Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (19)

Глава деветнадесета

Утрото наближаваше. Ирайн по-внимателно от всякога се занимаваше с тоалета си, за да успокои нервите си. Би предпочела да остане по-дълго в стаята си, но не искаше да изглежда страхлива. Избра една матовосиня рокля и вплете панделки в косата си. Така тя предложи много приятна гледка на мъжа си, докато плахо се приближаваше през големия салон. Той чакаше до стола си при камината и Ирайн изтълкува втренчения му поглед като лош признак. Усмихна му се леко и несигурно, когато седна на стола срещу него. Не беше в състояние да го погледне в очите и затова се вгледа в огъня на камината.

Ако беше очаквала невъздържани укори, той я разочарова. Потискаща тишина цареше в помещението. Тъй като знаеше, че няма да избегне обясненията, тя се приготви за решителна защита. Пое дълбоко дъх, вдигна поглед към него и беше готова смело и открито да му отговори на всеки въпрос, който й зададе.

— Добро утро, мила. — Дрезгавият глас прозвуча почти весело. — Трябва да ви се извиня, че снощи така внезапно ви напуснах.

Ирайн беше учудена. Не можеше да намери обяснение за доброто му настроение. Със сигурност беше чул как тя прошепна името на братовчед му и не можеше да му е убягнало, че макар и несъзнателно тя желаеше друг мъж, докато той й даваше любовта си.

— Помислих си, че днес един излет до Карлайл би ви доставил удоволствие. Съгласна ли сте?

— Но, разбира се, милорд.

— Добре. Тогава след закуска ще тръгнем.

— Трябва ли да се преоблека? — попита колебливо тя.

— Разбира се, че не, мадам. Така, както сте, изглеждате много добре. Рядък скъпоценен камък, на който се радват моите очи. Искам да ви запозная с някои хора, но за това ще говорим по пътя. Време е, мадам, да уредя някои неща.

Ирайн се обезпокои, страхуваше се, че тази забележка крие нещо лошо, следователно въпросът, от който се опасяваше, още не беше приключен.

Лорд Сакстън се извърна към масата, която беше сложена за нея.

— Елате, Ирайн. Сигурно сте полумъртва от глад.

Тя искаше да възрази, но замълча навреме. Мисълта, че ще трябва да се изправи срещу Стюарт, беше отнела апетита й, а освен това нямаше смисъл да отлага предстоящия разговор. Но все пак няколко хапки щяха да се отразят добре на стомаха й.

Готвачът беше хвърлил много усилия и Ирайн не можеше да вини за лошото си настроение съблазнителните ястия, наредени пред нея. Въпреки това тя не можа да преглътне повече от една-две хапки. Когато Пейн се появи, за да съобщи на господаря, че Бънди иска да говори с него в кабинета му, тя облекчено прие това като повод да бутне настрана чинията си. После се върна при камината и бавно отпи от чая си, докато чакаше мъжа си.

Ударът на часовника отбеляза четвърт час, когато лорд Сакстън се върна в големия салон. Той спря до стола й, за да се извини.

— Съжалявам, мадам, но трябва да отложа посещението ни в Карлайл. Току-що ми съобщиха за една много спешна работа, която се налага незабавно да уредя, колкото и да ме наскърбява фактът, че ще трябва да ви оставя сама. Не зная и кога точно ще се върна.

Ирайн се замисли над щастливия случай, който я предпази от очаквания разговор. Тя изпи чая си и усети как напрежението започва да изчезва. Колата потегли. Тя чу как се отдалечи шумно и продължи да седи в тишината като някой, на когото още веднъж се беше разминал пътят към ада.

Когато се отпусна, тя постепенно започна да усеща умората. Сети се, че последната нощ беше спала много малко, и се изкачи по стълбите към стаята си. Там свали роклята си, сви се под завивката и веднага заспа.

 

 

Когато Ирайн се събуди, по небето на запад вече се бяха появили първите розови ивици. Тя се почувства прекрасно освежена и изпълнена с желание за действие, много по-голямо от скромните й задължения като господарка на къщата. Сети се за кобилата Моргана и въпреки че нямаше намерение да повтаря глупостта със следенето на Кристофър, мисълта за една малка разходка на кон я блазнеше.

Без да се колебае, тя си облече костюма за езда. Преобличането в панталони беше излязло неудачно и затова беше по-добре да запази преимуществото и уважението, които онзи негодник дължеше на една дама. Но се сети за срещата си с Тими Сиърс и взе два пистолета за всеки случай.

Тя пъхна една монета в ризата на конярчето и взе дрехите със себе си, когато тръгна към конюшнята. Скри всичко под тъмносивото палто, което беше наметнала, и беше сигурна, че ще може да ги върне незабелязано. Когато отиде в конюшнята, Кийтс тъкмо беше при чешмата, за да вземе вода. Тя използва възможността и скри дрехите под едно седло, където той трябваше да ги намери. С престорена невинност се възхити на кобилата, когато той се върна, и любезно го помоли да я оседлае.

— Мадам, господарят строго забрани да излизате на езда без придружител. Не знам, но не мога да ви оставя така сама да тръгнете. Искате ли да дойда с вас?

Ирайн тъкмо понечи да се съгласи, когато забеляза един ездач, който препускаше по пътя към къщата. Тя пристъпи навън и се вгледа във фигурата на коня, докато различи стойката на брат си. Да види отново Фарел на кон беше радостно. Първо, защото го беше купил със собствени пари. Но най-вече я радваше това, че той отново се осмеляваше да язди.

— Брат ми е тук — съобщи тя на Кийтс. — Ще го питам дали иска да ме придружи.

— Добре, мадам. Кобилата ей сега ще е готова.

Когато Фарел се приближи до кулата, Ирайн го повика и му помаха за поздрав. Той й отвърна и насочи коня по пътя, който водеше към нея.

— Добър вечер — поздрави го весело тя. — Нуждая се от придружител и тъй като лорд Сакстън не е в къщи, питах се дали мога да те помоля да ме придружиш на една малка разходка?

— Лорд Сакстън не е в къщи? — повтори той и гласът му издаде голямото му разочарование. Беше се надявал, че отново ще пострелят заедно, и беше донесъл скромната си сбирка от огнестрелни оръжия.

Ирайн се разсмя, когато видя на седлото му един дълъг мускет и три пистолета.

— Зная, че съм само твоята сестра и затова сигурно ще съм лош заместник на този, когото искаше да видиш тук.

Фарел кимна кратко с глава в посока на пътя и се засмя развеселен.

— Хайде, идвай. Това е най-малкото, което мога да сторя за сестра си.

Тя пое ръката му, за да й помогне при качването на кобилата, оправи полите на палтото си и накрая му кимна. Той препусна малко напред и избра пътя, след което й позволи да го настигне и се обърна засмян към нея.

— Ти вече си сигурен в себе си, нали? — попита усмихнато тя. Беше горда с това, което беше постигнал, и знаеше, че трябва да е благодарна на Стюарт, който отново беше събудил жизнеността на брат й.

— Какво ще кажеш за едно малко надбягване? — опита се да я предизвика той.

