Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (33)

Глава 32

По пътя към Лондон, лейди Джослин непрекъснато приканваше кочияша да пришпорва конете и не преставаше да съзерцава унило златния венчален пръстен, който Дейвид й бе подарил, като си мислеше с тъга за миналото. Много мъже й се бяха клели, че я обичат, но тя с лека ръка бе отминавала декларациите им, смятайки ги за младежки увлечения или породени от богатството й.

Единствено Дейвид обаче успя да я възпламени, при това само с няколко думи. Съвсем неочаквано той бе нахлул в живота й и я бе завладял със смелостта, доброто си сърце и остроумието си. Смятайки, че сърцето му принадлежи на друга, тя го бе допуснала прекалено близко до себе си и ето че сега си плащаше за лекомислието.

Наближиха Лондон в късния следобед на втория ден от пътуването. Дотогава Джослин се чувстваше напълно изтощена от мислите, които препускаха в измъченото й съзнание. Не можеше да избяга от единственото горчиво заключение: болката от настоящето се коренеше в мъчителното минало, което тя се бе опитвала да забрави.

Дошъл бе моментът да се изправи срещу миналото, независимо какво щеше дай струва. Може би след това никога нямаше да успее да се съвземе, но не желаеше повече да бъде страхливка. Тази вечер щеше да преспи в Лондон, а утре ще замине за Кент, при леля си Лора, единственият човек, който можеше да я разбере.

Когато влезе във фоайето на къщата си, милейди огледа познатото великолепие. Внушително, но невероятно пусто. Какво ли щеше да прави самотна жена в такава голяма къща?

Понесла ковчежето с бижутата, Мари се изкачваше по стъпалата. Мълчаливото й съчувствие я бе превърнало в желана компаньонка по време на дългото пътуване от Херефорд. Дали щеше да остане с Джослин, или щеше да се върне в „Уестхолм“, за да бъде с любимия си, оставяйки господарката си още по-самотна?

Джослин сякаш почувства, че няма сили да изкачи двата етажа до спалнята си, влезе в салона и уморено започна да сваля ръкавиците си. Позвъни дай донесат чай. Отпи от чашата и зачака топлата течност да я успокои, когато вратата се отвори.

Лейди Лора прекрачи прага, зашеметяващо привлекателна в синята си вечерна рокля по последна мода.

— Каква приятна изненада е твоето завръщане, скъпа! — топло възкликна тя. — Къде е Дейвид?

Джослин се изправи и сърдечно я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук — задавено промълви тя, борейки се с напиращите сълзи. — Утре възнамерявах да замина за Кенингтън, за да се видя с теб. Чичо Андрю също ли е в Лондон?

— Да. Има работа в Конната гвардия. Ще се срещнем по-късно за вечеря. — Разтревожена лейди Лора поведе племенницата си към близкия диван. — Какво не е наред? Изглеждаш много зле.

Джослин се отпусна на дивана и изтри очите си с опакото на ръката си.

— Всичко е… толкова сложно. Имаш ли време да поговорим преди да излезеш?

— Знаеш, че винаги имам време за теб — отвърна леля й и я огледа още по-тревожно. — За какво искаш да говорим?

Откъде да започне? С ужасната бъркотия, в която бе превърнала живота си и живота на Дейвид? Или по-отдавна, от онази трагедия, която завинаги бе белязала живота й?

— Разкажи ми за майка ми — напрегнато каза тя.

— Ти никога не си искала да говорим за Клио — изуми се Лора. — Защо ме питаш точно сега?

— Защото трябва да разбера — рязко отвърна Джослин. — Що за човек е била тя? Защо баща ми се е развел с нея? Наистина ли е била безсрамна уличница, както всички твърдят?

— Мое скъпо момиче, кой ти е казал подобно нещо? — ужасено възкликна леля й.

— Всички! Спомняш ли си карикатурите, които видяхме на витрината на книжарницата?

По-възрастната жена потръпна.

— Не смятах, че си достатъчно голяма, за да разбереш какво означават тези рисунки.

