Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (15)

Глава петнадесета

Следобеда преди бала Ирайн седеше до тоалетната си масичка, докато Теси се опитваше да вдигне косата й в елегантна прическа. Корсетът беше пристегнат толкова силно, че повдигаше налетите гърди и ги притискаше до тънката материя. Прозрачната риза подчертаваше розовата кожа, без да крие нищо под дантели или сложни бродерии. Ирайн никога не беше обличала подобна дреха: сякаш нарочно бе подбрана така, че да подчертава всяка извивка на женственото й тяло.

Роклята лежеше внимателно простряна на леглото, готова за обличане, а на масата отстрани бяха бижутата. Всичко беше приготвено и чувството на напрежение и радостно очакване растеше в сърцето на Ирайн, докато часовете летяха. Тя се съмняваше, че Клаудия Талбот ще се отнесе тактично с мъжа й и тревожното й въображение рисуваше сцени на конфузни спречквания. Но беше убедена, че лорд Сакстън ще може да се справи с всяка ситуация. Тя по-скоро се притесняваше да не би собственият й темперамент да й изиграе лоша шега.

Теси я попита нещо и така привлече вниманието й към тема, която в момента беше по-важна. Двете напрегнато обсъждаха къде да разположат последната букла от сложната прическа и не чуха влизането на лорд Сакстън.

— Вие сте почти готова? — попита той с дрезгавия си глас и уплаши и двете.

Те рязко се обърнаха и го видяха да стои на вратата.

Теси пъргаво захвана къдрицата и я пооправи, след което приклекна в реверанс.

— Да, милорд.

Той я отпрати с мълчаливо движение на ръката и момичето побърза да излезе от стаята. Подпрян на бастуна си, той с мъка пристъпи в будоара и отиде до стола, на който седеше жена му. Изотзад той се взря в отражението й в огледалото. Макар и да не можеше да види очите му под маската, Ирайн усети пронизващия му поглед, спрян върху забулената с воал гръд.

Лорд Сакстън протегна ръка и прокара единия пръст на ръкавицата си нагоре по гърба й. После го спусна надолу от врата към началото на ризата й, после пак нагоре, докато накрая отпусна ръка на рамото й.

— Мадам, ако сега ви види някой немощен старец, сърцето му със сигурност ще направи последните си удари.

Крайчетата на устните й се повдигнаха в нежна усмивка.

— Шегувате се, Стюарт. Аз съм съвсем обикновено момиче.

От кожената маска се чу тих смях.

— Да, толкова обикновено, че при вида ви милата и толкова разглезена Клаудия трябва да внимава да не получи удар, а всички малки жабки в блатото ще крякат от завист.

Жена му се засмя и се пресегна към рамото си, за да стисне благодарно ръката му.

— Милорд, вие или сте прекалено вежлив, или нещастието е помрачило разсъдъка ви. Ако някой ми се възхити тази вечер, то ще е заради прекрасната рокля, която нося.

Ирайн се надигна и той я последва до камината, където тя седна и дръпна ризата над коленете си. Прикриван от маската, той наблюдаваше стройните й крака, докато тя си обуваше чорапите. Когато се приведе, за да приглади коприната, той затаи дъх, защото тя му предложи прекрасен и същевременно мъчителен изглед на гърдите си.

— Мадам, мисля, че не бива да се прикривате сега, а да се покажете като ненадминато, съвършено цвете, което кара посредствеността да бледнее от завист. С това всъщност дойдох на темата, която искам да обсъдя с вас.

В приглушения му шепот се долавяше нотка, която сепна Ирайн. Тя го погледна внимателно.

— Мисълта, че на този бал, където би трябвало да сте весела и безгрижна, може да ви обидят заради мен или заради онова, което другите виждат в мен, много тежеше на сърцето ми. — Гласът му беше решителен, макар думите да идваха бавно, сякаш той ги подбираше много внимателно. — Затова намислих нещо, което ще строши отровните зъби на пепелянките и ще провали подлите очаквания на мис Талбот и нейната компания. Избрах ви придружител, мъж с безупречна репутация. Когато той е до вас, никой няма да се осмели да ви досажда. — Лордът вдигна ръка, за да възпре протеста й. — Не ми противоречете, решението ми е твърдо и като съпруг ви моля да разберете подбудите ми. Няма да търпя възражения, тъй като господинът ще пристигне всеки момент. Добре разбирам загрижеността ви. Но той ме увери, че ще ви придружава със същото внимание, каквото бихте очаквали и от мен. — Безизразната маска я наблюдаваше с категоричност, която не позволяваше никакви възражения. Уплашена от решителния му поглед, Ирайн успя само да прошепне с плах глас:

— Далече съм от мисълта да предизвиквам недоволството ви, милорд.

Лорд Сакстън се запъти към тоалетната масичка и почти небрежно взе скъпоценната огърлица от смарагди и диаманти. Ирайн последва подканващия му жест и пристъпи към него, като наведе глава. Топлите му, непокрити пръсти пъргаво и ловко сложиха колието на врата й. Тогава ръцете му се плъзнаха галещо по нежните линии на раменете й и се спряха на талията. Той се изкашля напрегнато, отпусна ръце и проговори рязко:

— Пожелавам ви много радост довечера, мадам, забавлявайте се добре. Няма да ви видя повече, преди да тръгнете. — Той мъчително закрета към вратата, където се спря, за да я погледне за последен път. — Ще ви изпратя Теси, за да довърши тоалета ви. Аги ще ви съобщи, когато джентълменът пристигне. Приятна вечер, мила моя.

 

 

Всичко беше готово и когато повикаха господарката й, Теси тръгна след нея. Тя носеше кадифеното наметало през рамо, за да не се влачи по пода. Ирайн се чудеше кой ли ще я придружава. Сковано и колебливо слизаше по стълбите. Стюарт едва ли имаше богат избор. Дали някой от приятелите на лорд Талбот не беше предложил услугите си? Разбира се, само за да угоди на домакина. Въпреки че навремето беше отхвърлила с лека ръка предупреждението на Кристофър, всъщност тя го беше приела много сериозно.

На входа на голямата зала Ирайн се спря. Ръката й притисна сърцето, което внезапно се разтуптя лудо, когато видя кой я очаква. Едва повярва, че мъжът й може да е толкова глупав да повери на този янки честта й, като го направи неин придружител и пазител.

Той се беше подпрял на камината и се взираше в пламъците. Висок, широкоплещест мъж с тесни бедра, фигурата на Кристофър Сатън беше не по-малко привлекателна от лицето му. Облечен в сребристосива коприна, с чорапи и риза в бяло, той изглеждаше като потомствен аристократ. Топлата светлина на камината играеше по изваяните му черти, а стягащото чувство в гърдите й беше доказателството за невероятното излъчване на неговата личност.

Ирайн пое дълбоко дъх, за да си възвърне самообладанието, и пристъпи в стаята. Когато токчетата й затракаха по каменния под, той се изправи. Приближи се към нея, като се усмихваше, а погледът му се плъзна изпитателно по красивата й фигура. После сведе глава в съвършен поклон и галантно изрече:

— Лейди Сакстън, много съм поласкан.