Ирайн се огледа. Тя знаеше, че се намираха на пътя, който води на юг. Лъчите на залязващото слънце гаснеха пред настъпващата вечер. След преживяванията от предишната нощ тя вече не смееше да се отдалечава толкова много от къщата без закрила. Знаеше се, че разбойниците безмилостно нападаха безпомощните, и тя не искаше да става жертва на каквото и да било насилие.

— По-добре да се връщаме — отвърна тя. — Бях забравила, че вече е толкова късно.

— Нека тогава да се състезаваме само до върха на хълма — настойчиво помоли брат й. — След това ще се върнем.

Ирайн заби пети в хълбоците на кобилата и смехът й закънтя през рамо, когато животното бясно препусна. Фарел извика войнствено, когато я последва. Непринудената й веселост се сля в една мелодия с тропота на копитата и с вятъра, който свистеше покрай ушите й. С цялата си душа тя се отдаде на надбягването и пришпорваше Моргана с леки пляскания на камшика си. Фарел я настигна и беше с половин дължина пред нея, когато стигнаха върха на хълма.

Внезапно въздухът беше процепен от изстрел, последван от още няколко оглушителни експлозии. Миг по-късно Ирайн спря, макар и малко несигурно. Те стояха абсолютно безмълвни, за да се ослушат, докато очите им се опитваха да пробият здрача. Вик на ужас прониза тишината, после премина в хлипащо, умолително: „Не!“ — и още един изстрел изтрещя над хълма. Той беше придружен от тънък, отчаян вик, значително по-слаб от първия, който внезапно замлъкна.

Косата на Ирайн настръхна. След бърз поглед към Фарел те предпазливо насочиха конете си в сянката на редица дъбове, които ограждаха пътя, и продължиха да яздят към върха на хълма. На следващото възвишение видяха облечен в черно мъж, който от коня си наблюдаваше пътя. Фарел й направи знак и Ирайн изчака със затаен дъх, но ездачът не даде никакво предупреждение. Малко по-късно един глас повика мъжа и след кратка размяна на реплики той препусна към придружителя си и изчезна.

Облекчените им въздишките се смесиха в тишината. Под закрилата на тъмните дървета те бавно се придвижиха напред, докато достигнаха гребена на хълма, откъдето можеха да наблюдават долината. На пътя беше спряла кола, около която в светлината на един фенер се суетяха група облечени в черно мъже. Един кон лежеше мъртъв до колата, а останалите тъкмо биваха отвеждани. Вратите бяха широко отворени и Ирайн уплашено затаи дъх, когато видя богато облечен мъж, чието тяло наполовина висеше от колата. Кочияшът и прислужниците лежаха проснати на пътя. Една млада жена беше единствената оживяла. Те бяха вързали ръцете й за двете напречни летви, така че тя беше принудена да възседне лежащия на земята ок. Бандитите се забавляваха да й свалят украшенията и да я опипват грубо. Хлипащите й молби бяха заглушени от силния смях на мъжете.

Фарел бутна Ирайн още по-навътре в сянката, съвсем извън светлината на луната. Шепотът му настояваше:

— Те ще я убият… или още по-лошо… не мога да чакам помощ!

— Но те са повече от дузина, Фарел! Какво можем да сторим срещу толкова бандити?

— Можеш ли да доведеш шерифа? Аз ще се опитам да ги задържа… по някакъв начин.

— Би било лудост да се намесиш сам — възпротиви се Ирайн.

— Дай ми пищовите си — прошепна той и протегна ръка, за да ги поеме. Когато тя се поколеба, той направи нетърпелив жест. — По-бързо!

Ирайн имаше собствен план:

— Фарел, може би ще успеем да ги задържим заедно. Виждаш ли дърветата до колата? Ще ги заобиколим и ще се скрием там. Ако успеем да се приближим по този начин, ще можем да улучим един или двама негодници, а другите вероятно ще избягат, преди да успеят да сторят нещо на момичето. Не можеш да стреляш и едновременно да държиш юздите.

— За съжаление си права — промърмори той. — Само с една ръка не ме бива за нищо.

— Нямаме време за това сега, Фарел — настоя тя. — Момичето има нужда и от двама ни.

— При този шум, който вдигат разбойниците, цяла войска може да се приближи през дърветата, без да чуят нещо. — Той се засмя тихо. — Готова ли си, Ирайн?

— Да! — прошепна тя в отговор и насочи коня си назад към гребена на хълма, докато достигнаха дърветата и гъсталака.

Едно малко възвишение в близост до колата им предлагаше добра позиция. Те слязоха от конете, за да се скрият зад дърветата и скалите. Отдолу чуваха приглушения плач на момичето и смехът и виковете на разбойниците. Бандитите я бяха оставили за малко на мира, докато разкъсваха багажа и грубо претърсваха труповете на мъжете.

— Ирайн, чуваш ли ме? — попита Фарел, шепнешком.

— Да.

— Ако успеем да прогоним разбойниците, аз ще препусна надолу и ще освободя момичето. Ти ще останеш тук и ще ги държиш настрана, докато я взема. Тогава ще препуснеш, колкото сила имаш, и ще се махнеш оттук. Разбра ли?

— Не се притеснявай — увери го тя. — Точно така възнамерявам да направя, да яздя, сякаш ме гони дяволът. Имаш ли нож, за да я освободиш?

— Да, и този път бъди смела. — Гласът на Фарел почти не се чуваше, но тя разбра шеговития намек.

Ирайн стисна зъби, за да не затракат, и внимателно провери оръжията си. Беше благодарна на брат си, че е донесъл всичко необходимо за зареждане. Със своите оръжия сега те можеха да рискуват и да извършат едно нападение, за да освободят момичето. Планът му беше да приближи колата и да създаде впечатлението, че са повече от двама.

Спирана от полите си, тя бе принудена да остане на място. Оръжието, което притежаваха, наистина беше скромно в сравнение с въоръжението на разбойниците, но с малко късмет може би щяха да успеят да прогонят убийците и да се измъкнат тримата невредими.

Фарел бавно се придвижи напред, за да се прикрие зад едно дърво, и Ирайн зачака той да даде сигнал с първия изстрел. Беше толкова развълнувана, че се съмняваше дали изобщо ще уцели нещо, въпреки многобройните уроци на мъжа й. Ужасите, които беше видяла в последните минути, й създадоха представа за това, с което трябваше да се бори Кристофър по време на нощните си набези. Макар той да не беше признал, че е призрачният ездач, доказателствата бяха повече от ясни и тя се закле пред себе си в бъдеще да проявява повече разбиране към неговите действия.

