Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (4)

Глава четвърта

На изток изгряващото слънце пронизваше с първите си ярки лъчи разкъсаните облаци и озаряваше белите варосани къщи на Маубъри с розова светлина. Този топъл утринен отблясък плахо проникна през стъклата на една моминска стая и събуди Ирайн от неспокойния й сън. Тя въздъхна, зарови глава във възглавниците и с неудоволствие си помисли, че трябва да се срещне в Уиркинтън с поредния кандидат. Знаеше със сигурност само това, че баща й няма да се откаже от поставената цел, особено след като я беше видял в кръчмата с онзи янки. Ето защо беше безпредметно да протака повече предстоящата среща.

Ирайн ядосано изпълзя от леглото и бавно тръгна към кухнята. Тя трепереше в тънката си дреха, докато разпалваше огъня и окачваше котела с вода над пламъците. От единия ъгъл на стаята извади медната вана за къпане, която някога беше служила на майка й, и намери малко парченце от сапуна, който Фарел й беше дал. По-рано имаше и такъв период, когато той непрекъснато й правеше разни дребни подаръци, но сега й се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. От ден на ден той все повече заприличваше на своя създател и все по-малко си спомняше за добрите съвети на майка им.

Много рядко се случваше Ирайн да напусне Маубъри и околностите му, ето защо въпреки неприятния повод тя старателно се приготви и облече най-хубавата си рокля. Поне там, в пристанищния град, никой не би могъл да каже, че я е виждал вече в тази лилава официална рокля.

Като благовъзпитан мъж Ейвъри остави дъщеря си да го чака в каретата, докато той се отбие в кръчмата. Когато се разположи удобно на любимото си място и получи кана с бира, той завърза разговор с гостилничаря и изобщо не снижи глас, говорейки за предстоящото пътуване до града заедно с дъщеря си. След картите и пиенето, Ейвъри, изглежда, най-много обичаше да слуша сам себе си и да бъде център на вниманието, когато говори. Тази сутрин той така се беше отдал на това свое удоволствие, че не забеляза високия човек, който излезе от сянката на една колона. Ейвъри не видя също и как вратата на кръчмата се отвори и затвори, докато той утоляваше жаждата си.

Свежият вятър играеше с меките къдрици, подаващи се изпод шапката на Ирайн, повдигаше закачливо крайчеца на полата й и като с вълшебна пръчица обагряше лицето й в розово. Така, както бе застанала там, изправена и нагиздена, тя представляваше великолепна гледка за всеки мъж и много минувачи се обръщаха, за да я зърнат още веднъж. Човекът, комуто беше забранено да я доближава, се спря за миг пред вратата на кръчмата да се порадва на нейния скромен, но изискан външен вид. Фактът, че за него тя беше забранен плод, само засилваше още повече интереса му.

Кристофър направи крачка напред и застана току до десния лакът на младата дама. Ирайн почувства нечия близост, но реагира бавно, предположила, че това е баща й. Когато обаче се извърна, погледът й попадна на чифт скъпи черни ботуши и учудването й прерасна в любопитство. Тя вдигна глава и се взря в красивото, радостно усмихнато лице на своя таен преследвач.

Кристофър спокойно повдигна шапката си и я дари с широка усмивка, след това скръсти ръце на гърба си и се загледа в небето, където лекият северозападен вятър караше пухкавите облачета да танцуват насам-натам.

— Всъщност днес е чудесен ден за разходка — подхвана той. — Макар че по-късно може и да завали.

Ирайн стисна зъби, за да не даде воля на гнева си.

— Разбирам, вие сигурно сте тръгнали да поканите някоя от многобройните си обожателки, мистър Сатън.

— Честно казано, тази сутрин нямам нищо спешно в програмата си — отговори той ловко. — Макар че би било непростимо да пренебрегна това, което само се появи пред очите ми.

Многозначителната му усмивка не й убягна и тя попита сухо:

— И какви намерения имате?

— Защо питате? Чакам колата за Уиркинтън.

Стиснатите устни на Ирайн не посмяха да му дадат подобаващ отговор. Тя беше бясна заради това случайно съвпадение, но какво можеше да каже, след като той не бе направил нищо нередно? Когато надникна през рамото му, погледът й попадна на един кафяв жребец, завързан за подпорната греда, което показваше, че Кристофър съвсем наскоро беше взел решение да промени начина си на пътуване. Тъй като той току-що беше напуснал кръчмата, където бе и баща й, ставаше ясно, че Ейвъри вероятно е казал пред всички нещо, което е накарало Кристофър да предприеме това пътуване. Тя посочи с ръка към животното:

— Но вие си имате кон! Защо не яздите до там?

Кристофър изрече с превзета сериозност:

— Тъй като доста често яздя, мога да оценя предимствата на каретата.

Тя му отвърна подигравателно:

— Вие със сигурност сте чули, когато баща ми е казал, че ще пътуваме за Уиркинтън, и сега имате прекрасното намерение да ни лазите по нервите през целия ден.

— Но, скъпа мис Флеминг, мога да ви уверя, че много важна работа ме принуждава да замина за Уиркинтън. — Той възнамеряваше да й обясни, че всичко, което е свързано с нея, е от голямо значение за него. — Има много просто разрешение — каза той любезно. — Нищо не ви коства да си останете вкъщи, след като не можете да понасяте моята компания. В края на краищата аз не мога да ви принудя да дойдете с мен.

— Ние също имаме работа в Уиркинтън — отвърна тя кратко и наперено вирна брадичка.

— Друг кандидат? — попита той мило.

— Ах, вие! — Силното изчервяване, което нямаше нищо общо с вятъра, му даде незабавен отговор. — Защо не ни оставите на мира?

— Имам инвестиции във вашето семейство. Искам само това, което ми принадлежи, или поне някаква компенсация, в случай че дългът не бъде изплатен.

— Ах, така значи, дългът — отвърна тя със злобна насмешка. — Парите, заради които унижихте баща ми.

— Мила моя, нямам основание да мамя никого.

Ирайн несъзнателно тропна с крак.

— Мистър Сатън, не мога да понасям да ме наричате „мила“!

Лека усмивка издаде радостта му.

— Вие сте за мене най-милото нещо, което съм виждал от много време насам. — Погледът му се плъзна надолу, мина невъзмутимо по заоблените й гърди и тънката талия, докато стигна до малките черни обувки, подаващи се под роклята. В този момент Ирайн си пожела да беше облякла своето грубо вълнено палто, в което се чувстваше толкова неудобно и което сега лежеше сгънато в пътната й чанта, тъй като внимателният му поглед не пропускаше нито една подробност от извивките на тялото й. Струваше й се, че той сякаш я съблича с очи. Когато Кристофър отново я погледна в лицето, бузите й пламтяха от възмущение.

— Ах — засмя се той. — Вие наистина сте едно сладко и мило създание.

— Винаги ли така събличате жените с поглед? — попита тя остро.

— Само тези, които ми харесват.

Раздразнена от отговора му, тя се опита да смени темата или по-скоро да се направи, че не й отдава голямо значение. Скоро обаче трябваше да проумее, че това беше свръх силите й. Да го прогони от мислите си беше точно толкова лесно, колкото да се отърве от черна пантера, тръгнала по петите й.

Все пак съществуваше един начин да се предпази от постоянните му любезности. Тя извади палтото си, наметна го и му хвърли мрачен поглед, когато той протегна ръка да й помогне.

Кристофър спокойно повдигна рамене, усмихна се и си дръпна обратно ръката. Ирайн завързваше панделките на врата си и не забеляза, че той се беше приближил плътно до нея, докато не чу шепота му в ухото си и не усети възбуждащата тръпка в цялото си тяло.

— Миришете толкова сладко, като жасмин в лятна нощ.

