Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (24)

Глава двадесет и четвърта

Пейзажът стана гол и скалист, когато каретата с Клаудия и лорд Сакстън се приближи към брега, откъдето се виждаше устието на река Солуей. От запад мокри и студени ветрове плющяха над морето. Една гранитна канара се издигаше високо и острите й ръбове посрещаха пенестите вълни, които се разбиваха с грохот. Недалеч от пропастта и полузакрит от канарата, се гушеше порутен стар замък.

Те спряха пред развалината, но каретата на лорд Сакстън остана на стотина метра по-назад, за да бъде извън обсега на обикновените мускети. Танър я обърна в дъга, така че да е готова за бягство, ако се наложи. Колата на Талботови продължи да се изкачва мъчително по стръмната алея и да пълзи над сухия ров по един мост, скалъпен от камъни и парчета скали. Разнесе се вик, който съобщи за пристигането им. Колата навлезе в не особено големия двор, засипан с отломки от някога величествените стени. От дясната страна един дървен навес предпазваше входа към стаите. Отляво от кулата бяха останали само първият и вторият етаж, всичко друго се беше срутило. Отпред лежаха камъните от рухналото главно крило на къщата. Те бяха разчистени само на едно място, където спираха конете, а недалеч оттам имаше малко по-широко пространство, за да могат да обърнат колите.

Алън Паркър спокойно излезе от вратата и загледа как познатата карета отмина и спря. Лорд Талбот сигурно много бързо беше приключил с работата си в Йорк, за да пристигне тук още предобед, мислеше си Алън, когато се упъти към колата, за да поздрави господаря си.

Лакеят притича и свали стълбичката. После широко отвори вратата и оттам се показаха червени поли и шапка с пера в същия цвят. Алън изпъшка мислено и стисна зъби от яд, когато разпозна лицето, което най-малко искаше да види тук. След като отново си възвърна самообладанието, той започна да се държи, както изискваше приличието. Усмихна се и протегна ръка, за да помогне на Клаудия при слизането. Явно късметът му го беше изоставил още от сутринта. Не стига, че пристигна тази жена, но в рамката на вратата се появи и още някой. С неприкрито удивление Паркър наблюдаваше как лорд Сакстън спусна осакатения си крак на земята и пристъпи с тежкия си ботуш.

— Изненадан съм, лорд Сакстън — откровено сподели той мислите си. — Вие сте последният, когото съм очаквал да видя тук.

Дрезгав, приглушен смях долетя изпод маската.

— Чух от мис Талбот, че възнамерява да посети жена ми, и реших, че ще е по-разумно, ако пътуваме заедно през тази несигурна местност, след като имаме една и съща цел. За да се уверите сам, вижте собствената ми карета и мъжете, които съм взел за охрана. Освен това… — той вдигна ръка, за да подчертае думите си — хората ми са добре въоръжени, шерифе, а и може би малко нервни. Нали знаете какви истории се разправят. — Той направи непринуден жест с ръка. — Ако някой от вашите хора… ъъъ… съвсем случайно се приближи твърде много, не бих могъл да отговарям за последствията.

Сега беше ред на Паркър да се засмее. В известен смисъл той се възхищаваше от храбростта на сакатия.

— Ако други мъже се държаха така, сър, щях да сметна това за предизвикателство, дори за заплаха.

— О, недейте, сър — помоли го лорд Сакстън. — Забравете какво казах. Нямах нищо подобно предвид. Мисля само, че хората ми са малко неспокойни в последно време. Вие сам знаете — разбойниците, призрачният ездач, убийствата и всички тези истории. Времената са лоши и страховити.

Лорд Сакстън забеляза половин дузина хора, които бавно бяха наизлезли от замъка и сега стояха около шерифа близо до вратата. Парцаливите, груби мъже наблюдаваха лорда, някои сочеха Клаудия, сближаваха главите си и се хилеха мръсно, докато си разменяха шепнешком забележки. Момичето беше свикнало с по-изискани мъже; вулгарните погледи, които я опипваха, я караха да се чувства несигурна.

— Дойдох тук, за да видя дъщерята на кмета, и настоявам да ме заведете при нея — обясни Клаудия. После попита рязко: — Къде е тя?

Шерифът отначало не й обърна внимание.

— А вие, лорд Сакстън? Също ли сте добре въоръжен? Ако не се лъжа, последния път, когато се срещнахме… — Той не довърши забележката си.

Лорд Сакстън посочи неловко осакатения си крак.

— Нищо, освен това тук. — Той му подаде тежкия си бастун и широко разтвори палтото и дрехата си. — Претърсете ме, ако желаете, може пък да намерите нещо, което да не съм забелязал.

Алън претегли бастуна в ръката си.

— Доста е тежичък. — Той напразно завъртя сребърната дръжка. — Но го задръжте. Само дано изкушението — той изрече последните думи високо през рамо към другите — не ви накара да го използвате неразумно.

Подхвърли му обратно бастуна и се засмя, когато неговите хора одобриха закачката му с шумни крясъци и многозначително опипаха пищовите си.

— Добре — въздъхна нетърпеливо лорд Сакстън, — можем ли най-после, както предложи мис Талбот, да се отправим към лейди Сакстън?

— Както желаете. — Паркър подаде ръката си на Клаудия и му подвикна: — Последвайте ме, сър. — Без да се колебае, той пое с маршова крачка и само превзетите ситни стъпки на Клаудия позволяваха на лорд Сакстън да ги догонва с тежката си походка. Въпреки това на няколко пъти той едва не падна, когато бастунът му се подхлъзваше по камъните. Мъжете пред бараката придружаваха всяка грешна стъпка с подигравателен смях.

— Ей, тоя сигурно е роднина на Хаги — подхвърли един от тях през смях.

По стълбите в порутената кула беше проправен път между камъните. Шерифът пристъпи напред и отвори някаква врата. В ъгъла на стаята стояха петима мъже и играеха на зарове върху маса, застлана с покривка. Когато шерифът и гостите му влязоха, един от мъжете, неуморният Хагарт Бентуърт, скочи на крака. Пристъпи напред, за да ги поздрави, но не забеляза, че дръжката на меча му се беше закачила в гънката на покривката. С едно движение той обърна разклатената маса и монети, зарове и халби с бира полетяха към прашния под. Наведе се, за да избегне един мощен юмрук, и не обърна внимание на заплахите и ругатните, които се сипеха върху него, докато се освобождаваше от покривката. Пристъпи напред радостно усмихнат, но се спъна в един счупен стол и политна с главата напред към шерифа.

Паркър изруга и го отблъсна. Питаше се защо въобще беше взел Хагарт със себе си. Може би защото този глупак беше прекалено наивен — или прекалено тъп — че да се нахвърля на пленниците, и това го правеше пазач, на който може да се разчита.

Ухото на Хагарт потрепна, когато хвърли несигурен поглед към маскирания мъж. Той въпросително погледна шерифа.

— Има ли нещо, което мога да сторя за вас, сър?

— Да! Дай ми ключа от килията на дамата.

Устните на Паркър без малко не се разтегнаха в подигравателна усмивка, когато погледна негодника, но се сдържа и лицето му остана съвсем безизразно, докато поемаше ключа.

— Приготви за гостите чай и нещо за хапване.

Хагарт изчезна с едва забележимо кимване, а шерифът се отправи към витата стълба, която водеше нагоре покрай стената.

— Трябва да минем оттук, но, моля, бъдете внимателни — предупреди ги той. — Както виждате, няма парапет. — Той ги поведе нагоре към една тежка врата. Стъпалата минаваха покрай вратата, продължаваха да се вият около стената на кулата и свършваха в синьото небе, което се виждаше през срутения покрив. Паркър пъхна ключа в ключалката и отмести един дебел метален прът, запънат в касата. Тази мярка за сигурност, както и малкото прозорче с железни решетки на вратата сякаш бяха сложени наскоро. Шерифът доближи главата си до прозорчето и подвикна на затворничката:

— Милейди, пак съм аз!

Когато отвори вратата, отвътре се разнесе гневен глас.

— Вече получихте отговора ми! Ако думите не са достатъчни, може би това ще ви убеди!

Паркър се наведе, за да избегне хвърления предмет. Трясъкът от разбитата във вратата чаша проехтя в празната кула. Една чиния полетя към главата му. Той я отблъсна с ръка, с три крачки се озова в стаята и хвана дивата котка, която търсеше други удобни за хвърляне предмети, за да излее гнева си върху него. Той я стисна в ръцете си, повдигна я от пода и се обърна с нея към вратата, когато вътре пристъпи Клаудия.

— Доведох ви гости, милейди — обясни той усмихнато.

Ирайн изскърца със зъби, докато висеше във въздуха и не преставаше да се мята и извива.

— Нуждая се точно толкова малко от компанията на мис Талбот, колкото и… — Внезапно замлъкна, когато лорд Сакстън се появи на вратата и наведе глава, за да мине под ниската рамка.

— Не! Н-е-е-е! — проплака тя. — Защо дойдохте?