Сигналният изстрел на брат й изтрещя през долината и пръстите на Ирайн стиснаха пищова, докато търсеше целта си. Тя изпита отвратително чувство в стомаха, когато изведнъж видя две фигури да се свличат на земята до фенера. Един от разбойниците изкрещя и всички изтичаха извън кръга на светлината. Но недостатъчно бързо. Ирайн не се забави много с разсъждения, знаеше, че животът на момичето зависеше от това, колко бързо тя ще изпразни втория си пищов. Опита този път да не отвръща поглед при изстрела, но това беше всичко, което можеше да направи, за да задържи оръжието. Когато видя още един мъж да пада, тя беше толкова изненадана, че за малко не се обърна назад, за да види да не би Фарел да е стрелял по същата цел. Тогава чу отстрани неговото движение и разбра, че той зарежда отново. Тя прокара език по сухите си устни и също започна да зарежда. Трепереше от страх и възбуда, но си наложи да се успокои, за да изпълни задачата. Оглушителният трясък от мускета на Фарел прониза въздуха и последвалият вик смръзна кръвта й. Отново се опита да намери някаква цел, но бандитите сякаш бяха изчезнали в тъмнината. Тя напрегнато се опита да различи нещо, докато откри слабо движение под възвишението. Погледът й се впи в тъмнината, когато от сенките започна да се отделя силуетът на мъж, който се катереше към нея. Тя бавно се изправи, здраво стисна дръжката на пищова си и се взря в наближаващата фигура. Негодникът вдигна глава да се огледа, но тя натисна спусъка, здраво затворила очи. Изтрещя оглушителен изстрел и въпреки пищенето в ушите тя чу добре как тялото се търкулна надолу и се удари в земята. Прогони кървавото видение от мислите си и видя как Фарел се закатери към коня си.

Ирайн светкавично зареди отново и зачака в парализиращата тишина, докато очите й претърсваха всяка сянка в околността. Чу как зад нея конят си проправяше път в гъсталака и малко след това Фарел застана в полезрението й. Той изскочи от тъмнината и със светкавична скорост препусна към колата, а когато стигна до момичето, скочи от коня и го задърпа с лявата ръка за юздата, втурвайки се към нея. Наведе се и бързо започна да прерязва дебелите въжета, с които я бяха завързали. Ирайн внимателно оглеждаше околността за всяко движение, което би могло да стане мишена за прицела й. Без да чуе някакъв шум или да забележи някакво движение, тя внезапно усети, че я нападат изотзад. Една ръка посегна през рамото й към пищова, а после я притисна до твърда като камък гръд. Преди да може да извика, ръката в тъмна ръкавица затисна устата й и един груб глас заговори рязко и приглушено:

— Вие, глупава немирнице, какво търсите тук? Възсядайте проклетия си кон и изчезвайте, докато не са ви убили!

Ръката рязко я завъртя назад и тя беше свободна. Сърцето й заседна в гърлото, когато видя мощната фигура пред себе си. Покриващото всичко наметало се сливаше с абаносовия мрак и въпреки че се опитваше да различи нещо в тъмната сянка под качулката, тя не намери доказателство, че там въобще имаше лице.

— Кристофър? — Името прозвуча колебливо.

— Хайде, вървете! Веднага се махнете оттук! — заповяда той.

Главата с качулката се обърна към поляната. От гората бяха излезли две фигури и се приближаваха изотзад към Фарел. Той почти беше освободил момичето и по нищо не личеше, че забелязва опасността.

— По дяволите!

Ругатнята се изплъзна от качулката и в следващия миг нощният ездач беше изчезнал. Ирайн тъкмо беше се препънала назад към укритието си, когато той се появи на гърба на голям черен жребец. Двамата изскочиха от тъмнината и сякаш летяха, когато профучаха покрай нея. Под копитата на коня изскачаха искри от осеяния с камъни хълм. Тя чу дълбок, войнствен вик и студени тръпки полазиха по гърба й. В протегнатата ръка на ездача проблесна светкавица, последвана от трясъка на пищова. Един от разбойниците се свлече, крещейки, на земята, притиснал с ръка гърдите си. Тогава се появи ездачът, който държеше дълго острие от стомана. Сабята изсвистя във въздуха и още веднъж се разнесе бойният вик. Конят скочи напред, вторият бандит изпусна ножа си, бързо изтегли пищова и зареди. Сабята изсвистя надолу, когато сянката мина бързо покрай него. Пистолетът падна от ръцете му, преди негодникът да се свлече на земята след няколко препъвания.

Ездачът с черното наметало се спусна по хълма и спря до Фарел, който се обърна, размахвайки в здравата си ръка смешно късо острие. Без да му обръща внимание, нощният ездач закачи един от фенерите с върха на сабята си и го хвърли на пътя, където той се счупи на парчета и изгасна. Последва го другият, който падна на същото място и подпали изтеклото масло. Нощният ездач изчака малко и погледна Фарел. После посочи към момичето, чиито ръце все още бяха вързани за колата.

— Отвържете я и изчезвайте оттук! — Сабята посочи върха на хълма, а гласът звучеше заповеднически. — И не забравяйте глупавата си сестра, като тръгвате.

Черният жребец се запъти към колата и сабята за сетен път профуча във въздуха. Последният фенер прелетя във въздуха и се счупи на пътя. Само луната и малките езичета на пламъците от разсипаното масло осветяваха полянката. Фигурите в близост до колата оставаха в сянка.

Миг по-късно Фарел беше развързал момичето и се помъчи да я качи на коня си. След няколко напразни опита той пръв се метна на коня, тогава освободи едното стреме за момичето и провеси осакатената си ръка надолу.

— Ръката ми не я бива за нищо. Хванете се за нея и аз ще ви издърпам. Използвайте стремето.

Момичето веднага разбра и бързо се озова зад него на коня. Нямаше нужда да й казва, че трябва да се държи, защото тя сама обгърна талията му.

Фарел пришпори коня и той подскочи. Един изстрел, даден от гората, профуча далече настрани. Когато пристигна на мястото, където беше оставил Ирайн, той намали хода на коня и се провикна. Призрачният ездач го беше последвал и му изкрещя кратка заповед с тон, който не търпеше възражения.

— Напред! Изчезвайте оттук!

Ирайн вече се беше оттеглила няколко крачки в гората и се качи от един полуизгнил пън на кобилата си. Тя се приведе и се отдалечи в галоп под дърветата. Нощният ездач пришпори жребеца си и последва бягащата фигура, но се задържа на осветения от луната път. Ирайн можа да го види, когато хвърли кратък поглед през рамо. Щом се скриха зад хълма, той се спря и обърна коня си, за да предотврати всякакво преследване. Докато чакаше, спокойно зареди пищовите си и плъзна поглед по откритото място, което беше отминал току-що.

Нощта се изпълни с тихи шумове, когато разбойниците започнаха да се показват иззад храстите. Една фигура се появи до огъня, после още една. Ездачът наблюдаваше как жертвите му се събираха като изплашени птици отново до хранилката.

— Точно така — промърмори той на себе си. — Наистина трябва да прогоня тази пасмина веднъж завинаги.

Той рязко вдигна сабята, пришпори жребеца и нададе бойния си вик. Като видяха тайнственото същество да се спуска като ястреб с блестяща сабя в ръка сред оглушителен грохот на копита, разбойниците изгубиха ума и дума. Един от бандитите изкрещя предупредително, докато сам си търсеше сигурно убежище. Другите се запрепъваха един през друг, когато пак побягнаха към гъсталака. Всички, с изключение на един.

Този неустрашим разбойник изтегли с лявата си ръка пищова, а с дясната сабята и я размаха срещу призрака, който летеше към него. Беше опитен войник, който не обръща гръб по време на боя.

— Глупаци! — изрева разбойникът. — Той е съвсем сам. Ако сте прекалено страхливи да се биете, аз ще се заема с него!

— Той ви принадлежи, главатарю! — отвърна един глас.

Съвсем близо до него големият черен кон заби задните си копита в земята и спря. Разбойникът отвърна погледа си и се взря в заплашителния отвор на пищова, който противникът му държеше в ръка.

