Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Rose in Winter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 223 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Корекция
Еми (2013)

Издание:

Автор: Катлийн Удиуиз

Заглавие: Роза през зимата

Преводач: колектив

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Полиграфически комбинат

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-018-8 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12001

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Глава шеста

Жълто-червена жарава грееше пред очите й като слънце, затопляше я приятно и я изпълваше с блаженство. На границата на възприятията й се появяваше кълбо от огън и пламък, слънце, което не искаше да залезе, и силата му се разпръскваше в малки искрици — един постоянно повтарящ се фойерверк. Зелено, синьо, червено, жълто — нажежената до бяло жарава преливаше във вълни от разноцветни тонове. Но от другата страна на светлината се криеше дълбок и непрогледен мрак. Там тя плуваше като загубена, самотна планета, закрепена в пространството от непреодолима сила, в която чувстваше топлината на слънцето, но не можеше да се приближи до него.

Ирайн се бореше срещу пристъпите на съня, който я притискаше с оловна тежест, и бавно започна да разбира, че нейното слънце не е нищо друго, освен огъня в една огромна камина. Клепачите й натежаха и погледът й все повече се замъгляваше. В тила си чувстваше тъпа, пулсираща болка, а в крайниците си — непреодолима слабост. Изтерзаното й тяло беше освободено от мокрите дрехи и покрито с пухкава, мека кожа. От балдахина около леглото се спускаха кадифени завеси, затворени от трите страни, за да я предпазят от студа, но дръпнати към камината, за да може да влиза топлина. Огънят, къщичката от кадифе и меката кожа пазеха Ирайн от ужасния, вледеняващ студ, който я караше да потръпва дори само при мисълта за него.

Тя извърна глава върху меката възглавница и долови лек мирис на мъжка кожа. Той събуди у нея спомена за онези силни ръце, които я притискаха плътно, за онези здрави рамене, върху които бе опряла бузата си. И като че ли там… наистина имаше един миг, когато нечии горещи устни се докоснаха до нейните.

Без страх Ирайн бавно осъзна, че откакто беше будна, като че ли чуваше дълбоко, равномерно дишане на друг човек в стаята. Тя се ослуша и откри, че шумът идва от една сянка близо до камината. Там се виждаха очертанията на тежко кресло, обърнато към леглото, чийто силует само частично можеше да се разпознае при оскъдната светлина на огъня. В него седеше странно прегърбена фигура, чиито лице и тяло се очертаваха много неясно в тъмнината. Трептящата светлина падаше върху краката й, а сянката на единия от тях правеше другия да изглежда изкривен и уродлив.

Сигурно беше въздъхнала много тежко, защото шумът изведнъж спря и един грамаден, черен силует се надигна от стола. Човекът се приближи към леглото и като че ли неговата голяма, загърната в палто фигура се промени по един ужасен и потискащ начин, стана висока и се разшири. Скрити в сянката, чертите на лицето му не се виждаха. Пръстите, чиито нокти наподобяваха орлови, се протегнаха към нея и Ирайн предприе плах опит да се отдръпне встрани. Усилието обаче се оказа твърде голямо и тя не посмя повече да се противопоставя.

Мислите й неспокойно се лутаха в съновидения от пламъци и сенки, които отлитаха, без да намерят някаква опора. Огънят пламтеше, потапяше душата и тялото й в непоносима жега и я караше да се мята насам-натам. От устните й се изтръгваха откъслечни думи, когато се бореше със страха. Тъмнината я обгръщаше с ледения си дъх и като че ли обливаше тялото й със студени струи. От дълбините на мрака се появи едно крилато същество и седна в края на леглото й. Неговата смешна глава, клатеща се от едната на другата страна, я наблюдаваше внимателно с очи, които блестяха на слабата светлина в червени оттенъци. Тя започна да хленчи, когато съществото се приближи към нея, и дори сподавено изкрещя от страх.

Разтърсвана от треската, тя все пак успя да разкъса сивата мъгла на дните и мрака на нощите и си спомни за онези грижовни ръце, които поставяха мокри кърпи върху изгарящата й кожа, когато се унасяше в трескави сънища, или пък здраво я увиваха в кожата, когато мръзнеше и трепереше. Една силна ръка се вкопчваше в раменете й, пъхайки чашата между пресъхналите й устни. Властният глас, който й заповядваше да пие, сега кънтеше в ушите й. После тъмното тяло отново се отдръпваше назад, за да се отпусне край буйния пламък. Очите му следяха всяко нейно движение в очакване тя да се пробуди от трескавите сънища, но като че ли се страхуваха да не ги забележи. Ирайн не смееше да помисли каква цена щеше да поиска непознатото същество за всички тези грижи към нея.

Утринните лъчи прекъснаха съня й и тя започна да отваря все по-широко очи, докато най-после напълно се събуди. Завесите на леглото бяха завързани за черната странична подпора, за да може слънцето да влезе в нейния малък свят. Тя се беше върнала изцяло в действителността, но духът й все още витаеше в един сумрачен хаос от видения, които й пречеха да разбере къде се намира. Като че ли бяха изминали години, откакто напусна бащината си къща, и все пак от момента на своето спасение досега, тя не можеше да си припомни нищо друго, освен някакви откъслеци от ужасни, кошмарни сънища.

