Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (22)

Глава двадесет и втора

Когато човек разсъждава върху постъпките си, често достига до мъчителни за него изводи, особено когато стореното или не стореното може да предизвика тежки последствия. Ирайн нямаше вяра на баща си и ако той докладваше сензационните новини на шерифа, това можеше да има непоправими последствия за любимия й мъж. Тя се притесняваше, защото си даваше сметка, че твърде рязко беше отхвърлила молбата на баща си. Беше й добре известно, че всяко скимтящо куче може да бъде успокоено с някоя тлъста мръвка.

Накрая Ирайн реши да действа. Тя облече рокля от лъскава синя коприна, чийто корсаж отпред се закопчаваше с множество малки копчета. Младата жена нареди да бъде приготвена каретата и отиде в стаята на мъжа си, за да го осведоми за предстоящото пътуване при своите роднини. Кристофър беше зает със счетоводните книги на стопанството на имението, но с готовност ги остави настрана, за да й напомни с една дълга, гореща целувка, че ще очаква завръщането й с трескаво нетърпение. Тя се засмя щастливо, когато той прошепна едно съблазнително обещание в ухото й, освободи се с въздишка от прегръдката му и му изпрати въздушна целувка с ръка, докато отиваше към вратата. Той с удоволствие наблюдаваше грациозната й фигура. Да се завърне отново към сухите, скучни цифри, с които беше изписан пергаментът, беше далеч по-малко удоволствие.

Пролетната зеленина беше обагрила и севера. Хълмовете бяха по-зелени, небето беше по-синьо, а реките и бълбукащите потоци течаха по-пълноводни в каменните си легла. Свежият вятър гонеше белите като памук облаци и галеше младата, още ниска трева. Времето беше много приятно за разходка из полята и докато Ирайн пътуваше на юг, тя се надяваше, че денят й няма да бъде провален от посещението в селото.

Притесненията, които беше изпитала след заминаването на баща си преди седмица от Сакстън Хол, й се сториха не толкова страшни, когато съзря Маубъри. Колелата на каретата изтрополяха по каменния мост и Танър спря пред познатата къща. Кочияшът скочи от капрата, отвори бързо вратичката на каретата и свали стъпалото, за да слезе господарката.

Ирайн беше запазила в спомените си къщата такава, каквато беше при напускането й. И въпреки че оттогава бяха изминали едва няколко месеца, гледката сега й се стори чужда. Никой не се беше сетил да насади нови цветя в предната градина и изсъхналите миналогодишни стебла навяваха тъжен спомен за отлетяла красота.

Ирайн помоли Танър да изчака и като свали качулката на палтото си, се приближи към вратата. Малко преди да почука, тя се спря на прага и си спомни отново онзи вълнуващ миг, когато Кристофър беше дошъл за пръв път. Сърцето й беше забило лудо с надеждата, че изборът му ще падне върху нея. Тя се усмихна при този спомен. В сравнение с мъжете, с които я беше запознал баща й, той се беше проявил като безупречен рицар.

След едно леко почукване тя долови отвътре стъпки, които се приближаваха към входа. Когато вратата се отвори, погледът на Ирайн попадна на опърпаната фигура на Ейвъри. Дългите поли на ризата му бяха натъпкани небрежно в панталони, стигащи до коленете и придържани от окъсани презрамки. От баща й се долавяше кисела миризма на пот и бира. Когато я съзря, лицето му придоби изненадан израз. След това на устните му се мярна лукава усмивка.

— Лейди Сакстън! — Той отстъпи и с пресилено учтив жест я покани. — Ще влезете ли в моя скромен дом?

Когато влезе, Ирайн хвърли бърз поглед към неразборията, която цареше вътре. Беше пределно ясно, поддържането на ред в къщата не се удаваше твърде на баща й.

— Мен ли искаш да видиш, или си дошла при Фарел? Момчето замина за Йорк и само Бог знае кога ще се върне.

— Дошла съм при вас, татко.

— О? — Ейвъри затвори вратата, обърна се и я загледа втренчено, сякаш никак не беше очаквал такъв отговор.

— Премислих още веднъж това, за което разговаряхме. — Тя съвсем нямаше желание да се усмихва, докато вадеше една малка кесия с пари изпод палтото си. — И въпреки че се отвращавам, когато някой се опитва да ме заплашва, реших да ви направя малко парично дарение, за да облекча донякъде живота ви.

— Много благородно от твоя страна! — Той се изсмя високомерно и пое към гостната. Докато си наливаше нещо за пиене, той подхвърли през рамо: — Странно е, че идваш точно днес.

Ирайн го последва в стаята и сне някаква омачкана риза от един стол, преди да седне на ръба му.

— Защо да е странно?

— Шерифът беше току-що при мене.

— О? Така ли? — Тя зачака да чуе какво беше сторил този негодник.

— Да. — Ейвъри отиде до прозореца, погледна навън и продължи замислено: — Дълго си поприказвахме с него. По всичко личи, че лорд Талбот не е съгласен с мене по някои незначителни въпроси и иска да ме уволни. — След като дъщеря му не отговори нищо, той пак заговори: — Поразмислих как бих могъл да го умилостивя и разбрах, че ако ние с шерифа успеем да докараме твоя любовник тук и да го обвиним публично пред жителите на селото, ще накараме лорд Талбот да възвърне доверието си в нас.

В гърдите на Ирайн се надигна едно ужасно подозрение и гласът й изведнъж придоби гневна нотка:

— Какво сте направили, татко?

Той закрачи нехайно из стаята, докато застана между нея и вратата на коридора. Сетне небрежно вдигна рамене.

— Разказах на Алън Паркър това, което знаех… искам да кажа, за теб и за твоя любовник.

— Как можахте да сторите това?! — Тя скочи гневно от стола. — Как можете така безотговорно да предавате собствената си кръв?

Ейвъри изсумтя:

— Ти не си моя кръв!

Ирайн се хвана с ръка за гърлото. Изплашена, тя се мъчеше да си поеме дъх.

— Какво казахте?

Той разкрачи малко късите си крака и скръсти ръце пред гърдите си.

— В действителност ти не си моя дъщеря. Ти си копелето на един ирландец.

Ирайн поклати невярващо глава.

— Мама никога не би ви изневерила с друг мъж.

Кметът извади следващия си коз:

— Майка ти вече беше бременна, когато се запознахме с нея. Тя се беше впуснала в авантюра с онзи напук на волята на семейството си, а само четиринадесет дни по-късно той беше обесен. Майка ти не искаше да се омъжи за мене, преди да ми е казала истината — че ти вече растеш в нейния корем. За мене щеше да е по-добре, ако не го бях знаел през всичките тези години. Не ми беше лесно да го понеса. Постоянно си мислех как е лежала в неговите прегръдки. — Той презрително издаде горната си устна напред. — До края на живота си тя не престана да го обича. Усещах го в начина, по който те гледаше. Ти си му одрала кожата.