— Е, призрако — дръзко го предизвика той, — оловните куршуми ли да говорят? — Леко повдигна оръжието си. — Или стоманата? — И той поздрави противника си, като кратко размаха острието във въздуха.

Въпреки че бандитът беше закрил лицето си с кърпа, нощният ездач позна кратките реплики и особения акцент на мъжа срещу него.

— Най-после се срещаме, шерифе!

— Значи ме познавате, приятелю. — Подигравателният тон премина в саркастичен смях. — Това ще ви струва живота. Какво ще бъде? Сабята ли?

— О, не, аз имам друго оръжие за вас — отвърна шепнещият глас.

Първо сабята, а после и пистолетът изчезнаха в ножницата и кобура. Призрачният ездач обърна коня настрана, за да се предпази от изстрел, и слезе. Едва след като Алън Паркър прибра пищова си, той изпрати жребеца с леко потупване по главата към близката полянка. После изтегли тънък меч, студеният метал на който проблесна в сребристосиво, когато го размаха за небрежен поздрав в лунната светлина.

Черният ездач хвана с ръка зад гърба си долния край на наметалото и го уви около ръката си. По такъв начин той имаше нещо като щит, с който можеше да отблъсне всяко острие. Когато Паркър разбра намеренията му, трябваше да признае, че противникът му съвсем не беше новак, а човек, който отлично умее да борави с оръжие. Забеляза също и малките пистолети, затъкнати в колана на мъжа, които му подсказаха, че боят наистина ще е на живот и смърт.

Оръжията се сблъскаха сякаш на игра, но още след първия удар шерифът стана по-предпазлив. Първите му атаки бяха отблъснати с лекота и противниковите отговори следваха толкова бързо и сигурно, че той трябваше да се погрижи за собствената си защита. Нямаше съмнение, че непознатият се биеше много ловко.

Откъм качулката се разнесе кратък смях. Дрезгавият шепнещ глас не издаваше кой стоеше зад нея.

— Малко сте притеснен, а, шерифе?

Алън се засмя, като отблъсна внезапното нападение на противника с меча, но камата му само разряза въздуха, докато призрачният ездач избягна заплахата с малка крачка настрани.

— Още не ви познавам, приятелю, но не след дълго ще видя лицето ви.

Той отново нападна, но беше принуден да отскочи бързо, когато атаката му с лекота беше парирана от непознатия, чието острие заплаши слабините му.

— Не е толкова лесно както при Тими Сиърс, а? — попита подигравателно черният.

Паркър за малко да се препъне, но веднага се овладя.

— Как…

— При кого можеше да отиде Тими, след като го посетих онази нощ? Вие сте главатар на разбойниците и естествено бяхте първият, към когото се обърна той, за да разкаже за срещата си. И е бил достатъчно глупав да каже всичко, което е издрънкал. Това му струва живота.

Ударите на синьото острие зачестиха и въпреки че шерифът полагаше огромни усилия, върхът на меча се приближаваше все повече към него като гладен език. Внезапно остра болка прониза лявата му ръка и един удар отхвърли камата във високата трева.

Изведнъж Паркър осъзна, че тази неумолима сянка можеше да го убие, когато си поиска. Щом разбра това, лицето му заблестя в студена пот и горната му устна затрепери страхливо.

— А после и Бен — продължи нощният ездач. — Твърде слаб, недостоен противник за човек с вашата ловкост.

Паркър дишаше тежко, но не отговаряше. Дясното рамо започна да го боли, когато трябваше да отбива удар след удар.

— Той много ли се съпротивляваше? — подигра се мъжът с качулката. — Или го заклахте, докато спеше?

Шерифът пъшкаше. Пот покри слепоочията му. Знаеше, че за пръв път в живота си е изправен пред противник, който може да го убие.

— Твърде млад сте, за да сте този, когото търся. Има още някой, който иска да измие ръцете си в невинност, докато вие вършите мръсната работа вместо него. Може би лорд Талбот?

— Вие, ку… кучи сине! — Паркър едва си поемаше въздух. — Бийте се като мъж! Покажете лицето си!

— Това означава смърт за вас, шерифе. Не ви ли е ясно? — Той му се подиграваше с ироничен смях.

За един кратък миг Паркър се загледа зад противника си и се усмихна. Той набра нова смелост и се спусна с див гняв към него. Острието на камата му режеше, кълцаше и пронизваше, но не попадаше на мека плът.

Внезапно прокънтя вик и двама разбойници, които се бяха промъкнали от сянката, се спуснаха в нападение. Черният боец се приведе светкавично, за да се предпази. Една от размаханите ръце смъкна качулката от главата му, преди двамата бандити да се сблъскат с трясък във въздуха и да паднат на земята зад него. Той стоеше лице в лице с шерифа, който сега го позна.

— Вие! — извика Алън.

Кристофър се изсмя в лицето на мъжа.

— Вие ще умрете, шерифе. Но по-късно.

Той го блъсна с всичка сила и шерифът се препъна назад, като повлече още четирима нападатели след себе си на земята. Мечът на Кристофър зловещо изсвистя над купчината хора. Едно остро, пронизително изсвирване прониза нощта и жребецът запрепуска към тях. Кристофър пъхна меча си в ножницата, прехвърли едната си ръка през седлото, когато конят спря до него, отскочи леко от земята и се метна горе.

Шерифът бавно се изправи на крака и с неразбираема ругатня изтегли пищова си. Той наклони мушката на оръжието и изпрати един оловен куршум след призрачния ездач, като го преследваше с всички сили, но напразно. Един друг мъж коленичи на земята и се прицели с дълъг мускет в беглеца. Алън го изтръгна от ръцете му и стреля сам.

Още преди да чуе гърма на мускета, Кристофър усети пареща болка отдясно. Юздите се изплъзнаха от безчувствената му ръка и той се килна напред. Светът пред очите му се разми и беше готов да го погълне, но той с всички сили започна да се бори с припадъка. Вкопчи лявата си ръка в гривата на коня и с последни сили се вдигна отново. Скоростта на животното сякаш понамаля, когато се отпусна на гърба му.

Шерифът извика дрезгаво и забута хората си към конете.

— Следвайте го, глупаци такива! Не го изпускайте!

— Бягай, Сарацин, бягай! — изстена гласът на Кристофър, докато всяка крачка му причиняваше остра болка. — Покажи им копитата си, момче! Бягай!

Жребецът препускаше без управление, но не загуби пътя. Отзад се разнесе вик и един куршум изсвистя близо до тях. Сарацин подскочи и направо полетя, докато шерифът подканваше хората с пресипнал глас.

Зад хълма пътят водеше надолу, виеше се през долината и свиваше наляво, преди да започне да се промъква сред ниските възвишения. Щом преследвачите изчезнаха от погледа му, Кристофър укроти животното и забави хода му. Приведе се напред и успя да хване първо едната, а после и другата юзда — така отново можеше да управлява коня. Остави го да повърви спокойно и после го насочи в бавен тръс надолу по един склон към храсталака. Скри се под закрилата на дърветата и здраво уви палтото си около лепкавия си, пламнал крак, за да не остави капки кръв, които лесно можеха да се проследят на дневна светлина.