— Кристофър Сатън! — Тя се опита да придаде на гласа си саркастично звучене, за да прикрие несигурността си. — Презирам ви!

— Мадам? — Той се изправи с изражение на развеселено учудване.

— Успели сте някак да убедите мъжа ми, че лисицата може да пази кокошарника.

Той се усмихна хлапашки:

— Лейди Сакстън, почти всички в околността знаят, че мъжът ви отлично умее да си служи с оръжие и аз не се съмнявам, че би предизвикал на дуел всеки, който се осмели да ви обиди. Давам ви думата си, че ще се държа в обществото толкова сдържано и възпитано, че няма защо да се страхувате за доброто си име.

Тя скептично сбърчи чело.

— Ами лорд Талбот? Ще ви пусне ли изобщо да влезете?

— Няма защо да се тревожите, мадам. Нямаше да съм тук, ако не бях сигурен в това.

— Обещах на мъжа си, че в този случай ще изпълнявам желанията му — обясни тя. — Затова искам да предложа един вид примирие: тази вечер, само тази вечер, ще се отнасяте с мен като с дама, а аз ще се опитам да виждам във вас джентълмен, както последният път.

Кристофър кимна бегло.

— Тогава — до края на бала, милейди.

— Съгласна.

Имаше нещо коварно в усмивката му, което накара Ирайн да се почувства несигурна, но в края на краищата той се беше въздържал в Лондон, така че тя не можеше да се оплаче. Освен това Танър караше колата и Бънди я придружаваше като допълнителна охрана от разбойници. В случай на нужда просто трябваше да извика за помощ и щеше да я получи. Тя успокоена се обърна към Теси:

— Няма нужда да бодърстваш заради мен. Може да стане доста късно, докато се приберем.

Момичето направи реверанс:

— Да, мадам.

Ирайн посегна към наметката си, но Кристофър я изпревари и я взе от момичето.

— Ще позволите ли, милейди?

Ирайн почти не смееше да диша, когато силните мъжки ръце намятаха дрехата на раменете й, а после грижливо й помогнаха да се качи в колата. Вътре Ирайн се намести удобно в кожите на задната седалка и постави краката си до грейката. Сатенените завеси бяха придърпани плътно над малките прозорчета, всичко това създаваше по-силно впечатление на интимност, отколкото се харесваше на Ирайн. Тя внимателно наблюдаваше Кристофър, докато се качваше, но за нейно голямо облекчение той се настани на отсрещната седалка. Когато погледите им се срещнаха, по устните му се плъзна усмивка.

— Опасявам се, че вашата близост би осуетила всичките ми добри намерения, милейди. Смятам, че е по-добре да седна тук.

Ирайн успокоено се отпусна в седалката. Вечерта, изглежда, започваше добре. Можеше само да се надява, че и занапред той ще се държи настрана от нея и няма да предизвиква гнева й. Дори само споменът за неговата целувка караше краката й да се разтреперват, а гърдите й се надигаха в очакване.

Малки лампи изпълваха вътрешността на каретата със слаба светлина и хвърляха меки отблясъци върху красивото му лице. Тя усети, че той я гледа усмихнато, но се успокои, едва когато чу топлия му, мъжествен глас. Той умееше да разказва живо и увлекателно и докато го слушаше с внимание, Ирайн на няколко пъти не можа да сдържи смеха си при сполучливите му шеги. Двамата се наслаждаваха от взаимното си присъствие и не усетиха как колата зави по пътя към двореца на Талбот. Когато каретата спря пред разкошната сграда, Ирайн се плъзна по седалката напред, защото изведнъж я беше обзело напрежение и безпокойство. На Кристофър не му убягна краткият й, тревожен поглед. Той пое ръката й и я стисна окуражаващо.

— Всички ще бъдат възхитени от вас, Ирайн — прошепна той.

По устните й затрептя усмивка, когато той вдигна ръката й и целуна леко дантелите на ръкавицата. Нежността на този жест ускори пулса й и у нея се надигна едно горчиво-сладко желание. Накрая той вдигна глава и погледът му погали красивото й лице.

— Мисля, че е по-добре да влизаме. В противен случай има опасност да забравя обещанието си и вие още тук да станете жертва на дивата ми страст.

Ирайн изчака, докато Кристофър скочи леко от каретата. След това той се обърна и й подаде ръка. Въпреки че докосванията ускоряваха пулса й, тя му позволи да я отведе до входа на двореца. В пищно обзаведения салон той пое палтото от раменете й. И макар че допирът беше съвсем мимолетен, това си беше милувка. Едно момиче пое палтата им и ги поведе към балната зала. Майордомът мина пред тях и обяви тържествено:

— Лейди Сакстън…

В помещението мигновено се възцари тишина, когато гостите се извърнаха бързо, за да задоволят любопитството си към тази жена и съпруга й — страшилището от Сакстън Хол. Това, което видяха, ги обърка, защото кошмарните описания, които се разпространяваха за тях, се оказаха пълна глупост. Очите им се взираха в едно създание, облечено в бяло, което стоеше до висок, много красив джентълмен.

— … и мистър Сатън.

Както преди малко мигновено се беше възцарило мълчание, така сега изведнъж се отприщи поток от шумно зададени въпроси. Гостите, които стояха най-близо до Клаудия, дочуха как тя ядосано пое въздух и смутено се загледаха след нея, когато се втурна към двойката. Щом се приближи до тях, тя хвърли яден поглед към Кристофър, преди да погледне Ирайн. Това, което в следващия миг изригна като вулкан от устата й, всъщност не беше точно каквото искаше да каже. Но тя никога не можеше да разсъждава трезво, когато в душата й се забиваха острите зъби на гнева.

— Вие пък какво търсите тук?

Кристофър отстъпи крачка назад, сякаш искаше да предпази придружителката си, и почти закри Ирайн зад гърба си.

— Вие ме поканихте, не си ли спомняте? Дори нося поканата в себе си. — Той бръкна с ръка в джоба на фрака си. — Мисля, че е написана лично от вашата ръка.

— Зная, че съм ви поканила! — отвърна нетърпеливо Клаудия. — Но бях сигурна, че ще дойдете сам!

Той се усмихна любезно.

— Моля за извинение, Клаудия. Но лорд Сакстън имаше друга работа и ме помоли да придружа съпругата му.

Устните на младата жена се присвиха и в тъмните й очи се появи хладен блясък. Замисълът й беше пропаднал! Сега ужасно съжаляваше, че не може да отпрати лейди Сакстън при отвратителния й съпруг. А това беше единственото, което заслужаваше тази лека жена, задето беше дошла без него.

— Вие изглеждате просто божествено, Ирайн! — Клаудия не се постара да прикрие презрението в усмивката си. — Наистина съм изненадана. Кой можеше да предположи, че дъщерята на кмета ще се накичи така със скъпоценни камъни и ще стане толкова красива? Кажете, мила, тези дрънкулки истински ли са?

Кристофър се усмихна и сам отговори на изпълнения със злоба въпрос:

— Доколкото ми е известно, тези накити от дълго време са притежание на фамилията Сакстън и предполагам, че са истински. Разбира се, трябва да ги огледа вещо око, за да оцени истинската им стойност.

Клаудия го погледна с крайчеца на очите си.

