Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (24)

Глава 23

Три дни по-късно потеглиха за Херефорд. Джослин се радваше, че напуска Лондон. Навярно Дейвид бе постъпил разумно, задвижвайки процедурата по анулирането на брака им, но лекарският преглед за удостоверяване на девствеността й беше изключително унизителен. Изобщо подробностите около анулирането бяха неприятни. Но все пак това бе по-доброто решение, отколкото разводът.

Рийс Морган пътуваше на капрата до кочияша и изпълняваше ролята на телохранител — отлична възможност да приложи военния си опит. Макар че щеше да мине време преди раната да зарасне и отрязаният му крак да бъде заменен с изкуствен, той вече работеше в конюшните на Джослин и помагаше за конете.

Мари бе очарована, когато разбра, че през следващите няколко дни ще седи до Морган. От болногледач на майора Хю бе станал негов камериер. Макар че уменията му все още не бяха на нужната висота, ентусиазмът му ги компенсираше. Като цяло това бе щастлива експедиция. Единствено Изида бе недоволна, която жално замяука, когато Джослин тръгна. Беше видяла големите вързопи и сандъци с багаж и разбра, че предстои дълго пътуване.

Групата пое по обиколен маршрут, който завиваше на запад към Уелс, където щяха да оставят братята Морган във семейния им дом близо до пазарния град Абъргавени. Бяха минали години, откакто Рийс не бе виждал родителите си и планираше да остане поне две седмици при тях. Хю също щеше да остане една седмица, след което щеше да замине за „Уестхолм“, за да се присъедини към господаря си.

Джослин досега не бе идвала в Уелс и бе очарована от живописния пейзаж. По нейно предложение, когато наближиха Абъргавени, спряха на билото на хълма с изглед към града.

— Семейството ми живее в подножието на планината, която се вижда от прозорците на родния ми дом — заговори Хю с блеснали от напиращите сълзи очи. — Виждаш ли онзи дим, който се извива над дърветата? Мисля, че е от нашата къща.

Мари заслони очи и се взря през малката долина.

— Красиво място, в което да се родиш и израснеш — отбеляза тя с очарователния си френски акцент. — Как се казва тази планина?

— Усгурд Фаур.

Очите на момичето се разшириха.

— Как го каза?

Хю търпеливо се зае да я учи на правилното произношение, но езикът й не се подчиняваше на непознатите звуци. Джослин и Мари избухнаха в смях, а Хю промърмори нещо на уелски.

За негово изумление Дейвид му отвърна на отличен уелски.

— Нима говорите уелски, милорд? — учудено попита камериерът.

Дейвид се засмя и отново отговори на уелски. По лицето на Хю пробягна сянка на неподправен ужас.

— Съжалявам за всичко, което може би съм казал, милорд. — Усмихна се тъжно. — Трябваше да се досетя, че сте уелсец, когато разбрах, че малкото ви име е Дейвид.

— Майка ми беше от Уелс и от малък говоря и двата езика — обясни Дейвид. — Не се тревожи, не си казал нещо, което да ме обиди.

Джослин развеселено наблюдаваше сцената, забавлявайки се с тази нова страна от характера на майора. Той бе от хората, с които никога не беше скучно.

Всички се качиха отново в каретата, за да изминат последния участък от пътя, и скоро стигнаха до предния двор на къщата на Морган. Мигом настана весела глъчка. С радостни възгласи Рийс сграбчи патериците и слезе от капрата, а Хю, напълно забравил за джентълменските обноски, скочи от каретата.

— Рийс! Хю! — Едра жена със зачервени страни изтича от къщата и се опита да прегърне и двамата си синове едновременно. След миг се появиха трите по-малки деца, следвани от господин Морган, две кучета и няколко пилета, завършващи шумната група.

Дейвид помогна на Джослин да слезе от каретата. Тъй като не желаеше да пречи на щастливата семейна среща, тя се наслаждаваше на гледката на планините Брекън Бийкън, издигащи се на запад, и на долината на река Уск в подножието на планините.

— Сигурно не е лесно да напуснеш такова красиво място. В Англия трудно могат да се намерят прекрасни кътчета.