 

 

Ирайн нарочно беше пуснала Фарел напред и беше изостанала зад него. Когато забеляза, че фигурата с дългото наметало вече не ги преследваше, тя спря коня си на едно възвишение. Огледа пътя, по който току-що беше дошла, с надеждата, че той ще се появи скоро. Сега беше сигурна, че зад плаща на черния конник се крие този, който предполагаше. Тази нощ той се беше показал като защитник на едно добро дело и се беше противопоставил на сеещите смърт бандити. Това, което беше видяла, беше достатъчно, за да я убеди, че той се бореше в името на доброто, а не на злото.

Кобилата беше минала през вода, мокри от росата полета и прашни пътища, така че върху белите й глезени се беше наслоила мръсотия. Тя нервно пристъпваше, тъй като чакането не й харесваше. Но Ирайн не обръщаше внимание на коня. Тя трябваше да вземе решение. Над тресавищата се беше разнесло ехо от пистолетен изстрел, последвано от глухия гръм на мускет. Вторият изстрел я обезпокои, тъй като нощният ездач нямаше такова оръжие. Трябваше ли да се върне, за да му помогне? И щеше ли да успее? Не е ли по-добре да стои настрана и да му даде възможност да се погрижи сам за себе си?

Тя напрегнато огледа пътя долу и се опита да различи в ниските облаци сянката на кон и ездач. За момент сякаш очите й я излъгаха и тя помисли, че забелязва конник, но когато лунната светлина отново огря пътя, от тях нямаше и следа. Тя повдигна глава, когато в далечината долови тропот, който скоро се превърна в грохот на приближаващи ездачи.

Ирайн сграбчи юздите на кобилата и толкова силно заби токовете си в хълбоците й, че тя литна в галоп, който развя палтото й. Когато бандитите изкачиха възвишението, те закрещяха радостно. Пред тях препускаше фигурата с черната дреха. Един изстрел профуча в нощта, но куршумът прелетя покрай нея, без да я уцели.

По-напред по пътя Фарел дръпна юздите на коня си и го обърна. Никъде не виждаше сестра си. Изстрелът беше доста далечен, но глухият, равномерен грохот, който го последва, го накара да се оттегли в тъмнината. Той преметна юздите през осакатената си ръка и провери дали бяха заредени оръжията. Тогава предупреди момичето зад себе си да внимава и зачака.

След известно време Ирайн се появи и когато се показаха преследвачите й, той приготви пищовите си. Натисна спусъка, даде един изстрел и с това накара веднага цялата група да се спре в огромен облак прах. Фарел захвърли пищова и сграбчи дългия мускет. Положи го върху осакатената си ръка и внимателно се прицели. Изстрелът изтрещя и улучи. Един разбойник се сгърчи със силен вик. Той се олюля на седлото си, но после успя да обърне коня и да препусне назад по пътя. Другарите му също решително и бързо се отказаха от преследването. Всички, освен храбрия шериф, който закрещя след тях:

— Връщайте се, глупаци такива! Възможно е да загубим един или двама, но ако се сплотим, ще го хванем! Казвам ви, връщайте се!

Един от бегълците възрази с груб тон:

— Ти самият си глупак, ако мислиш, че ще продължим нататък и ще се оставим онзи негодник да ни прострелва един по един! Оправяй се сам!

През това време Фарел беше хванал другия пищов и стреля наново. Куршумът прелетя съвсем близо до ухото на Паркър и подкрепи убеждението му, че разумното отстъпление е част от смелостта. Реши, че наистина е глупаво да се опитват да заловят призрачния ездач, докато той е така добре въоръжен и не се знае с колко пищови и пушки разполагат придружителите му. Тази нощ нямаха късмет, но ще дойде часът, когато отново ще се изправят лице в лице. Поне той си обеща това.

Ирайн видя и последните разбойници да изчезват в нощта. Обзе я чувство на облекчение, когато забеляза, че ездачите се бяха отказали от преследването. Но тя все още не знаеше къде се намира Кристофър? Ако убийците преследваха него, защо го нямаше? Нуждае ли се от помощ?

Фарел яздеше до сестра си, докато стигнаха познатите околности на Сакстън Хол. Тогава тя му махна с ръка да продължи да язди напред.

— Заведи момичето в къщата — помоли го тя. — Аги ще се погрижи за нея. Аз ще дойда след малко.

— Не те ли е страх? — попита той. — Може би призрачният ездач е още наоколо.

— Погрижи се за момичето, Фарел — нареди Ирайн строго. — Бързо!

Щом той изчезна от погледа й, Ирайн обърна кобилата към гората и препусна към скритата къща. Лунната светлина падаше през голите клони, рисуваше тъмни, объркани шарки по покритата с листа ивица трева и размиваше пътя. Ирайн внимателно наблюдаваше сенките и беше подготвена да посрещне всяко движение. Прозорците бяха плътно затворени и през дъските не се процеждаше никаква светлина, която да подсказва присъствието на обитатели. Нищо не помръдваше. Колата на мъжа й също не се виждаше. Мястото изглеждаше напълно изоставено.

Тя яздеше по тревата, за да приглуши ударите на копитата, заобиколи предната част на къщата и мина отзад. В една от конюшните се разнесе уморено пръхтене, което събуди любопитството й. Ако Сарацин беше тук, то и Кристофър трябва да е наблизо, така че тя няма за какво да се тревожи. Тя се спусна от коня си и си проправи път през храстите.

Вратата издаде тих, скърцащ звук, когато тя я отвори, и конят, който стоеше срещу клетката на Сарацин, наостри уши. Животното я наблюдаваше напрегнато и изцвили тихо, когато подаде муцуна през преградата. Ирайн го дари с желаното внимание, като го потупа по врата. Беше прекалено тъмно, за да разпознае цвета му, и тя се огледа за светлина. На стената на конюшнята висеше фенер, а когато прокара ръка по полицата до него, намери и огниво. Малко по-късно на върха на една клечка затрептя пламъче, което постепенно се разгоря. Успя да види, че това беше кафявият жребец на Кристофър. Клетката на Сарацин беше празна. Това потвърди нейното подозрение кой беше нощният ездач, но не разсея опасенията й. Където и да се намираше Кристофър, тя искаше да бъде сигурна, че той е в безопасност.

Жребецът внезапно се размърда в клетката си. От другата страна на храсталаците му отговори кобилата с нервно тъпчене на място и с пръхтене. Тогава и кафявият кон стана неспокоен. Той гледаше към храстите с изправени уши, повдигната опашка и разширени ноздри. Макар че вероятно кобилата беше причината за безпокойството му, Ирайн прецени, че може да е и нещо друго.

Тя си проправи път през гъсталака с фенер в ръка и откри кобилата, която се беше втренчила в тъмнината. Върху най-предните дървета падаше бледа светлина, но по-нататък цареше пълен мрак. Когато Ирайн продължи навътре, нещо тъмно се раздвижи и една кафява сянка изпръхтя. Кобилата вирна опашка зад Ирайн и задърпа повода настрани. Тъй като не успя да открие нищо застрашително, Ирайн доби кураж и се приближи до дърветата.

— Кристофър? — прошепна тя. — Вие ли сте?

Въпросът й остана без отговор. Може би той лежеше някъде ранен или мъртъв и някой от бандитите се беше върнал, за да я последва?