— Я ми кажете, Кристофър, защо лорд Сакстън избра именно вас да придружите съпругата му? Бих казала, че той по-скоро трябва да се страхува от вас.

Зелените очи на Кристофър блеснаха весело, когато посочи към останалите гости в залата.

— Тук не сме ли на сигурно място, Клаудия? А освен това отвън са Бънди и Танър. Един жест е достатъчен и те ще се притекат на помощ на своята господарка. А вие без съмнение сте чували как лорд Сакстън се отнася към разбойниците и крадците. Убеден съм, че няма да се поколебае да отмъсти по същия начин на всеки мъж, който се опита да му отнеме съпругата.

Клаудия се усмихна отровно:

— Тогава, Кристофър, мога само да се надявам, че ще бъдете изключително внимателен. Сърцето ми ще бъде разбито, ако такъв очарователен и красив мъж бъде изпратен в гроба, само защото се е влюбил в жената на своя благодетел.

— Благодаря, Клаудия, загрижеността ви дълбоко ме трогва. — Той удари токове и бързо се поклони. — Ще се пазя.

Леко ироничният начин, по който Кристофър защити Ирайн, обезоръжи напълно Клаудия, която се отдалечи, след като хвърли последен унищожителен поглед към нея. В един от ъглите стоеше Алън Паркър и разговаряше с още двама мъже. Клаудия се присъедини към тях.

Шерифът беше издокаран също така разкошно, както и събеседниците му. Тъмната му синьо-сива куртка беше богато украсена със сребърни нашивки, което му придаваше почти военен вид, но му липсваха ордените и военните отличия. Гладките рамене на куртката изискваха наличието на еполети, а не обкичените гърди — медали за храброст и ордени.

Клаудия мушна ръка под неговата и той я погледна скептично. Леко смутен от внезапното внимание, с което го бяха удостоили, шерифът погледна към вратата и видя Кристофър и Ирайн. При вида на двойката по устните му заигра весела усмивка. Но в мига, когато изпълненият му с топло съчувствие поглед попадна на Ирайн, Клаудия бързо го ръгна в ребрата. Тя не беше склонна да допусне нейният кавалер да я пренебрегва заради красотата на съперницата й.

— Милейди — прошепна тихо Кристофър на Ирайн, — опасявам се, че вашата красота ще смути доста хора тук.

— Те са разочаровани, защото Стюарт не дойде — прошепна тя в отговор. — Но ако са смятали да го направят обект на своите подигравки, жестоко се лъжат. Той не би допуснал никой да се подиграва с него!

— Струва ми се, че вие се възхищавате от съпруга си — отбеляза Кристофър.

— Така е.

Той повдигна вежди и я изгледа замислено.

— Учудвам се, Ирайн. Всички мои надежди се крепяха на това, че вие най-късно след две седмици ще избягате от мъжа си. Чаках това да стане, за да ви приема с отворени обятия. Сега вече не знам какво да правя. Наистина ли предпочитате един обезобразен човек пред мен?

В мислите на Ирайн закръжиха снежнобелите лица на всички дами, които се умилкваха около Кристофър и се надяваха да го спечелят. За миг тя се отдаде на сладки мечти, защото този прекрасен мъж лесно можеше да бъде неин. Но споменът за лорд Сакстън, когато стоеше пред огледалото зад гърба й, я върна към действителността.

— Нямам друг избор — рече кратко тя. — Станалото — станало. Аз съм обвързана с клетвата си и никога няма да я наруша.

Кристофър зарея поглед из залата и наблюдаваше мъжете, които още се любуваха на Ирайн. Предполагаше, че техните мисли не се различават много от неговите. Ала никой от тях нямаше и най-бледа представа за волята и решителността на дамата му. Но в крайна сметка и той се беше оказал твърде упорит в преследването на целта си. Не се предаваше така лесно, както другите мъже.

Той галантно й подаде ръка.

— Елате, сладка моя. Всички тук ви гледат тъй лакомо и аз искам да ви поканя на този танц, преди някой настойчив обожател да ви грабне.

Хванал Ирайн за ръка, той я отведе в средата на залата, а останалите гости им сториха път; оркестърът засвири бърз, бодър танц. Но още преди са успеят да стигнат до дансинга, бяха спрени от един лакей, облечен в богато украсена ливрея. Видът му беше достоен дори за кралския двор.

— Лорд Талбот моли лейди Сакстън да го удостои с честта да дойде в неговата библиотека — заяви той с високомерен, монотонен глас. После отсечено й се поклони: — Бихте ли ме последвали, милейди?

Ирайн смутено погледна към Кристофър, който беше хванал ръката й.

— Вървете напред — заповяда той на лакея, който вдигна вежди, учуден от нахалството на Кристофър да се самопокани.

— Мисля, че лорд Талбот очаква само компанията на дамата, сър.

Кристофър се засмя непринудено:

— В такъв случай той ще получи повече, отколкото е очаквал — или нищо. Обещах на лорд Сакстън да не изпускам съпругата му от очи.

За миг лакеят се смути, защото не знаеше какво да прави, но след това реши да предостави решението на този проблем на господаря си.

— Оттук, сър.

Кристофър внимателно поведе дамата си след нетърпеливия слуга през дълъг, широк коридор до две инкрустирани със злато врати. Прислужникът ги помоли да почакат, почука тихо и влезе в стаята. Когато се върна, той задържа вратата отворена.

Облечен в бяла коприна, богато украсена със златни нишки, Нейджъл Талбот се надигна иззад разкошно инкрустирана писалищна маса. Той пристъпи към Ирайн, поглъщайки нейната красота, и се загледа за миг в царствената огърлица, преди да проучи омайната гръд под накита.

Ирайн приклекна в учтив реверанс.

— Лорд Талбот.

— Мило мое дете, колко съм щастлив да ви видя отново — каза той. Когато тя се изправи, той хвана двете й ръце, целуна ги и веднага отправи горещия си поглед към прелестите й. — Вие сте така привлекателна — измърмори той, след което се огледа. Не беше успял да убеди дъщеря си да не кани този янки и затова сега предпочиташе умишлено да не обръща внимание на присъствието му. — Но къде оставихте съпруга си? Мислех, че е с вас.

— Лорд Сакстън е възпрепятстван — отвърна тя. — Той помоли мистър Сатън да ме придружи.

Талбот смръкна щипка енфие и погледна високомерно към Кристофър. Не му беше убягнало, че по-младият мъж не беше сметнал за необходимо да го поздрави с нужната почит.

— Лорд Сакстън ме помоли за още една услуга, сър — обясни Кристофър, извади един плик от джоба на фрака си и го подаде на Талбот. По устните му се мярна лека усмивка. — Негова Светлост лордът ме помоли да ви предам това писмо.

Нейджъл измери Сатън с неприкрита неприязън. После счупи печата на писмото и проучи бегло съдържанието му. След миг хвърли към все още любезно усмихнатия Кристофър празен поглед, от което пролича, че полагаше големи усилия да се овладее. После с гневен жест захвърли писмото върху една малка масичка.