Тъмнозеленото кадифе на балдахина привлече вниманието й и тя се загледа в избродирания с нежни цветове герб. Започна да се чуди как е попаднала в тези помещения и в това феодално легло. Два елена, извезани с алени, кафяви и златни конци, стояха изправени на задните си крака, а в дъгата над герба железен юмрук стискаше здраво прекършени рога. Стана й ясно, че това не беше обикновено легло, а специална мебел за някой благородник и неговата дама.

Помещението беше огромно, много старо и миришеше на мухъл, като че ли не е било обитавано от дълго време. Някой се беше постарал да избърше отгоре-отгоре праха, наслояван с години, но все пак недостатъчно, за да направи обстановката годна за живеене. По тъмните, масивни греди на тавана висяха паяжини, както и по няколкото избелели и замърсени гоблена на стената — всички те бяха свидетели на отдавна отминало време, от което никой вече не се интересува. През мръсните стъкла на високите тесни прозорци проникваше слънчева светлина и чертаеше странни фигури върху каменния под, който беше пометен, но въпреки това неотложно се нуждаеше от основно почистване.

В камината, цялата почерняла от саждите, пращеше огън, който създаваше уют. До нея беше поставено голямо, богато резбовано кресло, а точно насреща му стоеше друго, но по-малко. От дясната страна на леглото кадифени завеси закриваха банята и тоалетната, лукс, който човек трудно би могъл да си представи, че съществува в една обикновена провинциална къща.

Ирайн се надигна съвсем бавно и се подпря на лакти. Опита се да свикне с новата обстановка и внимателно подпъхна няколко възглавници зад гърба си. Очите й блуждаеха из стаята и отново се спряха на кожата, в която се беше сгушила. Възхитена, тя погали с едната си ръка меката като коприна козина и после вдигна до лицето си, чувствайки допира до страната си. Гледката на голото й тяло извика у нея смесица от неуловими и объркани чувства. Споменът за един едър, тъмен силует, обкръжен от червено слънце, се блъскаше в главата й заедно с дрезгав и неясен шепот. Тя не беше в състояние да види ясно и да подреди бързо преминаващите пред очите й объркани възприятия. След като разбра, че не може да възстанови миналото в съзнанието си, почувства как несигурността й нараства, но заедно с нея растеше и убеждението, че най-хубаво е да забрави всичко, което се е случило.

Пред вратата се чу звънтене на прибори. Докато Ирайн бързо метна кожата върху голото си тяло, една пъргава жена с побеляла коса влезе в стаята, носейки в ръцете си пълна табла. Тя се спря изненадано в средата на помещението, щом погледна към леглото и видя, че спящото момиче се е събудило и се е облегнало на възглавниците.

— О, вие сте будна. — Тонът й беше също така бодър, както очите и усмивката й. — Господарят тъкмо каза, че сте се преборили с треската и че тази сутрин вече ще се почувствате по-добре. Радвам се, че наистина е така, мадам.

— Господарят? — Ирайн не можеше да разбере значението на тази дума.

— Естествено, мадам. Лорд Сакстън! — Жената донесе таблата до леглото и сложи пред нея още кана с чай и чиния със супа. — Сега, след като отново сте добре, вероятно ще имате апетит да хапнете по-солидно. — Тя се усмихна под мустак. — Я да видим, дали готвачът е могъл да извади от кухнята и нещо друго, освен прах.

Любопитството измъчваше Ирайн много повече, отколкото гладът:

— Къде се намирам?

— Как така къде се намирате? В Сакстън Хол, мадам. — Старата жена наведе глава встрани и погледна учудено девойката. Тя смяташе въпроса за странен, тъй като нейният лорд Сакстън явно й беше казал само най-необходимото. — Наистина ли не знаете къде се намирате?

— Ударих си главата и не знам какво е станало с мене по-нататък и къде съм попаднала.

— Попаднала сте тук. Това означава, че господарят ви е донесъл, мадам.

Ирайн можа да отговори само с едно леко кимване на глава.

— Приемам, че е така. Конят ми ме хвърли и това е всичко, което мога да си спомня. А вие не бяхте ли тук?

— Не, мадам. След като преди няколко години изгоря източното крило, ние всички, искам да кажа прислугата, бяхме изпратени на работа при барон Лейчестър, приятел на нашия стар господар. Едва тази седмица господарят се погрижи за нашето завръщане тук. Трябваше да изминем целия път от Лондон и пристигнахме чак днес сутринта. Дотогава той е бил тук съвсем сам заедно с вас.

Ирайн почувства как топлината плъзва по шията и избухва в бузите й. Който и да беше този лорд Сакстън, той не й беше оставил нито една дреха, с която да прикрие голотата си.

— Това покоите на господаря ли са? — попита тя предпазливо. — Леглото на лорд Сакстън?

— Разбира се, мадам. — Жената наля чаша чай и я постави върху таблата. — Самият той е тук само от една-две седмици.

— Беше ли той вчера на лов? — попита Ирайн.

Старата жена се замисли.

— Сигурно не, мадам. Каза, че бил тук, при вас.