Страхът й за Кристофър я накара да продължи напред. Все едно кого щеше да срещне в гората, тя щеше да го търси, докато го открие.

Беше навлязла само няколко крачки сред дърветата, когато спря със секнал дъх и се хвана ужасена за гърлото. Черният жребец се приближи доверчиво. На гърба си носеше увито в палто едро тяло, което се поклащаше застрашително в седлото.

— О, не — изстена тя.

Не беше необходимо да вижда кръвта, за да разбере, че е ранен. В светлината на фенера различи изкривеното от болка пепелявосиво лице. Клепачите се бяха спуснали над очите и засенчваха обичайния им блясък.

Кристофър се опита с мъка да се усмихне, за да разсее безпокойството й.

— Добър вечер, мад…

Това усилие окончателно изчерпа силите му, светът около него сякаш рухна и стана тъмно. Ирайн захвърли фенера и се втурна с ужасен вик напред, когато той бавно се свлече от седлото. Тя обви ръцете си около него, но тежестта му я повали на земята. Един миг, който й се стори безкраен, тя държа главата с разрошените кичури притисната до гърдите си, като хлипаше:

— О, любими мой Кристофър, какво са направили с тебе?

Обстоятелствата я принуждаваха да бърза и треперещите й ръце задействаха чевръсто. Тя изправи отново фенера и започна да търси под палтото му раната, като издърпа прилепналата от кръвта риза над панталоните му. Побиха я студени тръпки, когато погледът й попадна върху голямата рана, която изстрелът беше пробил над хълбока му. При по-внимателен оглед тя откри и мястото, откъдето куршумът беше излязъл. Стисна зъби, за да се пребори с паниката, тъй като знаеше, че ако припадне сега, това съвсем нямаше да му помогне. С треперещи от страх ръце тя откъсна ивица от фустата си. Притисна плата, смачкан на топка, върху разкъсаната плът, за да спре кръвта, и го превърза с друго парче от роклята си.

Откъм къщичката долетя тихият, скърцащ шум на отваряща се врата и Ирайн се огледа. Оттам излезе един мъж с фенер в ръка. През светлината на своя фенер той забеляза мъждукането на нейния и протегна глава, за да види какво става между дърветата. После извика тихо:

— Вие ли сте, господарю?

— Бънди! Бънди! Елате да помогнете! — извика тя, когато разпозна гласа му. — Мистър Сатън е ранен. Бързо!

Светлината затанцува сред мрака, когато прислужникът притича към тях. Той не зададе никакви въпроси, когато видя лежащия в безсъзнание Кристофър, а коленичи до него на земята. Само повдигна леко сънените си клепки, като огледа превръзката, която тя беше направила, след което скочи на крака.

— По-добре да го занесем веднага в къщата, там Аги ще се погрижи за него — каза припряно той. Хвана юздите на Сарацин, вдигна Кристофър на ръце и внимателно го положи на седлото.

— Ще го внеса през тайния вход, за да не го види никой от прислугата — обясни той и я погледна. — Ще дойдете ли с мене, мадам? Или първо ще отведете коня си в конюшнята? Но ако искате, мога да се върна по-късно и да го прибера.

— Ще дойда с вас — каза Ирайн без колебание.

Бънди пое по пътя между дърветата към замъка и тя го последва, като наблюдаваше загрижено Кристофър. Пред тежката врата, през която се влизаше в тайния вход, прислужникът пое изпадналия в безсъзнание мъж на рамо. Тя влезе преди него, за да осветява с фенера пътя през коридора. На Ирайн й се стори, че мина цяла вечност, докато стигнаха библиотеката на другия край на прохода.

— Ще проверя дали е чисто — прошепна и забърза към входа на библиотеката.

Остави фенера настрани, свали палтото си и прокара пръсти през косите си, преди да излезе от прохода. Откъм стаите за гости, които бяха разположени зад помещенията, които заемаше лорд Сакстън, се дочу сподавен плач и някакви други шумове. Горният коридор, който водеше към източното крило на къщата, беше спокоен, а не се виждаха и никакви прислужници. Ирайн бързо се върна в библиотеката и махна на Бънди:

— Побързайте, преди да ви е видял някой.

— Повикайте Аги, мадам — помоли я той. — Тя знае какво трябва да се направи за мистър Сатън и на нея може да се разчита.

Краката й литнаха надолу по стълбите. Във входното помещение тя спря рязко, защото видя Фарел, който стоеше изправен до камината на голямата зала. Опита се внимателно да мине край него, без той да я забележи, но не й се удаде.

Фарел замислено премести погледа си от нея към главния вход. Не беше чул отварянето на входната врата и му се щеше да изясни случилото се:

— Как влезе? Аз те очаквах, а когато не дойде, реших, че трябва да изляза още веднъж, за да те потърся. А сега изведнъж се оказва, че си тук. Как стигна догоре, без да те видя?

Ирайн не искаше да му издава тайната и се опита да отклони разговора:

— Вероятно в този момент ти си се занимавал с момичето. Всъщност как е тя?

— Горкото дете. Тези негодници са убили баща й и тя сега е неутешима. Аги й даде нещо да пие и я отведе в леглото. Каза, че щяло да й помогне да заспи.

Мозъкът на Ирайн заработи трескаво. Ако Фарел намери ранения Кристофър в къщата, вероятно шерифът щеше да научи тази новина. Може би приспивателното на Аги ще разреши този проблем. След като залогът беше толкова висок, Ирайн сметна, че е важно Фарел да не разбере какво става.

— Защо и ти не опиташ от питието на Аги, Фарел? Ще ти помогне да заспиш и ще успокои нервите ти. На сутринта ще бъдеш бодър и ще си добре подготвен за срещата с момичето.

Фарел се изчерви. Не му беше убягнала привлекателността на девойката. Големите й тъмни очи и разкошните й червеникави къдрици бяха гледка, която не се забравя лесно.

— Тя се казва Джулиана Бейкър — промърмори несъзнателно той. — Едва на седемнадесет години е.

Ирайн копнееше да се завърне при Кристофър.

— Ако нямаш нищо против да вечеряш сам, Фарел, ще помоля някого от прислугата да ти донесе нещо за ядене в стаята. Самата аз съм още твърде разстроена, за да ям, и ще се оттегля възможно най-скоро.

Последните думи тя изрече през рамо, докато бързаше към кухнята.

— Лорд Сакстън върна ли се? — извика Фарел след нея.

— Мисля, че още не — отвърна тя, без да спира. — Във всеки случай не съм го виждала.

— Ако се върне, моля те, кажи му, че утре бих искал да взема колата, за да откарам момичето при майка му. Те живеят в Йорк.

— Сигурна съм, че ще уредим това, Фарел. Трябва само да кажеш на Пейн, и Танър ще те закара, когато поискаш.

Вратата на кухнята се затвори зад гърба й, но тъй като не успя да открие Аги, Ирайн мина отново през залата, без да я е грижа, че Фарел се слиса от нейната припряност. Накрая намери икономката в западното крило, на излизане от една от стаите за гости, в която бяха настанили момичето.

— Мис Бейкър е вече много по-добре, мадам — заяви Аги. — Имала е късмет…

— Аги, нуждая се от помощта ви — прекъсна я Ирайн притеснено. — Мистър Сатън е ранен, а Бънди каза, че вие знаете какво трябва да направите.