— Тц-тц! Така ли се поздравява съпруг? — изсмя се Паркър. Той погледна другия мъж и отбеляза с престорено съчувствие: — Тя не изглежда особено очарована, че ви вижда, милорд. Вероятно би предпочела Сатън да беше дошъл на ваше място.

— Оставете я — заповяда лорд Сакстън рязко.

— Разбира се, милорд. — Паркър почтително се подчини и насмешливо загледа младата жена.

Ирайн се втурна да прегърне мъжа си, но внезапно беше спряна от бастуна му.

— Останете там, където сте, мадам. Плачливото скимтене на една жена, която е престъпила клетвата на брака, не може да ме разчувства. — Категоричният му тон не търпеше възражения. Клаудия се усмихна надуто, когато той продължи. — Дойдох тук, за да го чуя от собствените ви устни. Вярно ли е, че сте били в леглото с този янки и носите негов плод в утробата си?

Ирайн кимна колебливо. Тя разбра, че трябва да участва в този театър, който играеха заради другите двама. Умолително вдигна ръце и бегло погледна Клаудия, която погрешно тълкуваше повода за загрижеността й. Жената я удостои с високомерна усмивка, докато сваляше ръкавиците си. Ирайн отново се обърна към мъжа си и отговори плахо:

— Той ме прелъсти, господарю. Бях безпомощна. Беше толкова настойчив, че накрая вече не можех да се съпротивлявам.

— А обичате ли го? — настоя дрезгавият глас.

Синьо-виолетовите й очи се изпълниха с топлота, когато срещнаха тъмните лъчи зад сенчестите дупки на маската.

— Трябва ли да ви излъжа, милорд, и да кажа „не“? Готова съм да прекарам остатъка от живота си в този затвор, стига да съм сигурна, че той е на свобода. Ако сега той стоеше пред мене, щях да го помоля да си върви, преди да са го хванали.

— Колко сте великодушна — подигра й се Клаудия. Тя хвърли ръкавиците си на масата и направи няколко превзети крачки напред, докато застана до Ирайн. Подпря грижливо поддържаните си ръце на пристегнатия си кръст и попита високомерно: — Щяхте ли да сте толкова жертвоготовна, ако знаехте, че безценният ви любовник е принадлежал и на други жени в околността?

Лорд Сакстън закуцука покрай тях, докато застана срещу жена си. Тръпка мина през тялото на Клаудия. Но тя победи отвращението, което изпитваше към този мъж, и отново се обърна към пленницата.

— Моли каза, че тя лично е хванала в странноприемницата Кристофър с жена в леглото, и се знае, че е имал доста интимна връзка с въпросната жена.

— Има слухове, според които вие самата сте се наслаждавали на неговата компания, мис Талбот — сухо подхвърли лорд Сакстън. — И вие ли сте се поддали на сладкодумието на този мъж и сте се забавлявали с него по време на отсъствията на баща си?

— Разбира се, че не! — Клаудия възмутено задържа дъха си. — Алън може да потвърди това за нощите, когато баща ми го е нямало! Той… — Тя млъкна, когато шерифът шумно се покашля, и изведнъж осъзна как се беше изтървала. — Искам да кажа… той се грижеше за моята сигурност…

Алън развеселено изкриви устни и се извини.

— Имам да върша друга работа. Ще ви оставя за малко насаме. — Той тръгна към вратата и погледна Клаудия. — Както видяхте, долу седят няколко пазачи. Ако се нуждаете от нещо или поискате да си тръгнете, те са на ваше разположение по всяко време.

Той отвори вратата и отскочи, тъй като Хагарт, натоварен с чаши и кани върху поднос, беше стъпил на една разклатена плоча и залитна навътре. Големите му ботуши се преплитаха, докато той се опитваше да запази равновесие и да удържи подноса. Блъсна се в масата и рязко остави товара си, който силно издрънча. След кратък проучващ поглед към чашите той облекчено въздъхна и се обърна с радостна усмивка към публиката си.

— Донесох чая! — обяви той. — За яденето ще трябва да почакате още малко.

Алън се опита да заобиколи Хагарт и с гневен жест му посочи да излезе от стаята.

— Искате ли да чакам пред вратата, сър? — раболепно предложи той. — Ако случайно дамата се нуждае от нещо?

Шерифът внимателно огледа маскирания мъж. Не вярваше, че осакатеният би бил толкова глупав да предприеме нещо, дори ако реши да прости на жена си. Но си каза, че няма да е зле да остави пост пред вратата.

— Ако мис Талбот се нуждае от тебе — предупреди го той, макар и да не смяташе това за много вероятно, — внимавай да не й навредиш с прекалената си услужливост.

Хагарт кимна зарадвано, но се спря, сякаш последната забележка на шерифа изведнъж го беше накарала да се замисли. Паркър му хвърли недоверчив поглед и се зачуди дали някога през живота си е срещал друг човек, който да е толкова муден в главата. След това кимна на дамите и излезе. Но чу тежките стъпки на Хагарт плътно зад себе си и бързо прескочи няколко стъпала, за да избегне някоя случайна контузия, причинена от непохватния младеж.

Вратата се затвори и дебелото резе беше сложено отпред. Клаудия се разхождаше из килията и се оглеждаше с отвращение. Тя се спря до тясното прозорче и се усмихна презрително, като видя натъпканите в отвора парцали.

— Съдбата наистина не беше благосклонна към вас, откакто се видяхме последния път, Ирайн. В онази нощ дадохте повод на клюкарките да ви се присмиват, когато направо се хвърлихте на врата на Кристофър. — Тя се обърна предизвикателно към другата жена, заплашително повдигна едната си вежда и попита насмешливо: — И къде е сега вашият любовник? Не съм забелязала да ви се е притекъл на помощ.

Лорд Сакстън не обръщаше внимание на Клаудия, а повдигна с ръка брадичката на жена си и прегледа тъмната подутина на челюстта й. Ирайн се приведе към него, тъй като силно желаеше да го докосне, но не смееше да покаже чувствата си. Очите й, които жадно се взираха в дупките на маската, говореха за любовта й.

Клаудия се ядоса, че двойката не й обръща внимание, и се усмихна злорадо.

— Изглежда, че са се отнесли малко невнимателно с жена ви, но тя си го е заслужила след всичко, което ви е причинила. Да остави този несериозен негодник Сатън да й направи дете! Но как може вие… И въобще кой знае с колко други мъже е била и дали самата тя е наясно от кого е детето? Може би не е от Сатън, а е копелето на някой прислужник. Но мисля, че това няма никакво значение, щом си признава, че е била в леглото с този янки… — Думите й замряха, когато господарят на Сакстън Хол се упъти към нея, сякаш за да погледне през прозореца, където стоеше тя. Клаудия довърши изречението си малко по-тихо, когато със страх забеляза, че Хагарт не би могъл да ги види от вратата: — И че ви е слагала рога.

Лорд Сакстън опря бастуна на крака си и наклони маскираната си глава, докато я наблюдаваше замислено.

— Да ми сложи рога? Кажете ми, мис Талбот, как може един мъж сам да си сложи рога?

Очите на Клаудия се разшириха, когато видя как дясната му ръка посегна към едната страна на врата му и развърза връзките. Тя уплашено стаи дъх, когато другата ръка бавно започна да смъква маската от главата му. Искаше да притича покрай него, но той й прегради пътя и така осуети бягството й. Вкаменена от ужас, тя го гледаше, докато накрая той рязко дръпна маската. Мислите й шеметно се завъртяха, когато красивото, гладко лице на Кристофър Сатън се появи пред нея.

— Добър ден, мис Талбот! — поздрави я той иронично.

Учуденият поглед на Клаудия се плъзна от него към Ирайн, която все още стоеше угрижена.

— Но къде е — тя реагира подобно на Ирайн, когато беше направила същото откритие — лорд Сакстън?

— На вашите услуги.

— Лорд Сакстън? — Тя повтори името с нарастващо учудване. — Вие?… Но той… — очите й се спряха на тежките ботуши — … е осакатен.

— Просто маскировка, Клаудия. Както сигурно сте забелязала, не страдам от подобни недъзи.

Очите на жената се присвиха, когато започна да разбира ситуацията.

— Много се лъжете, ако смятате, че ще можете да се измъкнете оттук с любимата си!

— Не любима — обясни Кристофър с учтива усмивка. — Ирайн е моя жена и законна господарка на Сакстън Хол. Тя носи моето дете и никога не е принадлежала на друг мъж. В това не се съмнявам ни най-малко.

— Съпруга на бунтовник, който скоро ще намери смъртта си! — гневно отвърна Клаудия и отвори уста. Преди да успее да закрещи, Кристофър хвана бастуна си, отвори една тайна ключалка и измъкна тънък меч от дървената ножница. Клаудия изведнъж видя острия връх на стоманата. Когато затвори устата си и погледна нагоре, сиво-зелените очи се впиха в нейните.

— Още никога не съм убивал жена — обясни той спокойно. — Но и никога преди не съм бил толкова предизвикан да го сторя. Предлагам ви да се държите възможно най-спокойно.

Гласът на Клаудия трепереше, когато попита:

— Какво смятате да правите?

Той вдигна едното ъгълче на устата си в презрителна усмивка.