— Наистина е красиво, но тук няма работа за младите мъже — практично отбеляза Дейвид. — Келтските земи са красиви и бедни. Понякога на човек му се струва, че английската армия се състои само от ирландци, шотландци и уелсци. Хю и Рийс са големи късметлии, тъй като сега имат хубава работа. Не се съмнявам, че и двамата от години изпращат част от заплатите си на семейството си.

Джослин прехапа устни.

— Това никога не ми е идвало наум. Понякога изпитвам срам, че съм родена и отраснала в богато семейство.

— Няма нищо лошо в това да се наслаждаваш на богатството си, стига да проявяваш състрадание към онези, които не са имали подобен късмет. А от това, което съм видял досега, вие сте щедра и благородна личност.

Топлотата в очите му я накара да изпита смущаваща смесица от удоволствие и притеснение. Тя не заслужаваше подобно възхищение.

След като първото радостно вълнение от срещата се уталожи, Хю взе ръката на Мари и я поведе към родителите си.

— Бих искал да ви представя Мари Рено.

Французойката изглеждаше нервна, но след бърз и проницателен поглед госпожа Морган я прегърна.

— Добре дошла, мило дете — изрече тя с мелодичния си уелски акцент.

Мари засия и отвърна на прегръдката. След това госпожа Морган се обърна към Джослин и срамежливо рече:

— Знам, че сте свикнали на по-големи удобства, милейди, но за нас ще бъде чест, ако заедно със съпруга си изпиете по чаша чай със семейството ни.

— По-скоро за нас ще бъде чест — учтиво отвърна Джослин.

Със седмината Морган, Джослин, Дейвид, Мари и кочияша къщата сякаш щеше да се пръсне по шевовете, но храната бе много вкусна. Големите кани с димящ ароматен чай бяха придружени от прясно изпечен хляб, туршия от мариновани лукчета, сирене, прясна извара и апетитни питки, пържени на тиган. Седнал между родителите си, Рийс се смееше високо и заразително, като всеки млад мъж. Мрачният войник от болницата бе само далечен спомен.

Докато отхапваше от вкусната питка, Джослин оглеждаше къщата. Тя блестеше от чистота, а полираният с восък дървен под контрастираше приятно със снежнобелите стени. В другия край на стаята, Хю и тримата по-малки Морган се бяха настанили върху резбован дървен сандък, който изглеждаше на няколко века. До него, на видно място върху полицата на старинен дъбов шкаф, бе поставена една овехтяла Библия. Би била щастлива в дом като този, ако го споделяше с любим мъж. После се усмихна на себе си — трудно можеше да си представи Кандоувър в подобна обстановка. Той бе аристократ до мозъка на костите си.

Когато стана време да си тръгват, семейство Морган благодари горещо на Джослин за всичко, което бе направила за синовете им. Тя отново се почувства засрамена. Стореното от нея не бе кой знае какво, а тези хора й бяха безкрайно благодарни.

Докато Дейвид й помагаше да се настани в каретата, Хю тихо каза:

— Сигурен ли сте, че не желаете да ви придружа до Херефорд, милорд? Баща ми каза, че в Черните планини кръстосват разбойници.

Дейвид поклати глава.

— Не е нужно да се разделяш със семейството си. До „Уестхолм“ има по-малко от петдесет километра и ще бъдем там преди да се стъмни.

— Много добре, милорд — отвърна Хю, доволен, че предложението му бе отхвърлено.

Дейвид се качи в каретата и се настани до Джослин.

— Ще трябва да кажа на това момче да престане да ме нарича „милорд“ — забеляза той, когато каретата потегли. — Така ме кара да се чувствам много по-сериозен, отколко съм.

— Това е естествено — усмихна се Джослин. — Поведението на слугите зависи от поведението на господаря им. Нали така, Мари?

Камериерката, която сега седеше сама на отсрещната седалка, кимна енергично.

— Да, милорд — отвърна на френски тя. — За нас вие сте пример за подражание.

Думите й развеселиха Дейвид, но той не й възрази. Според нея той никога нямаше да гледа на себе си прекалено сериозно. Това бе още нещо, което харесваше у него.

Времето бе сухо, а пътищата — добри, затова стигнаха сравнително бързо до следващата спирка преди Херефорд. За последен път смениха конете. Когато разбойниците ги нападнаха, те се намираха някъде около границата между Уелс и Англия.