— Тежка ли е раната? Видяхте ли я, мадам? — попита Аги угрижено, докато бързаше редом с господарката си през коридора.

— Пронизан е отстрани на кръста. Раната изглежда доста опасна — отвърна младата жена тревожно. — Куршумът е преминал отзад напред, и той сигурно е загубил доста кръв.

Аги не се бави повече с въпроси. Прибра полите си, затича се и спря задъхана едва пред стаята на лорд Сакстън. Вратата беше полуотворена и Ирайн се изненада, когато жената влезе без колебание. Учуди се също, когато намери Бънди, наведен над Кристофър, който лежеше на леглото. Завесите бяха спуснати, а под кървящата рана бяха поставени кърпи. С изключение на една кърпа, която покриваше долната част на тялото му, той беше гол. Черното наметало и другите дрехи лежаха нахвърляни на купчина до ботушите за езда на пода.

Бънди отстъпи една крачка, когато икономката приближи до леглото, развърза временната превръзка и заоглежда раната. Ирайн остана назад, но сърцето й се сви от мъка, когато опипващите пръсти разбудиха притъпените му нерви и от бледите му устни се откъсна стон. Той се загърчи от болка. Ирайн сподави едно отчаяно ридание. До този миг, в който стоеше така безпомощна и слаба, тя никога не беше осъзнавала истински колко много чувства изпитва към него. Той винаги беше толкова силен и самоуверен и човек никога не би предположил, че се нуждае от някого. Искаше той да почувства нейната любов и страдаше от това, че не беше възможно да го докосне нежно и да му прошепне думи, с които да му каже, че го обича.

— Куршумът е минал през него — установи Аги, — но раната, изглежда, е чиста.

Тя отми кръвта от ръцете си и посочи към камината.

— Ще ни трябва котел с гореща вода и чисти ленени кърпи.

— Не е ли по-добре да отнесем мистър Сатън в друга стая — попита Ирайн загрижено.

След като при любовната игра беше прошепнала името на Кристофър, тя се притесняваше, че лорд Сакстън би могъл да завари своя съперник в леглото си. И тя не беше сигурна дали лордът нямаше да приложи насилие и да нарани още повече братовчед си.

Бънди размени бърз поглед с икономката, прокашля се и предпазливо заговори:

— Лорд Сакстън вероятно ще отсъства няколко дни. Но съм убеден, че не би имал нищо против, ако мистър Сатън използва през това време стаята му. Пък и тук е по-сигурно за него. Останалите от прислугата ще смятат, че негова светлост е болен, и няма да тършуват из къщата. По-добре е да действаме внимателно и да не будим излишни подозрения.

— Но ако лорд Сакстън е заминал, защо тогава вие не сте с него? — попита Ирайн замислено. — И къде е каретата?

— В конюшнята, мадам. Докарах я преди няколко часа. Господарят ще остане при приятели, където ще получи всичко, от което се нуждае, и затова каретата не му е необходима.

Обясненията на прислужниците не разсеяха подозренията й, но в този миг отсъствието на лорд Сакстън беше добре дошло. Така тя можеше по-незабелязано да дари Кристофър с грижите и вниманието, от които той се нуждаеше, без лордът да стане свидетел на нейните тревоги. Оставаше само Фарел, който трябваше да бъде заблуден, и тя реши веднага да се заеме това.

— Брат ми изпитва остра неприязън към мистър Сатън — обясни тя. — Възможно е да разкаже някому за ранения янки, ако го открие тук. При тези обстоятелства, Аги, мисля, че би било най-добре, ако му приготвите от приспивателното питие.

Жената се съгласи с кимане.

— Веднага ще се погрижа за това, мадам. Може би вие ще наглеждате мистър Сатън, докато ме няма. Трябва да взема от кухнята билки и целебен мехлем.

Бънди излезе заедно с икономката, за да донесе един железен котел, и остави Ирайн сама с ранения мъж. Тя разкъса на ивици една стара кърпа и внимателно отми кръвта от краищата на раната. После потопи силните, жилести ръце една след друга в легена и изми кръвта от дългите му пръсти. Тя ги целуна и очите й се насълзиха, докато държеше ръката му в своята. Сега вече беше сигурна в любовта си към него. Макар и да не беше в състояние да каже кога точно бяха разцъфтели първите цветове на тази обич, тя изведнъж осъзна с дълбока увереност, че от дълго време обича Кристофър Сатън. И въпреки това изпитваше топла, сърдечна привързаност към мъжа си.

Мисълта, че в този момент сърцето й принадлежи едновременно на двама мъже, беше обезпокояваща, тъй като тя ги обичаше по различен начин. Но съществуваха и онези мигове, когато не можеше да ги отличи един от друг. Кристофър беше храбър, очарователен, решителен — мъж, който е в състояние да привлече всяка жена. И все пак лорд Сакстън, който не притежаваше нито едно от тези качества, беше спечелил нейното благоволение.

Тогава… любовта към съпруга й просто съчувствие ли беше? Тя побърза да отхвърли това предположение. Беше изпитвала съчувствие към Бен, но едва ли би могла да твърди, че го е обичала. Стюарт Сакстън я уважаваше като съпруга и ласкаеше нейната женственост. И въпреки всичко, когато той я любеше, тя изпитваше огромни затруднения да отхвърли Кристофър от съзнанието си. При любовните игри с мъжа си понякога образът на другия я нападаше с такава настойчивост, че тя трябваше да опипва отново белезите по гърба му, за да се убеди, че този, с когото лежеше, беше Стюарт, а не Кристофър. Само по този начин можеше да си обясни защо нарече мъжа си, който я беше обладал в тъмното, с името Кристофър. Силният копнеж по другия я беше накарал да се изтърве, виждайки пред себе си лицето му.

Аги и Бънди се върнаха и Ирайн стоеше близо до леглото, докато жената промиваше раната. Засъхналата кръв беше отстранена, а раната беше наложена с дебел слой мехлем и беше превързана с няколко пласта ленени кърпи, които минаваха през гърдите и раменете. Отстрани и отдолу под тялото на ранения подложиха меки възглавници.

Най-сетне изпитанието на нервите приключи и Ирайн се отпусна изнемощяла в един стол до леглото, благодарна, че всичко беше свършило. Тя се възпротиви на молбите на двамата прислужници да се оттегли в стаята си и да си почине до сутринта. Решително им обясни:

— Тази нощ ще спя тук.

Аги разбра, че няма смисъл да я убеждава, и накрая й предложи:

— Мадам, аз ще го наглеждам, докато се измиете и се приготвите за нощта, а вие ще се върнете, когато сте готова. — Тя посочи с ръка изпоцапаните дрехи за езда на господарката си. — С чиста риза и един пеньоар ще ви е много по-удобно, отколкото с тия дрехи.

— Той добре ли е? — подхвана Ирайн, вложила цялата си тревога в тези думи.

— Ще се оправи, мадам — увери я икономката, като погали успокояващо ръката й. — Той е здрав и силен, и с малко грижи ще се изправи на крака.

Ирайн се остави да я отведат, но на вратата обеща:

— Веднага се връщам.