— За деловите въпроси ще се намери време. — Надменната му самоувереност изведнъж се стопи и той трябваше доста да се потруди, за да изкриви схванатите мускули на лицето си в нещо като усмивка. После погледна към Ирайн: — Тази нощ ще празнуваме! Имаме много гости от Лондон и Йорк, а те са дошли, за да се позабавляват. Надявам се, че това е и вашата цел, милейди.

„В рамките на позволеното“ — каза си Ирайн, но после си наложи да му отговори учтиво:

— Разбира се, милорд.

— Много бих искал да ви поканя на един-два танца — каза той и острите му черти се поотпуснаха. — Настоявам за това, тъй като в новото ви обществено положение и със съпруг, който е почти непознат в нашите среди, вие положително се нуждаете от някой, който да ви разясни ситуацията и задълженията, които трябва да изпълнявате в подобни случаи. Аз съм готов с най-голямо удоволствие да поема тази роля.

— Вероятно не сте много добре запознат с историята на рода Сакстън — каза учтиво Кристофър. — Ако все още не го знаете, позволете ми да ви кажа, че това е една много стара фамилия, може би по-стара от вашата.

Лорд Талбот хвърли въпросителен поглед към Сатън.

— Вие, изглежда, знаете твърде много за тях, млади момко. Що се отнася до мен, аз никога не съм бил твърде близък с рода Сакстън. Само веднъж срещнах стария лорд, преди онези главорези да го убият. Сегашният лорд винаги е живял много отшелнически.

Устните на Кристофър се разтегнаха в още по-широка усмивка.

— Може ли да бъде упрекнат за това?

Лорд Талбот изсумтя презрително.

— Предполагам, че и аз бих се притеснявал да се показвам сред обществото, ако лицето ми беше така обезобразено. Но аз със сигурност не му желая злото.

— Винаги съм считал лорд Сакстън за много порядъчен човек, който е готов да дари всекиго, който заслужава, с вниманието си — отвърна Кристофър и мушна ръка под лакътя на Ирайн. — Моля да ни извините сега, милорд, но лейди Сакстън ми обеща един танц.

Талбот се изпъна невъздържано. Беше убеден, че този хлапак съвсем си е изгубил разсъдъка или изобщо няма представа от етикецията, която трябваше да спазва спрямо един лорд със синя кръв. Просто не беше за вярване — някой да се осмели да напусне стаята, преди лордът да го е освободил.

Кристофър отвори вратата и с кратко кимване към втрещения лорд изведе Ирайн. Тя едва в коридора посмя да си поеме отново дъх.

— Лорд Талбот никога няма да ви прости това — прошепна угрижено тя.

Той се изсмя кратко, преди да отвърне:

— Не мисля, че ще ми липсва неговото благоволение.

— Трябва да бъдете по-предпазлив — предупреди го Ирайн. — Той е много влиятелен.

— Той е много високомерен и много арогантен. Не можах да се въздържа да не го поставя на място. — Кристофър сведе поглед към нея и в очите му заиграха зеленикави пламъчета.

— Щом сте толкова лекомислен, някой непременно трябва да ви вразуми — отвърна нетърпеливо тя.

— Трогнат съм, че сте толкова загрижена за мен.

— Вие наистина нямате повод за подобно самочувствие — отвърна сухо тя.

— О, милейди пуска бодлите си и раздира чувствителната ми кожа.

— Вашата кожа е по-дебела от кожата на вол — отвърна подигравателно тя. — А черепът ви — още повече.

— Не бъдете така язвителна към мене, мила — подкачи я той. — По-добре ме дарете с една нежна усмивка, за да успокоите сърцето ми, което бие само за вас.

— След всичко, което съм чувала, убедена съм, че сърцето ви бие за доста жени, сър.

— Мадам? — Той учудено вдигна вежди. — Откога вярвате на клюки?

— Може би трябва да попитам Клаудия дали е вярно, че имате огромно желание да я посещавате, когато баща й го няма. — Ирайн го погледна с нескрито недоверие.

Развеселеният му смях притъпи остротата на жилото й.

— Как можете да допуснете, мадам, че изпитвам дори и най-слаб интерес към други жени, при положение че изразходвам толкова много усилия за вас?

Ирайн се огледа да види дали някой не чува разговора им. Когато се увери, че са сами, тя се приведе и пошепна укорително:

— Вие сте успели да си създадете в Маубъри свита от бъбриви почитателки с повече или по-малко съмнителна репутация. Защо да не вярвам на тези слухове?

— А дори и да са верни, защо им обръщате внимание? — попита я на свой ред той. — Вие сте омъжена жена.

— Знам много добре каква съм!

Той с мъка потискаше радостта си, устните му потръпваха от зле прикрито тържество.

— Просто си помислих, че непременно трябва да ви го напомня, скъпа.

— Не съм ви скъпа! — възрази тя, но само за да прогони сладкото чувство на радост, което нежните му думи предизвикваха у нея.

— О, да, такава сте! — прошепна той топло.

Тези страстни очи горяха над нея и я потапяха в блажен свят на сигурност и топлина. Тя отново се разтрепери и сякаш всичката сила изчезна от крайниците й. Как можеше да се преструва, че този мъж й е безразличен, когато дори самите думи, произнесени от устата му, я възбуждаха?

Погледът му се сведе и замилва нежно белите й гърди, а после се спря на проблясващия огън на смарагда, който святкаше в гънката между тях. Тя стаи дъх, когато пламъкът на скъпоценния камък сякаш се отрази в сиво-зелените му очи, които сега потърсиха нейните и ги задържаха.

— Дори да не сте го осъзнали още, в преследването на целите си съм доста упорит, мадам. Вие сте жената, която желая, и аз няма да се успокоя, докато не ви спечеля.

— Кристофър, Кристофър — простена тя. — Кога най-после ще се примирите с факта, че вече съм омъжена?

— Едва тогава, когато ви заведа вкъщи като моя съпруга. — Той вдигна глава и внимателно се заслуша в цигулките, когато оркестърът започна нова мелодия. — Лорд Талбот има слабост към валса — размисли той на глас, — и доколкото го познавам, ще се появи всеки момент и ще ви покани на танц. — Той решително пое ръката й и я поведе към дансинга.

— Може би съм ви подценила, Кристофър — призна Ирайн, докато той я въртеше по паркета на балната зала.

— Как така, мила моя? — Той въпросително се вгледа в лицето й.

— Вие не ме изпускате от очи също като Стюарт — забеляза тя замислено.

— Не съм изгубил надежда, мадам, че някой ден ще ми принадлежите, а дотогава ще ви защитавам от всеки, който се опита да ви отнеме от мен.

— А къде е мястото на Стюарт? — Тя повдигна тясната си вежда и зачака отговора му.

Мина доста време, преди той да й отвърне.

— Що се отнася до любовта, гледам на Стюарт по-скоро като на едно неудобство, отколкото като на опасност.

— Неудобство? — попита тя.

— Когато му дойде времето, ще се оправя с него, въпреки че няма да е лесно. Но не мога да се отърва от него, без отново да събудя омразата ви. Да, това наистина е сериозен проблем.

— Вие ме учудвате, Кристофър! — Засегната от безразличния начин, по който той говореше за мъжа й, тя поклати глава. — Вие наистина ме обърквате!

— Чувството е взаимно, мила. — Гласът му беше като сладка милувка, която завъртя сетивата й в опияняващ вихър.

