Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (22)

Глава 21

Дейвид имаше чувството, че живее в омагьосан свят, недокоснат от грижите и тревогите на ежедневието. С Джослин прекарваха заедно дните си и с всеки изминал час той я желаеше все повече. След посещението си в ботаническата градина, те се разхождаха из околностите на Лондон, макар че не се бяха появявали заедно в обществото. Беше им по-лесно, ако не се налагаше да обясняват връзката си.

Най-трудно му бе да крие чувствата си. Джослин бе прекрасна компаньонка и чудесна събеседница. С изключение на един-два случая, когато бе проявил любопитство. Тогава се бе затворила веднага и напълно. Избягваше дори най-обикновените докосвания, като например да й помага да слезе от каретата. Може би усещаше желанието му и не искаше да го поощрява.

Но всяка магия рано или късно изчезваше. Беше средата на август, лятото бе в разгара си. Скоро птиците щяха да отлетят на юг, висшето общество щеше да се завърне в столицата, а Джослин щеше да подаде молба за анулиране на брака им. Дейвид инстинктивно усещаше, че ако дотогава не я накара да промени решението си, след това ще бъде късно. Щеше да изгуби онова, което всъщност никога не бе притежавал в действителност.

Денят бе топъл и те обядваха в беседката в дъното на градината. Носеха си книги за четене и се гласяха да прекарат следобеда единствено в компанията на Изида, която, излегнала се доволно в краката на господарката си, следеше за някоя достатъчно глупава птичка да приближи до лапите й.

— Още кафе, Дейвид?

— Да, моля.

Той я наблюдаваше, докато му наливаше, едва сдържайки се да не я целуне по грациозната извивка на тила й, където се виеха малки нежни къдрици. Колкото повече възстановяваше силата си, толкова по-трудно му бе да прикрива поривите си.

По-добре да си мисли за Сали и Иън Кинлок, които бяха обявили годежа си. Дейвид бе учуден. Как сестра му бе успяла да се влюби и да си завоюва добър и достоен за уважение съпруг под носа му, без той да забележи?

Джослин не бе изненадана. С усмивка, която му напомни за Изида, тя заповяда да отворят бутилка шампанско и всички вдигнаха тост за годениците. Никога не би повярвал, че неспокойният и забързан хирург може да изглежда доволен и спокоен, но явно любовта бе направила чудеса. Малко им завиждаше, но бе искрено радостен.

— Не само, че Кинлок ще бъде добър съпруг за Сали, но и си мисля колко удобно е да имаш лекар в семейството — подчерта той, зареял поглед встрани от Джослин.

Тя се засмя.

— И аз си го помислих. Мога ли да го заема, ако ми потрябва лекар?

Дейвид извърна глава при напомнянето, че Джослин не възнамерява да остане част от семейство Ланкастър. Погледът му се спря на Дъдли, който приближаваше, придружен от висок мъж със сериозно лице. Имаше вид на човек с определена тежест и влияние в Лондонското сити. Икономът бе свил неодобрително устни, но това бе обичайната му физиономия.

— Извинете ме, лейди Джослин, но господинът твърди, че има спешна работа с майор Ланкастър — рече Дъдли, когато двамата приближиха до беседката.

Непознатият трябва да е бил много красноречив, за да убеди Дъдли да обезпокои господарката си и госта й. Дейвид огледа изпитателно новодошлия, но със сигурност двамата никога не се бяха срещали.

Мъжът пристъпи напред и се поклони.

— Простете ми за безпокойството, но действително имам спешна работа с майор Ланкастър. — Напрегнатият му поглед се впи в Дейвид. — Вие ли сте почитаемият Дейвид Едуард Ланкастър, роден в Уестхолм, графство Херефорд, през 1783 година?

Дейвид почувства как космите на врата му настръхнаха. Подобно официално въведение не предвещаваше нищо добро.

— Аз съм — студено отвърна. — Извинете, но защо се интересувате?

— Разрешете да се представя. Името ми е Джеймс Роули. Може би не си спомняте, но адвокатската кантора на Роули от три поколения представя делата на семейство Ланкастър.

Трябваше да се досети, че този човек е адвокат. Опитвайки се да потисне гнева, който Роули бе предизвикал, Дейвид язвително рече:

— Явно братята ми са чули, че съм на смъртно легло и са ви изпратили, за да потвърдите щастливото събитие. Можете да ги осведомите, че нямат късмет. Здравето ми е отлично и нямам никакво намерение да им доставям удоволствие със скорошна кончина. Да смятам ли, че през следващите двадесет години няма да ме безпокоят?

Слисаният адвокат притеснено възрази:

— Не съм дошъл за това. Всъщност, радвам се да видя, че сте се възстановили… — Роули замълча, после натъртено добави: — лорд Престън.