Дейвид бе задрямал в каретата. Макар че вече можеше да се движи нормално, силата и енергията му не се бяха възстановили напълно и той спеше повече от обичайното. Разбра, че са ги нападнали, когато един груб глас изрева:

— Стой! Слизайте!

Майор Ланкастър се разсъни напълно, когато изтрещяха оглушителни изстрели. Каретата спря рязко и едва не се преобърна. Мари политна, но в последната секунда Дейвид успя да я хване, преди да се стовари върху Джослин.

— Залегнете! — нареди той и бутна двете жени на пода. През левия прозорец видя двама ездачи с маски на лицата и пистолети в ръцете. Непознат крещеше заповеднически пред каретата. Нападателите бяха поне трима, а може би и повече.

Дали не бе по-разумно да се остави да ги оберат? Мигом отхвърли тази мисъл. Да се подчини безпрекословно щеше да бъде груба грешка, след като в каретата се намираха две красиви жени.

Оставаше му само другия изход — да се бие, а Дейвид от опит знаеше, че в битката всяка секунда е важна. Трябваше да действа незабавно, докато конете цвилеха и се опитваха да се изправят на задните си крака, ангажирайки вниманието на разбойниците и на кочияша.

— Стойте долу. Не излизайте от каретата. — Преди да тръгнат от Лондон, Дейвид за всеки случай бе пъхнал два пистолета в страничните джобове на вратите на каретата. Извади ги заедно с барута и патроните и изскочи през дясната врата, скрит от погледите на нападателите.

Щом се озова на земята, той се притаи зад задното колело. Помоли се то да не го затисне и бързо зареди двата пистолета. Презареждането щеше да му отнеме ценни секунди, затова трябваше да се надява на Бога, с първите два изстрела да прогони разбойниците. Не можеше да разчита на помощ от кочияша, който се опитваше да овладее подплашените коне.

Със заредени пистолети майор Ланкастър пристъпи няколко сантиметра напред, за да вижда по-добре нападателите. Кръвта му се смрази, когато най-близкият от бандитите скочи от седлото и подхвърли юздата на съучастника си. С пистолет в ръка мъжът рязко отвори вратата на каретата. Дейвид се прицели, но преди да успее да стреля, негодникът измъкна пищящата Мари от каретата.

— Ела тук, сладурче — изръмжа той. — Сигурен съм, че имаш нещо, дето ще ни влезе в работа. — Надникна в каретата и очите му се разшириха. — Ей, Алф, я ела да ми помогнеш. Тук има една още по-лъскава кучка.

На Дейвид му причерня от гняв, но не можеше да застреля копелето от упор, докато онзи държеше Мари. Стисна зъби, вдигна пистолета в дясната си ръка и стреля срещу втория нападател. Бандитът изкрещя дрезгаво, а ризата му се обагри в червено.

В този миг изскочи третият разбойник, пришпорил коня си откъм предната част на каретата.

— К’во, по дяволите, става тук?

Дейвид хладнокръвно стреля с втория пистолет, за да го смъкне от седлото. Подплашеният кон побягна. Конят на мъжа, който държеше Мари, се освободи от юздите и препусна след него. Разбойническата атака пропадна. Раненият мъж се отдалечаваше в галоп с коня си, опитвайки се да спаси живота си, оставяйки третия си съучастник без възможност за бягство.

Дейвид знаеше, че бандитът е опасен като заварден звяр. Скочи на крака и се опита да презареди пистолета и да го застреля, преди да е наранил Мари. С лъснали от страх очи мъжът заотстъпва заднешком, стиснал пистолета си в едната си ръка, а с другата стискаше Мари за гърлото и я теглеше пред себе си като щит. Мускулестият едър злодей можеше само с един удар да прекърши врата й. Дейвид не посмя да го нападне, за да не застраши живота на камериерката.

Но така се превърна в лесна мишена. Разбойникът вдигна пистолета и дулото му се насочи право към сърцето на Дейвид. Молейки се за някакво чудо, майорът отскочи настрани.

Падна на земята и се претърколи. Пистолетът изгърмя съвсем наблизо до него, но Дейвид не усети нищо. Вместо това крадецът извика и се свлече на земята. Мари се бе възползвала от възможността да се измъкне от хватката му, и изтича зад каретата.