Лорд Талбот недоволно смръщи чело, докато ги наблюдаваше, и се разяри още повече, доловил шепота на останалите гости, които обсъждаха красотата на младата двойка. Когато видя, че шерифът поглежда към него, Нейджъл Талбот с едно движение на главата му посочи библиотеката, обърна се и го зачака там.

Клаудия също беше забелязала колко безгрижно се плъзгат двамата по паркета и омразата й към Ирайн се разгоря още по-силно. Тя видя Алън Паркър и припряно го покани на танц, за да покаже на тази селянка, кметската дъщеря, как се танцува валс.

— Съжалявам, Клаудия — извини се Алън. — Баща ви иска да разговаря с мен.

От очите й хвърчаха гневни искри и тя излетя от залата след шерифа, мърморейки си под носа, без да се интересува, че гостите зяпат след нея. В края на краищата това беше неин бал! И дяволите да я вземат, ако позволеше на Ирайн Сакстън да провали удоволствието й от празненството!

Тя рязко отвори вратата на библиотеката и когато нахълта вътре, Талбот въздъхна страдалчески. Както винаги, и днес щеше да е трудно да се справи с дъщеря си.

— Татко, нямаш право да викаш Алън при себе си точно когато той иска да ме покани на танц! — оплака се тя.

— Има важни въпроси, които исках да обсъдя с него — обясни той.

Клаудия сърдито се отпусна в най-близкото кресло и скръсти ръце.

— Тогава побързай! Нямам намерение да чакам тук цяла вечер.

Талбот потисна гнева си и й заговори предпазливо с помирителен тон.

— Клаудия, любимо мое дете, би ли донесла от стаята ми бастуна със златната дръжка. Старата рана отново ми създава проблеми.

— Прати някой от слугите, аз съм уморена.

— Бъди добро момиче, малката ми, и ми направи тази услуга — помоли той с измъчена усмивка.

Тя изпъшка недоволно, изскочи навън и затръшна вратата с трясък.

Ехото от шума едва беше утихнало, когато Нейджъл Талбот взе писмото от масата и ядно удари с ръка отгоре.

— Този проклет Сакстън! Вика ме в Сакстън Хол, сякаш съм някакъв селяндур, за да обсъди с мен наемите, събрани, докато семейството не е живяло в резиденцията.

Алън беше приседнал на единия ъгъл на масивното писалище и подпираше крака си на седалката на един стол, тапициран с копринен брокат. Той си взе от поставения наблизо поднос голям шоколадов бонбон и забеляза невъзмутимо:

— Събрано на едно място, трябва да е доста голяма сумичка.

— Хич не е малка! — Талбот захвърли писмото на масата и тръгна ядосано напред-назад. — В края на краищата почти десет години съм прибирал арендните вноски.

Шерифът дъвчеше замислено известно време.

— Това значи ли, че считате лорд Сакстън за заплаха?

Талбот огледа стаята с празен поглед.

— Бих предпочел да беше дошъл сам, вместо да изпраща този безсрамен янки. Тогава можехме да разберем дали наистина той е тайнственият конник.

— Навсякъде се говори, че той дори не може да се задържи върху коня — подхвърли Алън.

— И на мене така ми казаха, но ако не е той, кой може да е? Единственият друг чужденец в околността е Кристофър Сатън, но това би било прекалено просто.

Алън само сви рамене.

— Засега изглежда, че е точно този, за който се представя. Притежава няколко кораба и един от тях, „Кристина“, на няколко пъти е напускал пристанището в последните месеци. И винаги се връща с нов товар.

— Въпреки всичко не би трябвало да изпускаме този човек от погледа си. — Талбот се усмихна злобно. — Кой знае, може пък някой път и той да срещне нощния ездач и да го намерим на сутринта като кървав вързоп.

Устните на шерифа се разтеглиха в усмивка:

— И тогава лорд Сакстън ще трябва да възложи на някой от нас да придружава жена му. Това ли имате предвид?

Лордът се изсмя късо и саркастично.

— Оня глупак трябва да е много наивен, за да се довери на Сатън. Питам се дали разумът му не е помрачен.

Шерифът кимна, докато отново си вземаше бонбон.

— Да, но с лекота е обърнал в бягство Сиърс и бандата му.

— Този идиот с пилешки мозък! — Талбот направи гневно движение с ръка. — Кой знае колко поразии щеше да направи още!

Алън изтри пръстите си и се изправи.

— Чухте ли нещо ново в Лондонския съд?

Лорд Талбот отново закрачи ядосано нагоре-надолу.

— Нищо! Абсолютно нищо! Само глупави дреболии.

Шерифът искаше да каже нещо, но беше прекъснат от Клаудия. Тя се втурна през стаята и подаде на баща си един бастун със сребърна дръжка.

— Това беше единственият, който намерих. Сигурен ли си, че… — Тя млъкна, когато забеляза един бастун, опрян на камината. — Я виж ти, ето го златния! През цялото време е бил при теб. — Тя се усмихна и погали рамото на баща си. — В последно време много забравяш, татко. Започвам да си мисля, че остаряваш.

Тя се обърна с лек смях, така че не забеляза ядосаното изражение на родителя си.

— Елате, Алън! — Клаудия се запъти през стаята с грациозни стъпки. — Държа да забравите деловите въпроси и да дойдете да танцувате с мене. В края на краищата това е моят бал!

Лорд Талбот заряза и двата бастуна и последва двамата, като замислено търкаше двойната си брадичка.

 

 

Балът беше в разгара си и въпреки че според някои гости беше вече късна нощ, Ирайн сякаш пиеше от непресъхващия кладенец на младостта. Бързите танци, възбудата и напрежението да бъде непрекъснато до такъв красив мъж, който я ухажваше пред очите на всички, я изпълваха с една нова радост, каквато досега не беше изпитвала. Чувстваше се преливаща от жизненост и дори ледените погледи на Клаудия не можеха да пробият облака на щастието, който я беше обгърнал. Други мъже усилено се опитваха да привлекат вниманието й и помрачаваха щастието й, когато трябваше да се откъсне за малко от Кристофър.

Лорд Талбот беше дошъл, за да поиска своя дял от танците, и я отнесе в шеметен валс. Клаудия не се посвени да изостави шерифа и веднага се упъти към Кристофър, за да го помоли за един танц като отплата за поканата, която му беше изпратила. Сякаш по поръчка музикантите засвириха безкрайна поредица от мелодии и скоро Клаудия се разгорещи и опияни от шеметното усещане на радост в силните мъжки ръце. Тя притискаше полуголите си гърди до неговите всеки път, когато танцът позволяваше, а бедрата й сладострастно се отъркваха о слабините на Кристофър. Когато очите им се срещнеха, тя му отправяше сластна усмивка, придружена от премрежен поглед, сякаш всеки миг очакваше неговото предложение.

От своя страна лорд Талбот започна танца като джентълмен. Той се съсредоточи, за да наподоби смелите и пъргави движения на младия янки, но скоро обаянието на дамата му завъртя главата и тя с мъка го удържаше да не престъпи границите на приличието.