— Щом сте се запознали с майка ми едва след като са обесили баща ми — попита бавно Ирайн, сякаш й беше трудно да възприеме казаното от него, — откъде знаете как…

— Как е изглеждал ли? — Ейвъри довърши въпроса вместо нея. — Майка ти никога не разбра това, но аз бях този, който даде последните команди при екзекуцията му. — Той повдигна рамене, когато Ирайн го погледна с безизразен поглед. — Тогава още не познавах майка ти, но и да я познавах, тя нямаше да ме спре. Този мъж беше обладан от мания за величие. Твърдеше, че бил лорд, а не копелето, което всъщност беше. И до днес го виждам как преминава гордо край войнишките редици, сякаш изобщо не му пука, че ще умре. Беше красив — с черни коси и тъмносини очи, висок и строен като твоя любовник. Мъж като мене никога не би могъл да му измъкне някое момиче от ръцете. До края на живота си тя тъгува по него. Когато ти се роди, очите й светеха от радост. Ти беше взела всичко от него, и разбира се, нищо от мене. Райърдън О’Кийф беше мъжът, който ме е преследвал през целия ми живот.

Ирайн сбърчи вежди и с мъка потисна една болезнена усмивка.

— А вие, татко? О, не, никога вече тази дума! От сега нататък ще използвам някакво произволно обръщение, но никога повече това. — Тя се поправи: — И вие, сър, ме измъчвахте през всичките тези години.

— Аз? — Ейвъри поклати неразбиращо глава. — Какво искаш да кажеш, момиче?

— Може би никога няма да ме разберете правилно, но днес вие снехте огромен товар от душата ми. През всичките тези години смятах, че в жилите ни тече една и съща кръв, и сега изпитвам огромно облекчение, след като знам, че това не е вярно. — Тя прибра малката кесия с парите обратно в палтото си, пристъпи към него и го погледна право в очите. — Предупреждавам ви, кмете. Аз няма да бъда така милостива, както е била майка ми. Ако от сега нататък помръднете и малкия си пръст, за да обесите Кристофър Сатън, аз ще се погрижа да увиснете на въжето, а покрай вас и още много други.

Ейвъри се учуди откъде изведнъж това същество беше придобило такава смелост. В първия момент решителността му беше разколебана само от острите нокти на някакво неприятно предчувствие, но впоследствие се убеди, че всяка изречена от нея дума беше напълно сериозна.

— Като благодарност за вашите любвеобилни грижи искам да ви дам само още един съвет, сър! — Тя презрително наблегна на последната дума. — Ако искате да избегнете собствената си гибел, бих ви препоръчала да стоите настрана от шерифа Паркър и неговите хора.

— А защо, ако смея да запитам? — попита подигравателно Ейвъри. Той беше много обиден от думите й. — Може би твоят префинен лорд има още едно свободно местенце за един възрастен мъж? А нима ще продължи да изпълнява желанията на жена си, когато цялата тази история излезе наяве? Защо трябва да слушам жена, която изневерява на мъжа си, и да се разделям със своите приятели?

От очите на Ирайн заструи хладина, която го прониза до мозъка на костите.

— Аз ви предупредих. Правете каквото искате. Алън Паркър няма приятели, пък може да стане и така, че в скоро време да научи някои новости за Сатън.

— Това пък защо, лейди Сакстън? — попита зад нея някакъв друг глас. — Кой ще ми разкаже нещо ново за Сатън?

Тя светкавично се извърна на токчетата си. Дъхът й секна, когато видя Алън Паркър да влиза с бавни крачки в стаята, следван от още няколко души. Кухненската врата се затвори зад тях с трясък и този шум я накара да се опомни. Тя отново си спомни за жестокото нападение на разбойниците, което беше преживяла, докато почти любезната усмивка на лицето му се превръщаше в зловеща гримаса. Тя се обърна, за да избяга, но Ейвъри вече беше протегнал ръка към нея и я хвана здраво. Писъкът й беше заглушен от ръката на шерифа, която грубо затисна устата й.

Един от мъжете свали шнура от завесите и докато Паркър я притискаше да не вика, другият върза китките й. Шерифът я бутна върху един стол и посочи с пръст към вратата.

— Флеминг, гледай да разкараш кочияша и каретата — заповяда бързо той. — Изпрати ги вкъщи. Кажи им, че днес тя ще остане тук.

Ейвъри беше обладан от една-единствена мисъл: кесията с парите, която тя беше прибрала, не излизаше от главата му. Страхуваше се, че този източник на средства ще пресъхне безвъзвратно.

— Нали няма да причиниш нищо лошо на моето съкровище? Моля те!

— Бъди спокоен, Ейвъри. — Паркър положи ръка върху раменете на кмета и го поведе към вратата, докато му обясняваше: — С тази стръв, с която се сдобихме току-що, лесно ще хванем мистър Сатън. И ще си възвърнем благосклонността на Талбот, нали?

С усърдно кимане Ейвъри се съгласи и отвори вратата, докато шерифът се отдалечаваше. Кметът се прокашля и извика:

— Хей, мистър Танър!

Кочияшът се огледа.

— Заповядайте, сър.

— Ъъъ… исках само да ви кажа, че дъщеря ми ще остане през целия ден при мене. Тя нареди да си ходите вкъщи.

Танър и прислужникът си размениха озадачени погледи. Танър сбърчи чело със съмнение и бавно приближи към къщата.

— Лорд Сакстън ми заповяда да се грижа за жена му. Ще трябва да изчакам тук, докато тя реши да си тръгне обратно.

Ейвъри го отпрати със силен смях:

— Няма нужда да се страхуваш, приятелю. При баща си тя е на сигурно място. — Ейвъри посочи към кръчмата. — Поръчайте си оттам кана бира или ром, за да си стоплите вътрешностите. Кажете им да го запишат на сметката на кмета. А вашата господарка ще я изпратя обратно с наемния файтон още преди залез-слънце. Хайде, тръгвайте!

Танър с нежелание се качи на капрата, но пък и не знаеше какво да отвърне на кмета. Цъкна с език, за да подкара конете, и отмина кръчмата. Но когато оставиха неприветливите околности на Маубъри зад себе си, той подгони конете в галоп.

Ейвъри се върна в дневната, като се опитваше всячески да избегне изпълнения с укор поглед на Ирайн. Лицето й беше почервеняло над кърпата, която запушваше устата й, а в очите й блестеше жажда за мъст.

Паркър погледна своята пленница и замислено потърка брадичката си:

— Все пак лейди Сакстън е любовница на един известен престъпник и жена, която изневерява на своя съпруг. А това са достатъчно силни доводи, за да я арестуваме. Междувременно ще се погрижим Сатън да разбере, че е задържана. Това ще го накара да дойде при нас.

