Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (5)

Глава пета

В случай че е възможно да съществува нещо като сив албинос, то следващият кандидат за ръката на Ирайн беше точно такъв. Коса с миши цвят, сив тен на лицето, воднисти очи и синкава кожа около устните — само по този начин би могъл да бъде описан Хартфорд Нютън. Неговите къси месести ръце бяха винаги потни, а с носната си кърпичка непрекъснато бършеше дебелите си устни или капещия си нос. Въпреки тлъстините си, той силно страдаше от зимния студ. Независимо че денят беше сравнително мек, той беше вдигнал яката си високо около едва забележимия си врат, а отгоре беше омотал огромен шал. Фигурата и стойката му напомняха презряла диня, поомекнала и безформена. Държанието му беше като на разглезена домашна котка: безсрамно и арогантно. Но за разлика от котешките, очите му се свиваха и потъваха в тлъстините на лицето, щом срещнеха нечий прям поглед.

Мисълта, че неговите горещи, влажни ръце ще опипват тялото й, докато той похотливо лежи до нея в леглото, предизвикваше ужас и отвращение у Ирайн. Тя си спомняше как като дете случайно беше попаднала в тресавището и беше почувствала в стомаха си неописуемо гадене — чувство, много прилично на това, което изпитваше сега, гледайки Хартфорд Нютън.

Отвращението към всички доведени от баща й кандидати нарастваше и вцепеняваше душата й подобно на лед, постепенно сковаващ повърхността на езерото. Все по-често тя си спомняше за думите на Кристофър. Беше й казал, че никой от кандидатите й не може да се мери с него и че само той ще я направи щастлива. И сега изненадано си даде сметка, че той може би ще се окаже напълно прав.

Благодарение на своя стоицизъм и дисциплина Ирайн успя да остави впечатление за коректна учтивост при общуването си с Хартфорд Нютън. Тя отблъскваше неговите похотливи домогвания с тайната надежда, че той скоро ще проумее смисъла на сдържаното й поведение. Въпреки това стомахът й се свиваше все повече. Ръката му галеше гърдите й, а другата упорито търсеше бедрата й като че ли тя вече беше негова собственост. Разтревожена да не предизвика пак гнева на баща си, тя беше почти на ръба на отчаянието, когато реши да стане и да се извини. Бързо побягна към спалнята си и никакви заплахи на Ейвъри не можаха да я върнат отново долу, докато Хартфорд не напусна къщата и докато тя не получи уверение, че той няма да се върне. Чак когато се убеди, че колата на Хартфорд се скри зад ъгъла, Ирайн въздъхна облекчено. Но трябваше да изтърпи гнева на баща си. Когато се върна отново в дневната, той тъкмо си наливаше порядъчна глътка уиски. Ирайн усети как всичко в нея се сгърчи, когато Ейвъри й хвърли унищожителен поглед.

— Почти бях успял да поведа този човек за носа, момиче, и, заклевам се, очите му светнаха, като те видя. Бях сигурен, че най-после съм намерил истинския. Обаче ти — той махна презрително с ръка, — ти, с твоите надути претенции! Знаеш ли, че всъщност не заслужаваш да вземеш нито един от тях.

Ирайн вдигна глава и се усмихна плахо.

— Предложението на мистър Сатън все още е в сила…

Ейвъри стовари юмрука си по масата и я изгледа злобно.

— По-скоро ще ви гледам и двамата да горите в ада, отколкото той да те нарече своя жена.

Ирайн отново се засмя, за да не разбере той, че се е почувствала засегната.

— Наистина, татко! Твоята бащинска загриженост е очарователна, и за това високата цена, която ми даваш, малко ме изненадва.

Той я стрелна с пронизващ поглед.

— И какво си мислиш, момиче, че трябва да направя аз, за да запазя твоята проклета девственост? Да прекарам последните си дни в затвора ли? — Ейвъри се опита да обърне всичко на смях. — Е, добре, похарчих тук-там малко пари, за да си доставя удоволствие с някоя и друга игра на карти, но не по-малко пари съм дал за теб и брат ти. Не бих сметнал за неправилно, ако изплатиш обратно част от тези пари. А това може да стане само, ако се омъжиш за човек с пълен джоб. Много ли искам? Ти си достатъчно голяма, за да разбереш. Обаче не! Само за да запазиш проклетата си девственост, си готова да гледаш, как ще ме хвърлят в затвора за длъжници в Нюгейт.

Ирайн се обърна, за да прикрие бликналите в очите й сълзи.

— В края на краищата моя работа е дали ще пожертвам девствеността си, но тя във всеки случай ми е прекалено скъпа, за да я харизвам на онези, които мъкнеш вкъщи да ме опипват. Но тебе не те засяга, нали? Ти им се умилкваш като някое улично куче и оставяш дъщеря си сама да се брани от тия диви зверове.

— Диви зверове, а? — Той отметна глава назад и изля в устата си последната капка ром, сетне погледна, сбърчил чело, към шишето, като че ли очакваше в него да се появи още от любимата течност. — Наистина, чудесно сравнение, щом единствената ти дъщеря така ужасно се е разглезила, че й е абсолютно безразлично какво иска от нея баща й. — Той сграбчи ръката й и я извърна към себе си. — Мислиш ли, че съществува друг изход? — Очите му се разшириха и придобиха измъчен вид. Той опря костеливите си юмруци върху корема. — Тук, вътре, ме гложди невероятен страх, като си помисля, че скоро ще ме тикнат в някоя влажна килия, която ще бъде и последното ми убежище. Аз съм притиснат до стената, момиче, и не виждам никакъв изход. Заклевам ти се, че ще ти потърся друг, а после още много кандидати, докато най-сетне намерим някой, който да отговаря и на най-високите ти изисквания!

— Знаеш много добре, че не искам да те видя в затворническата килия — отвърна Ирайн. — Но и аз имам някакво достойнство. В края на краищата нека веднъж завинаги да стане ясно, че всичко това е сделка и аз ще трябва да се продам за две хиляди фунта на някой от тези глупаци. Все пак не ме ли оценяваш твърде евтино, татко?

— Две! — Ейвъри отметна глава назад и се разсмя. — Умножи ги поне по две, момиче. Че колко са две хиляди! Две дължа само на онзи надут петел, а още толкова на търговците от Уиркинтън, които вече са по петите ми.