Ирайн бързо сложи качулката на главата си от страх да не би той да забележи, че е настръхнала цяла от думите му. Тя осъзнаваше добре в какво положение се намира и успя да запази спокойствие до момента, когато очакваната кола спря пред гостилницата. Кочияшът слезе от капрата, съобщи на пътниците, облизвайки пресъхналите си устни, че ще направят кратък престой, обърна се и се запъти към кръчмата. Един офицер, придружен от своя висок, слаб ординарец, безцеремонно си проби път между Ирайн и Кристофър и ги принуди да отстъпят встрани.

Когато Ирайн понечи отново да вземе багажа си, той се намираше вече в ръцете на натрапника. Тя строго и презрително вдигна вежди, но Кристофър пресрещна погледа й с приятна усмивка и елегантно осуети съпротивата й. С умишлено пренебрежение тя вдигна полите си, за да се качи в каретата, и точно в този миг почувства ръката му, която я подкрепяше. След като тя се настани удобно, той постави куфара зад гърба й и бавно се отдалечи. Ирайн извърна глава, за да види къде отива. Не след дълго Кристофър се върна, уловил коня си за юздите. Тя се облегна на седалката и побърза да заеме отбранителна позиция, преди той да е забелязал, че го е следила с поглед. След като завърза коня зад каретата, Кристофър се качи и седна срещу Ирайн.

Останалите пътници, които междувременно бяха утолили жаждата си и някои други нужди, се връщаха на малки групи обратно. Последен излезе Ейвъри, леко развеселен от пийването, и с клатушкане се запъти към вратата на каретата. Когато обаче видя неочаквания спътник, брадата му направо увисна. Ядосан и същевременно нерешителен, той постави крак на стъпалото и кипящ от гняв, установи, че просто няма друг избор. Като седна на мястото до дъщеря си, той й хвърли унищожителен поглед, ясно издаващ предположението му кой е поканил негодника отсреща.

Когато най-после затрополиха по пътя и високи пръски вода от локвите захвърчаха изпод колелата на каретата, Ирайн се облегна назад, напрягайки мускулите си, за да избегне ударите на клатушкането. Тя не можеше да обърне внимание на пейзажа отвън, тъй като присъствието на Кристофър Сатън изтриваше всички други мисли от главата й. Неотстъпният му поглед като че ли топло я галеше. Както в очите му, така и върху устните му грееше усмивка и това й действаше успокояващо, дори и в присъствието на баща й. А обстоятелството, че погледът на зоркия Ейвъри ставаше все по-мрачен, явно изобщо не му правеше впечатление.

Останалите пътници, с които Кристофър свободно разговаряше и се смееше, открито изразяваха удоволствието си от неговата компания. Той разказваше истории и говореше за своя богат опит, събран от многото пътувания. Красивите му бели зъби блестяха в контраст със загорялата от слънцето кожа, когато споделяше своите весели преживелици. Един дебел пътник за малко щеше да се пръсне от смях, от което гневът на Ейвъри Флеминг нарасна неимоверно.

Като неволна наблюдателка Ирайн трябваше да признае пред себе си, че този янки притежава чар, чувство за хумор и добри маниери, с които правеше отлично впечатление във всяка компания. Поведението му показваше, че е човек, който още с раждането си е бил заобиколен от богатство и високо обществено положение. Неговите обноски на джентълмен бяха толкова съвършени, че по тях човек би могъл да напише книга за държание във висшето общество. И все пак Ирайн имаше усещането, че той се чувства също така добре и сред грубите, сурови моряци и че, както изглежда, има представа от всички страни на живота.

Скрити под сянката на дългите мигли, очите й внимателно оглеждаха мъжа. Широките му рамене изпъваха елегантното синьо палто, а бричовете му, чийто сив къртичи цвят отлично подхождаше на жилетката му, плътно обвиваха дългите му, мускулести крака. Дори и един бегъл поглед беше достатъчен, за да разбере човек, че той е безупречен мъж, облечен във възможно най-красивите дрехи. Не без раздразнение Ирайн трябваше да признае, че той именно е еталонът, с който би следвало занапред да сравнява всичките си кандидати.

Пътуването продължаваше на юг и Ирайн чувстваше как постепенно се успокоява и дори започва да харесва непринудения начин, по който мистър Сатън общуваше. Първоначалният й страх, че това ще бъде едно много тежко и изпълнено с официалности пътуване, полека-лека изчезна и тя започна да се наслаждава на приятния излет, донякъде разочарована, че той скоро ще свърши и че всеки от тях ще трябва да се отправи към своята цел.

Една малка табелка съобщаваше, че заведението се нарича „Лъвската лапа“, и със скърцане се люшкаше над вратата като изплашена птица в острия бриз. Ейвъри нареди на дъщеря си да не мърда от мястото си, докато Кристофър и останалите пътници не слязат, след това и той изпълзя от каретата и грубо й се сопна:

— И ти позволяваш на този тип да флиртува с тебе! — После нахлупи тривърхата си шапка над челото, за да се заслони от вятъра, и предпазливо хвърли поглед зад каретата, където Кристофър развързваше своя жребец. Ейвъри си спомни за случая в кръчмата на Маубъри, затова сниши глас и с по-мек тон добави:

— Каретата на мистър Гудфийлд ще ни чака тук, но все пак, докато тръгнем обратно, ще трябва да си наемем стая. Хайде, побързай!

Ядосваше се, че Ирайн не продумва, и преди още да е стъпила на земята, грубо я хвана за ръката, без да го е грижа, че й причинява болка, и я задърпа към един файтон. От страх да не би този подъл янки да измисли още нещо, Ейвъри се направи, че не чува молбата на дъщеря си да се поосвежи малко. Може би загрижеността му не беше съвсем безпочвена. Кристофър съвсем спокойно оправяше юздите на коня и внимателно ги наблюдаваше. Очевидно беше, че момичето не желае да се прехвърли във файтона.

Файтонджията отиде зад колата и смъкна чергилото, с което беше покрит багажът. Един въпрос и жестът на Кристофър привлякоха вниманието му.

— О, този сандък е на мистър Гудфийлд. Най-старият и най-богатият търговец в околността — отговори кочияшът. — Тръгнете по тази улица направо, а при кръстопътя завийте на север. Не можете да сбъркате мястото. Най-голямата къща, която някога сте виждали.

За благодарност Кристофър пусна една монета в ръката на човека и му каза да изпие чаша бира за негово здраве. Кочияшът се поклони и изчезна по посока на кръчмата.

Ирайн се спря нерешително до вратата на каретата и се обърна, чувствайки върху себе си острия поглед на сиво-зелените очи. Кристофър леко разтегна ъгълчетата на устните си в усмивка и докосна шапката си. Ейвъри кипна от яд, като проследи погледа на дъщеря си и откри обекта на нейния интерес. Той я хвана за ръката, накара я да се качи във файтона и се върна обратно, за да вземе багажа.

— Вие се грижете само за себе си! — грубо предупреди той Кристофър. — Имам тук приятели и една дума ще е достатъчна, за да се заемат с вас. И повярвайте ми, когато свършат с тази работа, вече няма да сте интересен за жените.

Младият мъж отвърна на заплахата със звучен смях.

— Вие явно не си вземате лесно поука, кмете. Първо ми изпращате сина си, а сега си мислите, че ще ме сплашите с приятели. Вероятно сте забравили, че в пристанището имам кораб с екипаж, кален в схватки с пирати и разбойници. Ще им излезете ли насреща?

— По дяволите, оставете на мира моето момиче! — Ейвъри процеди през зъби последните думи.

— Защо? — попита Кристофър с весела усмивка. — Та нали искате да я омъжите за торба с пари? Аз ги имам. Колко искате за нея?

— Вече ви казах! — изфуча Ейвъри. — Тя не е за вас, колкото и пари да имате.

— Щом е така, кмете, тогава трябва да изплатите дълговете си и докато това не стане, няма да ви оставя на мира. — Кристофър се метна на седлото, пришпори коня в буен галоп и остави разярения кмет зад гърба си.