Той повика един от своите хора.

— Слушай! Сега ще отидеш до пощенската станция и ще наемеш един файтон. Кажи на файтонджията, че няма да се нуждаем от услугите му и че ще върнем колата преди полунощ. — Той отброи няколко монети в ръката на другия. — Това би трябвало да му стигне. — Когато мъжът тръгна, той го предупреди: — И гледай конят да е свестен.

Паркър погледна отново Ирайн.

— Не се притеснявайте, милейди. При мене сте в такава безопасност, както в собствения си дом. — Той се изсмя късо на съмнението, което прочете в очите й, и добави: — Поне докато лорд Талбот се завърне от деловото си пътуване. След това не отговарям за вас.

Паркър беше пронизан от един мрачен поглед. После Ирайн се обърна и прекрати разговора с такава категоричност, с която би го сторила, ако можеше да говори. Тя беше задържана и вързана, но все още не беше мъртва и се беше зарекла да им окаже цялата съпротива, на която беше способна.

Трополенето на колела извести пристигането на раздрънкания наемен файтон. Хората на шерифа го спряха пред къщата. След като погледна през прозореца, Паркър хвана Ирайн под ръка и я накара да стане.

— Елате, милейди, ще ви придружа до файтона.

Ейвъри се опита да пъхне тлъстото си тяло между двамата.

— Паркър, ъъъ… тя носеше една кесия с пари в себе си. — С известна несигурност той протегна ръка.

Шерифът го погледна строго, след което по лицето му пробягна хитра усмивка.

— Искаш да обереш собствената си дъщеря? Хайде, хайде, Ейвъри, как се осмеляваш да правиш подобно нещо? Ето, вземи моята кесия, щом се нуждаеш от пари. — Той извади кесията си, която беше много по-лека от другата и я пусна в алчно протегнатата ръка.

По челото на Ейвъри се появиха дълбоки бръчки, когато усети тежестта на кесията.

— Но на мене не ми се полагат просто няколко шилинга. Лордът ми дължи парите от последните два месеца. Към това трябва да се прибавят и услугите, които съм му вършил в последно време. — Очите му се присвиха, когато изръмжа сърдито: — Точно така, той ми дължи много повече от това тук.

— С тези пари ще си купиш ром за няколко дни. — Паркър повдигна рамене. — Можете да се договорите с лорд Талбот, когато той се завърне. Ще гледам да ти уредя среща с него. — Усмивката му стана по-широка. — Предполагам, че се досещаш кой ще те навести довечера, ако лейди Сакстън не се прибере вкъщи. Аз на твое място, Ейвъри, щях да се изнеса в Уиркинтън или в Карлайл, или в някое друго по-отдалечено селище.

На сбогуване шерифът докосна периферията на шапката си. Той придърпа качулката на Ирайн по-ниско, така че да не се вижда лицето й, и я поведе към колата. Докато преминаваха през градината, тя възвърна куража си и настъпи с пълна сила палеца на шерифа с токчето си. Той успя да издаде само един приглушен вик, когато Ирайн замахна със завързаните си в китките ръце и го уцели точно в адамовата ябълка. Внезапното й нападение го накара, останал без дъх, да се запрепъва назад, като се държеше за гърлото и се мъчеше да си поеме въздух.

Опитът за бягство на Ирайн беше осуетен от мъжа, който ги беше последвал от къщата. Той я хвана със силните си, мускулести ръце, повдигна я и я бутна във файтона. Едва се беше стоварила на седалката, тя се опита да отвори отсрещната врата. Ала мъжът вече се беше качил след нея и я придърпа вътре до себе си. Но Ирайн все още не се беше предала. Тя се извърна и зарита напосоки с острите си обувки, докато накрая не получи един мощен юмрук, който се стрелна напред, уцели я по брадичката и потопи света около нея в мрак.

Като все още опипваше гърлото си, Паркър се огледа и с облекчение установи, че нямаха свидетел. Той се качи във файтона, отпусна се до безжизненото тяло на Ирайн и бавно придърпа завеските. Когато потеглиха, вторият негодник яхна собствения си кон и изпревари файтона, като водеше конете на останалите двама.

Претеглящ съдържанието на кесийката в ръка, Ейвъри се отправи към кухнята. Беше открил голямо парче осолено месо в едно глинено гърне и само при мисълта за него устата му се пълнеше със слюнка. Имаше достатъчно време да утоли глада си, преди да хукне да бяга.

Очите му се разшириха и той внезапно спря, когато се сети, че шерифът беше наел единствения файтон в градчето.

— Но как да избягам от Маубъри, след като нямам кон?

— Опитай пеша.

Подигравателният отговор дойде откъм кухненската врата и Ейвъри се вцепени от ужас, когато погледът му се плъзна от черните ботуши нагоре към главата. Коленете му се разтрепериха, когато разпозна сина си.

— А, Фарел! Ти ли си, момче! Изкара ми акъла. — Той подхвърли кесията във въздуха и пак я хвана. — Виждаш ли това, момче? Намерих начин, по който ще ни се усмихне щастието, а там, откъдето идва това, има още много за нас.

— Чух вече, татко. — Гласът на Фарел звучеше презрително. — Видях шерифа и неговите хора, докато се суетяха около вратата, и чух… достатъчно.

— Е, хайде, Фарел, момчето ми — опита се да го умири Ейвъри. — Грижите ни свършиха, но аз се нуждая от кон…

— Вие отново сте я продали. — Гласът на младия мъж беше почти беззвучен и подсказваше, че не е чул молбата му. — И този път за няколко жалки монети.

— Ще има повече, момчето ми. Много повече!

Фарел го зяпна, когато внезапно го осени ново прозрение.

— Вие наистина сте измамили Сатън на карти, нали?

— Е, за него нямаше да е голяма загуба. — Гласът на Ейвъри стана плачлив. — Той имаше толкова много, а ние толкова малко…

— И ме оставихте да се дуелирам, без да е била засегната честта ви, и ви беше напълно безразлично какъв ще бъде резултатът. — Той погледна неподвижната си дясна ръка. — Гордостта не ви е позволила да се споразумеете с янкито.

— Нямах пари да му платя!

— И затова продадохте Ирайн на търг! — Устните на Фарел се присвиха с отвращение. — Стомахът ми се обръща, като си помисля, че и аз участвах в това.

— И аз изпитвах същото неприятно чувство, момче, но това беше единственият начин!

— Продадохте я тогава! Продадохте я и сега! Собствената си дъщеря!

— Не е моя! — изкрещя Ейвъри, като се приведе напред, за да обясни на слисания момък.

— Какво?! — Фарел пристъпи към него, докато носовете им се намериха само на педя разстояние. Очите му светеха гневно като тези на баща му.

— Никога не е била! Беше просто копелето на някакъв ирландски бунтовник!