— Тук съм, за да взема жена си, и вие, мис Талбот, ще ми помогнете за това.

— Аз?! — Тъмните й очи се разшириха. — Какво мога да сторя?

— Казват, че, който търси, намира. — Около очите на Кристофър се появиха бръчици, когато усмивката му стана по-широка. — Мис Талбот, ще бъдете ли така добра да свалите шапката си?

Клаудия се подчини учудена.

— А сега, мис Талбот, ако нямате нищо против, и роклята. — Той не обърна внимание на това, че тя хлъцна от възмущение, и се обърна към жена си. — Ирайн, трябва да използваме приликата, която имате с нашата гостенка. Нали нямате нищо против да носите чужда рокля, макар тя да е толкова безвкусна?

Бърза усмивка и кимване отговориха на въпроса му. Той отново погледна към другата жена и ядосано сбръчка чело.

— Мила Клаудия, няма защо да се страхувате, че ще видя нещо, което би ме изкушило. Но трябва да настоя — роклята, ако обичате!

Тя го изгледа гневно и устните й се отвориха, за да закрещи. Върхът на меча се завъртя пред очите й. Острият му блестящ ръб изцяло обсеби вниманието й. Ръцете й се раздвижиха и се заловиха с копчетата и връзките. Страхът измести гнева й. Никога и не беше помисляла, че може да стане пленница.

Кристофър протегна ръка към Ирайн, която мълчаливо му подаде въжето, което допреди няколко дена беше вързано около нейните китки. Щом роклята падна на земята, той кръстоса ръцете на Клаудия и ги завърза плътно до гърдите й. Стегна възлите зад лактите й, за да не може да ги развърже. Последният възел намести под ръцете й, за да не може да го достигне със зъби.

— Щом напуснете тази стая — изсъска гневно тя, — ще ви разпознаят и ще ви убият!

— Готов съм да рискувам и предпочитам бягството пред възможността да чакам да ни убият тук — отговори Кристофър спокойно и отново протегна ръка към Ирайн. Тя му подаде кърпата, с която й бяха запушили устата, и след малко полезният парцал изпълняваше същата задача при Клаудия.

Кристофър хвърли поглед към вратата и се успокои, когато видя широкия гръб на Хагарт да закрива прозорчето. Той сложи наметалото си на раменете на Клаудия и нахлупи кожената маска на главата й, така че гневните й викове съвсем заглъхнаха. Клаудия се противеше с всички сили, докато я водеше към масата. Той постави един стол с гръб към вратата и накара пленницата да седне на него. Ирайн бързо откъсна няколко парчета от фустата си, за да ги използват вместо въжета. Той ги взе и завърза краката и бедрата на Клаудия за стола. Накрая така драпира наметалото си, че то скри въжетата. Кристофър отстъпи назад и размаха меча пред маската, така че пленницата да го види добре.

— Сега мирувайте — прошепна той. — Само един звук или предупреждение и баща ви ще ви надживее поне с няколко часа.

Очите зад кожената маска го проследиха, когато седна на ръба на леглото. Той разтвори обятията си, за да прегърне Ирайн, която се хвърли към него. Устните им се сляха в пламенна целувка, в която според Клаудия имаше твърде много сладострастие, като се има предвид ситуацията.

— О, любими — простена Ирайн, когато той прилепи устни до челото й, — страхувах се и се надявах, че ще дойдете.

Леки целувки покриха страните и челото й, той я притисна до себе си и се наслаждаваше на кратките мигове на близостта им.

— Щях да дойда по-рано, ако знаех къде са ви отвели. Не очаквах това от баща ви. Но ще му потърся сметка, можете да бъдете сигурна.

Ирайн поклати глава и отговори приглушено:

— Той не ми е истински баща.

Кристофър се отдръпна и я погледна удивено.

— Какво искате да кажете?

— Майка ми се омъжила за ирландски бунтовник и вече била бременна, когато го обесили. Ейвъри никога не й казал, че той лично е дал решаващата заповед за обесването на баща ми.

Кристофър отмести една къдрица от страната й.

— Знаех, че сте прекалено красива, за да бъдете негова плът и кръв.

Тя се сгуши на гърдите му, а той обгърна талията й с ръце.

— О, Кристофър, вие сте всичко, което имам. Обичам ви, сърце мое.

Той вдигна брадичката й и очите му започнаха да пият от сините като аметист дълбини преливащата любов, която извираше от тях.

— И аз вас, милейди. Може би повече, отколкото осъзнавах, преди тези негодници да ви отнемат от мене. — Той с любов целуна нараненото място на бузата й. — Ще се погрижа да съжаляват за това.

— Все ми е едно, Кристофър. Докато имам вас и детето ви в утробата си, нищо друго не ме интересува.

— Нека да помислим за бягството си. Трябва да се приготвим.

Той отстъпи назад, свали връхната си дреха и жилетката си и се зае с издяланото парче дърво, което извиваше десния му ботуш под неестествен ъгъл.

Ирайн тъкмо беше успяла да разкопчае няколко от копчетата на корсажа си, когато Хагарт съобщи с гръмотевичен глас:

— Шерифът идва!

Ирайн сграбчи дрехите на мъжа си и червеното наметало и ги захвърли в помещението на тоалетната. После се опита бързо да оправи корсажа си. Кристофър още веднъж предупредително размаха меча пред очите на Клаудия.

— Не забравяйте, че се намира само на сантиметри от гърлото ви.

Заплахата му не отговаряше напълно на действителността, тъй като той прекоси помещението и се притисна до стената зад вратата. Ирайн най-после се справи с роклята си и седна на масата срещу Клаудия. Тя бързо й сипа чай и сложи чашата пред нея. От отворите на маската я стрелна изпълнен с омраза поглед и въпреки сериозността на положението Ирайн с ироничен жест посочи чашата.

— Не пийте твърде бързо, мила, може да се задавите.

Шерифът прескочи последните няколко стъпала и подхвърли на Хагарт:

— Всичко наред ли е?

— Тъй вярно, сър! — излая той с все сила.

Алън Паркър предпазливо заобиколи младежа. Той погледна през прозорчето, но не понечи да отвори вратата.

— Къде е Клаудия?

Ирайн стана и отиде към вратата. Тя забеляза, че погледът му се задържа на полуотворения й корсаж. Едновременно почувства и погледа на Кристофър върху себе си, но от страх, да не би да го издаде, не посмя да се извърне към него. С престорено смущение тя направи движение към тоалетната.

— Клаудия не се чувстваше добре. Дългият път… в колата, предполагам. — После посочи фигурата с наметалото до масата, която се приведе напред и изстена тихичко. — Лорд Сакстън също е малко неразположен.

— Мога да си представя защо — отвърна той многозначително. Очите му я огледаха с нескрито възхищение. — Размислихте ли над предложението ми? След час или два лорд Талбот ще пристигне тук и дотогава би трябвало да решите.

— Тихо! — Ирайн хвърли поглед към кожената маска. — Може да ви чуе.

— Няма значение — увери я той.

Тя го погледна въпросително.

— Какво означава това?

Паркър повдигна рамене.

— Любопитно ми е какво ли се крие зад маската на мъжа ви. Бъдете сигурна, че преди да напусне тези помещения, ще разбера как изглежда лицето му.

Ирайн тревожно закърши ръце.

— Сигурна съм, че това, което ще намерите под маската, ще ви отблъсне.

— Дори и така да е, поне ще задоволя любопитството си — заяви той. После се обърна към Хагарт и му нареди грубо: — Повикай ме, когато мис Талбот е готова за тръгване.

С тези думи забърза надолу по стълбите. Хагарт зае поста си и широкият му гръб отново закри отвора на вратата. Ирайн облекчено си пое дъх. Тя погледна мъжа си, който й подаде яркочервената рокля.

— Сега бързо! — прошепна трескаво той. — Облечете се!

Клаудия се извиваше във въжетата. Кристофър се върна назад, застана пред нея и срещна гневния й поглед с усмивка.

— Извинете, мис Талбот, но се страхувам, че неизбежно ще трябва да поносите още малко маската.

— Ммм! — Тя силно заклати глава.

Кристофър отново пъхна меча си в бастуна и удобно се опъна на стола срещу Клаудия, докато чакаше жена си. Той се наслаждаваше на Ирайн, докато тя се преобличаше в ъгъла до вратата. Дрехата й беше твърде широка в талията, но се изпъна плътно на гърдите й. Тя прибра косата си на главата, захвана я с няколко фиби и си сложи шапката.

— Как изглеждам? — попита загрижено тя, когато се представи на мъжа си. Мислеше си какви ли изпитания щеше да преживее в тези дрехи и дали щеше да ги превъзмогне.

— Цветът ви отива, мила моя. — Той хвана свободния плат около талията й и я погледна усмихнато. — През следващите месеци сигурно ще го запълните.

Презрително пръхтене се разнесе изпод маската и фигурата се заизвива, когато Клаудия се помъчи да се освободи от въжетата. Кристофър остана невъзмутим. Той взе Ирайн на коленете си, сложи едната си ръка на талията й, а другата в скута й и те още веднъж се насладиха на една дълга, щастлива целувка. Дивият гняв на фигурата срещу тях беше безграничен.