— Четири? Четири хиляди? — Ирайн изумена втренчи поглед в баща си. — Наистина ли искаш да кажеш, че срещу Кристофър Сатън си заложил две хиляди, след като вече си дължал на останалите хора такава сума?

Ейвъри не смееше да я погледне в очите, затова съсредоточено започна да изучава късите си, груби пръсти.

— Струваше ми се, че това е добър залог. Щях да изплатя дълговете си, ако този мръсник не беше си отварял толкова много очите и не беше толкова бърз.

По гърба на Ирайн внезапно преминаха студени тръпки.

— Означава ли това, че ти… си играл нечестно?

— Това просто бяха много пари, които се включиха в играта. Разбираш ли? Трябваше да предприема нещо.

Тя помисли, че губи разсъдъка си. Кристофър Сатън беше прав! Баща й мошеник! А Фарел? Беше защитавал бащината част, която никога не е съществувала!

Стомахът й се сви и изтласка всичкия й въздух. Неспособна да погледне баща си, тя се обърна настрани. Той беше допуснал Фарел да предизвика Кристофър на дуел, знаейки, че един от двамата може да бъде убит. Естествено, надявал се е, че това ще бъде Кристофър Сатън. Самият той би го убил, само и само да скрие позора си. Но все пак Фарел плати цената на неговото мошеничество, а сега идеше нейният ред да бъде използвана като разменна монета в услуга на неговите интереси, също както майка й и брат й.

Гласът й звучеше раздразнено и възбудено, когато тя произнесе с нескрит сарказъм:

— А защо не ме заведеш веднага на пазара за длъжници и не решиш въпроса отведнъж? Ще ме продадеш за десет или за колкото там трябва години. Какво от това? Докато дългът ти бъде изплатен, аз вече ще съм прехвърлила тридесетте. След като си получиш парите, какво значение ще има дали съм омъжена, или съм робиня?

Ирайн замълча, очаквайки незабавното му възражение. Ала не чу нищо. Тя се обърна и с изненада погледна баща си. Той се беше подпрял с лакът върху облегалката на стола и я гледаше с налудничав блясък в очите.

— На пазара, казваш? — Той като че ли се развесели и потърка доволно ръце. — На пазара, а? Та ти си имала много добри идеи, момиче!

— Татко! — Едва сега тя осъзна напълно какво беше направила. Без да забележи, си беше послужила със сарказма на Кристофър и сега той се беше стоварил отгоре й като лавина. Тя се опита да обясни. — Аз го казах на шега, татко. Смятам, че ти не би приел сериозно подобно нещо.

По нищо не личеше, че Ейвъри я е чул.

— Това ще ми стигне, за да се оправя. Кой ще предложи най-много… за една умна и добре възпитана съпруга.

— Съпруга? — прошепна с болка Ирайн.

— Съпруга, която може да чете и пише, би трябвало да получи много добра цена, дори може би повече от две хиляди фунта. А когато цялата врява отмине, тя няма да може да устои на ласките му!

Ирайн затвори очи и се опита да подреди обърканите си мисли. Какво направи?!

— Естествено трябва да се намери начин да не я грабне онзи кучи син Сатън. Панталоните му се подпалват само щом я зърне. Нали го видях как се пулеше срещу нея в каретата. Като че ли вече му е обещана! Непременно трябва да намерим начин да го отстраним.

— Татко, много те моля! — настояваше Ирайн. — Моля те, не прави това.

Ейвъри се усмихна под мустак, без да й обръща внимание.

— Утре ще дам обява. Точно така ще направя! Фарел ще я напише вместо мен. Да стигне до всички! — Той размаха показалеца си във въздуха и съобщи: — Човек на име Кристофър Сатън обаче няма да получи правото да участва в наддаването.

Като някакъв зъл дух Ейвъри седна на ръба на стола и се заклатушка напред-назад, тресейки се от беззвучен смях. Очите му блестяха, сякаш вече се наслаждаваше на отмъщението, което готвеше на врага си. Така и не забеляза как дъщеря му напусна стаята.

 

 

На другия ден сутринта бяха разлепени написаните на ръка обяви, в които се съобщаваше, че след десет дни ще се състои най-необичайното събитие. Девойката Ирайн Флеминг ще бъде разиграна на търг и дадена за съпруга на този, който предложи най-голямата сума. Наддаването ще се проведе пред гостилницата, а ако времето е лошо — вътре в гостилницата. Обявата продължаваше: всички мъже, участващи в търга, да преброят добре парите в кесиите си, тъй като минималната цена за една образована и красива девойка ще бъде доста висока.

Най-отдолу с дебели букви беше написано, че на лицето Кристофър Сатън не се разрешава да вземе участие в търга.

Бен се препъна на излизане от гостилницата, когато видя високия янки, възседнал врания си жребец, да чете обявата. Ухилен до уши, разкрил черните си, изпочупени зъби, той погледна Кристофър, като посочи с палец към пергамента.

— Виж ти, изключили са ви от наддаването, господине! Мълвата се разпространи наоколо за по-кратко време, отколкото му трябва на човек да се изплюе. Бяхте ми казали, че не се интересувате от тази женитба, но се питам какво ли ви е довело тук, при обявата. Може би кметът, освен заради сина си има и някоя друга причина да ви държи далеч от момичето?

— Все още не — отговори Кристофър рязко.

Старецът се захили от удоволствие.

— Звучи като закана, господине.

Кристофър кимна кратко в знак на съгласие, дръпна юздите и спокойно подкара в тръс. Бен гледа някое време след него, докато чу бързо приближаващ се конски тропот. Той отскочи встрани и едва успя да се предпази от профучалия Тими Сиърс. Когато червенокосият не можеше вече да го види, Бен скочи и размаха юмрука си след него. А когато Тими вече не можеше и да го чуе, Бен прибави сочни ругатни по негов адрес. В гнева си старецът не забеляза, че зад гърба му се е приближил друг ездач.

Хагарт внезапно видя човек на пътя и рязко дръпна юздите, за да спре своето опърпано, обрасло с дълги косми животно, преди да е сгазило нещастника. Конят му обаче, кастриран късно и затова пазещ нещо от темперамента на жребеца, не спря веднага. Когато изведнъж се закова на място, Хаги щеше да падне. Бен се огледа и се дръпна настрана, за да направи място.