Когато отзвучаха последните акорди, Кристофър бързо се отдръпна от партньорката си. Изглеждаше доста изнервен и разгневен от настойчивото й ухажване. Имаше чувството, че хищната дама си е наумила да го употреби като бездушен предмет.

Неговите желания бяха насочени единствено към Ирайн и не беше склонен да се остави на Клаудия, която искаше веднага да го повлече към спалнята си. Погледът му случайно попадна върху Алън Паркър и Кристофър си спомни, че Клаудия беше с него, преди да го покани на танц. Възползва се от възможността да върне на шерифа дамата му, поклони се и си тръгна, мърморейки извинения. Клаудия понечи да възрази, но него вече го нямаше, решително устремен към Ирайн.

Тя тъкмо беше се изплъзнала от натрапчивостта на лорд Талбот и когато видя Кристофър, се извърна бързо към него, зарязвайки застаряващия сатир. След като двамата най-накрая се намериха в тълпата, Кристофър гледаше вече да стои по-настрана от напористия домакин и любвеобилната му дъщеря.

— Много сте дързък — предупреди Ирайн партньора си.

— Той не по-малко — отвърна Кристофър. — И ако продължава да нахалства, ще трябва да го разкарам с ритници.

— Защо държите толкова да се спречкате с лорд Талбот?

— Знаете защо не мога да го понасям!

— Заради мене? — невярващо попита тя.

— Не обичам да деля малкото време, което прекарвам с вас.

— Недейте така, Кристофър! — Във виолетово-сините очи блестеше хлапашко пламъче и устните й се повдигнаха в едва забележима усмивка. — Имам чувството, че му обръщате прекалено голямо внимание.

Той изпълняваше машинално танцовите стъпки, потънал в мисли, които оставаха скрити за нея. Когато отново се съсредоточи, Кристофър кимна и се съгласи.

— Ах, да, лорд Талбот! Той е виновен. Виновен е защото е високомерен. Виновен е, защото толкова безсрамно използва властта си. Виновен е заради богатството, в което тъне, докато арендаторите му едва свързват двата края. — Гневният израз на лицето му, който придружаваше този изблик, изненада Ирайн. Тя се облегна назад на ръката му, за да може да разгледа лицето му по-добре. Никога не беше предполагала, че непостоянният и вятърничав Кристофър Сатън може да крие такава дълбочина в привидно лекомислената си душа.

Тъмната сянка на лицето му изчезна бързо като скок на пъстърва в потока, изненадващо и неочаквано, без да остави следа. Той отново беше усмихнатият ценител на женските прелести, който свободно и самоуверено я водеше по паркета в ритъма на музиката и караше всяка друга двойка да изглежда несръчна и непохватна. Плъзнаха се покрай лорд Талбот и преди Негова Светлост да реагира, отново се бяха изгубили сред танцуващите. Кристофър спря близо до една врата в другия край на залата, хвана я за ръка и я изведе в другия салон.

— Какво ще кажете да се подкрепите малко, мадам? — Въпросителният й поглед срещна неговия. Той се усмихна развеселен: — Лорд Талбот беше като ударен от гръм. Положително ще спре музиката и ще заповяда да ви търсят.

Те се отправиха към отрупаните маси и той взе една чиния.

— Ще хапнете ли нещо? Може би парченце сладкиш?

— Наистина, Кристофър, не съм гладна — отговори Ирайн, когато той й подаде чинията.

— Тогава просто подръжте чинията, мила моя — прошепна й той. — Аз ще отида да ви донеса една чаша. Ако Нейджъл Талбот дойде, ще имате основателна причина да му откажете танца.

Както беше предсказал Кристофър, в залата музиката утихна и те чуха гласовете на обърканите двойки, докато Талбот си проправяше път между тях и търсеше Ирайн. Гласовете се усилиха, след като домакинът няколко пъти обиколи залата и накрая откри жертвата си в съседното помещение.

Той се спусна към нея и изостави гостите. Накрая Клаудия даде знак на оркестъра да продължи да свири. Талбот се помъчи да прикрие яда си, докато прекосяваше салона. Ирайн трепереше вътрешно, но после прие предложението на Кристофър, който се приближи към нея с чаша шампанско и й я подаде. Тя отпи от пенливото кехлибарено питие и възвърна смелостта си в негово присъствие.

— Най-после ви намерих, мило дете — прошепна Талбот и мустаците му помръднаха от прикрит гняв. Той зае величествена поза. — Търсих ви навсякъде. Сигурно ще бъдете така милостива и ще ме удостоите с още един танц.

Ирайн се засмя и му показа чинията си.

— Трапезата ви предлага толкова лакомства. Страхувам се, че ще ми отнеме поне час, докато изям дори това, което е пред мене. И освен това се чувствам малко изтощена.

— В такъв случай, мила моя… — Той взе чинията й и я постави настрана. После се мушна между нея и Кристофър и хвана ръката на Ирайн. Гласът му звучеше почти триумфално, когато продължи. — Считам за абсолютно необходимо да ви отведа в салона, след като не ви е добре. Там можете да си починете.

— Във вашия салон? — попита Кристофър с ласкава усмивка.

Талбот му хвърли презрителен поглед, за да се отърве от натрапника. Изпъна крака си в разкошен чорап и протегна ръка назад, за да се опре на масата. Тя обаче попадна точно в чинията на Ирайн. Когато усети хлъзгавата мазнина на хайвера, той нервно дръпна ръката си. Чинията най-напред отхвръкна нагоре, а после падна от масата, като размаза остатъците по ръкава му, и се разби на пода, украсявайки белите му обувки с черен хайвер и парчета порцелан.

Талбот отскочи, твърдите поли на фрака му заметоха масата и обърнаха кана с вино. Той стаи дъх, когато леденото питие проникна през панталоните му, които стигаха до коленете, и замръзна на място, докато студът отмина. Виното бавно се стичаше по краката му и боядисваше панталоните и чорапите му в червено. Хайверът рисуваше шарки по ръкава, а парче червен пастет се бе увило като дресирана змия на рамото му.

Наоколо се разнесе сподавен смях, който обаче утихна веднага, щом лорд Талбот се огледа със строг поглед. Ирайн отпи глътка от чашата и лекичко се закашля зад кърпичката си. Усмивката на Кристофър не се беше променила, докато други гости използваха момента да се полюбуват с внезапен интерес на рисунките по тавана или да огледат бароковите резби на мебелите.

Лорд Талбот беше свил ръце в юмруци, докато с изпънати рамене и с широки крачки напускаше помещението и се оттегляше от погледите на тези глупаци. Няколко секунди по-късно из залата се разнесе мълвата, че господарят на дома се спускал по стълбите, като ругаел бала, дъщеря си, готвача, прислугата, камериера си, който страхливо тичал след него, и най-вече проклетия янки!

 

 

Големият часовник в залата удари дванайсет и гостите започнаха да намаляват. Клаудия не беше успяла да се доближи до Кристофър, но изглеждаше все още изпълнена с надежда, когато се присъедини към баща си, за да каже довиждане на една двойка, която тъкмо се сбогуваше.

— Искрено се надявам да сте се забавлявали добре. — Тя се усмихна и кимна мило, а после направи гримаса зад гърба им: — Маргарет става все по-дебела, не мислиш ли, татко? Ще трябва да разширяваме вратите, ако не престане да яде.