Гръмогласното съобщение на Хагарт прекъсна близостта им.

— Яденето пристига!

Чуха се стъпки по стълбите, Ирайн застана до прозореца в ъгъла и извърна лицето си. Кристофър грабна бастуна си и се вмъкна в тоалетната. Ключът се завъртя в ключалката и вратата се отвори. Вътре пристъпиха двама мрачни, небръснати мъже, единият от които внесе поднос с няколко купи от обичайната гозба, а другият остана заедно с Хагарт на пост до вратата.

— Остави яденето на масата — съвсем излишно разпореди Хагарт и сръга другаря си с лакът в ребрата. — По-добре хвърли поглед на лорда отсреща — подхвърли той тихичко. — Човек, който носи маска, винаги крие нещо.

Хагарт нямаше представа колко е прав. Другият мъж с възхищение наблюдаваше женствените форми под червената рокля. Повдигна панталоните си и гордо тръгна към Ирайн. Отблизо дъщерята на Талбот беше по-красива, отколкото си беше мислил. Той се покашля, за да бъде забелязан.

— Името ми е Ървинг… милейди, и аз много искам да се запозная с вас. Изглеждате великолепно.

Ирайн нервно се огледа и видя, че мъжът и Хагарт се приближават към нея. Другият с подноса тъкмо оставяше товара си на масата, когато забеляза, че седящият раздвижи коленете си. Наметалото се плъзна настрана и откри многобройните фусти. Покритата глава се мяташе насам-натам. С нараснало любопитство мъжът понечи да свали маската, но не чу, че някой се приближи изотзад към него. Силен удар по темето с бастуна на Кристофър го потопи в тъмнина. Преди да се свлече на пода, той бързо беше изтеглен назад към тоалетната.

Погледът на Ирайн се местеше от сладострастния пазач към Хагарт. Тя се опита да покаже поне сянка на окуражителна усмивка на лицето си, за да задържи вниманието им. Един почти недоловим звук обаче накара Ървинг да погледне през рамо и той видя как ботушите на другаря му изчезнаха в малкото помещение.

— Ей! Какво става там? — попита той и хвана пищова си.

Когато и Хагарт се завъртя, Ирайн светкавично грабна една счупена облегалка от стол, която лежеше наблизо. Бързо трябваше да реши кого да удари първо и тъй като Хагарт беше по-близо, тя го избра за своя жертва. Ирайн повдигна дървото, за да го стовари с всичка сила върху дебелия череп на Хагарт. За нейно удивление той надигна собственото си оръжие и силно удари Ървинг с дръжката на пищова. Онзи се свлече на пода, сякаш бяха изпуснали въздуха от голямото му тяло. Хагарт ухилено погледна Ирайн, която се взираше смаяно в него. С бързо движение той взе пищова от ръката на мъжа и го подхвърли на Кристофър, който се показа отново.

— Колко? — попита Кристофър, докато проверяваше дали оръжието е заредено.

— Долу са трима. Паркър сигурно е с другите в скривалището.

Когато съпругът й застана зад нея, Ирайн отново възвърна самообладанието си. Той й представи мъжа и изясни малко бъркотията.

— Ако не сте се срещали преди, мила, това е Хагарт Бентуърт, прислужникът на брат ми, макар че никой не го познава като такъв. Много верен прислужник, трябва да кажа.

— Много ми е приятно — отговори Ирайн с овлажнели очи и му подаде ръката си.

Той я стисна и кимна няколко пъти.

— Удоволствието е изцяло мое, мадам, съжалявам, че не можах да ви кажа това по-рано. — Той погледна Кристофър и сви за момент рамене. — Нямах възможност да се измъкна, милорд, и да ви съобщя къде са я скрили — обясни той. — Не ми вярваха.

— Сигурно сърцето ти не е достатъчно черно за вкуса им. — Кристофър се усмихна и посочи вратата. — Може би трябва да повикаме още някого тук, за да сме равни след това.

Хагарт съблече жилетката на припадналия и я подаде на Кристофър, който бързо я нахлузи. Те заедно хванаха Ървинг и го оставиха до другаря му в тоалетната. Кристофър отново предупреди Клаудия и после зае позиция до вратата, докато Ирайн се върна при прозореца. Откъм стълбата Хагарт викна надолу:

— Ей, вие там, мис Талбот иска към яденето си малко вино. Я донесете една бутилка от онова, което бяхме приготвили за лорда.

Хагарт застана до масата. След известно време по стълбите се чуха тежки стъпки. Един огромен грубиян изпълни вратата и протегна ръката си с една бутилка. Той не възнамеряваше да влиза, но Хагарт посочи с глава към фигурата в яркочервената рокля.

— Дамата иска да говори с тебе.

Мъжът подръпна шапката от челото си и недоверчиво се огледа в стаята.

— Къде са Ървинг и Бейтс?

Хагарт направи небрежно движение с ръка към Кристофър, който се беше прилепил плътно до стената.

— Ето ги там.

Тъй като не можа да види никого, дебелият негодник пристъпи в стаята. Главата му се отметна назад, когато един силен юмрук улучи лицето му. За по-сигурно Кристофър здраво го удари по главата с дръжката на пищова си. След това подхвана свличащото се тяло и попълни с него колекцията в малкото помещение. После взе шапката на мъжа и я нахлупи ниско над очите си.

— Казваш, че са останали само двама? — обърна се Кристофър към Хагарт, докато пъхаше пищова в колана си. Мъжът кимна утвърдително. — Тогава да не чакаме повече.

Напуснаха заедно стаята. Хагарт се запрепъва надолу по стълбата, следван от Кристофър. Ирайн зачака, обхваната от тревожно напрежение. Отдолу се разнесе смях, когато двамата се приближиха до стаята на пазачите.

Само един надигна глава при появата на Хагарт.

— Ела тук, Хаги — настоя той през смях. — Ако това въобще може да се нарече игра, ще имаме нужда от твоите пари.

Вторият мъж надигна глава и успя да издаде само кратък предупредителен звук, когато юмрукът на Кристофър се стовари върху главата му. Мъжът се свлече на пода, докато Хагарт пристъпи напред, за да удари бързо другия с дръжката на пищова си по главата. Единият негодник посегна към оръжието си, докато лежеше на пода, но Кристофър настъпи протегнатата ръка с ботуша си и още веднъж стовари юмрука си. Мъжът окончателно се предаде и потъна в спокоен и безгрижен сън.

Кристофър събра оръжията и ги пъхна в колана си. След това забърза с Хагарт нагоре. Облекчение се беше изписало по лицето на Ирайн. Кристофър я хвана за ръката и я дръпна до малката маса, където Клаудия можеше да ги наблюдава.

— Дойде време да се лишим от компанията ви, мис Талбот. Ако желаете, можете да задържите маската и наметалото като обезщетение за роклята или, ако предпочитате, като спомен за вечната ни благодарност. Покажете ги на баща си, когато го видите, и му кажете, че лорд Кристофър Стюарт Сакстън е дошъл по тези земи, за да отмъсти за смъртта на баща си и брат си. Алчността за власт и богатство провали баща ви.

Парцалът заглуши ръмженето й и кракът й се раздвижи, сякаш имаше желание да го ритне. Тя го гледаше през дупките на маската. Ако погледите можеха да убиват, той щеше незабавно да се просне мъртъв.

Кристофър леко докосна челото си с пръсти за сбогом.

— Всичко хубаво, мис Талбот.

 

 

В скривалището един от бандитите се беше облегнал на рамката на вратата и наблюдаваше как двама мъже и една жена излизаха от кулата.

— Виж го само! — засмя се той. — Този Хагарт не може да направи и една крачка, без да се спъне. Онази коза Талбот без малко не падна по задник заради него.

— Тя точно това заслужава — измърмори Паркър, докато отместваше шапката от очите си. Подпрял краката си на едно малко столче, той беше позадрямал до огъня в огнището, докато чакаше Хагарт да го викне.

Мина известно време и мъжът отново избухна в силен смях.

— Ето пак! Готов съм да се закълна, че ще си счупи врата, преди да достигнат портата.

— Портата? — Алън скочи на пода и бързо се изправи. — Каретата на Талбот е при конюшнята, а не при портата. — Той отвори вратата, за да погледне сам. Изведнъж се облещи. — Това е лейди Сакстън, а не Клаудия! И Сатън! Но как по дяволите е успял да…? Грабвайте оръжията, глупаци такива! Оръжията, ви казвам! Ще ни избягат!

Объркани, мъжете наскачаха и се заблъскаха един в друг, докато търсеха оръжията си. Високите заповеди и оживлението предупредиха тримата. Те затичаха още по-бързо към портата, която почти бяха достигнали. Ирайн вдигна полите си над коляното, докато Кристофър я дърпаше след себе си. Червената шапка с перата неусетно падна и остана като ярко петно на пътя.

— Тичайте! — извика той на придружителите си. — Колата ще се появи всеки момент! Ще се опитам да ги задържа още малко.