 

 

Кристофър Сатън се сбогува с боцмана и слезе от кораба, за да се качи по стълбата към дока. Той изтупа праха от ръцете си, нахлупи шапката си ниско над челото, за да се предпази от вечерния бриз, и с леки крачки тръгна нагоре към „Алената кошута“. Тази пристанищна кръчма беше известна с хубавите си напитки, изстудявани в каменните ниши на дълбока изба. Много мисли минаваха през главата на Сатън, докато крачеше из лабиринта от тесни улички над пристанището.

Капитан Даниълс се беше завърнал с кораба си от Лондон и по нареждане на Кристофър беше докарал оттам най-различни стоки. Още щом изгрееше зората, той щеше отново да вдигне платна и да се отправи към едно пристанище, което Кристофър беше отбелязал на картата. Там капитанът трябваше да разтовари на сушата стоката, за да може след това, преди отпътуването си за Лондон, да остане за известно време в Уиркинтън. До вдигането на котвата беше въведен режим за екипажа, според който повечето моряци можеха да прекарат по няколко часа в пристанищните кръчми, докато останалите стоят на борда и носят вахтата.

В този късен следобед „Кошутата“ беше празна, и изглежда, скучаещият кръчмар се зарадва на Кристофър. Той веднага изпрати момчето да донесе кана студена бира от избата и не си затвори устата, докато гостът не получи пенливото питие в ръката си. Кристофър взе каната и си потърси удобно място до огнището, което отопляваше цялото помещение. Сложил крака на едно трикрако столче, той се взираше в игривия огън, чиито пламъци се извиваха и подскачаха в хипнотизиращ танц. Мислите му се лутаха далеч оттук. Пред очите си виждаше буйна грива от черни коси. Под ясното чело между смолисти мигли блестяха с неповторима светлина две виолетови очи със странните нюанси на най-скъпите камъни. Той помръкна и смръщи вежди, очите му станаха студени и пронизващи, докато най-после в спомените му изплува картина, в която двете чудни очи искряха от смях. Този образ той задържа по-дълго в мислите си.

Ами носът? Тънък, прав и изящно оформен, макар и леко вирнат, което го делеше от пълното съвършенство. Чертите й бяха изключително нежни, лицето й беше изваяно с рядка хармония. То имаше хубав овал с меко заоблени скули, по които блестеше седефът на кожата.

В мечтите си Кристофър виждаше и устата, но не като разцъфнала роза, готова само за целувки, каквито бяха устните на лекомислените придворни дами, а нежно заоблена и достатъчно сочна, за да въздейства осезателно и живо. Крайчетата на тази уста се разтегляха, когато тя се гневеше. Кристофър продължи да се вглежда в спомените си: онази нощ те се бяха повдигнали нагоре и се бяха разтворили в усмивка. Внезапно мислите му се прекъсваха, а сърцето му изгаряше в спомени за нейната подлудяваща нежност, когато той затвори устата й с целувка.

И веднага всичко останало изплува пред очите му — тънките, фини ръце и крака, тялото с енергичната грация на котка, което не беше налято като на разглезените дами от дворцовите приеми, но не беше и мършаво. В нея се съчетаваха скрита сила и откровеност, които й придаваха една почти наивна увереност. Самата тя като че ли изобщо не осъзнаваше своята красота, тя беше просто Ирайн. Той я поставяше над всички, които живееха в неговите спомени.

Изглежда, че тя беше жена, която нито ще изостане, нито пък ще се втурне напред, а ще крачи винаги до мъжа, когото си е избрала. Той се почувства горчиво наказан, защото не можеше да се наслаждава повече на компанията й. Не се и съмняваше, че за нея ще бъде много по-добре, ако бъде лишена от „нежните грижи“ на баща си и от „доброто влияние“ на брат си. Мина му през ума, че позорното наддаване щеше да постигне точно това. Но все пак вероятността тя да попадне от трън, та на глог беше угнетяващо голяма. Беше видял достатъчно нейни кандидати и те всички спадаха към категорията „глог“, а той беше сигурен, че много от тях ще присъстват и ще наддават заедно с него.

Обидните думи на Ирайн отново се върнаха в съзнанието му. Гърбав! Белязан! Сакат! Вероятността тя да попадне в ръцете на някой такъв беше твърде голяма. Да, като си помислиш по-внимателно, тя, изглежда, нямаше никакъв избор.

Една група мъже се втурна в кръчмата и откъсна Кристофър от мислите. Бяха дузина младоци, които без съмнение бяха обиколили вече няколко кръчми. Един висок, дрезгав глас се провикна от тълпата и когато Кристофър погледна натам, видя Тими Сиърс, който се намираше в средата на вдигащата целия този шум банда. Държеше се, сякаш е техен предводител.

— Така, момчета — бърбореше той, явно в добро настроение. — Съберете се всички. Първото питие е за сметка на Тими.

Хор от прегракнали викове отговори на щедрото предложение на мистър Сиърс. Той хвърли на тезгяха една натъпкана кесия с пари, а зарадваният кръчмар се завтече да пълни каните с бира. Грубите шеги и непристойните отговори замлъкнаха за известно време, докато ревностните пиячи шумно изливаха бирата в гърлата си. Дори и вечно присъстващият Хагарт пъхна нос в пяната и нетърпеливо гаврътна своята дажба. След като утолиха първоначалната си жажда, те пак заговориха един през друг.

— Кхъ-кхъ! — изкашля се Тими. — Дори и хубавата горчива бира губи от вкуса си, когато е прекалено изстудена. Може би трябва да е умерено хладна, та човек да се наслади на вкуса й. — Както показваха кимащите глави, компанията явно беше съгласна с това заключение.

— Хей, Тими! — изграчи един дрезгав глас и обезобразени от белези пръсти се приближиха до кесията на тезгяха. — Приготвил си тука добри парици. Да не си решил да ходиш на наддаването на стария Ейвъри?

— Що да не отида? — Тими започна да чегърта с нокът по тезгяха и изпъчи гърди. — Де да знам, ще стигна до… може би до сто фунта или нещо такова.

— Брей! — размаха ръка друг мъж в знак на учудване. — Сто каймета само за една женска?

Тими хвърли мрачен поглед към шегаджията.

— Това не е някаква си женска! Ще я взема за жена.

— Че ти си имаш — запротестираха останалите.

Тими стана и погледна замислено към тавана.

— Пък ако я спечеля, ще дам на търг предишната.

— Ха! — изръмжа Хагарт. — Та тя и десет шилинга не струва, камо ли цели сто сребърника.

