несъмнено имате опит с конете. Интересува ли ви предложението ми?

Лицето на сержанта светна от надежда, но бързо помръкна.

— Бих искал да бъда ваш коняр. — Погледът му се плъзна към липсващия крак. — Но… дали ще задоволя високите ви изисквания, ваше благородие.

Джослин нарочно погледна към празното място в леглото, където би трябвало да бъде кракът му.

— Не се съмнявам в компетентността ви, сержант. — Опитвайки се да разведри обстановката, добави игриво: — Моля ви, кажете „Да“, дори и само заради брат ви. Горкият Хю е постоянно преследван от камериерките и прислужниците ми, които се опитват да спечелят сърцето му. Още един красив млад мъж в къщата ще направи живота му по-лек.

— Милейди! — избъбри Хю, а бузите му пламнаха.

При вида на смутеното изражение на брат си, Рийс се облегна на възглавниците и избухна в смях.

— За мен ще бъде чест да работя за вас, лейди Джослин.

— Отлично. — В този миг й хрумна още нещо. — Защо да не помоля лекарите, ако е възможно да ви преместя в моята къща, след като ви изпишат? Тя е много по-приятно място, отколкото тази болница, а и брат ви ще бъде наблизо до вас.

— О, милейди! — възкликна Хю.

— Аз… би било чудесно, лейди Джослин. — Рийс примигна смутено, а очите му издайнически заблестяха при мисълта скоро да напусне болницата.

— В такъв случай очакваме ви веднага, след като ви изпишат.

Тя се оттегли, за да остави Хю да се сбогува с брат си. Замисли се за Дейвид Ланкастър, за когото всяко преместване би било фатално. В сравнение с него Рийс Морган бе истински здравеняк. С удобното място за живеене и перспективата за добра работа той може би много по-скоро щеше да привикне със загубата на крака си. А междувременно тя щеше да се сдобие с отличен коняр.

След няколко минути слугата й се присъедини към нея и двамата напуснаха сградата. Младата жена с наслада дълбоко пое топлия летен въздух. Дори и наситен с градските миризми, той й се стори благословено чист и свеж след болничната задуха.

Зад нея Хю се изкашля и нерешително заговори:

— Лейди Джослин? Тя се извърна.

— Да, Морган?

— Милейди, никога няма да забравя това, което току-що направихте! — тържествено заяви младият мъж. — Ако има нещо, с което мога да ви се отплатя, каквото и да е то…

— Не ми струваше нищо, сигурна съм, че домакинството ми ще се сдобие с опитен коняр — изрече тя, прекъсвайки благодарностите му.

— На вас може и да не ви е струвало нищо, но малцина биха го направили. В слугинските помещения ненапразно се говори, че в цял Лондон няма дама с по-добро и състрадателно сърце от вашето.

Тя кимна леко в знак на признателност, после се извърна, за да огледа улицата.

— Ще провериш ли дали каретата ме очаква?

Много по-лесно й бе да говори за карети, отколкото да приема подобни комплименти.

Преди да се върне на горната част на „Брук Стрийт“, Джослин се отби при Джон Крандъл — адвокатът, който се грижеше за делата й. След смъртта на баща й, той бе свикнал с прямотата й, но днешната й молба го накара да повдигне учудено вежди, видели какво ли не.

— Смятате да се омъжите за умиращ офицер? — изумено повтори юристът. — Това ще изпълни условията на завещанието, но баща ви се надяваше да продължите рода. А този майор Ланкастър едва ли ще ви помогне за това.

Джослин си придаде развълнуван израз на лицето.

— Защо мислите, че досега не съм се омъжила? Привличането между мен и Дейвид… съществува от известно време. — Това не беше напълно измислица. „Известно време“ за Джослин в случая означаваше един час. — Той беше в Испания, когато бях на гости на леля си и съпруга й. Но нали разбирате, войната и всичко останало… — Това също не бе стопроцентова лъжа, макар че думите й бяха съзнателно подвеждащи. — Никога не съм срещала по-смел и почтен джентълмен. — Поне това бе истина.