— О, моля ви, Кристофър! — извика Ирайн, изпълнена със страх. — Елате с нас!

— Хагарт, погрижете се за нея! — заповяда той.

Мъжът я сграбчи за ръката и я откъсна от съпруга й. Докато тичаха, той я помъкна надолу по едно стърнище. Кристофър спря до портата и се прицели с един от пищовите. Куршумът изсвистя над пътя и за малко не улучи Паркър, който водеше мъжете. Следващият изстрел проби един закован с дъски прозорец и заплашително изсвистя през стаята, така че мъжете потърсиха прикритие. Това беше достатъчно да ги сплаши и те не посмяха да надигнат глави.

— Елате, нехранимайковци! — изкрещя Алън, когато изстрелите замлъкнаха. — На конете! Стъпчете ги! — Очите му светнаха от гняв, когато видя, че мъжете никак не бързаха. Той без предупреждение изстреля един куршум в дървения покрив. Така завладя изцяло вниманието им. — След тях, проклети негодници, или следващият изстрел ще улучи един от вас!

В стремежа си да изпълнят по-бързо заповедта, мъжете се сбутаха на вратата. Запрепъваха се и си пречеха един на друг, докато тичаха към конете си.

Обувките на Ирайн никак не бяха подходящи за тичане по неравните камъни, но темпото й изненада Хагарт. Кристофър се беше обърнал и ги следваше. Той бързо ги настигна и в това време колата се показа между дърветата. Танър беше пришпорил впряга с няколко удара на камшика, така че той бързо се приближаваше. Ирайн почти изпадна в отчаяние, когато Кристофър отново се спря пред рова. В меката почва пред него се заби куршум от мускет, а друг прелетя над главата му, докато трима мъже препускаха откъм портата. Той се прицелваше много бавно, но когато беше избрал целта си, движението му беше внезапно и абсолютно сигурно. Пищовът изгърмя и издаде силен трясък, изригна облак дим и първият ездач се свлече от коня си. Когато видяха, че още един пищов се прицелва в тях, останалите двама загубиха смелостта си. Те презглава се хвърлиха от конете си по една стръмнина, без да обръщат внимание на драскотините, които получаваха от каменистия сипей.

Колата наближи съвсем и въздухът беше изпълнен от грохот на копита. Танър изплющя с камшика над главите на конете и дръпна юздите, за да спре колата до двамата, които тичаха към него.

— Къде е лорд Сакстън? — подвикна им Танър.

— Това е лорд Сакстън! — Бънди посочи Кристофър, който бързо ги догонваше с дългите си крака. — Само че без маска!

— Но това е мистър Сатън!

— Сакстън! — изрева Бънди в отговор, извади няколко дълги мускета, които беше скрил до себе си, и ги подхвърли на Кристофър, когато той достигна каретата.

Докато някои от мъжете още гонеха подивелите си коне из двора, други вече бяха яхнали своите и препускаха по скалните отломки, които покриваха рова. Кристофър коленичи до колата в праха, докато Хагарт помагаше на Ирайн да се качи в каретата. Кратък гръм от леката пушка накара един от мъжете да изкрещи и да падне от седлото. Кристофър грабна нова пушка и още един от мъжете се свлече улучен на земята.

Хагарт се беше покатерил на колата и като последва заповедта на Кристофър, също стреля.

— Улучихме ги! — извика той развълнувано, докато Кристофър скачаше в колата. Още не беше влязъл вътре, когато Танър изплющя с юздите и впрягът подскочи напред.

Шерифът Паркър протегна ръка по посока на отдалечаващата се карета.

— След тях! Не ги изпускайте от поглед. Зная къде отиват, но искам през целия път да останете по следите им! — Когато няколко мъже се метнаха на конете си и се впуснаха в преследването, той подвикна на един от тях: — Върви и доведи още хора. Ще се срещнем при къщата на Сакстън! Ще ви настигна, веднага щом се погрижа за хлапачката на Талбот!

Паркър изскърца със зъби, когато се затича през двора към кулата. Пет години вече служеше на лорд Талбот, три от които като шериф. Но това беше само за прикритие, което ги забавляваше и отклоняваше съмненията от тях. Идеята да подпалят източното крило на Сакстън Хол беше негова, след като Едмънд Сакстън беше открил случайно лагера им и го беше разпознал сред разбойниците. Талбот изцяло беше подкрепил начинанието му. Поначало той мразеше фамилията Сакстън и завиждаше на богатството и земите им. Преди няколко десетилетия самият той беше предвождал едно нападение над Сакстън Хол и беше убил стария лорд. Това беше станало, след като обвинението му срещу Бродерик Сакстън в предателство беше отхвърлено като неоснователно. Талбот имаше приятели във върховния съд, които взеха неговата страна и настояха Сакстънови да бъдат изгонени от земите си. Но, изглежда, и те са имали достатъчно влиятелни приятели, които се застъпиха наследниците на лорда да задържат къщата си и да възвърнат честта си.

Въпреки всички усилия, които полагаше Талбот, в последно време сякаш всичко вървеше наопаки. За много неща можеше да бъде обвинен Кристофър Сатън. Той едва беше стъпил по тези северни земи и веднага започна да проваля плановете им и да ги тормози. Беше уплашил Тими Сиърс до смърт и Тими, който всъщност беше много смел мъж, си призна пред шерифа, че е разказал много неща на призрачния ездач. Не беше издал имената на предводителите и затова трябваше да умре, преди да ги е издрънкал. Бен Моуз също знаеше повече, отколкото беше полезно за него. Поради тази причина и той облече дървеното палто. А сега Сатън беше свободен да отмъсти за отвличането на жена си и грижите им положително щяха да се увеличат. Но най-напред трябваше да се заеме с Клаудия.

Паркър подмина отпуснатите тела на хората си в кулата и забърза нагоре, като прескачаше по две-три стъпала. Предпазливо пристъпи в килията и смръщи чело при сцената, която се откри пред него. Най-много го удиви облечената в черно фигура до масата. С извадена сабя той внимателно се приближи изотзад и с рязко движение свали кожената маска. Къдриците на Клаудия плъзнаха по раменете й, преди тя да може да се обърне и да се втренчи в него. Очите й бяха изхвръкнали от гняв. Той махна парцала от устата й, но веднага съжали за тази грешка, когато тя го засипа с отровен водопад от обвинения.

— Глупаци такива! Не можахте ли да разберете, че Кристофър си играе с вас?! Той е лорд Сакстън!

Изненадата на шерифа бързо се разсея, когато се замисли над това. Разбира се! Защо не се беше сетил сам? Тими Сиърс скимтеше и твърдеше, че лорд Сакстън е нощният ездач, възкръснал от мъртвите, за да ги преследва.

„Глупак с глупак! — помисли си той. — Да се оставиш този мъж да те излъже с маскарада си!“

Клаудия нямаше нищо против да прехвърли вината на другиго. Искаше колкото е възможно по-бързо да забрави, че тя самата се беше излъгала. Докато се опитваше да я освободи от въжетата, които я държаха в плен, шерифът беше принуден да слуша как тя го ругае и изказва съмнения за честта, произхода и въобще за принадлежността му към човешкия род. След това се прибавиха и няколко цветисти епитета за баща й. Когато я освободи, той беше напълно убеден, че ругатните и проклятията, които беше чул току-що, далеч надминаваха собствения му пиперлив, войнишки жаргон.

Клаудия хвърли дългото черно наметало и посегна към синята рокля, която беше оставила Ирайн. Докато я нахлузваше, тя продължаваше да говори:

— Настоявам този кучи син да бъде хванат и разкъсан на парчета, преди да е отминал денят.

Полата се разпростря по фустите й и Клаудия посегна нагоре, за да закопчае корсажа. С ококорени от удивление очи и зачервено лице тя трябваше да разбере, че не може да го закопчае в талията. Оставаше отвор, голям колкото мъжка длан.

Алън се задави, докато се опитваше да задуши смеха си. Клаудия му хвърли вбесен поглед.

— По-добре ми помогнете да го закопчея! — кресна тя.

— Страхувам се, че нямаме достатъчно време за това — отвърна той, като внимаваше да не се издаде, че счита това за невъзможно. Твърде често бе имал възможността да наблюдава изящните, добре оформени извивки на съпругата на Сакстън. Въпреки че двете жени си приличаха в лице, макар че Клаудия и тук отстъпваше, не можеше да се твърди същото за формите им.

Малко по-късно те прекосиха двора, запътени към колата на Талбот. Клаудия внимаваше да не се спъне в дългите краища на наметалото на лорд Сакстън, докато Алън се опитваше да я убеди, че трябва да се прибере вкъщи.

— Не е работа за жени — подхвърли той.

— Държа на това! Искам да видя лицето на Ирайн, когато убият мъжа й.

Алън въздъхна отегчено. Той знаеше, че и двамата Талбот не умееха да прощават и че веднъж поели пътеката на отмъщението, можеха да бъдат доста кръвожадни.

— Вие си имате кола и аз не мога да ви задържа. Но баща ви ще ме подреди добре, ако ви се случи нещо.

Клаудия леко повдигна глава и погледна над рамото му.