Талбот въздъхна, когато го обзеха спомените. Навремето тази дама беше благосклонна към неговите ласки и това, че беше закръглена на нужните места, не му пречеше.

— Тя беше много сладка като по-млада. Беше винаги готова да изпълни всяко мое желание. За разлика от някои други.

— Оттогава трябва да са минали няколко десетилетия, татко.

Спомените на Талбот се пръснаха като сапунен мехур. Наистина ли беше минало толкова време?

Той се изкашля и отвърна на нахалството й със същата монета.

— Сигурен съм, че тази вечер те разочарова, Клаудия. Хубавата малка Ирайн май ти провали бала, като отмъкна онзи янки току под носа ти.

С дръзко движение Клаудия отхвърли глава назад:

— Ах, Кристофър се държа мило с нея само защото се чувстваше отговорен. Но когато се разделят, той ще я забрави и аз ще имам много време, за да го уверя, че не му се сърдя.

— Ако имаш намерение да ги оставиш да преспят тук, ще е най-добре да побързаш, мила моя. — Той посочи към залата. — Те се сбогуваха преди няколко минути.

Клаудия преглътна, когато погледът й последва неговия и тя видя как Кристофър поемаше палтата от лакея. Тя незабавно забърза към фоайето и викна възбудено:

— Да не би да ни напускате вече? Не, не искам да чувам за това. Приготвили сме стаи за вас двамата. — Тя се облегна на Кристофър и се усмихна помирително: — Отделни, разбира се.

Ирайн бързо отхвърли предложението.

— Мистър Сатън, разбира се, е свободен да решава сам. Що се отнася до мен, аз незабавно се прибирам в Сакстън Хол.

— О, колко мило от ваша страна, скъпа! — Клаудия едва не загука като гълъбче, но надеждите й бързо отлетяха, когато Кристофър освободи ръката си.

— Не съм изпълнил задачата си докрай — отвърна той. — Дал съм дума, че ще изпроводя дамата до дома й. Лорд Сакстън ни чака.

— Но вие не можете да направите това! — За Клаудия всяка причина беше добре дошла, стига да успееше да го убеди да остане. — Вижте! Навън вали сняг, ще има буря.

С въпросителна усмивка той се обърна към Ирайн.

— Трябва да вървя! — беше нейният кратък отговор.

Той повдигна рамене и погледна към Клаудия.

— Значи и аз трябва да вървя.

Клаудия се втренчи в него. Не можеше да намери повече доводи, устните й трепереха, докато трескаво търсеше за какво да се залови.

— Лека нощ, Клаудия — каза той, докато помагаше на Ирайн да облече дрехата си. — Благодаря, че ме поканихте.

— Да — намеси се Ирайн със звънлив глас и още повече задълбочи объркването на Клаудия. — Беше прекрасно празненство. Благодаря ви.

Клаудия стисна устни. Имаше твърде много хора наоколо, за да си позволи да получи нов отказ. Ирайн почувства острието на гневния й поглед, когато хвана кавалера си под ръка, но само се усмихна любезно:

— Лека нощ, Клаудия.

Красивата двойка се запъти към каретата. Танър вече седеше на капрата, а Бънди чакаше на вратата и пристъпваше от крак на крак. Когато господарката и Сатън се настаниха вътре, той се качи горе с тежка пушка в ръка, уви се в едно одеяло, а Танър цъкна с език на конете, изплющя с камшика и колата потегли.

Нощта беше тиха както обикновено, когато вали сняг. Смълчана, девствена белота ги обграждаше, сякаш бяха в празна стая, тапицирана с коприна, в която се чуваха само тропотът на копитата и тихото поскърцване на колата. От двете страни на каретата горяха фенерите, чиято слаба светлина едва пробиваше плътната снежна пелена.

Във вътрешността други два фенера хвърляха светлината си върху Ирайн, която се беше свила в ъгъла на задната седалка и се бореше с клатушкането на колата. Срещу нея Кристофър се уви по-плътно в палтото си и вдигна яката, за да се предпази от студа. Ирайн искаше да избегне погледа му, затова се приведе напред и дръпна малко кадифената завеска, за да се полюбува на кристалните снежинки, танцуващи в светлината на фенерите. Когато отново се отпусна назад, тя разстла дебелата кожена завивка на коленете си и се сгуши в топлината й.

Не след дълго Кристофър се отказа да мръзне сам и се настани до Ирайн. Той повдигна завивката и се пъхна под нея. След като се настани удобно, той се облегна назад и мълчаливо зачака протестите на дамата си.

Смелостта му накара Ирайн да се почувства несигурна и през ума й мина, че лорд Сакстън трябваше да предвиди втора завивка, ако беше помислил за студа през нощта. Тревогата й се усили, когато той сложи ръка на облегалката. Кристофър устоя на неспокойния й поглед. Когато тя отново се обърна напред, той се загледа възхитен в копринения блясък на прасковената й кожа, в тесния, прав нос и красиво извитите устни, които сякаш подканваха към необикновени милувки. Пленен от омагьосващата й хубост, той я гледаше, както би гледал роза в утринната роса.

Под настойчивия му поглед черните й мигли пърхаха в очакване: Ирайн беше обхваната от състояние на щастие, каквото досега не бе изпитвала в живота си. През цялата вечер той се бе държал като джентълмен и мисълта за кавалерското му поведение стопляше сърцето й. Нощта я обгръщаше, тиха и нежна, а тя беше сигурна и защитена от целия свят. Отникъде не я заплашваше опасност.

Каретата се раздруса и ръката на Кристофър падна на рамото й. Тя го погледна, но не видя нищо, което да я уплаши, освен лека бръчка на изненада по челото му. Топлината и удобството в нейния ъгъл я приспаха и тя отпусна глава на лакътя му.

Почиваше там като птичка, намерила гнездото си. С полузатворени очи видя как той намали пламъка на лампата до нея. В просъница наблюдаваше как пламъчето ставаше все по-слабо, докато накрая съвсем изгасна.

Дългите му пръсти се върнаха, за да хванат брадичката й и да обърнат лицето й към него. Сянката му, очертана от другата лампа, я покри и тогава устните му се озоваха върху нейните, като се движеха бавно и събуждаха в нея огън, за който не беше подозирала. Ръката й се плъзна нагоре, за да обгърне врата му, но когато чувството й за действителност се възвърна, тя се опря на гърдите му и го отблъсна от себе си. Докато се мъчеше да си поеме въздух, той се отвърна и мрачно се вгледа през прозореца на колата. Сърцето й не искаше да се успокои и тя се опита да оцени трезво състоянието си. Ако не го беше възпряла силната й воля, той сигурно нямаше да се отдръпне от треперещите й ръце. Това беше една безобидна целувка, която не можеше да има големи последици, но тя знаеше, че ледът беше тънък и по него трябва да се минава внимателно, ако не иска да я повлекат буйните вълни, от които няма спасение.

Ирайн се опита да седне изправена, но рамото й все още се намираше под неговото. Той я обгърна още по-силно и без да се колебае, отново започна да се приближава към нея. Внезапно тя усети, че устата му лежи върху нейната, търсеща, възбуждаща, настояваща да му отговори. Но тя не можеше да каже да — беше обвързана с друг. Ала устните й не произнасяха и не, защото това беше мигът, който чакаше цял живот.