Джослин осъзна, че лейди Лора не е била на повече от деветнадесет или двадесет години, когато се бе случило. Сигурно е била не по-малко разстроена от племенницата си. Навярно дори повече, защото всеки ден е трябвало да понася злобните клюки в салоните и балните зали на Лондон. Нищо чудно, че с нетърпение бе последвала Андрю Къркпатрик в неговия полк.

— Онзи ден не бе единственият път. — Джослин стисна устни. — Слугите я наричаха лека жена, когато си мислеха, че не ги чувам. Така говореха за нея и благовъзпитаните млади дами в онова изискано частно училище в Бат, където баща ми ме изпрати и откъдето избягах. След това имаше един благородник, който се опита да ме съблазни на дебютантския бал на дъщеря си, защото смяташе, че съм лесно достъпна жена. „Каквато майката, такава и дъщерята“, нагло заяви той, преди да си напъха езика в устата ми.

— Мили Боже, защо никога не си ми казвала? Нито пък баща ти… — Лицето на Лора пребледня. — Винаги си изглеждала… незаинтересована. Беше само на четири години, когато майка ти си тръгна и не личеше, че ти липсва. Аз поне не си спомням някога да си питала какво е станало с нея.

— Разбира се, че не съм питала! — Джослин се разтрепери. — Дори и едно малко дете знае за какво не бива да пита.

— Клио бе упорита и твърдоглава жена и направи няколко ужасни грешки, но в никакъв случай не беше уличница — убедено заяви Лора. — Двамата с баща ти се влюбиха от пръв поглед и се ожениха само няколко седмици след първата си среща. Но щом пламъците на страстта се уталожиха, те откриха, че всъщност нямат почти нищо общо помежду си. — Леля й тъжно поклати глава. — Можеха да живеят отделно, както го правеха мнозина от хората с модерни възгледи, но всеки от тях искаше другия да… изпълни мечтите му. Да бъде идеален любовник. Те не можеха да се приемат един друг такива, каквито бяха. Конфликтите помежду им бяха ужасни. Караха се в обществото, караха се и насаме. Между тях съществуваше някаква извратена любов, породена от гняв и омраза. Спомняш ли си нещо?

— О, да. — Гласът на Джослин бе едва доловим шепот. — Спомням си. — Стисна очи, а викът на баща й прониза мозъка й: „Ти си жена, което означава, че си алчна лъжкиня и курва! Проклет да е часът, в който те срещнах!“.

Майка й бе реагирала с гняв и с чупене на китайски сервизи, проклинайки съпруга си за неговата жестокост и вероломство. Джослин се бе свила в ъгъла на огромната гостна в Чарлтън, вцепенена от яростта, обзела родителите й, твърде изплашена, за да избяга. Скандалите и размяната на обиди белязаха завинаги душата й.

Притисна ръка към сърцето си, опитвайки се да успокои болката, която я измъчваше през целия й живот.

— Спомените ми са много накъсани. Разкажи ми какво се е случило, така, както ти си го спомняш.

Лейди Лора прехапа устни.

— По времето, когато дебютирах в обществото, родителите ти бяха достигнали до това положение, когато всеки се опитваше да нарани другия, колкото се може по-силно. Баща ти направи своя любовница една от най-прочутите куртизанки в Лондон, което само по себе си бе достатъчно лошо. Но чашата преля, когато той се осмели да се появи с нея на един от баловете на Клио в същата тази къща. Аз разговарях с Клио, когато Едуард влезе с любовницата си в балната зала. Лицето на майка ти стана мъртвешки бяло. Тя беше изкусен стрелец и аз бях убедена, че ако в този миг имаше пистолет в ръката си, щеше да изстреля един куршум право в сърцето на съпруга си. Вместо това, след нечуван скандал пред лицето на половината от висшето лондонско общество, тя напусна бала заедно с барон фон Ротенбург, пруски дипломат, който отдавна я преследваше. Клио и Ротенбург се впуснаха в буйна любовна авантюра, която даде на баща ти предостатъчно основания да поиска развод. След онази нощ на бала тя вече никога не стъпи в тази къща. Баща ти не й позволи дори да си вземе личните вещи. Заповяда да опаковат всичко и да го отнесат в дома на фон Ротенбург, заедно с поканата му за дуел. Едуард не беше ранен, но Ротенбург бе улучен от куршум в белите дробове и пет години по-късно почина вследствие на тази рана.