Тими присви очи, поглеждайки към приятеля си.

— Ако искаш да знаеш — заобяснява той на висок глас, за да могат и останалите да прогледнат за истинската стойност на жена му, — тя е бая добра за горещи и страстни нощи.

— Като е тъй — додаде един друг, — що ти е притрябвала друга?

— Щото много ми допада — изскърца със зъби Тими и пусна след това една широка усмивка. — Затуй!

— Мисля си — захили се гръмогласно някакъв тип, — че е защото старата Моли отказа да се омъжи за тебе… ха! — Един лакът в ребрата трябваше да му послужи за предупреждение, но вече беше твърде късно.

— Какво е това? — Тими се огледа със свиреп поглед наоколо. — Какво чух? Кой каза, че Моли ми била отхвърлила предложението за женитба?

— Е, да! — Мъжът се опита да успокои Тими. — Всички знаем, че тя си пада по оня янки.

Тими заклати наведената си глава насам-натам като бик, преди да излезе на арената, и се опита да открие нахалния тип, подиграл се с него.

— Янки! — Той мърдаше челюстта си със затворена уста. — Моли? Казваш, че Моли ме е заменила?

— Ами да, Тими — издрънка глупавият хлапак. — Не беше ли това твоя гре…

Думите му бяха заглушени от едно звучно „храс“, когато огромният юмрук се вряза в брадата му. Нещастникът се строполи назад, а разбърканият му мозък се опитваше да дойде на себе си. В края на краищата той не успя да запази равновесие и се просна по корем върху малката масичка, близо до която се водеше спорът.

Кристофър наблюдаваше сцената. Той взе каната си, изправи се и се дръпна настрани. Другият се търкулна на земята и започна да стене. Кристофър излезе от сянката, в която незабелязано беше стоял досега, и спокойно тръгна към рижия.

Сиърс почувства, че дъхът му спира, когато разпозна прословутия янки сред гъстата димна завеса.

— Е, приятели… — започна да се перчи той пред останалите от компанията, опитвайки се същевременно да си пробие път през масите и да се приближи към своя враг, — … ето ви го онзи янки, за когото говорехме, и то на живо. Можете да се насладите на цялата му красота. Много е изтупан, ама никога не може да ни достигне по елегантност.

Хагарт се наведе напред, за да вижда по-добре, но точно в този момент ръката на Тими се стовари върху главата му. Той разтърси пострадалата част от тялото си и пъхна пръст в ухото си, за да спре пищенето, което чуваше.

— Мистър Сиърс — обърна се Кристофър със спокоен, но твърд глас към червенокосия, когато в кръчмата стана съвсем тихо. — През последните минути чух толкова много от вашите глупави дрънканици, че ще са ми достатъчни чак до края на живота. — Още при пристигането на групата Кристофър не беше в много добро настроение. Имаше неща, които му бяха опънали нервите през последните дни, и сега едва се сдържаше. Така че съвсем не беше настроен да слуша повече малоумните брътвежи на бандата.

Тими не беше загубил съвсем разсъдък. Докато наблюдаваше как оня янки се приближава към него, той реши, че няма да е зле да си осигури някаква помощ. Би могъл да се сбие с него, само ако и останалите го подкрепяха.

— Я вижте, момчета — подразни ги той, — та това е същият тип, който дойде в нашия Маубъри и по когото всички жени хукнаха като пощръклели. И само като видиш как им светват очите, щом го зърнат, можеш да бъдеш сигурен, че тоя скача от едно легло в друго. Дори и Моли си е загубила ума по него, а той не може да й стъпи на малкия пръст, ако ще да й хариже всичките дрънкулки, с които си е накичил ръцете.

Тими не забеляза, че докато говореше, зад гърба му се скупчиха и други мъже, които се бяха смесили с неговите хора, и го слушаха. Хагарт беше единственият, който съобрази, че се свечерява и че на брега слизат моряците от корабите. Той задърпа нервно Тими за ръкава, за да привлече вниманието му.

— Не сега, Хаги. — Тими го блъсна настрана, без дори да погледне, и продължи да нажежава обстановката. — Сред нас се намира някой си господин Сатън, който си е позволил да се умилква около дъщерята на кмета малко повече, отколкото трябва, и затова е изключен от участие в наддаването. Нашата скъпа Моли не му беше достатъчна, макар че тя е момиче и половина. Бог знае колко пъти е утешавала всички момчета тук. Като по часовник всяка събота се къпе, голяма работа е Моли. А тоя тука какво си въобразява, че си пъха дългия нос при нея!

Това явно злепоставяне на една близка и позната на всички дама беше прието със сърдито мърморене, което се засилваше. Кристофър тъкмо отпиваше от бирата си, когато вратата се отвори и в кръчмата влязоха още моряци, между които и един сивокос, едър мъж с дълго синьо палто от ония, които носят най-често капитаните. Той се спря заедно с останалите матроси в дъното на кръчмата и започна да наблюдава сцената, разиграваща се пред тях.

Хагарт още веднъж се опита да привлече вниманието на Тими и го дръпна за ръкава, като се оглеждаше неспокойно наоколо.

— Изчезвай! — заповяда Сиърс и отблъсна натрапника. — Нали го виждате как смутено се е зазяпал в бирата си, момчета. Просто се страхува да каже открито какво мисли за нас, мъжете от Маубъри.

— Ако наистина искате да знаете, мистър Сиърс, какво мисля — отвърна Кристофър достатъчно високо, за да бъде чут и от възмутено мърморещите приятели на Тими, — аз съм на мнение, че вие сте истински глупак, щом смятате, че кметът ще обърне внимание на вашите нищожни сто фунта, след като ми дължи много повече. А освен това се съмнявам дали отговаряте на вкуса на момичето. Всъщност чух — усмихна се той, — че тя обича свинското само добре осолено.

— Свинското? — Тими се замисли за момент, преди да разбере значението на тези думи. — Свиня! Чухте ли, момчета! — Той пристъпи крачка напред и даде знак на мъжете да го последват. — Я да видим колко бързо тая проклета дрипа ще изхвърчи оттук. Хайде да го изхвърлим, момчета.

След няколко стъпки обаче приятелите му изведнъж се спряха и започнаха да гледат несигурно към едрите юмруци, щръкнали иззад раменете им. Погледите им едва сега попаднаха върху широко усмихнатите лица, образуващи плътна стена зад тях. В един миг Тими се намери съвсем сам.