 

 

Първият поглед на Ирайн към Смадли Гудфийлд предизвика у нея силно чувство на унижение. Той беше стар и целият в бръчки, а по ръст и външен вид наподобяваше съсухрен горски дух. Изкривеният му гръб и увисналите му рамене й напомняха за подигравателните описания на Кристофър. А това, че Гудфийлд е нейната последна възможност да си избере съпруг, беше абсолютно сигурно.

Скоро след тяхното идване баща й без много церемонии беше поканен да излезе да разгледа градината. Той почти не успя да реагира на това предложение. В същото време пък накараха Ирайн да седне на пейката до Смадли. Тя благодари, учтиво отказа и седна на друг стол срещу камината. Скоро обаче разбра, че търговецът гледа на това като на предложение да й направи компания. Той седна до нея, а Ирайн трябваше да се брани с всичка сила срещу ръцете му, които започнаха да опипват дрехите й. Дишайки възбудено, без дори да направи и най-малък опит да й се извини, той задърпа корсажа й. Ирайн възмутено си пое дъх, освободи се от костеливите му пръсти, стана, оправи корсажа си и си взе палтото.

— Тръгвам си, мистър Гудфийлд! — Тя се насили да се овладее, за да не се разкрещи. — Желая ви приятен ден!

Баща й неспокойно ходеше насам-натам из входното антре, когато тя се втурна навън и започна да се кара с него. Той се опита да я върне в гостната.

— С твоето проклето твърдоглавие няма да стигнеш далече! Аз ще кажа кога ще си тръгнем! — изфуча той и посочи с пръст към гърдите си. — А това няма да стане, докато не се споразумеем по въпроса за женитбата.

Лицето на Ирайн застина като маска, сдържайки напиращия гняв. Бавно, но много настойчиво, тя отговори на баща си:

— Ние вече се споразумяхме! — Тя на няколко пъти дълбоко си пое дъх, за да овладее яростта, която бушуваше в нея като буен прибой. — Единственият начин да ме задържиш тук е, ако ми вържеш ръцете и краката, тогава обаче ще трябва да ми запушиш и устата, тъй като ще сипя обиди върху този отвратителен дърт мошеник дотогава, докато той сам ни изхвърли. Достатъчно търпях невъзпитаното хленчене на този дивак. — Тя разтвори палтото си и показа разкъсания си корсаж. — Виж какво направи! Похаби най-хубавата ми рокля.

— Ще ти купя десет нови! — изкрещя отчаяно Ейвъри. Не можеше да допусне тя да си тръгне, когато свободата му беше поставена на карта. Какво значение имаше една скъсана рокля, когато Смадли искаше да стане неин мъж? С тази малка негодница наистина не можеше да се излезе на глава. — Предупреждавам те, че ако сега напуснеш къщата, ще се прибираш пеша. Мистър Гудфийлд беше така любезен да ни докара дотук и ние нямаме друга възможност да се върнем обратно.

Ирайн тръгна с високо вдигната глава към вратата.

— Може би ти не си готов да вървиш пеша, татко. Аз обаче съм.

— И къде искаш да отидеш? — попита Ейвъри.

— Както вече ти казах — отвърна тя, — просто си тръгвам.

Сега Ейвъри се намери в чудо. Не беше допускал, че тя може да си тръгне без него в опасния чужд град. Предполагаше, че Ирайн го разиграва и изобщо не възнамерява да си тръгне сама. Ейвъри подигравателно вирна нос. Все пак тя трябваше да разбере, че той е мъж, чиято дума се слуша.

— В такъв случай ще ти се наложи да вървиш сама до странноприемницата. Аз оставам тук, при мистър Гудфийлд…

Вратата шумно се затръшна под носа му и той онемя от изненада. Беше готов веднага да я последва и да я върне обратно, но точно в този момент чу бастунът на Смадли да тропа по пода на гостната. Ейвъри угрижено забърза към него, блъскайки си главата как хитро да оправдае държанието на дъщеря си и да успокои накърнената гордост на търговеца. Никога по-рано мислите на Ейвъри не бяха кръжали толкова отчаяно в главата му.

 

 

С бързи стъпки Ирайн тръгна по пътя, отдалечавайки се от къщата на търговеца. Мислите й бяха объркани, а тялото й още трепереше от яд. Не стига, че я принуждаваха да прави мили очи на цяла върволица женихи от четирите краища на Англия, а на всичкото отгоре критериите, по които баща й избираше кандидатите, се свеждаха само до големината на тяхното състояние и до възможностите им да погасят дълговете му. Собственият й баща не се срамуваше да я използва като средство за залъгване на нетърпеливите си кредитори. Но да я кара да търпи опипванията на някакъв си грохнал старец, само за да не се почувства той обиден? Това беше вече твърде много!

Гнуслива тръпка премина през цялото й тяло, когато си спомни за треперещите ръце на всички кандидати, за техните отвратителни и еднообразни похвати — случайното докосване до гърдите й, тайното милване на коленете й под масата, запъхтените им тела, притискащи се към задните й части, и непристойните, похотливи гримаси, с които отговаряха на въпросителните й и изплашени погледи.

Тя спря и застана със свити юмруци и стиснати зъби. Прекрасно знаеше каква вечер я очаква, ако се прибере в „Лъвската лапа“. Баща й щеше да дойде заедно със Смадли Гудфийлд и да хленчи с примирителен тон. Щеше да се опита да я накара за сетен път да сключи изгодна сделка с търговеца. И естествено Смадли щеше да се настани до нея като възбуден петел и да се възползва от всяка възможност да се облегне на рамото й, да погали хълбоците й или пък да шепне в ухото й вулгарни предложения с беззъба усмивка. След това щеше да скимти от удоволствие, че тя се възмущава или се прави на недочула, а може би щеше да приеме мълчанието й като знак на съгласие и да продължи в същия дух.

Вълна на недоволство премина по цялото й тяло и стомахът й се сви. Разбираше добре, че баща й се страхува от затвора, а и тя в никакъв случай не искаше да го прати там. Но също така съзнаваше, че не може да понася повече недостойния начин, по който той се опитваше да я сватосва.

Мисълта за стария търговец с неговия нервен, лигав смях, който я очакваше в странноприемницата, усили паниката й. Тя отново и отново виждаше пред себе си мършавото лице с ръждивочервени очи, премигващи бързо като очите на плъх. Представи си костеливата му като на скелет ръка, която беше разкъсала роклята й с треперливи движения…

Погледът й се спря на един крайпътен стълб, върху който имаше стрелка, сочеща на север към Маубъри. В този миг една мисъл премина през главата й. Уиркинтън и „Лъвската лапа“ се намираха на няколко мили южно от нея. Пътят към Маубъри обаче изискваше доста по-дълго ходене, за което щеше да й бъде нужен целият ден, а може би и част от нощта. Духаше силен и много освежителен вятър, но тя носеше със себе си най-топлото си палто и в странноприемницата не беше оставила нищо, от което да се нуждае. Да, абсолютно всичко, което се намираше там, беше за нея само бреме, а върнеше ли се обратно, щеше да се превърне в лесна плячка за Смадли Гудфийлд.

Ирайн беше взела решение, а желанието да стигне в Маубъри още преди полунощ окрили стъпките й. Леките й обувки обаче не бяха подходящи за каменистия път и тя често трябваше да спира, за да изтърсва камъчетата, проникнали в тях. След един час беше изминала вече доста голямо разстояние и беше радостна, че е избягнала повторната среща със Смадли. Едва когато облаците се сгъстиха и надвиснаха още по-ниско над главата й, тя за първи път почувства известна несигурност. От време на време по лицето й падаше по някоя тежка дъждовна капка, а под напора на все по-силния вятър палтото се оплиташе в краката й, като че ли искаше да я спре.

Ирайн решително се заизкачва по следващия хълм, но спря, когато погледът й попадна върху кръстопътя, чиито разклонения се простираха в безкрайната далечина пред нея — едното се губеше някъде наляво, а другото криволичеше надясно през хълмовете. Всичко й беше непознато и страхът, че може да тръгне по грешен път, намаляваше нейната самоувереност. Облаците се стелеха все по-ниско и все по-заплашително се сгъстяваха, образувайки плътна завеса, закриваща слънцето, и с нищо не й подсказваха коя посока трябва да избере.