— Този път няма нужда да се жертвате, защото баща ми тъкмо пристига и ще ме вземе със себе си.

Алън се почувства облекчен и се обърна, за да посрещне колата, която тъкмо завиваше пред входа. Още преди да беше спряла, лордът се показа на прозореца.

— Колата на Сакстън ли беше тази, която току-що отмина? — поиска да узнае той.

— Точно така — отвърна Алън, — и трябва да я последваме. Лорд Сакстън е всъщност Кристофър Сатън.

Стресната въздишка придружи гневната ругатня на лорд Талбот. Тримата се спогледаха учудено.

— Какво беше това? — кресна Талбот и се огледа. Той беше сигурен, че звукът е дошъл изотзад.

— Няма значение! Трябва да побързаме, ако искаме да пристигнем заедно с мъжете в Сакстън Хол.

— И аз ще дойда, татко! — обади се Клаудия и понечи да се качи.

— Нищо подобно няма да направиш, по дяволите!

— Ще дойда с вас! — Клаудия рязко отвори вратата. Тя се блъсна в страничната стена на каретата и от това ушите на Ейвъри в сандъка за багаж писнаха.

— Проклета негоднице! Нямаш ли капка разум? — изрева й Талбот. — Това е война!

— Сега мразя тези Сакстънови повече от вас, татко, и вие не можете да ме спрете да присъствам, когато убият Кристофър Сакстън. Моля, седнете от другата страна. Нали знаете, че мразя да пътувам срещу посоката на движение.

Талбот беше командвал какви ли не мъже, но сега за сетен път се предаваше при спор с разгневената си дъщеря. Мускулите на лицето му се опънаха в сдържан гняв. Въпреки това се премести от другата страна и направи място на детето си. Той учудено сбръчка чело, когато черното наметало се разгърна и отдолу се показа отвореното горнище на синята рокля.

— Какво е станало с тази рокля? — попита той остро и хвърли недоверчив поглед към шерифа. Макар че той самият се беше забавлявал с дузини леки момичета и жени, от дъщеря си винаги беше изисквал строго морално поведение.

— Кристофър беше! — обясни Клаудия кратко, докато колата започна да завива в двора. — Принуди ме да сменя роклята си с тази на Ирайн. Каза ми, че била безвкусна, и отгоре на всичко ме заплаши с меч, опрян до гърлото, че ще ме убие. Сигурна съм, че щеше да го направи. — Тя започна да мънка като дете и зарида с престорена драматичност. — О, татко, беше ужасно! Той е луд. И никой не знае колко ли хора е убил още, за да я освободи. Ето погледнете! — Тя посочи през прозореца. — Броят на мъртвите мъже не ви ли показва в каква опасност бях?

Колата се клатушкаше по дъските на моста и бавно започна да набира скорост. Зъбите на Ейвъри се разтракаха и нови болки замъчиха изтерзаното му тяло. Той би изплакал с глас, ако не се страхуваше, че двамата Талбот могат да го чуят. Затова страдаше безмълвно — за първи път.

 

 

Бързият впряг на Сакстън летеше през поля и хълмове, преследван от ездачите. Кристофър беше помолил Танър да намали малко темпото, за да пести силите на конете за дългия път до Сакстън Хол, и преследвачите се опитаха да ги настигнат, но бяха отблъснати с американските пушки. Лорд Сакстън сякаш можеше да ги поваля от конете им, когато си поиска. Появи се и един мъж, когото бандитите доскоро бяха считали за един от своите. Хагарт им доказа колко добре може да борави с оръжие. Неведнъж той разреждаше преследващата ги глутница, като поваляше някой от нея.

При тази по-бавна скорост много скоро шерифът, който яздеше пред колата на Талбот, задмина останалите преследвачи. Клаудия нададе радостен вик, когато видя търсената плячка.

— Сега ги хванахме! — извика тя и развълнувано разтърси ръката на баща си. — Няма начин да избягат.

Нейджъл Талбот също бе превъзбуден. Той не можеше да разбере защо бандитите не бяха настигнали и спрели каретата. Един поглед през прозореца му показа, че вместо да препусне напред, шерифът се беше нагодил към темпото на хората си. Талбот се ядоса, че Паркър не използва численото превъзходство, което имаха, изкрещя нещо на кочияша си и впрягът препусна напред. Ездачите на пътя трябваше да се отместят, ако не искаха да бъдат избутани твърде напред и да се изложат на смъртоносните изстрели. Те не се разсърдиха и с удоволствие се оттеглиха зад каретата на Талбот.

— Защо хората ви още не са ги спрели? — кресна лордът на Паркър, който се приближи до вратата. — Нали имате оръжие! Използвайте го, за да свалите кочияша от капрата. Тогава ще бъдат принудени да спрат.

— Пищовите и мускетите не могат да бъдат използвани — изкрещя в отговор Паркър, за да го чуят сред грохота от копитата. — Щом някой се опита да се приближи на достатъчно разстояние, за да може да стреля, Сакстън го улучва с едно от тези проклети оръжия, за които разказваше Ейвъри.

— По дяволите! — Талбот процеди тази ругатня през стиснатите си устни и попита с растящ гняв: — Няма ли никой сред вас, който е готов да рискува малко?

Твърде често Паркър беше чувал горчивите подигравки на хората си, когато ги беше карал да рискуват живота си. Така че сега не се опита да прикрие собствените си чувства.

— Никой няма да ви попречи, ако опитате сам, милорд, стига да сте готов да носите последствията.

Лицето на Талбот се зачерви от гняв и очите му засвяткаха. Той пое предизвикателството, без обаче да излага на опасност собствения си живот.

— Някой добър стрелец да се покачи на покрива на каретата и да зареди старата „Олд Бес“. Така ще ги хванем, когато ги наближим.

Паркър се съмняваше, но стори, каквото му бяха наредили. Малко след това един мъж с голям мускет се прехвърли от препускащия си кон на колата и се покатери нагоре, за да седне до кочияша. Клатушкайки се, стрелецът се опитваше да намери твърда опора на капрата. След това внимателно се прицели и натисна спусъка. Но вместо остър изстрел се чуха две глухи изтрещявания. Кочияшът извика ужасено. Мускетът се беше задействал обратно и беше хвърлил стрелеца по гръб. Лицето му представляваше кървава каша, от която изпъкваха очите. След едно последно потрепване на краката той издъхна.

— Какво стана? — попита развълнувано Клаудия. — Улучи ли кочияша? Спряха ли?

Паркър даде знак на мъжа на капрата, който бутна мъртвия настрани. Тялото падна пред прозореца на пътя и откри на седящите вътре ужасната гледка. Без да прикрива подигравателната си усмивка, Паркър препусна и се изравни с колата.

— Оръжието ви само за това ли е годно, милорд? — попита той насмешливо. — Страхувам се, че това е последното нещо, от което се нуждаем.

По заповед на лорда колата изостана и пропусна бандитите напред. Продължиха опитите да притиснат натясно колата на Сакстън, но те останаха без резултат. Опитаха се също да заобиколят каретата, за да й препречат пътя, ала безуспешно. Ако местността беше удобна да ги задминат, бандитите ставаха лесен прицел за оръжията им или пък Танър подкарваше впряга в такова светкавично темпо, че те не можеха да задминат колата.

По този начин каретата и преследвачите достигнаха земите на Сакстън. Арендатори се спираха и удивено наблюдаваха конниците. Трясъкът на американската пушка от познатата карета на Сакстън свали още един от бандитите от седлото. На всички стана ясно, че работата е повече от сериозна. Непримирим гняв обхвана хората, когато разбраха, че животът на още един Сакстън е в опасност. Без да се колебаят, те грабнаха вили, брадви, коси, прътове за вършеене, стари мускети и всичко, което можеше да бъде използвано като оръжие. Като рояк раздразнени стършели се спуснаха към господарската къща.

Колата на Сакстън летеше по алеята към кулата. Танър натисна спирачката, дръпна поводите и спря каретата. Докато Хагарт и Бънди задържаха напиращата глутница, Кристофър отвори вратата и изскочи. Той се обърна, за да помогне на Ирайн при слизането. Сграбчи оръжието и последва жена си към главния вход. Бънди и Хагарт забързаха след тях, докато Танър измъкваше колата от кръстосания огън. Те бяха посрещнати в салона от Пейн. Присъствието на Кристофър Сатън вместо господаря на дома сякаш го учуди малко. Зад него Аги притискаше с две ръце престилката към устата си и плачеше. Отзад стоеше Теси, която се радваше на завръщането на господарката си. Поведението на икономката обаче я объркваше. Още преди пристигането на колата тя се беше опитала да утеши възрастната жена и да я увери, че всичко ще се оправи. Теси се запита дали икономката не смята, че нещо може да се е случило на лорд Сакстън и тя вече оплаква загубата му, след като той не беше сред присъстващите.

— Всичко е наред, Аги — каза тя и я потупа по рамото, — господарят сигурно също ще дойде скоро. Недейте да се тревожите!

Аги вдигна глава и погледна с насълзени очи момичето.