— Тя е моя сестра! — изкрещя Фарел.

— Само наполовина… само полусестра! — възрази Ейвъри. — Не можеш ли да разбереш това, момче? Майка ти се е пъхнала в леглото с някакъв ирландски кучи син и е забременяла! Ирайн е негова дъщеря! Не моя!

Гневът на Фарел отново се разпали.

— Моята майка никога не би сторила такова нещо!

— Е, добре, признавам, че тя беше омъжена за този негодник — склони Ейвъри. — И все пак не можеш ли да разбереш, момче, аз и ти… сме свързани по кръв. Ти ми принадлежиш!

Устата на младежа се присви с презрение.

— Вие продадохте всички ни — майка ми, сестра ми… мене. Със страстта си към пиенето и играта ни докарахте до просешка тояга.

— Аз съм те люлял на коленете си — оправда се Ейвъри. — Чрез мене ти опозна много от хубавите неща в живота. Аз бях този, който в ранните утринни часове те прибираше вкъщи, когато беше толкова пиян, че едва се държеше на краката си.

— През последните месеци Ирайн стори много повече за мене, отколкото можете да си представите! — заяви Фарел. — Тя ми даде разбиране… обич… върна ми волята отново да стоя на собствените си крака… силата да не се самосъжалявам и да не хвърлям вината на други!

— Ти заставаш на нейна страна срещу родния си баща? — високо извика Ейвъри.

— Не искам нищо повече да ме свързва с вас! — Гласът на Фарел стана тих и беше страховито спокоен, когато продължи: — Ще напусна този дом и ще се преместя в Йорк, където скоро ще се оженя. А вие, сър, няма да бъдете поканен на сватбата ми и никога няма да престъпите прага на къщата ми. От сега нататък не ме интересува как ще живеете.

— Но, момче, не виждаш ли, че имам нужда от кон. Лорд Сакстън ще ме търси…

Фарел кимна:

— Точно така! Лорд Сакстън ще ви търси. И ако бях на ваше място, сър, щях да си изровя някоя много дълбока дупка, в която да се скрия. — Той се завъртя на тока си и докато минаваше през кухнята, му подхвърли: — Приятен ден, сър!

 

 

Ейвъри се наяде, обу ботушите и наметна палтото си върху занемарените дрехи. С вдигната яка, за да скрие лицето си, и здраво стиснал малката кесия в джоба си, той излезе от къщи. Със себе си носеше кана бира и остатъка от свинското месо, увито в парче плат, тъй като не знаеше кога ще се върне. Времето беше бурно, студено и мрачно, сякаш някаква лоша поличба беше изцедила топлината на пролетното слънце.

Той се луташе безцелно, докато накрая спря на моста. Когато се увери, че никой не го наблюдава, бързо напусна улицата. Под моста той се върна малко назад и си проправи път сред гъстите храсти на брега, при което се спря за малко на мястото, където бяха намерили Тими Сиърс. Косата му се изправи, защото някой беше казал, че Кристофър Сатън е извършил убийството. Ако малката мръсница наистина очакваше дете от него, янкито сигурно щеше да потърси този, който я беше продал. Още една причина за Ейвъри да се тревожи.

Беше чувал, че някъде в блатистия гъсталак Бен Моуз си бил направил примитивно убежище. Ако можеше да го открие, на първо време щеше да е на сигурно разстояние от гнева на Сатън и Сакстън, но и достатъчно близо, за да може да се отзове на всеки повик на Талбот или на шерифа.

 

 

Фарел Флеминг вихрено взе с коня си последния остър завой преди Сакстън Хол и с токовете си го пришпори да препуска още по-бързо. Колата стоеше на пътя пред къщата и конете още имаха пяна по устата от шеметното темпо, с което сигурно ги беше заставил да се движат Танър. Един прислужник тъкмо докарваше откритата кола, докато Кийтс притича до голямата и се покатери на капрата. Той пое юздите и насочи впряга с четирите коня към конюшните, за да направи място пред входа за другата кола.

Фарел дръпна юздите пред портата и конят му още не беше спрял напълно, когато краката му вече докоснаха земята. Той се хвърли към голямата врата и я блъсна, така че за малко не събори Пейн, който тъкмо посягаше да я отвори пред господаря си.

— Лорд Сакстън… — Фарел хлъцна, като видя как човекът, когото търсеше, бързо куцаше по коридора, придружен от Бънди и Танър, които, запъхтени, се опитваха да не изостават от него.

— Нямам време сега, Фарел — обясни късо лорд Сакстън, без да забави ход. — Ирайн не се върна от посещение при баща си с каретата и съм много загрижен за сигурността й. Трябва да вървя.

Бънди и Танър минаха покрай него и побързаха да се качат на капрата на колата. Лорд Сакстън тъкмо щеше да ги последва, но Фарел успя да го хване за ръкава.

— Тя вече не е там, милорд!

— Какво? — Господарят на Сакстън Хол се спря, безжизнената маска се обърна заплашително и се вгледа в младия мъж. — Какво казвате? — Гласът му беше загубил обичайната си дрезгавост, сега звучеше само глухо от дупките.

Фарел свали ръката си от рамото на лорда и потърка слепоочието си.

— Колкото и да ми се ще да ви съобщя нещо друго, милорд, страхувам се, че кметът продаде Ирайн на шерифа.

Лорд Сакстън шумно пое дъх:

— Трябваше да го убия този… — Той с учудваща лекота се завъртя на тока си и размаха тежкия си бастун като сабя около себе си. — А Талбот? Къде е той?

— Шерифът май каза, че го няма.

— Къде я отведоха?

— Не зная — смутено отвърна Фарел.

— В коя посока тръгнаха?

— Съжалявам. — Младият мъж призна това с лице, почервеняло от срам. — Бях в кухнята и не видях нищо.

За момент лорд Сакстън заклати главата си, скрита от кожата, като гневен бик, който търси невидим противник. След това се изправи и изрева от входа:

— Бънди!

Мъжът скочи от капрата и дотича.

— Слушам, милорд?

— Изпрати хора с бързи коне в Карлайл, Уиркинтън, по пътя за Йорк, във всички посоки! Нека се ослушат дали някой е виждал… — Той се обърна с мълчалив въпрос към Фарел, който трябваше да произнесе решителната дума при търсенето.

— Наемната кола на града. Те я взеха без кочияша.

— Танър!

— Да, милорд! — Той вече беше дошъл при портата.

— Няма да тръгна сега. Но дръж колата в готовност, за да можем да потеглим всеки момент.

— Да, милорд!

— Бънди — лорд Сакстън отново се обърна към прислужника си, — имам да пиша още писма. Ти се погрижи всички пътища към Сакстън Хол да бъдат пазени от хора и бъди готов за тръгване. — Той се обърна и се върна с Фарел в салона.

— Какво мога да сторя, за да помогна, милорд? Тя е моя сестра. Трябва да й помогна.