Вятърът, който се спускаше от върха на хълма, ставаше все по-остър и тя вече трепереше от студ, но същевременно й даваше някаква сигурност, тъй като явно духаше от север. Тя сви голите си пръсти в юмруци, за да ги предпази от мразовития, хапещ вятър, стисна зъби и пое по пътя, за който отчаяно се надяваше, че ще я изведе до Маубъри.

„Женитба!“ — надсмиваше се тя над себе си, борейки се с вятъра. Полека-лека започваше да се отвращава от тази дума.

Наведе се, за да изхвърли още едно камъче от обувката си, и случайно погледна през рамо. Сепна се и се изправи. В далечината зад себе си тя забеляза силует на мъж върху тъмен кон, открояващ се като зъл магьосник на фона на черните дъждовни облаци. Вятърът развяваше наметалото му и загледана в него, Ирайн почувства внезапен страх, който я извади от равновесие. Беше слушала безброй истории за убийства и насилия, извършвани по улиците и пътищата на Северна Англия от разбойници, които отнемали на своите жертви скъпоценностите, девствеността или живота, и сега беше сигурна, че този мъж представлява заплаха за нея.

Тя започна да отстъпва назад, щом видя, че ездачът пришпори коня си в галоп. Съпротивлявайки се срещу юздите, животното се извърна и в този миг тя успя ясно да ги види. Ирайн затаи дъх и изведнъж всичките й страхове се разпръснаха, тъй като позна жребеца и неговия ездач.

Кристофър Сатън! Самото име я караше да пламва от възмущение. Струваше й се, че в следващия миг ще излее дивата си ярост срещу него. Защо от хилядите възможни мъже точно той трябваше да язди по този път?

Опитът й да избяга от пътеката го накара да пришпори коня си. С дългите си крака жребецът много бързо скъсяваше разстоянието помежду им и къртейки буци пръст с копитата си, я следваше из обсипаната с каменни блокове местност. Стиснала отчаяно зъби, Ирайн се опитваше да се отскубне от своя преследвач и с вдигнати над коленете поли се втурна в противоположната посока. Въпреки това обаче, не успя да избяга от Кристофър, който слезе от коня и с няколко скока се озова при нея, хвана я с две ръце и я повдигна от земята.

— Пуснете ме веднага долу, надут негодник! Веднага ме пуснете! — Ирайн риташе с крака и го блъскаше в гърдите в отчаян опит да се освободи.

— Стойте сега мирно, малка госпожичке, и ме чуйте добре! — заповяда й той и гласът му прозвуча рязко и гневно. — Имате ли представа какво може да ви се случи тук, на пътя? За бандите от крадци и разбойници, които се разхождат наоколо, вие ще бъдете добре дошло лакомство. Те ще си направят с вас удоволствие за една-две нощи… ако издържите толкова дълго.

Без да се впечатлява от тази заплаха, Ирайн извърна лице настрани.

— Заповядвам ви да ме пуснете на земята, сър!

— Само, ако сте готова да проявите разум.

Заинатена, тя го изгледа.

— Откъде изобщо разбрахте, че съм тук?

Очите му блестяха с явно задоволство.

— Баща ви дойде в кръчмата заедно с онова съсухрено плашило и започна да ви търси. Кметът вдигна ужасен скандал, след като не ви намери. — Кристофър леко се усмихна. — Щом видях Смадли, ми стана ясно, че вие по-скоро ще избягате, отколкото да се срещнете още веднъж с него. И ето че съм имал право. В бързината сте оставили достатъчно следи зад себе си.

— Вие сте жертва на илюзиите си, мистър Сатън, ако си въобразявате, че вашата закрила и компания са добре дошли за мен.

— Не е необходимо да се държите толкова официално, спокойно можете да ме наричате Кристофър или мили, или скъпи, или пък с някакво друго нежно име по ваш избор.

Очите на Ирайн заблестяха с дива решителност.

— Моето единствено желание — каза студено тя, — е веднага да ме пуснете на земята.

— Както желаете, скъпа госпожице. — Кристофър дръпна ръката си от коленете й и я остави бавно да се плъзне по него, докато пръстите на краката й докоснаха покритата с мъх земя. Цялата сила на неговото здраво, мускулесто тяло я порази като мълния, разкъсваща небето. Пред нея мигом се появи вълшебна картина, заобиколена от розово-червените лъчи на изгряващото слънце: самотният образ на един гол мъж, чийто силует се откроява срещу светлината.

— Пуснете ме! — заповяда му тя, опитвайки се да скрие от него пламналите си бузи. Нито една добре възпитана дама не би допуснала в главата й да се появи такава картина и да занимава мислите й. — Мога и сама да стоя на краката си.

Поставил ръце на тънката й талия, Кристофър я пусна върху една могилка близо до пътя.

— Останете тук — заповяда й той, — докато се върна с коня.

— Не съм дете, което можете да командвате — отвърна му тя. — Аз съм зряла жена.

Той повдигна високо едната си вежда и продължително я изгледа. Дори и през палтото очите му като че ли я изгаряха.

— Най-после! За пръв път изричате една неоспорима истина за себе си!

Ирайн се изчерви до корена на косите си и се загърна плътно в дрехата си.

— Казвал ли ви е някой някога колко сте отвратителен?

Крива усмивка откри белите му зъби.

— Досега, скъпа моя, съм чувал това от всички членове на вашето семейство.

— А защо тогава не ни оставите на мира? — попита го тя.

Усмихнат, той се обърна, отиде да доведе коня си и хващайки го за юздите, каза:

— Като гледам как се развиват нещата, започвам постепенно да мисля, че баща ви никога няма да успее да ви заведе под венчилото. — Той приближи жребеца към нея. — Аз само бих искал да получа известна гаранция, че няма да загубя всичките си инвестиции.

— Да не би сериозно да имате някакви претенции към мен? — отвърна му тя подигравателно. — Или пък заради дълга ни имате правото да ми лазите по нервите и да ми досаждате с присъствието си?

Кристофър вдигна невъзмутимо рамене.

— Толкова, колкото и останалите ви кандидати. А може би дори и повече, като си помисля за двете хиляди фунта, които ми дължи баща ви. Аз обаче нямам търпение да узная кой от вашите галантни ухажори ще бъде готов да плати една такава сметка. — След това продължи с ирония: — По същия начин човек би могъл да ви изложи на пазара за продан. Това би спестило на баща ви много време и усилия при опитите му да ви намери щедър съпруг.

Ирайн тъкмо беше отворила уста, за да се противопостави енергично на това предложение, когато той изведнъж я грабна и я метна на гърба на коня. След като и той самият се настани зад нея, волю-неволю тя трябваше да се примири с компанията му.

— Това е безсрамие, мистър Сатън! — изкрещя му тя. — Веднага ме свалете от коня.

— Може би досега не сте забелязали, мила моя, но в най-скоро време ще бъдем мокри до кости. — Още докато говореше, започнаха да падат едри дъждовни капки. — Тъй като не искам да ви оставям тук сама, ще трябва да дойдете с мен.

— Няма никъде да идвам с вас — изхлипа тя.

— Е, добре, аз обаче отказвам да споря под дъжда. — Той пришпори жребеца си, а протестите й бяха заглушени от стремителния галоп на животното. Кристофър я придърпа към силните си гърди и ако не искаше да падне, трябваше да се остави на ръката, която той обви около нея. И макар че не би си признала, тя му беше благодарна за сигурността и закрилата, които чувстваше в прегръдката му.

Поради силния вятър дъждът скоро проникна под палтото й и започна да се стича на вадички през разкъсания й корсаж. Ирайн се опита да хвърли предпазлив поглед нагоре към бързо носещите се над тях облаци, но огромните, тежки дъждовни капки я принудиха да се обърне и да се прислони до гърдите му. Поглеждайки към нея, Кристофър издърпа напред наметалото си и я загърна, за да я предпази от дъжда. В следващата минута обаче върху тях се изля истински потоп. Леденостудените водни маси така измокриха дрехите й, че тя почти не можеше да мръдне в тях. Вятърът безпощадно я шибаше от всички страни и я заливаше с потоци вода.