— Но за какво говориш? Господарят е тук. Лорд Кристофър Сакстън.

— О! — Очите на Теси бавно се отправиха към този, който точно нареждаше на Хагарт и Бънди да застанат до прозорците. Звън на стъкло потвърди готовността им да защитават дома. Те чупеха кристалните стъкла и пъхаха дулата на дългите американски пушки през отворите.

Кристофър огледа лицата на присъстващите, прегърнал здраво жена си. Дори готвачът беше дошъл и на лицето му беше изписана широка усмивка.

— Ако някой от вас иска да се скрие на сигурно място, може да го стори. Ирайн ще ви покаже тайния проход.

— Не! — Думата се изплъзна от няколко уста едновременно и той разбра, че и Ирайн я беше изрекла. Погледна надолу към нея. Тя го прегърна с решителност, която потвърди намерението й да остане.

— Няма да се отделя от вас. Няма да отглеждам детето си без баща му.

Аги също искаше да каже нещо.

— Когато са убили стария лорд, преди това прислугата била отведена на сигурно място. Той сам се изправил срещу убийците си. Ние ще останем, милорд. Макар и да не мога да стрелям с някоя от проклетите ви пушки, метлата ми също може да стане доста опасно оръжие.

— Трябва да знаете, че аз съм призрачният ездач — обясни Кристофър за онези, които все още бяха напълно объркани. — Аз съм този, когото търси шерифът, но аз се борих за справедливо дело. Целта ми беше да унищожа бандитите, които са предвождани от Алън Паркър и лорд Талбот. Те убиха баща ми и опожариха крилото на къщата, за да убият брат ми. Много хора са станали жертва на разбойниците и аз исках да сложа край на господството им.

— Наистина ли сте лорд Сакстън? — попита плахо Теси.

Ирайн се засмя, обгърна с ръце тънката талия на мъжа си и го притегли плътно до себе си.

— Зная, трудно е за вярване, но той е същият мъж, чиято външност почти ни накара да изгубим разсъдъка си.

Един изстрел отвън обаче ги подсети, че има по-важни неща, за които трябва да мислят. Всеки трескаво сграбчи оръжието си, което беше толкова различно, колкото и хората. Когато Ирайн започна да зарежда един пищов с барут и куршум, погледът на Кристофър се спря върху нея.

— Мила — прошепна нежно той, — следващите мигове ще отнемат цялото ми внимание. Колкото и да е здрава, входната порта не може да издържи дълго. Скоро те ще я разбият. Щях да съм по-спокоен, ако…

Още преди да беше довършил, Ирайн поклати глава. Странно, но тя не изпитваше никакъв страх. Това беше нейният лом. Под привидното й спокойствие се криеше гневна решителност.

— Ще остана при вас. — Тя хвана здраво пищова и обяви кратко: — Човекът, който ви стори нещо, няма да преживее докрай деня. Ще се погрижа за това.

Студената категоричност в погледа й накара Кристофър да се почувства щастлив, че тя му беше съюзник, а не враг.

 

 

Главната порта потрепери от непрекъснатите удари на един дъбов кол. Набързо беше скалъпена защитна преграда за укритие на разбойниците. Всеки, който не успяваше да залегне зад нея, беше повалян от изстрелите откъм къщата. Лорд Талбот стоеше под закрилата на няколко дървета на достатъчно разстояние, за да бъде извън обсега на оръжията, но все пак достатъчно близо до къщата, за да може да си припише победата, която според него беше съвсем близка. Той наблюдаваше битката със самодоволна усмивка, а Клаудия следеше събитията от удобната кола. Никой от двамата не забеляза главата, която надничаше от сандъка. Ейвъри предпочиташе да продължи да се крие там, за да не поискат от него да се присъедини към нападението на къщата.

Портата скърцаше и от нея хвърчаха трески под напора на ударите. Зад прикритието дванадесетимата вече ликуваха. Вратата трябваше да се срути всеки момент. Паркър стоеше зад тях и ги окуражаваше. Внезапно с периферното си зрение той забеляза, че откъм полето напредваше някакво петно с невероятни краски и форми. Той се вгледа по-внимателно и съзря множество гневни селяни, които тичаха към тях. Те размахваха оръжията си и се приближаваха с ревове и крясъци.

— Разбийте най-после тази проклета порта! — извика той.

Още веднъж колът удари в портата и най-сетне тя поддаде. Талбот също беше забелязал селяните и когато шерифът и неговите хора се завтекоха напред, той ги последва незабавно. Някои от бандитите хукнаха през откритото място, за да влязат в къщата, обаче изостанаха и селяните ги настигнаха. Те бяха толкова заети да се защитават от гневните нападатели, че не можеха да подкрепят малцината, които бяха проникнали в къщата.

Първите нахълтали разбойници бяха посрещнати с пистолетни изстрели отблизо. Някои паднаха, но останалите прескачаха телата на мъртвите си другари и продължаваха. Кристофър, Хагарт и Бънди бяха принудени да отстъпят в големия салон. Там бандитите веднага бяха изложени на друг вид нападение. Ушите им писнаха от почти музикалните звуци, които издаваха тежките железни тигани, докато се стоварваха върху дебелите им черепи. Аги и Пейн бяха в центъра на битката, а готвачът се оглеждаше за достойна жертва на дългия си, остър нож. Противниците, които бяха най-отпред, биваха посрещани от свистящото острие на лорд Сакстън и тежките саби на Бънди и Хагарт. Паркър се промъкна през множеството от опитни бойци и разгорещени новаци и се освободи. Целта му бе лейди Ирайн, чието залавяне със сигурност щеше да доведе до предаването на враговете им. Докато напираше към нея, той се озова срещу господаря на къщата и срещу дългото, кърваво острие на широкия му шотландски меч.

— Времето ви изтече, лорд Сакстън — заплаши го шерифът, извади сабята си и рязко вдигна острието за нападение.

— Точно така! — отвърна Кристофър, докато лицето му бавно се озари от усмивка. — Вече твърде дълго време опустошавахте тези земи и избягвахте съдбата си. Отвлякохте жена ми и я държахте затворена, само за да ме примамите. Това ви се удаде. Точно така! Вашето време изтече!

Ирайн притисна ръка до устата си, а сърцето й внезапно заби в див страх. Той я сковаваше, докато гледаше как мъжът й се присмива на противника си, размахал кървавия меч, който описа кръг пред очите на врага.

— Смърт, шерифе — обеща той. — Смърт!

Шерифът беше опитен боец. Той нападна и сабята му засвистя из въздуха, докато лордът държеше меча си готов да се забие в тялото на другия. Дългият, прав меч с широко острие беше тежък колкото сабята, но двете му страни бяха остри като бръснач. Той отблъскваше ударите на шерифа и отвръщаше със собствени атаки.

Големият салон силно закънтя от ударите на остриетата, които ехото повтаряше от боя при входната врата. Без да знае накъде да се обърне, Талбот срещна заплашителния поглед на готвача. Когато ставаше въпрос за проливането на собствената му кръв, той беше твърде чувствителен и затова, застрашен от ножа, той удари с бастуна си мъжа по главата, така че готвачът се свлече на пода. Талбот забеляза, че селяните са отблъснати навън, и разбра, че там шансовете да оживее са най-големи. Тъкмо се канеше да излезе, когато ченето му увисна, защото видя нова група мъже да слиза по склона в подкрепа на селяните. Те бяха предвождани от Фарел и един мъж в синя дреха. Новите нападатели имаха вид на моряци и очевидно бяха опитни бойци. Талбот избяга обратно в къщата и сграбчи ножа на готвача. Хагарт, Бънди и останалата прислуга бяха твърде заети с отблъскването на бандитите, за да забележат как той се промъкна покрай тях в салона. Очите му се втренчиха злорадо в гърба на Кристофър Сакстън, който се бореше в благороден бой за живота си. Талбот претегли ножа в ръцете си и реши да нападне, но предпочете да се приближи към врага си изотзад.

Внезапно салонът се изпълни с гръмотевичен трясък, защото Ирайн беше изпълнила заплахата си. Силата на изстрела отхвърли Талбот назад. Кристофър се обърна и с изненада видя как мъжът се свличаше на пода със странно изкривени крайници, все още стиснал ножа в едната ръка. Шерифът светкавично осъзна предимството си и се хвърли напред, за да нанесе на Кристофър смъртоносния удар, но сабята му отново се удари в меча, защото Кристофър незабавно се беше извърнал отново напред. Очите на лорд Сакстън светеха войнствено и мечът премина в настъпление. Той отблъсна Паркър назад и отново се вдигна. Остра болка прониза лявото рамо на шерифа и ненужната му сабя увисна. Тъкмо навреме успя да отблъсне настрана удара на противника си и отстъпи крачка назад. Веднага последва ново нападение и Алън отново го отблъсна. Но не му остана време за ответна атака. Устните на Паркър се свиха ядно, когато разбра безнадеждността на отбраната си. Той не почувства удара, който прониза сърцето му, а усети само леко подръпване на жилетката, когато острието се оттегли. Силата чезнеше от ръцете му, докато удивено гледаше Кристофър. Салонът внезапно потъмня за него и сабята му със звън падна на пода; Алън Паркър вече не чувстваше нищо, когато се свлече надолу.