Уплашен, Хагарт хвана рижия за ръката, опита се да го издърпа настрани и най-после успя да привлече вниманието му.

— Т-т-таам с-с-саа…!

Хагарт не можа да каже нищо повече, а само посочи с пръст към мъжете. Тими се огледа и брадата му направо увисна, когато забеляза двайсетината мъже, застанали плътно зад неговите приятели. Хагарт посочи с палец към Кристофър и прошепна:

— … неговите хора!

Мъжът с дългото синьо палто си проправи път напред.

— Някакви трудности, мистър Сатън?

— О, не, капитан Даниълс, никакви проблеми. Мога да обуздая всеки от тях.

— Да обуздая! — Думите заседнаха в гърлото на Тими. Тоя като че ли говореше за някакво опърничаво животно, което трябва да обуздава. Крайно ядосан, той отново се обърна към противника си.

Кристофър се усмихваше отегчено.

— Едно най-обикновено извинение ще е достатъчно, мистър Сиърс.

— Извинение?!

Усмивката не слезе от лицето на Кристофър.

— Нямам намерение да си хабя силите с някакъв пияница.

— Говори по-ясно, човече! — Тими поклати глава. — Все едно ми е какви намерения имаш.

Кристофър отпи още една глътка и остави каната настрана.

— Но разбрахте, като ви казах, че сте пиян.

Тими хвърли кратък, предпазлив поглед през рамо.

— Тая работа трябва да уредим помежду си, мистър Сатън. Само двамата!

— Само вие и аз, мистър Сиърс? — Кристофър отговори с леко кимване на глава и свали палтото си.

Сиърс си плю на ръцете и ги разтърка една в друга. Очите му блеснаха в злобна радост, като видя пред себе си източеното, слабо тяло на американеца. Наведе глава и се втурна напред с див крясък, изпълнен с боен плам.

Профуча през цялото помещение и едва тогава забеляза, че ръцете му са все още празни. Той се опря в стената и светкавично се обърна, за да види къде се е дянал онзи янки. А той стоеше от едната му страна и се усмихваше. Запъхтян, Тими пак се насочи към целта си. Кристофър отново отскочи встрани, но този път заби юмрука си в дебелото шкембе на Тими, така че той едва успя да си поеме дъх. Когато Сиърс отново се впусна в атака, получи още един силен десен удар, но от другата страна.

Той пак се залепи за стената, но сега му беше необходимо повече време, докато се обърне. Тръсна глава, за да разкъса пелената пред очите си, но трябваше още да изчака, докато картината пред него се избистри и отново успее да види своя противник. Сиърс разтвори ръце и гневно ругаейки, хукна със залитане през помещението, но само за да профучи край противника си и да получи един ритник в задника, който ускори придвижването му.

Когато червената завеса се вдигна от очите му, Тими трябваше да установи, че се беше преборил само с няколко маси и с три-четири стола, ако се съди по разпилените наоколо отломки. Докато се измъкваше от купчината изпотрошени мебели, очите му търсеха отново този дявол Сатън, който стоеше напълно невъзмутим, само на няколко крачки от него. Сиърс се изправи на крака и този път мълчаливо настъпи в атака. Кристофър го хвана, заби единия си юмрук в стомаха му, другия насочи към масивната му брада и след това повтори същите удари в по-бързо темпо. Зачервената глава на Тими при всеки удар се мяташе насам-натам, но той стоеше близо до противника си и дебнеше да го сграбчи с огромните си ръце. Тези месести крайници бяха изпочупили ребрата на доста хора и затова кървясалите му очи блестяха в очакване на победата. Смяташе, че е започнал да стяга желязното си менгеме около омразния противник.

Свивайки ръка, Кристофър отметна брадата му нагоре и назад и Тими забеляза с учудване, че започва бавно да се завърта. Един удар от другата страна беше достатъчен, за да се залепи за тезгяха, чувствайки как острият ръб му се забива в кръста. Тъкмо си мислеше, че гръбнакът му ще се строши, когато Кристофър го пусна. След това отстъпи назад, стисна Тими за врата, завъртя го няколко пъти и го пусна да лети с разперени ръце. Тими профуча през цялото помещение, падна на четири крака, превъртя се, пъхнал глава между краката си, и най-после се спря пред огнището. Опита да си поеме дъх и след известно време успя да се вдигне. Вече изправен, той се загледа в Кристофър и се строполи на един стол зад себе си. Този проклет Сатън имаше такъв страхотен късмет, че убиваше всякакво желание за истински бой. Тими явно не искаше да се осакатява повече.

През това време гостилничарят беше отворил кесията на Тими и си беше взел от нея съответната сума за изпочупените мебели. Ухили му се и пусна в чекмеджето цяла шепа монети.

— Вземи нещо и от него! — изръмжа рижият мрачно, като посочи с пръст към Кристофър.

Кръчмарят вдигна рамене и отвърна:

— Той нищо не е счупил, дори и своята проклета кана с бира.

Тими несигурно се заклатушка из кръчмата, взе кесията си и я прибра заедно с незначителния остатък в нея. Пъхна я в колана си, а Кристофър остави върху тезгяха невредимата кана с бира. Взе палтото си и като се обличаше, рече на капитана:

— Ще дойдеш ли да се поразходим, Джон? Имам чувството, че трябва да се поосвежа малко.

Капитанът се засмя, запали лулата си и двамата напуснаха гостилницата. Хагарт подаде ръка на Тими и се опита да оправи разпердушинените му дрехи.

— Не мисли повече за тоя тип, приятелю. Ти наистина беше страхотно бърз и той едва те настигаше.

 

 

Думите на баща й горяха в спомените на Ирайн и тя се чувстваше горчиво измамена, фактът, че той може да бъде толкова примитивен и да възприеме сериозно подхвърлената от нея идея, я караше да се съмнява в умствените му способности. В мислите си тя бавно се връщаше към всички отминали събития, довели до сегашното й окаяно положение. Опитваше се да открие момента, след който всичко се сгромоляса.

До вчера тя беше готова да държи Кристофър Сатън отговорен за всичко, но това, което беше чула от устата на баща си, обръщаше нещата наопаки. Едва сега тя проумя какъв е истинският характер на баща й, едно прозрение, което я караше искрено да се срамува.