През плътната завеса на дъжда в далечината се забелязваха очертанията на някаква постройка. Кристофър отклони жребеца от пътя и го подкара натам. Голите клони на дърветата не предлагаха никакъв подслон срещу бурята, напротив, те стърчаха отвсякъде и закачаха роклята на Ирайн, като че искаха да преградят пътя им.

Когато се приближиха, двамата разбраха, че постройката е един изоставен обор. До него имаше полусъборена колиба без покрив, а сред пробитите й стени не би могъл да се скрие никой, освен някоя съвсем дребна животинка. Разнебитената порта зееше широко отворена и едното й крило висеше на пантите накриво. Изсъхнали бурени се виеха около сградата, а пред входа се търкаляше полуизгнило ведро. Въпреки окаяното си състояние оборът предлагаше много по-добър подслон, отколкото колибата.

Кристофър слезе пред вратата, вдигна високо ръце и пое Ирайн от коня. Вятърът се промъкна под палтото й и когато леденият му дъх прониза роклята й, тя усети болка от студа. Вече неудържимо трепереше, когато Кристофър я постави върху ведрото вътре в обора. Стоеше изправена и се вглеждаше в тъмните сенки наоколо.

— Не е толкова уютно, колкото в „Лъвската лапа“, но поне ще сме защитени от бурята — отбеляза Кристофър. Докато сваляше прогизналото си палто, той хвърли поглед към нея и предпазливо вдигна вежди. — Изглеждате като удавено зайче.

Ирайн вирна треперещата си брадичка и хладно го изгледа в очите. Беше така премръзнала, че й беше трудно да отвръща на шегите му. Все пак се опита да скалъпи нещо като закачка:

— Смятате ли, че Клаудия би изглеждала п-п-по-добре п-п-при подобни обстоятелства?

Представата за Клаудия го накара да се засмее. Тя сигурно щеше да се мъчи да изглежда елегантно под някоя огромна, прогизнала шапка, увиснала чак до носа й.

— Не трябва да ревнувате от нея — отвърна той живо. — Аз дойдох заради вас в Уиркинтън.

— Аха! З-з-з-начи накрая с-с-си признахте.

— Разбира се!

Ирайн се взря в него с празен поглед; чрез своето признание той все пак беше опровергал нейните опасни съмнения.

Кристофър се засмя под мустак и излезе навън, за да доведе жребеца. Докато Ирайн трепереше в мокрите си дрехи, той свали един вързоп, привързан зад седлото на коня. След това разгърна дългия си плащ, подхвърли го към нея и отново се обърна, за да разкопчае седлото, викайки й през рамо:

— По-добре облечете това, преди да сте се простудили.

Тя загърна натежалото си от вода палто колкото се може по-плътно, тъй като гордостта не й позволяваше да му покаже разкъсаната си рокля.

— Благодаря ви за рицарския жест, мистър Сатън. Но не се нуждая от него.

Кристофър сбърчи чело и я погледна през рамо.

— Искате да ми докажете колко глупава можете да бъдете?

— Глупава или не, н-н-яма да облека това нещо.

— Ще го облечете — увери я Кристофър кратко и тя започна да мисли, че я заплашва. След като свали собственото си подгизнало от дъжда пардесю и жилетката си, той ги метна върху една врата. — Ще се опитам да запаля огън, за да можем поне малко да се изсушим.

Той закрачи из обора, оглеждайки замислено дупките по тавана. Не липсваше богат избор от комини и добро проветрение, така че трябваше само да накладе огъня. А за това щеше да стигне кутийката с прахан, която винаги носеше със себе си.

Краката на Ирайн отказаха да я държат повече изправена и тя се свлече на колене. Забеляза, че Кристофър все още оглежда обора и кърти летви от дъсчената ограда, но за съжаление мисълта за сгряващия огън й се струваше прекалено далечна. С кичури сплъстена мокра коса по лицето, Ирайн стоеше там като купчинка несрета. Бузите и ръцете й бяха леденостудени и безчувствени, носът й беше зачервен и измръзнал. Не усещаше краката си в мокрите обувки.

Когато видя първите малки пламъчета да проблясват в тъмнината, тя беше твърде премръзнала и вкочанена, за да може да се приближи до тях. Ирайн трепереше, когато Кристофър изведнъж застана до нея. Тя сведе поглед, прекалено уморена, за да спори с него. А и не искаше да гледа към тесните му бричове, излагащи на показ цялата му мъжественост.

— Няма ли да дойдете до огъня? — подкани я той.

Свита като малък, жалък вързоп, Ирайн поклати глава. Беше толкова премръзнала, че дори не беше в състояние да отговори. Тя притежаваше гордост, дори нещо повече: хората я смятаха по-скоро за своенравна, отколкото за слаба. Но не беше предвидила, че Кристофър Сатън, с когото сега си имаше работа, беше мъж, свикнал да поема нещата в свои ръце. Той й помогна да стане и с едно движение я вдигна от земята. Тя изскърца недоволно със зъби. Не искаше да се превърне в някакво треперещо, мекушаво кълбо. Въпреки слабия й протест ръцете на Кристофър я обгръщаха топло и уверено. Той я сложи на пода близо до огъня и се залови с връзките на наметката й. Изведнъж тя почувства панически страх, загърна дрехата си, отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Н-н-е! Оставете ме на мира!

— Ако не си помогнете сама, Ирайн, някой друг трябва да го стори.

Отстранявайки ръцете й, той свали дрехата от раменете й и я пусна като мокър вързоп на пода. По лицето му се изписа изненада, когато видя разкъсаните парчета от роклята й, а под тях млечнобелите й прекрасни гърди, едва прикрити от мократа риза. Ирайн бързо събра увисналите части на корсажа си и отбягна въпросителния му поглед.

— Разбирам, че Смадли е проявил апетита си. — Тонът му беше остър и подигравателен. — И все пак нарани ли ви?

— Какво ви засяга, ако ме бе-б-б-беше наранил? — попита тя малко смутено.

— Може пък и да ме засяга — кротко отговори той. — В края на краищата от това зависи, дали баща ви ще може да си плати дълговете или не. А и вече ми стана навик да ви се притичам на помощ и тъй като очевидно често се нуждаете от такива услуги, чудя се дали не е разумно още сега да се откажа да ги върша.

За нейно смайване той безцеремонно започна да разкопчава роклята й. Все още трепереща като лист, Ирайн се опита да оправи корсажа си и да отблъсне Кристофър. Ала корсетът, който повдигаше високо гърдите й, се свлече и тя остана само по тънка риза, съзнавайки, че е почти гола пред зелените му очи.

Кристофър беше по-решителен… и по-силен. Не мина много време и роклята вече лежеше заедно с корсета и няколко фусти в краката й. Едва сега Ирайн почувства, че е в състояние да се движи.

— Оставете ме сама! — изкрещя тя, останала без дъх, и с препъване се отдалечи от огъня. Опита да се прикрие с ръце, тъй като ризата й беше прилепнала като прозрачен воал по тялото.

Кристофър изтича след нея и обви треперещата й снага с дългото си наметало за езда.

— Ако погледнете малко по-надалеч от красивото си носле, ще видите, че аз само искам да ви помогна. — Той я прегърна. — За такъв огнен дракон, какъвто сте всъщност, сега изглеждате студена и бледа като ледена висулка. — Очите му сякаш потъваха в нейните. — А освен това, както вече ви казах, изгубил съм и пари.

— Чудовище такова! Мерзавец! — ругаеше го тя.

Той се засмя и дъхът му докосна веждите й.

— Вашата нежност замъглява разума ми, скъпа моя.