Успокоен, Крандъл й обеща да се погрижи за издаването на специалното разрешително. Освен това щеше да ангажира пастор, да бъде готов за утре сутринта с брачния договор и с документа, чрез който майор Дейвид Ланкастър щеше да гарантира, че няма да има претенции към нейната собственост. По пътя към дома си лейди Джослин се запита дали да уведоми леля Лора за предстоящата венчавка, но реши да отложи това за по-късно. Леля й нееднократно й бе заявявала, че не желае да бъде осведомявана за брачните планове на племенницата си. Много по-благоприятно би било дай разкаже, когато всичко ще е приключило, колебливо си каза младата жена. Тя бе схванала простата житейска истина, че по-лесно се получава прошка, отколкото позволение.

 

 

На следващата утрин Джослин се събуди със странното чувство за нереалност. Днес е моят сватбен ден. Разбира се, дори и дума не можеше да става за истинско бракосъчетание. Но това не можеше да скрие действителността: тя възнамеряваше да извърши акт, който за повечето млади жени представляваше най-забележителния момент в живота им, а тя щеше да го направи едва ли не слепешком.

Импулсивно реши да добави нещо, което да придаде известна, макар и доста скромна, церемониалност и тържественост на предстоящото събитие. Когато Мари се появи с неизменния поднос с чашата горещ шоколад и препечените филийки, Джослин изпрати камериерката си в кухнята, за да поръча на някой от лакеите да приготви кошница с шампанско и шест високи чаши, а градинарят й — букет свежи цветя.

Подбра костюма си за днешната церемония с необичайна загриженост. След дълги колебания се спря на плисираната кремава утринна рокля с фина светлобежова бродерия около деколтето и подгъвите. Мари положи много старания, за да нагласи безупречно фризурата на господарката си точно според изискванията й, след което усука внимателно къдриците около изящните очертания на бледото лице на Джослин. Разтревожена от бледността на лейди Кендъл, Мари добави пудра от омайниче.

Дори и сега, каза си Джослин, докато проверяваше външността си в огледалото, приличам на оплаквачка. Но всъщност не беше ли именно такава?

Часовникът показваше точно петнадесет минути преди единадесет часа, когато каретата на милейди Джослин спря пред главния вход на болницата „Йоркският херцог“. Там вече я чакаше Крандъл, с обемист пакет документи под мишница, придружен от възрастен пастор. Адвокатът изглеждаше мрачен. Джослин се поколеба дали да му изтъкне, че като неин адвокат би трябвало да е доволен, че тя ще запази наследството си, т.е. ще продължи да се нуждае от услугите му. Но се отказа. Стори й се, че ще прозвучи прекалено вулгарно.

— Знаеш ли за завещанието на баща ми? — тихо попита тя лакея си, докато Хю Морган й помагаше да слезе от каретата.

Той кимна. Тя не се изненада. Прислугата във всеки знатен дом знаеше абсолютно всичко, което се случва в него.

— Днес ще се… омъжа. Моля те… пожелай ми щастие.

Челюстта му увисна за миг. Но преданият и добре обучен лакей успя бързо да се окопити и промълви:

— Винаги ще се моля за вашето щастие, милейди.

Крандъл се присъедини към тях и сложи край на размяната на любезности между нея и Хю, който неловко се обърна и побърза да поеме украсената с розови ленти кошница с шампанското и цветята. Процесията влезе мълчаливо в просторното фоайе на болницата. Никой не ги удостои с внимание. Джослин имаше неясното усещане, че нито един от присъстващите лекари и пациенти няма да я дарят с повече от един поглед, дори и ако се появи на кон в сградата.

Когато тя и свитата й достигнаха прага на болничната стая, завариха майор Ланкастър и капитан Далтон увлечени в партия шах. Колкото и да изглеждаше абсурдно, за миг изпита облекчение, че бъдещият й съпруг не само бе още жив, но дори се надигна на възглавниците — наистина с помощта на верния Ричард. Странно, но за разлика от вчера майор Ланкастър сега не й се стори толкова крехък. Тя се усмихна на двамата ранени.

— Добро утро, Дейвид. Здравейте, Ричард.

