Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (23)

Глава 22

Дейвид реши да повърви пеша до болницата „Йоркският херцог“, за да събере сили и да сложи ред в обърканите си чувства. В много отношения неочакваното наследство бе огромна благословия. Сега поне нямаше защо да се тревожи с какво да запълни остатъка от живота си; при всички положения „Уестхолм“ щеше да погълне времето му.

Налагаше са да научи много за селското стопанство, защото не бе обучаван за наследник, и бе напуснал имението само на дванадесет години. При все това управлението на имението бе по-малкото предизвикателство, появило се в живота му. По-обезпокоителен бе въпросът как щеше да се отрази неочакваното наследство върху отношенията им с Джослин.

Болницата „Йоркският херцог“ бе мрачна и потискаща както винаги, макар че сякаш имаше по-малко пациенти — или бяха умрели, или изписани. Когато влезе в стаята на Ричард, приятелят му вдигна глава от книгата, която четеше. Раненият му крак бе в шина и привързан. Щяха да минат седмици преди отново да използва патериците. Но перспективите му за възстановяване бяха отлични, което поддържаше приповдигнат духа му.

— Здравей. Лейди Джослин няма ли я?

Дейвид се ръкува с приятеля си.

— Не, реших да дойда сам. Изпраща ти най-сърдечните си благопожелания.

— Моля те, благодарни за книгите и цветята, които ми изпрати. Аз съм най-глезеният пациент в болницата.

— Тя съжалява, че не си отседнал в „Кромарти Хаус“, където би те разглезила още повече. — Дейвид седна на единствения дървен стол в стаята. — Откакто вчера те посетих, се случиха изумителни неща. Ще започна с това, че сестра ми и Иън Кинлок ще се женят.

— Отлично — засмя се Ричард. — Може да се каже, че на смъртното си легло ти се справи доста добре като сватовник.

— Не съм мислил за нещата по този начин. Ще трябва да кажа на Сали, че трябва да ми благодари задето съм бил ранен. — Дейвид замълча. За негова изненада се оказа трудно да продължи с останалите новини. — Но не е само това. Май ще трябва да напусна армията. Открих ново призвание за себе си. Или ако трябва да съм по-точен, то ме откри.

— Дали това е косвен начин да ми кажеш, че връзката ти с лейди Джослин се е развила задоволително?

— Де да имах този късмет. — Прокара нервно пръсти през разрошената си от вятъра коса. — Разказвал съм ти за тримата си заварени братя, с които никога не съм се разбирал. Това, което не съм ти споменавал, е, че нашият общ баща беше петият лорд Престън. Тази сутрин разбрах, че и тримата са напуснали този свят. И аз внезапно се оказах лорд.

— Мили Боже! — смаяно възкликна Ричард. — Нима ще продължиш да общуваш с нас, простосмъртните?

Дейвид го стрелна с гневен поглед.

— Ричард, не го казвай отново, дори и на шега!

— Извинявай. Знам, че не би изоставил старите си приятели заради нещо подобно. — Вгледа се внимателно в лицето на Дейвид. — Изглеждаш като ударен от гръм.

— Точно така се чувствам — намръщи се майорът. — Не мога да кажа, че не съм недоволен от наследството, но още не мога да свикна с тази мисъл.

— Мога да си представя. За щастие баща ми беше пътуващ дърводелец, затова не очаквам подобни изненади. Да бъдеш лорд ми се струва доста ограничаващо положение.

Дейвид махна с ръка.

— Наистина е ограничаващо, особено като се има предвид, че имението не е в добро финансово състояние. Но… корените ми са в „Уестхолм“. Никъде другаде не бих се чувствал у дома си.

— В такъв случай се радвам за теб. — Ричард замислено смръщи вежди. — Това, предполагам, ще сложи край на тревогите ти, че произходът ти не е като този на лейди Джослин.

