Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (11)

Глава 10

Джослин смяташе, че поне още една седмица майор Ланкастър ще остане да лежи, но се оказа, че бе сгрешила. Още на следваща сутрин, когато влезе в стаята му, го завари седнал на ръба на леглото, а надвесеният над него Хю Морган му помагаше да смъкне пижамата си.

— Майор Ланкастър! — гневно извика тя. — Да не сте полудял?

Морган бързо започна да се оплаква на господарката си:

— След като изяде закуската си, настоя да му помогна да се надигне, милейди. Отказа да се вслуша във възраженията ми.

Може би офицерът и сестра му си приличаха не само по цвета на очите, мрачно си каза тя. Не бе сигурна обаче дали трябваше да бъде впечатлена, разтревожена или очарована от решението на болния.

— Кинлок ще ви откъсне главата, ако не проявите здрав разум, майоре. Не забравяйте, че само преди двадесет и четири часа бяхте на смъртен одър.

Той опита да се усмихне безгрижно и да подмени темата с нещо по-весело:

— Ако искате да ви наричам просто Джослин, вие трябва да се обръщате към мен само с Дейвид. — Произнесе думите с лекота, но гласът му беше напрегнат, а лицето му — изпотено.

Загрижена за състоянието му, Джослин не обърна внимание на казаното, а вместо това пристъпи към леглото и протегна ръка към челото му.

— Да не би раната да се е възпалила?

Но той вдигна ръка, за да не й позволи да му провери температурата.

— Не… нямам треска. Доктор Кинлок ме предупреди, че могат да се очакват подобни реакции, след като съм престанал да вземам опиума. Мисля, че… вече се започна…

— А не е ли по-добре да продължите с лаудан, докато укрепнат силите ви? — сърдито го попита намръщената Джослин. — Засега ще е достатъчно да се възстановите от операцията.

— Колкото по-дълго взимам опиума, толкова по-трудно ще го спра — упорито заяви майорът. — Искам да се справя с това зло веднага, преди да съм се пристрастил и състоянието ми да се влоши сериозно.

Тя се поколеба за миг, замислена дали все пак той няма право, но си припомни колко зле изглеждаше Дейвид само преди едно денонощие.

Ланкастър улови колебанието, изписано на лицето й. Погледите им се срещнаха. Направи й впечатление, че сега зениците му са се разширили и очите му изглеждаха почти черни.

— Джослин, моля ви, повярвайте ми, че зная доколко мога да издържа.

Той заслужаваше да се отнасят с него като към мъж, а не като към дете.

— Много добре. Само че… не надценявайте силите си, за да не провалите всичко, което доктор Кинлок стори, за да ви вдигне на крака.

— Няма. — Дейвид внезапно се задъха. — Аз… искам да ви помоля да ме оставите сам. Отказването от наркотика не е приятна гледка за околните. Не искам да ме виждате в това състояние.

На негово място и тя би постъпила така; човек трябваше да преживее най-тежките си мигове сам.

— Много добре. — Благородничката погледна към лакея. — Съобщи ми веднага щом състоянието на майора рязко се влоши, Морган.

— Да, милейди.

В погледа на младия уелсец ясно се четеше, че осъзнава огромната отговорност, която носи за болния. Странно, че този мъж работеше за нея вече повече от година, а не бе прозряла дълбините на състрадателната му и чувствителна душа.

— Благодаря ви, Джослин. За всичко — прошепна офицерът, докато дамата излизаше от стаята.

Тя се надяваше, че няма да съжалява, задето му бе позволила да преживее мъките на собствения си ад.

След като Джослин излезе, Дейвид въздъхна с облекчение. Осъзнаваше, че си бе спечелил силен съюзник.

— Това е изключителна жена, която знае кога е безсмислено да спори.

— Наистина е изключителна, майоре — пламенно се съгласи Морган.

Дейвид погледна лакея, питайки се дали лакеят не бе влюбен в красивата си господарка. Не, това, което се виждаше в очите му, не бе романтична любов, а обожание към личност, която ценеше и уважаваше. Макар че хубавата заплата поощряваше усърдието на прислугата, нужно бе нещо повече, за да се извоюва лоялността и възхищението й.

Смразяващи тръпки пропълзяха по гърба на оперирания.

— Помогни ми да седна в онова кресло, моля те — рече Дейвид, осъзнавайки какво го очаква.

— Не е ли по-добре да останете в леглото, сър?

— По-късно ще си легна. Предпочитам да поседя, колкото мога да издържа.