И наистина се върна след малко и седна на стола до леглото, за да прекара дългите часове на нощта. Присви крака под себе си, положи раменете и главата си върху дюшека на леглото и заспа под приятната топлина на едно одеяло.

 

 

На изток вече се развиделяваше, когато Кристофър се размърда. Тя веднага се събуди и надигна глава. Той я наблюдаваше. Погледите им се срещнаха като че за цяла вечност и тя почувства бавните удари на сърцето си, когато й се стори, че погледът му достигна дълбините на душата й.

— Жаден съм — прошепна дрезгаво той.

Тя му донесе чаша вода и подложи ръка под раменете му, докато той утоли жаждата си. Когато отмести чашата, той повдигна ръка, за да я помилва по бузата и да прокара пръсти през гъстите й къдрици.

— Обичам ви — прошепна той.

Очите им се срещнаха в дълъг, страстен поглед, след което той се отпусна с въздишка назад и затвори очи. Пръстите му потърсиха ръката й, за да я обхванат с леко стискане, и по този начин казаха повече, отколкото всички негови думи. Сълзи навлажниха миглите на Ирайн. Чувствата й отново бяха поставени на голямо изпитание. Беше благодарна, че мъжът й отсъства. Той веднага щеше да забележи колко много означаваше за нея този мъж.

Кристофър се събуди повторно и отново потъна в дълбок сън. Денят се превърна в нощ и слънцето изгря на следващия ден. Когато зорницата избледняваше на изток, той постепенно дойде на себе си. Аги донесе силен бульон и оправи възглавниците, докато придържаше със сръчните си ръце гърба му. Той не позволи да го хранят и се настани така, че да може да изяде супата, без много да се напряга. Междувременно Аги се зае да почисти стаята. Той изпи бульона от паницата, като наблюдаваше Ирайн, която беше останала, за да помага на Аги при почистването. Той въобще не полагаше усилия да прикрива интереса си към нея, като с това даде нов повод на Ирайн за притеснения относно неговата дискретност. Тя знаеше добре, че Аги много държи на господаря си и залага много на семейството му.

Кристофър проспа почти целия ден и нощта след него, като се събуждаше само от време на време, за да пие вода или бульон, които му носеха Аги и Ирайн. На третия ден той вдигна температура. Ирайн много се разтревожи, но Аги веднага я успокои, че това било обичайно за ранен човек. Икономката я помоли да обтрива кожата му с хладка вода, за да облекчи треската. Тя предостави тази работа изцяло на господарката си, сякаш изобщо не се притесняваше от факта, че изискваше от нея твърде близък контакт с мъж, който не беше нейният съпруг. Докато той спеше, това занимание се стори твърде вълнуващо на Ирайн. Тя безпрепятствено можеше да наблюдава голото му тяло, можеше да го докосва и със смущение забеляза, че погледите й все по-често бяха привличани от широките му рамене, от стройния, стегнат кръст, от плоския му корем. Не се осмеляваше да го отвие от кръста надолу, защото само мисълта за това я караше да се изчерви, макар че беше сама в стаята.

Сдържането на чувствата й, когато той се събуди, беше още едно психическо натоварване за нея, макар че съзнанието му беше замъглено от треската. Скулите му бяха зачервени, очите му излъчваха някакъв странен, топъл блясък, когато той се взря в нея. Тя ясно осъзна резултата от грижите си, когато погледът й неволно попадна там, където ленената кърпа покриваше тялото му. Кръвта изведнъж нахлу в лицето й, но когато погледът й се плъзна нагоре, той я гледаше спокойно и открито.

Тя побърза да излезе от стаята и когато стигна до своята спалня, отвори широко прозорците и охлади почервенелите си бузи на свежия въздух. Бореше се с чувството си за вина, защото в последните дни цялата му мъжественост се беше врязала дълбоко в съзнанието й. Тя усещаше неговата неприкрита чувственост и лудия поток на възбудата, която се криеше зад всяка размяна на думи и погледи или излизаше наяве при всяко тяхно докосване.

Някога тя го мразеше по причини, които смяташе за основателни, но постепенно горчивината се беше стопила. Особено важно беше това, че той бе заложил живота си, за да спаси Фарел и момичето. Омразата, която я възпираше, беше изчезнала и я беше изоставила безпомощна на произвола на крехките й чувства. И тогава се появи любовта — тази опасна, всеобхватна страст, която се беше настанила като див тигър дълбоко в душата и сърцето й, откъдето постоянно застрашаваше решителността й.

 

 

През останалата част от деня тя не посети нито веднъж стаята на господаря и остави Бънди и Аги да се грижат за ранения. И двамата я увериха, че температурата спада и раната заздравява удивително бързо. Когато падна нощта, тя беше толкова уморена от борбата на чувствата, които бушуваха в нея, че се отпусна полупарализирана на леглото си. Молеше се съпругът й да се върне скоро, за да влезе по-силно отпреди в мислите й и да прогони веднъж завинаги Кристофър оттам.

Унесена от топлината на огъня, тя отново видя пред себе си спомените — ясни или по-размити. Събитията от последните дни извикаха в съзнанието й отново онази фигура, облечена в широко наметало, застрашително поклащаща се върху седлото на неспокойно тъпчещия черен жребец. Но после се яви отново облечената в черно фигура на мъжа й, който я изваждаше от ледените води на реката. Зад него стоеше същият онзи черен кон и изведнъж кожената маска се превърна в черна качулка.

Уплашена, Ирайн затаи дъх, обърна се по гръб и с широко разтворени очи се втренчи в балдахина на леглото си. Умът й заработи трескаво. Владееше ли изобщо мислите си? Или сега страстта й беше предизвикала образи, които преди изобщо не бяха съществували? Сън ли беше? Или желание, породено от луда страст?

Мисълта й затърси яснота в размитите спомени. Не й се удаде да възстанови точния образ или фигурата на този мъж, който я беше извадил от водата. Беше останал само смътният спомен за ездача, скочил от уплашения си кон, но в този миг тя се сети, че никога не беше виждала Стюарт на кон. Съмнението, че може да е бил Кристофър, постави пред нея нов въпрос. Какво беше видяла същата вечер до камината? Осакатеният силует на един обезобразен мъж? Или просто един нормален мъж, който се беше маскирал като обезобразен? Ако Кристофър е бил онзи нощен ездач, както и този, който я беше измъкнал от водата, какво още беше тогава той? Вероятно нещо повече от нахалния женкар, на който постоянно се преструваше.

У нея се надигна страх, но тя отхвърли мисълта като абсурдна. Макар че Стюарт винаги я беше обладавал на тъмно, тя си беше изградила за него представа, която може би не отговаряше напълно на действителността, тъй като лицето му оставаше винаги скрито за нея, но все пак беше съвсем определена: един осакатен крак, гръб, набразден от белези, дрезгав глас — всичко това бяха детайли от един образ, който нямаше нищо общо с елегантния Кристофър Сатън.

Тя се опита да сглоби в съзнанието си цялостна картина от отделните части, но нямаше и два детайла, които да подхождат един на друг, за да добие поне малка представа за реалното състояние на нещата. Сложната игра на сглобяването на фактите, както и умората я унесоха в тежък сън, в който не я преследваха кошмари, а само едни и същи въпроси, страхове и съмнения.