Дейвид замръзна вцепенен, сякаш огромна скала се бе стоварила отгоре му. От другата страна на масата лейди Джослин трепна в почуда, когато осъзна изреченото.

Майор Ланкастър пое дълбоко дъх и каза:

— По-добре седнете и обяснете, господин Роули.

Адвокатът пристъпи навътре в беседката, настани се на един стол и остави кожената си чанта на пода.

— Всичко е съвсем просто. Братята ви са мъртви и тъй като нямат наследници, през последните няколко седмици вие сте седмият лорд Престън.

— Нима и тримата негодници едновременно са се срещнали със Създателя си? — саркастично попита Дейвид, неспособен да се отърве от усещането, че това е безвкусна шега. — В такъв случай някой е подпалил къщата, докато са били вътре.

— Не е особено мелодраматачно. Не съвсем. — Адвокатът се изкашля. — Средният ви брат Роджър се удави преди три години при злополука с лодка. После, тази година, в началото на юли, братята ви Уилфред и Тимоти се замесили в пиянска свада. — Погледна към Джослин, която слушаше напрегнато. — Заради дребен спор. Решили да се дуелират на южната ливада, за да разрешат въпроса. Въпреки всичките им недостатъци, те бяха отлични стрелци. Тимоти е убит на място, а Уилфред живя още няколко дни.

— Смея ли да се надявам, че е издъхнал в мъки? — попита Дейвид, неспособен да прикрие горчивината си.

Джослин се пресегна през масата. Той улови ръката й и я стисна, сякаш бе спасително въже. А може би наистина беше, помисли си младият мъж, докато се бореше с нахлулите отдавна забравени спомени.

— Имате пълното право да сте разгневен. Най-големият ви брат се държа отвратително, когато заедно с майка ви и сестра ви ви прокуди от имението „Уестхолм“. За нещастие баща ви не бе уредил официално издръжката за второто си семейство. Той бе благороден и доверчив човек — тъжно отбеляза Роули. — Но това е минало. Сега те са мъртви, а вие сте жив. Сега вие сте седмият лорд Престън с всички произтичащи от това последствия.

Дейвид с усилие потисна раздразнението си.

— Доколкото си спомням що за човек бе Уилфред, той със сигурност е оставил големи дългове. Дали ще остане нещо, след като те се уредят? Би било напълно в негов стил, ако е проиграл на карти „Уестхолм“.

— Имението е в тежко състояние, но не е безнадеждно — отвърна адвокатът. — Попечителите, единият от които съм аз, не му позволиха да ипотекира собствеността, както той искаше.

Това бяха добри новини. От три поколения „Уестхолм“ принадлежеше на семейството. Щеше да бъде горчива ирония на съдбата да наследи титлата без имението, което някога е било сърцето и душата на рода Ланкастър.

— Предполагам, че едва ли има някакви пари, но щом като имението е оцеляло, винаги има надежда — каза той, започнал да осъзнава огромното значение на новината.

— Не съм желал смъртта на братята ви, но съм повече от доволен, че вие наследихте имението — сериозно заяви Роули. — Поддържах връзка с майка ви, след като тя напусна „Уестхолм“, и бях осведомен за военната ви кариера. Вие двамата със сестра си сте от друго тесто, отколкото заварените ви полубратя.

— Това е очевидно — остро се намеси Джослин. — Изглежда братята са били ужасни.

— В семейството на майка им е имало наследствена лудост — обясни адвокатът. — Те не бяха просто опърничави и избухливи. Струва ми се, че мозъците им бяха увредени.

Дейвид отпусна ръка върху масата. Отгоре се виждаше тънкия бял белег, от китката до пръстите, а наоколо имаше още няколко по-леки.

— Виждате ли тези белези? Тимоти наряза ръката ми с италианска кама и беше много горд. Каза, че ще продължи да ме реже, докато не заявя на висок глас, че майка ми е уличница. Бях на шест години.

Джослин се ужаси. По лицето й и по лицето на адвоката бяха изписани отвращение и възмущение.

— Нима никой не го спря? — попита тя.

— Опитах се да се преборя с него, но той беше на тринадесет години и два пъти по-едър от мен. Нямах шанс, но шумът привлече вниманието на двама лакеи, които ни разтърваха.

— Беше ли наказан? — Лицето на Джослин бе пребледняло.

— Уилфред го сгълча и му каза да не си прави детински шеги — сухо отвърна Дейвид.

— Детински!

Дейвид огледа замислено белезите, спомняйки си силната болка и още по-болезненото унижение от обидите на по-голямото момче.

— Никой не каза на баща ми. Двамата с майка ми не искахме той да узнае колко жестоки и зли са по-големите му синове. Това щеше да го нарани.

Роули поклати изумено глава.