Хю послушно го хвана за ръката и му помогна да се изправи на крака. Отслабналите му нозе едва не се подкосиха, но за пръв път от много дни Ланкастър успя да се задържи прав, макар и олюлявайки се. Без подкрепата на Морган щеше да се свлече на пода.

Когато замайването премина, Дейвид стоически направи няколко колебливи крачки към креслото, разбира се, отново с помощта на прислужника. Отпусна се на стола и облегна главата си. Крайниците му трепереха, а остра болка от раната прониза цялото му тяло. Но слава на Бога, вече не лежеше в леглото.

Да седи в креслото, бе значителен напредък за него.

Джослин бе изпратила бележка на Ричард Далтон. Искаше да го уведоми за състоянието на приятеля му, но двамата с пратеника се разминаха и капитанът се появи в къщата, без да подозира за чудотворното изцеление на Дейвид. Твърде дискретен, за да го осведоми лично, Дъдли покани Ричард в утринната гостна и доложи на милейди за идването на посетителя.

Когато тя влезе в салона, Ричард бе застанал до прозореца, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от усилията да стиска патериците. Очаквайки най-лошото, както и самата Джослин вчера, капитан Далтон попита напрегнато:

— Дейвид?…

— Ричард, той е много по-добре — побърза да го увери младата жена. — Вчера го оперираха и хирургът смята, че има отлични шансове за пълно възстановяване.

Очите му се разшириха.

— Дейвид ще живее?

— С малко повече късмет ще бъде като нов.

Капитанът извърна лице към прозореца и се втренчи навън с изопнати рамене. За да му даде време да овладее чувствата си, Джослин взе Изида. Котката бе възнаградена с много ласки и почесване зад ушите.

Щом Ричард най-после заговори, гласът му бе едва доловим от вълнението:

— Когато икономът ме покани в този салон, бях сигурен, че ще ми съобщите, че Дейвид е починал през нощта. Вие… не можете да си представите какво означава това за мен. След толкова много загинали да знаеш, че поне един приятел е оцелял въпреки всичко…

— Мисля, че мога да разбера — отвърна тя. Ричард се извърна към нея.

— А какво ще означава това за вас?

— Да си призная, не знам — усмихна се Джослин. — Но все пак се надявам, че, за разлика от Сали Ланкастър няма да ме обвините в намерението да подправя с отрова супата на Дейвид.

— Сали не би могла да каже подобно нещо!

— Намекна го, при това доста открито. — Джослин почеса Изида под брадичката и в отговор получи доволно мъркане. — За да бъда честна, трябва да добавя, че в онзи момент тя беше пийнала и вероятно не го мислеше наистина.

— Ако решите да убиете някого, предполагам, че това ще стане открито, чрез пистолетен изстрел насред „Бонд Стрийт“. Не бихте използвали нещо толкова подло като отрова — заяви Ричард с усмивка, която го подмлади с няколко години и отново заприлича на онзи безгрижен млад офицер, с когото се бе запознала в Испания.

— Наистина би било жалко, ако не се възползвам от умението си да стрелям точно — съгласи се тя.

Ричард раздвижи патериците си.

— Състоянието на Дейвид позволява ли да приема посетители?

— Тъй като аз съм само една слаба и безпомощна жена, сутринта ме изхвърли от стаята си, но предполагам, че ще се зарадва да ви види.

Докато двамата излизаха от салона, Джослин му повтори онова, което Кинлок й бе казал.

— Значи опиумът го е довел до прага на смъртта? — възкликна смаяно Ричард. — Господи, а като си помисля само колко много лаудан е получил от ръката ми!

— Всички, включително и Дейвид, са смятали, че това е било за добро. Но сега, след като вече се знае истината, той категорично отказва да взима повече опиата. — Тя погледна тревожно към приятеля си. — Знаете ли нещо за пристрастяването към опиума? Притеснявам се, че може да навреди на здравето си, ако рязко спре наркотика.

— В Испания един от нашите офицери стана зависим към лаудана, след като бе тежко ранен. Не можа да се откаже от наркотика, въпреки че многократно се опита. Състоянието му бе… много тежко — мрачно обясни капитанът. — Дейвид бе свидетел на трагедията и нищо чудно, че иска да го спре, колкото е възможно по-скоро. Но той не е глупак. Едва ли би настоявал да направи нещо, което би му навредило сериозно, особено сега, когато е на крачка от пълното възстановяване.

Джослин искрено се надяваше Ричард да се окаже прав.

— Казаха ми, че вчера сте идвали и предполагам, че можете сам да се оправите по коридорите. Моля ви, чувствайте се свободен да посещавате Дейвид по всяко време, както и да оставате, колкото желаете. Сигурна съм, че присъствието ви ще му помогне да оздравее по-бързо.