Женихът побърза да й върне сърдечната усмивка.

— Това е най-щастливата сутрин в живота ми. Днес изглеждате прелестно, лейди Джослин.

Доловил сърдечност в тона на майора, адвокатът Крандъл се поотпусна до такава степен, че дори си позволи да се усмихне — вероятно защото нищо не накърняваше собственическото му и леко покровителствено отношение, което от години доминираше в поведението му спрямо Джослин. Крандъл се представи, след което добави:

— Майор Ланкастър, ако обичате, моля ви да подпишете тези документи.

Преди да подпише, Дейвид прегледа изписаните страници. В това време Джослин сякаш бе забравила за деловата страна, скрита зад брачната церемония, беше се увлякла в подреждането на цветята в стъклената ваза — която предвидливо бе наредила да донесат от дома й — върху масичката до леглото на болния офицер. За съжаление прелестните цветя още по-силно подчертаваха унилата обстановка в противоположния край на стаята. Младата жена припряно подреди букета и добави копринената лента от кошницата с шампанското.

След това дойде нейният ред да прелисти и подпише брачните документи. Джослин пристъпи към леглото и подаде ръката си на Дейвид. Странно, но неговата се оказа по-топла и стискането му по-силно, може би защото пръстите й бяха ледено студени от вълнение. Тя сведе поглед към очите му и остана затрогната от душевния покой, който се четеше в зениците му. Очевидно майор Ланкастър не бе от онези личности, които търсят състрадание от околните, нито пък понасяше да се отнасят милостиво към него.

Тя се усмихна плахо. Искаше й се и да можеше да бъде спокойна и уверена като него.

— Ще започваме ли?

По-късно Джослин така и не успя да си припомни ясно всички подробности, свързани с венчалната церемония. В паметта й се бяха съхранили само откъслечни моменти като: „Ти, Дейвид Едуард, взимаш ли за жена застаналата до теб…“

— Да. — Макар и не много силен, гласът му прозвуча ясно и уверено.

— А ти, Джослин Елинор…

— Да. — Отговорът й бе произнесен едва-едва, дори тя самата не успя да го чуе.

Следващите фрази на пастора достигаха до нея като в мъгла, докато думите: „Докато смъртта ни раздели“ не изскочиха от устните й. Това бракосъчетание бе грешно, защото смъртта бе надвиснала над тази церемония, обикновено най-радостното събитие за всички хора.

Върна се рязко в настоящето, когато Дейвид пое ръката й и внимателно постави на пръста й златния пръстен, който преди това му подаде Ричард.

— С този пръстен се венчавам за теб, с моето тяло се свързвам с теб навеки и ти дарявам всичките си земна блага.

В очите му се долавяха иронични искрици, сякаш двамата се радваха на някаква обща шега. А може би точно това правеха в момента.

Пасторът завърши словото си, като наблегна на последните, решителни думи:

— С което ви обявявам за съпруг и съпруга.

Дейвид развълнувано стисна дланта й, а тя се приведе, за да го целуне. Устните му бяха изненадващо топли.

Едва сдържайки сълзите си, Джослин вдигна глава.

— Благодаря ти, мое скъпо момиче — меко произнесе той.

— Благодаря ти, съпруже мой — отвърна тя.

Искаше й се да каже още много, да сподели с него, че никога няма да забрави краткото им запознанство, но точно в този съкровен за нея миг я сепна непознат и напрегнат женски глас, долетял от прага на стаята:

— Какво става тук, за Бога?

Джослин трепна, сякаш бе заловена в кражба. Една смръщена млада жена се бе появила в очертанията на вратата, опряла стиснатите си юмруци на кръста. Онемелите присъстващи стреснато проследиха как новодошлата се приближи до леглото. Погледът й трескаво се вторачваше ту в Дейвид, ту в Джослин, която успя да забележи, че гневните й очи бяха учудващо ясно зелени, по-пронизващи дори от тези на майор Ланкастър.