— Нямах представа, че нещата са били толкова зле.

— Съжалявам, не исках да ви разстройвам. Това е стара история. Мама, Сали и аз бяхме щастливи в малката ни къща и благодарни, че сме далеч от „Уестхолм“. След смъртта на баща ми бе невъзможно да останем в имението.

Адвокатът се наведе напред. Лицето му придоби напрегнато изражение.

— Разбирам, че нямате желание да се върнете там, където сте понесли страдания, но „Уестхолм“ се нуждае от вас. Имението бе занемарено, а арендаторите нямаха стимули за работа. Днес дойдох не само за да ви съобщя за наследството, но и да ви помоля да влезете във владение, колкото може по-скоро. Когато това стане, аз и останалите попечители ще освободим парите, които са останали, за някои неотложни нужди.

Дейвид едва не избухна в смях. Изглежда адвокатът смяташе, че той няма да иска да има нещо общо с „Уестхолм“.

— Не бива да имате опасения по този въпрос — заяви той и се изправи. — Аз мразех братята си, но „Уестхолм“ — поколеба се — винаги съм го обичал. Кажете ми къде сте отседнали и утре ще дойда да обсъдим по-подробно положението. Сега трябва да обмисля нещата.

Роули се изправи и сковано се усмихна.

— Заради благото на арендаторите и работниците на имението „Уестхолм“ мога ли да ви поздравя като новия лорд Престън?

Дейвид се усмихна и протегна ръка.

— Можете.

— Лейди Престън. — Адвокатът се поклони на Джослин и пое по градинската пътека.

Все още объркан и опитващ се да осмисли станалото, Дейвид отново се отпусна на стола и изрече с известна ирония:

— Сега вече знаете голямата ми тайна.

— Че сте били благородник, но сте криели този факт? Нямаше смисъл да го премълчавате — от самото начало почувствах, че сте благородник. — Джослин сложи ръка върху неговата и напрегнато се взря в лицето му. — Какво мислите за всичко това, Дейвид? Току-що наследихте огромни отговорности, които никога не сте очаквали.

— Права сте. Никога не съм допускал, че ще наследя имението, не и след като имах трима по-големи братя. — Усмихна се иронично. — Предполагам, че Уилфред и компания опровергаха старата поговорка, че добрите умират млади.

— Или е така, или случилото се е още едно доказателство за Божията справедливост. — Лицето й придоби замислен израз. — На сутринта, когато дойдохте в съзнание след мъчителното отказване от наркотика, ви попитах накъде се бяхте запътили, а вие ми отговорихте: „Херефорд“. Това означава ли, че ще бъдете щастлив да се върнете там?

— Въпреки всичко, да — тихо отвърна младият мъж. — На земята няма по-хубаво място от Херефорд.

Лицето й се озари от усмивка и тя кимна разбиращо.

— Така и аз смятам по отношение на „Чарлтън“.

— Именно. — Той отдръпна ръката си, сякаш внезапно осъзнал последиците от неочаквано сполетялото го наследство. — Ще трябва скоро да замина за „Уестхолм“, за да огледам имението. Ще ме придружите ли? Предполагам, че знаете много повече за управлението на едно имение, отколкото аз, и мнението ви ще ми бъде от полза.

Той затаи дъх, докато напрегнато се взираше в лицето й, по което се смениха няколко изражения: изненада, удоволствие и предпазливост. Дали изпитваше неудобство, че ще бъдат в неговия дом, а не в нейния, където всички слуги й бяха изцяло предани?

— За мен ще бъде удоволствие — рече тя след кратък размисъл, но побърза да добави, преди той да се е зарадвал: — След като се предполага, че трябва да изглеждаме като истинска семейна двойка, по-добре е да се държа и като истинска съпруга.

Не съвсем, помисли си Дейвид. Изправи се.

— Ще отида да съобщя новината на Сали. Може би ще мине известно време, преди да получим някакви пари, но тя най-сетне ще наследи онова, което й се полагаше след смъртта на баща ни. — Поколеба се и добави: — Ще имате ли нещо против, ако сам посетя Ричард? Знам, че възнамерявахме да отидем заедно, но сега има някои неща, които бих искал да обсъдя с него насаме.

Предложението му я засегна, но тя прикри разочарованието си с усмивка.

— Разбира се, че не. Предайте му най-добрите ми пожелания. Бих искала след операцията и той да беше дошъл тук за възстановяването си. Щеше да ми бъде приятно.

— Предполагам, че има причини да не дойде.

Дейвид кимна и излезе от беседката. Всъщност Ричард му бе споменавал, че един гост в къщата може да попречи на зараждащата се близост между Дейвид и Джослин. Помисли си горчиво за „големия напредък“ в отношенията си с Джослин и си каза, че Ричард напразно не бе приел поканата й.