Мислите на Ирайн съвсем се объркаха. Струваше й се, че е минала само една нощ, откакто падна от Сократ. Все пак не знаеше какво се е случило и затова не можеше да бъде сигурна. С треперещи пръсти тя вдигна чашата и почти затаи дъх, когато попита:

— А каза ли той откога съм тук?

— Днес е четвъртият ден, мадам.

Четири дни! От четири дни тя беше тук сама с лорд Сакстън и освен него не е имало никой друг, който да се грижи за нея. В себе си тя се бореше със срама и смущението.

— Господарят каза, че наистина сте била много болна, мадам.

— Съвсем вярно — прошепна тя, почти разплакана. — Не мога да си спомня нищо.

— Имали сте треска, а след като сте ударили и главата си, мога да си представя колко сте била объркана. — Тя сложи една лъжица до супника. — А защо питахте дали господарят е ходил на лов? Вие там ли се срещнахте с него?

— Една глутница кучета ме нападна. Помислих си да не са били неговите. — Споменът за зверовете с техните остри зъби я накара да потрепери.

— О, не, животните са вероятно на някой друг, който е ловувал в пределите на имението. Тук винаги се навъртат доста бракониери. Винаги сме си имали неприятности с тях, дори още преди да изгори страничното крило. Особено с този сатана Тими Сиърс. Мисля, че той имаше цяла хайка кучета, които се нахвърляха върху хората със същото удоволствие, както и върху дивеча.

— Мене май ме взеха за дивеч — измърмори Ирайн. Тя отпи от чашата и се опита да се усмихне. — Много ви благодаря за чая… мадам… ъъъ…

— Мисис Кендал ми е името, мадам. Аги Кендал. Аз съм икономката. Повечето от роднините ми са на работа тук, в домакинството, и, да ви призная, ние сме чудесен екип: моите сестри с дъщерите си и мъжът ми с братята си. Имаме коняр, който е тук със синовете си. Те работят навън. Дошли са от именията на господаря.

Ирайн се опитваше да си създаде някакъв образ за този господар, но за съжаление, докато траеха нейните трескави сънища, беше пропуснала да запомни лицето на тъмния силует.

— И къде е сега лорд Сакстън?

— О, той замина за известно време, мадам. Отпътува малко след като ние пристигнахме. Каза ни, че трябва да се грижим за вас, докато се почувствате по-добре, а след това каляската ще ви откара обратно при баща ви.

Ирайн остави чашата и внезапно почувства, че я обзема ужасен страх.

— Бих предпочела да не се връщам обратно в Маубъри. Ако това не ви създава големи трудности, искам… бих желала, ако е възможно, да ме откарате някъде другаде. Независимо къде.

— О, не, мадам. Господарят държи да се върнете при баща си. Когато сте готова, колата ще дойде и ще ви откара право при него.

Ирайн погледна вторачено жената, питайки се дали тя или лорд Сакстън знаят в какво място искат да я върнат.

— Сигурна ли сте, че вашият господар наистина държи да ме върнете при баща ми? Не е ли възможно това да е някакво недоразумение?

— Много съжалявам, мадам. Указанията на Негова Светлост бяха съвсем ясни: вие трябва да се върнете при баща си.

Обзета от горчиво разочарование, Ирайн се хвърли върху възглавниците. Това наистина беше отчайващо: след като успешно се беше отскубнала от своя тиранин, сега отново да бъде върната при него, и то само заради прищевките на някакъв си мъж, когото тя дори не познаваше. Оказа се жестока участ да попадне именно тук. Ако Сократ не се беше изплашил от лая на кучетата, лорд Сакстън вероятно никога нямаше да я намери. Тя може би нямаше да оживее, но в този момент й се струваше, че е по-добре да беше мъртва, отколкото да се омъжи за Хартфорд Нютън или пък за Смадли Гудфийлд.

Аги Кендал не намираше думи, с които да накара момичето да се примири със заповедите на господаря, и затова мълчаливо се оттегли. Ирайн беше потънала в дълбок размисъл и почти не забеляза, че жената си е отишла. Напълно изтощена от физическите и душевните терзания, тя прекара остатъка от сутринта в леглото, съвсем сломена, и само сънят от време на време прекъсваше плача й.

На обяд й донесоха още една табла и макар че нямаше никакъв апетит, все пак се насили да хапне нещо. Храната й помогна да възвърне жизнеността си и тя дори попита Аги дали ще напълни дървената вана, за да се изкъпе.

— За мен ще бъде удоволствие да ви обслужа, мадам — гласеше любезният отговор на икономката. Загрижена да й помогне, тя отвори един скрин и извади тънък пеньоар, който се стори някак познат на Ирайн. Тя погледна зад гърба на жената и с изненада забеляза, че в скрина бяха подредени нейните собствени дрехи. Аги проследи погледа й и отговори на незададения въпрос:

— Господарят трябва да ги е сложил тук, мадам.

— Заради мене ли е освободил тези помещения? — Тя зададе въпроса, за да разбере дали той ще настоява да дели с нея стаята, преди тя да замине при баща си. Все още не беше забравила срещата си със Смадли Гудфийлд и знаеше, че ако лорд Сакстън е от същия сорт мъже, тя не би могла да бъде спокойна в неговите покои.