С мрачен хумор Джослин осъзна, че току-що бе пристигнала зълва й, която очевидно не бе очарована от неочакваната гледка. Сали Ланкастър се оказа дребничко, слабо и жилаво създание, почти безнадеждно плоско, с черна коса, стегната в строг кок. Безрадостната й сива рокля беше затворена до врата, а по лицето й бе изписан израз на открито неодобрение. Обаче очите й бяха красиви, макар че в момента от тях изхвърчаха гневни искри.

— Вие трябва да сте госпожица Ланкастър. Аз съм лейди Джослин Кендъл. Или по-скоро лейди Джослин Ланкастър. Както без съмнение сте се досетили, ние с вашия брат току-що се венчахме.

— Дейвид! — извика новодошлата жена, не смееща да повярва на ушите си.

Той протегна ръка към нейната.

— Сали, не се притеснявай! Всичко е наред. По-късно ще ти обясня.

Може би благодарение на братското ръкостискане или на спокойното изражение на лицето му, Сали започна да се успокоява и дори се огледа наоколо. Сега вече не напомняше на демон на отмъщението, а само на изтощена жена, малко по-възрастна от самата Джослин, с нотка на отчаяние в погледа си.

Джослин се обърна към лакея си:

— Морган, моля те, погрижи се за шампанското.

Хю бръкна в кошницата, извади бутилката и чашите. Напълни ги с пенливата течност и ги поднесе на присъстващите, с което веднага се стопи напрежението, надвиснало в стаята. Дори Сали прие предложената й чаша, макар че все още напомняше на бомба, готова да експлодира.

Джослин осъзна, че сега бе моментът за сватбения тост, но при тези обстоятелства би било гротескно да покани някого да пожелае дълги години живот и здраве на младоженците. За щастие капитан Далтон влезе в ролята си на кум, надигна чаша за двамата младоженци, но замря за миг, като че ли се съмняваше дали няма да се разклатят патериците му.

— За Джослин и Дейвид. Още първия път, когато ви видях заедно, разбрах, че сте родени един за друг.

Само Джослин и Дейвид разбраха горчивата ирония на тази наздравица.

След като гостите отпиха от чашите си, Дейвид отново вдигна своята за следващия тост, като го произнесе отчетливо, въпреки отпадналия си глас:

— Да пием за приятелите — както за присъстващите, така и за отсъстващите.

Всички надигнаха чашите си и в стаята за малко се възцари празнична атмосфера. Джослин изгледа предпазливо Сали Ланкастър и въобще не се изненада, когато младата гувернантка наруши тишината с престорено дружелюбния си тон:

— Лейди Джослин, имате ли нещо против да разменим няколко думи навън?

Джослин неохотно я последва. Неизбежно бе, рано или късно да започне деловите си отношения с новата си зълва, която очевидно бе лесно обидчива, така че в момента ще е по-разумно да й обясни ситуацията, вместо да измъчи Дейвид с това задължение. Той вече се бе уморил, защото отпи съвсем малко от шампанското.

Щом двете жени се озоваха в коридора, Сали веднага затвори вратата, преди да попита сърдито:

— Ще ми обясните ли какво всъщност става? Да не би сред дамите във висшето общество да се е появила нова мода — да се омъжват за умиращи воини със същата лекота, с която сменят шапките си? Ще споделите ли с мен, единствената роднина на бедния Дейвид, каква игра сте замислили?

При тази обида лейди Джослин ахна, загубила дар слово. Ако зълва й наистина вярваше, че този брак е резултат на някаква егоистична прищявка, на породен от скука каприз, то това със сигурност би могло да обясни враждебността й. Джослин си спомни за отзивчивостта, с която я бе посрещнал майорът, за разбирането, което бе проявил към проблема й. Грубите нападки на сестра му и недостойните намеци за причината, поради която тя се бе омъжила за Дейвид, я вбесиха така силно, че тя едва не изгуби самообладание.

Но гневът й бе примесен с чувство на вина. Джослин, потомствена аристократка, чиито предци от много поколения бяха графове, бе длъжна да го признае.

— Това твърдение е смешно. Дори не заслужава да му отговарям. Брат ви е зрял мъж и не се нуждае от вашето разрешение, за да се ожени.

