Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (15)

Глава 14

Примирието бе отпразнувано с чай и кейк. Сега Сали трябваше да признае, че под хладното държане на лейди Джослин се криеха топлина и добро сърце. Тя осъзна, че първоначалното й лошо мнение се дължеше на собствените й предразсъдъци. Да си роден в знатно семейство не означаваше непременно да бъдеш егоист. Богатите, също като бедните, може да притежават благороден дух.

След около час лейди Джослин се извини със задълженията си в къщата. Сали остана с брат си, но си тръгна, като видя, че е уморен.

— Доктор Кинлок каза ли кога ще дойде пак, Дейвид? — попита тя, докато си взимаше чантичката.

— След няколко дни ще ми махне конците, но няма да идва повече, освен ако отново не се разболея, което няма да допусна.

Той се бе запътил към леглото и не забеляза как лицето й помръкна.

— О, колко жалко. Аз… не успях да му благодаря, както подобава.

— Можеш да бъдеш сигурна, че съм го направил. — Брат й легна и леко потръпна. — Той е интересен мъж, както и прекрасен хирург. Съжалявам, че няма да го виждам, но доктор Кинлок не е от тези, които си губят времето с оздравяващи пациенти.

— Предполагам, че не. — Лицето й светна, когато й хрумна нещо. — Ще се отбия в частния му кабинет, за да уредя сметката. Той живее само на няколко пресечки от къщата на семейство Лонстън.

— Лейди Джослин вече се е погрижила за това, което Кинлок нарече „скандално високата сметка“.

— Ние би трябвало да я платим. — Сали прехапа устни. — Макар че щях да използвам парите, които лейди Джослин ми даде.

— Склонен съм да се съглася с теб, но в момента не искам да споря с нея. Ако желаеш, можеш да се скараш с нея за сметката. — Бавно притвори очи.

Тя не биваше да го уморява с подобни делнични грижи.

— Повече няма да има скандали. Освен това открих, че сега, след като се сдобрих с нейно благородие, вече нямам особени възражения срещу щедростта й. — Целуна брат си по челото. — Ще се видим утре следобед.

Когато излезе от „Кромарти Хаус“, Сали зави наляво към „Хайд Парк“. Семейство Лонстън смятаха, че през лятото децата им трябва да имат занимания само сутрин, затова нямаше да се връща на работа. Младата жена имаше голям късмет с работодателите си. Въпреки това беше само въпрос на време да ги предупреди, че смята да напусне. Работата на гувернантка й харесваше, но тя мечтаеше за нещо по-различно. Макар че не знаеше какво ще бъде то.

Въпреки красивия летен ден и зеленината в парка, тя си спомни острата болка, която изпита, когато Дейвид й каза, че доктор Кинлок повече няма да го посещава. Защо това толкова я бе натъжило? Госпожица Сали Ланкастър бе образец на практичност, лишена от романтични фантазии.

Сякаш в потвърждение на това тя продължаваше да си мисли за мускулестата и силна фигура на доктора, за големите му ръце, които можеха да бъдат толкова прецизни, но това беше просто възхищение от силата и уменията му на хирург. А това, че постоянно си представяше преждевременно побелялата му коса и гъстите му тъмни и рунтави вежди, отдаваше на твърде необичайния му външен вид.

Младата жена изсумтя с раздразнение. Кого се опитваше да излъже?

Стъпките й неусетно я бяха довели до Серпантината. Тя намери една свободна пейка, отпусна се на нея и с невиждащ поглед се загледа в спокойните вълни на малкото езеро. Не обичаше да се крие от неудобната истина, затова трябваше да си признае, че Иън Кинлок я привлича по начин, който нямаше нищо общо с изключителните му професионални умения. Тя харесваше този мъж. Харесваше страстната му отдаденост на работата, допадаше й грубия му език, начина, по който се движи, бликащата енергия и сила, които се излъчваха от него.

Сали въздъхна. Типично за нея! Първият мъж, който й бе харесал след училищната скамейка, бе най-неподходящият. Иън Кинлок живееше само за работата си. Както каза Дейвид, той нямаше да си губи времето със здрави хора. А дори и да бе така, безличната и обикновена Сали Ланкастър не бе жената, която би го отвлякла от мисията на живота му — да спаси Лондон от смъртта.