— Не може да се каже, че ги е освободил за вас, мадам. Откакто господарят се върна, не се е установил в нито една от стаите. Както вероятно сте забелязали — Аги направи енергичен жест, сочейки помещенията, — от дълго време никой не е живял тук. — Тя се огледа загрижено наоколо и след това замислено въздъхна. — Аз бях в Сакстън Хол, когато се роди господарят, докато още старият лорд и неговата лейди живееха тук. Оттогава, мадам, се случиха сума ти неща и е много тъжно, когато човек вижда как времето и немарата са повредили къщата. — За момент тя погледна замечтано към прозореца, но после успя да събере мислите си, отлетели вероятно далеч в миналото. Погледна Ирайн с широка усмивка, сдържайки сълзите. — Този път ние ще останем тук, мадам. Господарят ни обеща това. Ще почистим къщата, така че да блесне както някога. А те няма да успеят да ни прогонят отново…

Като че ли засрамена от своята словоохотливост, Аги се обърна и бързо излезе от стаята, оставяйки Ирайн още по-объркана. По времето, когато те се преместиха да живеят в Маубъри, за Сакстънови и тяхното имение се разказваха какви ли не истории. И тъй като тогава тя считаше северната част на страната за напълно чужда, възприемаше всичките тези приказки равнодушно и не им обръщаше никакво внимание. Ето защо сега й беше много трудно да си припомни други подробности, освен мълвата, че за всички нещастия и щети, нанесени от пожара, са виновни вилнеещите наоколо шотландски банди.

Донесоха вода за ваната и приготвиха чисти ленени кърпи и сапун. Аги се беше постарала всичко да бъде сложено съвсем близо до леглото, макар че Ирайн се опитваше да я убеди, че вече се чувства достатъчно укрепнала и силна. Но жената точно следваше указанията на господаря си и обясни без заобикалки, че на всички прислужници е заповядано да полагат особено големи грижи за гостенката.

Тъй като се срамуваше да се измъкне гола изпод кожената си завивка, Ирайн изчака икономката да излезе и тогава стана да се къпе. Примъкна се внимателно до ръба на леглото, а след това смело стъпи на пода. Краката й трепереха от слабост, кръвта се качи в главата й, така че се наложи да почака известно време, докато стаята престана да се върти пред очите й. Трябваше наистина да признае, че е надценила силите си. Въпреки това Ирайн беше твърдо решена да стане, да се облече и да потърси лорд Сакстън веднага след завръщането му, за да изясни онова, което се беше случило с нея.

Тя обмисляше от всички страни ситуацията, в която се намираше, и стигна до заключението, че единствената й надежда е да измоли свободата си от него. Вероятно лорд Сакстън нямаше представа какво се кани да направи баща й, след като тя се върне. Ако му разкрие как стоят нещата, той може би ще й влезе в положението и ще й разреши да отпътува нанякъде сама. В сърцето си тя горещо се молеше всичко да протече точно така.

Банята я освежи, но когато започна да изтрива кожата си с кърпата, имаше чувството, че това вече е правено преди време от нечии груби, костеливи ръце. При тази представа по гърба й полазиха студени тръпки. Все пак мисълта беше толкова невероятна, че Ирайн не й отдаде особено значение. Просто я отхвърли, причислявайки я към своите кошмарни сънища, и облече ризата си.

След това намери четката и гребена си на тоалетната масичка и макар че бързо се уморяваше и трябваше често да си почива, все пак успя да среши обърканата си коса и накрая да вдигне плитките си на кок. Така нагласена, тя облече най-хубавата си синя рокля и предпазливо излезе от стаята.

Вън от спалнята също личеше, че къщата не е била поддържана от прислуга в продължение на месеци, а може би и на години. От сводестите тавани на коридорите висяха гроздове паяжини, безразборно сплетени в причудливи фигури, а мебелите, край които минаваше, явно от дълго време стояха покрити с бели калъфи и върху тях се беше наслоил пласт мръсотия. Ирайн продължи по-нататък и изведнъж се озова пред една стълба, отвеждаща надолу, чиито широки стъпала се виеха около четириъгълна колона с ниши във формата на миди. Тя се спусна по нея и стигна до едно помещение, което изглеждаше като вътрешност на огромна кръгла кула. Вляво откри тежка дървена врата с огромен катинар, която, вероятно, водеше към кабинета на господаря. Малък, покрит с кристално стъкло прозорец позволяваше да се хвърли поглед към широкия изровен път пред портала.

От срещуположната страна започваше къс сводест коридор, който водеше към просторна зала. Една млада жена миеше каменния под. Тя се изправи, когато Ирайн тръгна бавно из залата, и каза нещо, посочвайки с ръка зад гърба си.

Ирайн тръгна в посоката, която й показа момичето, и дочу приглушени гласове. Тя блъсна тежката врата и попадна в кухнята. Видя, че икономката и още три други жени са се заели да направят старомодната кухня отново използваема. Един млад мъж беше коленичил пред камината и остъргваше старата пепел и цели парчета сажди от стените. Друг, по-възрастен мъж се опитваше да излъска голям меден казан. Готвачът току-що беше почистил една маса и приготвяше дивечово месо със зеленчуци за вечеря.