Разбрал неизказаното й предложение, той топло се усмихна.

— Домът ви е много по-приятно място за посещения, отколкото болницата. Благодаря ви, лейди Джослин.

Предполагайки, че Ричард не би искал да го наблюдават как се изкачва с патериците два етажа нагоре, тя прегърна Изида и се върна в кабинета. Трябваше да напише няколко писма. Лора Къркпатрик щеше да се зарадва да узнае за оздравяването на майор Ланкастър. А другата й леля, лейди Кромарти, щеше да бъде бясна, когато разбере, че богатството на племенницата й завинаги се е изплъзнало от ръцете й. Жалко, че Джослин няма да е там, за да види реакцията й.

Тъкмо запечатваше бележката до леля Лора, когато Дъдли се появи.

— Дошли са госпожиците Халиуел, милейди.

Госпожиците Халиуел? По дяволите, в залисията съвсем бе забравила, че днес бе единият от дните й за посещения. Навярно щеше да има по-малко гости, отколкото през сезона, но въпреки това щеше дай се наложи няколко часа да играе ролята на любезна домакиня. А точно днес това никак нямаше да й бъде лесно.

Младата жена стисна зъби и се запъти да посрещне госпожиците Халиуел — три безобидни, но леко изкуфели стари моми, които имаха навик да не довършват изреченията и да се впускат в безсмислени и дълги истории, които нямаха край. Времето сякаш бе забавило своя ход. Външно Джослин бе олицетворение на идеалната домакиня — предложи чай, сладки и кейк, както и весели истории, които разказа с обиграна светска лекота, но вътрешно бе кълбо от нерви. Как ли се чувстваше Дейвид? Дали бе припаднал от огромното усилие, на което се бе подложил? Дали изпитваше мъчителни страдания заради отказването от наркотика?

Въздъхна с облекчение, когато си тръгна и последният гост, каза на Дъдли, че повече не приема и се запъти решително нагоре, за да види какво става. Почукването й на вратата бе посрещнато с бодро „Влез!“.

Когато пристъпи в стаята, Джослин завари джентълмените увлечени в игра на карти. Хю и Рийс Морган се бяха присъединили към Ричард Далтон и Дейвид и играта бе в разгара си. Единствено Ричард посрещна появата й, без да се притесни. Хю скочи на крака, а Рийс сведе глава и застина засрамено. Дейвид се отпусна по-надълбоко в креслото си и храбро й се усмихна. Изглеждаше като човек, който би трябвало да бъде в леглото, но трескавият блясък в очите му показваше, че не би могъл да заспи.

— А аз си представях какви ли не ужасии! — заяви тя с престорена строгост, подозирайки, че Ричард бе предложил да поиграят на карти, за да отвлече Дейвид от мъките му. — Вместо това вие, господа, се забавлявате безгрижно, докато аз се преструвам на любезна домакиня пред половината от най-големите досадници в Лондон.

— Съжалявам, милейди — заекна Хю Морган, — но майор Ланкастър настоя да остана, за да попълня карето.

— Майоре, опасявам се, че развращавате слугите ми — заяви тя с игрив тон.

— Тъкмо обратното, преподавам им полезен урок за тайните на хазарта — отвърна Дейвид в тон с нейния, макар че ръцете му трепереха. — Никога не играйте карти с Ричард, лейди Джослин. Залагахме сгради, а до момента той притежава „Хорс Гуардс“, „Карлтън Хаус“, катедралата „Сейнт Пол“ и дори Уестминстърското абатство.

— А кой грабна болницата „Йоркският херцог“? — заинтригувано попита тя.

— Никой не я искаше — изтърси Рийс и се изчерви до ушите.

Джослин се зарадва като видя колко по-щастлив и здрав изглеждаше сержантът, отколкото в болницата. Може би трябваше да превърне „Кромарти Хаус“ във възстановителен санаториум, тъй като ранените войници направо се съживяваха тук.

— Явно тази стая не е благоприлично място за сама жена. Забавлявайте се, господа. Ще ви изпратя нещо за освежаване.

Тя се оттегли с усмивка. Вече започваше да разбира мъжкото приятелство и как тези, които се биеха рамо до рамо, се грижеха един за друг и си помагаха взаимно. Между тримата съществуваше здрава връзка, независимо, че двамата бяха офицери и стари приятели, а третият непознат и обикновен войник.

Един неин старомоден приятел — може би Самуел Джонсън — бе казал веднъж, че всеки мъж, който не е бил войник, съжалява за изпуснатото преживяване. Досега не бе разбрала думите му, но вече подозираше какво бе искал да каже.