Той я заведе до огъня и клекна до нея, за да събуе обувките й. Развълнувана, Ирайн затаи дъх, когато ръцете му се плъзнаха по краката й, за да развържат връзките на чорапите й, стегнати над коленете. Тя започна да рита, но въпреки съпротивата й той нави чорапите надолу, събу ги и ги простря на един камък близо до огъня.

— С най-голямо удоволствие бих свалил и долната ви риза — призна той с хлапашка усмивка. — Но трябва да сте ми благодарна, че уважавам поне последния остатък от вашето благоприличие.

— Само не си въобразявайте, че с нещо сте по-добър от мистър Гудфийлд — извика тя ядосана. И макар че постепенно започна да се стопля и възвърна способността си да мисли и да говори по-ясно, все пак не можеше да прикрие възмущението си, че я бяха съблекли насила, а и не чувстваше ни най-малка благодарност към Кристофър. — Вие ми натрапвате присъствието си тук, на това откъснато от света място, и правите с мене каквото си поискате. Бъдете сигурен, господине, че баща ми ще научи за всичко.

— Ваша воля, Ирайн, но все пак би трябвало да ви предупредя, че не съм човек, който би се стреснал от заплахите на вашето семейство, а това, което правя сега, е само за ваше добро. Ако искате да нараните някого с упоритата си гордост, ще засегнете по-скоро себе си, а не мен…

— Сигурно, когато ранихте брат ми, също е било за негово добро?

Кристофър се усмихна за момент.

— Брат ви много добре знае какво се случи. Нека той да ви разкаже. А можете да попитате и някой от свидетелите, които присъстваха на дуела. Не виждам ни най-малка необходимост да се оправдавам пред вас или пред вашето семейство.

— И вие естествено сте невинен като ангелче. — Тя се засмя с ирония. — Дори и да е така, мистър Сатън, аз просто не искам да го повярвам.

Очите му блестяха в топлата светлина на огъня, успокояваща усмивка играеше по устните му.

— Никога не съм твърдял, че съм невинен, скъпо дете, но и не съм мерзавецът с черната душа.

— Не съм и очаквала, че ще си признаете, дори и да сте — отговори тя кратко.

— Всъщност аз съм искрен. — Дразнещата усмивка се върна на лицето му и стана още по-нахална, когато тя хвърли към него несигурен поглед. — Естествено има и такива ситуации, в които е по-целесъобразно да не се разтръбява истината.

— Значи искате да кажете, че лъжете, когато ви е изгодно?

— Точно това със сигурност не искам да кажа.

— Тогава обяснете какво мислите — подкани го тя студено.

— Защо трябва да си правя труда? — Той развеселено и насмешливо повдигна крайчетата на устните си. — Вие така и така няма да ми повярвате.

— В това сте напълно прав. Наистина. Не бих повярвала на нито една от вашите думи.

— В такъв случай можете да легнете да спите, ако желаете. Ще останем тук през цялата нощ и не ми се ще да ви досаждам с други лъжи.

— Аз няма да остана тук. Не и с вас! — Тя бурно поклати глава. — В никакъв случай!

Полувъпросително, полунасмешливо, той попита:

— Искате да излезете навън в бурята?

Ирайн се обърна настрана, без да отговори. Все още не беше готова да напусне удобствата на принудителната си квартира, но и не можеше да му има доверие. Само погледът му би трябвало да накара всяко момиче да бъде предпазливо. За да заприлича на истински пират, му липсваше само обицата на ухото. Под бялата му, разкопчана чак до кръста риза се виждаха здравите му мъжки гърди, обрасли с гъсти, къдрави косми. Широките му рамене и тънката му талия наподобяваха телата на пиратите, такива, каквито човек може да ги види само в сънищата, а със своя безсрамен смях и с тъмната си чуплива коса, паднала над челото му, той наистина би могъл да бъде прекрасен морски разбойник.

— Тъй като не получавам отговор на въпроса си, трябва да приема, че сте счели за по-разумно да останете тук. Добре! — Разяреният поглед, който тя му хвърли, явно увеличи задоволството му. — В случай че дъждът спре през нощта, ще се погрижа още преди изгрев-слънце да си бъдете у дома. И тъй като баща ви все още ще е в Уиркинтън, а брат ви по всяка вероятност ще си отспива след поредната разпивка — той пропусна да спомене името на Моли, — никой няма да узнае, че сте прекарали нощта заедно с мене.

— Какво ви дава право да изричате тези клеветнически твърдения за Фарел? — Очите й бяха изпълнени с възмущение. — Как си позволявате това?

— Не би трябвало да се чувствате обидена, мила — забеляза той снизходително. — Аз не ви оценявам според авантюрите на брат ви.

— Ах, вие подъл мошеник! Отвратителен тип! Той нямаше да е такъв, какъвто е сега, ако не бяхте стреляли в него.

— Наистина ли? — Кристофър я погледна с недоверие. — Както съм чувал да говорят хората, вашият брат още много преди да го срещна, не е бил известен като невинна жертва.

Той взе дрехите й и ги разпростря около огъня. Всички по-нататъшни забележки, които Ирайн би могла да направи, щяха да бъдат оборени по същия естествен и уверен начин, по който той сега сортираше дрехите й. Смутена, тя се уви като пашкул и издърпа дългото наметало чак до шията си. Измина доста време, докато раздразнението й постепенно се уталожи. Тя лежеше изтощена до огъня и наблюдаваше премигващите пламъци, накрая клепачите й натежаха и тя не можеше повече да се бори със съня.

 

 

Ирайн се събуди със странното чувство, че някой я наблюдава и тъй като не разбираше къде се намира, усети, че я обзема паника. Пламъчето на една лоена свещ потапяше малкото помещение около нея в нежна златиста светлина; тя чувстваше топлината на огъня върху бузите си. Огромни, груби дъски се преплитаха в непознати шарки над главата й, твърде ниски и твърде тъмни, за да приличат на тавана в нейната спалня. Под бодливата завивка тя усещаше неприятна влага върху кожата си и когато попипа с ръка, веднага се досети: беше ризата й, единствената дреха, която Кристофър Сатън й беше оставил, след като съблече роклята и фустите й.

Изведнъж тя си спомни всичко, стаи дъх, изправи се и затърси оня мерзавец, впила поглед в тъмнината. Той беше много по-близо, отколкото тя предполагаше, и това я обезпокои. Кристофър седеше насреща, облегнал широкия си гръб на една подпора и отпуснал небрежно едната си ръка върху коляното. Погледът му беше вперен в нея и проблесна като дълбока, бърза вода при вида на полуголата й фигура. Наметалото се беше смъкнало надолу и беглият й поглед в тази посока потвърди опасенията й: цялата беше изложена на показ. Кожата й блестеше на светлината на огъня, а меките розови възвишения на гърдите й напираха под тънката материя. Уплашена, тя затаи дъх и вдигна нагоре вълнената дреха.

— Откога сте тук и ме гледате как спя? — поиска да узнае тя.

Усмивка трепна по устните му:

— Достатъчно дълго.

Тя не беше настроена за шеги.

— Достатъчно дълго за какво?

Той каза, плъзгайки по нея искрящия си поглед:

— Достатъчно дълго, за да стигна до заключението, че струвате много повече, отколкото някакви си дългове.

Ирайн отвори уста и го погледна изненадано, без да си дава сметка какво вълнение предизвиква с полуотворените си устни и с диво разпилените по раменете коси.

— Мистър Сатън, вие явно ме смятате за някаква равностойност на вашите вземания.

— Ако остане на баща ви, това наистина ще ви сполети: ще бъдете купена и продадена срещу парче хляб.

— Не бих казала, че две хиляди фунта се равняват на парче хляб — отвърна тя иронично. — А ако не бяхте вие, изобщо нямаше да се налага да се омъжвам. Или във всеки случай не за пари.

Кристофър равнодушно повдигна рамене.

— Не е необходимо баща ви прекалено дълго да се оглежда, за да намери някой богат съпруг. Смятам, че две хиляди фунта за вашата компания не са лоша сделка.