— Можете, Фарел — увери го по-възрастният мъж. — Нуждая се от някого, който да отиде на кон до Уиркинтън, да намери капитан Даниълс от „Кристина“ и да му предаде едно писмо.

— Но това е корабът на Сатън. Как… — Фарел изглеждаше объркан. — Защо ще търсите помощ от янкито, когато Ирайн… искам да кажа… — Той не намери подходящите думи, за да довърши мисълта си. Ако лорд Сакстън не знаеше нищо за изневярата на жена си, нямаше да го научи и от него, закле се мислено Фарел. — Разбира се, че ще отида. Стига това да й помогне.

Сакстън отиде в стаята зад салона, дръпна един стол изпод писалището, взе перо и пергамент и известно време поседя замислено. Изведнъж гневно се облегна на стола.

— Този проклет глупак Ейвъри! Трябва да има огромен късмет, ако някой ден не му съдера кожата от гърба на ивици! — Той се сети за присъствието на момъка и го погледна. — Извинявайте, Фарел. Не исках да ви обидя.

— Мога да ви успокоя, милорд. — Младият мъж болезнено изкриви устни. — Аз вече ви изпреварих. Не гледам на кмета като на мой баща.

Следващите часове в околностите на Сакстън Хол настъпи оживление, за което лордът щеше да научи много по-късно. Бънди обикаляше стопанствата и избираше мъже, които да се въоръжат и да бъдат готови за отбрана. Никой не се отрече от дълга си към лорда, но той помоли всички за пълно мълчание, за да не влошат положението на лейди Ирайн с някоя непредпазлива дума. Въпреки това, когато настъпи вечерта, едва ли имаше човек, който да не е разбрал за нещастието й. Докато мъжете почистваха мускетите си, жените крояха планове да претърсят с колите си всяко село, всеки град, всеки пазар, до които можеха да стигнат. Те се заклеха да сторят всичко, за да защитят наследствените права на лорда.

 

 

Ирайн бавно дойде на себе си и първо осъзна, че й е студено и неудобно, а едва след това почувства въжетата около ръцете и устата си. Надигна глава и разбра, че лежи на сламен дюшек, който бяха натъпкали в стара рамка от легло. Върху нея беше метната завивка, която свободно висеше от кревата. Всичко наоколо й беше чуждо и с нищо не й подсказваше къде се намира. На много места от каменната стена се бяха отронили големи парчета мазилка, а студеният вятър безпрепятствено нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Една разклатена маса и няколко паянтови стола бяха струпани на куп. Единственият вход към стаята беше затворен от масивна дървена врата с малко прозорче с решетки. Отстрани в едно тясно отделно помещение се намираше тоалетната, чиято полуотворена врата висеше криво на едната си панта.

Ирайн се подпря на лакти. Стаята започна да се люлее и в главата й избухна пулсираща болка. Чувството беше същото, както след падането в реката. Този спомен извика една друга, съвсем ясна картина. Кристофър скачаше от коня си с развято наметало и качулка и без да обръща внимание на ледения студ, се бореше с течението, за да я сграбчи в стоманените си ръце и да я измъкне от студената вода. Тя се сещаше за топлината на тялото му и за тази мъчително примамлива мъжка миризма, която я беше преследвала през всичките месеци с лорд Сакстън. Главата й се проясни и тя започна да схваща сериозността на положението си. Бяха я затворили и тя лесно можеше да се досети, какво целяха с това. Щяха да настояват Кристофър Сатън да се предаде, за да я освободят. Едва ли можеше да се надява, че някой от двамата щеше да остане жив след това.

С мъка се обърна, докато успя да седне на ръба на леглото. Тогава се зае с парцала, с който бяха запушили устата й, и започна да дърпа възела. Болката, която изпита, когато кърпата се разхлаби и докосна раненото място на челюстта й, я накара да потръпне. Захвърли парцала и със зъби задърпа въжето около китките си. Когато и то падна, тя разтърка червените резки, които показваха колко здраво я бяха вързали. В една кофа с вода до прозореца можа да разгледа синината на брадичката си. Внимателно раздвижи челюстта си, за да разбере дали не беше наранена по-сериозно. Доколкото можа да установи, беше здрава, но се съмняваше дали би устояла на още един такъв удар, без да бъде счупена костта.

По тясната стълба пред вратата заскърцаха стъпки, които предизвестяваха за идването на посетители, и Ирайн се изправи, за да посрещне тъмничарите си. Един ключ се завъртя шумно в ключалката и дебелата врата се отвори навътре, пропускайки Алън Паркър. Веднага след него влезе и друг мъж, който носеше табла с покрит съд и половин самун черен хляб.

— Добър ден, милейди. — Паркър я поздрави галантно. — Надявам се, че сте спали добре. — Без да обръща внимание на мрачния й поглед, Алън тръгна към нея и се наведе, за да прегледа пурпурната подутина над брадичката й. — Трябва да се скарам на Фентън заради тежката му ръка. Не бива да се отнася грубо с чупливи неща.

Ирайн не се сети за подходящ отговор. Тя се извърна и не бързаше да му отвръща. Междувременно другият мъж беше подредил масата и столовете и беше оставил подноса. Той забеляза многозначителното кимване на главатаря си и се оттегли безмълвно, като затвори вратата след себе си.

— Моля ви, Ирайн — опита се да я смири Алън. — Не трябва да ме отблъсквате така. Знаете, че винаги съм изпитвал особена симпатия към вас. Съжалявам да ви видя тук в такава неприятна ситуация, но обстоятелствата го наложиха. Сигурно ще трябва да ни погостувате малко, докато прекършим най-после този Сатън.

Ирайн чак сега го погледна. За това тя имаше подходящ отговор.

— Наистина ли вярвате, че Кристофър би се предал на банда крадци и убийци?

— Но какво говорите, мадам? — Алън се престори на изненадан. — Ние действаме в името на закона. Кристофър Сатън е убиец, а вие сте неговата любовница.

— И вие принадлежите към тази банда, която от години вилнее в околностите! — отправи му тя гневното си обвинение.

Той кратко повдигна вежди.

— Човек трябва да преживява някак, мадам.

— Преживяване! Това ли наричате „преживяване“? — Тя го изгледа с презрение. — Да се криете като изплашени зайци?

— Само докато хванем ястреба, милейди — отговори спокойно той. — Твърде често сме опитвали ноктите му, за да не сме предпазливи. Но сега вече се сдобихме със стръвта, за да бъде свален от небето.

— Кристофър никога няма да се напъха в този капан. Той знае, че това ще му струва живота, а сигурно и моя. Никого от нас не бихте търпели дълго жив.