Дейвид се изправи на крака и видя Джослин застанала пред отворената врата на каретата с димящ пистолет в треперещите си ръце. Изстрелът й бе спасил неговия живот и живота на Мари, но тя бе бяла като платно и всеки миг щеше да припадне.

Раненият бандит повече не представляваше заплаха, а кочияшът най-после бе овладял конете.

— Отлична стрелба, скъпа!

Тя се вкопчи в него, докато ужасът, който до този миг не бе имала време да изпита, я заливаше на огромни вълни. През целия си живот бе познавала военни, често се бе люляла на коляното на чичо си — полковник от армията, бе танцувала и флиртувала с офицери, бе слушала с интерес историите им от войната. Но никога не бе виждала войник в действие. Изуми се от бързите и прецизни действия на Дейвид, съпроводени с хладна жестокост. За пръв път наистина осъзна, че приятелят й със смеещите се очи, деликатен и разбиращ, всъщност е воин, способен да се движи с бързината и ловкостта на нападащ леопард.

Той бе роден за водач. Сила и смелост се излъчваха от личността му. Младата жена скри лице на рамото му, трепереща от спомена за ужасния миг, когато разбойникът бе насочил пистолета си към гърдите му. Дотогава бе парализирана от бързината, с която се развиха събитията, но като видя, че животът му е в опасност, мигновено реагира. Ами ако се бе забавила само със секунда? Прилоша й като си представи Дейвид, проснат на земята с кръв, изтичаща от рана, този път смъртоносна.

— Не знаех, че си толкова добър стрелец — с възхита изрече той. — Откъде се взе този пистолет?

— Баща ми ме научи да стрелям. Винаги държа чифт пистолети в каретата — с треперещ глас отвърна тя. — Но нямаше да реагирам така навреме, ако не беше твоят пример.

Дейвид я притисна още по-плътно към гърдите си.

— Няма значение каква е причината. Ти се държа изключително смело.

Затвори очи. Нежните му ласки действаха успокоително върху опънатите й нерви. Не се докосваха за пръв път, но сега във вените й сякаш потече гореща течност. Навярно бе от нападението, от преживените страх и ужас. Искаше й се завинаги да остане така притисната до него, да го целуне…

Разтревожена, тя разпозна чувството, което се бе смесило с шока и страха. Това бе желание. Привличането помежду им, зародило се постепенно, днес бе избуяло като ярко и жадно за слънчевите ласки цвете. Желаеше Дейвид със страст, каквато не бе изпитвала досега.

Навлажни устните си и вдигна глава към него. Погледите им се срещнаха и той застина за миг. После повдигна брадичката й с пръст и притисна устни към нейните.

Устните й се разтвориха под неговите, а тялото й се разтърси от изгарящите усещания, замъгляващи съзнанието й. Веднъж я бе целунал, когато не бе на себе си, и тогава Джослин се бе запитала какво ли би било да я целуне в пълно съзнание. Сега вече знаеше. Истината се оказа разтърсваща.

Младата жена затвори очи и за миг се отдаде изцяло на вълшебството на момента, без да мисли, без да се съмнява. Той беше нейната сила и опора, нейното безопасно пристанище…

Не. Безопасните пристанища бяха много опасна илюзия. Отвори очи. Трябваше да избяга от плашещата интимност, зародила се от спонтанното му докосване.

Усетил промяната в нея, Дейвид прекъсна целувката и я погледна с безмълвно питащи очи. Джослин не знаеше какви чувства изразява лицето й, но той отпусна ръце. Изражението му стана спокойно и отсъстващо.

Джослин отметна косата си с треперещи пръсти.

— Разбойниците мъртви ли са?

Дейвид отиде до онзи, когото бе застрелял, коленичи и провери пулса на шията му.

— Този е мъртъв.

После уморено приближи до другия и дръпна маската му, разкривайки младо, но грубо лице. Мъжът бе в безсъзнание, раната на рамото му кървеше обилно, но дишането му бе стабилно.

— Този приятел ще оцелее, за да увисне на бесилката.

Джослин пое дълбоко дъх.

— Добре, че не съм го убила, макар че той си го заслужаваше.

Дейвид вдигна глава.