Дали това не бе една от причините толкова да се дразни от лейди Джослин, чиято красота и очарование бе забелязал дори този зает лекар? Сали смачка нервно ръкавиците си, щом осъзна, че завистта бе в основата на враждебността й. Обезсърчаващо бе да си признаеш, че не си чак толкова добър и благороден човек.

Доставяше й удоволствие да заклеймява лейди Джослин като безсърдечна фатална жена, но последните няколко дни доказаха, че съпругата на брат й е прекрасна не само по външност, а и по характер. Тази безупречна светска красавица лично се бе грижила за Дейвид, макар че той всъщност й бе непознат. Да, урокът бе много поучителен и отрезвяващ: човек никога не бива да се ръководи по външния вид.

Сали опъна ръкавиците си на коляното и се опита да изглади гънките. Иън Кинлок можеше и да не обърне внимание на една безлична и обикновена гувернантка, но със сигурност се нуждаеше от приятел. От малкото, което знаеше за живота му, бе разбрала, че той непрекъснато се грижи за другите. Време бе някой да се погрижи и за него.

Стана от пейката, опитвайки се да си припомни графика му. Днес бе един от дните му в „Сейнт Бартоломю“, а тя бе видяла колко уморен е той след работа. Как би могла да му помогне да възстанови силите си?

Внезапно се сети какво точно трябва да направи.

Когато Иън Кинлок се върна в малката и мрачна стая, която му служеше за кабинет в „Сейнт Бартоломю“, бе толкова изтощен, че едва успя да отвори вратата. След посещението си при майор Ланкастър хирургът прегледа пълна стая с пациенти, а след това оперира една жена, която, за съжаление, умря на операционната маса. Още една може би щеше да я последва, въпреки усилията му. В дни като този той се питаше защо не се стреми към печеливша частна практика, която няма да изисква прекалено емоционални и физически усилия.

Щом влезе в стаята, хирургът се запъти към заключеното чекмедже на бюрото, макар отлично да знаеше, че алкохолът няма да излекува това, което го измъчваше. Не разбра, че има компания, докато не чу един жизнерадостен женски глас:

— Ще можете да пийнете повече, ако преди това хапнете нещо.

Кинлок примигна, обърна се и видя госпожица Ланкастър, която седеше върху единствения стол за посетители. Остави настрани книгата, която четеше, и извади една кошница.

— Помислих, че може да сте гладен, и затова ви донесох нещо за хапване.

Смаяният доктор издърпа стола зад бюрото и уморено се отпусна върху него.

— В края на работния ден в „Сейнт Бартоломю“ обикновено не мога да си спомня кога съм ял за последен път.

Тя му подаде все още топло парче пай с месо. Препечената му коричка изхрущя апетитно, когато той заби зъби в нея. Плънката бе говеждо с гъби. Великолепно! Той отхапа още една хапка и усети как силата му се възвръща. Наистина се нуждаеше от храна, а не от уиски. Храна вместо моментно забвение.

— Вие няма ли да ми правите компания? — попита хирургът, когато тя извади кана с бира и му наля една халба.

— Надявах се, че ще ме поканите.

Двамата заедно изследваха съдържанието на кошницата за пикник. Освен пая с месо и бирата, тя бе донесла хляб, сирене, туршия от мариновани лукчета и топли бисквити с конфитюр от праскови. Всичко бе вкусно и не изискваше много прибори за ядене.

Като изяде и последната бисквита, Иън напълни отново халбата си с бира.

— Сега, след като вече отново се чувствам човек, ми хрумна да се запитам какво правите тук.

Сали започна да разчиства остатъците от храната.

— Когато Дейвид ми каза, че повече няма да го посещавате, осъзнах, че не съм ви благодарила, както подобава за това, че спасихте живота му.

— Обичам практичните благодарности — усмихна се той. От седмици не се бе чувствал така отпочинал. — Знаете ли, това, което ми казахте преди известно време, беше напълно вярно. Аз съм само един инструмент. Правя каквото е по силите ми, но понякога излекуването на някой болен не зависи изцяло от професионалните ми умения.