Жалко, че мъжете не могат да изпитат подобно задоволство, без да се избиват един друг.

 

 

„Непреодолима нужда, треперене, потене и само Бог знае какво още…“ Дейвид осъзна, че повече няма да може да се владее и да се прави, че играе карти. Вместо купи и пики, пред замъгления му поглед се редуваха някакви образи, които трудно различаваше.

Времето толкова бе забавило своя ход, че бе престанало да има някакво значение. Все едно преди цяла вечност ги бе посетила лейди Джослин. Малко след това се появи поднос с храна. Апетитът, който бе почувствал през нощта, сега бе напълно изчезнал и Дейвид не можа нито да яде, нито да пие.

След като приятелите му се насладиха на леката вечеря, той рече с глас, който прозвуча чуждо в ушите му.

— Съжалявам, господа, но за мен е време да се оттегля от играта. — Ръката, която държеше картите, бе влажна от пот, а кожата по китките му бе настръхнала. — Ричард, някой друг път ще спечелиш лондонския Тауър — добави той с огромно усилие на волята.

— Всяко зло за добро. И без това едва ли мога да го управлявам. — Гласът на приятеля му бе чудотворно успокояващ и навярно неговата ръка бе отпусната върху рамото на Дейвид. Но със сигурност Хю бе този, който го отведе до жадуваното легло. Нито сержантът, нито Ричард с патериците си му помогнаха много.

Майорът отпусна върху чаршафите потното си и треперещо тяло. Времето щеше да мине много по-бързо, ако можеше да заспи, но стомахът му сякаш се бе свил на топка. В смътния му унес миналото се смесваше с настоящето и с кошмарите, които бяха толкова отчетливи както първия път, когато се бяха появили.

Дойде Сали, но лицето й остана тревожно дори и след като брат й я увери, че вече е по-добре и не е нужно тя да остава. Кинлок също бе там, намръщи се след като провери трескавия му пулс и измърмори, че пациентът му е трижди проклет глупак. Като в мъгла Дейвид се съгласи, но добави, че след като вече така и така е в период на отказване защо да не изпита всички мъки сега, при положение, че рано или късно пак ще му се наложи?

Логиката му навярно бе убедителна и Кинлок не го насили да вземе лаудан.

Часовете се влачеха, докато болката го разкъсваше отвсякъде, и Дейвид трепереше от студ независимо от одеялата, с които Хю го зави. В най-тъмните часове на нощта волята му едва не се пречупи. Жаждата за кадифеното вцепенение от наркотика бе толкова силно, толкова поглъщащо, че той зарови лице във възглавниците, за да не моли дори за капка опиум. Само малко, колкото да успокои за миг болката, разяждаща костите и мускулите му.

Някой изтри лицето му с мокра кърпа, а по уханието на жасмин майорът позна, че е лейди Джослин. Той се опита да вдигне глава, за дай каже, че не бива да е при него, но ясният й глас му заяви да не се прави на глупак. Твърдоглава и решителна жена беше неговата съпруга. Съпруга? Не, това бе невъзможно! За съжаление наистина бе невъзможно.

После черното отчаяние го сграбчи и повлече в безкрайния си мрак. Може би беше нощ, а може би слънцето беше залязло завинаги. Впери поглед в трепкащия пламък на свещта. Мислеше, че ако премигне, никога повече няма да види светлината.

Зората обагри небето — неоспоримо доказателство, че времето следваше своя ход. Тъй като бе оцелял досега, значи имаше надежда да издържи докрай.

В съзнанието му се преплитаха трескави видения от горящите бойни полета в Испания, покрити с кафява угар, превръщаща се в черни пепелища под огромните дъждовни капки. Тези картини проблеснаха и изчезнаха, заменени от ярките зелени хълмове на Херефорд, които не бе виждал от двадесет години.

Той отново бе дванадесетгодишното момче, с белези по тялото от побоищата на братята му, когато пристигна каретата, за да отведе него, майка му и Сали. Макар че обичаше „Уестхолм“ толкова силно, колкото мразеше братята си, той нито веднъж не погледна назад, защото не искаше да видят слабостта му.

Дейвид се изтърколи от леглото и залитна към прозореца, уверен, че ще види пак „Уестхолм“, но Хю Морган го хвана. Макар че се съпротивляваше отчаяно, уверен, че избавлението е близко, той не можеше да го достигне. Отслабнало му тяло не можеше да съперничи на здравата, но в същото време и нежна хватка на младия уелсец.

Отново лежеше в леглото. Само ако можеше да заспи…