В главата й се беше загнездила мисълта, че селото, в което бе живяла досега, вече не е неин дом — факт, който все по-ясно осъзнаваше. А не съществуваше друго място, където би могла да отиде. Тя нямаше роднини, не познаваше и никого в големия враждебен свят. И все пак, ако се отскубне оттук, може би щастието й за първи път щеше да бъде в нейни ръце.

Объркването на Ирайн ставаше все по-ужасно и тя не можеше да намери изход в хаотичните си мисли. Чувстваше се като на сал в бурно море — той не предлага никаква сигурност, където и да се намира, но от него беше невъзможно да се избяга.

Когато се стъмни, тя се оттегли в спалнята си. Зад здравите стени на къщата вятърът бушуваше и ниските облаци забулваха нощното небе с черен воал, който не пропускаше ни лъч светлинка. Тя хвърли голяма лопата торф в огъня, седна в едно кресло пред камината и безпомощно отпусна ръце върху облегалките. Изпод сухия торф започна да излиза дим, но след това блещукащите пламъци заизвиваха нагоре езици и погълнаха всичко, намиращо се в огнището. Докато очите й съзерцаваха буйния огън, мислите й кръжаха надалеко.

Във всеки случай предложението на Кристофър за женитба все още беше валидно. Ирайн се опря на дървената облегалка на креслото и се видя поета от неговите ръце, облечена в скъпа рокля, с блестящи скъпоценни камъни около шията. Той би й показал чудесата на света, а насаме — и тайните на любовта. А за да изпълни всяко негово желание, тя би впрегнала ума и сърцето си така отчаяно, че…

Пред очите й изплува друга картина — как стои с огромен корем пред своя силен любовник. С вдигната ръка той мълчаливо й заповядва да го напусне, а на лицето му е изписано ужасно недоволство.

Ирайн разтърси ядно глава, за да се освободи от натрапчивото видение. Това, което предлагаше Кристофър Сатън, изобщо не влизаше в сметките. Ако му се отдадеше, трябваше да живее непрекъснато с разяждащия страх, че е една от многото му кратковременни любовници — днес възвисявана до небесата, а утре забравена и отритната.

Къщата утихна, когато баща й и брат й легнаха да спят. Фарел малко се беше стреснал след работата около подготовката на наддаването. Както беше наредил баща му, той написа обявите, разлепи пергаментите по оживените места, но с течение на времето все повече започна да се замисля и вътрешно да се отдръпва от това, което подготвяше Ейвъри. Беше започнал да се отнася към нея необичайно внимателно и в последно време дори оставаше трезвен. Но Ирайн не се надяваше, че той би могъл да й помогне, защото това би означавало да се опълчи срещу баща си, към когото хранеше най-дълбоко уважение.

Пламъците се издигаха високо и след това се снишаваха. Торфът гореше и съскаше, сякаш обладан от твърдото намерение да се самоунищожи. Ирайн кротко се взираше в оранжевата светлина, когато часовникът удари два. Тя се огледа стреснато и разтърка измръзналите си ръце. В стаята беше много студено, а на тясната страна на леглото с леко пращене догаряше фитилът на свещта, плувнал в локвичка разтопен восък. Тя потръпна, когато краката й докоснаха студения под, и бързо потърси уютната топлина под пухените завивки на леглото. Когато си легна, беше взела вече твърдо решение. На сутринта щеше да избяга. Все някъде щеше да се намери някой, който да има нужда от нейните способности в писането или пък от умението й бързо и леко да борави с числа. Може би ще успее да склони добри хора да й дадат подслон срещу работа. А може би някоя овдовяла херцогиня или пък графиня от Лондон си търсеше компаньонка. С тези надежди в сърцето Ирайн се освободи от грижите си и заспа.

 

 

Сутринта дойде с мокър сняг, който падаше като ситна мъгла и образуваше тънка и чуплива ледена коричка по улиците.

Ейвъри се беше отбил в кръчмата „При глигана“, за да изпие чаша бира.

— Направо е като лекарство — извиняваше се той за всеки случай, ако някой вдигне вежди и го попита нещо. И след като потърка двойната си брадичка и високо се изкашля, Ейвъри продължи да дава обяснения: — Отстранява катрана и саждите от хранопровода. А на моята възраст човек има нужда точно от това.

В тази мразовита утрин Джими сложи чашата му на тезгяха и отбеляза:

— Мислех си, че днес изобщо няма да излизате, кмете. В такъв ужасен ден.

— Ами, напротив, днес е много по-необходимо, отколкото във всеки друг ден. — Гласът на Ейвъри звучеше дрезгаво и продрано след кратката разходка по студа. Той поглади стомаха си, като че ли да успокои някаква болка, и върна обратно чашата си.

— Налей един пръст истинско бренди, Джими. Един мъж се нуждае от малко огън във вътрешностите, за да се събуди за живот в студена сутрин като днешната.

След като кръчмарят изпълни поръчката му, Ейвъри взе силното питие и отпи една голяма глътка.

— Ах! — извика той с дълбок глас и отново остави чашата. После се удари с юмрук в гърдите. — Само това може да съживи един мъж. Точно това! Как само възбужда сетивата! — Той се облегна с лакът върху дървения плот и зае поза като някой, който има да съобщи изумителна новина. — Знаеш ли, Джими, за човек с моето положение е много важно да съумее да си запази бистър ума. Иначе не бихме имали нито една спокойна нощ в леглата си. Щяхме постоянно да треперим от коварните планове на шотландците, които идват със своите банди и водят истинска война срещу нас. През цялото време трябва да бъдем в пълно съзнание, Джими. На всяка цена!

Кръчмарят му кимна одобрително с глава и продължи да мие чашите. Явно, че това беше особено любима тема за Ейвъри, и той продължи, доволен, че е събудил интереса на Джими. Ала Ейвъри не знаеше, че точно в този момент в неговата собствена къща се подготвят размирици.

 

 

Планът на Ирайн предвиждаше просто да избяга. Трябваше само да реши в коя посока да тръгне. Лондон не й беше непознат и беше със сигурност най-доброто място, където би могла да си намери работа.

Тя се облече топло, като за път, а това означаваше и раздяла с бащината къща. Хъркането на Фарел цепеше тишината, когато тя внимателно заслиза по стълбата към задната врата. Чантата, която носеше със себе си, съдържаше цялото й имущество. Не беше много, но трябваше да преживее с него.