— Добър вечер, мадам — бодро я поздрави икономката, бършейки ръце в дългата бяла престилка. — За мене е голяма радост да ви видя отново на крака. Чувствате ли се вече по-добре?

— Малко по-добре, благодаря. — Ирайн се огледа. Не очакваше да намери господаря в кухнята, но се надяваше да разбере къде е. — Не се ли е върнал още лорд Сакстън?

— О, не, мадам. — Жената бавно тръгна по каменния под към нея. — Господарят каза, че ще отсъства няколко дни.

— Ах, така ли? — Ирайн въздъхна, дълбоко разочарована. Значи няма да има възможност да му обясни своя случай, преди прислужниците да я върнат при баща й.

— Мадам?

Ирайн вдигна очи.

— Какво има?

— Може би имате нужда от нещо?

Тя замълча колебливо и после каза:

— Не, в момента не. Ако нямате нищо против, бих желала да се поразходя наоколо и да разгледам къщата.

— О, естествено, мадам — отвърна Аги. — Само трябва да ми кажете, когато се нуждаете от нещо. Аз имам тук още малко работа.

Ирайн кимна унесено и се върна в голямата зала. Момичето с дървената кофа беше изчезнало, но четката за дъски все още лежеше на пода в една локва и това беше знак, че то скоро ще се върне. Явно прислугата щеше още дълго да работи, докато приведе в ред занемарената къща. Една внезапна мисъл премина през главата на Ирайн: всички те бяха толкова заети, че сигурно нямаше да забележат, ако тя изчезнеше.

Това беше хрумване, породено от отчаянието. Ирайн забрави слабостта си и болките в крайниците. Стигаше й само да си представи, че ако сега не успее да избяга, съществува голяма вероятност действително да стане съпруга на Хартфорд Нютън, този сив мишок, или пък на гадния сластолюбец Смадли Гудфийлд. Тя отвори голямата входна врата и се спря уплашена, като чу издайническото скърцане на пантите.

Изчака с разтуптяно сърце, докато се увери, че никой не я преследва. Внимателно се огледа и видя, че конюшните се намират в западния край на къщата. През широко отворените врати се виждаше задната част на една черна карета. От мястото, където стоеше, й се стори съвсем лесно да отиде в конюшнята и да провери дали Сократ не е там.

Тъкмо се канеше да излезе през портата, когато видя един млад мъж с дървена кофа и четка с дълга дръжка в ръце. Докато тя изчакваше, той започна да чисти праха от каретата. Ирайн се огледа наоколо и разбра, че няма да може да осъществи намеренията си. От другия край на къщата с пълно ведро идваше момичето, което преди малко миеше в залата. Докато то бързаше, превито под тежестта, Ирайн се дръпна назад и затвори портата. По-изтощена от всякога, тя се изкачи по стълбите и стигна до горната площадка, преди момичето да отвори вратата.

За да потърси друг изход за бягство, Ирайн отиде на горния етаж, отваряше врати, тичаше по коридорите, но напразно. Непрекъснато се натъкваше на все нови и нови стаи и зали. Силите я напускаха, но мисълта за Хартфорд Нютън й даваше нова енергия, докато най-после откри един широк коридор с колони. Както и в другите помещения, тук също имаше нужда от почистване. Вниманието й бе привлечено от една следа, оставена от мъжка обувка и ясно отпечатана в прахта. Тя сочеше към масивна врата, цялата обкована в дъски. Други следи от стъпки водеха в обратна посока и почти не й даваха надежда, че тук някъде има изход за навън. На това място обаче имаше нещо любопитно. Тя не можеше да си обясни защо тази врата във вътрешността на къщата беше закована по такъв начин и допускаше, че тук някой е скрил нещо.

Ирайн се замисли съвсем сериозно дали е редно да отвори вратата. Ако вътре има нещо, което трябва да стои заключено, може би щеше да бъде неразумно от нейна страна да се опита да влезе със сила. Беше дочула, че в Сакстън Хол бродят призраци, но никога не беше вярвала на подобни приказки, а и не желаеше да предизвиква съдбата сега, когато беше твърде слаба, за да побегне при нужда.

Но мисълта за Смадли и Хартфорд я тласна напред, докато се озова пред залостената врата. С несигурни пръсти тя отмести настрана дъските, които преграждаха пътя. За своя голяма изненада Ирайн установи, че те бяха съвсем хлабаво заковани, явно, с цел да бъдат и лесно отстранени. Въпреки това тя изпитваше страх, защото не знаеше какво я чака зад тази врата. Тя предпазливо почука по гладката повърхност, долепи ухо до вратата и тихо попита:

— Има ли някой тук?

Но след като отвътре не се чу нито ридание, нито пък смразяващ кръвта писък, тя се почувства малко по-уверена. Почука още веднъж по-силно, но пак никой не отговори. Представяйки си отново сладострастника и мишока, тя събра цялата си сила и издърпа дъските.