Джослин разтри пулсиращите си слепоочия.

— Мили Боже, на колко хора е провалила живота тази жена?

— Не бива да обвиняваш майка си за развода. Баща ти бе не по-малко виновен от нея. Може би дори повече — мрачно заяви леля й. — Обичах и Клио, и Едуард, но те бяха свързани по някакъв фатален начин, който изкарваше наяве най-лошото в характерите им.

— Значи тя е избягала с друг мъж — саркастично заключи Джослин. — Какво възхитително и морално решение на проблемите й.

— Клио не беше лекомислена жена. Тя не би си взела любовник, ако баща ти не я бе принудил да го стори. С времето се влюби в Ротенбург, но той беше католик, а семейството му не допускаше да се обвърже с разведена жена. Макар че той щеше да се ожени за нея и без позволението на семейството си, тя не искаше той да се отчужди от близките си и затова остана негова любовница до смъртта му.

— Как е умряла тя? — попита Джослин, борейки се с неволното чувство на възхищение, което изпитваше към майка си заради отказа й да откъсне любовника си от семейството му.

— На следващия ден след погребението на Ротенбург тя излязла на езда с единия от жребците му и… опитала да прескочи един ров, който бил прекалено широк. И тя, и конят загинали. — Лора затвори очи, а лицето й се изкриви от болка. — Моля те, не си мисли лошо за нея, Джослин. Тя може и да не е била разумна в любовта, но имаше добро сърце и умееше да го отдава докрай.

Значи това бе историята на благородната, красива и страстна Клио, графиня Кромарти. Мъката, с която живееше Джослин от дете, избухна в болезнени вълни. Младата жена скочи от дивана и закрачи из стаята, кършейки ръце като обезумяла. Едва способна да говори, тя извика с пресипнал от страдание глас:

— След като тя е била толкова прекрасна, тогава какво не е било наред с мен?

Завъртя се с лице към леля си, а сълзите рукнаха от очите й.

— Какво е било толкова ужасяващо, дяволски сбъркано у мен, че собствената ми майка е могла да ме изостави без една едничка дума? Без следа от разкаяние или съжаление?

Опита се да продължи, но не можа. Коленете й бавно се подгънаха и тя се сви на пода. Обхвана ги с ръце в отчаян опит да устои на жестоката рана, съкрушила духай.

— В какво съм сгрешила? — простена, чувствайки се така, сякаш я разкъсват на две. — В какво съм сгрешила?

— Мили Боже! — с треперещ глас възкликна Лора. В следващия миг вече бе на пода до Джослин, сгуши я в прегръдките си и я залюля напред-назад сякаш бе дете. — Скъпо мое момиче, това ли си мислила през всичките тези години? Защо никога не си ме попитала? Щях да ти кажа истината.

— Аз знаех истината. — Джослин стисна устни. — Че майка ми е била курва, че ме е изоставила, без дори да погледне назад.

— Това не е вярно! Клио отчаяно се опита да получи родителските права. Веднъж отиде до Чарлтън, за да те види, като смяташе, че Едуард е в Лондон, но той си беше у дома и я заплаши с камшика си. Каза, че ще я убие, ако някога посмее отново да се доближи до теб. Тя се опита да го убеди, че след като ти няма да наследиш титлата, можеш да живееш с нея. Той отказа, а тя на колене го умоляваше да й позволи поне да те види, но той не се съгласи. — Лора се разплака. — Аз бях ужасена, но осъзнах дълбочината на нейното страдание едва когато родих собствени деца.

— Излиза, че баща ми ме е използвал като оръжие, с което да накаже омразната си съпруга — горчиво заключи Джослин. — А може би и тя ме е искала по същата причина — за да го нарани. Аз съм била пешката в битката между царя и царицата.

— Не бъркай гнева на Едуард към Клио с искрената любов, която изпитваше към теб — възрази Лора. — По-късно ми каза, че е бил ужасен, че ще те открадне и отведе на Континента заедно с Ротенбург. И имаше право да се страхува. След развод жената няма никакви права. В очите на целия свят Клио бе заклеймена като невярна съпруга и законът нямаше да си мръдне пръста, за да й помогне. Можеше да те отвлече, а аз съм сигурна, че щеше да го направи. През следващите пет години до смъртта на Клио баща ти винаги държеше на пост лакей пред вратата на спалнята ти.