— Нейният произход е много по-знатен от моя, но различията в общественото ни положение вече не са толкова огромни, както преди. — Дейвид забарабани с пръсти по ръкохватката на стола. — Лошото на тази промяна е свързано със страстта й към земята. Питам се, дали тя няма да предпочете да остане омъжена за мен заради „Уестхолм“. Какъвто съм си сантиментален глупак, не съм сигурен, че искам да остане с мен само поради тази причина.

— Толкова лошо ли ще бъде, ако го направи? Вие се разбирате много добре. Общата ви страст към земята може да бъде добра основа за по-дълбока връзка.

— Доста студен и прозаичен подход към брака — подметна Дейвид. — Едва ли ще бъдеш толкова практичен и здравомислещ, когато се влюбиш.

— Вероятно не — съгласи се Ричард. — Но смятам, че се тревожиш прекалено много. Ако тя е влюбена в онзи тайнствен мъж, наследството ти едва ли ще има някакво значение за нея. Ако остане с теб, това ще бъде поради съвсем други причини.

— Може би си прав — въздъхна Дейвид. — Трябва да призная, че наследството ми помогна да разбера защо Джослин е подозрителна към търсачите на богатства. Изминаха само няколко часа, откакто ми съобщиха, че съм наследник, а вече съм склонен да си мисля най-лошото.

— Скоро ще свикнеш с новото си положение, лорд Престън.

Титлата прозвуча странно от устните на приятеля му, но както Ричард забеляза, трябваше да свикне с нея.

— Тя ще дойде в Херефорд с мен. Всичко ще се реши през следващите няколко седмици.

— Не съм се съмнявал в теб. Ти си първокласен стратег.

— Бих искал да притежавам твоята увереност. — Дейвид си представи грациозната фигура на Джослин, спомни си за топлината и нежността помежду им през тази сутрин, когато се бяха събудили в едно легло. Стисна решително устни. — Но ако се проваля, това няма да бъде, защото не съм опитал.

 

 

Изморен от дългата разходка, Дейвид нае файтон, но вместо да се запъти към сестра си, даде на кочияша адреса на Джон Крандъл, адвокатът на Джослин. Разговорът с Ричард му бе помогнал да подреди мислите си. Сега бе време да вземе някои предпазни мерки.

За негов късмет Крандъл бе свободен. Лицето му, обикновено мрачно, се разведри, когато узна за наследството.

— Това означава ли, че вие с лейди Джослин ще останете женени? Би било разумно.

— Решението ще вземе дамата. Засега тя предпочита да анулира брака ни — отвърна Дейвид, като се постара тонът му да прозвучи неутрално. — Тя ще ме придружи до имението ми в Херефорд. Мисля, че е по-добре да подадем молба за анулиране на брака преди да тръгнем.

Крандъл се намръщи.

— Смятате ли, че е необходимо?

— Да. — Дейвид не каза нищо повече. Макар че в миналото се гордееше със силната си воля, сега се боеше, че ако продължи да прекарва дълго време с Джослин, това ще повлияе върху благородните му намерения да я остави да го напусне. По-разумно беше да стартира процедурата по анулирането още сега, за да не може по-късно да я спре, дори и да го желае. Решение трябваше да вземе Джослин, тъй като той не вярваше на себе си.

— Посъветвах се с адвоката от Духовния съд, който ще представи делото в Църковния съд — каза Крандъл, след като разбра, че Дейвид няма да се доизясни. — Църковните съдилища са по-различни от кралските, защото ответникът не свидетелства. Доказателствата се основават на свидетелски показания. — Изкашля се сухо. — Ще се нужни две клетвени медицински декларации, удостоверяващи раните, които сте получили. Предполагам, че познавате лекари, които ще ги издадат.

Дейвид кимна, сигурен че в това отношение нямаше да има проблеми. А ако по-късно реши да се ожени, за да има наследник, е… винаги можеше да заяви, че се е случило чудо.