Над Сакстън Хол цареше тишина, когато Кристофър се огледа. Малкото бандити, които бяха нахлули в къщата и бяха оживели, се изтегляха навън, подгонени от ударите на сабята на Хагарт. Блясъкът в очите му подсказваше, че той не се шегува. Кристофър хвърли меча и прегърна Ирайн, когато тя дойде при него и облекчено заплака на гърдите му.

— Трябва да ви благодаря, че защитавахте гърба ми, мадам — прошепна той в уханието на косата й. — Сега детето ни ще може да израсне с баща си.

Тялото й се тресеше от ридания, докато напрежението от деня и страховете й бавно изчезваха. Тя се притисна до него и намокри ризата му със сълзите си. Той я държеше здраво до гърдите си и тя усещаше нежните милувки на ръцете и устните му върху косата си.

Накрая тя се успокои. Кристофър излезе с нея навън в лъчите на топлото пролетно слънце. Те огледаха тълпата от хора, които им се бяха притекли на помощ. Дори очите на Кристофър се навлажниха, когато видя колко много от селяните бяха рискували живота си за него. Те искаха да се уверят, че семейството на Сакстън беше оцеляло благополучно, и срещнаха един лорд, когото можеха да гледат с радост. Не след дълго започнаха да отнасят убитите. Изглежда, от техните хора бяха ранени сериозно само няколко души.

Бънди и Танър изнесоха лорд Талбот. Откъм колата му се разнесоха приглушени писъци, когато Клаудия и Ейвъри разпознаха безжизнения, кървав труп. Моряците от „Кристина“ бяха отминали Клаудия. След като се бяха уверили с един поглед, че откъм колата не ги заплашва опасност, те не направиха опит да я спрат, когато тя подвикна на кочияша да потегля.

За мъжа и за жената вътре загубата беше голяма. Ейвъри вече не виждаше надежда за своя живот. Не му оставаше нищо друго, освен във вечен страх да кръстосва страната, винаги уплашен до смърт да не би отново да срещне Кристофър Сатън. Или беше Сакстън? Той сви рамене несигурно. И двамата бяха еднакво опасни.

Изгледите за Клаудия не бяха по-добри. През изминалите дни се бяха потвърдили съмненията й, че баща й е крадец, дори убиец. Имотът му сигурно щеше да бъде отнет от короната и мисълта за това унижение беше непоносима за нея. Тя не знаеше как ще преживее без някой, който да се грижи за нея и за удобствата й. Може би най-добре щеше да бъде да събере всички богатства, които намери в дома си, и да напусне страната.

Кристофър наблюдаваше как каретата се отдалечава от погледите им, после се обърна към двамата мъже, които се приближаваха към него. Това бяха Фарел и капитан Даниълс. Докато последният се усмихваше широко, Фарел мрачно сбърчи чело, когато видя двойката. Кристофър протегна ръка на капитана и след това погледна брата на жена си.

— Фарел, страхувам се, че още не сме били представени както подобава един на друг. — Кристофър се усмихна и му подаде ръка. — Аз съм лорд Сакстън.

Младият мъж широко разтвори очи и въпросително погледна нежно усмихнатото лице на сестра си, когато машинално пое ръката.

— Лорд Сакстън? Онзи същият лорд Сакстън?

— Да, аз съм този, който носеше маската и куцаше — призна Кристофър. — Правех това, за да накарам бандитите да повярват, че изгорелият при пожара е още жив. А имаше и друга причина. Исках да се оженя за сестра ви и това беше единственият начин. Надявам се, че държите на приятелството, което започнахме, докато още се преструвах на сакат.

Фарел се опита да схване всичко това и да го подреди.

— И наистина сте женен за сестра ми и сте бащата на нейното…

Ирайн се изчерви, когато смутеният й поглед падна върху капитана, който сякаш се забавляваше от тази сцена. Усмивката му стана още по-широка, когато мъжът й отговори.

— Няма защо да продължавате да се упражнявате в стрелбата, за да защитавате честта на сестра си — каза Кристофър. Веселият блясък в очите му стана още по-ярък. — Мога да ви уверя, че всичко е наред.

Настъпи кратка пауза, а после се появи една карета, придружена от двадесетина ездачи. Ирайн веднага забеляза, че това беше същата група, която бяха отминали преди няколко седмици, когато се връщаха от Лондон. Тя се зачуди какво ли търсеха в Сакстън Хол. Колата изкачи алеята и спря. Един прислужник отвори вратата и барон Лейчестър слезе по стълбичката, поставена отпред.

— Закъсняхме ли? — попита той и устните му се разтегнаха в развеселена усмивка. Той се огледа и видя как моряците отнасяха убитите и ги товареха на носилки. — Изглежда, че от моята помощ вече няма нужда. Краят на тези бандити е дошъл веднъж завинаги. — Той се обърна към пътуващите в колата. — Уважаеми дами, това, което ще видите отвън, е ужасно. Сигурни ли сте, че ще го понесете?

— Искам да видя сина си — чуха те един нежен женски глас.

Кристофър взе ръката на Ирайн и я поведе към колата, докато баронът помагаше на жена си. Щом стъпи на земята, Ан се спусна с разтворени обятия към Ирайн.

— Мила моя, всичко това трябва да е било ужасно. Когато пристигна писмото на Кристофър, ние не бяхме вкъщи и щом го намерихме при завръщането си, веднага тръгнахме от Йорк за насам. Откакто напуснахме Лондон, живеем там. Слава богу, сестра ми тъкмо беше дошла при нас от Карлайл.

— Сестра ви? — Ирайн надникна в колата.

На лицето й се изписа удивление, когато баронесата отстъпи и на вратата се появи графиня Ешфорд. Жената слезе и в очакване повдигна страната си към Кристофър, за да получи целувка. Той я поведе към Ирайн, която учудено ги гледаше. Съпругът й намигна и тя чу гласа му.

— Ирайн, мила, искам да ви запозная с майка си.

— Но това е графиня Ешфорд. — Ирайн все повече се объркваше. — Аз я познавам от празненството. Играхме заедно карти.

Графинята се усмихна дружелюбно.

— Исках да ви видя, но тъй като синът ми настояваше да не издаваме истинската му самоличност, не можех да ви кажа, че съм негова майка, колкото и да желаех това. Можете ли да ми простите?

Очите на Ирайн се напълниха със сълзи, но това бяха сълзи на радост. В следващия миг двете жени се прегърнаха разплакани. После графинята потърси дантелената си кърпичка и избърса сълзите на момичето, без да обръща внимание на своите собствени.

— Преместих се в Карлайл, за да съм по-близо до сина си — обясни тя, докато сълзите й постепенно пресъхваха. — Отново останах вдовица и без него се чувствах много самотна в Лондон. Освен сестра ми Ан, Кристофър е всичко, което остана от семейството ми, и аз много се тревожех да не му се случи нещо. Помолих Хагарт да се грижи за него, колкото може.

— Значи след втората си женитба отново се преместихте в Англия? — попита Ирайн.

— По това време синовете ми вече бяха пораснали, а Ърл беше наш стар приятел. Затова се омъжих за него, макар че Бродерик беше единствената истинска любов на моя живот.

Кристофър сложи ръка на раменете на жена си и се усмихна на майка си.

— Нямах възможност да ви кажа това, майко, но още тази година ще станете баба.

Графинята стаи дъха си и лицето й изведнъж се озари от щастие.

— Мисля, че ще е чудесно, ако е момче. Но пък аз самата никога не съм имала момиче. И голямата ми надежда винаги е била, че Кристофър ще се ожени и ще има семейство. Аги и аз се тревожехме дали някога ще доживеем това. О, Ирайн, Ирайн! — Сълзи на щастие отново напълниха очите й.

 

 

Тази вечер тишината в спалнята на лорда беше нарушавана от шепот. Той идваше от леглото, където Ирайн щастливо се беше притиснала до мъжа си. Те наблюдаваха жарта на угасващия огън и устните му постоянно докосваха мястото под ухото й, където се долавяше нейният пулс.

— Мисля, че някой ден с удоволствие бих опознала Америка — прошепна тя в тишината. — Майка ви разказва толкова интересни неща за нея. Сигурно е чудесна страна. Смятате ли, че ще е възможно да я посетя?

— Каквото пожелае дамата на моето сърце — прошепна той и целуна гъстите къдрици до ухото й. — Където сте вие, там е моят свят и аз ще ви следвам, където и да ме отведете.

Ирайн се засмя, когато зъбите му гризнаха ухото й.

— Не, сър. Няма аз да ви водя, защото моята ръка лежи здраво във вашата. Ние навеки сме едно цяло и съм готова на драго сърце да вървя и да стоя до вас, ако и вие сте съгласен.

— Ако? — В гласа му прозираше учудване, когато повтори думата. — Нима през всичките тези месеци се борих за вас, за да ви поставя зад мене, където не ще мога да се наслаждавам на красотата ви? Не, любима моя, искам да ви имам до себе си, винаги близо до сърцето си.