— Сатън — положително! Но с вас, мила Ирайн, работите стоят другояче. — Той прокара ръка по разрошените й коси, но веднага я дръпна, когато тя с рязко движение на главата отблъсна милувката. — Обмислете неприятното си положение. След няколко дни ще се върне лорд Талбот и настойчивостта му със сигурност ще постави целомъдрието ви на тежко изпитание. Дори и аз не мога да му се противопоставя. Властта му далеч надвишава моята. А има и други.

Ирайн повдигна едната си вежда в мълчалив въпрос.

— Подчинените — обясни той. — Те си мислят, че жената е създадена само за едно нещо и се стремят към него целенасочено и упорито. Често са склонни на грубост. Добри бойци са, но са лоши любовници.

— Значи от една страна ме заплашва развратен и надут лорд, а от друга — глутница свирепи вълци. — Тя добави подигравателно: — Мога да си представя, коя от двете злини би била по-малката.

— Има още един изход, милейди — увери я той и отвърна на въпросителния й поглед с усмивка. — Ако ме насърчите, бих могъл да намеря на лорд Талбот някое сладострастно момиче, което така да изтощи апетита му, че да стои настрана от вас. А колкото до моите хора, те не биха се осмелили да прекрачат наложените от мене граници. Трябва само да ми дадете това, което сте дали на Сатън. Сигурно не е нужно да казвам, че бих могъл и сам да си го взема, ако поискам.

Ирайн отметна глава с подигравателен жест.

— Много правилно, нали видях какво се гласяхте да направите с момичето при нападението си.

Изненадан израз се появи за кратко на лицето му, но той махна с ръка в отговор на забележката й.

— Като се разгорещят, моите хора твърде лесно прекрачват границите. Тя със сигурност нямаше да преживее тази нощ. И вие бихте имали същата съдба, ако ви предам в ръцете им. — Усмивката му се върна. — Трябва да сте благодарна, че ви желая за себе си.

Ирайн му хвърли огнен поглед, който би разтопил и най-големия айсберг на Северно море.

— И вие вярвате, че сте мъжът, който може да заеме мястото на Кристофър?

— Успявал съм да докажа мъжествеността си на много други дами — отговори спокойно той. — Нямам ни най-малки съмнения относно способностите си. А към жена с вашия чар и хубост мога да се покажа много грижовен.

— Грижовен ли! — Тя се изсмя презрително и докосна с ръка бузата си. — Ако това тук е пример за вашата грижовност, тогава пък съвсем не бих искала да изпитам гнева ви.

— Трябва да се извиня за това, скъпа Ирайн. Фентън беше получил указания да не ви изпуска. За съжаление в старанието си той е използвал най-сигурния, но и най-грубия метод. Само ми кажете желанията си и аз ще положа всички усилия, за да бъдат изпълнени… при съответната отплата естествено.

— О, милостиви господине — подигра го Ирайн, — грижовността ви разтопява сърцето ми. Желанията ми обаче са неизпълними. Няколко парцала, за да запуша прозорците, една или две кърпи и вода, за да мога да се измия. Метла, четки и лопата за мръсотията там. — Тя посочи с ръка шумата и боклука, които се въргаляха навсякъде в стаята. — С необходимата прислуга това тук би могло да се почисти за една-две седмици, но ако такава липсва, бих се заела и сама. Също така не бих отхвърлила и чисто одеяло и няколко чаршафа.

— Ще видя какво мога да направя, скъпа — отвърна той със смях. — Междувременно имате възможност да си помислите върху това, което ви казах.

— Да, възможност. — Тя кимна замислено и се извърна, за да погледне през прозореца. После обърна глава настрани и отговори иронично: — Колкото е възможно човек да литне до луната и да ми донесе парче от нея тук, на земята.

Алън Паркър оцени гърба, който му беше обърнала лейди Сакстън, и огледа с възхищение елегантната му форма. Той беше твърдо убеден, че тя ще промени мнението си. От всички останали възможности в крайна сметка той беше най-добрият избор.

— Мога да изчакам отговора ви. Мнението ви сигурно ще се промени след пристигането на лорд Талбот.

Ирайн хвърли презрителен поглед към вратата, когато тя се затръшна след него. Чу как железен лост грижливо подпря дебелите дъски. Неспокойно се разхождаше нагоре-надолу в килията си, без да може да прогони обзелата я тревога. Молеше се Кристофър да не се подмами от предизвикателството и да остане под сигурното прикритие на маската на лорд Сакстън. Ирайн не искаше да продължи да живее без него. Докато знаеше, че той е на свобода, тя нямаше да загуби надеждата, че щеше да успее да се освободи по някакъв начин и да се завърне при него.

За да разсее мислите си, опита гозбата, но дивечът беше прекалено суров и не й се услади. Тя ядеше само за да подкрепи силите си и тези на мъничкото същество, което растеше в нея. През следващите месеци щеше да носи скъпоценния си товар и да черпи сили от мисълта, че има нещо от Кристофър при себе си. Замечтано мислеше за малкото момиченце или момченце с червеникавокафявите къдрици на мъжа й и с очите, които отразяваха светлината и блясъка на всеки пламък. Щеше да притиска бебето до гърдите си и да си спомня как храбрият му баща я е освободил под носовете на враговете си.

Щеше ли да го направи? Главата й рязко се вдигна, когато помисли за това. Тихата радост на мига отлетя. Тя знаеше, че той ще дойде. Ненапразно се наричаше Кристофър Сатън.

— О, моля те, Господи, не! — простена тя. — Нека да не идва. Моля те! Не бих могла да понеса, ако го загубя!

Тя се запрепъва назад към леглото и се сви на сламения дюшек. Не искаше повече да мисли за възможността да го загуби. Опита се да забрави тревогите си, като поспи, но след повече от час все още беше будна. В ключалката се завъртя ключ. Тя се изправи уплашено, тъй като очакваше да влезе шерифът с нови искания. За нейна изненада беше Хагарт.

— Моля за извинение, милейди. — Той кимна няколко пъти с рошавата си глава. — Шерифът ме изпраща, за да ви донеса някои неща.

Тя учудено загледа как той натъпка няколко парцала в счупения прозорец и прибра малко от разхвърляния боклук. Накрая с най-добри намерения взе една стара метла и се зае с пода. Прахът, който вдигна обаче, й причини пристъп на кашлица и я накара да го помоли да спре. Той смутено избърса ръце в панталоните си, които му стигаха до коленете, и изчезна.

За вечеря й донесоха същата гозба от дивеч и втората половина от хляба. Опитите й да направи килията малко по-обитаема, не бяха останали безрезултатни, но далеч не можеха да прикрият това, което се нуждаеше от по-сериозен ремонт. От Хагарт тя получи дузина дебели, къси свещи и огниво. Когато приключи с храненето, беше започнало да се свечерява. Тя запали две свещи и постави едната на масата, а другата на ръба на леглото си. Когато нощта настъпи и последната светлина изтля в кървавочервени отблясъци на запад, те придадоха на старото помещение тайнствена атмосфера. Студът бавно започна да се промъква в стаята и Ирайн легна на леглото, увивайки се в палтото си и единствената завивка.