Отговорът дойде тихо като росата, която пада през пролетта: нито да, нито не, сърцето й викаше с мъчителна страст: о, мили мой, никога не ме изоставяй!

Кристофър почувства нейната раздвоеност. Усети я в почти недоловимия натиск на устните й под неговите, в лекото движение на ръката й по неговата гръд. Той сложи ръка на талията й и я притегли по-близо до себе си, а целувките му ставаха все по-настойчиви. Наметката неусетно се свлече на седалката.

Тя се разтрепери, когато устните му се отделиха от нейните и като разтопен метал прокараха огнен път от бузата към веждите й, където се спряха, за да помилват нежните клепачи. С лицето си той побутна ухаещите къдрици настрана и връхчето на езика му игриво докосна ухото й.

В слабините му бушуващата страст пулсираше все по-силно. Досега беше изигравал козовете си сдържано, но в този миг страстта сякаш взе връх над другите чувства. Растящото желание го накара да забрави свян и задръжки и ръката му обхвана налятата заобленост на гърдите й.

Викът замря в гърлото на Ирайн. Тя рязко се изправи и го отблъсна с две ръце. Задържа го на това разстояние и прошепна без дъх:

— Прекрачвате границите на доброто държание, сър! Вие ми дадохте думата си!

— Точно така, мадам! — отговори тихо той. — Но чуйте ме добре, мила моя, и не забравяйте това, което ще ви кажа. — Той отново я притисна към себе си. — Мила Ирайн, балът отмина.

Докато тя го наблюдаваше с недоумение, той хвана главата й с ръце и я покри с целувки. Възмутеният й протест се загуби в стон на отчаяние… или наслада?

Ръката му отново се плъзна по-надълбоко и този път тя беше като омагьосана от прегръдката му. Нежната милувка на пръстите му накара връхчетата на гърдите й да се втвърдят в копринената клетка на корсажа. Ласките му сякаш подпалваха всеки нерв. С леко движение на ръката той развърза корсета на гърба й. Очите й се разшириха, когато той освободи гърдите й, и чувствата й се превърнаха в огън, когато той с една ръка свали ризата й и докосна голата кожа. В безпомощен опит да се измъкне от него и да заглуши собственото си желание тя се обърна настрана, но той с едно движение я дръпна обратно и я привлече към себе си. Викът в гърлото й се превърна в стон под неговата целувка. Полуотворената му уста поглъщаше меденосладката тъмнина на устните й с копнеж, който показваше колко зажаднели бяха сетивата му. Целувките му безмилостно искаха повече и повече. Той търсеше вкуса на устните й, галеше с движенията на езика си всеки нерв и напълно я покори със силата на своята страст.

— Моя сладка любима — мълвеше той задъхан, докато покриваше устата й с горещи целувки. — Изгарям по вас. Подарете ми себе си, Ирайн.

— Не, Кристофър, не мога!

Той се отдръпна малко назад и я погледна. Погледът му се плъзна по зачервените й страни и златистите връхчета на гърдите й.

— Тогава изречете още една лъжа, мадам, и ми кажете, че не ме искате.

Устата й се отвори, но тя замръзна безмълвна и можеше само да го гледа безпомощно, хваната в мрежата на собствената си страст. Той бавно се наведе към нея и отново положи устните си върху нейните, за да се наслади на тръпнещото си притежание в цялото му съвършенство. Със сподавен стон Ирайн безсилно се остави да бъде притисната назад до облегалката. Устните им се сляха в огнено единство, а страстта й вече не знаеше граници. Пламъците на желанието се разгоряха буйно и постоянно нарастващата възбуда сякаш издигаше Ирайн на крилете си. Той пресипнало мълвеше неразбираеми думи, докато обсипваше шията й с целувки и превръщаше света й в хаос.

Тя остана като поразена от гръм и дъхът и секна, когато усети горещите му устни на върха на гърдите си. Искаше да каже нещо, но въртеливите движения на езика му я парализираха. Сякаш водени от чужда воля, ръцете й започнаха да галят раменете му и тя с нежност заравяше пръсти в тъмната коса, която се къдреше на врата.

Ръката му обхвана коленете й и положи краката й на скута си. Тя тихо извика, когато той с непоклатима сигурност намери пътя под полите и замилва голите й бедра.

— Кристофър, не бива да правите това — прошепна тя отчаяно. — Аз принадлежа на друг.

— Вие принадлежите на мен, Ирайн. Още от първия миг бяхте моя.

— Аз принадлежа на него — възрази със слаб глас тя, когато устните на Кристофър отново покриха нейните.

Сладка тръпка премина през тялото й, когато ръката му нежно обсеби това, което още никой досега не се беше осмелил да докосне. Очите на Кристофър сякаш горяха, докато ласките му ставаха все по-смели. Дъхът й секна и тя го погледна, уплашена от новите чувства, които пламтяха в нея и заплашваха да я изпепелят. Тялото й се извиваше, тя не беше в състояние да спре вихъра, който шеметно се въртеше в главата й. Зиморничав трепет премина през крайниците й, когато се допря до него. Чувстваше устните му в косата си, чу как прегракналият му глас прошепна името й.

Един удар по покрива на колата ги накара рязко да се изправят. Кристофър се пресегна, за да изгаси пламъка на лампата и след това побутна кадифените завески настрани. През падащите снежинки се забелязваха светлините на Сакстън Хол на хълма отсреща. Той отново притвори завеските, дълбоко си пое дъх и й помогна да се изправи.

— Изглежда, мадам, че ще трябва да отложим продължението — каза тихо той. — Почти пристигнахме.

Ирайн не можеше да го погледне, толкова омаломощена се чувстваше. Тя припряно се опита да оправи корсета си. Отвърна се от него, за да прикрие голотата си, но ръцете му сръчно й помогнаха да закопчае роклята си.

— През нощта ще дойда в къщата — прошепна той и бегло целуна врата й.

Тя преглътна, облегна се назад и му хвърли измъчен поглед:

— Моля ви, Кристофър, продължете пътя си. Моля ви се от все сърце!

— Трябва да обсъдя нещо с вас, мадам, и това трябва да стане тази нощ. Ще дойда в стаята ви…

— Не! — Тя отчаяно поклати глава при представата какво би се случило, ако той наистина дойде. Този път се беше отървала от него, макар и не съвсем недокосната, но все пак девствена. Стените около крепостта й обаче вече не бяха толкова здрави, за да удържат още едно страстно посегателство.

— Няма да ви пусна да влезете, Кристофър! Вървете си!

— Добре, мадам. — Той, изглежда, внимателно подбираше думите си. — До сутринта ще опитам да се въздържа, но тогава всичко ще приключи и преди денят да свърши, вие ще ми принадлежите.

Тя го гледаше с недоумение. Очевидно той наистина мислеше точно това, което казваше. Колата я раздруса още веднъж, преди да спре, сякаш в синхрон с чувствата й. Кристофър нямаше да се смили над нея и никой нямаше да посмее да му се изпречи на пътя, но тя не биваше да допуска това.