— Не очаквах подобно мистично твърдение от човек на науката.

— На повърхността може и да съм рационалист, но дълбоко в душата си оставам див и мистичен келт. — Погледът му се плъзна по спретнатата й и добре облечена фигура. — Но една уважавана английска лейди едва ли ще го разбере.

Сали затвори кошницата и стана.

— Внимавай кого наричаш англичанка, момко. Майка ми беше от Уелс, истинска келтка, също като теб. — Приближи до бюрото с пакет в ръка. — Увих хляба и сиренето в хартия, за да се запазят още няколко дни. На пациентите ви няма да навреди, ако от време на време се храните.

Оглеждаше бюрото за свободно място, където да остави храната, тъй като не искаше сиренето да изцапа документите му, когато един плик привлече погледай. Веждите й се смръщиха, щом прочете на глас: „За благородника Иън Кинлок“.

Взе плика и го наклони към него.

— Съжалявам, но привлече вниманието ми. Сигурен ли сте, че сте див келт?

Хирургът се изчерви. Не би повярвала, че е възможно, ако не го бе видяла с очите си.

— Майка ми настоява да се обръщат към мен по този начин — обясни той. — Баща ми е лорд на Кинтайър. Майка ми редовно ми пише писма, в които настоява да се откажа от всички тези медицински глупости и да се върна вкъщи, за да живея като истински Кинлок.

— За да убивате безпомощни животни и да проиграете на комар състоянието си — отбеляза Сали, спомняйки си онова, което й бе казал онази вечер в кръчмата.

— Да, братята ми са специалисти в подобни занимания. Трябва да призная, че нито един от тях не е пропилял на комар семейното наследство и по свой начин те са добри момчета. Двама от тях са офицери като брат ви. Но ние сме различни като огъня и водата.

— Мога да си представя. — Сали бе очарована от неочаквано разкрилата се пред нея страна на характера на този груб лекар. — Смятам, че животът на благородник ще ви отегчи за по-малко от две седмици.

— Да, но майка ми така и не го разбра — въздъхна Кинлок. — Освен това е убедена, че ще се поддам на чара на някоя безнадеждно бедна жена. Бог да я благослови, но тя смята, че никоя жена не може да устои на петимата й синове. Тя още не може да се примири с мисълта, че не е в състояние да направлява живота ми, макар че имам повече бяла коса от баща си.

— Както ми я описвате, вероятно е доста мила.

— Да, наистина е мила, макар и да е безнадежден случай. — Пъхна пакета с храна в чекмеджето. — Хайде да вървим. Ще извикам файтон, тъй като съм твърде уморен да ви изпратя до вкъщи.

— Не е нужно да се безпокоите за мен — увери го тя, понеже не искаше да го затруднява. — Навън е още светло, а аз от години живея в Лондон.

— Може и да не съм истински джентълмен, но със сигурност няма да позволя на дама да се прибира сама по тъмно. — Усмихна й се. — Освен това живеете на три пресечки от дома ми.

— Да, доктор Кинлок — покорно се съгласи тя, макар пулсът й да се ускори при мисълта, че още малко ще бъде с него. Присъствието му я караше да се чувства по-жива.

— Наричайте ме Иън. Почти никой не ме нарича вече така — добави, докато я избутваше през вратата. — Понякога ми идва до гуша да ме наричат само доктор или хирург Кинлок, сякаш съм на една крачка след Бога.

— На мен също ми омръзна да съм госпожица Ланкастър — образец на примерна и квалифицирана гувернантка. — Стрелна го с поглед. — Между другото, как ти се струва „Сали“?

Той се засмя, докато пристъпиха навън в меката лятна вечер.

— Ами погледни се в огледалото, малката, и сама ще разбереш.

Махна към един файтон и я поведе. Тя се настани върху износената седалка, доволна от посещението си при него. Хирургът не се държеше като влюбен и навярно никога нямаше да я забележи като жена, но изглежда нямаше нищо против да бъдат приятели.

Докато пътуваха сред лондонския полумрак, тя крадешком изучаваше изсеченото лице на спътника си под разрешената му грива от бяла коса. Той може и да приеме нейното приятелство, ала дали това щеше да й стигне?