Самотата и отчаянието не я оставиха да заспи. Тя се опита да се развесели с гатанки от детството си, но това не й помогна много, тъй като беше забравила повечето. Малко неща можеха да я накарат да забрави страховете си. Бавно и неумолимо мислите й поеха своя ход. Тя притвори очи и видя образа на мъжа си, който я прегръщаше и събуждаше чувствата й със своите целувки. Тя потрепери и се уви още по-плътно в завивките си, докато отново си припомняше двете седмици, които бяха изживели в непомрачено щастие заедно. О, как й липсваха нежните му милувки, жарта на тялото му, което я топлеше и събуждаше страстта й.

Като мрачни демони на нощта се появиха страхът и съмнението, за да я обхванат и да смачкат волята й. Сълзи се стичаха по страните й и хлипайки отчаяно, тя търсеше и най-слабия лъч на надежда. След това усети как я обзе спокойствие и с оттеглянето на ужаса товарът й олекна. Докато имаше живот, имаше и надежда.

Напрежението на отминалия ден и изтощението я доведоха до успокоение и постепенно в ума й нахлуха по-утешителни мисли, докато милостивата дрямка я пое в ръцете си за остатъка от нощта.

 

 

Лорд Сакстън седеше пред писалището си и с обичайната си акуратност се занимаваше със сметките на имението. Измъчваше го безпомощно нетърпение, докато очакваше вест за жена си. Но нищо не идваше, и господарят на къщата седна, самотен и безмълвен, пред вечерята си, докато Аги кършеше ръце и се вайкаше. Той дори не се опитваше да хапне нещо или пък да подхване разговор, а само отвръщаше рязко и кратко, когато го заговаряха.

Бънди се върна и Кристофър се ободри за момент. Но отново клюмна, когато разбра, че мъжът не носеше никакви новини. Нарежданията на господаря бяха изпълнени, съобщи прислужникът. Отчаян в самотата си, Кристофър покани мъжа да седне на масата и да му прави компания по време на вечерята. Но единственият резултат от това беше безмълвна размяна на погледи. Те и преди се бяха хранили заедно при най-различни обстоятелства. Но този път Бънди страдаше заради неумението си да разсее зле прикритата тревога на господаря си.

И двамата се чувстваха неловко и безрадостно, затова, когато хапна малко, колкото за приличие, Бънди помоли да бъде извинен. Той се оттегли, за да обиколи още веднъж пазачите и да види хората, които бяха изпратени да търсят лейди Ирайн. Беше почти полунощ, когато се завърна. Слабата светлина в стаята на господарката му подсказа, че лордът все още беше измъчван от отчаянието. Имаше чувството, че дори камъните на къщата въздишаха със съчувствие.

Бънди не знаеше какво повече да стори. Не можеше да понесе още веднъж израза върху лицето на господаря си, когато му съобщеше, че няма надежда, няма вест, че цялото им досегашно търсене беше останало безплодно. Той отведе коня си и се тръшна на сламения дюшек, за да отдаде умореното си тяло на почивка.

Кристофър Сатън стоеше в средата на стаята на жена си и не намираше облекчение за тежката мъка в гърдите си. Разглеждаше гребените и четките й, които тя внимателно беше подредила на едната страна на тоалетната си масичка, и се сети за водопада от меки, лъскави къдрици, които падаха на дълги, разкошни вълни и искаха да бъдат милвани.

„Как ме е омагьосала тази прекрасна жена!“ — помисли си той замечтано. „Тя хвана сърцето и душата ми. Залови ги като ястреб в полет.“ Той поклати глава. „Но за разлика от хищната птица тя не ги нарани. О, не, тя ги приласка до гърдите си, вдъхна им нов живот и така сладостно ги освежи, че сърцето ми можеше да се пръсне. Преди да спра на този бряг, бях готов да се закълна, че пътуването по море завинаги ще остане голямата ми любов. Дотогава никое момиче не беше успявало да ме завладее така. По-рано нищо не можеше да се сравни с възбуждащото чувство да се носиш по морето с издути платна. И когато реших да отмъстя за брат си, това миловидно създание пресече пътя ми. Опитвах се да преодолея желанията, които се пробуждаха у мене. Но красотата й ме привързваше все по-здраво към нея, докато тя се превърна в източник на всички мои радости. Без нейното присъствие сега дните са празни и всичко губи своя смисъл.“

Той опря едното си рамо на таблата на леглото и повика в съзнанието си сладките мигове, които бяха преживели заедно тук. С внезапен гняв дръпна завесите, за да ги притвори. Не искаше повече да гледа меките възглавници на коприненото им любовно гнездо. Погледът му възбудено се плъзна по стаята и попадна на ваната в съседното помещение. Пред вътрешния му взор се появи заоблеността на бюста й и подканящата топлота на усмивката й, с която награждаваше нежностите и целувките му. Той прокара ръка през косата си и започна да се бори с желанието си да се хвърли отчаяно на колене и да се отдаде на болката си. Страданието на разума се превърна във физическа болка в гърдите му и той започна да се разхожда безсмислено из стаята, за да я намали.

„Тя ме преследва!“ Той се обърна към тъмните сенки в ъглите. „По дяволите! Тя ме преследва всеки миг! Как изобщо бих могъл да продължа живота си без нея? Самата мисъл за това кара сърцето ми да изстива и събужда страхове в главата ми като големи, черни облаци, които застрашават спокойствието ми!“

Той не можеше повече да стои в тази стая и избяга в коридора. Нямаше никой, с когото да сподели изгарящото го безпокойство. Фарел пътуваше към Уиркинтън. Бънди сигурно би го изслушал, но той самият се обвиняваше за неспособността си да просветли положението. Аги щеше да плаче и да се съсипва все повече. Измъчван от мисълта за безпомощното си положение, той се разхождаше из коридорите, докато стана два часът. Отиде в стаята си, но дори тук му се струваше, че въображаемото й присъствие се надсмива над неговото безсилие.

Хвърли се на леглото и се загледа в кадифеното небе над себе си. Не се осмеляваше да дръпне завесите, за да не привика мъчителните картини на въображението си. Постепенно и почти неусетно Морфей облекчи мъчението му. Той му изпрати сънища за тъмни, копринени къдрици, които милваха страните му, за бледи, нежни ръце, които го прегръщаха, за една целувка, лека като перце, и най-накрая милостта на дълбокия сън.