След като сложи качулката на главата си, за да се защити от студа, тя вдигна полите си и забърза през двора към помещението, в което държаха скопения жребец. Тъй като Фарел отдавна не се грижеше за животното и тя беше поела тези задължения, считаше, че има право да вземе коня. Беше решила да се подготви по-добре, отколкото за бягството от Уиркинтън.

Дамското седло беше лично нейно, тъй като го беше наследила от майка си. То нямаше голяма стойност, за да го продаде Ейвъри. Ето защо тя все още разполагаше с него. Баща й отдавна щеше да го е взел, ако беше нещо, от което можеше да се изкара някоя пара.

Конят беше висок и макар че Ирайн стъпи на една малка пейка, трябваше все пак да скочи, за да се метне до половината на седлото. Размаха крак напред-назад, докато най-после улучи стремето, обърна се тромаво, оправи полите си и успя да заеме правилна стойка. През цялото време трябваше да държи юздите на тропащото с копита животно.

— Върви по-внимателно, Сократ, ако ти е мила кожата — предупреди тя и го потупа по гърба. — Всичко трябва да стане съвсем тайно, затова не ми се ще да събудим целия град.

Конят тръгна неспокойно, отмятайки глава назад, готов да препусне с всичка сила. Ирайн не виждаше причина да го възпира повече. След като вече беше взела решение, трябваше бързо да го осъществи.

Излезе с коня от обора и веднага бе принудена да стаи дъх и да обърне глава, за да се предпази от ситния, леденостуден дъжд. Не й харесваха изгледите за една неприятна езда в неизвестна посока и въпреки това само някакъв ужасно лош късмет можеше да я спре.

 

 

В салона на кръчмата все още гърмеше гласът на Ейвъри, когато собственикът се появи на прозореца, за да събуди Бен и да прекъсне шумното му хъркане.

— Ей ти, я се обърни на другата страна и престани да хъркаш. Не мога повече да слушам тая дъскорезница. — Той спря за момент, за да затвори прозореца, и след това изненадано извика: — Я, там някой наистина не се бои от студа! — Той посочи към коня и ездача, които слизаха надолу по улицата. — Та тя в най-скоро време ще премръзне до кости. Бих искал да зная… — Той се загледа по-внимателно и зяпна с уста, като разпозна фигурите.

— Леле-мале, Света Богородице! Я елате тук, кмете! Това не е ли дъщеря ви?

Ейвъри махна с ръка.

— Сигурно е тръгнала на пазар. — Той посочи с пръст към обявата, висяща на отсрещната стена. — Е, вярно, че по онзи въпрос имахме известни разногласия. Още преди да си кажем и две думи, момчето вече беше разлепило съобщението. Нещата май не станаха точно така, както тя си ги представяше. Но да излезе в такъв ден и да напусне топлия огън в огнището — това показва, че направо няма акъл. Как така… — Той все пак прояви интерес и отиде към прозореца, повдигайки смъкнатите си панталони над шкембето. — Та тя може да пукне в тая влага и със сигурност ще развали цялото наддаване, ако застане пред хората с течащ нос и започне да киха.

— Тръгнала на пазар, а! — подигра му се Джими. — Яхнала е коня, а зад гърба й има голям вързоп. — Той потисна смеха си, когато видя как погледът на Ейвъри се смрачи и как лицето му почервеня от яд. Гласът му вече не се чуваше и той хукна навън. — Мисля, че всичко й е дошло до гуша, кмете. Мисля… че тя ви напуска.

Ейвъри изтича към пътната врата и силно я затръшна, когато дъщеря му мина покрай него. Той изръмжа името й и се втурна след нея по улицата. Чула гласа му, Ирайн така силно пришпори Сократ, че той полетя в неудържим галоп.

— Ирайн! — Ейвъри изкрещя още веднъж, след това постави ръцете си пред устата, свити като фуния, и продължи да вика след отдалечаващата се ездачка. — Ирайн Флеминг! Върни се бързо, неблагодарно същество! Няма нито едно местенце оттук до Лондон, където да се скриеш! Върни се, ти казвам!

Паника обзе Ирайн. Може би баща й преувеличаваше, но все пак предупреждението му обърка плановете й. Той щеше да я последва. Щеше да събуди Фарел и скоро двамата ще хукнат след нея. Ако останеше на пътя за Лондон, лесно ще я догонят. А стигнеше ли града, той щеше да помоли приятелите си да я следят и ще им предложи прилично възнаграждение за залавянето й.

Тогава й хрумна една мисъл. Ако пояздеше още надолу, когато къщите престанат да се виждат, би могла да свие на запад и да върви така до крайбрежната улица, извеждаща на север. Така имаше шанс да се измъкне. Тя се усмихна на умната си идея и си представи как баща й с бясна скорост препуска на юг и как изпада в ярост, когато не успява да я открие.

Малко след Маубъри Ирайн подкара коня в лек тръс и потърси някакво каменисто място, за да мине, без да остави следи. Тя се отклони от пътя и за известно време тръгна през храстите. Насочи Сократ към малкото възвишение, а след това го накара да премине през едно поточе. Когато зави на север, вече беше почти сигурна, че няма да открият следите й.

След като беше заобиколила Маубъри, тя остави Сократ да върви сам, без да му дърпа юздите. Скопеният жребец не беше трениран за дълги пътувания и лесно се изморяваше, тъй като тя го пришпорваше непрекъснато. Вече напредваха по-бавно и тя започна все по-осезателно да чувства студа. Загърна се плътно с дебелото вълнено палто и се опита да се постопли.

Колкото повече отиваше на север, толкова по-непроходима ставаше местността. Ниски хълмове и мочурища, прорязани от сиви пукнатини, се простираха пред нея и се губеха някъде в далечината, там, където оловното небе слизаше чак до хоризонта.

Към обяд тя спря да хапне и да си почине. Едно дърво й предложи малко завет. Загърната в палтото си, Ирайн дъвчеше парче сухо месо и къшей хляб. Водата си раздели с коня, който пасеше наблизо. Опита се да поспи малко, но натрапчивият спомен за онези сиво-зелени очи не й даваше да се отпусне. Ядоса се, че дори и когато го нямаше, той пак не я оставяше на мира.