Самата врата й се стори сравнително нова, като че ли поставена наскоро. В ключалката стърчеше старинен ключ, който при завъртането издаде някакъв особен звук. За нейно учудване я заля слънчева светлина и тя се оказа на един балкон. Но защо беше черен и овъглен, като че ли е горял? Когато тръгна към парапета, Ирайн изведнъж се спря уплашено, забелязала, че пред нея лежаха развалините на цялото изгоряло крило от къщата.

Внезапно тя усети, че камъните под краката й започнаха да се разместват, издавайки стържещ звук. Цели парчета от каменната балюстрада падаха надолу върху купчините пепел и в един ужасен момент Ирайн си помисли, че ще ги последва. В панически страх тя се хвърли назад към вратата и едва успя да стъпи върху по-сигурното вътрешно пространство, преди да се срути целият парапет.

Задъхана и разтреперана от страх, Ирайн тръшна вратата след себе си и превъртя ключа. Изтощена се облегна на стената, чувствайки как краката й треперят. Сега й стана ясно защо вратата е била залостена. Старата врата без съмнение беше изгоряла и след като е била подменена, се е наложило допълнително да се заковат дъските, за да предпазват невнимателните и нищо неподозиращи посетители. Изведнъж Ирайн почувства, че всичко това е направено и за да бъдат спирани прекалено любопитните.

С безброй въпроси в главата си тя се върна обратно в спалнята. Нямаше сили да продължи търсенето, дори и да я преследваха образите на Смадли и Хартфорд, събрани ведно. Потъна уморена в леглото и без да се съблича, се зави плътно с кожата. Единствената й надежда беше, че през нощта ще се промъкне тайно до конюшнята, ще отвърже Сократ и ще успее да тръгне на път. Сега обаче се нуждаеше от почивка, за да събере достатъчно сили.

Надвечер й донесоха още една табла с ядене, а когато по-късно Аги отново дойде да й помогне за нощния й тоалет, тя й предложи топъл пунш и настоя младата жена да го изпие.

— Ще премахне болките в крайниците ви и ще ви даде сили. Утре сутринта, мадам, ще се чувствате като новородена.

Ирайн опита от ароматното питие и го намери доста вкусно. Приятна топлина премина по цялото й тяло. Вероятно въздействието му щеше да е точно такова, каквото й го беше описала Аги.

— Мисля си — започна тя колебливо, — дали не е възможно да ме отведете някъде другаде, а не в Маубъри. Разбирате ли — тя сви рамене, — имах там едни недоразумения с баща си и затова не искам да се връщам при него.

— Много съжалявам, мадам, но що се отнася до това, лорд Сакстън беше абсолютно категоричен. — Тонът на Аги беше изпълнен със съчувствие.

— Разбирам — въздъхна Ирайн. — Трябва да изпълните това, което е заповядал господарят.

— Именно, мадам. Нямам друг избор. Наистина много съжалявам.

Ирайн отпи още една глътка, преди да запита:

— А можете ли да ми разкажете нещо за източното крило на сградата? Изгорялото?

Лицето на Аги придоби замислен и предпазлив израз, преди да отговори.

— За него трябва да питате самия лорд Сакстън, мадам. Той ми е наредил да не говоря с никого по този въпрос.

Младата жена бавно кимна.

— При това положение естествено вие не можете да действате против неговите желания.

— Не, мадам — измърмори икономката.

— Навярно сте му много предана — забеляза Ирайн с примирителен глас.

— Да, така е. — Това беше тих, но много убедителен отговор.

След тези думи Ирайн се отказа да настоява повече пред жената. Тя вдигна чашата, за да изпие остатъка от питието, остави я настрана и се прозя, закривайки уста със слабата си длан.

Аги се засмя дружелюбно и оправи кожената завивка на леглото.

— Сега ще спите чудесно, мадам. Затова можете да благодарите на пунша. Помага много при безсънни нощи и при физическа слабост.

Ирайн се сгуши в приятната топлина на леглото и с изненада забеляза как мускулите й започнаха да се отпускат. От задоволство тя едва не започна да мърка, чудейки се защо се е противопоставяла толкова дълго на съня, който вече я оборваше.

 

 

Студен, бурен вятър духаше и размяташе пухкавите като памук облаци из сутрешното небе, докато Ирайн притеснено чакаше кочияшът да се качи на капрата. Нямаше съмнение, че завръщането й в Маубъри щеше да бъде тържествено и пищно. Голямата черна карета изглеждаше доста старомодна, но не й липсваха нито удобствата, нито луксозното обзавеждане. Вътрешността й беше изящно тапицирана с тъмнозелено кадифе, а от външната страна на вратата стоеше същият онзи герб, който беше видяла над леглото на господаря — белег за стария благороден произход на семейството.

Разпалените уверения на икономката за това, колко добре и здрава изглежда, потвърждаваха убеждението на Ирайн, че Аги Кендал само е искала да й помогне и да я ободри, като я накара снощи да изпие пунша. Добродушната и сърдечна жена й се струваше неспособна на измама! А и Ирайн не смееше да я разочарова, отказвайки й питието. Въпросът, дали наистина имаше възможност да избяга или не, оставаше без отговор.

— Довиждане, мадам — извика Аги от настлания с камъни път, отвеждащ до входа на кулата. — Бог да ви благослови!