 

 

Първите коси лъчи на утринното слънце осветиха стаята. Кристофър скочи на крака и готов за бой, потърси противника си. С хладен разум той погреба гнева си под силната си воля. Свали смачканите дрехи, с които беше спал, и след като набързо се изми, облече нови. Аги му донесе закуската в стаята и избягваше да го поглежда, след като му беше хвърлила кратък загрижен поглед. Тя беше тревожна и притеснена, сякаш нещо измъчваше душата й и тя се опитваше да го скрие зад безцелно суетене. Накрая направи реверанс и изчезна.

Кристофър се преоблече с дрехите, които намразваше все повече и повече, и бавно слезе по стълбите в образа на лорд Сакстън, за да се заеме с всекидневните дела на Сакстън Хол. Подписа разни документи и зачака да научи нещо за жена си.

С Бънди и градинаря огледа парче земя, съгласи се с предложенията за промени и продължи да чака вести за жена си.

Зае се с близо дузина спорни въпроса на арендаторите си, изслуша обвиненията и защитата и съдеше така, както се надяваше, че ще е справедливо и за двете страни. И чакаше да научи нещо за жена си.

Докато обядваше сам, един пратеник донесе писмо от Фарел. Младият мъж му съобщаваше, че ще тръгне заедно с „Кристина“ на север. Корабът трябваше да се справи с труден курс срещу вятъра и щеше да пристигне в късния следобед на следващия ден.

Кристофър си търсеше занимание, за да минават следобедите часове по-бързо. Преди предпочиташе да пълзят бавно, докато държи Ирайн в прегръдките си. Вечерта беше в хапливо и раздразнено настроение. Прислугата проявяваше разбиране и му съчувстваше. Все още нямаше никакви новини, нито добри, нито лоши, и той беше оставен сам със страданието си.

 

 

За Ирайн денят мина почти по същия начин. Главната разлика се състоеше в това, че тя все още беше затворена. За закуска получи същата гозба заедно с полуизгоряло парче хляб. Тя грижливо подреди съдовете на подноса и измете помещението. Изми се, доколкото можа, със студена вода от кофата. Имаше само плитък леген и нямаше сапун. Прокара пръсти през косата си, за да я оправи малко. После още веднъж помете килията си. Ядоса се, когато й донесоха вечерята, защото отново беше от същия дивеч, но този път гозбата беше много по-гъста, сякаш цял ден беше стояла на огъня. През един от зарешетените прозорци тя наблюдаваше как си отива денят. В очите й имаше сълзи, когато се запита дали Кристофър вижда същите прекрасни цветове. Тя беше непоклатимо убедена, че той мислеше за нея точно толкова, колкото и тя за него.

— О, любими мой — каза тя с въздишка и избърса сълзите си, — щях да съм смела, ако ставаше въпрос само за мене, но под сърцето ми се намира твоето дете. Казват, че такива изпитания оставят следите си и върху неродените. А то трябва да е избавено от чувството на омраза, която нося в душата си.

Спомни си, че преди много време един ден беше изрекла дръзки заплахи, когато бе сама в стаята си. Изправена и смела беше размахвала несъществуващ меч. И сега с величествен патетичен жест тя протегна ръка и заговори на въображаемите си слушателите:

— Ако бях сребърен рицар, който се е заклел да се бори в името на справедливостта, щях да опустоша това гнездо на негодници, за да пречистя името ви. Със силата на оръжията си щях да ги накажа всичките, да ги накарам да паднат на колене и да молят за прошка и щях да отсека главите от раменете им. Това е истината на победителя.

Тя се спря посред войнствената си реч. Ръката й бавно се отпусна. Химерата се беше стопила. Тя коленичи до сламения дюшек и се разплака неудържимо.

— О, Кристофър, сладка моя любов — прошепна тя, — ако бях рицар, никога нямаше да усетя докосването ти, ръцете ти, които ме прегръщат, целувките ти по устата ми, топлото ти тяло до мене. — Скоро тя се изправи и видя последната светлина да се процежда през стъклото. — Трябва да бъда смела. — Избърса носа си и изсуши страните си с полата си. — Ако детето бъде момче, трябва да съм силна, за да е силно и то, ако пък е момиче, трябва да усети чрез мене силата на истинската любов.

— Кристофър, любими — тя събра ръцете си като за молитва, — пази живота си, но убий змея и ме спаси. Аз намерих своята роза през зимата, любовта, която дава щастие. Твоята скъпоценна любов ми принадлежи, обещана ми от тебе завинаги. Ела, любими, само ние двамата можем да надвием змея.

 

 

Кристофър със страх наблюдаваше как си отива денят, без да може да го спре. Той вече познаваше призраците, които идваха с тъмнината, тъй като беше страдал толкова много предишната нощ. Стоеше в дъното на западния коридор и прокара пръст по оловните решетки на един прозорец, сложен някога от дядо му. Гледаше как отслабващата светлина на слънцето изчезва в няколко ниски облака. Пурпурният отблясък отново събуди у него страха от собствените му мисли.

Внезапно му стана ясно: ако не напуснеше къщата, силите му щяха да се стопят от чакането и размишленията. Трябваше да измъкне бандитите от дупката им и да ги преследва, докато някой от тях му кажеше това, което искаше да знае. Тогава щеше да подгони шерифа и да го хвърли на земята, както ловуващ вълк прегризва краката на елена. И се закле, че ако е паднал дори косъм от главата на Ирайн, шерифът напразно щеше да се моли за бърза смърт.

Над хълмовете беше непрогледна нощ, когато вратата на тайния проход се отвори и един висок, облечен в тъмни дрехи мъж пристъпи напред с едрите, смели крачки на рицар отмъстител. От едната му страна висеше широкият меч с дългото острие, който и баща му беше запасал в деня на смъртта си. Жребецът почувства възбудата на господаря си и започна да пристъпва и да танцува в желанието си да полети с него. Мъжът се метна на седлото и отмъщението препусна по тресавището, а един отслабващ, блед месец скри лицето си от предстоящата кървава баня. Враговете бяха отнели най-скъпото на този мъж и едва ли на тази земя е имало някога по-освирепял човек с толкова насъбран гняв в сърцето.

Черният кон пръхтеше като дракон, а огненият му дъх пронизваше студената нощ. Копитата му чаткаха в камъните и от тях изскачаха искри, докато препускаха лудо в нощта. Те кръстосваха насам и натам, напред и назад, спряха веднъж при някаква самотна плевня, само за да открият следи от наскоро напуснат лагер. Една потайна пещера също не издаде къде се криеха разбойниците.

— Всички са изчезнали — изръмжа той. — Събрали са се, за да поставят капана с примамката, на която знаят, че не мога да устоя. Но къде? Да ги вземат дяволите! Къде?

Часът беше късен и луната, която се беше спуснала ниско, все още плахо се криеше зад облаците, сякаш се страхуваше от смелостта и гнева на този мъж. Дивата му решителност го изгаряше, докато пришпорваше животното в бесен галоп. Една сянка летеше над долини и тресавища в нисък полет като разперил крила гладен ястреб, който търси плячка.