— Убийството винаги слага своя отпечатък върху човешката душа, независимо колко е справедливо. — Гласът му прозвуча мрачно и безнадеждно.

— Мисля, че твоята е останала неопетнена — тихо добави тя.

— Изпълнявах дълга си. А Бог ще реши дали съм бил прав. — Отново сведе поглед, измъкна кърпичката от джоба си и грубо привърза раната на разбойника.

Джослин го наблюдаваше мълчаливо, неспособна да откъсне поглед от него. Макар че не изглеждаше по-различен, представата й за него коренно се бе променила. Вече не виждаше елегантния господин, а гъвкавото му и мускулесто тяло; усещаше мъжката сила, която излъчваше, и за пръв път в живота си се чувстваше жена.

— Милейди?

Очарованието на мига отлетя. Тя се извърна и видя Мари, която бе извадила манерка с бренди от каретата и я предлагаше на господарката си. Джослин уморено се усмихна.

— Пийни първо ти. Ти си тази, която бе в лапите на онова чудовище.

Без да се съобразява с изискванията на етикета, Мари допря манерката до устните си и отпи яка глътка. Задави се, но когато наливаше от коняка в чашката, ръцете й вече не трепереха. Подаде я на Джослин, която я погълна на малки глътки, а после затвори за миг очи, докато течността изгаряше вътрешностите й.

— Добре ли си? — попита, когато главата й се проясни.

— Много по-добре, отколкото щях да бъда, ако вие не бяхте застреляли онази свиня, милейди. — Тялото й неволно потръпна.

Джослин немощно се усмихна.

— Ако искаш да довършиш съдържанието на манерката и да се напиеш до безсъзнание, обещавам, че няма да ти се разсърдя.

Французойката се изкиска.

— Няма да стигна чак до там, но ще пийна още малко.

— Джослин, ще подържиш ли конете, за да можем двамата с кочияша да внесем този приятел в каретата? Трябва да бъде откаран в затвора в Херефорд.

Джослин взе юздата на изоставения кон на главатаря на бандата и го погали по влажния нос. Топлата кадифена муцуна на животното й подейства успокояващо след жестокостта.

Дейвид и кочияшът качиха мъртвеца на покрива на каретата, след което настаниха ранения му съучастник на задната седалка на каретата.

Тъй като не искаше да сяда до него, Мари се покатери на капрата до кочияша. Пътуваха до Херефорд в пълно мълчание. Със зареден пистолет в ръка Дейвид не изпускаше от поглед пленения. Но мъжът не дойде в съзнание.

Джослин се бе завила в единия ъгъл на каретата, потънала във водовъртежа на мислите си. Дали целувката имаше някакво особено значение? Бе склонна да мисли, че не. Писмата, които си бе обменила през годините с леля си Лора, бяха допринесли да осъзнае, че има тайнствена връзка между жестокостта и страстта.

Изтощена от продължителната обсада на Багахос — гранична крепост между Испания и Португалия, където работеше като медицинска сестра в лазарета — Лора й бе описала ужасните гледки, на които бе станала свидетелка. Според нея, ако градовете се предават без съпротива на обсаждащите, след това победителите проявяват по-голямо милосърдие към тях. Но ако нападателите са били принудени да обсаждат дълго крепостта, според варварската логика на войната, след падането й жителите биваха избивани, изнасилвани, изтезавани, а къщите им — изгаряни. Багахос представляваше точно такава кървава победа за англичаните. Два дена и две нощи Уелингтън бе наблюдавал със скръстени ръце как войниците му си отмъщават за избитите си другари. Изнасилванията и убийствата нямаха край.

Допирът до опасността бе далечно ехо на вечната борба между смъртта и страстта за живот. Дейвид ги бе спасил от гибел и затова я бе целунал. Това бе мимолетен мъжки порив, веднага забравен.

Реакцията на Джослин навярно също се дължеше на ужасяващия страх от смъртта и на радостта от избавлението. Но като жена тя дълго щеше да помни тази целувка. Прегръдката бе създала помежду им особена физическа близост, с този, който на книга бе неин съпруг. Още усещаше топлината от тялото му и го желаеше по най-примитивния начин.

Затвори очи, сякаш бе напълно изтощена от нападението. Горещо се помоли дано тази лудост да изчезне, когато пристигнат в „Уестхолм“.