Сали присви очи като котка, нападната от кучета.

— Аз пък смятам, че вие сте го принудили да се ожени за вас. Дейвид никога не ми е споменавал името ви. Не мога да повярвам, че ще се венчае за напълно непозната жена, без дори да ме уведоми, освен… ако не е бил притиснат до стената или…

Джослин проумя, че тази жена я ревнуваше, подразнена от това, че бе лишена от вниманието на брат си, но бе толкова ядосана, че не успя да се сдържи и сърдито я прекъсна:

— Може би е знаел, че вие ще се разкрещите още щом се появите в стаята и затова е предпочел церемонията да бъде извършена във ваше отсъствие, без излишни скандали и размяна на обидни реплики.

Веднага изпита съжаление за несдържания си коментар, защото лицето на Сали мигом пребледня като платно. Заговори с малко по-благ тон:

— Взехме това съдбоносно решение внезапно, всъщност до вчера нито един от нас нямаше намерение да се венчава. Така че сега ви е ясно, че наистина нямаше време да ви уведомим за събитието.

Сали недоволно поклати глава.

— Та вчера следобед аз бях тук при него, в болницата! Защо не ми е споменал за решението си да се ожени за вас?

За щастие в този миг към тях се присъедини капитан Далтон. Вероятно се бе досетил, че дамите ще се нуждаят от съдия, който да разреши разгорещения им спор. Капитанът внимателно притвори вратата зад себе си с едната патерица и заговори прямо, без светски предисловия:

— Сали, Дейвид се реши на тази стъпка единствено заради теб. Лейди Джослин, с ваше позволение, нека да й обясня тази дяволски заплетена ситуация.

Успокоената младоженка хладно кимна. Ричард се зае да разтълкува пред Сали мотивите на лейди Джослин и причините, поради които Дейвид бе склонил с нейното предложение. Сали обаче не можеше да се успокои въпреки убедителното му изложение.

— Той не е длъжен да се жени само заради загрижеността си към мен. Мога сама да се грижа за себе си.

Ричард въздъхна изтощено и уморено се облегна на стената.

— Сали, Дейвид ще бъде много по-спокоен, знаейки, че се е погрижил за теб. Нима ще му отнемеш тази радост?

Лицето на Сали помръкна и тя заплака.

— Съжалявам, Ричард. Просто… всичко изглежда толкова странно. Какво право има тя да се намесва в живота ни по този начин?

Джослин сведе поглед към пръстена, който Дейвид бе поставил на ръката й. Семпъл, поизносен златен пръстен с герб, който навярно бе свалил от себе си. Може би бе единствената ценност, която притежаваше. Беше й като по мярка.

— С правото, което вашият брат ми даде — с болка в гласа изрече Джослин. Вдигна глава и додаде: — А сега, ако ме извините, ще отида при съпруга си.

Докато се връщаше в болничната стая, тя видя как Сали хлипаше, отпуснала глава на рамото на капитана. Той я бе прегърнал и се усмихна тъжно на Джослин над сведената глава на Сали. Този мъж наистина притежаваше талант да утешава разстроени жени.

Някой бе помогнал на майора да легне. Лицето му бе посивяло от напрежението през последния час и изглеждаше прекалено изтощен. Джослин се изплаши, че дори най-малкото усилие може да причини смъртта му. Но както й бе обещал, той бе все още жив, за да стане неин съпруг.

— Време е да ви оставя да поспите. — Тя се наведе и го целуна леко, сетне прошепна на испански: Бог да ви пази, Дейвид.

— Вас също. — Той й се усмихна със спокойна увереност, която прониза сърцето й като е нож. — Дано бъдете щастлива, скъпа моя.

Погледите им се срещнаха за един дълъг миг. Още веднъж сърцето й се сви от болка пред немилостивата съдба. Нежно остави малкия си букет върху възглавницата му, за да вдъхне аромата на цветята.

Успя да се овладее, изправи се и с поглед подсказа на придружаващите я, че е време да си тръгват. После излезе, без да се осмели да погледне назад.

„Бог да те пази, Дейвид. Нека ангелите утешат душата ти.“