— А как стои въпросът с доказателството, отнасящо се до лейди Джослин?

— Разбира се, ще се наложи да я прегледат — смутено отвърна Крандъл. — Може би някоя акушерка ще свърши работата, за да не се засегне чувствителността на дамата.

Идеята бе добра, макар че при всички положения прегледът щеше да бъде неприятен, без значение кой го извършва.

— Мислите ли, че съдът ще бъде благосклонен в нашия случай, имайки предвид необичайните обстоятелства?

Крандъл се облегна назад и преплете пръсти. Почувства се по-спокоен след като разговорът бе придобил юридическа насока.

— Да, така смятам. Съдът ще сметне за напълно правдоподобно, че покойният граф Кромарти се е надявал дъщеря му да продължи поне рода му, ако не името му. Фактът, че дамата е последвала повика на сърцето си и се е омъжила за герой от Ватерло, след което се е оказала в положението да бъде лишена от възможността да стане майка… да, смятам, че съдът ще бъде благосклонен, имайки предвид тези обстоятелства.

Слушайки витиеватото слово на адвоката, Дейвид си каза, че мъжът тайно е чел готически романи, но това нямаше значение, тъй като явно бе изключително компетентен в областта на правото.

След като обсъдиха останалите подробности по делото, Дейвид си тръгна, сигурен, че процедурата по анулирането на брака ще стартира в най-скоро време. По дяволите!

Предишната вечер Сали бе споменала, че днес следобед ще бъде в частния кабинет на Кинлок и затова Дейвид отиде там. Завари я свела глава над счетоводната книга с паче перо в ръка, но вдигна глава, когато брат й влезе.

— Запознай се със сестра си, новият счетоводител — весело избъбри тя.

Той я целуна по бузата, после се настани на една от дървените пейки.

— Тази работа ти подхожда. Или сияещото ти лице се дължи на любовта?

— И на двете. По природа имам нагласата да ръководя и ми доставя удоволствие да виждам, че всичко в кабинета на Иън върви гладко. По-добре е за него, по-добре е и за пациентите. А що се отнася до Иън… всеки час ще се пощипвам, за да се уверявам, че не сънувам.

Очевидното й щастие разведри мрачното му настроение.

— Изглежда не ти е отнело много време, за да приемеш предложението му.

Сестра му се изчерви.

— Всъщност аз му предложих. Дори се наложи малко да го убеждавам.

След първоначалната изненада Дейвид се засмя.

— Ти наистина си оправна жена. Когато ни съобщихте новината, той явно вече бе очарован от перспективата да се ожени за теб. — Лицето му стана сериозно. — Днес бях посетен от господин Роули, семейният адвокат на Ланкастър.

Сали се напрегна.

— Да?

— Нашите трима братя са мъртви. Всичките — без предисловие съобщи Дейвид. — Аз съм седмият лорд Престън.

Перото се изплъзна от пръстите й.

— Мили Боже! Колко… удивително. Какво се е случило?

— Предполагам, че като добра християнка трябва да кажа, че съжалявам, но не е така — каза хладно младата жена, след като той й обясни ситуацията. — Пожънали са това, което са посели.

Дейвид и сестра му си размениха многозначителни погледи. Само те знаеха отвратителната истина. Родителите им бяха предотвратили най-лошото, но не подозираха за дребните ежедневни унижения, на които Сали и Дейвид бяха подлагани. Споделените страдания бяха причина за необичайната им близост. Един ден може би щяха да съумеят да изпитат съжаление към тримата по-възрастни братя Ланкастър, но сега, даже не се опитваха да прикрият неприязънта си.

Дейвид пръв наруши тишината.

— В момента имението е доста закъсало за пари, но ще получиш дела си.

— Добре. Годежът ме направи удивително практична — засмя се Сали. — Иън не иска да го признае, но той е син на шотландски лорд. Спомена, че майка му се безпокояла да не би да стане жертва на неподходящата жена с ниско потекло, така че навярно ще бъде доволна да узнае, че съм сестрата на лорд Престън.