— Моята компания? — Тя се усмихна злобно. — Вие гледате на мене като на някаква платена любовница?

— Само, ако вашите желания клонят в тази посока, скъпа. До този момент все още не съм упражнявал натиск върху никоя жена.

— А без съмнение броят им е бил доста значителен.

Смехът му беше също така непринуден, както и гласът, и движенията, и маниерите му.

— Един джентълмен знае да мълчи, дете мое.

Ирайн отметна глава назад.

— Оценявате се твърде високо.

— Майка ми е направила всичко, което е било по силите й, но и аз си имам свои собствени заслуги. — Ъгълчетата на устните му се повдигнаха закачливо. — Убеден съм, че мога лесно да се справя с всякакви ситуации.

— Значи се смятате за човек, който прави само това, което му харесва — каза тя раздразнено.

— Точно така, Ирайн, и с мене никога няма да ви е скучно. Заклевам ви се.

Топлотата в гласа му я накара да се изчерви и бузите й пламнаха. С тон на учителка към бавноразвиващ се ученик тя произнесе изключително отчетливо:

— Мистър Сатън, ще ми направите много голяма услуга, ако ме наричате мис Флеминг.

Смехът му прозвуча бодро и като че ли от голяма дълбочина:

— А аз си помислих, че след като вече сме делили леглото и сме прекарали една нощ заедно, бихме могли да преминем и към по-интимни форми на общуване, поне насаме. И искам да ви помоля, скъпа, да се опитате да видите моите предимства, в случай че успея да ви спечеля. Аз не съм толкова стар, колкото моите предшественици. На тридесет и три години съм. Силен съм и водя прост живот. Никога не съм мамил жените. — Той се правеше, че не забелязва подигравателния израз на лицето й. — И съм достатъчно богат, за да ви обличам толкова прекрасно, колкото изисква вашата красота. А що се отнася до моята фигура — той направи един елегантен жест, — това вие сама можете да прецените.

— Имам странното чувство, че ми правите предложение за женитба, мистър Сатън — засмя се тя.

— Само се опитвам да ви убедя в предимствата, които притежавам, мила.

— Не е необходимо да си правите труда. Жалко за загубеното време. Аз ще продължавам да ви мразя.

— Наистина ли, прекрасна моя? — Той вдигна въпросително вежди. — Повече ли ме мразите, отколкото, да речем, Сайлъс Чамбърс? Или Смадли Гудфийлд?

Тя се обърна, без да отговори на въпроса му.

— Едва ли — отговори си сам той. — Смятам, че винаги бихте предпочели един истински мъж, който да топли леглото ви, отколкото тези тресящи се мухльовци, за които иска да ви омъжи баща ви. Пред вас са най-хубавите ви години и ако пренебрегнете себе си в името на дълга, питам се ще имате ли сили цял живот с отвращение да се въртите около един такъв съпруг?

Бузите на Ирайн пламнаха.

— Как изобщо си позволявате да ме обиждате с налудничавите си предложения, като че ли сте някакъв божи дар за жените на този свят? Вече ви обясних, мистър Сатън — по-скоро бих се омъжила за някой кръвопиец, отколкото да легна в едно легло с такъв като вас!

Въпреки тихия глас, с който той й отговори, думите му я стреснаха много повече, отколкото гръмогласните заплахи на баща й.

— Трябва ли да ви покажа, че подобни обиди могат да станат опасни за вас?

Ирайн се изправи, като трескаво придърпваше палтото. Изведнъж осъзна, че се намира тук съвсем сама с него и че ако реши да я притежава, той би могъл да направи с нея каквото си поиска. Въпреки това обаче тя не желаеше да му достави удоволствие, като му покаже, че се страхува от заканите му.

— Вие сте жертва на илюзиите си, господине, ако изобщо мислите, че някога ще легна доброволно в постелята ви.

Бърз като тигър, Кристофър скочи на крака, а тя със свито сърце затаи дъх. Нахалната му усмивка и неговите широки, полуголи гърди почти до лицето й я накараха да съжали, че го е раздразнила. Нямаше съмнение, че не е никакъв джентълмен и че винаги прави това, което си иска. И ако я пожелаеше…

Загръщайки се плътно в наметалото, тя се запрепъва назад, а той с подчертано бавни крачки тръгна към нея. Усмивката му беше зловеща. Щом се приближи, той настъпи с ботуша си дългата наметка за езда и с това спря по-нататъшното й отстъпление. Тя започна трескава да го дърпа и когато той се приближи още повече, пусна наметалото на земята и хукна със сподавен вик към другия край на обора. Порутените, голи стени не й предлагаха никаква закрила и тя се огледа за някакво оръжие.

— Оставете ме на мира! — Тя го гледаше със святкащи от гняв очи и се канеше да хукне отново, но Кристофър беше не по-малко бърз и силен от преди. Внезапно със скок се озова пред нея, така че широките му рамене закриваха целия свят наоколо. Ирайн разярено го заудря по гърдите, но при опита си да го отблъсне само разкъса ризата му. Силните му пръсти се обвиха около китките на ръцете й.

— Тази глупава гордост! — пошегува се той, гледайки я с пламнали очи.

Ирайн се опита да се отскубне от ръцете му, но той бързо я прегърна и я притисна силно към себе си. В следващия миг впи устни в нейните и горещата му целувка разля по тялото й едно томително чувство — подлудяващо, болезнено, искащо. Устата му жадно се плъзгаше по устните й и принуждаваше Ирайн да ги отвори под напора на неговия нарастващ копнеж. Езикът му обхождаше игриво устата й, за да продължи след това още по-страстно да прониква в нея. Ирайн беше дълбоко смутена. Опитваше се да извие назад главата си, защото се страхуваше, че под неговия страстен напор съпротивата и омразата й ще се стопят. Чувстваше се хваната като в железни клещи, ръката му обгръщаше талията й, а гърдите й почти се сплескваха в неговите. Ръката му бавно се плъзна надолу по заоблените й бедра и така я притисна към него, че тя почувства доказателството за пламенната му страст.

Устните му се отдръпнаха от устата й и тръгнаха надолу по шията, карайки сетивата й да избухват като огнено кълбо. Тя отново можеше да си поеме дълбоко дъх, устните я боляха от страстните целувки. Ирайн безпомощно тръсна глава и направи последен опит да го възпре, преди страстта да го е завладяла напълно. В следващия миг устата му вече докосваше гърдите й и спираше дъха й. Влажната и гореща жарава на устните му превръщаше зърната й в огромни пъпки. С последни сили тя се опита да го отблъсне, чувстваше, че ще припадне, ако той не спре.

— Кристофър… моля ви, недейте!

С нежна усмивка той я пусна и когато отстъпи назад, Ирайн усети как главата й се върти. Напълно изтощена, тя се облегна на стената, поемайки си дълбоко дъх. Поставила една ръка върху развълнуваните си гърди, тя го гледаше смаяно, сякаш току-що беше излязла заедно с него от дълбините на света. И въпреки всички легенди за добродетелите на девствеността, по лицето й беше изписан най-очарован израз, а сърцето й биеше като лудо.

— Е, вървете при съсухрените си женихи и им се радвайте, ако можете. Или ще признаете, Ирайн, че ви показах коя е истината?

Полузамаяна, тя видя как Кристофър се обърна и тръгна към своя жребец, който вече започваше да пръхти и да тъпче нервно с копита. Ирайн беше объркана и смутена. Новото, което беше видяла у Кристофър Сатън, беше толкова поразително, че нещо се пропука в досегашната й нетърпимост към него. Стори й се, че това ново отношение е предвестник на беди, но не беше в състояние да го възпре.

Кристофър излезе от обора и постоя известно време навън, в тъмната мъгла. Той се ослушваше ту в една, ту в друга посока, като се стараеше да долови и най-малкия шум. В далечината се чуваше приглушено трополене, нещо като бавни, тежки стъпки на конски копита, само че много по-неясни, сякаш…

Той се втурна обратно в обора и започна да събира дрехите от огъня.