Седнала отново на седлото, Ирайн огледа местността. Трудното тепърва предстоеше, тъй като пътят беше осеян с дупки и сипеи. Планините и хълмовете бяха голи, а непрестанният вятър беше пощадил само няколко изкривени, хилави дървета. В по-дълбоките и сравнително защитени долини дъбовете извисяваха клони високо над главата й. По земята се беше образувал дебел пласт от изпопадали и обвити в мъх клонки, през които тя едва успяваше да преведе коня си.

В късния следобед Ирайн почувства голяма умора и започна да се оглежда за някакъв подслон. Застанала в края до тясната пътечка, тя взе да се озърта наоколо. Някъде пред нея в настъпващия сумрак като че ли се разнасяше кучешки лай. Този приятен звук й даваше надежди, че наблизо живеят хора.

Изведнъж в тишината се чу трополене, един голям камък се търкулна точно зад нея и я изплаши. С разтуптяно сърце тя погледна през рамо и се опита да открие причината, макар че наоколо вече се смрачаваше. Нищо не се помръдваше и все пак Ирайн имаше чувството, че не е сама. Цялата нащрек, тя подкара Сократ в лек тръс, след това мина през един храсталак и спря коня в прикритието на голямо дърво. Оттук можеше да наблюдава пътя, без да я забележат. Зачака, изтръпнала от напрежение, мислейки за предупреждението на Кристофър да не язди никога сама.

Тропот на конски копита и повторното срутване на камъни я откъснаха от мислите й. Тя се метна върху Сократ и го пришпори в бесен галоп, стремейки се да го държи встрани от пътя, където почвата беше по-мека и тропотът на копитата почти не се чуваше. Привела глава, препускаше с коня по тесния криволичещ път. След разкривените корени на едно старо дърво пътят слизаше надолу и после, правейки остър завой, продължаваше в обратна посока. Сократ се подхлъзна, но все пак успя да се задържи на крака и с диво отчаяние се насочи към завоя, където попадна на цяла глутница лаещи и скачащи едно през друго кучета, които преследваха стръвно една кошута. Вече бяха подушили кръвта и се хвърлиха срещу блестящите подкови на коня, който подскочи високо и се дръпна назад. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Ирайн и тя отчаяно сграбчи гривата му с двете си ръце, за да се задържи на седлото. Едно от кучетата беше открило отново кървавата следа и усещайки все още топлия, влажен вкус в муцуната си, предреши всички следващи събития. Докато Сократ скачаше възбудено и се опитваше да се отскубне, кучето изви глава и залая, призовавайки останалите след себе си. Глутницата веднага дотича, готова да преследва новата си плячка, и хукна по пътеката след коня.

Пътят наистина се извиваше и минаваше през един бърз поток. Виждаше се само полегатото му корито и конят се хвърли в него, нагазил срещу течението. Той си проправяше път през каменистото дъно, като разплискваше водата от двете си страни. Ирайн крещеше, опитвайки се да го спре, но успя само да извие глава, когато видя пред себе си едно възвишение, от което водата падаше и се разбиваше на пяна. При първия праг на потока конят коленичи и Ирайн отново започна борба, за да не падне от седлото. Най-после Сократ се изправи и се опита да се изкачи по каменистото корито. Той се хлъзна, залитна назад и напразно се опитваше да спре с предните си крака, преди да се строполи обратно.

Отчаяният вик на Ирайн заглъхна, когато тя падна върху скалистия бряг. Главата й се удари в един покрит с мъх камък и болката като светкавица се вряза в мозъка й. Светлината бавно изчезна и пред очите й се спусна пелена, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Тя виждаше черните очертания на дърветата над себе си, безформени и неясни, като че ли през водна стена. Борейки се с черните сенки на безсъзнанието, тя се търкулна настрана и се опита дори да се изправи на крака. Водата я заля изведнъж. Ирайн се хвърли върху студения бряг, продължи да се бори с течението, което искаше да я завлече по-навътре. Краката й още газеха в леденостудения поток и ставаха все по-безчувствени.

Лаят се беше превърнал в бясно джафкане и тя виждаше в края на склона някаква смесица от търкалящи се бели и кафяви тела. Усещаше, че глутницата е съвсем близо. Едно от кучетата се приближи с ръмжене и лай, но Ирайн успя да замахне отчаяно с камшика за езда, който все още стискаше в юмрука си, и го удари. Кучето започна да скимти и се отдръпна. Второ се опита да се нахвърли отгоре й, но получи същия удар. Ръцете на Ирайн обаче бяха отмалели, а и не виждаше съвсем ясно. Болката в тила й се увеличаваше и започваше да слиза към раменете и гърба. Тя пълзеше по цялото й тяло и отслабваше волята и съпротивителните й сили. Кучетата явно долавяха нейното изтощение и възбудено пристъпваха все по-близо. Ирайн отчаяно се опитваше да избистри погледа си, но успяваше само леко да размаха камшика пред гърдите си.

Кучетата виждаха пред себе си ранено живо същество и жаждата им за кръв ставаше все по-силна. Те ръмжаха и подскачаха, събирайки смелост за смъртоносния удар. Ирайн се смъкна и потъна още по-дълбоко във водата, чиято ледена студенина почти спря дъха й. Мокротата проникна през корсета и тялото й започна да се вкочанява. Тя още веднъж замахна с камшика и макар че все пак успя да удари едно от кучетата, осъзна, че краят й е просто въпрос на време.

Изведнъж се чу строга заповед, последвана от плющенето на камшик. Тропот на конски копита долиташе откъм течението на реката и веднага след това се появи дългокрак черен кон, разпръскващ около себе си огромни пръски вода. Ездачът му размахваше камшика, застанал сред глутницата, и оставяше по гърбовете на кучетата дълбоки кървави следи.

Ирайн се хвана за едно коренище и изтощено отпусна глава между протегнатите си напред ръце. Тя виждаше мъжа като през някакъв дълъг тунел. С един скок той я достигна, а дългото му наметало се развя след него и той заприлича на огромна птица. Ирайн леко се усмихна и затвори очи, когато чу приближаващите се откъм водата стъпки. Ръката му се плъзна под раменете й, а един топъл глас промълви няколко думи, които тя възприе само с подсъзнанието си. След това той освободи пръстите й, вкопчени в корените, силни, пламенни ръце я повдигнаха и я притиснаха здраво към широките гърди. Главата й безсилно клюмна на рамото му и дори само страхът, че може би се намира в лапите на някакво крилато чудовище, беше достатъчен, за да не може тя да се върне от своя все по-тъмен и мрачен свят.