— Ти винаги си била.

Лицето й се скова.

— Предпочитам да съм сираче, отколкото да призная, че съм роднина на Уилфред.

В този момент Кинлок се върна от посещението си при пациент. Влезе в приемната, поклащайки в ръка лекарската си чанта и подсвирквайки си като момче. Явно предстоящият брак му се отразяваше много добре.

Хирургът поздрави весело посетителя си, настани се върху бюрото и отпусна ръка на рамото на Сали, докато Дейвид му обясняваше за неочакваното си наследство. Кинлок бе заинтригуван, но не особено впечатлен. Знатният произход не представляваше особен интерес за него.

— Може ли да поговоря насаме с теб, Кинлок? — попита Дейвид, след като привърши разказа си.

— Разбира се.

Видя, че сестра му повдигна вежди и побърза да я увери:

— Няма нищо общо с теб, Сали. Не забравяй, че съм доскорошен пациент на доктора.

Кинлок му даде знак да го последва във вътрешния кабинет.

— Изглеждаш ми почти здрав — отбеляза хирургът, когато двамата останаха насаме. — Да не би да имаш проблеми с възстановяването?

— Проблемът, за който искам да говоря, засяга малко по-различен аспект от раняването ми. — Дейвид се поколеба, чудейки се как да започне. — Не знам дали Сали ти е казала, че Джослин ще подаде молба за анулиране на брака, основавайки се на моята импотентност.

Рунтавите вежди на Кинлок отхвръкнаха нагоре.

— Твърде рано е да се тревожиш за това, приятелю. Ти не си напълно оздравял, а аз не смятам, че раната ти ще има подобни последици. Дай време на природата да следва естествения си ход. Излишната тревога може наистина да доведе до това, за което се опасяваш.

Дейвид вдигна ръка.

— Прав си, рано е, за да съм сигурен. Затова си помислих, че е по-добре да получа медицинска клетвена декларация, когато съвестта ми все още няма да ми създава проблем.

— Разбирам. — Кинлок скръсти ръце. — Всъщност като си помисля, може би не разбирам. Най-добре е да ми обясниш по-подробно.

Дейвид закрачи из кабинета, после спря до прозореца. Мразеше да обсъжда лични проблеми, макар че в сравнение с предстоящия съдебен процес това бе по-малкото зло.

— Чудесата понякога могат да имат неочаквани последици — сковано изрече той. — Нашият брак… не бе предвиден да просъществува дълго.

— Сериозните гръбначни наранявания като твоето често са непредсказуеми — кимна Кинлок след дълго мълчание. — Не е изключено да се предположи, че сексуалните способности могат да бъдат нарушени. Изпрати при мен адвоката си и аз ще подпиша необходимата клетвена декларация.

— Благодаря ти. — Дейвид се извърна от прозореца. Внезапно се почувства много уморен. — Щом смяташ, че можеш да го направиш с чиста съвест. Не искам да злоупотребявам с факта, че скоро ще бъдеш мой зет.

Кинлок сви рамене.

— Законите може и да се основават на ясни и точни положения, но в медицината не е така. Не е моя работа да решавам дали вие с лейди Джослин трябва да останете женени. Макар че личното ми мнение е, че правите грешка.

Дейвид се усмихна унило.

— А ти би ли искал да си женен за Сали против волята й?

По-възрастният мъж се намръщи.

— Не, предполагам, че не.

Дейвид се сбогува с хирурга и сестра си и си тръгна. Въпреки умората отново предпочете да върви пеша. Може би късното следобедно слънце щеше да разсее унинието в душата му.

Горчива ирония на съдбата! Ето че той правеше възможното, за да върне свободата на Джослин, макар че с цялото си сърце не искаше анулирането, а да укрепят и запазят брака си.