— Облечете се. Трябва да бягаме оттук. Идват ездачи, може би двайсет или повече, и при това са обвили с парцали копитата на животните. — Той й подхвърли дрехите. — Съмнявам се, че са честни хора, след като яздят в този час и по такъв начин.

Ирайн взе да се облича много бързо и тъкмо се канеше да завърже връзките на корсета си, когато той се приближи и дръпна ръцете й встрани. След като свърши бързо с тази работа, прошепна в ухото й:

— Това е най-малкото, което мога да направя за вас, мадам.

Ирайн беше ядосана и демонстрираше своята неблагодарност, оправяйки мълчаливо роклята и фустите си.

— Сигурен ли сте, че сте чули нещо?

Кристофър я наметна с плаща си и я поведе към коня, като не й даде време дори да се закопчае.

— Ако не ми вярвате, останете тук! Тогава сама ще се убедите.

В момента Ирайн не намери какво да му отговори и само се дръпна назад, когато той посегна да вземе ведрото, с което беше напоил коня. Кристофър угаси огъня и с върховете на ботушите си натрупа пръст върху димящата купчинка пепел. Когато тя беше заровена напълно, в обора отново се възцари пълен мрак. Той хвана юздите на коня и хвърли върху седлото му палтото, жилетката и пардесюто си. След това изведе жребеца от обора и го скри зад един храст недалеч от пътя. Ирайн здраво се беше вкопчила в опашката на коня, докато се промъкваха в непрогледния мрак. Спряха на сигурно място и изчакаха шумът от заглушените копита да дойде по-близо. Един глас извика нещо в мрака и накара цялата група да спре на пътя, а малко след това конниците започнаха да си пробиват път между храстите към обора.

— Казвам ви, че тук мирише на дим — прошепна дрезгаво един от мъжете. — Доста често съм яздил по този път и знам, че може да идва само от обора.

— Човекът е офейкал и не е необходимо да си завираш дългия нос във всеки ъгъл и във всяка дупка, за да го търсиш. Ясно е, че се е измъкнал.

Ездачът, който беше най-отпред, слезе от коня и пристъпи в обора, като се оглеждаше. След това отново се метна на седлото.

— Дори и да е имало някой тук, вече е изчезнал.

— Можеш да бъдеш съвсем спокоен, Тими — изкряка един от конниците. — Няма абсолютно никой, който да ти скочи отгоре в тъмнината.

— Затваряй си глупавата уста, маймуно такава. Ако съм останал жив, то е защото съм бил предпазлив, слава богу.

— Хайде да се връщаме при другите — предложи първият. — Чака ни още дълъг път.

Когато мъжете се върнаха на пътя, Ирайн въздъхна дълбоко — досега не беше забелязала, че почти е спряла да диша. Беше дълбоко благодарна, че инстинктът й я беше подтикнал да последва Кристофър, а не да остане в обора. Докато чакаха групата ездачи да се отдалечи, тя осъзна, че без Кристофър Сатън щеше да попадне съвсем безпомощна в ръцете на тези мъже.

 

 

Пътят за Маубъри минаваше през мочурища и каменисти възвишения, забулени в мокра, сива мъгла. Двамата се провираха край повалени и изкорубени стари дъбове, потъваха в кълбета мъгла на завоите и се взираха в далечината, губеща се в море от гъсти, разкъсани пари.

С неприятното чувство, че Кристофър диша в косата й, Ирайн се насилваше да стои изправена, но пътят беше дълъг и тя скоро се умори. Вълнената наметка я топлеше и въпреки решението си да се държи на разстояние от него, тя все по-често усещаше как неволно се обляга назад. Страхът да не потъне пак в неговите широки и силни гърди я караше тутакси да се изправя и да заема предишната си измъчена стойка.

— Отпуснете се, Ирайн — подкани я най-после Кристофър. — Рано е още да бягате от мене.

Думите му й напомниха за мъчителното чувство на загуба, което беше изпитала, когато той си тръгна веднъж от кметската къща и по-късно, когато бързо напусна двора. Споменът за целувките му правеше смущението й още по-непоносимо. С други мъже тя беше изпитвала само някаква хладна възбуда, когато те си открадваха от нея някоя целувка. С Кристофър беше съвсем различно и тя се страхуваше, че е обречена да си спомня за неговите страстни прегръдки през останалата част от живота си.

Зората вече розовееше през гъстата мъгла, когато пристигнаха в Маубъри. Кристофър заобиколи къщата на кмета и спря коня до задната врата. Тъй като зад прозорците не се чуваше гръмкото хъркане на Фарел, Ирайн реши, че той все още не се е прибрал вкъщи. Подкрепяна от силната ръка на Кристофър, тя слезе от коня. Съблече наметалото му за езда, върна му го бързо и тъкмо се канеше да се спаси от присъствието му, когато гласът му я спря:

— Няма ли да ме поканите вътре?

Ирайн се обърна ядосано и както предполагаше, видя пак онази весела, саркастична и предизвикателна усмивка.

— Не, разбира се!

Кристофър въздъхна с престорено разочарование.

— Такава е благодарността на някои капризни жени.

— Капризна? — извика тя изумена. — Вие си позволявате да ме наричате капризна? Вие, разглезен палячо! Вие… вие…

Той пришпори коня и направи елегантен скок над оградата. Ирайн тропна с крак и погледна след него, мърморейки под нос яростни проклятия. Не познаваше друг мъж, който така да обича да я дразни. А най-непоносимото бе, че го правеше изключително добре.

 

 

Ейвъри се върна вкъщи късно следобед и Ирайн притеснено закърши ръце, като чу стъпките му по селската улица. Фарел явно все още не беше в състояние да се прибере след нощните си похождения и, слава богу, не можеше да разкаже кога си е дошла. Все пак през целия ден тя се намираше в нервно напрежение, защото се боеше от реакцията на баща си. Лицето й придоби уплашено изражение, когато той влезе вкъщи и заключи вратата след себе си. Като я видя да стои на прага на спалнята, Ейвъри спря и започна да съблича палтото си.

— Я виж ти! Вече си вкъщи? А аз през целия път се притеснявах да не би някой мръсник да те е завлякъл в леглото си.

Ирайн не смяташе да му признае колко близо беше до истината. Откакто се беше разделила с Кристофър, той непрекъснато витаеше в мислите й и тя би изпитала огромна радост, ако можеше да го прогони оттам.

— За бога, момиче! Ама наистина се чудя какво ти се върти в главата! Сърдиш се и протестираш, когато Смадли Гудфийлд те пипне, а той има право на това, след като ще се жени за тебе.

Стомахът й се сви от негодувание.

— Точно затова и избягах. Не мога да понасям дори мисълта за брак с това плашило.

— Аха! — Той я погледна с присвити очи. — Имаш си други планове, така ли? Оставяш се на онзи мошеник Сатън да те опипва, без да му казваш нищо. А ето че се появява един добър мъж, който иска да се ожени за тебе, и ти изведнъж ставаш ужасно придирчива къде ще си сложи ръката. Не си ли се замисляла, не ти ли е минавало през ума, че Сатън изобщо не смята да се ожени за тебе? — Ейвъри хлъцна ядно. — Тоя мерзавец е готов да легне отгоре ти, за да си направи удоволствието. Много добре! Ясна работа! От хора като него можеш да очакваш едно-единствено нещо: копеле в корема и никога съпруг в ръцете.

Грубите думи на Ейвъри качиха кръвта в бузите й. Тя се обърна, за да не гледа подигравателно ухиленото му лице, и каза с тих глас:

— Относно мистър Сатън не е необходимо да се притесняваш. Той е последният мъж, когото ще избера.

Но сега, след като беше повторила това решение вече няколко пъти, тя изведнъж започна да се съмнява в него.

— Ха! — пошегува се Ейвъри недоверчиво. — Може би не е първият! Но със сигурност не е и последният! Хайде да се обзаложим, че в списъка ти Смадли е поне една или две степени след твоя уважаем мистър Сатън.