— Затова ли уволни бавачката ми Гили, защото се страхуваше, че е по-предана на майка ми, отколкото на него?

— Боя се, че да — въздъхна Лора. — Казах му, че е жестоко за теб и Гили, но той се страхуваше, че тя може да те отведе при майка ти. И може би тя щеше да го направи. Всички слуги обожаваха Клио. Ти в много отношения приличаш на нея.

Да загуби любящата и грижовна Гили, за Джослин бе като да загуби майка си за втори път. След това си отиде и леля Лора, която се омъжи за чичо Андрю. Когато стана на пет години, Джослин вече знаеше, че ако обичаш някого, непременно ще го загубиш.

— Откъде знаеш толкова много за мислите и чувствата на майка ми? — попита тя.

— Тя бе за мен като сестра и аз не можех да понеса мисълта, че ще я загубя завинаги. Ние си пишехме до смъртта й. Аз й изпращах рисунките, които ти рисуваше, разказвах й как растеш. След като се омъжих и напуснах Чарлтън, икономката ми пишеше как си и как живееш и аз предавах информацията на майка ти. Клио питаше дали някога говориш за нея, но ти никога не я споменаваше — тихо рече Лора. — Аз не можех да й причиня допълнителна болка, затова я лъжех и й пишех, че много често говориш за нея.

— Мислех си за нея през цялото време, но се боях да питам — прошепна Джослин.

Лора нежно я погали по главата.

— Защо си се бояла?

Джослин стисна очи, опитвайки се да проумее казаното от леля й.

— Струва ми се, че… вярвах, че ако попитам за нея, татко също ще ме отпрати надалеч.

— Той не би направил подобно нещо. — Лора я прегърна. — Той те обичаше повече от всичко на този свят. Тъй като ти никога не питаше за майка си, и изглеждаше щастлива, той реши, че е по-добре, ако не повдига този въпрос. Беше благодарен, че тази грозна история не те бе засегнала.

— Не ме е засегнала? — Джослин горчиво се изсмя, на върха на истерията. — Животът ми бе белязан от техния развод.

— Никой от нас не си е представял, че ще го приемеш толкова зле, нито че си била жертва на подигравки и обиди. Но знай че си била обичана. Мисля, че причината Едуард да не се ожени повторно бе желанието му да ти отделя повече време и внимание.

— А пък аз си мислех, че предпочита многобройните си любовници пред мен — язвително отбеляза Джослин. — Това също оформи един от основните ми възгледи за живота: мъжете по природа са непостоянни и изменчиви. Чичо Андрю верен съпруг ли е? Изобщо съществува ли подобно нещо?

Мигом съжали за въпроса, но леля й спокойно отвърна:

— Да, Дрю ми е верен. Той се закле във вечна любов и аз никога не съм се съмнявала в думите му. Както и той, никога не е имал основание да се съмнява в мен.

— Вие двамата наистина ли сте щастливи, както изглеждате? — тихо попита Джослин. — Винаги съм се чудела дали хората от нашия кръг могат да бъдат щастливи в брака.

— Каква циничка си станала — въздъхна Лора. — Да, мила моя, двамата с Дрю сме много щастливи. О, разбира се, понякога се случва да се скараме. Всички двойки го правят. Но първоначалната любов, която ни свърза, с годините става все по-силна.

— Наистина ли смяташ, че майка ми ме е обичала? — колебливо попита Джослин.

— Знам, че те обичаше. Клио ми писа малко преди смъртта си. По-късно осъзнах, че… се е сбогувала с мен. — Лора преглътна с усилие. — Тя пишеше, че за нищо не съжалява така, както че те е загубила и че няма да те види как порастваш. Тя ти изпрати подарък, но тогава не се реших да ти го дам. Ти не говореше за майка си и аз не исках да рискувам да те разстроя. Само ако съм била по-прозорлива.

Стана и протегна ръка на Джослин, за да й помогне да се изправи.

— Ела с мен. Време е да направя това, което трябваше да направя преди години.