Ирайн се наведе напред и махна с ръка за сбогом.

— Много ви благодаря за сърдечните грижи, мисис Кендал. И прощавайте, ако съм ви създала затруднения.

— О, напротив, мадам! Никакви затруднения не сте ми създали. За мене беше удоволствие да се грижа за мило младо момиче като вас. Вие разсеяхте малко мрачното настроение, което цареше в тази къща. Твърде дълго е била празна, нали ме разбирате.

Ирайн кимна и хвърли бегъл поглед към фасадата на господарската къща. Беше доста безцветно здание в ренесансов стил, което внушително се издигаше зад една огромна кула, чийто връх стърчеше чак до височината на комина. Опожареното крило почти не се виждаше оттук, но около него всичко бе обрасло със сухи бурени. Откъм страната на склона имаше тъмни гъсти гори, които се простираха зад къщата и покрай пътя. Това беше същият път, който отвеждаше през ниските хълмове чак до Маубъри, а и по-нататък. На север се разстилаше тесният морски залив, подобен на река, течаща пред хоризонта, понякога син, понякога блестящ на слънцето, а често и затулен от ниски облаци.

Колата се наклони напред, когато кочияшът се тръсна с цялата си тежест върху капрата, а Ирайн с въздишка се облегна на кадифената възглавница. Палтото й, което бяха почистили и изсушили, я предпазваше от сутрешния хлад, но не помагаше срещу студенината, обхванала сърцето й.

 

 

Появата на Сократ, който тичаше след каретата, вдигна жителите на Маубъри на крак. Самата карета също събуди любопитството им, тъй като голямото, елегантно оформено купе с прекрасния герб не им беше съвсем непознато, макар че сигурно бяха минали години, откакто го бяха видели за последен път.

Когато каретата най-после спря пред къщата на кмета, вече се беше насъбрала пъстра тълпа и Ейвъри Флеминг, който в този момент излизаше от кръчмата, трябваше да си пробие път през хората от селото, за да застане най-отпред. Фарел излезе веднага от къщи, за да поеме юздите на Сократ, и се дръпна малко смутен, когато прислужникът скочи и се втурна да отвори вратата, от която слезе Ирайн.

Когато Ейвъри Флеминг видя дъщеря си, той застана пред нея, разкрачил крака и подпрял ръце на хълбоците си. Дори не направи опит да сниши гласа си.

— Така значи, а? Ти, проклета твърдоглавке! Най-после се върна. Сигурен съм, че ще ми разкажеш някоя чудесна небивалица за това, къде си се шляла почти цяла седмица.

Ирайн се държеше хладно и сдържано. Тя се възмути, че баща й я обижда пред цялото село. Все пак той много добре знаеше защо беше избягала от къщи. Затова и отговорът й беше много прост и кратък:

— Излязох да пояздя Сократ.

— Хубава езда! Пет дни те няма и сега ми сервираш такъв отговор! Ха! Та ти беше избягала! — Той я гледаше втренчено и подозрително. — Само се питам защо ли се връщаш? Вече не се и надявах да те видя отново, а сега пристигаш с чудесна карета, като че ли си някаква принцеса със синя кръв, решила да удостои местните жители с посещението си.

Скрит гняв лъхаше от думите на Ирайн, когато отговори:

— Никога нямаше да се върна, ако имах избор. Лорд Сакстън… — Изненадата на зрителите я накара да замълчи, но когато се огледа, забеляза, че те с нетърпение очакват думите й. — Лорд Сакстън пое нещата в свои ръце и ме върна тук. — Когато срещна погледа на баща си, тя повдигна фино изписаните си вежди нагоре. — Той със сигурност е сред твоите приятели, татко.

— Изобщо няма вече никакъв лорд Сакстън, откакто той загина в пламъците — сряза я Ейвъри. — Лъжата ти е толкова явна, колкото това, че аз стоя тук пред всички!

— Грешиш, татко. — Тя се усмихна снизходително. — Лорд Сакстън не е мъртъв. Жив е.

— Има хора, които са го видели да стои на прозореца, обхванат от пламъци! — отвърна Ейвъри. — Не може да е още жив!

— Жив е, и то без всякакво съмнение — отвърна спокойно Ирайн. — Живее в Сакстън Хол с цяла свита прислужници…

— Това сигурно е духът му! — подигра се баща й. — Или пък някой си е направил шега с тебе. Как изглеждаше той?

— Не можах добре да го видя. Лицето му беше в сянка… или по-точно беше покрито с нещо. — Внезапният спомен за една тъмна сянка срещу светлината я накара да добави: — Изглеждаше, като че ли е сакат или обезобразен…

Изпълнено с изненада шушукане премина през тълпата и някои от жителите дори се прекръстиха. Ирайн побърза да обясни:

— Не мога да кажа със сигурност какво съм видяла, тъй като бях ранена в главата, а освен това беше и тъмно. Възможно е и да ми се е сторило.

— Да не искаш да кажеш, че през цялото време изобщо не си видяла този човек? — Ейвъри се засмя подигравателно. — Ти наистина ме смяташ за много глупав, ако си мислиш, че ще повярвам на всичко това!

— Нямам никаква причина да лъжа — отвърна Ирайн.

Прислужникът остави кожената чанта и седлото до входната врата и се върна, за да затвори вратата на каретата.

— Хей, ти там! — Ейвъри посочи с пръст към него, наблюдавайки внимателно жителите на селото с надеждата, че мистерията ей сега ще бъде разгадана. — Можеш ли да ни кажеш как… ъъъ… изглежда твоят господар?

— Не съм много сигурен, господине.

Ейвъри побесня.

— Какво!?

— Не съм го виждал от три години.

— Как така не си го виждал? Нали работиш при него?

— Все още не съм имал възможността да се видя с лорд Сакстън, откакто той се завърна обратно в имението Сакстън Хол.

— А откъде изобщо знаеш, че работиш за лорд Сакстън?

— Това го знам от мисис Кендал, тя го е виждала.

— Мисис Кендал? — Ейвъри смръщи чело.

Ирайн обясни по-нататък:

— Това е икономката на лорд Сакстън.

Ейвъри още повече се намръщи и лицето му придоби сърдит израз. В това, което твърдяха, той не виждаше никакъв смисъл и си мислеше, че го вземат за глупак и му се подиграват. С кратко движение на ръката той изпрати Ирайн вкъщи. А когато тя се отдалечи, заговори пак с прислужника.

— Не познавам твоя господар, нито знам какви са били мотивите му, но който и да е той, можеш да му предадеш моята благодарност, че ми върна дъщерята. Когато и да реши да дойде в Маубъри, да знае, че е добре дошъл в моята къща.

Каретата зави обратно и се отдалечи в северна посока. Жителите на селото се разпръснаха, узнали една история, която щяха с удоволствие да преразказват и да украсяват. Те почти бяха забравили как е изглеждал пожарът в Сакстън Хол. Отдавна вече не си спомняха отделни подробности, но това нямаше да им попречи да разказват за събитието така, сякаш все още е пред очите им.

Кметът хвърли мрачен поглед към сина си, който продължаваше да стои там и да държи юздите на Сократ.

— А ти имай добрината да измислиш къде ще подслониш животното, така че сестра ти никога повече да не го намери. Или ще нахраня с него кучетата.

Ейвъри влезе в къщата, тръшна вратата след себе си и се изправи пред Ирайн, която го очакваше, застанала до стълбата. Скръстил ръце пред гърдите си подобно на благосклонен монарх, той се обърна към нея:

— Хайде сега, моя прекрасна дъщеричке, да чуя обясненията ти за това, какво те накара да избягаш от къщи.

Ирайн леко се обърна и повдигна брадичка:

— Бях решила да не се поддавам повече на твоите прищевки. Исках да си намеря някаква работа, където и да е, и бях готова да тръгна по свой собствен път. Никога нямаше да се прибера, ако лорд Сакстън не беше заповядал да ме върнат обратно.

Ейвъри я прониза с поглед.

— Е, добре, момиче, след като си решила да не се подчиняваш повече на своя добър баща, на мене не ми остава нищо друго, освен да сваля доверието си от тебе. И аз си имах грижи, до наддаването остават само няколко дни и всички мъже вече се питат дали не съм се подиграл с тях.

Ирайн му отговори раздразнено:

— Ти наистина си имал големи грижи, татко, но за разлика от моите, това са грижи, които ти сам си си навлякъл. А моите ми бяха натрапени от друг!

— Били са ти натрапени! Я гледай ти! — Лицето му почервеня и той заговори ядосано: — Така значи! Ами месеците, през които се грижих за тебе, след като майка ти почина! Не съм ли ти давал всичко, каквото можех: ядене, за да си напълниш стомаха, покрив над главата и от време на време по някоя нова рокля… Само и само да те направя щастлива. — Той се преструваше, че не забелязва подигравателното й изражение. — А освен това се постарах да изпълня най-големия си бащински дълг, като ти намеря подходящ съпруг.

— Подходящ съпруг? Торба кокали или пък някой безподобен дебелак, който не е в състояние да си види пръстите на краката? Една лигава мишка в мъжки образ, с грабливи нокти на ръцете? Или пък някой треперещ старец, дотолкова склерозирал, че не е способен сам да си намери жена? Подходящ съпруг, казваш? — Тя се усмихна презрително. — По-скоро подходяща кесия пари за човек, който страшно се нуждае от тях.

— Както и да е — процеди през зъби баща й. — За всеки случай вратата на спалнята ти ще остане заключена през нощта, и то дотогава, докато наистина напуснеш този дом завинаги. През деня няма да излизаш никъде, без да те придружаваме Фарел или аз… а когато дойде търгът, тогава ще видим каква цена ще получиш.

— Отивам си в стаята. — Ирайн говореше със спокоен, делови тон. — Ще остана там, независимо дали ще заключваш вратата или не, и ще се явя на твоето наддаване. Държа ти своевременно да бъдеш готов с всичко. Сватбата трябва да се състои един ден след търга, тъй като възнамерявам да остана в тази къща само една нощ след продажбата. А когато си отида, ти вече няма да имаш възможност да ми налагаш каквото и да било.